Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Втора глава

— Отлична работа.

Питър Макалистър върна класната работа на Дина Кейн. Очите му срещнаха онези поразителни зелени очи, оградени от гъсти черни мигли.

— Благодаря, господин Макалистър.

Тя се усмихна и сякаш цялата класна стая грейна.

На шестнайсет години Дина се отличаваше с дългите си стройни крака. Тя имаше бяла кожа, която сякаш никога не почерняваше, но това само подчертаваше гарвановочерната коса и светлозелените очи. Лицето й се отличаваше с почти прерафаелитни черти — прав нос и едри устни.

Питър Макалистър се усети, че я зяпа.

— Справяш се отлично с алгебрата — изтърси той. — Мислила ли си дали да не учиш математика по-късно? В колежа?

Зелените очи помръкнаха.

— Не съм сигурна дали ще ходя в колеж, господин Макалистър. Не можем да си го позволим.

— Така ли? Майка ти със сигурност има пари?

— Трябват й всичките, които има — защити я Дина. — Майка ми много работи.

Учителят й се поколеба. Вероятно трябваше да зареже темата. Но Дина Кейн заслужаваше да учи в колеж. Тя бе единствената наистина мотивирана, амбициозна ученичка в целия му клас.

Малко възпитаници на държавните училища в Уестчестър стигаха до елитните университети от Айви лигата[1]. Дина беше различна. Учителите я забелязаха още от самото начало. Тя бе любознателна, горяща от желание да попива знания и да им се хареса. Полагаше неимоверни усилия в учението, винаги търсейки одобрение, и беше умна — при това доста. Притежаваше дарба за творческо писане, математика и химия. Дина обичаше лабораторните опити; ентусиазмът й беше като ярко петно в стая, пълна с навъсени, сърдити ученици.

Но това не я направи популярна сред съучениците й.

„Даскалска любимка.“

„Подмазвачка.“

„Зубрачка.“

Макалистър й съчувстваше. Училището беше трудно за Дина само по отношение на останалите деца. Първо, заради отличните й оценки, и после, заради красотата й. Другите момичета й завиждаха и се обединяваха срещу нея. Одумваха я със злоба. Дина седеше предимно сама на обяд, а момичетата, които ядяха с нея, бяха от групата на непопулярните. Момчетата я канеха на срещи, но после не издържаха на натиска на съучениците си и тихомълком се оттегляха от нея на двора.

На Дина Кейн й бе все едно. Тя беше непреклонно съсредоточена в учението си. Средната й оценка беше отличен. И се бе записала във всяка възможна извънкласна програма.

— Ти нямаш ли си дом, където да се прибереш? — попита я госпожа Сегал в клуба по шах.

— О, имам. Много липсвам на мама — ведро отвърна Дина. — Тя просто иска да се справям добре в училище.

— Брат ти учи в „Сейнт Джоузеф“, нали?

— Да.

През лицето й премина малка сянка, но тя я разсея с усмивката си.

— Парите стигнаха само за един от нас.

Католическото училище в Бронксвил имаше чудесна репутация. Таксата беше ниска, класовете бяха доста по-малки, децата носеха униформа. Повечето отиваха в колеж и ставаха професионалисти.

Не можеше да се каже същото за училището на Дина.

— Това не изглежда честно — отбеляза госпожа Сегал.

— По-добре единият от нас, отколкото нито единият — отвърна Дина. — Аз съм си добре тук.

И така си беше.

 

 

Всяка вечер Дина се прибираше вкъщи със свито сърце.

— Здрасти, мамо! Как мина денят ти?

Тя се усмихваше и прегръщаше майка си, надявайки се на чудо, че един ден нещата ще се променят. Че един ден на прегръдката ще бъде отвърнато. Че един ден Елън ще прояви интерес към Дина.

— Какво те засяга теб? Просто си седя тук по цял ден и се грижа за къщата, чистя, пазарувам и готвя.

Елън изкара дейността си като черен труд в каторга.

— Докато ти само се размотаваш из училище.

— Изкарах 500 точки на предварителните тестове за CAT[2].

— Какво ще рече това, по дяволите?

— Нали знаеш, мамо? Че догодина ще държа CAT? За кандидатстване в колеж? На предварителните тестове имам много добри оценки.

Елън я изгледа безизразно.

— За какво ти е? Няма да ходиш в колеж. Освен ако не спечелиш от лотарията. Нямам средства да издържам и двама ви.

Дина почувства паренето от сълзите в очите си. През повечето време се опитваше да не обръща внимание на жестокостта на майка си — на незаинтересоваността, студенината й — но понякога й беше много трудно.

Колежът беше мечтата й, билетът й, с който да излезе от ужасното си детство, шансът й да се превърне в нещо значимо, нещо специално, нещо истинско.

Но Елън Кейн стоеше на пътя й като демон върху мост.

Джони беше на първо място — винаги Джони.

 

 

Смъртта на баща й бе задействала промените в живота й.

— Поли! Внимавай там на проклетия кран! — Викът на началника му се извиси от земята, но Поли Кейн не го чу.

Той балансираше върху тежкия железен лост, опитвайки се да го завърти на мястото му. Беше вечер и му беше студено, но имаше от онзи хубав антифриз, който се намираше точно в джоба му. Беше проклета събота вечер, а той я прекарваше в извънреден труд на работа.

Джони бе започнал училище и всичко струваше пари — такси, учебници, униформа, всичко. Поне Елън пак бе щастлива за кратко. Той се зарадва да я види как засия, щом погледна сина си — толкова сладък в синята си униформа с бели кантове. Тя беше майка на ученик от частно училище. И го водеше всеки ден.

Само че Поли плащаше сметките. Елън беше вманиачена в социалното им положение — когато той предложи Джони да посещава началното училище, което се намираше през една пресечка и бе безплатно, тя се нацупи и отказа да прави секс с него.

Всичко изглеждаше нормално в дома им. Така поне си мислеха всички съседи.

Но не беше. Не беше.

Поли почти не виждаше децата. Прекарваше неделите в спане. Трупаше килограми. Когато беше с тях, те се катереха по него и не го оставяха на мира. А ако похвалеше малката Дина за нещо, Елън му се мръщеше.

— Само си проси внимание. Глези се, а ти я насърчаваш.

— Стига де.

И самият Поли не проявяваше кой знае какви бащински грижи, но зле прикритата враждебност на жена му го озадачаваше.

— Тя е само малко хлапе.

— Ако й угаждаш непрекъснато, винаги ще хленчи за внимание — изтъкна Елън. — Не виждаш ли как те разиграва?

— Просто е много хубава, това е всичко.

Точно тези думи бяха най-неподходящите.

— Тя е суетна, Поли — суетна — а е още само на четири. Не влошавай нещата.

Затова той отдръпваше малките ръчички от врата си и после, когато Дина се разплачеше, а Елън се развикаше, се чувстваше още по-виновен.

Барът му се струваше добро убежище.

Даже много добро — където стресът му можеше да бъде облекчен евтино и бързо срещу няколко кинта за чаша с любимото му ръжено уиски.

Поли започна да прекарва доста време в кръчмата. Пристигаше късно на строителния обект, изпускаше тухли, правеше грешки. Получи предупреждение по каналния ред да се стегне.

Той не беше глупав. От този ден нататък никога повече не отиде в бара. Вместо това работеше в събота вечер и си носеше уискито в плоска бутилка в джоба.

Алкохолът му се услаждаше, когато му бе скучно. Вливаше се като антифриз през вените му, когато му бе студено. Поли трябваше да работи, докато момчетата играеха боулинг или гледаха футбол, така че поне в джоба си държеше малко утешително средство, което правеше бачкането по-забавно. И не му се налагаше да мисли за децата. Или за жена си. Или за сметките…

Поли развъртя пак капачката и наклони металната бутилка към устата си. Сладко облекчение…

Кап. Кап. Не успя да преглътне нищо. Мамка му! Не можеше вече да е свършило?

Оставаха му още четири часа в тая дупка.

Тялото му бе заклещено в ъгъла на лоста, докато той се полюшваше над улицата долу.

Поли! Боже Господи! — викаше Марко Дикапело.

Господи? Това е смешно — мислят ме за Господ.

Поли се олюля и се изкикоти на себе си, после застана на един крак, подпирайки ръката си на крана, за да изцеди последните капки от бутилката в устата си…

Не забеляза леда, дори изобщо не го почувства. За частица от секундата осъзна, че ръката му не се подпира никъде, а политна във въздуха. Като него самия.

Двайсетте метра бяха твърде ниска височина, за да озвучи падането си с вик.

 

 

— Много съжалявам за загубата ви.

Сал Риспели беше местният бос. Той беше свикнал на такива сцени и се справи добре с ролята си. И Елън Кейн играеше своята — на скърбяща вдовица с две малки деца — облечена в прилепнала черна рокля. Тя бе прибрала косата си в изискан кок и се бе гримирала внимателно. Въпреки възрастта и грижите си изглеждаше добре днес. Може би бе заради адреналина.

— Той беше всичко за мен. — Елън изглеждаше истински отчаяна, дори уплашена. Поли естествено бе работил неофициално. — Не знам как ще оцелее семейството ни.

— Не се тревожи. — Сал сложи ръката си върху нейната.

— Няма как да не се тревожа. Имаме ипотека… и училището на Джони. А как ще се изхранваме? Не мога да тръгна на работа. Малката ми Дина има нужда от мен.

На Елън Поли й липсваше донякъде. Но сигурността й липсваше къде-къде повече. Удебелените със спирала мигли запърхаха срещу боса.

— Ще съм благодарна за всичко, което можете да сторите за семейството ни, синьор Риспели — каза покорно тя.

Имаше нещо много секси у една умоляваща жена, смирена и покорна. Каквито трябва да бъдат жените.

— Поли беше от семейството. — Тъп пияница. — А ние се грижим за нашите хора. Дон Анджело вече изплати ипотеката ви. А ти ще получиш наведнъж сумата от двеста хиляди долара.

Елън едва не припадна. Тя се олюля в стола си.

— Какво? — прошепна.

— Двеста хилядарки — повтори той.

За нещастие не бяха осигурили защитни сбруи за работниците. Тази сума щеше да му излезе много по-евтино от една компенсация. Тази сутрин на обекта хубавичко бе нахокал онзи мухльо Дикапело и работниците вече имаха сбруи. Но мрънкаха заради Поли. Обаче беше нормално, след като бяха видели с очите си как умира човек.

Фамилията не харесваше непоръчаните смъртни случаи. Сега беше в техен интерес да се погрижат добре за Елън Кейн.

— А ти ще получаваш пенсия всеки месец. Ще идваш в салона за по един час всеки обяд и ще оправяш прическите на дамите. Ще ти се плаща много добре.

Подобна работа за пред хората щеше да направи нещата по-лесни, отколкото едно възнаграждение в малката й банкова сметка.

— Не мога да повярвам! — ахна Елън.

И този път емоциите й не бяха подправени. Тя стисна ръката на Риспели и я целуна, точно както бе виждала да правят по филмите. Лекичко, отново и отново.

Той започна да се възбужда неловко. Беше време да се махне оттук и да отиде в някой стриптийз бар. Там някоя проститутка щеше да довърши започнатото от Елън.

— На вас с децата няма да ви липсва нищо. Помни, че си под наша закрила. Така че се дръж порядъчно — добави той с тънка усмивчица.

Елън разбра предупреждението: да не пие, да не ходи по мъже и да бъде благодарна.

— Да, синьор Риспели. Много ви благодаря.

Радостта преливаше от нея и тя трябваше да сведе очи, за да я сдържи. Нямаше повече да се тревожи. Нито да се страхува. Това бе най-доброто, което Поли някога бе правил за нея.

— Тогава по-добре се връщай при дъщеря си — изсумтя Риспели, отпращайки я с ръка. — Както сама каза — малката се нуждае от теб.

 

 

— Трябва да пестя — заяви Елън. — Нямам други пари.

Дина се огледа из къщата. Всички мебели бяха нови, имаха скъп телевизор, както и видеокасетофон. Дворът бе засят с рози. Майка й носеше мека, красива рокля от розова вълна, а косата й бе събрана в спретнат кок върху главата й. Посещаваше фризьорския салон всеки четвъртък.

— Живеем доста добре, мамо — рече умоляващо момичето.

— Знам.

Елън се обърна да огледа отражението си в огледалото с позлатена рамка. Тя не вярваше в инвестирането, не се бе опитала да продаде къщата и да се придвижи нагоре по имуществената стълба. Но обичаше неща, които правеха живота й по-лесен: хубави рокли, посещения във фризьорския салон, маникюри, скъпи огледала.

— Водя ви на почивка два пъти годишно — изтъкна с гордост. — В „Дисниленд“! Колко от децата наоколо са ходили в „Дисниленд“?

Дина въздъхна. В „Дисниленд“ майка й си бе прекарала страхотно. Но двамата с Джони умряха от скука. Ала без значение колко я молеха да отидат другаде, винаги Елън решаваше.

— Да, мамо, благодаря. — Но нали се сещаш, че училището е по-важно.

— Джони е в католическо училище.

— Имах предвид себе си.

Дина нервно приглади тъмната си коса зад ушите.

— Знаеш, че в „Свети Джоузеф“ се постигат по-добри резултати. И аз искам да ходя там.

— Мила, знаеш, че няма пари и за двама ви. Нали не искаш да попречиш на шансовете на Джони?

Дина се изчерви.

— Обичам Джони.

— Е, нямам възможност да плащам два пъти. Всички трябва да правим жертви.

— Може… Може да си намериш друга работа.

Работата й за час-два в салона едва ли можеше да се нарече непосилна.

Зелените очи на Дина я умоляваха.

— Мамо, много родители работят, нали знаеш? А може да пропуснем почивките и така да спестим пари за таксата в „Сейнт Джоузеф“?

— Дина, моля те, спри да хленчиш. Мислиш само за себе си. Да не смяташ, че ми е лесно да отгледам две деца без баща. Сам-сама, без никой да ми помага.

Гласът на Елън пресекна от самосъжаление.

— А сега искаш от мен да се бъхтя до припадък, за да ходиш в частно училище.

— Не е честно.

— Какво?

— Не е честно — повтори по-силно Дина.

Самата тя не повярва, че изрича думите. От толкова дълго витаеха в главата й.

— Отнасяш се с Джони по-добре, отколкото с мен. Обичаш го повече от мен.

Обичаш го вероятно щеше да е достатъчно.

През целия си живот досега Дина Кейн бе избягвала признаването на този факт: майка й не я обичаше. Дори не я харесваше.

А сега, на десетгодишна възраст, най-после трябваше да погледне истината в очите.

— Разглезена малка мадама. Мислиш се за много специална — изсъска Елън. — Искаш от една вдовица да работи извънредно заради теб?

— Не искаш ли да получа добро образование?

— Местното държавно училище е напълно достатъчно. Освен това Джони има по-голяма нужда от образование. Той е мъж, трябва сам да си проправи път в живота.

— Какво значи това?

— Много добре разбираш.

Елън отметна глава.

— Ти си момиче. И не си грозна.

Думите й трябваше да минат за комплимент.

— Можеш да се омъжиш за някой беден мухльо. Може той да прояви повече търпение към глупостите ти от мен.

— Мамо. — Очите на Дина се напълниха със сълзи. — Срещнах се с директорката на „Сейнт Джоузеф“ и попитах за помощите, които дават на бедните деца. Но тя ми каза, че ние имаме пари и затова не мога да се възползвам от тях. Говоря за парите, които получихме, когато умря татко.

— Искаш да ти дам пенсията си ли? Държавното училище си е точно за теб, Дина. Животът е такъв, какъвто си го направиш.

Животът е такъв, какъвто си го направиш.

Презрителната забележка се бе запечатала в съзнанието на Дина Кейн.

Майка й й бе дала живот, храна и подслон. И почти нищо друго — евтини коледни подаръци и почивки, които тя не искаше.

Но бе получила и още един подарък — решителност, твърда и студена като диамант, скътана дълбоко у нея.

Джони беше светлината на живота й.

„Здрасти, сестричке! Красива си!“

„Здрасти, динозавърче! Добре ли ти мина училището днес?“

„Как е малката ми принцеса? Все още ли си по-умна от всичките си учители?“

Джони прегръщаше Дина, целуваше я, повдигаше я на ръце и я завърташе. А тя се стискаше за него още щом малките й ръчички станаха способни да се увиват около врата му. Джони направи детството й поносимо. Дина разбираше, че е обичана, обичана от някого, обичана от близък човек.

Често й се искаше двамата да са като всички онези братчета и сестричета сирачета от приказките — без родители. Просто две деца, останали сам-самички.

Тъгуващи по мъртвата си майка.

Дина си измисли въображаем свят, в който майка й я обичаше, а татко й бдеше над нея от небето. Тя ходеше в 935-о училище, защото то бе най-доброто училище, а мама искаше само най-доброто за нея.

Затова Дина се трудеше да го направи най-доброто.

 

 

От време на време тя имаше приятелки — поне за кратко — но приятелствата не бяха трайни. Момичетата канеха Дина на гости да си играят. Но тъй като Елън никога не връщаше гостуванията, постепенно и Дина спряха да я канят.

— Но защо не може Сюзън да дойде у нас?

— Нямам нужда чистата ми къща да бъде разпердушинена от група крякащи деца. Стигат ми другите грижи.

Дина не спореше. Подозираше, че Елън се смущава почти колкото нея — всички непознати можеха да разберат колко много я ненавижда майка й.

Докато растеше и се разхубавяваше, приятелите й се отдръпваха от нея. Имаше завист, злоба, слухове за майка й.

— Видяхте ли Елън Кейн с онази къса пола вчера?

— Боже, вярно. Толкова беше смешна. Та тя е към трийсетгодишна.

— Даже е по-стара.

Присила Контрато се обърна към Дина, докато тя преминаваше край нея, понесла учебниците си в ръце.

— Майка ти прилича на уличница. Не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Млъквай, Приси. Майка ми изглежда страхотно.

Истината беше, че Елън се страхуваше от загубата на външността си и бе решила да вземе мерки. Полите станаха по-къси. Косата — по-руса. Тя започна да си слага яркочервено червило на отиване до супермаркета.

Дина се опита да поговори с нея за това.

— Мамо, мисля, че сивата пола ти стои много шик.

— Сивата ли? — Елън я повдигна. — Не става.

Тя се напъха в черен кожен минижуп. Дина преглътна.

— Знаеш ли, тази е повече…

Зелените очи, по-матови от тези на Дина, се присвиха на цепки.

— Повече какво?

— Повече като за тийнейджърка?

Елън се изчерви.

— Не ставай глупава. А и бездруго гаджето ми я харесва.

Дина се смути.

— Кое е гаджето ти?

— Не е твоя работа. Ще те уведомя, ако нещата станат сериозни.

 

 

Не след дълго Дина започна да пише домашните си сама вечер. Джони посещаваше следучилищни програми или учеше в стаята си за кандидатстудентски изпити. Елън я нямаше.

Пред дома им се редуваха да спират черни градски лимузини.

Различни автомобили. С различни регистрационни номера.

Елън избягваше да говори за това. Тя носеше скъпи бижута и често се усмихваше, с изключение на сутрините, когато имаше махмурлук. Понякога говореше за „момчетата“ и се тросваше, ако Дина се опиташе да я попита нещо.

Очите й станаха по-зачервени. Кожата й придоби блед оттенък. Елън пиеше и купонясваше, сякаш така можеше да избяга от жалкия си живот.

— Трябва да направим нещо — заяви Дина на Джони.

Той беше в стаята си и играеше на видеоигри.

— Какво например? Тя не слуша никого.

— Може теб да те послуша. Теб те харесва.

Джони вдигна рамене. Той бе добронамерен, но не виждаше причина да се занимава с изгубени каузи като отношенията на майка му с Дина или нуждата на майка му от помощ. Джони Кейн искаше спокоен живот, а това в повечето случаи включваше да си затваря очите. Той даваше на малката Дина обич и в замяна тя не го притискаше. За нищо. Това беше тяхна негласна сделка.

— Хей, мама не иска да говори. Да я оставим да си живее живота.

— Джони…

— Зарежи, Дина.

Елън може и да не говореше, но всички останали го правеха.

Уличница. Пачавра. Парцал.

Първо беше Сал Риспели, който бе оставил настрана първоначалните си скрупули. В края на краищата тя му се предлагаше на тепсия. После минаха по реда си Паоло Котини, Джорджо Амалфи…

— Защо майката на Дина е като солница? — извика веднъж Лорна Фей през междучасието.

Дина се бе свила в един ъгъл на игрището, преструвайки се, че чете „Спасителят в ръжта“.

— Защото непрекъснато я подават! — изсмя се Лорна.

Дина чу кикота и присмеха на останалите. Сълзите запариха в очите й, но тя не помръдна. Нямаше да им достави това удоволствие.

На следващия ден за първи път през живота си не отиде на училище.

 

 

Анджело Таларико седеше до басейна и пиеше кафе.

Той се бе отпуснал в блажено спокойствие в направения си по поръчка стол до една масичка от мрамор. Ливадите на имението бяха толкова ниско окосени, че зелената трева изглеждаше като сатен. Анджело бе облечен с бял летен костюм, ушит по поръчка на „Савил Роу“ в Лондон. Ролексът му беше тежък, от солидна платина, а пръстите му бяха покрити с достатъчно диамантени пръстени, за да дават вид на метален бокс. Те проблеснаха, щом той вдигна кристалната си чаша със студен чай към устата си.

Безкрайният басейн беше идеално син, водата му се плискаше нежно с изкуствените си вълнички. Къщата зад него беше бяла и огромна, в Едуардов архитектурен стил. Анджело си падаше по английския изглед. Дворът бе засаден с розови градини и декоративни храсти, подрязани в причудливи форми. Цветовете изобилстваха през всичките четири сезона.

Бодигардовете, които стояха на пост из имението, почти не се забелязваха. Те всички бяха облечени в черни официални костюми.

Анджело обичаше да наема бивши военни. Момчетата от фамилията бяха страхотни, но в критични ситуации човек имаше нужда от точен изстрел. Това решение бе просто поредният му опит да осъвремени ролята си.

Обръщаха се към него според старата традиция — Дон Анджело. Но не и пред хората. Това щеше да е сочна примамка за ФБР. Анджело презираше старите си охранители, които обичаха да търсят публичност. И само докарваха неприятности на всички.

Той обучаваше новите си екипи в различни техники: търговия с оръжия, корупция в съюзите, рушвети в публичния сектор.

Политиците се държаха като най-големите гангстери.

Но Анджело не искаше да прибързва. Той имаше нужда да води със себе си войниците и капитаните. Строителните обекти и хазартните заведения останаха отворени; снабдяването с наркотици все още се извършваше по ъглите — той се опитваше да ги зареже, но ставаше бавно.

Всичко с времето си. Колкото и да ненавиждаше този дребен, скапан бизнес.

Анджело си напомняше да бъде търпелив. Тъкмо търпението му го бе направило Дон. Двама от братовчедите му бяха застреляни, друг излежаваше двайсет и пет годишна присъда в затвор с максимална сигурност. Чичо му Клаудио беше отровен, или така се смяташе. Така че Анджело избягваше глупавите грешки, като например да тъпче в старите коловози, поне докато не станеше готов.

Той се размърда в стола си, наслаждавайки се на слънцето — нюйоркският август беше страхотен. След като се оттеглеше, му се искаше да се махне от мразовитите зими, да се отправи към Флорида, може би дори още по-далеч. Да си купи имение в Мексико, където разбираха от сигурност.

В спалнята го чакаха две млади момичета. Един войник ги бе забелязал в един от фамилните стриптийз клубове. Бяха в законна възраст — беше ги проверил. Големи гърди, заоблени задници и устни, които знаеха как да вършат и други неща, освен да говорят.

Войникът получи бакшиш. Момичетата получиха нова задача.

Анджело щеше да ги задържи за месец, след което да ги отпрати.

Обичаше свежа плът, без усложнения. Нямаше съпруга, нито искаше да има. Когато се оженеше след доста години, щеше да е за момиче от класа, а не за някоя тукашна наплескана кукумявка.

— Синьоре?

Това беше новото обръщение вместо Дон. На Анджело му допадаха и двете. — Едно момиче е дошло да ви види.

Анджело се протегна.

— Все още не съм поръчвал друга. Харесва ми как се кълчи тази червенокосата.

— Така е, сър.

Последва широка усмивка.

Понякога босът поръчваше момичетата и за помещенията на охраната с инструкциите да задоволят всеки мъж там. Така се поддържаше лоялността на мъжете, а жените се научаваха къде им е мястото.

— Тази не е проститутка. Ученичка е.

Анджело вдигна поглед.

— Какво?

— Дъщеря на един от работниците ви.

Той вдигна рамене.

— Той умря преди няколко години.

— Ще се разрева — рече Анджело. — Какво иска тая, мамка му?

— Да се срещне с вас. Каза, че няма да си тръгне, докато не я приемете.

— Боже! Разкарай я.

— Да, сър.

Мъжът се изпъна, слагайки ръка на оръжието си.

— Ще я придружим до алеята.

Анджело отпи от чая си.

— Чакай.

Острият му нюх му подсказваше, че това може да е грешка, че може да му навлече неприятности.

— На колко години е?

— Шестнайсет, седемнайсет… струва ми се.

— Чие дете е?

— Името му беше Пол Кейн.

Говореше му нещо, но не се сещаше точно.

— Хубавичка ли е?

Мъжът се засмя и целуна върховете на пръстите си.

— Задникът й е като праскова. По-хубав от онези двата, които ви чакат горе, синьоре.

— Ще я приема. Какво пък?

Можеше да й отдели пет минути само за да се увери, че не е някакъв проблем. Но трябваше да внимава — по-възрастни мъже от него са били покушавани от деца.

— Претърси я хубаво, от глава до пети.

— А ако откаже?

Той облиза устни.

— Тя е нечия дъщеря. Но ако откаже, изхвърли я.

— Разбрано, сър.

Бодигардът си тръгна.

 

 

— Разтвори си краката, бебче.

Охранителят прокара ръцете си по ребрата й, като поспря да обхване гърдите й под сутиена. Тя се напрегна и той ги подруса леко, след което се засмя.

— Пълно претърсване. Не знаем какво имаш там отдолу.

Дина прехапа език. Срещу нея имаше тухлена стена.

Със следи от кръв по нея. Неохотно, тя разтвори краката си по-широко.

— Страшен задник — отбеляза колегата му. — Разкрачи се още малко.

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

Той застана зад нея, прокара ръце по краката й, започвайки от глезените, като я стискаше силно. Опипа задника й набързо, а после го погали по-бавно и я обхвана отпред.

Дина изпъшка.

— Девствена ли си? — попита той небрежно.

— Стига, Джо. Тя не е за нас.

Ръцете му се отдръпнаха и на Дина й разрешиха да отстъпи назад. Тя вдигна глава, поруменяла от срам.

И двамата охранители се засмяха.

— Чиста е.

— Не задълго — подметна приятелят му. — Давам й една седмица, преди да й откъснат цветенцето.

Първият охранител се ухили, след което й помаха.

— Последвай ме. И си затваряй устата. Разбрано?

 

 

Анджело огледа от горе до долу момичето, стоящо пред него, с кръшната й фигура и притегателните й очи.

Марек беше прав. Тя изглеждаше по-добре от курвите му вътре. По-свежа. По-хубава. Евтините джинси и бялата тениска изобщо не можеха да прикрият даденостите й. Тя имаше разкошна външност, нежно, аристократично лице.

— Как се казваше баща ти? Кейн ли?

— Пол Кейн, Дон Анджело. Той загина при нещастен случай на строежа в Бронкс.

— Съжалявам да го чуя.

— Вие се погрижихте за семейството ни, изпратихте на майка ми пари. Брат ми учи в католическо училище. Живеем в Уестчестър.

Той кимна.

— Тук си, за да искаш още пари ли?

Момичето поклати тъмнокосата си глава.

— Не, сър. Заради… заради майка ми.

Без да се усети, Анджело Таларико бе започнал да проявява интерес. Беше заради смелостта на застаналото пред него младо момиче. Бодигардовете му сигурно се бяха позабавлявали с нея, но ето че тя още беше тук.

— Какво за нея?

— Тя се среща с мъже.

— Това е често срещано при възрастните, малката.

— Не. Тя се среща с вашите мъже. С няколко от тях. Нощем, в скъпи коли. Те й подаряват подаръци. Хората говорят.

По шията на Дина бавно запълзя руменина, но тя продължи:

— Майка ми започна да пие повече. Тези мъже не се грижат за нея.

Анджело се поколеба. Защо това трябваше да е негов проблем? Налагаше се да каже на това апетитно задниче да се върне в провинциалната дупка, откъдето бе изпълзяло.

— Господин Риспели, господин Котини, господин Амалфи. — Дина ги изброи дръзко. — Мисля, че и господин Касини.

Всичките бяха капитани. Всичките — женени.

— Може би трябва да поговориш с майка си.

— Тя не ме слуша. Но вие може да кажете на мъжете, Дон Анджело. Да ги предупредите.

— Мила… — Той отпи от чая си. — Не ми е работа да се намесвам в личния живот на хората. Не е добре за бизнеса.

Дина поклати тъмнокосата си глава.

— Вижте, Дон Анджело, баща ми е работил за вас. И загина. Погрижихте се за нас. Всички други работници го знаят. Но сега хората злословят. Например че вашите босове използват вдовицата. Всички деца в училище…

Руменината й стана по-наситена.

— Всички те знаят. А на някои от тях бащите са работили рамо до рамо с татко. Все още работят за вас. Няма да им хареса идеята това да се случи с техните съпруги.

Анджело се замисли. После се обърна и прерови книжата пред себе си върху бялата мраморна масичка. Нямаше вяра на компютрите. Те можеха да бъдат хакнати, проследени, проверени от ФБР. Докладите му се печатаха и му се пращаха на хартия, всяка вечер той прочиташе документите и ги гореше.

 

 

Задържа се работата по строителен обект в Бруклин, Бронкс.

Работници напускат. Болести. Пенсиониране. Нисък морал.

Замяна на опитни работници. По-младите правят грешки.

Парични разходи.

Бюджетът за проекта може да има нужда от преразглеждане.

Анджело успя да прочете информацията между редовете от старомодно мастило. Имаше проблеми. По-възрастните мъже напускаха.

Момичето е право.

 

 

— Добре. Ще поговоря с момчетата. — И с майка ти, но това не й го каза.

Беше време изповедникът Анджело Таларико да посети Елън Кейн и да й наложи строго наказание за изкупване на греховете й.

— Беше права да дойдеш при мен — заяви той. Тя бе възпряла покварата. — Как каза че ти е името, скъпа?

— Дина.

— Догодина завършваш училище, нали? Искаш ли да работиш за мен? Като секретарка?

Той можеше да я назначи да работи в главния офис в Джърси Сити, далеч от погледите на колегите на баща й. Тя беше умна и имаше особено излъчване, което те оставяше с усещането, че ще се чука като товарен влак, стига да бъде подгрята както трябва от точния момък.

Зелените очи на Дина се ококориха.

— О, не — заяви тя, сякаш й бе задал глупав въпрос.

Анджело се развесели. Работата директно за боса беше възможност, заради която тукашните момичета щяха да убият човек, за да я получат.

— Защо не?

— Защото смятам да успея в живота — отвърна Дина непресторено.

Анджело Таларико се разсмя на глас.

— Знаеш ли какво, малката? Изобщо не се съмнявам в това.

 

 

На следващата вечер Дина бе залегнала в стаята си над учебниците в очакване на лимузините.

Те не дойдоха.

Тя чу как майка й проведе няколко разговора по телефона. Те бяха кратки, чуха се крясъци. И след това — нищо.

 

 

Елън се мъкнеше из къщата, пиеше все повече, пропускаше да ходи на работа, роптаеше сърдито. Спря да готви и да чисти. Дина кротко вършеше всичко вместо нея. Изливаше бутилките с водка, които откриваше скрити под мивката, но майка й си купуваше други.

Все пак децата в училище спряха да приказват. Дина се върна към уроците си. Джони изглеждаше не толкова унил и сломен.

Елън Кейн беше пияна.

Не знаеше защо. Пийна само няколко глътки, за да се избави от махмурлука от предишната вечер. Този път й беше зле, цялата трепереше. Имаше нужда да пийне малко.

А после се почувства много по-добре. Още едно нямаше да й навреди. И бездруго щеше да спре след тази бутилка. Струваше пари, би било загуба да я излее.

Заслужаваше да си пийне. Те всички бяха негодници, всичките — негодници и използвачи. Нещо се бе случило, нещо лошо, което безпокоеше нощите й. Тя бе изпаднала в състояние на тревожност — това беше, тревожност. И ако едно малко мартини можеше да я накара да се почувства по-добре, какво толкова? Беше по-добре от хапчетата на психиатрите. Те можеха да те убият.

 

 

На вратата се позвъни.

— Влез! — изкрещя тя. Заваляше думите. Мамка му! Може би Паоло се бе върнал. Той й бе любимец. Заради начина, по който милваше задника й… караше я да се чувства добре, секси, отново млада.

Веднага се почувства малко по-добре.

Елън се затътри, препъвайки се, до банята и изплакна устата си с „Листерин“. Да — страхотно. Сега вече бе готова.

Тя отвори вратата, подпирайки се на дръжката.

Не беше Паоло. Не беше никой от тях.

Но пред нея стоеше по-млад мъж, красив по някакъв свиреп начин, с белег на бузата. Със скъп костюм и с мноого хубав часовник. Със сигурност беше италианец.

Елън хвърли поглед зад него. Не бе дошъл с обикновен голям автомобил, а с лимузина, в която можеше да си вземеш вана.

Може би някое от момчетата я бе препоръчало. Бе препоръчало нея. Това беше малко унизително, но също така и секси. Елън отметна назад русата си коса. Обичаше да се забавлява, тя беше хубаво момиче, което си падаше по купоните. Това не бе проклето престъпление, нали?

— Здрасти, сладурче — каза тя, внимавайки в произношението. — Влизай вътре.

 

 

Анджело Таларико седна на дивана и се вторачи в Елън. Тя беше една пияна мърлячка, която сега хлипаше, малките й рамене бяха увиснали, очите и носът й течаха.

Той се огледа наоколо — малката къща бе чиста. Вероятно Дина се бе погрижила за това.

Таларико беше убиец и наркопласьор — с много конкретни идеи за това, как трябва да се вършат нещата.

И Елън Кейн не влизаше в шаблона.

— Стига си ревала — рече студено. — Не съм ти психиатър. Разбираш ли ме?

Тя избърса лицето си.

— Момчетата няма да идват повече. Никой от тях. Никога. Не се обаждай. Не пращай имейли. Ти си срам за фамилията.

Елън потрепери. Хрумна й, че би получила повече съчувствие от някоя змия.

— Ние те подкрепяме. Но още един инцидент, и спираме парите ти. Ако още веднъж ни посрамиш, край с теб.

Тя изстена.

— Схвана ли?

— Да.

— Дотук с пиенето. Ако пак те видя да пиеш или чуя от някого че пиеш, ще се погрижа да претърпиш нещастен случай.

Цялото тяло на Елън се разтресе. Никога не бе имала такава нужда от алкохол, както в тази секунда.

— Дон Анджело…

— Не ме наричай така.

— Не мога да спра да пия… не веднага. Дайте ми една седмица… или месец…

— Давам ти срок до края на седмицата да се изчистиш. Заключи се в спалнята си и си поръчай пица. В понеделник сутрин да си се върнала на работа. Трезвена. Завинаги. Ако ли не…

Той вдигна рамене.

— Аз… аз…

— Приеми го като предсрочно изпълнение на програма от дванайсет стъпки, жено.

Той пусна тънка усмивчица, развеселен от собствената си шега.

— Първа стъпка: спираш. Или умираш.

— А мъжете?

— Да не са от фамилията. Ако си намериш някой добър ерген или разведен мъж, излизай с него на срещи като цивилизована жена, може да се омъжиш. Късмет ти желая.

Той се засмя жестоко. — Аз лично не бих те пуснал и на градинаря си.

— О, боже — изстена Елън.

— Харчѝ парите ни. Живей чисто. Живей тихо и кротко. По дяволите, помисли си как да се погрижиш и за красивата щерка, която имаш.

Елън избухна в ридания. Когато вдигна поглед, Таларико си бе тръгнал.

Тя изтича в кухнята и взе бутилката с водка.

Отвън на улицата лимузината проблесна и фаровете се включиха на къси.

Страхът сграбчи Елън. Страхът бе по-лош от желанието й за алкохол. Тя повдигна бутилката, така че той да види, и изсипа тази прекрасна, успокоителна течност направо в мивката.

После се строполи на пода и допълзя нагоре по стълбите до спалнята си на четири крака.

Красивата щерка, която имаш… Красивата щерка.

Дина!

Била е Дина. Дина бе дошла да прокълне майката, която й бе робувала. Да съсипе живота на Елън.

Елън прехапа устната си. Не смееше да каже нищо на Дина. На мъжа — на онзи негодник Таларико — нямаше да му хареса. И подобно на животно под заплаха, Елън подуши опасност.

Той беше ядосан. Ако тя влошеше нещата, беше труп. И то в буквалния смисъл на думата.

Докато лежеше върху килима в спалнята и гледаше как таванът се върти и танцува, докато пъшкаше и се потеше и копнееше за едно питие, Елън Кейн се крепеше само от една-едничка мисъл.

Щеше да си отмъсти.

Бележки

[1] Трупа от осем висши училища в САЩ, които се отличават с високо академично качество и високи критерии за прием. — Б.пр.

[2] САТ — система за проверка на знанията, широко разпространена като приемен изпит за колежи и университети в САЩ. — Б.пр.