Джоана Хайнс
Птицата убийца (25)

24.

Тя беше птицата убийца и летеше високо и свободно в чистия въздух, далеч над хилавите плетящи крака същества, създадени от кал и пръст. Беше непобедима. Вече никой не можеше да я спре — нито Джони, нито Сам, никой. Гледаха я с уважение и се страхуваха, защото великата й истина най-сетне беше извадена наяве.

И не само пистолетът, който прилягаше чудесно в дланта й, й даваше тази власт. Храбростта и ясният поглед, това бяха тайните й. Можеше да спаси и можеше да унищожи. Беше го правила и преди. Понякога се налага да унищожиш, за да спасиш.

Беше научила урока си рано.

Беше го научила първия път, когато почувства как се променя. Беше го научила първия път, когато ужасът и объркването отстъпиха пред смелата й постъпка.

Някои от спомените от деня, когато умря баща й, бяха мътни. Повечето обаче блестяха като кристал. Искаше ли той да умре? О, да, но не знаеше какво значи смъртта, не съвсем.

Помнеше как Раф се препъва през полето, как кученцето виси безжизнено в ръцете му, той хлипа и тича. Хлипа от мъка по Чипи, но още повече от страх за самия себе си. Колко пъти татко им му се беше заканвал за много по-дребни провинения? Този път със сигурност щеше да изпълни заканата си.

Когато Раф се прибра, баща им беше в хола. Чакаше.

— Татко, не исках… моля те…

— Млък! — Лицето на баща им се разкриви, когато видя кученцето. Грабна го от ръцете на Раф и го вдигна за кожата на врата, втренчен в окървавената топка козина. Като че ли не можеше да повярва на очите си.

После погледна Раф.

— Какво съм ти казвал за извеждането на кучето?

Раф изхълца, опитваше се да спре да хлипа.

— Какво казах?

— Моля те, тате! — каза Мириам.

— Ти не се бъркай! — Беше много спокоен. Щеше да е по-добре, ако крещеше. — Нали помниш какво става с непослушните момчета? Нали помниш какво стана, когато заровихме морското свинче? Този път е твой ред. Когато сляза, ще те сложа в една кутия и ще те закопая под земята. Да се научиш да слушаш. — Дишаше тежко, но все още не беше повишил тон.

Тишина. Раф беше прекадено уплашен дори да плаче.

— Чакай тук. — Огромният мъж пусна кучешкото трупче и натика Раф в шкафа под стълбището, после пусна райбера. — Чакай си наказанието.

Тръгна по стълбите. Големият черен лабрадор Мейджър се затътри след него.

А Мириам видя всичко. Колко трябваше да чака Раф, преди татко им да изпълни заканата си? Цял ден? Цяла нощ? Но Раф се страхуваше от тъмното, сънуваше кошмари дори когато беше завит в собственото си креватче на запалена лампа. Сам в шкафа, сам в тъмното с чудовищата и съзнанието за предстоящите още по-големи страхотии. Малкото й братче щеше да обезумее от ужас.

Майка им сигурно го знаеше.

— Мамо — молеше я тя, чуваше приглушения плач, който долиташе изпод стълбището, — направи нещо. Не давай на татко да го зарови. Моля те, мамо! Трябва да направиш нещо!

От вратата на кухнята Даяна гледаше как мъжът й се качва по стълбите. Избърса ръце в престилката си.

Усмихна се ведро на Мириам — ведрата празна усмивка, от която толкова много се бояха, защото значеше, че Даяна е изключила и вече не е майка им, а някаква восъчна кукла, която се прави на майка им — и каза:

— Мисля да изпека малко кифлички за чая. Това ще е много хубаво, мила, не мислиш ли?

Не чуваше ли как плаче Раф? Не усещаше ли как земята пропада под краката й, ужасяващия тътен на надвисналата беда?

— Но, мамо…

— Качи се горе, мила, бъди добро момиче, и виж дали баща ти си е изгасил цигарата. Не искаме да стане някоя беля.

— Беля?

— Не искаме къщата да изгори, нали?

Мириам послушно кимна. Стъпи на първото стъпало.

И после изведнъж се носеше в балон от светлина. Тя беше около нея и в нея — и й казваше какво да направи. Заповядваше й, даваше й ясни напътствия. Тя, Мириам, трябваше да ги спаси.

Вече не беше малко момиченце, слабо, безпомощно и уплашено. Беше се превърнала в ангел на възмездието, във великанка, беше всемогъща.

Бялата светлина я понесе по стълбите. Вече не чуваше плача на Рафи, не чуваше как майка й си тананика, докато вади купите и тиганите от шкафовете в кухнята. Чуваше как баща й хърка като някакво голямо старо добиче, което е паднало на ливадата, и знаеше, че трябва да се погрижи той повече да не стане.

Нямаше нужда да стъпва на пръсти. Когато татко спеше така, нищо не можеше да го събуди, дори лаят на Мейджър. Един път, когато вадеше горящата цигара от пръстите на баща си, докато той спеше, Мейджър я бе захапал за ръката.

Този път нямаше страх. Бялата светлина беше неин щит. Дори не се боеше от татко, който лежеше по гръб и спеше. Щеше да спи, за да не може повече никога да направи нещо на Раф. Татко й беше изгасил фаса в пепелника на нощното шкафче. Този път нямаше защо да се страхуват от бели…

Краката й едва докосваха земята. Тя се понесе към едната страна на леглото и погледна баща си. Кожата на лицето му беше с различни цветове. Не го беше забелязвала досега. Имаше жълтеникаво и розовеникаво, но и малко синьо около очите, а бузите му бяха прошарени с малки червени вени, около устата пък имаше малко мораво. Моравото не й харесваше. А брадата му беше отвратителна.

Тя изтръска една цигара от пакета, който бе сложен до пепелника, запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата. Държа я, докато пламъкът почти не изгори пръстите й, но цигарата не се запали както трябва, защото не си дърпаше. Тя духна клечката, преди да я опари.

Драсна втора клечка и я вдигна с палец и показалец; гледаше пламъчето, гледаше как лицето на баща й все едно се вижда през вода през горещия въздух над пламъка. В последния миг, точно преди огънят да докосне пратите й, пусна клечката, без да я духне.

На юргана се появи малка кафява дупчица. Дупчицата стана по-голяма, макар да не изглеждаше, че гори. Мейджър изръмжа. Тя драсна още една клечка, пусна я. После още една. Още малки кафяви дупчици.

После изведнъж огънят пламна. Тя захвърли кибрита и изтича от стаята, като тръшна вратата. Бялата светлина я понесе надолу по стълбите. Тичаше, летеше, махна райбера на вратата на шкафа под стълбите и извика на Раф да излиза, че вече е в безопасност, че е свободен. Той не разбираше, само се сви по-навътре в тъмнината и тя трябваше да го хване за ръката и да го измъкне.

— Пожар! — извика и двамата изхвърчаха в градината.

По средата на поляната бяха в безопасност. Оттам можеха да гледат.

Мейджър лаеше, лаеше, както никога не го беше чувала да лае. Всъщност да де! Голямото черно куче беше затворено в спалнята с татко им.

— Скачай, Мейджър, скачай!

Видяха силуета на мъж да се появява за кратко сред пушека, размаха ръка, после изчезна и не остана нищо, освен дим. Гъст дим излизаше от прозореца на горния етаж. Майка им изскочи от кухнята, с дървена лъжица в ръка.

Пищеше. Мириам обаче беше по-спокойна от всякога. Беше променила съдбата на семейството и ги беше спасила. Беше всемогъща.

Разбира се, това чувство не продължи дълго. После, доста скоро след това, когато осъзна, че татко няма да се върне, никога, беше озадачена, а после ужасена от това, което беше направила. Плашеше я, че малко момиченце като нея може да направи такава голяма промяна в семейството, че може да докара тичащи мъже с маркучи и камиони и линейки, че може да накара толкова много възрастни да плачат около пресния гроб, че може да накара някого да си отиде и никога да не се върне. Беше ужасена от силата си, ужасена, че някой ден може да го направи пак.

Веднъж се опита да каже на майка си, но майка й каза, че това никога не се било случвало. Понякога Мириам се питаше дали не е сънувала. Чувстваше се в капан, объркана и уплашена, и понякога дори се опитваше да убеди сама себе си, че си е измислила всичко.

Най-страшно беше, когато чувството се завръщаше, понякога, когато дразнеха Раф в училище или когато тя се уплашеше от някого — чувството на бялата светлина, все едно се носеше във въздуха и беше всемогъща.

Научи се да внимава. Най-добре беше да не говори много и да не прави нищо необичайно или различно. Когато в училище я дразнеха, се научи как да не ги чува. Когато учителите й се караха, свеждаше глава и никога не се оплакваше. Гледаше Раф да не води приятели вкъщи, защото се ядосваше, ако те се държат лошо с него, и се страхуваше от собствения си гняв. Нямаше свои приятели, не истински, но и нямаше нужда. Двамата с Раф бяха най-щастливи заедно.

Докато майка им не срещна Лио Тайлър и Лио не реши, че Раф трябва да отиде в интернат. Мириам не каза нищо, но знаеше, че за Раф интернатът ще означава край на всичко. Заболяваше я главата само като си помислеше за това. Трябваше да има начин да предотврати тази нова беда.

Смъртта на баща й беше нещастен случай — е, нещо такова. Тази на Лио също. Въпреки че сигурно можеше да го спаси. Беше на петнайсет и Лио я учеше да управлява лодка. Беше добър. Бяха на неговата гумена лодка в Солент и се упражняваха как се спасява човек зад борда. Тя вече беше влизала във водата три пъти, зъбите й тракаха от студ и главата й туптеше. Лио каза, че било негов ред. Тя трябвало да знае как да се оправя сама с лодката, ако се наложи.

Когато той скочи във водата, заразмахва ръце и почна да й обяснява как да обърне лодката, чувството се върна. Бялата светлина и неизбежната поредица събития. Дори не трябваше да взима решение: всичко стана от само себе си. Просто обърна лодката към брега. Отначало Лио реши, че е шега, засмя се и подвикна:

— Побързай, Мириам, адски е студено. — После, като видя, че тя не обръща, се развика, разкрещя й се да се върне, но тя продължи, а крясъците му ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая вече не се чуваха.

След това тя беше толкова ужасена от станалото, че изпадна в истерия. Повикаха лекар и я сложиха да си легне, и й дадоха успокоително. Остана в леглото цял месец, не можеше да мръдне. Хората й съчувстваха и казваха, че сигурно е била много привързана към Лио Тайлър.

Смъртта на Антъни беше различна. Мириам се гордееше със способността си да се възползва от всяка удала й се възможност. Знаеше, че той трябва да умре, защото нараняваше Джони, а тя трябваше да се грижи за Джони, както винаги се беше грижила за Раф, но не беше измислила как да го направи. А после го видя да върви покрай алеята и да говори с Раф и осъзна, че му е писано да умре. Точно сега. Колата сякаш сама се насочи към него, удари го като по магия, а после, когато той се опита да стане, го удари още веднъж. Колата знаеше какво иска тя.

Смъртта на Кърстен беше най-тежка. Мириам не искаше тя да умира. Беше шофирала цял ден чак до Корнуол, за да й обясни защо не може да изобличи Даяна. Но Кърстен отказваше да се вслуша в думите й. Сама си беше виновна, като беше такъв инат. И Мириам за пореден път нямаше избор. Трябваше да защити семейството си, трябваше да ги закриля.

Явно на Кърстен така й беше писано, иначе радиото нямаше да стои на дървения под на банята, а дългият му кабел да се вие като змия към контакта на площадката. Оръжието на убийството я чакаше. Лесно като да подхвърлиш сапуна на някого.

Лесно, защото тя беше могъща. Можеше да променя съдбите на хората. Можеше да ги накара да спрат да съществуват.

Сега беше ред на Сам.

И тя го знаеше. Виждаше се по погледа й, по това как кожата й се беше стегнала и набръчкала от страх. Сам знаеше, че трябва да умре. Упоритото й душене беше съсипало живота на Мириам. Джони се беше обърнал срещу нея. Даяна беше в затвора, а сега Раф смяташе да отиде в полицията и да каже „истината“, за да спаси Сам. Тя знаеше какво си мисли брат й, видя го как се промени, докато гледаше как Сам свири. Щеше да се опита да се откъсне от нея, но тя нямаше да му позволи, никога. И щеше да се погрижи да е твърде късно, за да спаси Сам.

Джони още седеше на масата в същата поза, както когато бяха дошли. Каза:

— Мириам, виж сега. Нека да го обсъдим спокойно.

— Аз съм съвсем спокойна. — Вярно беше. Винаги беше спокойна, когато знаеше какво трябва да направи. — Кажи, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Кажи, че никога няма да ме напуснеш.

— Никога няма да те напусна. Виж…

— Кажи го пак. Кажи го, все едно е истина.

— Истина е. Свали пистолета.

— Кажи го! Кажи го както трябва! Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те, по дяволите!

Мириам поклати глава. Не беше както трябва. Усещаше как мощта й се изплъзва, как бялата светлина се разсейва, как страхът прояжда краищата й. Земята се изплъзваше изпод краката й. Размаха пистолета ядосано.

— Не, не така. Трябва да го чувстваш. Трябва да кажеш, че ще ме обичаш винаги, и трябва да е истина. — Задъхваше се.

— Мириам, моля те. Ще кажа каквото поискаш. Само свали пистолета.

Обгърна я мрак. Тя се съпротивляваше.

— Не. Качвай се горе. Сам също. Един по един. Аз съм след вас. Пистолетът е зад гърбовете ви. Хайде!

 

 

Когато стигнаха до средата на коридора, Мириам им викна да спрат. Сам придържаше полите на дългата си черна рокля. Беше стигнала до брезента, който висеше пред входа към кулата. В стомаха й имаше ледена буца. Все едно от седмици беше знаела, откакто за първи път бе видяла огромната празнина от другата страна на брезента, че един ден ще трябва да… да падне.

Джони, който вървеше пръв, спря на метър от вратата.

— Обърни се — нареди му Мириам.

Той се подчини. Като видя лицето му, вледенено от страх и неспособност да повярва, Сам разбра, че не може да очаква от него истинска помощ.

— Дръпни брезента — каза Мириам.

Той го дръпна.

— А сега, Сам — каза Мириам и я побутна по кръста с дулото на пистолета, — влизай.

— Мириам, почакай! — каза Джони и тръсна глава, все едно току-що се събуждаше от сън. — Как така ще влезе. Там няма никакви дъски. До долу е десет метра. Ще се убие.

— Именно — каза Мириам. — Хайде, Сам.

Сам отново усети сръгването на пистолета.

— Не, спри — каза Джони. — Не разбирам. Защо го правиш, Мириам? Какво ти е? Казах ти, че няма да те изоставя. Какво повече искаш?

Зад нея, но доста близо, Сам чу как Мириам тихо въздъхна.

— Не е достатъчно, Джони. Казваш го, но не го мислиш. Вече не ни остана нищо и Сам е виновна.

— Но защо? Не разбирам — повтори Джони. Хващаше се за всяка думичка, за да спечели време. — Ами Антъни? Ти ли беше? Мислех, че е Даяна, но сега…

— Разбира се, че бях аз. Убих брат ти заради теб. Ти не искаше ли точно това? В сърцето си? Направих го за теб, Джони. Бих направила всичко за теб.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Вярно е — каза Мириам. — И Кърстен. Но това вече е минало. Сам, тръгвай напред. — Сам бавно пристъпи, разперила ръце, опитваше се да стои по-далеч от зейналия вход. Невъзможно.

— Сега спри! — каза Мириам.

Хладен полъх откъм кулата докосна бузите на Сам, обви голите й рамене.

— Обърни се надясно — нареди Мириам. — Достатъчно. Сега влизай.

— Не мога — каза Сам, втренчена в тъмницата. — Страх ме е.

— Влизай! — каза Мириам.

— Престани! — каза Джони. — Това е лудост!

А после всички млъкнаха и се заслушаха. Сам се чудеше дали не й се е сторило, дали не е бученето на страха в ушите й, но после чу по алеята да приближава кола. Погледна Джони. И той беше чул.

Мириам също.

— По-бързо! — кресна тя. — Влизай!

— Не! — каза Джони и направи крачка напред, а Сам почти без да осъзнава какво прави, си изу обувките. Няма да позволя…

Краят на изречението му избухна в гърмежа на пистолета и той изкрещя от болка — куршумът прониза крака му и Джони падна назад, просна се на пода и стисна пищяла си. Рукна кръв. Сам понечи да се дръпне от черната дупка, но вторият куршум изсвистя покрай ухото й и Мириам извика:

— Върви, дявол да те вземе, върви! Върви! — И в следващия миг Сам стоеше в кулата, а около нея имаше само тъмнина и студен въздух.

Дъските на пода ги нямаше. Сам стоеше в празнотата, стъпваше внимателно с босите си крака по една греда, която беше прекалено тясна. Държеше полата си с една ръка, а другата беше протегнала встрани за равновесие. Зад нея Джони крещеше от болка, но ревът на страха в главата й беше по-силен.

„Съсредоточи се. Гледай напред. Не поглеждай надолу.

Не прави грешки“.

Мириам крещеше:

— Падай, проклета да си! Падай!

Сам не помръдваше. Цялата й енергия, всеки нерв в тялото й беше насочен към единствената задача да запази равновесие. Пространството около нея беше огромно, грамадна пещера от чернота и празнота, а мракът нахлувате в сърцето й и тя не можеше да помръдне, щеше да се подхлъзне от гредата и да падне, да падне и да продължи да пада завинаги…

— Падай! — извика Мириам и стреля в мрака. Гърмежът сякаш подтикна Сам напред и тя се затича, направо полетя по гредата и после стъпи накриво, кракът й се плъзна, глезенът й задра ръба на гредата, после прасецът. Тя изпищя и се хвърли по корем, гърдите й се удареха в нещо твърдо. Протегна ръка и се хвана. Пред нея, в непрогледния мрак, имаше дъски — и тялото й беше върху тях. В ръцете й се забиха трески. Краката й висяха в празното пространство.

— Сам! — извика мъжки глас. — Сам?

Мик. Под нея. Далеч под нея.

Още един изстрел. Сам изпълзя на дъските и замря. Ръката й се белееше в мрака. Тя полекичка я зави с роклята си, за да покрие бялата си кожа.

Погледна към правоъгълника светлина на вратата и видя Мириам: взираше се в кулата, пистолетът беше в ръката й. Колко куршума имаше? Изглежда, не виждаше в тъмнината. Сам се притисна към дъските. По стълбите изтрополиха стъпки. Мик и Раф сигурно. Джони стенеше. Гласът на Мик обаче се издигна от черната бездна под нея.

— Сам, къде си?

Но очите на Мириам свикваха с тъмното. Тя вдигна ръка и насочи пистолета към Сам.

— Не! — Гласът на Раф избухна през вратата. В следващия момент той се появи до Мириам и посегна към пистолета. Тя отстъпи и се люшна над бездната.

— Мириам, не!

Мириам изпищя. Раф пристъпи напред, за да я хване, но тя вече падаше. Хвана се за него и го повлече със себе си. Пистолетът гръмна за последен път.

Мярнаха се за миг на светлината на вратата, после полетяха в непрогледния мрак — брат и сестра паднаха заедно.