Аня Баст
Магьосническа ярост (1)

1

Сарафина може и да бе кръстена на ангелите^[1], но винаги бе знаела, че един ден ще свърши в ада. Майка й го бе казвала хиляди пъти, докато растеше. Само дето никога не бе предполагала, че ще се случи докато все още диша. Но ето я тук — разорена, зарязана и скърбяща. Нямаше начин да стане по-зле.

С побелели и треперещи пръсти, тя забеляза жълтата роза, която държеше, и я пусна върху ковчега на Роузмари. Тя падна върху полирания капак, последвана от още рози, пуснати от тези около нея. Жълтите рози бяха любимите на Роузмари. „Отиват на косата ти, сладкишче.“ Роузмари винаги казваше това, държейки едно от цветята до носа на Сарафина.

Сарафина бе събрала и последния си цент за този лъскав ковчег. Не можеше да си го позволи. Погребението едва не я докара до просешка тояга. Въпреки това приемната й майка заслужаваше най-доброто. И тъй като Роузмари никога не бе получила заслуженото докато бе жива, Сарафина се бе уверила, че ще го получи в смъртта. Единственият проблем бе, че сега Сарафина имаше деветдесет и пет долара в банковата си сметка и наем, който трябваше да плати миналата седмица. Въпреки това щеше да се справи, винаги успяваше.

Не можеше да заплаче. Сякаш всички сълзи бяха заседнали вътре в нея, здраво запушени. Би било хубаво, ако можеше. Би освободило това ужасно напрежение в гърдите й. Понякога плачът бе като кървенето — помагаше да се прочистят раните. Роузмари винаги го казваше.

— Довиждане, Роузмари — прошепна тя.

Отец Евънс започна да припява монотонно, но Сарафина едва го чуваше. Едва забелязваше и останалите около нея, всички приятели на Роузмари, които бяха дошли да се сбогуват. След края на погребението, те се ръкуваха с нея, стискаха рамото й и изказваха съболезнованията си. Приемната й майка имаше много приятели.

Ако Сарафина все още живееше тук в Боулинг Грийн, тя знаеше, че вече щеше да има половин дузина ястия на прага си. Но сега щеше да се върне обратно в Чикаго веднага след погребението. Обратно вкъщи.

Нямаше търпение.

Все още замаяна, тя се извърна от гроба и се озова лице в лице с Ник. Тъмнокафявите му очи я гледаха сериозно от красивото лице, което познаваше от години.

— Днес не си в състояние да караш седем часа, Сарафина. Остани за през нощта и тръгни сутринта. Можеш да останеш у нас.

Усмивка трепна на устата й.

— О, наистина? Аманда каза ли, че няма проблем?

Тя и Ник бяха гаджета в гимназията. Макар че този огън с времето бе изтлял и се бе превърнал в приятелство, Сарафина бе изгубила девствеността си с Ник. Силно се съмняваше, че жена му, Аманда, не я иска на дивана си.

Робин, още една приятелка от детинство, дойде и застана до Ник.

— Ако не искаш да останеш при него, може да останеш при мен. — Тя килна русата си глава настрани в израз, от който Сарафина разбираше, че е загрижена.

Сарафина не можеше да се завърти в Боулинг Грийн, без да се натъкне на някой от миналото си. Още щом пристигна, бе обкръжена от приятели… и други хора. Тези „други хора“ бяха причината толкова много да иска да си тръгне. Както сега.

Шушукания.

Където и да отидеше в Баулинг Грийн, имаше шушукания. „Ей, това е момичето, което… Това не е ли дъщерята на жената, която…“ Тя бе ходещо шоу на изродите. Дори петнадесет години след случилото се, хората все още я разпознаваха. Гимназията бе ад.

Тя се приведе напред и прегърна Ник, после и Робин.

— И двамата сте много мили, но утре трябва да съм в офиса. Не мога да отсъствам повече от работа. — Имаше да плаща за погребение.

Ник се размърда и се намръщи.

— Не ти ли дадоха отпуска?

По дяволите. Хванаха я насред хитруването.

— Да, няколко дни. — Тя стисна устни. — Просто… не искам…

Разбиране се появи на лицето му.

— О.

Сарафина се отпусна.

— Да.

— Много е лошо, но разбирам, Сарафина — каза Робин, кафявите й очи бяха тъжни.

— Радвам се, че и двамата разбирате. Другата причина, поради която не искам да остана, е, че не искам да се отдавам на мъката, нали разбирате? Имам нужда да съм заета, да занимавам ума си с нещо друго. Ако не го направя, ще стане по-зле. Имам предвид скръбта.

Ако сега изгубеше инерцията и си позволеше да потъне в загубата на единствената майка, която някога бе познавала, Сарафина знаеше, че просто ще рухне.

— През есента ще дойда на гости. — Думите изскочиха, преди Сарафина да ги е осъзнала. Искаше да успокои Робин, но и двете знаеха, че думите й са лъжа. Сарафина се връщаше тук, само когато наистина се налагаше.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Робин подозрително.

— А-аз обещавам да го обмисля.

Робин я потупа по гърба.

— Поне ще се обадиш ли, когато се прибереш? Цял ден ще се тревожа за теб.

Сарафина кимна.

— Ще го направя. — Тя направи пауза, преглъщайки с усилие. Боже, искаше й се да може да заплаче.

Не искаше да оставя приятелите си. Сарафина ги обичаше, както обичаше Роузмари, но самият град пазеше твърде много лоши спомени. Щом стана на осемнадесет, тя взе събраните си пари, купи си кола и отпътува надалеч. Да прекарва време тук сега, само да диша въздуха, я караше да се задушава.

— Защо Алекс не дойде с теб? — попита Ник.

Сарафина погледна надолу към пръстите на краката си. Ух.

— Алекс и аз скъсахме.

— Какво? Кога? — възкликна Робин.

— Около седмица преди Роузмари да почине. Просто не вървеше. — Всъщност Алекс я бе зарязал.

— Много съжалявам, мила — каза Робин, полагайки ръка на рамото й.

Вероятно Сарафина трябваше да скъса с Алекс преди много време. Егоистично, тя не искаше да бъде сама. Страхуваше се от това да остане сама, ако трябваше да сме напълно откровени. Заради този страх бе останала с него дълго след като искрата вече бе угаснала, докато Алекс не реши да прекрати връзката. Бе направил услуга и на двамата. Беше като да изтръгнеш из корен умиращо растение. Облекчение бе да не се налага повече да гледаш как листата вехнат.

— Честно казано не ми липсва много. Вие обаче ми липсвате — довърши тя, а гласът й се пречупи.

Робин я прегърна отново, карайки Сарафина да изхлипа.

— Е, тогава се върни — прошепна Робин.

Сарафина поклати глава и задържа приятелката си за още един дълъг момент.

— Не мога.

Робин се отдръпна и се усмихна тъжно.

— Знам.

Сарафина се обърна и се отдалечи към ръждясалата си Хонда Акорд.

— Ще ти звънна, когато се прибера у дома — извика пред рамо тя. Щеше, ако телефонната компания не я бе отрязала. Робин и Ник стояха до гроба на Роузмари, махайки.

Може и да бе без пари и на ръба на банкрут, може и да не й бе останало семейство и може наскоро да я бяха зарязали, но поне имаше добри приятели. Винаги имаше светлина в тунела, ако я потърсиш.

Акордът запали с малка засечка, която накара сърцето й да се разтупти.

— Боже, моля те, не — прошепна тя. Последното място, където искаше да закъса бе Боулинг Грийн, Кентъки. — Ако ще имаш проблеми, направи го далеч от тук, става ли? — монотонно припя на автомобила. — Или още по-добре, не го прави изобщо. Банковата ми сметка няма да го понесе.

Задържайки дъха си, тя насочи колата далеч от бордюра и извън гробището. Пое по дългия път към магистралата, избягвайки местата, където бе израснала. Пътят от тук до Луисвил бе хубав, пълен с хълмове, великолепни каменни стени и зелени дървета. Кентъки бе красив щат, но Сарафина нямаше търпение да се върне в Чикаго, където миризмата на изгорелите газове от автомобилите изпълваше носа й, а виковете и гласовете на хората непрестанно изпълваха ушите й. Където никой не я познаваше. Никой не знаеше странната й семейна история.

Където никой не шушукаше.

Докато караше, спомените я заляха. Картини, които умът й успяваше да потисне в Чикаго, подаваха грозните си глави тук, толкова близо до дома от детството й. Спомени за майка й проблеснаха в ума й. Червенокосата жена на средна възраст стоеше на моравата пред дома им, размахвайки заплашително вилица за барбекю, а налудничави думи се изливаха от устата й. Пламъци и мирис на изгоряло…

Сарафина се хвърли към радиото и намери хубава станция, по която силно вървеше хард рок. Тя отвори прозореца на колата си и се потопи в песента, пеейки на глас думите. Нямаше да позволи на ума си да се върне пак там, просто не можеше.

Вместо това се замисли за Гросет, нейният померан^[2]. Бе го оставила при съседката си за пътуването на юг и нямаше търпение да го види отново. Сарафина се усмихна. Видя ли? Животът не бе толкова лош. Имаше приятели, работа и най-важното — имаше обичта на добро куче.

Освен това го имаше и онзи мъж, който постоянно я канеше на среща. Казваше се Браян. Не… Брадли. И беше симпатичен. Беше момче от куриерските услуги, идваше в офиса всеки следобед и я търсеше специално, за да подпише документите за доставките. Какво им имаше на куриерите? Флиртуваше с нея всеки ден, канеше я на вечеря. Бе поласкана. Беше му отказвала заради Алекс, но вече бе свободна. Може би следващият път, когато я поканеше, щеше да се съгласи.

Влезе в северното предградие на Чикаго рано вечерта и паркира пред красива сграда от осемнадесети век, където се намираше апартаментът й. Бе само на няколко пресечки от офиса й в центъра, макар че винаги взимаше автобуса, за да избегне проблемите с паркирането.

Спирайки колата до бордюра, тя изгаси двигателя и се взря в големите, красиви прозорци. Сарафина обичаше това място. Кварталът бе тих и стар, улиците бяха обградени от величествени, стари дървета. За щастие хазяинът й щеше да увеличи срока за наема. Най-вероятно щеше. Все пак това щеше да е първият път, в който закъснява с плащането.

Тя почука на вратата на съседката си от долния етаж и Бранди, колежанка, отвори.

— Гросет? О, той вече е у вас. Приятелят ти дойде и го взе. Сладък е! — изписка тя, а после каза: — Имам предвид приятеля ти. Макар че и Гросет е сладък. Чао! — и затвори вратата в лицето на Сарафина.

Приятел? Боже, надяваше се Алекс да не е размислил. Тя гледа затворената врата за известно време, безпокойството накара мускулите на корема й да се стегнат. След това пое нагоре по стълбите към апартамента си, умът й се въртеше около това какво ще му каже. Сега, когато си бе отишъл, тя искаше да си остане така.

Вратата й се отвори със скърцане и тя тръгна по коридора, чувайки някой да кашля в хола.

— Алекс, слушай…

Тя спря рязко и ключовете й издрънчаха на пода. Шокът я остави неподвижна, докато се взираше в Стефан Фошо, който стоеше в дневната й… държейки кучето й. Умът й се запъна.

Стефан Фошо?

Всеки знаеше кой бе той. Богатият плейбой и управителен директор на Дъскоф Интернешънъл бе любимец на медиите дълго време. Той бе всичко, което обичаха — красив, интересен, интелигентен и богат. После един ден той изчезна. За цяла една година светът се чудеше къде е отишъл. Бяха го заподозрели в мръсни сделки и бе разследван. Всички развлекателни предавания се занимаваха с мистерията.

После преди шест месеца съвсем неочаквано той просто се появи отново, поемайки отново всичко което бе оставил, сякаш никога не си бе тръгвал. Обясни, че бе пътувал. През повечето време бил на сърф в Коста Рика. Никой не бе успял да го открие, защото той не бе искал да бъде открит. Сарафина предполагаше, че можеш да го направиш, ако имаш много пари — просто да изчезнеш безследно. Лично тя нямаше да разбере.

Повечето хора смятаха, че това е било само с цел реклама. Може би бяха прави. Стефан изглежда обичаше вниманието.

Точно сега наистина искаше нейното.

Големият въпрос бе защо? Защо стоеше в дневната й?

— Ка… Тя започна и после рязко затвори уста, когато Брадли пристъпи от малкия й коридор и застана до Стефан.

Какво, по дяволите, търсеха куриерът и Стефан Фошо в апартамента й?

Стефан наклони глава.

— Сарафина Конъл, за мен е удоволствие. Мисля, че вече си срещала моя съдружник. — Той направи крачка към нея, докато Гросет пъхтеше и й се усмихваше по весел кучешки начин. — Опитахме по лесния начин, но беше по-устойчива към чара на Брадли от повечето. Жените обикновено просто му падат в краката, обвързани или не, правейки работата ни толкова по-лесна.

— Какво става? Какво…

— След като Брадли не можа да те склони, боя се, че ще трябва да го направим по не толкова приятен начин. Повярвай ми, правим ти услуга. — Той се подсмихна. — Въвеждане на данни, Сарафина? Губиш си времето. Ще развием повечето от способностите ти, когато те отведем. Надявам се сами посвещаването ти да е по-приятно.

Това бе заплаха. Стефан Фошо току-що я бе заплашил в собствената й всекидневна и държеше кучето й!

Сарафина отвори уста да извика, когато някой я сграбчи изотзад, голяма, месеста ръка притисна здраво устата й. Игла се заби дълбоко в ханша й силна сънливост я налегна. Краката й се подкосиха и някой я вдигна. Главата й клюмна настрани, бавно губеше съзнание.

Стефан наклони глава настлани и потупа копринената глава на Гросет, докато померанът пъхтеше щастливо.

— Сега имаме теб и малкото ти кученце.