Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Дина Кейн завърши училище с огромен успех — ако се съдеше по оценките й. Беше първа по успех в класа си.

Въпреки несъгласието на майка си, Дина кандидатства за университетите от Айви лигата — и я приеха. Беше приета в Колумбийския университет в Ню Йорк, във „Васар“, дори в „Станфорд“

Но не можеше да си позволи таксите им. Не отговаряше на изискванията за финансова помощ — майка й притежаваше почти триста хиляди долара в банката.

Молбите й не постигнаха нищо.

— Не, Дина.

Напоследък Елън бе станала още по-студена и пренебрежителна. Неспособна да издържи на конкуренцията заради застаряващия си сексапил, тя бе започнала да се облича с благоприлични дрехи. Увила косата си на стегнат кок, Елън Кейн показваше предпочитание към дългите, плътни поли, членството в обществени организации и постоянно намръщеното изражение.

От известно време не бе докосвала алкохол. Или каквито и да е други вещества, по-силни от кофеин.

Елън се включи в Дружеството на родителите и учителите в католическото училище на Джони. Кандидатира се за доброволка в Ордена на Свети Патрик. Участваше в градския комитет по озеленяване. Къщата им ставаше по-чиста и по-спретната и Елън правеше дарения на местни организации, за да получава благодарности на благотворителните вечери.

Отначало Дина бе развълнувана от промените. Неприятното й посещение при Таларико бе дало резултат. Майка й бе заявила, че е болна, и почти не излезе от стаята си цяла седмица, но когато го направи, беше променена. Бе станала по-възрастна. Трезвена. Без спирала. С обикновени, практични панталони. Изглеждаше като най-обикновена майка.

За жалост обаче тя продължаваше да не се държи като такава. Дина получаваше обилна питателна храна за вечеря и нови дрехи, когато износеше последния си комплект. И това беше.

Те бяха непознати. Никакви хора не им идваха на гости, никакви мъже не идваха вечер. Дина Кейн започна да живее за моментите, в които брат й се връщаше от училище.

— За теб няма пари да учиш в колеж. Те ми трябват за пенсията ми. Няма да се омъжвам пак, така че не сме финансово осигурени. Освен това трябва да плащам и данъци за това жилище…

Списъкът й с причини нямаше край.

— Но, мамо, ти имаш много пари — наистина.

Дина не искаше да плаче, но не успя да се сдържи.

— Трябва да ми помогнеш, мамо.

Елън я изгледа безизразно.

— Джони е в колеж. Ще платя неговото образование.

Джони учеше в един доста невзрачен местен частен университет — най-доброто предвид средния му успех. Но поне беше висше училище.

— Не можеш просто да предпочетеш единия пред другия, мамо!

Елън се усмихна, много набързо, много лекичко, след което преглътна усмивката си и отново се обърна към Дина с каменно изражение.

— От успеха ти в училище става ясно, че съм избрала точното място за теб. Джони имаше повече нужда от помощ. Да изуча едното от децата си в колеж е всичко, на което съм способна. Трябва да уважаваш това, Дина. Винаги можеш да си намериш работа, да си изкараш парите за образование.

— Само с работа няма да мога да насмогна на таксата в Колумбийския…

— Съжалявам. Няма какво повече да говорим.

— Мамо.

Дина опита още една последна, отчаяна тактика.

— Ако ми дадеш парите за колежа назаем, ще завърша, ще имам кариера и ще ти ги върна… Ще успея в живота, мамо. Ще работя здраво.

Майка й се засмя.

— Наистина, скъпа, не си втълпявай идеи, които надхвърлят положението ти. Трябва да започнеш да излизаш с някое от местните момчета. Омъжи се, роди деца. Успехът в живота е да създадеш щастлив дом!

— Е, какво смяташ да правиш? — Директорът господин Роджърс се загледа с унищожително презрение към отдалечаващата се фигура на Елън Кейн.

Тя се бе появила на завършването, седна на мястото си за церемонията и пляска учтиво, докато Дина получи шапката и мантията си, както и безсмисления малък свитък, който свидетелстваше, че е завършила гимназия. След това, веднага щом позира за снимка заедно със своята отчаяно усмихваща се дъщеря и ленивия й брат, прегърнал я небрежно, Елън се бе обърнала и си бе тръгнала.

Господин Роджърс не се и съмняваше, че снимката ще бъде сложена в рамка. Щеше да бъде поставена върху лавицата над камината. Елън Кейн — опората на обществото, самотна майка на годината. Само дето не можеше да отдели няколко минути, които да прекара с дъщеря си — тази, чийто невероятен потенциал тя просто захвърляше на боклука.

— Има и обществени колежи.

— Майка ми е прекалено бедна, за да си позволи колеж — повтори Дина.

Той се усмихна съчувствено. Сега не беше време за истината.

— Разбира се, Дина.

— Мисля, че искам да се преместя в града. Да си намеря работа и да спестя пари. Тогава може би ще мога пак да кандидатствам догодина.

Той искаше да й каже, че е луда, но не можеше да й предложи решение.

— Каква работа?

— Ще измисля нещо — отвърна тя.

— Добре. — Господин Роджърс се поколеба. — Майка ти ще ти намери ли квартира?

— Разбира се — усмихна се Дина. — Майка ми прави всичко за мен.

 

 

Тя размишляваше по въпроса, докато вървеше към къщи, оставяйки топлината от слънцето в гърба й да я успокои. В Ню Йорк беше чудесно, когато времето бе горещо — дори болката бе способна да утихне.

Джони вече бе напуснал дома… Той не можеше да търпи да е около Елън и Дина, да вижда жестокостта, напрежението. Джони не бе устроен да участва в конфронтации или да проявява каквито и да е усилия. Той искаше да прегърне сестра си, да се забавлява. И избягваше да я защитава, измъквайки се винаги когато се зададеше неприятна сцена, което напоследък се случваше все по-често.

Дина така и не повярва напълно, че майката, която я бе отгледала, би я зарязала на произвола. След няколко месеца щеше да навърши осемнайсет години, да стане пълнолетен възрастен.

Елън най-накрая се отърва от нея.

И си пролича. Майка й едва успяваше да скрие ликуването си.

— Надявам се, че си почнала да си търсиш работа — бе казала тя. — И се погрижи да си прибереш целия багаж. Имам нужда от истинска стая за гости.

— Но къде ще спя?

— Да спиш ли? — Елън повдигна вежди. — Дина, възрастните хора имат свой собствен живот. За теб е най-добре да започнеш сама да се оправяш с твоя.

— Не познавам никого в града.

— Познаваш Джони.

Брат й живееше в малък апартамент близо до колежа си. Елън редовно му отпускаше определена сума, част от отделените за колежа, както обясни тя на Дина. Като работеща жена Дина можеше да си позволи свой собствен наем.

Когато зави зад ъгъла и се озова на родната си улица, Дина Кейн бе взела решение.

Момичето погледна към къщата, в която бе израснало. Тя беше чиста, добре поддържана и хубава — точно както винаги си е била. Големият удар на майка й не значеше нищо. Тя бе използвала всичките пари за себе си и ги бе похарчила само за да си остане всичко същото.

Ако Дина получеше сто хилядарки, щеше да направи нещо с тях.

Майка й бе права. Беше време за нея да продължи. Но Дина щеше да го стори както тя намереше за добре.

 

 

— Здрасти, мамо.

Дина влезе в кухнята, остави шапката си от завършването върху плота и внимателно овеси наметалото си на закачалката на кухненската врата.

Под него тя носеше чифт джинси от „Гап“ и обикновена бяла тениска. Стояха й убийствено. Естественият тен на кожата й изпъкваше на бялото, а гърдите й, среден размер и приятно оформени, се очертаваха идеално. Дина имаше тънка талия и беше естествено стройна. Дори с равни обувки тя бе поразителна.

— Е, радвам се, че това свърши — грубо отбеляза Елън.

Дина въздъхна. Обичайната жестокост, толкова нормална, толкова болезнена, й даде сили да изрече онова, което възнамеряваше.

— Ще навърша осемнайсет чак след два месеца. Но искам да се изнеса сега.

Едва загатната усмивчица, която нарани Дина като удар в корема.

Защо продължава да ми пука?

Обичам я. Мразя я.

— Намери ли къде ще отседнеш?

— Ще намеря. Днес ще огледам няколко квартири.

— Квартири? Няма ли да отидеш при някой приятел?

Дина поклати глава.

— Квартири. Намерих ги във „Вилидж Войс“.

Елън направи пауза.

— Но ти нямаш работа. А наемателите искат депозит.

— Да, двумесечен наем и осигуровки. Права си, че на мен ми идва много, защото още нямам работа. Планувам да се преместя в града и оттам да си намеря работа.

Майка й схвана накъде отива работата.

— Дина, говорили сме за парите. Не можеш да ме молиш за пари.

Дина си пое дълбоко въздух.

— Не те моля, мамо — казвам ти. — Трябват ми петнайсет хиляди долара.

Елън се изсмя.

— Не мога да ти заема петнайсет хилядарки.

— Няма да е заем, а подарък. И ще ми дадеш петнайсет хилядарки веднага.

Майка й я погледна от печката, стресната. В зелените очи на дъщеря й бумтеше огън, какъвто не бе виждала досега.

— Напиши ми чека и изчезвам от живота ти — завинаги. Ако не го напишеш, ще отида да се срещна с Дон Таларико.

Елън ахна. Приливът на адреналин накара кожата й да настръхне, сякаш я бяха залели с вода.

— Божичко. Ти си била.

— Да, аз бях. И пак ще го направя. Дай ми парите сега, мамо. Има химикал на плота. Напиши ми чека.

И Дина протегна ръка.

 

 

Апартаментът беше противен. Беше малък, тесен и мръсен. В банята имаше душ, а до канала лежеше мъртва буболечка. Боята се лющеше, а в кухненската ниша едва имаше място за хладилник и котлон. По-голямата част от останалото пространство бе заето от разнебитено двойно легло. Имаше един стол, закрепен точно срещу голям телевизор, един килер и петна по зеления килим. Освен това до апартамента трябваше да се изкачат осем етажа стълби.

— Всички апартаменти в сградата ли са като този?

Агентката по недвижими имоти подсмръкна.

— Скъпа, не можеш да си позволиш никой от другите. Този преди принадлежеше на домоуправителя. Той беше от Мексико.

— Значи за него мястото е било като дворец.

Тя вдигна рамене.

— Не ми излизай с тия сравнения. Искаш ли го?

Самата сграда се намираше на затънтено място, но бе безопасна и беше в Манхатън. И на Дина не й се налагаше да има съквартиранти.

— Не и на тази цена — отвърна тя.

След десет минути и отстъпка от петстотин долара Дина Кейн сключи сделката. След като сгъна своето копие от документите за наема, тя си записа адреса на хазяина.

 

 

Още щом получи ключовете, Дина се нанесе. Нае човек, който да изнесе цялото обзавеждане от апартамента и да го стовари на склад. След това се качи на метрото и отиде до един евтин магазин за мебели в центъра.

Огледа се, обмисляйки внимателно какво да купи. След два часа тя бе доволна от покупките си.

— Ще ви ги доставим — заяви продавачът. — След двайсет и четири часа.

— До утре тогава.

— Всичко ли искате да доставим?

— Всичко, освен това.

Дина вдигна един спален чувал.

После се отправи до супермаркета в квартала. Купи белина, капани за хлебарки, парцали за прах, подочистачки и няколко чифта яркожълти гумени ръкавици.

До късно през нощта Дина бе на колене и чистеше. Вонята бе толкова отвратителна, че на два пъти спираше, за да повърне. С мъка успя да отвори един прозорец; от уличката долу полъхна топъл въздух, но поне в него имаше някакъв кислород. Застоялата миризма на алкохол, пот и секс постепенно чезнеше под усилията й — миене, търкане, бърсане, докато мястото не замириса на болница.

Взе си душ в изчистената си душкабина, пъхна се в спалния си чувал и легна на земята.

Мръсната мрежеста завеса на единствения прозорец вече бе отишла на боклука. Ярките светлини на Манхатън бликнаха в апартамента й. Но Дина бе доволна.

Вече се намираше в големия град.

 

 

На сутринта се събуди рано. Нямаше избор — слънцето бликна през голия й прозорец.

Тя се изкъпа, облече си някакви дрехи от куфара и хукна към най-близката железария. Даде още няколко долара за четки и боя. Бяла — друга не й трябваше.

Дина боядиса стените. Не беше умела като баща си и й липсваше практика, но цветът бе основен и достатъчно милостив, за да доведе до сносен резултат.

Освен това тя бе мотивирана. Това беше домът й, първият й дом.

До единайсет часа бе приключила. Умираше от глад и излезе да хапне — където и да е, само да е евтино.

Бяха й останали около две хиляди долара в сметката и трябваше да й стигнат. Имаше някакво гръцко ресторантче отсреща на улицата, „Кафе Олимпия“. Тя го избра, защото се намираше най-близо, а и бе толкова изморена, че едва се държеше на краката си.

Поръча си гирос със свинско. Щеше да е лютив, а тя се нуждаеше от желязото. Чакаше ли, чакаше, но сандвичът й не идваше, затова тя кротко помаха на един сервитьор.

— Боже, миличка, извинявай.

Ризата му бе разкопчана и той изглеждаше напрегнат.

— Момичето от персонала го няма, пак е болна. Сега ще ти го донеса.

Дина изяде питката — не бе нещо особено, но тя бе гладна и й се стори вкусна. Докато дъвчеше, размишляваше усилено.

— Сметката, моля.

— Само това ли ще е? Без кафе?

Кафето струваше долар и петдесет. Дина поклати глава. Водата от чешмата беше безплатна.

— Ей сега.

— Сервитьорката ви често ли е болна? — осмели се да попита тя.

— Болна ли? Не, миличка. Просто днес е неделя. Купонясвала е цяла събота вечер.

Той изглеждаше подразнен.

— Всеки уикенд е едно и също.

— Аз мога да сервирам. Не пия.

Той се засмя.

— Сериозно говоря — настоя Дина.

— Така ли? Тогава ела в осем довечера. Работим денонощно. Заплатата е минимална, няма привилегии. Бакшишите са си за теб.

— Вие не сте ли също сервитьор?

— Аз съм собственикът. Не харчим пари, които нямаме. Наемите са високи.

Той се усмихна.

— Ще те изпробвам. Сандвичът е за сметка на заведението.

 

 

Мебелите й бяха доставени малко след три часа. Дина извади един чук, малко пирони и цели двайсет долара за бакшиш на доставчиците, които изругаха, щом внесоха тежкия товар вътре.

— Осем проклети етажа. Каква дупка!

— Приятен ден — пожела им Дина.

— Да бе.

Единият от мъжете изтръгна двайсетачката от ръцете й.

На Дина й хареса манхатънското отношение. Тя застели новия си килим — шоколадовокафяв, за да не личат петна. Старото легло и стола ги нямаше. Мястото им зае един спретнат, компактен диван, който се разгъваше и ставаше на голяма спалня. Тя окачи обикновена кремава щора на прозореца и голямо огледало на отсрещната стена, за да улавя малкото количество светлина и да я отразява — това даваше илюзия за пространство. Като добави и нов хладилник и малка печка към изчистения котлон, миниатюрното студио стана елегантно и прилично.

Дина прибави няколко телени кошници в килера — нямаше откъде да сътвори повече пространство, но и в това щеше да се побере. Нямаше място за много дрехи. Добре — тъкмо щеше да е по-внимателна в покупките.

Когато приключи, беше станало шест часът. Тя подремна един час, после стана, изкъпа се и си сложи равни обувки и семпла черна рокля.

 

 

— Ти се върна.

— Да, сър.

Той се ухили.

— Не е за вярване.

— Осем без десет е — отбеляза Дина.

— Какво прави тя тук?

До мъжа се бе приближило пълно момиче на двайсет и две или там някъде, с дебела черна очна линия и мазна коса, вързана на опашка.

— Работи. Каквото и ти трябва да правиш.

— Нямаме нужда от теб.

— Ти нямаш думата, Аела. Връщай се в кухнята.

Дина се поколеба.

— Вършила ли си тази работа преди?

— Не, сър. Но бързо се уча.

— Няма нужда да ми викаш „сър“. Казвам се Гил Барберис. С брат ми Димитри сме собственици на ресторанта. Ще го видиш в кухнята. Той готви.

— Добре.

— Ей там отзад има съблекалня с престилка, която може да си сложиш. Димитри ще ти каже какво да правиш. Ако той е зает, питай Аела.

— Ясно.

— Въпроси? — попита Гил, но тя вече бе изчезнала отзад в стаичката.

Той се сети, че дори не е узнал името й.

Дина се залови за работа. Димитри, братът, беше дебел, приготвяше вкусна храна и работеше бързо. Той крещеше поръчките, а тя се опитваше да разбере какво се иска от нея. Аела я ругаеше и буташе, за да я накара да изпусне подносите, но Дина беше бърза и съсредоточена. Тя изпусна две чинии и сбърка поръчките на трима клиенти.

— Предполагам, че не се получи — каза тя в края на смяната си.

— Шегуваш ли се? Беше страхотна. Утре ще можеш ли пак да дойдеш?

 

 

В края на първата седмица Гил остана много доволен. Това момиче бе изключително. Тя идваше навреме и се учеше бързо. Освен това се усмихваше на клиентите и им говореше приятелски.

А и беше дяволски хубава.

Жените й оставяха бакшиши. Мъжете й оставяха още по-големи бакшиши. Отгоре на всичко започнаха да идват по-често само за да я виждат.

Дина Кейн беше наистина разкошна. Повече от това — тя се открояваше с присъствието си. Носеше прилепнали черни дрехи под престилката, съвсем лек грим, за да изглежда винаги елегантна, но без да прекалява. Вдигаше косата си високо в спретнат кок. Изглеждаше така, сякаш не й бе там мястото. Изглеждаше скъпа.

Той знаеше, че й трябват пари. Тя бе благодарна за всеки бакшиш — благодареше на клиентите лично. Гил й предложи повече работа в най-напрегнатата част на деня. Аела и Катрина недоволстваха, но лоши сервитьорки се срещаха под път и над път.

— Не мога. Трябва да си търся работа — отвърна Дина.

— Нали имаш работа?

— Имам предвид истинска работа. Трябва да изкарвам достатъчно за наема. Така че ми трябва време да намеря такава.

Гил въздъхна, но не можеше да настоява. Не искаше да се лиши напълно от Дина Кейн.

 

 

Дина работеше усърдно, прибираше парите си, връщаше се вкъщи и спеше. В свободното си време слагаше маратонките си и евтиния си спортен екип и тренираше всеки ден, тичайки по улиците надолу покрай река Хъдсън. Мъжете й подсвиркваха, зяпаха я, но тя не им обръщаше никакво внимание.

Дина бягаше — от майка си, от раненото си сърце, от мизерния си живот.

Работата й на сервитьорка й докарваше достатъчно средства, за да се прехранва, да си купува грим и дрехи. Не стигаха обаче за наема и Дина бе уплашена. Беше предположила, че парите от майка й ще й купят място и време и че ще й помогнат да започне истинска кариера, да изкачи първото стъпало по стълбата на успеха.

С училището й бе лесно. С работата — не толкова.

„Съжалявам, трябва да имате опит, за да станете помощник-юрист.“

„Стажовете ни не са платени.“

„Всички асистенти в нашата компания имат висше образование.“

„Кога завършихте колеж, госпожице Кейн?“

„Бавачка? Имате ли препоръки? Някаква квалификация, че умеете да работите с деца?“

„Детегледачка? Агенцията ни наема само студентки. Вие в кой университет учите?“

Хубавите работи си приличаха по едно — Дина не бе квалифицирана за никоя от тях.

Някои от мъжете в закусвалнята й даваха съвети.

— Намери си гадже — той ще се грижи за теб.

— Скъпа, ако си добра с мен, мога да ти услужа.

— Много момичета, които не могат да си позволят колеж, стават танцьорки по кубовете. Познавам един тип…

— Не съм стриптийзьорка — отвърна Дина.

Тя се усмихна на клиента, но очите й бяха леденостудени.

— Кой ти говори за стриптийз? Става въпрос за екзотични танци — такива артистични работи. Изкарват луди пари.

„Мразя те, мамо“ — помисли си Дина.

Тя отчаяно се мъчеше да измисли как да изкарва повече пари от настоящата си работа.

— Димитри, не искаш ли да експериментираш? Да приготвяш още някои автентични ястия.

— Какво?

Шефът й я изгледа равнодушно.

— Това е закусвалня и тук се предлага съответната храна.

— Има много закусвални, но не чак толкова много гръцки ресторанти, не и прилични. Мисля си, ако започнете да приготвят някои истински ястия, хората ще го научат и ще почнат да идват. Може да опитате да добавите това-онова към менюто. И да правите промоции.

Димитри погледна към Гил. Вече се бяха научили да се вслушват в думите на Дина Кейн. Само предложението й да направят фотокопия на листове с картинки за оцветяване и да сложат цветни моливи в пластмасови чашки доведе до наплив от майки с деца в заведението. Сега във времето между обяда и вечерята не бе мъртвило както доскоро, а доста маси бяха заети със спагети и кюфтета, кафета и сладкиши. Дори по-добре — Дина бе отделила едно ъгълче от закусвалнята и там настаняваха всички щастливи семейства. Работещите мъже отиваха в другия край, далеч от разговорите на кафе, където можеха да зяпат сервитьорките.

— Какви промоции?

— Например един ден в седмицата да предлагате безплатен обяд на възрастни хора, ако те доведат със себе си някой по-млад възрастен, който да си купи храна.

— Ще излезе скъпо.

Дина не слушаше.

— Вижте, ще разпечатате листовки — но само на гръцки. Раздайте ги в православните църкви, в общинските клубове. Така гръцкото общество ще заговори за заведението ви. Все пак нямате голяма конкуренция. Какво мислите?

Те опитаха. И се изумиха от резултата.

— Искам повишение — заяви Дина.

Гил преглътна и й вдигна заплатата с петдесет процента. Но това все още не й бе достатъчно.

 

 

Една вечер, около месец по-късно, когато на Дина й оставаха три седмици до крайния срок да плати наема си, един възрастен мъж пристигна в ресторанта. Костюмът му беше красиво ушит и си личеше, че е дошъл с нежелание.

Дина позна дамата, която бе с него — Олга Маркос, една от първите им възрастни клиентки — и се завтече да ги настани. Олга обичаше ястието на Димитри gavros marinatos — маринована аншоа, изпържена с подправки и сервирана с узо.

— Чудесно е да ви видя пак. Обичайната маса ли?

Мъжът изсумтя, а Дина отвърна на презрението му с усмивка.

— О, сър, дамата предпочита да седи до прозореца.

— Така е — кимна изразително Олга. — За да мога да гледам света отвън, Александър. Малката Дина помни.

— Значи си говорите на „ти“ — отбеляза сухо мъжът.

— О, това е Дина — всички наоколо познават Дина.

— Така ли е наистина? — попита той.

Дина ги настани на масата им. Тя беше чиста, със свежа бяла роза в бурканче на масата. Сменяха цветята два пъти седмично. Още едно от нововъведенията на Дина. Ресторантът бе станал известен.

Докато разнасяше поръчките си, Дина забеляза, че мъжът я гледа. Беше свикнала. Всички мъже обичаха да я зяпат, но това не й пречеше. Събота вечер бе най-заетата, лееше се узо и рецина[1], а бакшишите бяха фантастични.

Когато се нахраниха, Дина занесе сметката им. Олга й остави обичайните десет процента бакшиш. Дина се усмихна ведро, за да скрие разочарованието си. Мъжът изглеждаше богат; бе очаквала няколко долара отгоре от него.

Но той улови погледа й към доларите върху подносчето за ресто.

— Бакшиш ли очаквахте? — попита той.

Тя се изчерви от срам.

— О, не, сър. Дамата вече ми остави бакшиш, благодаря, госпожо. — Дина взе парите. — Приятен ден.

— Ето бакшиша ти.

Мъжът извади една визитна картичка от портфейла си и я връчи на Дина.

— Обади ми се утре.

— Със сигурност ще го направя. Благодаря.

Тя пъхна картичката в джоба на престилката си, без да я погледне. Търпеше стотици подобни свалки на вечер.

— Говоря сериозно — каза той кратко. После стана, без да й обърне внимание, и помогна на Олга да излезе от ресторанта.

 

 

Същата вечер, когато тъкмо се канеше да изхвърли хартиените отпадъци, Дина се спря. Измъкна малката картичка от кошчето и отново я прочете.

Александър Маркос, пишеше на нея. Маунт Джава.

Тя подскочи. „Маунт Джава“ беше най-новата и най-модерната верига кафенета в Манхатън. Продаваха кафето си така, както „Баскин-Робинс“[2] продаваха сладоледа си — четиридесет и пет вкуса, всичките подредени в контейнери, прясно приготвяни на всеки два часа. Предлагаха и дребни сладкиши от всяка държава в Европа: френски бадемови сладки, италиански бишкоти, гръцка баклава, германски щрудел, английски пай с конфитюр.

Компанията бе основана и ръководена от американец — Алекс Маркос.

Цял Ню Йорк бе луднал по заведенията. Едно кафе там струваше осем долара — не един — а нюйоркчани не можеха да му се наситят. Градът беше богат и си плащаше за качеството.

Дина притисна картичката към гърдите си. Сърцето й се раздумка.

— Ново гадже? — полюбопитства Гил с надежда, макар да се досещаше за отговора.

— Нова работа — отвърна Дина със сълзи в очите, подобно на всяко друго момиче, което се кани да обяви, че ще се омъжва. Гил понякога не разбираше хлапето. Тя работеше като машина, просто не бе нормална. Господи! Момчетата си умираха за нея — както и мъжете. Досега да си бе избрала някого.

Тя му подаде картичката. Гил я погледна за момент, после направи връзката. Подсвирна.

— Проклятие. Май те иска за нещо повече от сервитьорка.

— Дано не възразяваш.

Гил разбираше кога е победен.

— Късмет и бог да е с теб.

Бележки

[1] Гръцко бяло вино. — Б.пр.

[2] Най-голямата сладоледена верига в света, основана в Калифорния през 1945 г. — Б.пр.