Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Офисът се намираше на трийсет и четвъртия етаж и Дина трябваше да премине през четири охранителни екипа само за да стигне до главния асансьор.

Фоайето се отличаваше с мраморни подове и високи тавани. Служителите от охраната бяха облечени с дизайнерски костюми. Бюрото на рецепцията очевидно бе направено от масивен абанос. Докато Дина вървеше, сърцето й биеше все по-учестено. Във въздуха се носеше дъхът на парите.

Асансьорът беше месингов, застлан с килим от кадифе, с огледало и мека седалка — по-голям от малката й баня вкъщи — и се изкачваше директно до кабинета на Алекс Маркос.

Тя задиша на пресекулки. Това бе големият й шанс да стигне точно където искаше да отиде.

Вратата се отвори със свистене и Дина се озова в ослепителен дворец от стъклени стени и простиращи се пред погледа гледки. Зад шумоизолирания прозорец градът водеше обичайното си съществуване. Дина се приближи до бъбрековидното бюро на секретарката на господин Маркос — елегантна петдесет и няколко годишна дама, облечена — нямаше как да се сбърка — с костюм на „Шанел“.

„И аз искам такава работа“, помисли си Дина. „Да работя в офис за голяма компания. Да съм изпълнителен директор.“

В главата й затанцуваха визуални представи на успешната й кариера.

— Мога ли да ви помогна?

— Дина Кейн. Идвам при господин Маркос.

— Той ви очаква. Може направо да влезете.

Дина тръгна към главната врата. Звукът от стъпките й бе заглушен от дебел два сантиметра килим, но звукът от ударите на сърцето й бумтеше в ушите й.

Тя отвори вратата и влезе, опитвайки се да изглежда по-уверена, отколкото се чувстваше.

 

 

Маркос гледаше в екрана на компютъра си, дъбовото му бюро изглеждаше като малък остров в огромната стая. Зад него и под него тя виждаше нюйоркския трафик да пълзи през бетонните каньони на града, докато слънчевите лъчи се отразяваха от предните стъкла на автомобилите. Всичко около нея бе олицетворение на пари, на власт. Дина Кейн го усети като сексуална възбуда.

— Седни.

Имаше голям стол точно пред бюрото. Дина покорно седна, приглаждайки роклята в скута си. Спокойно. Не изглеждай притеснена.

— Благодаря.

— Вчера ме впечатли. Разпитах леля си за теб. Тя ми разказа за някои от нещата, които си направила в ресторанта. На колко си години?

— На осемнайсет — излъга Дина.

— Защо не си в колеж?

Тя потрепна.

— Дълга история.

— Познавам много млади хора, които обслужват маси в заведенията. Бизнесът ми е свързан с това да забелязвам качеството. Доста рядко се среща.

— Благодаря, господин Маркос.

— Какви цели си поставяш пред себе си, Дина?

— Да си платя наема за следващия месец. И после да отида в колеж, когато събера достатъчно пари.

— А после?

Тя се усмихна широко.

— Харесва ми кабинетът ви, господин Маркос.

Той се засмя.

— Мястото е заето. Открий си собствена проклета компания. Имам свободна позиция за младши управител за новия си ресторант в центъра. Заплатата е трийсет и пет хиляди годишно, има и коледен бонус.

Дина бързо направи изчисленията. Това беше почти три хиляди на месец. Но, разбира се, имаше и данъци. Щеше да има нужда от бонуса.

— Ще задържам ли бакшишите?

Той повдигна вежди.

— Думата, която търсиш, е „благодаря“.

— Благодаря, сър.

Маркос изчака, докато тя затвори вратата зад себе си. Може би правеше грешка. Досега не бяха наемали толкова млад управител. О, изникваше въпросът и за външността й. Тя бе на осемнайсет, секси отвсякъде, с лице, което можеше да предизвика пътен инцидент. Като сервитьорка бе привлекателна. Като управител? Дали щяха да я вземат насериозно?

Той усети нещо почти като възбуда. Беше нелепо. Та тя на практика не беше пълнолетна. А и той бе проявил бащински интерес, защото хлапето му напомняше за него самия.

Той гузно наклони към себе си снимката в черна рамка на съпругата си Атина на бюрото. Тя бе любовта на живота му. Но след смъртта й той бе загубил всякакъв интерес към жените. Всякакъв интерес към всичко, с изключение към играта на бизнеса — нещото, което му помагаше да не изгуби разума си.

Той бавно се успокои. Никога не би се възползвал от Дина Кейн — самотната красива тийнейджърка, дошла в големия град.

Но други ще го направят, обади се един глас в главата му.

— Сюзън.

Маркос натисна копчето на интеркома.

— Свържи ме с управителя на заведението на Сто и дванайсета улица. Ще има нова колежка.

 

 

Едуард Джонсън бе златно момче.

Той учеше втора година в Колумбийския университет — от Айви лигата — специалност медицина. Планът му беше да стане пластичен хирург, една от най-престижните професии в града. Искаше да има кабинети на Парк авеню и опашка от млади актриси и медийни звезди, молещи го да оправи лицата и гърдите им.

Не че той имаше нужда от пари. Едуард, елегантно красив с тъмната си коса и хармонични черти, беше единствено дете. Беше в близки отношения с майка си, Пенелопе, и един ден щеше да наследи всичко от баща си — Шелби Джонсън бе президент на изключително успешната банка „Колдхарбър“. Семейството притежаваше модерно жилище на Осемдесет и първа улица и Амстердам авеню, близо до Сентрал парк, „При Забар“[1] и най-добрите заведения за хранене в града. Едуард вече бе наследил част от попечителския си фонд. Състоянието му щеше да нарасне, щом навършеше двайсет и една години.

Едуард Джонсън си падаше по хубави жени. Той бе умен — все пак учеше в Колумбийския — но също така лесно се отегчаваше. Беше му нещо като хоби да си намира сладки момичета за секс. След като всичките му познати бяха богати, как по друг начин можеше да се състезава с тях?

Семейството на Едуард гласуваше за демократите като всички нюйоркчани от средната класа, но той беше силно консервативен. Вярваше в обществените класи. Едуард Джонсън бе учил в подходящата гимназия. Всяка неделя посещаваше богослужение в голяма презвитерианска църква. Харесваше социалната приемливост на родителите си и мястото им в света.

Все пак то щеше да е и неговото място, нали?

От време на време Едуард излизаше на срещи с момичета с родители като неговите, момичета, с които се отнасяше с уважение, водеше ги на вечеря, както и в частните клубове, в които членуваше. Но той все още не искаше да се жени, поне не в близките години. Така че излизането на срещи не бе от специално значение. И ако момичетата спяха с него, никое от тях не го правеше на въпрос. Едуард бе уважаван. Бъдещето изглеждаше бляскаво.

Но когато той поискаше нещо, беше внимателен.

Едуард Джонсън си падаше по богатите момичета от Манхатън — онези, които забиваше в нощните клубове, момичета, които можеше да свали, докато уреждаше сметката си в супермаркета, момичета от покрайнините, които обичаха нощния живот на Манхатън, млади мацки от Джърси с дълги коси, големи цици и силен грим, момичета, които да нахрани, напие и изчука веднъж или два пъти, а после да ги зареже безследно.

— По дяволите, човече, страшен пич си.

— Ед, голям играч си.

— Боже! Погледни това апетитно парче. Как все на него му се връзват такива?

— Гледайте и се учете, момчета — перчеше се Едуард. — Гледайте и се учете.

Обичаше да му се носи славата. Наричаха го ловец на котенца, магнит за сладурани, играч, царя на клубовете.

А ако момичетата му се обадеха през сълзи, след като ги зарежеше, какво толкова? Едуард им биеше шута. Какво си въобразяваха, по дяволите? Те му се бяха предложили, проблемът си бе техен.

— Господи, миличка, стига вече. Не ме интересуваш.

— Защо ме тормозиш, Камила? Приключихме.

— Мерседес, ти беше само за една нощ. Схващаш ли?

— Не, не схващам! Долен мръсник! Мислех, че си различен!

— Не виждам пръстен на ръката ти — казваше той с подигравателен акцент. После се разсмиваше и затваряше.

Едуард не чувстваше вина. И за какво да се винеше? Момичетата бяха лесни — не бяха негов проблем. Те сами се продаваха за цената на една вечеря или две в хубав ресторант, малко цветя или бутилка шампанско. Сега му беше времето да се „налудува“, както му се викаше, преди да навлезе в по-сериозната фаза от живота си. Едуард Джонсън вярваше, че този тип момичета — по-бедните и по-доверчивите, са естествени играчки в ръцете на мъжете като него. Те искаха да се повозят в бързата кола с богатото момче, да се хранят на места, които иначе никога не биха могли да си позволят, да ходят в най-хубавите клубове в града. А той искаше секс приключения, с които да се перчи пред приятелите си.

— Всичко се свежда до четири прости стъпки — разправяше Едуард на гледащите го с възхищение младежи, с които се събираше по кафенетата, докато лекуваха махмурлука си. — Открий я, разчувствай я, изчукай я, забрави я.

И те всички се смееха до припадък.

 

 

Дина се установи на новата работа. Беше на постоянна заплата, а допълнително работеше и като сервитьорка.

— Но ти си младши управител — изтъкна шефът й Майк. — Няма нужда да сервираш.

— Трябват ми бакшишите — усмихна се Дина. — Освен това така мога да чувам мнението на клиентите.

Тя правеше всичко по силите си. Идваше на работа навреме, работеше упорито, усмихваше се, опитваше се да запомни редовните посетители. Към хубавите страни спадаше и фактът, че най-накрая парите й стигаха да си плаща наема. Приключи с нощните смени и през две седмици можеше да си позволи да ходи с метрото до Уестчестър на гости на брат си в колежа. Но не се бе приближила до мечтата си. Парите й стигаха само да покрият наема и прехраната. Колежът й се струваше на светлинни години далеч.

А и Дина бе разочарована. Да помага в управлението на кафене от този ранг си беше почти чиновническа работа. Тя поемаше някои счетоводни задачи, правеше проверка на печалбите, пишеше подробни отчети относно това кои сладкиши се продават и кои не вървят. Но освен да изпълнява ръководни функции и да надзирава персонала — да идват навреме, да са любезни, да следват процедурите — нямаше почти нищо друго за правене.

Димитри и Гил я бяха слушали. В гръцката закусвалня тя участваше в развитието на заведението, предлагаше нововъведения. Но „Маунт Джава“ вече бе голяма компания. Веригата се разпространяваше из цялата страна и Алекс Маркос не се нуждаеше особено от идеите й — ставаше въпрос за неговите идеи, които тя трябваше да изпълнява.

Дина осъзнаваше, че иска нещо повече. Беше ли неблагодарна? Надяваше се, че не. Учеше се и попиваше наученото като гъба. Заведението на Маркос я научи колко важно е качеството. Те внасяха най-добрите зърна кафе, мелеха го по-фино от повечето компании, използваха напълно естествени аромати и често сменяха водата. Това бе тайната — да се внуши лукс, да се покаже превъзходство над конкурента.

Само дето клиентите, изглежда, не разбираха, че си плащат за ароматизирана вода. А водата бе евтина.

Голямото кафе бе с два долара по-скъпо от обикновеното, а допълнителното кафе в чашата струваше по-малко от една стотна от цента. Рециклиращият се картон за чашите струваше повече. Но разнообразието от вкусове бе отличителната черта на веригата им… Клиентите искаха да опитат кафето с вкус на орехи, ирландска сметана или канела. А през различните сезони „Джава“ предлагаше специално подбрани вкусове — с дъх на ябълка през есента, на джинджифил през зимата, с великденски шоколад през пролетта, на малина през лятото. Клиентите се връщаха в заведението само заради специалните предложения. Харесваше им идеята, марката.

Дина се грижеше кафенето й да е изрядно чисто, да няма протрити петна по тъмночервените кожени седалки. Хората с готовност даваха пари за лукс и дори да не можеха да си позволят кашмирен пуловер или спортен автомобил „Астън Мартин“, то си позволяваха топла чаша кафе „Джава Маунтин“, прясно сварено, с мадагаскарска ванилия, сервирано в елегантната зелена рециклираща се чаша с червеното планинско лого.

Дина се учеше. Но й се струваше, че не се развива.

Тя кандидатства за участие в програмата за обучение на старши мениджъри. Може би начинът да се издигне тук бе в централната компания. Но кандидатурата й бе върната, отхвърлена.

Служителят е назначен само от четири месеца. Нужен е по-голям опит.

Тя повече не получи известие от Александър Маркос. И след три месеца, през които наливаше кафе, усмихваше се и сервираше сладкиши, Дина започна да се чувства като в капан.

 

 

А и имаше нещо, което правеше нещата по-лоши. Много по-лоши.

В „Маунт Джава“ Дина сервираше на представители на разнообразни нюйоркски съсловия — млади бизнесмени с лъскави костюми, които се отбиваха към седем сутринта за по едно лате, което да изпият в таксито по пътя към службата си, майки, които се събираха, след като оставеха децата си на училище, и преди да ги вземат, обедни клиенти, които не обядваха, но се стимулираха с кофеин, вместо с калории. Но групичките, които я тормозеха, идваха малко по-късно, в по-слабо посещаваните часове — между десет и половина и единайсет часа сутринта, когато за тях бе време за закуска.

Колежани, които или лекуваха махмурлука си, или се възстановяваха след някой среднощен купон.

Те обичаха да си поръчват големи, сладки и силни напитки. Дина носеше чашите до масата, усмихваше се и общуваше, докато в същото време вътрешно посърваше. Тези привилегировани момичета бяха на нейната възраст или малко по-големи. Имаха дълги бляскави коси и носеха шалчета и пуловери с емблемата на Колумбийския университет. Носеха купчини с учебници, тъмни папки и бележници с жълти страници, смееха се и разговаряха помежду си, давайки поръчките си, без да я погледнат, все едно Дина бе невидима.

Дина се чувстваше невидима, защото те вървяха в някаква посока, а тя тъпчеше на място. Те се бяха запътили към съда, към операционната зала, музея, инвестиционната банка.

А тя им сервираше кафе.

Всеки ден това положение й натякваше чувство за срам и провал.

Трябва да продължа напред, мислеше си Дина. Трябва да се измъкна оттук.

 

 

Младите колежани обаче не я намираха за невидима. По дяволите, направо бяха противни.

— Здрасти, сладурче. Довлечи си сладкото задниче насам.

— По кое време свършваш, милинка? Аз мога да те накарам да свършиш.

— Мила, искаш ли да спечелиш най-големия бакшиш на живота си? Дай ми телефонния си номер…

Понякога й се налагаше да преглъща сълзите си. Беше й много трудно, но имаше нужда от работата. Трябваше да си плаща наема. Нямаше къде другаде да отиде.

Дина не мислеше за любов. Не още. Може би един ден щеше да срещне някого, да се омъжи, да създаде семейство. Но момчетата и мъжете, които й подвикваха и подсвиркваха, не искаха да я канят на срещи, а да я вкарат в леглото си.

Споменът за майка й гореше ярко в сърцето на Дина — колите, смеха, застаряващата развратница, пияна и дрогирана, достъпна за всички богати и влиятелни мъже.

Тя нямаше да стане като нея. Дина се надяваше, че един ден ще дойде някой мъж, който ще я впечатли и заплени.

Бедата бе, че не откриваше покрай себе си такива внушителни мъже. В живота на майка й така и не се появи читав мъж. Любимият й брат бе особняк. А момчетата в училище се бяха страхували да не изгубят популярността си сред съучениците си.

На седемнайсет Дина Кейн учеше уроците по трудния начин.

Разбра, че може да разчита единствено на себе си.

— Искаш ли да излезеш с мен, сладкишче?

Името му бе Джордж Линдън и той беше сред най-настоятелните от колежаните. С баща в петролния бизнес в Тексас, светлоруса коса и физика на футболист, младежът можеше да свали почти всяко момиче, което си пожелаеше.

— Кафето ви пристига ей сега — обяви ведро Дина.

Тя мразеше и него, и приятелите му, наобиколили го като бог, смеещи се на всичко, което каже. Завъртя се на пета и се върна в кухнята.

— На това му се вика гледка — подвикна Линдън на висок глас. — Мога цял ден да не сваля очи от този задник.

— Майк — сопна се тя на управителя, щом той й подаде каната и керамичните чаши. — Няма ли да ги изхвърлиш?

— Стига де, Дина. Колежаните са ни основните клиенти — вдигна рамене Майк.

Не му допадна, когато му натресоха тийнейджърката за младши управител. Доколкото знаеше, тя искаше бакшиши, така че Майк я възприемаше просто като сервитьорка с малко по-важен вид. Той лично никога не сервираше кафета.

— Не е нужно да обслужваш масите, нали знаеш? Изборът си е твой.

Избор, който бе направила, за да може да насмогва с наема.

— Да, разбира се.

Дина стисна зъби. Върна се с кафето обратно при масата, сервира, като внимаваше да не се навежда прекалено от кръста. Тъмната тясна пола от униформата очертаваше много добре задните й части и тя ненавиждаше как студентите я зяпат с блеснали погледи.

— Заповядайте кафето. Сладкиши?

— Не, миличка. Не искам друг сладкиш освен теб — изкикоти се Линдън. — Сервираш ли на частни партита? С момчетата ще правим такова в събота.

— Господи, Джордж! Престани.

Дина вдигна глава, като премигна, за да възпре сълзите си, и видя младежа от групичката, който бе възразил на приятеля си. Той бе строен и тъмнокос, с някакво сериозно излъчване.

— Голям тъпанар си — добави той, преди да се обърне към Дина. — Извинявам се заради нашия приятел. Той е загубеняк. Когато срещне истинска жена от плът и кръв, която не е на екрана на компютъра му, откача.

Последва още смях, но сега останалите се смееха на Джордж. Дина се изчерви с облекчение, когато те престанаха да я гледат, сръгвайки русото момче.

— Майната ти, Едуард. — Линдън скочи и като разбута останалите, излезе от заведението.

— Пак се извинявам. Отрасъл е в обор. Очевидно.

— Благодаря, сър — промълви едва чуто Дина и се отдалечи.

Когато тайфата студенти си тръгна, Дина намери на масата бакшиш от двайсет долара и бележка:

 

 

Съжалявам за случката. Срамувам се. Вечно твой: Едуард Филдинг.

 

 

Имаше и визитна картичка с номер на мобилен телефон.

Дина взе двайсетте долара. И не се обади на телефонния номер.

 

 

В края на смяната й по обяд на другия ден я чакаше тъмнокосият й спасител.

— Госпожице Кейн?

Дина стреснато подскочи. Как му беше името? Едуард… Филдинг, така беше.

— Да? — отвърна тя.

Сега се чувстваше малко по-сигурно, облечена с тъмно палто, черни панталони, блуза и пуловер — по-добър екип за нюйоркската зима от онази тясна пола и отворени обувки.

— Съжалявам, не исках да ви стряскам. Чудех се дали мога да ви видя замалко?

— Откъде знаете името ми?

— Попитах управителя. Надявам се, че не е проблем.

Дина го погледна предпазливо. Той бе красив, облечен с дебело вълнено палто над шития си по поръчка, както изглеждаше, костюм. Ризата му беше със златни копчета за ръкавели, а обувките и часовникът му бяха скъпи. Но той я гледаше кротко и непретенциозно.

— Приех извинението ви, господин Филдинг. Благодаря, че казахте това, което казахте.

— Искам да те изведа на вечеря.

Поредната свалка. Очите й помръкнаха.

— Не, благодаря.

Той нежно постави ръката си на рамото й.

— Не като извинение. Каня те на среща. Наистина. След като свършиш работа. Виждал съм те как работиш и с какви гадости се оправяш. Бих искал да хапна с теб довечера. Или да отидем на кино. Каквото и да е, наистина.

Дина се поколеба.

— Само ако искаш — добави той, отстъпвайки. — Не бих желал повече да те тормозя.

Дина се замисли. Той бе елегантно привлекателен, строен, самоуверен. Не бе обичайният й тип, но… кого заблуждаваше? Тя работеше толкова много, че дори нямаше обичаен тип. В училище бе излизала едва няколко пъти на срещи с момчета — всичките бяха ужасни. Винаги бе смятала, че ще срещне някого в колежа. Само дето не беше отишла в колеж. За разлика от Едуард Филдинг. И той я харесваше…

— Може би една вечеря няма да навреди. Да, добре.

— Наоколо ли живееш?

— В центъра.

Тя му даде адреса си.

— Ще те взема в осем.

 

 

Той почука на вратата й точно навреме. Не носеше цветя, за което Дина му бе благодарна. Това щеше да е твърде сантиментално.

— Леле!

Едуард огледа апартамента й.

— Стилно.

— Може да влезеш за минутка.

Дина бе облякла семпла червена рокля, една от любимите й — марка „DKNY“, и купена на разпродажба в „Сакс“[2]. Харесваше й как прилепва по извивките й, дълга до коляното. Това бе първата й възможност да покаже стила си, откакто бе напуснала дома на майка си.

Дина Кейн не носеше никакви бижута и не се нуждаеше от такива. Тъмната й коса бе прибрана на върха на главата й в царствен кок. Обувките й бяха на средно повдигната платформа и заоблени отпред, а в ръка тя държеше малка дамска чанта, тъмнозелена и имитираща крокодилска кожа.

Той я огледа от глава до пети.

— Супер.

Елегантността й бе едно на ръка — почти противоречеше на толкова младото й тяло — но лицето й бе съвсем друга работа. Едуард бе свикнал да вижда в кафенето красивото момиче, което тичаше нагоре-надолу, без грим, сякаш по този начин се бранеше от подвикванията. Тази вечер тя бе обърнала внимание на красотата си — носеше съвсем лек фондьотен, прозрачен върху тийнейджърската й кожа, малко руж високо на скулите, блестящи златисти сенки с бронзова очна линия и необичайна тъмносиня спирала, която караше огромните й очи да се откроят. Върху устните й имаше гланц в бледо златистокафеникаво.

Едуард Джонсън — известен още като Филдинг — анализираше протичането на вечерта дотук. Подходът на тъпите му приятели бе като на слон в стъкларски магазин. Не можеше да хванеш такова гадже само като й се обадиш по телефона. Тя имаше нужда от обработка повече от обичайните нюйоркчанки от предградията.

Точно сега той бе напълно сигурен, че тази си струва усилията.

Дина Кейн бе пълна с изненади. Тя вършеше и някаква управителска работа в кафенето — значи не бе просто сервитьорка. Този апартамент наистина бе с размерите на пощенска марка, но интериорът му изглеждаше като проектиран от професионален дизайнер. Имаше достатъчно пространство, беше чисто, светло, цветно. Роклята стоеше чудесно на тези извивки. Прическата беше от класа. Гримът… Е, тя бе преобразена, беше супермодел.

Едуард бе обзет от мимолетно съмнение. Това момиче не беше ли различно? От тези, които би могъл да запознае с мама?

Но бързо отхвърли тази мисъл. Нямаше полза да се смесват взаимоотношенията. Дина Кейн беше просто една по-издигната сервитьорка. Поведението й в кафенето си го биваше. Бяха се хванали на бас кой ще я изчука първи. И той бе на път да спечели баса.

Приятелите му от месеци й се натискаха. Успехът му с тази мацка щеше да подпечата колежанската му легенда. Никой не бе стигал толкова близо до Дина.

Гледайте и се учете, момчета. Гледайте и се учете.

— Апартаментът е красив… но ти си много по-красива.

Дина се усмихна лекичко. Подразни го начинът, по който тя повдигаше брадичка, приемайки комплиментите му за нещо обичайно. Не беше благодарна за тях. Нищо и никаквата сервитьорка се отнасяше с Едуард Джонсън като с равен. Нямаше да е задълго.

— Ще тръгваме ли? — попита той.

 

 

Първата вечер той го раздаде кротко — вечеря в приличен италиански ресторант, скромна целувка на вратата, за да й благодари за прекрасната вечер.

На следващия ден й изпрати цветя — малък букет жълти рози, нищо грандиозно.

В сряда пак я покани да излязат. Ходиха на кино, посмяха се за филма по пътя към къщи. Той я попита за живота й и се отнесе в собствените си мисли, докато тя му отговаряше.

В събота пак я изведе на вечеря — този път във френски ресторант.

Едуард можеше да бъде търпелив. Една погрешна стъпка, и играта щеше да е дотам.

Дина бе невероятно красива. Всяка вечер тя се гримираше съвсем различно и все пак винаги имаше същото хубаво лице — все едно се срещаше с хиляди различни момичета.

Той почти съжаляваше, че играта наближава края си.

 

 

— Изглеждаш щастлива — отбеляза Майк подозрително.

Това не бе тази Дина Кейн, която той познаваше. Като че ли не бе толкова напрегната и се движеше с неизменна усмивка на лицето. Започна да ползва обедните си почивки, седнала на чаша кафе с канела, четейки онези измачкани бележки, които й пращаше гаджето й.

Дори през деня бе започнала да се гримира. Мъжката им клиентела бавно нарастваше. И майките също обичаха да са покрай нея. Сега заведението им не бе просто суперпопулярно, а и изпълнено с ведра атмосфера.

— Щастлива съм.

— Заради новия мъж ли? Кой е този щастливец? — попита Майк.

— Тайна. Мога да ти кажа, но после ще трябва да те убия — засмя се Дина.

 

 

След три седмици Едуард пристъпи към действие. Вече се бяха целували, първо по бузата, после устните, после с малко език. Тя беше притеснена, непохватна. Това му харесваше, разсмиваше го. Ами ако бе девствена? Дина Кейн беше трофеят на годината в колекцията му. А ако откъснеше и цветенцето й… Боже, щеше да се наложи да му издигнат паметник.

Направи го както трябва — вечеря в ресторант в центъра, много разговори за семейството. Каза й, че ще му е приятно да се запознае с брат й и майка й. Да бе, как не — Джонсънови си нямаха вземане-даване с подобен род хора. Баща му щеше да се кандидатира за Конгреса следващата година, поддръжниците му непрекъснато нарастваха. Майка му беше от висшето общество и общуваше само с определено съсловие от хора. Тя организираше благотворителни вечери, за да помага на хора като семейство Кейн. При тази мисъл го досмеша.

Едуард Джонсън никога нямаше да се срещне със семейството й.

Дина трябваше да е поласкана, че изобщо получава някакво внимание от него. Тя бе най-сексапилното парче на хоризонта от месеци, секс трофей, а той правеше нещо непознато за него досега — всъщност се стараеше да я обработи.

Той поразпита другите сервитьори, оставяйки по някоя двайсетачка тук-там, и скоро разбра каквото му трябваше да узнае. Дина произхождаше от Тъкахоу, Уестчестър. Била отлична ученичка, нямала гаджета, дъщеря на мъртъв алкохолизиран работник. Майка й се бе чукала наляво-надясно с разни италианчета за известно време. Идеята му се понрави, възбуждаше го да знае, че е открил слабото й място. Хей, тя може и да се правеше на света вода ненапита, но крушата не падаше по-далеч от дървото. Едуард фантазираше как прави секс с Дина, как прониква в нея и си взима заслуженото, след което я предлагаше на приятелите си. Жените като нея и майка й бяха просто проститутки под прикритие. Бакшишите бяха под формата на вечери и цветя, но накрая те служеха за забавление на влиятелните мъже. Едуард Джонсън се смяташе точно за такъв — за влиятелен мъж, излязъл да потренира. Преследването на задръстената сервитьорка просто беше прекалено забавно.

Той се сети за развратната й майка и се усмихна.

— Искам да те запозная със семейството си.

Дина го играеше срамежлива, беше секси.

— А ти може да ме представиш на вашите… бих искала да се запозная със семейство Филдинг.

Тя още не бе разбрала за фалшивото му име. Това му беше хубавото. Той плащаше сметките в ресторантите в брой, винаги носеше пачки с банкноти и си бе купил евтин телефон, който щеше да изхвърли след тази вечер, за да не получава дразнещи обаждания на мобилния си. Веднъж щом преспеше с Дина, момчетата щяха да спрат да ходят в кафенето. В Колумбийския нямаше настанен никакъв Едуард Филдинг, така че нямаше да го открие там. Нямаше да има проблеми.

— Казах на мама за теб снощи. Няма търпение да сготви нещо за теб.

Едуард се изсмя вътрешно. Майка му не бе хващала тиган от нощта на сватбата си. Просто поръчваше менюто на готвача.

Дина се усмихна, успокоена.

— Много ми е приятно, че ме уважаваш по този начин, Едуард.

— Какво му е чудното?

Да я уважава? Това бе най-голямата смешка. Нямаше търпение да се пъхне в стегнатото й малко котенце. Беше време да финализира сделката. Той й отправи ослепителната си усмивка.

— Да празнуваме. Келнер? Може ли бутилка шампанско? „Вьов Клико“ — идеално.

 

 

Дина се надяваше, че не изглежда пияна.

Тя рядко пиеше алкохол. Затова след три чаши шампанско започна да залита.

Едуард бе толкова мил… толкова сладък. Плати всичко, разказа й за всичките си неприятности в училище. А сега искаше да я запознае с родителите си.

Връщаха се в апартамента й. Беше й леко, чувстваше се щастлива. Виното се бе вляло в кръвта й, сгрявайки я, отнемайки страховете й.

Дина погледна към Едуард. Той бе висок, с аристократична осанка, строен. Но не чувстваше никакво физическо влечение към него… към неразвитото му тяло. Беше ли нормално? Тя беше ли нормална?

Беше на осемнайсет години. Повечето момичета в училище отдавна бяха правили секс. Може би й беше време и на нея. Тя имаше доверие на Едуард, излизаха от почти месец, по няколко пъти на седмица. Нали така ставаше?

Вероятно винаги беше така. Сигурно девствените момичета не изпитваха желание към мъжа. По телевизията винаги представяха нещата така, все едно мъжете се опитваха да вкарат жените си в леглото. Сякаш сексът бе нещо нежелано от жените. Може би беше нормално и така се плащаше цената.

Дина искаше да е като другите момичета — да има добро момче за приятел.

Едуард спря на вратата й и я прегърна с една ръка. Дина се опита да не се отдръпне, когато той пъхна езика си в устата й.

— Може ли да вляза? — попита той нежно. — Да прекарам нощта при теб?

Тя потръпна и той го прие за страстно желание.

— Добре — отвърна Дина. — Разбира се, Едуард.

— Да. Той беше приятелят й и това бе цената.

 

 

Дина лежеше в леглото си, гледаше в тавана и й идваше да се разплаче.

Сексът не й харесваше — не й хареса болката, когато той влезе в нея, не й хареса пълната липса на възбуда, странната му усмивка, докато се движеше върху нея. По бедрата й имаше кръв и мислеше само как да се добере до банята.

— О, страхотно е. Толкова си страстна — пъшкаше над нея Едуард. — Толкова си секси…

— Ммм — успя да измънка Дина.

Просто искаше той да приключи с това.

— Харесва ти, миличка. Харесва ти, нали?

Дина нямаше как да му каже „не“.

Той се клатеше върху нея със странна победоносна усмивка.

— Девствена си… Леле… девствена си… Каква изненада.

Дина изпъшка и го погледна.

— Откъснах ти цветенцето! — изсумтя той, а лицето му се изкриви от странния смях, който нададе.

Той дори не я гледаше, просто се взираше в стената.

— Откъснах ти проклетото цветенце! Бас ловя, че нямаш търпение пак да те изчукам. Господи! Толкова си тясна, мамка му.

Той изпъшка и се ухили.

— Не се тревожи, милинка, ще ти направя страхотна реклама…

Тя се изви, стенейки от болка.

— За какво говориш, по дяволите? Какво имаш предвид?

— Нали всички момичета от покрайнините харесвате това? Също като майка ти, нали? Дето се е чукала наляво-надясно. Да, разтвори си крачетата, милинка.

Дина изпищя, опита се със сила да го избута от себе си. Но той бе напълно отпуснат. Не можеше да го помръдне. Сякаш се опитваше да премести бетонна плоча.

— Майка ми ли? Едуард, какво, по дяволите…?

— Нали се е чукала с разни италианци? След като баща ти е пукнал. Славата й се носи. Градската курва. Тя добре си живее, нали?

Той се тласна в нея.

— Ако се държиш добре с мен и приятелите ми, и ние ще се погрижим за теб…

Едуард изпъшка.

— Дина! Адски секси си.

После изгрухтя, отпусна се и се стовари върху нея.

Дина изстена наскърбена, с насълзени очи.

— Да, хареса ти — отбеляза Едуард и слезе от нея, преди тя да се опита отново да го избута.

— Едуард… — изхлипа тя. — Какво беше това? Какво знаеш за майка ми? Защо говориш за мен по този начин?

Беше й топло, чувстваше се обезводнена, виеше й се свят от виното. Това наистина ли се случваше? Тази ухилена маймуна, която се бе клатила върху нея, той ли беше? Искаше да повърне.

Той извъртя очи.

— Стига приказки. Защо вие момичетата държите толкова на говоренето? Смятам да поспя, става ли?

След секунди той заспа с отворена уста като голяма влажна риба. Дина изпълзя от леглото и се изкъпа в тясната си баня. После се изсуши и се върна под завивките.

Може би беше фригидна. Чувстваше случилото се като нещо ужасно, нередно. Какво правеше той, по дяволите? Това просто мръсни приказки ли бяха? Сякаш се бе превърнал в друг човек — напълно различен и гаден.

Главата на Дина туптеше. Дали си бе въобразила всичко? Дали просто не беше пияна?

Поне… поне имаше приятел, някаква връзка. Щеше да се запознае със семейството на Едуард — беше й обещал, нали? Може би не бе чула правилно. Може би щеше да стане по-добре…

След малко, потънала в срам, чувствайки се отвратителна, мръсна и изтощена, тя се унесе от алкохола в нестабилен сън.

 

 

Дина се събуди преди изгрева. Претърколи се в леглото си. После осъзна, че е сама.

Едуард го нямаше.

Цяла сутрин думите му звънтяха в главата й: Откъснах ти цветенцето… Също като майка ти… Градска курва. Дина си повтаряше, че е от махмурлука, че никога не ги е изричал. Но знаеше, че се е случило. И помнеше как тялото й, вече наранено, се бе съпротивлявало, докато той се смееше и се тласкаше в нея.

Тя търсеше оправдания — че е било някаква извратена фантазия, еротични приказки. Той никога не би се държал така, щеше да се обади, да й обясни, да я заведе на обяд с майка си. Всичко щеше да е наред.

Дина чакаше телефонът й да звънне. Но не стана. Това бе странно, но тя си имаше работа… Може би той беше болен. Отиде в кафенето, но никой от приятелите на Едуард не се появи.

Към обяд започна да се тревожи. Обади се на мобилния му.

Няма връзка с този номер. Моля, проверете номера и опитайте отново.

— Здрасти, Дина.

Майк я гледаше.

— Какво правиш? Сметките от снощи трябва да се проверят.

— О, нищо. Извинявай, Майк.

Дина изтича в офиса отзад. Чувстваше се като болна. Опита пак да се обади, пак същото.

Към пет часа разбра, че нещо не е наред. Телефонира в колежа и поиска да я свържат с Едуард Филдинг.

— Нямаме студент с това име.

Дина извади с разтреперани ръце визитната картичка, която й бе дал Едуард.

Написа кратък имейл: Едуард, къде си? Д.

След секунди се върна отговор, че електронният адрес не е валиден.

Тя приключи смяната си във вцепенение. Едуард… или който там беше, бе правил секс с нея и бе изчезнал.

Номерът бе стар като света, а тя се бе проявила като пълна глупачка.

Тъпа сервитьорка. Пачавра. Същата като майка си.

Дина изтича в тоалетната, коленичи и повърна. Някъде другаде той й се присмиваше.

 

 

— Мъжки, лъжеш ни като за световно.

Джордж Линдън търсеше начин да си го върне.

— Няма начин да ти е пуснала.

Момчетата се изсмяха. Едуард ги изгледа — Ралф и Чарли, Гидеън и Хоумър, всъщност презираше всички тях. Те бяха подмазвачи, които подкрепяха временния победител в битките за надмощие между него и Джордж.

— Много ясно, че ми пусна. По гръб и с разтворени крака.

Той подсмъркна.

— И малката й черешка си я биваше.

— Дрън-дрън. Никой не е успял да се оправи с тази мацка.

Едуард се подразни. За първи път поставяха уменията му под въпрос. Още като влезе в нея, се отказа от идеята да я предостави на останалите, дърпането и съпротивата й и сълзите в очите й му подсказаха, че няма да му се натиска, както на него му се щеше. Но нямаше значение — беше я изчукал и тъкмо това се броеше. А сега се очакваше да му бъдат признати заслугите, мамка му, а не да слуша тъпотиите на Джордж Линдън.

— Изчуках я.

Джордж повдигна вежди с раздразнение.

— Тогава покажи снимки.

— Боже, човече! Тя лежеше точно до мен.

— И не си щракнал набързо сладкия й задник? Стига, Ед. Откажи се.

Той се зачерви.

— Ще ти докажа, тъпако. Да отидем в кафенето.

Ралф повдигна вежди.

— Мислех, че не може повече да ходим там.

— Само веднъж. Очевидно Джордж има нужда от доказателство. Какво ще ми направят? Ще ме прокълнат, задето сервитьорката си е отворила краката?

— Добре.

Сега и Линдън се бе позачервил.

— Не ти вярвам. Да видим как ще реагира тя.

— Обаче кафе няма да пия.

Едуард бе развеселен, замаян от мисълта, че ще се изперчи.

— На бас, че ще се изплюе вътре.

 

 

— Хей, Дина.

Майк пак й опяваше, но тя не възразяваше. От два дни Дина работеше като вцепенена, опитвайки се да проумее случилото се.

Чувстваше се толкова тъпа — толкова употребена, унизена. Едуард Филдинг — или каквото там бе истинското му име — току-що бе преспал с нея и бе изчезнал. След всички подсвирквания, които бе подминала, след всички подвикващи й мъже, това богато хлапе прояви търпение за няколко седмици и тя се бе подлъгала…

Та тя дори не го харесваше. Не го искаше. И до края на живота й това щеше да е историята за нощта, в която е загубила девствеността си…

Също като майка ти. Градска курва.

— Да, Майк?

Тя бършеше плота отзад. Гневът и срамът й трябваше да бъдат насочени нанякъде. Предния ден Дина се бе обадила на хазяина на жилището си и му бе направила оферта, ниска оферта за апартамента си. Той прие… Последния път, когато бе видял мястото, то беше все още само една мръсна дупка.

Тя имаше сключена ипотека. Кредит получи лесно, а и имаше план. Не трябваше потвърждение на доходите й, лихвата бе малко по-висока, но нямаше значение. Хазяинът искаше да приключат сделката този месец и Дина нямаше търпение. Мъничкото й спестявания щяха да послужат за депозит и тя щеше да се е махнала оттам още преди мастилото да е изсъхнало.

Дина не искаше да живее там, където бе влизал Едуард. Не искаше той да я намери. Срамът бе толкова силен, че тя даже не искаше да остава на тази работа повече.

Един ден той можеше да се върне…

Тя търкаше свирепо плота. И точно като си го помисли…

— Гаджето ти е тук — обяви Майк с усмивка.

Дина застина. Остави внимателно парцала.

— Какво?

— Ей там. С приятелите си. Няма ли да идеш да се гримираш?

Тя не обърна внимание на въпроса. Майната му, какво му влизаше в работата?

— Благодаря.

Дина се премести да погледне с разтуптяно сърце. Може би бе сбъркала по отношение на Едуард. Може да е бил пострадал в инцидент, да е бил болен и сега да иска да оправят недоразумението…

Той бе там, в ъгъла, седеше на обичайната си маса с онази група глупаци около него — включително и онзи, който я бе обидил и заради когото Едуард й се бе извинил. Как му беше името…? Джордж Линдън.

Джордж е роден в обор…

Само че сега те седяха заедно и се смееха.

Все едно нищо не се бе случило.

Тя кипна от гняв, толкова силен, толкова парещ, че трябваше да постои минутка, за да се овладее. Зави й се свят.

— Ще им вземеш ли поръчката?

— Разбира се. Само секунда.

Дина взе една кана кафе.

— Това е старо. Вземи прясно.

— Добре си е — отвърна тя и закрачи към масата.

Едуард седеше, гледаше гадно, смееше се и я зяпаше похотливо.

— Здрасти, Дина — обади се той и другите момчета го сбутаха и се изкикотиха под мустак.

— Как я караш?

— Искате ли да поръчате? — попита студено тя.

— Стига де, няма нужда от сцени. Само защото не ти се обадих, след като правихме секс…

Той вдигна рамене и се изсмя.

— Ти беше навита. Откъде можех да знам, че си девствена?

Приятелите му се опулиха, шокирани. Един от тях се изсмя високо, след което комично потупа устата си с ръка. Всички я зяпаха, цялата група, изпиваха я с очи все едно бе гола.

Гневът у нея се нажежи до точката на кипене.

— Хей, някой все пак трябваше да те открехне. Бъди благодарна, че го е направило добро момче като мен.

— Господи, шибано куче такова — възкликна Джордж Линдън с неохотно възхищение.

А после всички се разсмяха — всички колежанчета от Айви лигата се присмиваха на продавачката от кафенето с нейната гимназиална диплома и физиономия на пълна наивница.

Дина се насили да изчака, докато утихнат хихиканията.

— Не се безпокой, Едуард. Знам защо не се обади. Няма нужда да се чувстваш чак толкова неудобно. Чувала съм, че се случва на много момчета. Особено ако са пияни.

— Чакай, какво? — попита Джордж Линдън.

— Нали той е Едуард? Онази фалшива картичка… Добър номер иначе. Как ти е истинското име?

— Едуард Джонсън — изтърси едно от другите момчета.

— Затваряй си плювалника, Ралф — изкряска Едуард.

— Джонсън по име, Джонсън по характер — рече Ралф. — Но ти сигурно си го разбрала, нали, госпожице?

И те всички пак се засмяха.

— Всъщност не съвсем, Ралф. Виждаш ли, Едуард всъщност не можа да го вдигне. Наистина ми стана жал за него, поне отначало — усмихна се ведро Дина. — Отиде да си поплаче в банята, но после му мина.

— Лъжлива кучка! Правихме секс — озъби се Едуард.

— Скъпи, ти не правеше нищо. Виждала съм дори желе, което да е по-твърдо.

Още смях. Сега всички бяха развеселени, гледаха Едуард и се наслаждаваха на мача.

— Отнех девствеността ти. И ти беше курва като всички други — избълва Едуард. — Като майка си.

Дина преглътна омразата си и вместо това се принуди да му отправи съчувствена усмивка.

— Може би следващия път трябва да намалиш водката. Или да вземеш виагра.

— Хей, захарче, опитай с мен — подхвърли й похотливо Джордж Линдън. — Аз няма да те разочаровам като Едуард.

— Има ли проблем?

Майк пристигна и погледна критично Дина. Тези клиенти харчеха пари в заведението му, и то много пари.

— Няма проблеми. Само тайфа богати арогантни копелета с пишки с големината на личинки — отвърна Дина.

Смехът застина.

— Господи! Не можеш да им говориш така — каза Майк.

— Току-що го направих. Отдръпни се, Майк.

Гласът й бе толкова яростен, че той действително се отдръпна.

— Тези момчета просто трябва да се успокоят — добави Дина, вдигна каната с кафе високо и започна да го излива върху тях. Черно, топло, ароматизирано кафе се разливаше върху Едуард, върху Джордж, върху Ралф, съсипвайки дрехите им и цапайки косите им.

— Мамка му!

— Кучка!

— Шибана откачалка!

— Ще те съдя — изсъска Едуард Джонсън. — Това е проклето физическо насилие!

— Уволнена си! — изкрещя Майк след отдалечаващия се гръб на Дина.

Тя вече бе развързала връзките на престилката си и я остави да се плъзне на пода.

— Не — заяви тя, без да се обърне. — Вече напуснах.

 

 

Едуард Джонсън скочи на крака, целият измокрен. Приятелите му му се смееха. Той бе подгизнал. Костюмът му бе съсипан. Вместо да празнуват триумфално, всички те бяха бесни. И по-лошо — той изглеждаше като пълен глупак.

Едуард мразеше да го мислят за глупак. Това бе най-големият му страх — да му се подиграват, присмиват. Беше дошъл тук замалко, само за да се позабавлява за сметка на тъпата сервитьорка, а какво бе станало само.

Тя се преобличаше в задната стаичка. Началникът й бе на масата им, опитвайки се да успокои момчетата, предлагайки да поеме разходите за химическо чистене. Ако се стигнеше до публичност, съдебни дела, някоя статийка в „Поуст“ — не искаше да се случи нищо подобно.

Едуард изчака, докато Дина се появи, свалила униформата си, облечена с обикновените си черни панталони и тесен пуловер. Изглеждаше страхотно, както си я спомняше. Той я мразеше.

— Кучка!

Протегна се и сграбчи ръката й.

— Ще си платиш за това. Знам къде живееш.

Дина се отскубна от ръката му.

Едуард я гледаше свирепо.

— Ще те пипна — заплаши я той. — Повярвай ми.

Тя се усмихна — и за първи път тази вечер усмивката стигна до очите й.

— О, не, господин Джонсън, не разбираш. Аз ще те пипна.

Бележки

[1] Луксозен хранителен магазин в Ню Йорк. — Б.пр.

[2] „Сакс Пето авеню“ е американска верига от луксозни търговски центрове. — Б.пр.