Джоана Хайнс
Птицата убийца (9)

8.

Съдебните заседатели не успяваха да вземат решение, което изобщо не беше изненадващо. Късно една вечер в магазин за доставки на пица в Чингфорд беше извършен особено жесток обир. Откраднатата сума беше малка — под двеста лири, — но собственикът господин Пател беше бит и ритан, а синът му, който бе връхлетял с мотопеда си в магазина, за да му помогне, все още не беше работоспособен заради нараняванията си. Обвинението намекваше, че тримата обвиняеми нарочно са нанесли толкова щети като предупреждение към други дребни бизнесмени в района. Те определено изглеждаха като карикатури на бандити от малко градче — с еднаквите си прически и наперени стойки и пресиленото си раболепие пред съда. Всеки ден в залата присъстваха различни членове на семейство Пател. Тихото им достойнство и решимост да видят как справедливостта възтържествува будеше уважение.

За съжаление обаче Соли Пател, дали заради травмата, заради уплаха или объркване, не беше успял да разпознае вярно и тримата си нападатели на очната ставка. Това беше повече от достатъчно за Раф и той го използва, за да посее семената на съмнението в умовете на съдебните заседатели. Нито веднъж не заяви направо, че клиентите му са невинни по обвиненията, но отново и отново повтаряше, че делото на обвинението трябва да е непробиваемо, ако клиентите му ще бъдат лишени от свобода. „Извън всякакво съмнение, дами и господа. «Извън всякакво съмнение» означава, че ако имате някакви останали въпроси, каквито и да било глождещи ви въпроси, останали без отговор, ваш дълг е да оставите тези младежи на свобода“.

На втория ден съдебните заседатели все още не бяха стигнали до решение и беше ясно, че глождещите ги въпроси създават огромни проблеми. Съдията ги свика, за да им каже, че ще приеме присъда, взета с мнозинство. Заседателите отново се оттеглиха.

Мик вече откриваше, че да чакаш заседателите да се върнат с присъда съвсем не е най-бляскавата част от живота на адвоката. След два дни и половина, прекарани в стаята зад съдебната зала, където държаха робите, насаме с лаптопа, вече познаваше до болка всяка пукнатина в мазилката, всяко петно влага на тавана. На теория, както му беше изтъкнал Раф, когато му каза, че отива отсреща да поработи в кръчмата, и му нареди да му напише съобщение в мига, в който нещо се случи, това беше идеална възможност да поработи по делото на Грейс Хобдън. След като пое защитата на домакинята, която беше намушкала мъжа си, Раф бързо-бързо прехвърли предварителната работа на Мик.

Мик качи крака на ниската масичка пред себе си, залюля се на задните крака на стола и внимателно се вгледа в снимката на Грейс Хобдън. Раф не беше много щедър в съветите и Мик, въпреки че никога нямаше да го признае, не се чувстваше в свои води. Вече няколко пъти беше прегледал купа документи, но все още не можеше да си изясни нещата. Тя луда ли беше, зла, или докарана до края на търпението си от бруталния си съпруг насилник? Показанията й бяха шедьовър на не-информацията: „Просто не можех да издържам повече… Все едно се случваше насън…“. А снимката й издаваше още по-малко. Имаше солидно, здраво лице и въпреки че не беше точно негов тип, не приличаше и на убийца.

Защо Раф беше поискал да се заеме с това дело? Всички знаеха, че не поглежда дела за семейни убийства и че те са напълно по вкуса на Селина.

„Все едно се случваше насън…“

Какво означаваше това?

Мик се наклони със стола още по-назад и се загледа в тавана. В средата имаше едно роршахово петно, което имаше странната способност да прилича на това или на този, който в момента тормозеше ума му. Точно сега приличаше на женско лице, въпреки че не можеше да реши дали му прилича повече на Грейс Хобдън, или на Лола. Вероятно смес от двете. Господи, каква гадна мисъл.

Ако не познаваше Раф толкова добре, можеше да заподозре, че е разбрал за вечерта на стажанта си с Лола и му е натресъл Грейс Хобдън като изтънчено отмъщение.

Не че Мик имаше за какво да се чувства виновен. Беше се натъкнал на Лола съвсем случайно на партито у Бил и Фи. Позна приятелката на шефа и отиде да я поздрави. Фактът, че беше най-привлекателната жена в стаята, също не вредеше. По-късно, когато вече беше забравил, че изобщо я е видял, забеляза, че е толкова зле, че не може да се държи на краката си. Мотивите му да й предложи да я изпрати до тях бяха съвсем алтруистични: Раф сигурно щеше да е благодарен, ако научеше.

Нали?

Роршаховото петно временно беше добило много рафоподобен вид и изражението му не беше особено благодарно. По-скоро обвиняващо. Наистина ли е трябвало Мик да стои с Лола четири часа? Ами, да, защото Лола беше… Лола искаше… е, искаше той да остане. Защо? Е това беше трудно. А и Сам…

Сам… въпреки раздразнението си Мик се ухили и се наклони още по-назад със стола. Под този рискован ъгъл трябваше да запъне крака под бюрото за противотежест. Изражението на момичето, когато го беше хванал в библиотеката на Раф, се беше запечатало дълбоко в паметта му. Това със сигурност беше едно от най-необичайните запознанства на света.

Мобилният му телефон иззвъня. Той измъкна крака изпод бюрото и изправи стола.

— Да?

В слушалката прозвуча женски глас:

— Мик? Сам Бозуин се обажда.

„Виж ти! — помисли си Мик. — Какво съвпадение“.

— Здравей, Сам. Какво има?

— Трябва да поговорим.

— Какво е станало?

— Не е за по телефона. Трябва да се видим.

— Хм. Ами добре. Само да си проверя програмата. — Мик се залюля на стола и се втренчи в тавана. — Мммм, май не става. — Инстинктът му подсказваше, че Сам Бозуин ще му докара неприятности, а той трябваше да поддържа отношенията си с Раф гладки. — Доста съм зает.

— Довечера — каза Сам. — След работа.

Мик реши, че това все пак е въпрос, макар че трябваше да признае, че не звучи като въпрос.

— Много бих искал, но не мога. Имам уговорена игра на скуош и после…

— Е, и? Отмени я. Няма да ти отнема много време. После може да правиш каквото си искаш.

— Така смятам да направя. За какво става дума?

— Не мога да говоря по телефона. Ще те чакам в кръчмата срещу офиса ти в шест.

— А, не. — Нуждата да си извоюва малко контрол над разговора го накара да се изправи на стола. Последното, което искаше, беше среща насаме със Сам под зоркия поглед на колегите си. Трябваше да е в Нотинг Хил към осем, така че каза: — Точно до Уестбърн Гроув има един винен бар. Можем да се видим там в седем и половина.

— Добре.

Той й каза името на улицата и добави:

— Значи седем и трийсет.

— Гледай да си там — твърдо каза тя и затвори.

Мик не беше свикнал да му говорят така. Но все пак, щом шефът му имаше доведена дъщеря, която се промъкваше в кабинета му посред нощ, когато мислеше, че в къщата няма никого, може би нямаше да е зле да разбере каквото може за нея. Пусна лаптопа и влезе в интернет.

 

 

Председателят на съдебното жури беше с тесни очила без рамки и маниерничеше. Но присъдата беше недвусмислена: невинни.

Невинни или неподлежащи на присъда — все тая.

Мик потисна желанието си да размаха победоносно юмрук — клиентите им бяха свободни. След месеци подготовка, неотклонно внимание към детайлите и отлагания това беше все едно гледаш как се срутва къщичка от карти. При изключително неблагоприятни условия Раф и екипът му бяха спечелили.

— Браво. — Мик се обърна към шефа си. Изражението на Раф беше като на професионален играч на покер, но задоволството му беше осезаемо. Никой в бизнеса не се наслаждаваше на добрата победа като него.

После Мик погледна към другия край на залата, където седяха седемте члена от семейство Пател. Лицата им бяха безизразни, не можеха да повярват. Господин Пател-старши явно обясняваше на една възрастна жена — навярно майка му или леля му — какво е станало току-що. Соли Пател, който беше изгубил зрението на едното си око и щеше да страда от главоболие още месеци, беше прекалено стъписан, за да говори.

Прониза го неудобство. Един от клиентите му — Сам Бойд, — който беше обвинен, че е ритал Соли Пател по главата, докато той лежал неподвижно на земята, го погледна за първи път през залата и срещна очите му. Не направи нищо толкова грубо като да се ухили или да вдигне палец, но посланието си беше ясно: „Размина ни се. Сега по-добре си пази гърба“. Мик видя как Соли Пател стисна юмруци.

— Добра работа — каза Раф. — Нататък ще е по-лесно, отколкото очаквах.

Мик почна да прибира документите в куфарчето си и не вдигна очи, докато съдебната зала не се поопразни.

Беше формалност.

— Наздраве, господин Хаус — каза Джейсън Франкс, когато се срещнаха да ги инструктират след делото. Тримата подсъдими, които се бяха потили през триседмичния процес със сака и вратовръзки, сега се бяха съблекли по ризи с къси ръкави, с лъснали татуировки. — Бяхте страшен! И вие, и екипът ви. — Ухили се на Мик. — Не знам как да ви благодаря. Ако минавате през Чингфорд, потърсете ни. Ще се радваме да ви почерпим. Добре сте дошъл по всяко време.

— Да, точно така — каза Шон. — Ако можем някак да ви благодарим, само кажете.

— Много мило от ваша страна — каза Раф.

— Или ако някак можем да ви помогнем. Ако някой ваш познат се нуждае от оправяне, такива работи.

— Шон — предупредително каза Джейсън.

— К’во бе? — Лицето на Шон беше самата невинност. — Просто искам да услужа.

Раф се усмихна снизходително, сякаш някое детенце току-що му беше предложило особено лепкав и гаден на вид бонбон.

— Това не съм го чул — каза твърдо. — Всичко хубаво, господа.

— Случвало ли ти се е преди? — не можа да се сдържи да не попита Мик, когато тръгнаха. — Престъпници да ти предлагат да оправят някого заради теб?

Раф се изкикоти.

— Обикновено не е толкова явно. Но човек натрупва кредити на доста странни места. Например, ако някога се забъркаш в неприятности в Еквадор, познавам точния човек, който ще те измъкне.

— Благодаря — каза Мик. — Ще го имам предвид.

 

 

Барът беше наскоро преобзаведен с купища неръждаема стомана, халогенни лампи и измъчени на вид бамбуци, но понеже беше много горещо и нямаше места за сядане навън, не беше пълен както обикновено. Мик стигна десет минути по-рано, избра една маса до стената в дъното, откъдето добре се виждаше вратата, и си поръча бира.

Не си беше губил времето, докато чакаше журито да произнесе присъдата.

Тъй като Сам беше свързана с Раф чрез майка си, беше започнал да проучва Кърстен Уолър. Интернет беше блъвнал обичайния куп ненужна информация, така че той се съсредоточи върху кратките биографии, отпечатани след смъртта й, както и върху писаното по медиите за разследването. Кърстен Уолър беше запазила американското си гражданство и повечето биографии бяха от Щатите, но Мик беше впечатлен от вниманието, което беше получила и отсам Атлантическия океан. Винаги беше знаел, че покойната съпруга на Раф е писателка, но не подозираше, че е толкова известна — сто на сто се беше хванал с Лола, за да получи желаното лекомислено облекчение след твърде много вечери с неподходящо изискани стихове. Лола сигурно мислеше, че Емили Дикинсън е козметична марка.

На снимките Кърстен Уолър изглеждаше хубава жена с нордическа здрава хипарска хубост, с дълга руса коса и широка усмивка, въпреки че един от авторите, който непрекъснато говореше за „красотата й на филмова звезда“, явно беше стар приятел и съответно пристрастен. Освен че беше написала няколко сборника поезия и се беше омъжвала поне три пъти, тя явно се беше ангажирала с всяка радикална кауза от Грийнъм Комън^[1] до правата на животните. Мик можеше само да предположи, че бракът й с Раф, който беше консервативен до мозъка на костите, е бил привличане на противоположности.

Съсредоточи се върху подробностите, свързани със Сам. На двайсет и няколко години Кърстен беше живяла в Корнуол и се беше запознала с Дейви Бозуин, когото материалите описваха различно: като фермер, рибар или корнуолец. Бракът им продължил едва няколко години, през които била родена дъщеря им Сам. Когато се разделили, Кърстен се върнала в Щатите, като се предполагаше, че е взела Сам със себе си. След десет години обаче пак била привлечена от Англия от съпруг номер три — номер две бил някакъв активист от Питсбърг, но бракът им бил толкова кратък, че никой от вестниците не споменаваше името му. Съпруг номер три беше Раф. Когато и техният брак се разпаднал, тя се върнала в Америка за няколко месеца, но в началото на лятото дошла в Корнуол. Почивала си в отдалечената вила на своя приятелка и една лятна вечер преди малко повече от два месеца си напълнила ваната, съблякла се и влязла вътре. За нещастие пуснала във водата заедно със сапуна едно малко радио, включено в мрежата с разклонител. Смъртта вероятно била мигновена. Всички съмнения, че е било нещастен случай, били изтрити от предсмъртното писмо, намерено на масата в кухнята.

Последните подробности бяха бегло споменати в посмъртните биографии, но всички в кантората знаеха как е умряла жената на Раф. Освен произхода на името на Сам той не успя да открие почти нищо за нея.

А ето я и нея. И тя беше дошла по-рано. Не го видя веднага, но застана до огромния фикус до вратата и се огледа. На рамото й висеше опърпана чанта на зелени и червени ивици, носеше и огромен калъф, в който очевидно имаше чело. Май беше със същите дрехи, с които беше, когато се видяха онази вечер — милитари панталони, черна тениска и маратонки. Средна на ръст и слаба, тя имаше къса тъмна коса, сресана назад над челото в прическа, която би могла да се нарече урбанистичен шик гамен, но по-вероятно беше за удобство. Не беше скандинавска красавица като майка си, но беше поразителна. Дори начинът, но който стоеше на входа, беше необичаен — беше безстрашна, твърда и бдителна и оглеждаше помещението, все едно се готви за въоръжено нападение, а не търси познато лице. Мик въздъхна. Предпочиташе да си пие питието след работа с весели и забавни хора — а нито едно от тези определения не подхождаше на Сам.

Тя го видя. Разпознаване, но нито намек за усмивка. Приближи се.

— Здравей — каза той и понечи да стане. — Тук нали е добре? — Автоматично премина на професионален тон. Дружелюбен, делови, но неангажиран. — Това чело твое ли е? Не знаех, че свириш.

— Да — каза тя, с което като че ли отговори на всичките му въпроси. Остави калъфа с челото на земята и дръпна стола срещу неговия. Трептеше от напрежение, сякаш ако я докоснеш, ще се разхвърчат искри.

— Какво ще пиеш?

— Ами… — каза тя неопределено. — Вода.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо по-силно? Аз пия бира.

— Добре тогава. Уиски. Двойно, с лед, без вода.

Нямаше средни положения с нея, помисли си Мик, махна на келнера и поръча.

— Е, Сам, кажи какво има?

Тя не се колеба.

— Онази вечер у Раф търсех нещо, което е мое.

— Да, така каза.

— Ами… не го намерих. Но мисля, че знам къде е. Искам да го вземеш вместо мен.

Мик се усмихна. Беше толкова искрена, все едно беше въпрос на живот и смърт.

— Бих могъл да ти помогна, ако знаех какво е това тайнствено нещо.

— Тетрадка, в смисъл голям бележник, светлосиня кожа, без подплата. Майка ми ги поръчваше специално от една фирма в Южна Каролина. Използваше едни и същи от години. Нещо средно между работен бележник и дневник. И с него може да има и едно стихотворение.

— И си даваш толкова труд за едно стихотворение?

— То е… важно.

— Сигурно. — Той направи пауза, за да й даде възможност да каже още нещо, но тя мълчеше. Той продължи: — Ще трябва да ми обясниш някои неща, Сам. Ако у Раф има нещо, което е твое, защо просто не му го поискаш?

— Защото казва, че не е у него. — Тя го изгледа презрително.

— Значи може и да не е.

— Знам, че е.

— Значи трябва да говориш с адвокат.

— Да бе, как не! Раф е от най-острите умове в правото. Не ми се вярва да мога да го победя в съда.

На Мик му се струваше, че се въртят в кръг.

— Щом знаеш къде е, как така не го взе онази вечер? — попита я.

— Тогава не знаех. Но сега знам. Поне така си мисля.

— Ами отиди и си го вземи.

Тя поклати глава.

— Вече сигурно са сложили свястна ключалка на прозореца. — Мик я гледаше неразбиращо, така че тя обясни: — Тогава влязох през един прозорец на горния етаж.

— Нямаш ли ключ?

— Не. Лола не иска да й се напомня, че мъжът й е имал истинска партньорка и съпруга. Но според мен Раф просто я използва като оправдание. Не ме иска в къщата.

Мик не каза нищо. Помисли си, че Раф може да има основателна причина да се опасява от доведената си дъщеря. Погледна лепенката на дланта й.

— Там ли се поряза?

— Да.

— Падаш си по катеренето?

— Изобщо не.

— Тогава?

Тя сви рамене и отвърна:

— Трябваше да го направя.

Докато келнерът им сервираше напитките, Мик я гледаше внимателно. „Трябваше да го направя“. Ехо от Грейс Хобдън. Но Сам изобщо не приличаше на Грейс Хобдън, съвсем не. Грейс Хобдън беше ненормалница от предградията, убийца, предрешена като нормална домакиня. А Сам изглеждаше така, сякаш никога нямаше да бъде нормална домакиня. Но имаше най-забележителните очи — сиво-зелени и дълбоко поставени, и изразителни тъмни вежди. Ако не беше толкова безмилостно сериозна, дори можеше да му се стори привлекателна. Тя повече отговаряше на неговия вкус, отколкото розовата и руса безмозъчна Лола, това беше сигурно.

— Много ми се иска да можех да ти помогна — започна той, — но…

— Можеш. Вземи дневника.

— Съжалявам, Сам.

— Не, Мик. Не си разбрал. Не те моля за услуга. Трябва да го вземеш.

— Трябва ли?

— Да. — Тя срещна погледа му, всякаква слабост беше изчезнала. — Не можеш да ми откажеш.

— Разбира се, че мога…

— Тогава ще кажа на Раф за теб и Лола.

— Не ставай жалка. Знаеш, че между мен и Лола няма нищо. И не е имало.

— И какво от това? Обзалагам се, че никой от двамата не е казал на Раф за онази вечер, когато беше у тях, нали? — Изчака го да отрече и се усмихна, когато той не каза нищо. — Двамата с Лола ще отричате, но той ще очаква точно това, нали? И дори да ви повярва, съмнението никога няма да изчезне.

— Заплашваш да наговориш на Раф куп лъжи за мен и Лола?

— Именно.

— Ще трябва да му кажеш, че и ти си била там.

— И какво от това? Нямам какво да губя. Освен това рискът си струва.

Мик я изгледа втренчено. Тя също го гледаше, без да мига, очите й бяха като твърди зелени камъчета. „Забрави за това дето била привлекателна! И пираните са по-симпатични“.

— Това е изнудване — каза той. — Да не говорим, че е лъжа.

— Както кажеш. — Тя сви рамене.

— И дори не е вярно.

— Нали затова е лъжа.

— Мамка му! Сериозно ли говориш?

— Рискувах живота си да взема дневника, така че няколко лъжи и малко изнудване са нищо работа. Да, сериозно говоря, Мик. Ужасно сериозно.

— Мамка му! — повтори той. Рискувала си била живота! Каква глупост! Беше по-откачена, отколкото си мислеше. Вбесен, той избута стола си към стената колкото можа по-далеч от масата. Беше готов да избухне на мига и да й каже какво да направи с шибания дневник на майка си. Но после осъзна, че ако заканите й са истински, може да му се наложи спешно да си търси нова работа още този месец. — За бога, Сам, не обичаш да ти е лесно, а? — каза ядосано. — Ако просто ми беше обяснила за какво става дума, ако дори беше пуснала едно „моля“ или „благодаря“, сигурно така и така щях да ти помогна. — Не беше съвсем вярно, но се почувства по-добре, като го каза, така поне се справяше с несправедливостта на ситуацията. — Но не! Трябваше да пристъпиш направо към извиването на ръце.

— Раф ти е шеф. Защо да помагаш на непозната да му отнеме нещо, което той иска?

— Може пък да те съжаля?

Неправилна реплика. Лицето й, което и досега не беше особено открито, се захлопна като капан.

— Спести си съжаленията. Искам единствено дневника на Кърстен. Ако подозрението ми е правилно, ще го намериш под капака на рояла в гостната на Раф.

— Откъде знаеш?

— Защото така направиха в „Казабланка“, което случайно е любимият му филм. Раф обича подобни паралели.

Работата изглеждаше обречена, а и той нямаше намерение да я върши.

— Казах ти. Онази вечер у тях беше единичен случай.

— Е, значи просто ще трябва да стане двоен.

— Ами ако не е там?

— За твое добро се надявам да е там. Просто отиди и го вземи.

Тя стана, огледа се за сервитьора и поиска сметката. Мик не възрази — никога не беше изпитвал по-малко желание да почерпи някого. Когато тя изрови от портмонето си необходимата сума, той също стана и каза хладно:

— Ще ми дадеш ли телефона си, или и него трябва да открия сам?

— Ето. — Тя извади от джоба си тефтерче и написа на една празна страница няколко цифри. Откъсна я и му я подаде. Мик въведе номера в палмтопа си, смачка листчето и го хвърли в пепелника. Тя се поколеба, после каза:

— Благодаря. — Устните й се разтегнаха. Пиранята почти се усмихна.

Но що се отнасяше до Мик, беше прекалено късно за любезности.

— Не ми благодари. Ще се видим, Самфир.

Очите й се разшириха.

— Всички ме наричат Сам — каза му. Както беше предположил, тя очевидно мразеше пълното си име и той я разбираше. Да отидеш в ново училище с подобно име… другите деца сигурно си умираха от кеф. Да си дъщеря на известна поетеса едва ли беше леко. „Самфир и други стихотворения“ — това беше първата стихосбирка на Кърстен Уолър. Беше го открил, докато се ровеше в интернет. Посветена беше на единственото й дете. Жалко, че мрежата не беше изплюла и някое предупреждение за опасност. Можеше да му послужи.

— Жалко. Самфир е толкова красиво име.

Тя вдигна рамене, обърна се и без да се сбогува, тръгна към изхода, почти влачеше калъфа с челото. Раменете й бяха приведени така обезсърчено, че той почти я съжали. Почти. На тротоара тя изправи гръб, сякаш се насилваше да не се поддава на слабостта, и тръгна през тълпите в лятната вечер.

Мик си поръча още бира. Не го бяха изнудвали досега, а бирата му помагаше да свикне с тази новост.

Не че имаше намерение да се остави да го тормозят или заплашват да направи нещо против волята си, но трябваше да си състави стратегия.

Приличаше на избор между това да се поддаде на изнудването или да избяга в Южнокитайско море. Сам изглеждаше достатъчно луда да изпълни заканите си, но Мик не смяташе да се поддава. Сред приятелите си беше известен като мека душа — би направил почти всичко, ако го помолят учтиво, както беше открила Лола, — но ако го притиснеха, ставаше удивително упорит.

Всъщност донякъде беше искрен — Самфир беше хубаво име. Май беше някакво диво ядливо растение^[2]. Не само красиво, а и полезно.

Изобщо не й отиваше.