Джоана Хайнс
Птицата убийца (2)

1.

Все едно се случваше насън.

Пет седмици преди тялото на Кърстен Уолър да бъде намерено в една вила на върха на една скала в Корнуол, Грейс Хобдън разчистила масата от обяда, нагледала децата, които си играели на катерушката в другия край на двора, след което влязла в къщата, за да убие съпруга си. Пол Хобдън, едър и тлъст като кит, дремел след полятия с алкохол обед. В ъгъла на стаята по телевизора тихичко вървял някакъв черно-бял филм с много фехтовка. Докато Дъглас Феърбанкс усмихнато размахвал шпагата си със смъртоносна точност, Грейс Хобдън взела един нож за филетиране „Сабатие“ от стойката в кухнята, влязла в дневната и без миг колебание забила острието в меката плът на гърдите на мъжа си.

В този момент той сигурно се е опитал да се изправи, въпреки че първият удар пронизал дясната камера на сърцето му и така или иначе бил фатален. Грейс била рентгеноложка и познавала анатомията. Вторият удар пронизал гръдния му кош под ъгъл от четирийсет и пет градуса и кръв плиснала по карираната дамаска на дивана, по новия им маслиненозелен килим и вероятно по самата Грейс. Нямало нужда от трети удар.

След като си взела душ и се преоблякла, Грейс взела децата: Ангъс — на осем, Матю — на седем и Сюзан — само на три, и им казала, че излизат да се почерпят. Закарала ги до морето — на четирийсет мили, където прекарали чуден следобед в игри на плажен крикет под лъчите на майското слънце, строили пясъчни замъци и се тъпкали със сладолед. Привечер се обадила в полицията, която съответно я очаквала, когато се прибрала вкъщи.

— Просто не можех да издържам повече — казала на полицаите, докато разглеждали кървавите останки на съпруга й. — Все едно се случваше насън.

 

 

Раф Хаус прелистваше купа документи с нарастващо неверие. Ризата му беше прогизнала от пот не само заради късната лятна горещина. Къде му беше главата на този секретар, за бога? Като всички останали в кантората Дърмът много добре знаеше, че през изминалите два месеца след смъртта на Кърстен Раф избягваше семейните дела. И кой можеше да го обвини за това? Докато гледаше снимките на тялото на Пол Хобдън, оплескано с кръв, но и някак смешно, непрестанно виждаше в ума си трупа на Кърстен. Красива дори в смъртта си с хладната си скандинавска хубост, тя беше гола, с крак провесел през ръба на ваната, с отметната назад глава, без следи от кръв. Но все пак мъртва. Ужасяващо и безвъзвратно мъртва.

Ядосано стана и закрачи между бюрата в стаята. Винаги беше ненавиждал този тип дела, дори преди смъртта на отчуждената си съпруга. Битовите убийства бяха прекалено мръсни, прекалено лични, прекалено болезнени. Само като си представеше трите невинни дечица, лудували в градината, докато на двайсетина метра майка им е спускала над детството им кървава завеса. Ако нещастните дечица изобщо бяха имали детство.

Такива неща не сполитат обикновените нормални семейства. Няма начин.

Раф заобмисля последствията. По страните му се стичаше пот, ноздрите му доловиха слаба, но непогрешима миризма на печено — сигурно някое безмозъчно копеле беше подранило с барбекюто.

Той се наведе, избута документите от бюрото си и извика на Дърмът да ги разкара. Никой не дойде.

От купчината се изплъзна една снимка. Грейс Хобдън беше към трийсетте и беше хубава по един незабележителен начин. Жената, която беше наръгала мъжа си, имаше кръгло лице и пълни черти. Нищо във външността й не подсказваше, че е от типа жени, които в никакъв случай не бива да бъдат оставяни насаме с остър нож и заспал съпруг.

Но пък, както Раф знаеше, убийците рядко приличаха на убийци.

Тя изглеждаше объркана и озадачена, и може би беше така. Той се взря в снимката от безопасно разстояние. Колко ли й беше отнело — запита се. Трийсет секунди? Две минути? Колко ти трябва, за да извършиш непоправимото, което завинаги ще промени живота на цялото семейство?

Май беше говорил за това и преди. С Кърстен.

По времето, когато все още можеха да разговарят за убийства.

— Дърмът! — извика отново и отиде до прозореца. В стаята нямаше въздух. Това беше проблемът. Къде се беше дянал тоя? Защо просто не разкараше тези гадости?

Прокара дебелия си показалец под яката си. Потта намокри кокалчетата му. Вече не можеше да се справя със стреса като преди. Някъде лаеше куче; непрекъснат неспирен лай на куче, вързано на синджир или заключено, или отчаяно. Лаеше, все едно животът му зависи от това.

Всичко зависеше от това как Грейс Хобдън щеше да се представи в съда. По очевидни причини винаги беше трудно да докажеш самозащита или непредумишлено убийство, когато жертвата е спяла по време на нападението — трудно, но не и невъзможно, най-обещаващата линия би била, че е докарана дотам от месеци и дори години насилие и малтретиране и една прохладна майска утрин просто е превъртяла.

В ума му се беше набила една фраза от показанията й:

— Просто не можех да издържам повече…

Какво да издържа? Родителите и сестрата на Пол Хобдън твърдяха, че бил кротък като агънце, но пък точно това се очакваше от тях, нали? Семействата никога не се изправяха пред истината и не заявяваха: „Той беше чудовище и заслужаваше да умре“. В показанията си Грейс го обрисуваше като садист и насилник. Имаше синини по краката, с които да го докаже. Изгаряния с цигара по лявата ръка. Казваше, че й е било най-трудно да понесе психическия тормоз.

Психически тормоз.

Сърцето на Раф биеше силно, той се задъхваше. През лятото кабинетите и кантората винаги бяха невъобразимо горещи. Би отворил прозореца, но не искаше да пуска вътре още от гадния дим. И откъде идвате той, дявол да го вземе?

— Дърмът! За бога, човече!

Защо някой не накараше проклетото куче да млъкне?

 

 

Дърмът Мърсър дръпна веригата и затвори вратата на тоалетната точно когато Раф го викаше за трети път. Дърмът имаше много ясни възгледи по отношение на крещенето на адвокатите и всичките бяха отрицателни. Лицето му, което дори когато беше в добро настроение, наподобяваше изражението на разтревожен хамстер, стана още по-нацупено. Но той се забърза. Третият вик на Раф звучеше неотложно — адреналинов пристъп на паника.

— Какво има, господин Хаус? Нещо не е наред ли?

Риторичен въпрос. Очевидно нищо не беше наред. На младини Раф Хаус имаше тъмната коса и смуглата хубост, които в друг век сигурно биха отивали на някой пират. Откакто мина петдесетте, бе качил няколко килограма, под синкавата сянка на наболата брада челюстта му бе наедряла и движенията му се бяха забавили. Но умът му, особено срещу достоен противник в съда, беше все така ловък и опасен.

И точно затова Дърмът още повече се стъписа да го завари така.

— Зле ли ви е, господин Хаус?

— Добре съм, съвсем добре… само махни това проклето дело.

Но докато Дърмът протягаше ръка да вземе купа документи, Раф стовари юмрук на бюрото. Ръката на Дърмът забърса фините косми по пръстите му и той се дръпна като ужилен.

Раф сключи вежди.

— Кой ги праща?

— Боб Холис от „Фъргъс енд Смит“. Беше много настоятелен.

— Знаеш, че казах никакви убийства. След…

Нямаше нужда да довършва. Дърмът знаеше за какво говори. „След смъртта на Кърстен“. Въпреки че никой не беше замесен, това също беше своего рода убийство. Самоубийство. Дърмът трябваше да е по-чувствителен — бяха минали два месеца, но Раф Хаус още страдаше.

— Боб Холис ме накара да обещая, че ще го погледнете. Убеден е, че имате златни ръце, откакто спечелихте условна присъда за онзи клиент за тежката телесна повреда. Ще го махна.

— Не, почакай. — Раф се отпусна на стола. Дишаше тежко.

Дърмът отиде да отвори прозореца. Тук вътре не достигаше въздух, това беше проблемът.

— Недей! — изграчи Раф.

— Помислих, че…

— От гадния дим ме боли гърлото.

— Дим ли? — Дърмът подуши въздуха. Автомобилни газове, топла прах от тротоарите, може би някакви цъфнали растения. Но определено нямаше дим.

— Някой идиот си е напалил скарата. — Раф се намръщи още повече, когато осъзна грешката си.

Дърмът каза тихо:

— Мидъл Темпъл не е особено известен с огньовете на открито, господин Хаус. — И добави: — Сигурно някой е минал по коридора с пура.

Отвори широко прозореца и мръсният летен въздух нахлу вътре.

— Сигурно ми се е сторило — каза Раф. Потърка устата си с ръка и измърмори: — А кучето…

— Куче ли? Какво куче?

Раф започна да увърта, избягваше погледа му.

— Някакво тъпо куче. — Изглеждаше толкова объркан, че Дърмът се почувства неудобно, сякаш неочаквано го беше сварил гол. Раф каза: — Виж, фактите така и така са тук, можеш да ми ги оставиш. Ще ги прегледам.

— Но нали казахте…

— Не съм решил.

— Нека да ги дам на някое от момичетата. Това ще е много подходящо за Селина.

— Казах, че ще ги прегледам. Остави ги!

Когато Раф Хаус заговореше с този тон, никой не спореше с него. Дърмът се оттегли в офиса си, но беше обезпокоен. Не можеше да позволи този човек да откачи така — той носеше повече пари от повечето адвокати в кантората, взети заедно. Дърмът трябваше да е по-внимателен. Отсега нататък, независимо колко убедителни бяха правните консултанти, той щеше да се погрижи Раф да е на лека диета от въоръжени грабежи и корупция. Може би с малко палежи за разтуха.

 

 

Ако знаеше какво му мисли секретарят му, Раф щеше да се съгласи напълно. Имаше нужда от Грейс Хобдън колкото от дупка в главата. Или в сърцето.

Историята й имаше всички съставки, които най-много го отвращаваха: уютен семеен декор, беззащитни дечица, които щяха да изгубят при всички положения, мръсна дисекция на семейните карантии. Ох, трябваше да е луд, за да се заеме с това. Дърмът беше прав — някоя от колежките му щеше да подскочи от радост при възможността да я защитава.

Разумният подход би бил да каже на Дърмът, че е хванал някакъв вирус и че взима документите по делото за измама в Бейзъл да работи вкъщи. Вкъщи означаваше при Лола, която щеше да му говори за коламаска или за любовния живот на приятелките си, и той можеше да се отпусне за няколко часа в щастливото дърдорене на приятелката си. Млада, с идеално тяло и забележително незначителен ум, Лола се беше появила в живота му в момент на криза и беше останала, защото беше невероятен бастион срещу мъката, която насмалко да го погуби. „Бъди разсъдлив“. Грейс Хобдън не беше за него.

Гледаше безпристрастно и леко любопитно как ръката му се протегна и придърпа по-близо папката на Хобдън.

Все едно се случваше насън.

Беше истинска лудост да поеме делото. Раф Хаус беше изключително разумен човек и това беше всеизвестен факт.

Гърлото още го болеше. От дима. Само дето нямаше дим. Нито куче.

Разтвори документите на бюрото като ветрило.

Подробностите винаги правеха впечатление. Фактът, че Пол Хобдън бил боксьор, докато служил във флота, и че учел момчетата си да се боксират в деня преди смъртта си. Фактът, че Грейс Хобдън прекарала следобеда, преди да я арестуват, в игра на плажен крикет и в строене на пясъчни замъци, все едно всичко било наред. Когато по-късно я попитали за това, тя отвърнала, че искала децата да се позабавляват, преди „нещата да загрубеят“. Фактът, че баща й починал преди десет дни. Може би можеше да го използва в нейна защита.

Но, за бога, преди „нещата да загрубеят“? В мигове на крайна криза, когато очакват човешкият дух да ти излезе с тирада с блясъка на Шекспировите, какво получаваш? Абсолютна баналност. Все едно се случваше насън. Но не само от безмълвните безсмъртни жени като Грейс Хобдън. Каква беше неговата реакция, когато научи за смъртта на Кърстен? „О, не!“ Само това. „О, не!“ Незабавно и кратко отрицание на трагедията. „О, не!“ Двете най-сърцераздирателни думи на света.

(Имаше и други, разбира се: „Съжалявам, тате. Не беше нарочно… моля те, недей…“)

Преди няколко години Раф беше защитавал един младеж, който си беше признал, че е убил със стрела от арбалет в гърдите случаен минувач. Когато го попитаха защо, той отговори: „Не ми хареса как ме гледаше“.

Е… докато хората се плъзгат и подхлъзват по тънката коричка на цивилизацията към дълбините на ужаса отдолу, колко е оскъден речникът, който съпровожда падането им.

Грейс Хобдън — забеляза той — беше описана от някакъв съсед като мълчалива жена. Която естествено страняла от околните.

Познаваше този тип хора. Пазеха личния си живот.

Трябваше да намери начин да използва и това в нейна защита.

Каква защита? За какво си мислеше? Кръвта туптеше във вените му. „Недей — туп — да ходиш — туп — там!“ — туп-туп.

Прекалено късно. Вече беше там.

Около него се възцари странна тишина, дълбоката сковаваща тишина като, когато вали сняг, тишината, която настъпва след катастрофа.

Беше неправилното убийство, разбира се. Веднага го беше разбрал. Винаги беше неправилното убийство.

Посегна за тефтера, извади писалка от джоба на ризата си и започна да си води бележки с елегантния си дребен почерк. Правото и всичките му сигурни факти бяха безотказно убежище. Непоносимият хаос на човешкото страдание, сведен до съдебна игра. Игра, в която той беше добър и знаеше да печели. Раф Хаус беше извървял дълъг път.

И докато пишеше, се замисли: дали Хобдънови имаха куче?

 

 

Малкото момченце тича през тревата. Висока влажна трева, която мокри голите му колене. В гърдите му има непоносима болка. Страх и тъга. Не му достига дъх от тичането — толкова отдалеч тича. Чак от пътя. В ръцете му има мъртва тежест, а в сърцето му — ужас.

Пред него е къщата. Където ще го чака татко.

— Съжалявам, тате. Не беше нарочно… Не ми се сърди, тате, моля те, недей…