Луиз Бегшоу
Красота (8)

Осма глава

— Съжалявам — каза Елайза Шърман.

Тя огледа внимателно младата си клиентка. Дина Кейн бе интересно момиче, едно от най-необичайните лица, които някога бяха влизали в кабинета й. Искаше да й помогне, но хлапето нямаше пари. Не и такива, които да й стигнат за битка в съда.

— Просто те са голяма фирма — специалисти по корпоративно право. По мое мнение имате голям шанс, но могат да предявяват искане след искане. Без да имате пари, никоя фирма няма да се наеме да ви представлява. Вариантът за плащане на таксите само при успешен развой е рискован, защото те разполагат с много адвокати.

Тя се размърда неспокойно, пред нея стоеше едно двайсетгодишно момиче, което се бе издигнало от нищото, бе взело петдесет процента от популярен козметичен продукт и й предстоеше да бъде опечена на шиш.

— Вижте, мога да ви препоръчам някои фирми от предградията. Трябва да опитате да вземете заем от банката. Или може би имате семеен адвокат…

— А вие какво бихте направили, ако бяхте на мое място?

— Ситуацията е сложна.

Малкият, претрупан кабинет на Шърман на Трета улица бе пълен с юридически книги и имаше малък прозорец, който гледаше към друга сграда. Тя се занимаваше с разни дела, колкото да се прехранва — служебни дела, трудови злополуки, корпоративни отговорности.

— Мисля, че бих наела адвокат да напише няколко писма, които да потвърдят, че ще участвате в битката докрай, след което бих поискала споразумение.

— Споразумение?

— Върни твоята половина от линията „Медоу“. На цената, която предложат, каквато и да е тя.

Дина прегледа отново писмата.

— Не звучат така, сякаш искат споразумение. Ако не подпиша документите, ще ме съдят.

— Не можете ли да убедите доктор Грийн?

— Хектор няма да иска да говори с мен. Парите наистина го промениха.

— Да — съгласи се адвокатката. — Те имат тази способност.

Дина въздъхна.

— Значи, ако ви наема да напишете писмата, колко мога да получа?

Елайза вдигна рамене.

— Ще опитам с малка сума — права сте, че не искат споразумение — например петдесет хиляди долара, само за да излекуват главоболието.

Дина едва не се задави с водата, която отпиваше от бяла пластмасова чашка.

— Петдесет хиляди? Само толкова?

— Те са сериозна фирма.

— Благодаря — каза Дина.

По-възрастната жена я виждаше как размишлява.

— Още един въпрос — добави. — Ако имам пари да наема фирма като тяхната и да участвам в съдебно дело, ще запазя ли дяла си?

— О, разбира се. Наистина смятам така. Договорът е стабилен, вие сте го убедили да разработи крема, вие сте поели магазина — участвали сте във всичко. А и фактът, че сте заложили ипотеката на апартамента си… всичко е налице.

— Благодаря ви за отделеното време.

Дина се изправи.

— Какво ви дължа за консултацията?

Елайза Шърман съжали хлапето.

— Абсолютно нищо — отвърна. — Успех, госпожице Кейн.

 

 

Дина седна на кухненската си маса пред една недоизядена купичка с овесени ядки. Беше потънала в екрана на лаптопа си и „Уол Стрийт Джърнал“. До нея имаше обикновен бял тефтер, на който бе написан списък с имена.

Кратък списък.

Само неколцина имаха способността да й помогнат. А името най-горе на списъка? Все едно щеше да се свърже с легенда.

Джоел Гейнс беше един от изявените бунтари на Уол Стрийт. Той бе на четиридесет и една години, рисков капиталист от старата школа — нямаше интернет сайт. Гейнс купуваше компании, разцепваше ги и ги продаваше. Той основа първия си хедж фонд едва двайсет и пет годишен, а на трийсет вече бе собственик на автомобилен концерн в Детройт, пътническа агенция в Ню Йорк и няколко цитрусови ферми в Калифорния. Имаше лоша репутация на брутален играч с безмилостен поглед върху крайния резултат. Гейнс съкращаваше работни места и правеше компаниите печеливши. Беше се оженил рано, на двайсет и три, за Сюзън — светска красавица, която устройваше легендарни партита в Хемптънс и оглавяваше няколко управителни съвета на благотворителни организации. Имаха двама синове, на седемнайсет и петнайсет години. Съдружникът му Боб Голдщайн бе по-възрастен и много уважаван. Той се грижеше за престижа, а Гейнс вършеше останалото.

Дина обожаваше историята му. Искаше й се да е като него. Един ден може би щеше да стане.

Пръстите й се пресегнаха за телефона, после се поколебаха. Беше толкова невероятно да се получи. Защо, за бога, мъж като Гейнс ще се съгласи да се срещне с нея?

Но тя бе убедена в едно — на нейно място, на нейната възраст, Джоел Гейнс щеше да се обади. Щеше да се обади на всички.

Писмата от адвокатската фирма бяха струпани на купчина пред нея, заплахите им — записани ясно върху твърдата кремава хартия. Тя искаше да се измъкне, просто нямаше избор.

 

 

— Какво предстои за днес? — попита Гейнс.

Секретарката му Мериан постави върху бюрото му прилежно напечатан списък. Гейнс винаги предпочиташе напечатания на хартия текст. Намираше екраните за разсейващи. Други банкери пускаха цифрите, обработваха алгоритмите, Гейнс ходеше в заводите, разговаряше с работниците, използваше продуктите. Тъкмо затова бе сред най-добрите.

— Имате среща на закуска с японския екип.

— Много добре.

Той отправи поглед навън през огромните прозорци от пода до тавана.

— Пусни ги да влязат възможно най-скоро.

— От „Ню Йоркър“ ще дойдат за интервю в десет.

— Разбрали ли сме се?

— Да, сър.

— Много добре. Двайсет минути, не повече.

— Да, сър. После имате разговор с профсъюзните лидери от фабриката в Милуоки.

— За тях мога да отделя един час.

— Обяд с господин Голдщайн.

— Добре. Днес ще отидем в „Жан-Жорж“.

— Много добре, сър. След това имате четирийсет и пет минути за имейли и обаждания. Ще ви подготвя брошура.

— После какво?

— Уговорката с личния ви треньор е за три и половина, а в пет имате среща с кмета относно новия строеж в „Трибека“. Шофьорът ви ще ви закара директно вкъщи от кметството в пет и четирийсет.

Той кимна. Прибирането вкъщи — това бе онази част от деня, която му харесваше най-малко.

— Нещо друго?

— Ами… споменахте, че може да поговорите с онази млада жена, която се обади относно козметичния крем.

— Да. Интересно. Как й беше името?

— Дина Кейн.

— Виж дали няма да можеш да вмъкнеш един разговор с нея по телефона измежду другите. Ще я изслушам. Десет минути.

— О.

— Какво има?

— Тя чака отвън, сър.

Джоел премигна.

— Споменал ли съм за среща?

— Не. Твърди, че предпочита да разговаряте лице в лице. Разбира, че можете да й отделите само няколко минути, каза, че ще изчака. Искате ли да я отпратя?

Той се засмя. Харесваха му нахаканите хлапета — без значение пола им. Повечето бяха ревностни младежи, току-що завършили някой елитен университет, които бяха гледали „Уолстрийт“ твърде много пъти. И най-често бяха мъже.

— Може да си тръгне и да се върне следобеда, ако иска. Или да почака. Може да отнеме няколко часа.

— Много добре, сър.

Мериан не посмя да коментира.

— Донеси ми кафе, моля.

Пороците му не бяха много, но кофеинът бе един от тях.

 

 

Дина изчака. Беше дошла подготвена, носеше си записките, разпечатките, проектите, кратко описание на случая. Както и телефона си. Докато часовете отминаваха, тя не прелистваше безцелно списания и не зяпаше през огромните прозорци на „Гейнс и Голдщайн“ към Шесто авеню долу. Тя четеше и разучаваше, преглеждайки сайтовете на „Джърнал“, „Ню Йорк Таймс“, „Форбс“, „Форчън“ и всички други, които откриеше, проследявайки дейностите, които Джоел Гейнс някога бе вършил.

Четивото бе увлекателно. Дина веднага схвана всичко. Съществуваше красива логика в начина му на работа, примесена с хазартна нотка, която го правеше изкусен бизнесмен. Личният самолет, изключителните училища, къщата в Хемптънс — всички тези неща не я интересуваха толкова, те бяха само естественият резултат от брилянтния ум, действащ в кабинета зад нея.

Тя наблюдаваше как мъжете влизаха в кабинета му и се завръщаха след часове или минути, изпълнени с благоговение и бърборещи помежду си. От японските бизнесмени, до журналиста и фотографа, до мъжете с карирани ризи и джинси, с изтормозени и загрубели физиономии. Не й беше напълно ясно какво прави той, но по реакциите им на излизане си личеше, че явно го прави страхотно.

Беше вълнуващо. Разтърсващо. По друго време може би щеше да е доволна само да присъства на някоя негова среща. Но не и днес. Не бе дошла само да му се възхищава. Тя имаше нужда от него. Имаше нужда от тази сделка.

Най-накрая, около обяд, се появи секретарката му, изглеждаше безупречна в тясната пола, копринената риза и обувките с тънки токчета — елегантна блондинка на петдесет и няколко години.

— Госпожице Кейн, господин Гейнс ще ви приеме.

Тя скочи на крака, опитвайки се да успокои учестеното си дишане.

— Трябва да ви предупредя, че разговорът ви трябваше да се състои по телефона. Господин Гейнс не разполага с повече от десет минути. Опитайте се да ги съкратите.

Дина нямаше намерение да отвръща нахално на секретарката, така че просто кимна.

— Да, госпожо.

 

 

Вратата се отвори към просторен кабинет, точно какъвто Дина бе очаквала да види. Но това не й попречи да се впечатли. Мекият вълнен килим в светлосив цвят отвеждаше до стена от прозорци в единия край и чисто бели стени на другите три страни, по които бяха окачени огромни платна с модерно изкуство, тя разпозна една картина на Баския, огромна репродукция на Уорхол, две други, които не й бяха известни, но и от тях лъхаше на много пари. На едната стена върху огромен дисплей неспирно преминаваха данните от борсата на Урл Стрийт.

Дина преглътна сухо. Тя бе впечатлена, дори малко възбудена, против волята си. Всичко беше толкова натрапчиво.

Гейнс седеше зад бюрото си, преглеждайки някакви документи, когато тя се приближи. Дина го огледа — квадратните мощни рамене, мускулестото тяло под хубавия костюм. Той носеше обикновен стоманен часовник, нищо луксозно. Профилът му откриваше забележителна квадратна челюст, а косата му бе прошарена и подстригана много късо.

— Благодаря, че ми отделихте време за среща, господин Гейнс.

Тя седна, без да я поканят. Имаше стол и Дина нямаше време за любезности.

— Имах намерение да говорим по телефона.

Гейнс се обърна и я погледна, при което Дина се изчерви от изненада.

Той беше секси. Очите му бяха тъмни, оградени от черни и изключително гъсти мигли. Широкият нос и изразителната челюст подхождаха на властната му аура и на мускулестото му тяло. За момент тя си го представи как вдига тежести във фитнес залата.

— Да, сър.

Дина с мъка се опита да се върне в настоящето.

— Реших, че ще мога по-добре да ви обясня за какво става въпрос, ако се срещнем на четири очи.

Тъмните очи проблеснаха нагоре-надолу по тялото й и Дина усети надигащото се у нея желание.

Той се облегна назад в стола си.

— Давай, хлапе. Обясни ми.

— Бяхме съдружници с един мъж, който държеше малък магазин за козметика — химик, който не бе работил от години. Аз обичам козметиката и красотата.

Той наклони глава с милиметри, без да й направи комплимент.

— Магазинът потръгна много добре, но той не искаше да се разрастваме. Убедих го да изобрети страхотен дневен крем. Аз осигурих парите за лабораторните разходи, за опаковането — заложих апартамента си, за да изтегля заем, а в замяна получих половината от правата над продукта. Казва се „Медоу“ и се продава много добре. Ето.

Тя му подаде листове с фактите.

— Може да стане голям хит, с подходящото разпространение. Нещо като нов „Крем де ла Мер“^[1].

Гейнс прегледа документите.

— Поздравления. Аз за какво съм ви?

— Съдружникът ми ме съди — за десет милиона долара. Твърдят, че съм му откраднала половината крем. Той иска да прави други продукти от серията, без да ми плаща. От магазин „Глемър“ му предложиха милион долара за нощен крем.

— Голяма каша.

Дина преглътна с мъка.

— Видях се с адвокат и тя каза, че не мога да спечеля делото. Дори да успея да докажа, че аз съм спонсорирала производството на крема, авторитетната фирма, която той е наел, вероятно ще предяви толкова много искания, че няма да имам пари да се защитавам в съда. Похарчих всичко, което имах, за финансирането на „Медоу“.

— Той защо ти причинява това?

Очите й се насълзиха от срам и тя яростно премигна, за да ги скрие.

— Може би бях прекалено настоятелна с него. Хектор просто искаше спокоен живот. А сега иска първо пари, а след това спокоен живот.

Гейнс я погледна, след което премести погледа си отново върху документите. Те представляваха солидна купчина, предоставена му от човек, който го бе преценил добре. Тя бе включила не само цифрите от продажбите и договора си, но и всички разходи, проекти, както и отзиви от пресата. Бе съставила малко снопче от статии и рецензии, прилежно изрязани от списания за мода и красота. От пакета с документи, който тя бе подготвила, той усети, че става въпрос за навлизането на крем чудо на пазара.

— Адвокатката ми каза, че делото в съда може лесно да се спечели с достатъчно пари. Но аз нямам никакви пари.

— С какво сте се занимавали преди?

Той се облегна назад в стола си. Момичето привлече интереса му не само защото бе красиво. Като един доста заможен мъж той непрекъснато се намираше край хубави момичета, нощните клубове изобилстваха от модели, надяващи се да си хванат някой финансист, женен или не.

Тя имаше елегантен вид — тесни черни панталони, равни обувки и тъмночервена копринена блуза. Никакви бижута, нямаше нужда от тях. Лицето й изглеждаше като гримирано от професионалист — бледорозов руж на върха на скулите, прозрачен розов гланц на устните, някакъв почти незабележим фондьотен, много бледокафяви сенки. Когато такова момиче говореше за красота, предвид младостта й, той имаше усещането, че разговаря с експерт.

— Започнах като сервитьорка. После навлязох в продажбата на козметика, както казах.

— Не сте завършили колеж?

— Нямах средства. Майка ми остана вдовица рано.

Той повдигна вежди.

— Нали не мислите, че ще ми повлияете със сълзливата си история?

Дина пак се изчерви, но този път от гняв.

— Каква сълзлива история? Кариерата ми е доста успешна.

— Досега.

Харесваше му духът й. Много. Просто си играеше с нея в момента, забавляваше се.

— Значи не можете да се борите в съда.

— Не, сър. Но за вас ще е лесно като детска игра. Ще се подмокрят, като разберат с кого си имат работа.

— Това сигурно е вярно — усмихна се Гейнс. — Когато става въпрос за адвокати, имам голям опит с тях.

— И репутация.

Той избута стола си малко назад, разгледа я по-обстойно.

— Каква репутация имате предвид?

Дина се изчерви.

— Сигурна съм, че ме разбрахте, господин Гейнс.

— Много добре.

Тя не увърташе и това го развесели. Никой не смееше да му говори така. Всички се държаха страхливо, ласкателно, сервилно. Но момичето явно не бе наясно с това.

— И знаейки репутацията ми, защо си мислите, че ще проявя интерес?

— В „Джърнал“ се казва, че „Л’Одас“ търси начини да разшири присъствието си в козметичния бранш, да се разрасне. Имате нужда от серия козметика за лице.

„Л’Одас“ беше позападнала фирма за луксозни стоки с блестящо минало зад себе си, която „Гейнс Голдщайн“ бяха купили преди два месеца.

— „Медоу“ може да стане голяма част от това възраждане. Ще ви продам моите петдесет процента и целия си дял в бъдещите продукти и марки от серията. Когато те разберат, че вие ще участвате в битката, вероятно ще се изпокрият. Може да купите половината на Хектор, както и формулата за крема. И ще разполагате с един страхотен продукт. Виждате ли, „Медоу“ в действителност работи, защото Хектор е талантлив химик. Заради това магазинът ни имаше такъв успех.

Той кимна.

— И как така една сервитьорка се сдобива с имот, който да заложи срещу заем?

— Майка ми ми даде малък заем и аз спестявах. Купих си апартамент, ремонтирах го, размених го, направих същото с друго жилище.

Тя отметна коса с жест на гордост.

— Справих се много добре.

— Извинете. Сър?

Мериан Харис бе на вратата, цъкайки с език нетърпеливо.

— Резервацията ви за обяд.

— Идвам.

Той се изправи и момичето направи същото.

— Идеята не е лоша, цифрите сигурно ще я подкрепят. Ще се обадя тук-там и ще ви потърся.

— Искате ли телефонния ми номер?

— Не.

Той излезе с широки крачки от кабинета, без да я погледне.

— Ще ви намерим, ако се наложи.

 

 

Тя прекара един отчаян следобед в мъкнене по банките.

— Не можем да ви помогнем.

— Прекалено е сложно положението.

— Нямате никакви авоари. Това е само лист хартия.

Каквото и да кажеше, не можеше да ги убеди. А другите рискови капиталисти, с които се опита да разговаря, почти не й обърнаха внимание, единият й даде час за среща чак след три седмици.

Уморена, обезкуражена, тя се отправи към апартамента си. Ако не се получеше, ако се наложеше сама да се защитава на делото, щеше да фалира. Божичко, помисли си Дина. Ще се върна на нулата, на дъното. Още утре трябваше да се обади на някой агент по недвижими имоти, да се опита да се отърве от апартамента си възможно най-бързо. Ако извадеше късмет, щеше да получи няколко хиляди, които да вложи във фонд за Джони.

А после какво? Нямаше препоръки, никакво доказателство за успеха си. Пак ли щеше да стане сервитьорка? Хектор щеше да я изкара крадла, коя козметична марка щеше да поиска да работи с нея?

Тя отиде в спалнята и легна на леглото. Трябваше да стане, да се изкъпе, да се преоблече. Но нямаше никаква енергия. Дина просто не можеше да помръдне.

Тази сутрин си мислеше, че е постигнала някакъв успех. Но Гейнс не се бе обадил. Беше безнадежден, глупав, екстравагантен ход…

Телефонът до нея на леглото иззвъня.

— Дина Кейн.

— Джоел Гейнс.

Тя веднага се изправи. Дланта й, която държеше телефона, започна да се поти.

— Да, сър.

— Сделката е следната — ще откупя дяла ви за половин милион долара.

Тя ахна шокирана.

— Боже мой.

— Не ви правя услуга, поемам риск. Това включва целия ви дял, не само в този крем, но и във всичко, разработено за марката „Медоу“, серията, интелектуалната собственост, всичко. Ще поема всички отговорности, които ви принадлежат.

— Не знам какво да кажа.

— Предлагам да кажете „да“ — каза той.

— Да. Сър. Благодаря.

— Не ме слушате. Сключвайки тази сделка, се поставяте в положението на Хектор Грийн. Ще ви отпусна авансово относително малка сума пари. Ако кремът пожъне популярност, може да се окаже, че сте продали дял, който би могъл да струва десетки милиони, че и повече, а сега вие имате нужда от пари. И когато това се случи, не се опитвайте да ме преследвате. Не идвайте да ми плачете на рамото.

— Ясно, сър.

Дина не можа да сдържи огромната усмивка, която се разля на лицето й. Той бе толкова откровен, открит с нея. И в същото време не отстъпваше за нищо. Много й допадаше отношението му.

— За вас може и да струва десетки милиони, но за мен не струва толкова. Не мога да се занимавам със съдебни дела.

— Ще се опитате ли да се пазарите?

— Не съм в позиция да се пазаря.

— Точно така. Не сте — потвърди той меко и Дина отново усети пърхането на желанието в стомаха си.

Престани веднага, нареди си тя, благодарна, че се намира на другия край на телефона и той не може да види никоя от реакциите й.

— Обаче парите наистина ми трябват бързо.

— Всички така разправят. Може да се срещнем на кафе утре сутринта в осем часа. Ще ви дам да подпишете някои документи.

— Да се срещнем на закуска? Добре. Да, сър.

— Казах на кафе. Това е сделка за половин милион долара. Нямате право на закуска.

Дина се усмихна.

— Разбира се, че не. Къде да дойда?

— „Френч Роуст“ — отвърна той. — На Шеста и Дванадесета улица. Не закъснявайте.

— Добре, сър. Благодаря, господин Гейнс.

— До утре, Дина Кейн.

 

 

Проститутката бе една от любимите му. Екзотична смесица от афроамерикански и латино черти, с кожа с цвят на кафе със сметана, тя подскачаше нагоре-надолу върху члена му с ленива усмивка и ентусиазъм. Беше известна в средите си под името Коко, за което Едуард нямаше нищо против.

— О. Да.

Той се размърда, наблюдавайки полюшването на перфектните й огромни фалшиви цици.

— Давай. Хайде, покажи ми.

— Ооо — изстена тя театрално.

Той се намръщи — мразеше, когато му говореха. Едуард искаше само анонимен секс. Бързо затвори очи и си представи Дина Кейн — това стройно, секси, младо тяло. Замисли се за адвокатите и как смята да я унищожи. Най-вече си мислеше как ще я остави отчаяна и без пукната пара и тя ще дойде при него и покорно ще коленичи да му духа. Той изстена и свърши.

Коко се плъзна и слезе от него.

— Cherie, беше чудесно.

Тя изимитира някакъв креолски диалект. Не че на него му пукаше. Коко се запъти към банята. Вертепът беше от класа и малкият й апартамент кипеше от екшън. Следващият й клиент всеки момент щеше да пристигне.

Той намъкна панталоните си, без да си направи труда да се измие. До леглото лежеше малката му бутилка със сребърна капачка заедно с лъжицата за кокаина. Едуард изсмърка още една малка доза. Приличаше точно на английски джентълмен от деветнайсети век с кутийката си за емфие. На Едуард този образ му харесваше, караше го да се чувства добре.

Щом закопча ризата си, химичният прилив започна да му действа. Да, нещата бяха наред, нещата бяха по-добре. Мекушавият му баща бе офейкал, така че — майната му. Едуард нямаше никакво намерение да работи, за да се издържа. А колкото до армията — тази работа беше за балами.

Нямаше нужда от терапия. Просто имаше нужда да закопае Дина Кейн. И това се случваше по-скоро, отколкото се бе надявал. Хектор Грийн, онзи тъп, объркан старец, му бе казал каквото искаше да знае.

— Тя наистина финансира продукта, господин Джонсън. Ипотекира апартамента си…

— Как си е купила апартамент?

Чрез някой богат чичко, без съмнение. Някой като баща му. Курва.

— Не знам. Не говорехме много за друго, освен за работа. Аз държа на личното си пространство. Както и тя.

Може би не чак толкова.

— Добре. Благодаря, Хектор.

Особено удоволствие изпита да наеме адвокати, които можеха да стъпчат тъпото малко откритие на Дина, и то със солиден замах. Сега те щяха да откраднат малкото й кремче за лице — божичко, крем за лице — и всичко, което е взела като заем срещу ипотеката на апартамента си. Мечтата й да се издигне до средната класа, да се изкачи по социалната стълбица… Щеше да й се наложи да се прости с тези неща.

Призовката бе изпратена и това го бе възбудило. Последваха питиета в нощен бар, тиха размяна на думи с един дискретен дилър и след това посещение при проститутка.

Повече нямаше да преследва тийнейджърки, бедни студентки или момичета от предградията. Щеше да си подбере класна съпруга, а отделно да чука момичета на повикване. Кокаинът закипя в кръвта му. Коко изглеждаше добро решение. Дискретна. Лесно можеше да се скрие. Той бе умен, щеше да се занимава само с професионалистки — курви с телефони „Блекбери“ и здравни удостоверения, които можеха да се видят черно на бяло.

Но засега бе приключил.

— Доскоро, захарче — провикна се тя, щом Едуард отвори вратата на излизане, без да й обърне внимание.

Не бе дошъл тук на приказка.

Колата с шофьора на майка му беше паркирана отвън. Какво като наближаваше почти два часа сутринта? Нали затова му плащаше? На Едуард му се прииска да отиде на клуб, но реши, че ще има време за голямо парти по-късно, когато Дина бе официално фалирала. Той очакваше капитулацията от адвокатите й на следващия ден във вид на писмо, молещо Хектор за милост. Едуард нямаше търпение да покаже на момичето кой в действителност дърпаше конците.

 

 

Едуард идваше на себе си. Първо, той бе излязъл от клуба и се бе прибрал вкъщи. Щом като баща му нямаше да му осигурява парите за живеене, майка му трябваше да го стори. Той го заслужаваше. Нали тъкмо от глупостта на баща му се бе възползвала Дина. Едуард трябваше да прекъсне образованието си в колежа, за да запази семейната чест. Така че му бяха длъжни. Той бе жертвата тук!

— Мамо!

Той нахлу в спалнята й и дръпна натруфените завеси. Слънчевата светлина обля прашната стая.

— Ставай.

— О, боже — изстена тя.

Навсякъде имаше бутилки — до леглото, върху нощното шкафче — шампанско, уиски и ликьори. Тя явно не подбираше, просто взимаше всичко, оставено по шкафовете, всичко, за което нямаше да се налага да напуска къщата.

— Остави ме на мира.

Стаята смърдеше на пот, даже и малко на повръщано. На Едуард му се повдигна. Отметна завивките от леглото, майка му лежеше там, напълно облечена в панталоните, които си бе сложила преди два дни.

— Влизай по душа.

Той я измъкна яростно от леглото, докато тя се дърпаше и пъшкаше. Към спалнята бе прикрепена голяма баня с мокро помещение, облицовани с мрамор, по проект на баща му.

— Не! Остави ме на мира!

Ръката й се протегна за едно шише уиски отстрани, но Едуард го изрита силно. Майка му го отвращаваше, всички го отвращаваха.

— Сваляй си дрехите, или аз ще го направя вместо теб.

Той й подхвърли един халат.

Тя се закашля и свали миризливия си пуловер и ризата. Едуард й обърна гръб и влезе под душа, развъртвайки кранчетата, докато хладната вода потече с пълна сила.

— Влизай.

Тя се препъна, все още по бельо, а Едуард излезе навън и извика една прислужница.

— След десет минути отиди в стаята на госпожа Джонсън. Изхвърли всички бутилки, махни спалното бельо от леглото, оправи го наново и дезинфекцирай и почисти навсякъде.

— Да, сър. Разбира се.

— Кажи на Рафаел да претърси къщата и да изхвърли всичко, в което има алкохол, дори водата за уста.

— Да, сър.

— И кажи на шофьора да приготви колата.

Той отиде до скрина на майка си и извади един сутиен, тениска, бельо, чорапи и чифт панталони и ги остави върху гравираната френска пейка в гардеробната стая.

— Майко, излизай.

Чуваше се тихото хлипане на Пенелопе. Едуард не му обърна внимание. Той бе изпълнен с гняв, ослепителен гняв, от който му ставаше така хубаво на душата. Когато майка му не помръдна, той влезе под душа и пусна леденостудена вода.

Тя изкрещя нещастно и излезе.

— Едуард! Защо ми причиняваш това?

Той метна към нея една огромна египетска памучна кърпа за баня, имаше ли по-отвратителна гледка от тази на майка му, трепереща и полугола?

— Край, мамо.

— Как така край? Държиш се като луд… Имам нужда да пийна.

— Никакво пиене. Всичко изхвърлих. Боя се, че не мога да си позволя да се разпаднеш. Иди и се облечи в гардеробната. Ще те водя на лекар.

Тя се задави, все едно й се повръщаше.

— Лошо ми е.

— Защото си болна. Кожата ти изглежда като престояла овесена каша, очите ти са кървясали, косата ти е сплъстена. Напиваш се до смърт. Ще те заведа на лекар. Ако откажеш, ще отида в съда и ще те пратят в психиатрията. Ще те вкарам в „Белвю“, майко.

Пенелопе закуцука към гардеробната, стискайки жалко хавлията около себе си. Докато тя се обличаше, Едуард се обади на доктор Ратбоун — техния прекалено скъп, но винаги на разположение семеен лекар.

— Защо правиш това? Лошо ми е. Чувствам се толкова болна. Боже, Едуард, само да знаеше колко много боли…

Майка му стоеше пред него, облечена, със сплескана мокра коса. Действията му сега щяха да са ключови за бъдещето му.

Той я придърпа към себе си и я целуна по главата.

— Някой трябва да се грижи за теб, мамо. Татко вече го няма. Аз ще ти помогна.

Тя подсмъркна.

Едуард я загърна с копринен шал на „Ерме“ и избра едно палто от лисича кожа от гардероба. В кутията й за бижута лежаха чифт слънчеви очила „Версаче“, останали от последната им ваканция в курорта „Четири сезона“ в Коста Рика. Той й ги сложи, скривайки кървясалите й очи, и я поля с парфюм „Акуа ди Парма“, за да прикрие изпаренията от алкохол, които се процеждаха през порите й, въпреки че се бе изкъпала.

— Ела. Ще те заведа до колата.

— Не искам да ходя… Не искам да ме виждат навън.

— Не се безпокой — настоя той. — Доктор Ратбоун е изключително дискретен.

 

 

Такъв беше. Той прие Пенелопе в частната си клиника с три апартамента за възстановяване, предназначени предимно за модели и кинозвезди, преминали през лифтинг процедури.

— Тя ще изпадне в делириум.

Едуард потрепери при мисълта. Представи си собствената си майка, крещяща и халюцинираща.

— Не ме интересува. Искам да я упоите. Задръжте я хоспитализирана една седмица. Изчистете я.

— Ще струва много скъпо. Тя може ли да си плати сметката?

Едуард не бе изненадан от липсата на чувствителност. Първо се уреждаше сметката, после се проявяваше съчувствие — така се отнасяше манхатънското общество към теб.

— Трябва да подпишете тук — каза синът. — Това е заявление, че медицинското й състояние я прави негодна да се грижи за себе си, което ме упълномощава да действам от нейно име. Адвокатите ми ще уредят документите днес, а след това ще ви бъде платено от семейния фонд.

Ратбоун подписа веднага. Едуард се подсмихна — оставането й в клиниката щеше да донесе на доктора десетки хиляди.

— След като се изчисти, тя ще възвърне предишното си състояние. Нали разбирате това?

Едуард се усмихна.

— Разбира се, докторе.

Той не беше тъп. Не можеше просто да избута майка си от пътя си. Тя трябваше да бъде убедена. Щеше да й се наложи да зависи от него.

 

 

Едуард идваше в клиниката всеки ден. Носеше цветя, тоалетни принадлежности. Седеше при майка си. Докато тя се тресеше и трепереше, той стискаше ръката й, говореше й успокоително.

— Не се тревожи, мамо. В безопасност си.

Едуард се уверяваше, че лампите са включени, че стените са чисто бели — че нищо не може да предизвика халюцинации. Когато Пенелопе започнеше да говори неразбираемо и да се паникьосва, той настояваше да й дадат успокоителни.

— Не бива да й се дава бензодиазепин в големи количества, за да не се получи пристрастяване.

— Пет пари не давам — отвърна Едуард. — Упоете я.

И майка му го гледаше с големи, благодарни очи, щом сестрата й дадеше още едно бяло хапче.

 

 

Пенелопе се прибра у дома след две седмици, трепереща и нервна, но трезвена и изпълнена с благодарност към него.

— Не мога да повярвам.

Тя се огледа из къщата, която бе преобразена — цялата бъркотия бе изчезнала, вратите и прозорците блестяха от чистота. Вонята на пот, провал и криза я нямаше. Едуард бе уредил да има свежи цветя във всяка стая и бе провел пълна чистка на гардероба и шкафа й за обувки. Хладилникът бе запасен със здравословна храна. Върху лавицата над камината бяха подредени картички с пожелания за бързо оздравяване от някои нейни приятели. Градината беше оплевена и поддържана, а трудът на целия домашен персонал — заплатен.

— Чудесно е. О, Едуард, не искам никога повече да се връщам назад.

— Склонността ти към алкохола няма да те напусне. Нали го разбираш? Никога повече не бива да се докосваш до алкохол.

Пени кимна меко.

— Уредил съм малка празнична вечеря довечера.

Лицето й се набръчка от тревога.

— Не бих могла.

— Можеш. Трябва. Организирал съм ти програма, майко. Ще се срещнем лице в лице с приятелите си — ще им кажем, че стресът от развода те е разболял. Записал съм те в няколко местни благотворителни организации. Можеш да ходиш на благотворителните им събития. Аз ще подбирам внимателно онези, на които няма да има алкохол. Освен това подготвям програма от събития — концерти, пиеси, спа почивки и терапии. Не виждам защо да не можеш да си върнеш предишното положение.

Устните на Пенелопе се разтрепераха. Сега, като бе трезвена, тя изпита срам. Срамът от постъпките й пропълзя по кожата й като въображаемите буболечки в адската изчистваща стая на клиниката.

— Наистина ли смяташ така?

— Майко, ще ходиш всяка седмица на фризьор, на страхотен масажист, а така също ще посещаваш и Епископалната църква.

Това беше най-малко религиозната църква, която Едуард бе успял да намери.

— Така ще можеш да започнеш живота си на чисто. Обаче, нали разбираш, че си много уязвима?

— Чувствам се уязвима.

Тя притисна пръсти към челото си, ноктите й бяха начупени и нащърбени.

— О, Едуард, не съм сигурна дали съм готова за всичко това…

— Ако седиш и гледаш мрачно, накрая пак ще се озовеш в клиниката. Това ли искаш?

Тя потрепери.

— Не! Господи, не.

— Тогава ме остави да се погрижа. След тази вечер ще има нужда да си поговорим малко по финансови въпроси.

— Много добре — съгласи се майка му отвлечено.

Тя се гледаше в огледалото — лицето й бе набраздено от линии и бръчки, русата й коса — нашарена с израснали сиви корени, ноктите й бяха начупени. Тя бе чиста и спретнато облечена, но жената, която я гледаше от огледалото, сякаш бе остаряла със сто години.

— О, мамо.

Едуард хвана ръката й.

— Ела в гостната баня. Там чакат няколко специалисти, които искат да те посрещнат за добре дошла.

— Специалисти?

— Довел съм маникюристка да оправи ръцете и педикюра ти, както и Джейсън Куигли, който дойде на домашно посещение, за да боядиса косата ти. След това ще дойде доктор Уестин.

Пенелопе Джонсън се усмихна както трябва за първи път от седмици. Джейсън Куигли бе фризьорът, който винаги я боядисваше. А доктор Уестин беше нейният много способен дерматолог отпреди няколко месеца, от другия й живот.

— После ще дойде и Ема Лусил, която ще се погрижи за грима ти, когато всички други приключат. Тя работи на свободна практика, но има отлични препоръки.

— Какво знаеш ти за разкрасителната индустрия, Едуард?

— Поразрових се малко — отвърна той скромно.

 

 

Вечерята мина много успешно. Едуард почувства как камъкът се повдига малко от гърдите му. Семейството му отново щеше да възвърне социалното си положение.

Той бе поканил приятели, за които бе сигурен, че ще дойдат — адвокатите от социалния кръг на майка му, онези, които все още щяха да са признателни да получат покана от Пенелопе Джонсън, както и две други разведени жени. След това се увери, че никой от осмината или деветимата гости не употребява алкохол. Най-накрая той бе прибавил към гостите и Ици Моран, която взимаше второстепенно участие в клюкарските страници на списание „Съсайъти“ и с която преди бе имал кратка връзка. На нея можеше да се разчита за някоя съчувствена статийка със заглавие от рода на „Завръщането на Джонсънови“.

Пени се носеше из стаята с нещо като самочувствие. Четирите часа в банята я бяха върнали към истинската й същност; косата й отново бе придобила предишния си тъмнорус цвят и бе вдигната в елегантен кок, лицето й бе изгладено с ботокс, попълнено с филъри и после прецизно гримирано, леко и неутрално като за жена над петдесетте. Ноктите на ръцете и краката й бяха прилежно подрязани и блестяха, лакирани с френски лак. Тя носеше чифт равни обувки „Лубутен“ и семпла сатенена вечерна рокля в светлосин цвят с дълги ръкави, които да скрият синините по ръцете й. Като добавим и диамантените обеци, Пени Джонсън изглеждаше направо елегантна.

— Пени! Колко се радвам да те видя — възкликна възторжено Ици.

— Скъпа! Изглеждаш перфектно — отбеляза Боби Грантам.

— Цун-цун — раздаваше въздушни целувки майка му, точно както бе свикнала да прави. — Ще ядем ли вече?

Когато всички си тръгнаха доста бързо след девет и половина — без вино гостите си имаха друга работа за вършене, Пени Джонсън се приближи до Едуард и силно стисна рамото му. Очите й бяха навлажнени от сълзи, сълзи на щастие.

— Мили боже. Това беше… приятно — призна тя, макар да не бе очаквала нещо отново да й бъде приятно.

— Видя ли? Ето че можеш да го правиш пак.

Тя се погледна в огледалото със златна рамка в коридора и пак се усмихна леко.

— О, да, Едуард — много ти благодаря.

Той отвърна на усмивката й, прикривайки презрението и негодуванието си. От него зависеше да оправя собствените си родители — и двамата.

— Ела замалко във всекидневната, майко — повика я той. — Трябва да подпишеш някои документи.

Тя го последва в малкия кабинет, който преди се ползваше от баща му, но сега бе с ново обзавеждане, заличило всяка следа от Шелби, и Едуард издърпа за нея френския фотьойл до махагоновото бюро. Банковите формуляри бяха там, предварително подписани от него.

— Какво е това, скъпи?

— Просто подпиши, мамо. Това е паричен превод, който ще ми помогне да се грижа за къщата и за теб. Ти не си в състояние да го правиш — все още.

Пенелопе погледна към документите с премигващи очи.

— Това прилича на един милион долара…

— Два милиона, за цялата година. Толкова ми трябват. Би ли се подписала до кръстчетата?

— Но това са много пари…

— Имаме десет милиона в банката. Повярвай ми, тези покриват основните разходи, ще ми позволят да се грижа за теб. Трябва да взимам решения, мамо. Не се ли чувстваш малко по-добре тази вечер? Не мина ли добре?

Тя кимна, колебаейки се.

— Виж, ако ми нямаш доверие, с радост ще се оттегля — заяви той. — Сама можеш да се оправяш с всичко тук. Аз се отдадох изцяло на теб, мамо, заради теб напуснах колежа. Това е единственият начин нещата да потръгнат отново.

Химикалката в ръката й потрепна.

— Много добре. Разбира се, не бива да се чувстваш принудена. Ще си тръгна — каза Едуард.

— Не, не. Остани, скъпи. Ти… справяш се с всичко отлично.

Тя се подписа и най-после Едуард беше милионер.

На следващата сутрин той отиде в адвокатската кантора „Шеймън и Кеблър“ с чек за сто хиляди долара. Първата му бизнес поръчка щеше да е да се заемат с Дина Кейн.