Луиз Бегшоу
Красота (16)

Шестнадесета глава

Погребението се състоя след два дни, в един топъл ден, в красива църква в Бронксвил. Дина бе облечена в черно, застанала до майка си и новия й съпруг Оливър. Джоел Гейнс бе единственият друг опечален.

Никой не бе успял да открие Брад. Гейнс бе шокиран от цялата картина на пустота и самота. Елън Кейн нито веднъж не прегърна Дина; тя плака малко, но дъщеря й изглеждаше съсипана.

Свещеникът прояви съчувствие и службата бе кратка. Тялото на Джони бе красиво балсамирано и облечено и излъчваше спокойствие, каквото той никога не бе имал приживе. Но Джоел се разпореди ковчегът да остане затворен, понеже искаше последният спомен на Дина за брат й да е за топлото му живо тяло — за един младеж, който бе подобрявал състоянието си.

Оливър, вторият баща, изглеждаше отчужден. Той потупа жена си по гърба и се ръкува с Дина. Гейнс не го видя да се опитва да завърже разговор. Какво самотно, тъжно малко семейство бяха само.

Той стоеше отзад. Отвън пред църквата чакаха лимузини — една за ковчега, една за семейството и свещеника и трета за него. Беше се погрижил всичко да е перфектно. Имаше бели и жълти рози върху капака на ковчега и красиви букети в различни цветове с поставени ленти с надписи — с любов от Дина, от Елън, от Оливър и от него самия. Щом свещеникът изрече заключителните си думи, Гейнс се измъкна от църквата, за да провери още веднъж дали всичко е готово. Искаше всичко да е безупречно.

Веднага го видя. Подпрян на старата тухлена стена, цветният венец с форма на сърце се набиваше на очи като подут палец. Беше направен от нелепо огромни ярки червени и оранжеви карамфили — очевидно аранжирани така, че да бъдат забелязани.

Гейнс бързо отиде и провери етикета.

 

 

Много се радвам, че се запознах с Джони. Дина, ти го заслужаваше. Любов и целувки: Едуард Джонсън.

 

 

Сърцето му задумка. Тя беше права.

Шофьорът му бе излязъл от лимузината и отиде при него.

— Всичко наред ли е, господин Гейнс? Някакви идиоти пристигнаха само преди минута и докараха това нещо. Бяха нужни двама да го донесат.

— Махни го оттук, Карлос. Веднага.

— Да, сър.

Гейнс скъса етикета и Карлос вдигна огромния венец, замъкна го към задния край на църквата и се чу как го стъпка с крака.

В този момент вратите на църквата се отвориха и излязоха носачите с ковчега, след тях вървеше свещеникът, а зад него — тримата членове на семейството. Дина вдигна глава, търсейки го с поглед, сълзите бяха нашарили лицето и грима й, но тя му се усмихна с благодарност.

Гейнс смачка картичката в джоба си, когато се качиха в лимузините. Шофьорът му се върна — и той като целия личен персонал на Гейнс бе бивш служител на специалните войски.

— В казана е. Нещо друго?

— Не. Благодаря. Просто ме закарай до гробището.

Погребаха Джони Кейн с последни почести в най-добрия парцел, който можеше да се купи, под един голям дъб, в най-тихото място на гробището. Гейнс бе поръчал обикновена надгробна плоча с кръст, с името и датите. Дина хвърли пръст върху ковчега и една бяла роза, която й даде Гейнс. Свещеникът прочете няколко молитви, след което всички безмълвно тръгнаха към колите.

— Много ви благодаря, отче — каза Дина, когато спряха при лимузините.

— Бог да те благослови, детето ми.

Тя се обърна към майка си.

— Мамо, няма да пътувам с вас с Оливър. Господин Гейнс ще ме откара в града.

— Както ти е удобно, Дина. Беше наистина хубава церемония, отче.

Елън протегна ръката си в ръкавица, сякаш очакваше да й я целунат.

Дина отиде с Гейнс до колата му. Той отвори вратата и тя се пъхна вътре на седалката.

— Откарай ни до офиса — нареди той.

— Много добре, сър — отвърна Карлос.

Джоел натисна едно копче и между тях и шофьора се плъзна защитен екран, шумоизолиран и брониран. Сега двамата все едно бяха сами.

 

 

Дина го целуна по бузата.

— Джоел, много ти благодаря. Благодаря, че уреди всичко — за мен бе голямо облекчение. Завинаги ще съм ти задължена.

Той вдигна рамене.

— Това беше най-малкото, което можех да направя. Съжалявам.

Тя се облегна назад в сивата кожа на седалката на лимузината.

— Имам чувството, че мога да спя с дни. Емоцията е изтощително нещо.

Очите й се навлажниха.

— Горкичкият Джони.

— Може би трябва да се срещнеш с психотерапевт. Тъгата атакувала на вълни, така твърдят.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че такова нещо се преодолява. Ще скърбя за Джони до края на живота си. Но въпреки това ще ми се наложи да го преживея.

Гейнс я огледа. Вече наистина бе приключил — братът беше погребан и той не можеше повече да се крие зад образа на добрия самарянин. Тя все още беше слаба, но си личеше че се храни здравословно. Беше измила косата си и си бе сложила много лек грим. Дина се бе върнала от света на мъртвите.

Сега той трябваше да реши къде се намира в живота й. Ако изобщо се намираше някъде.

— Гледаш ме.

Дина също смело се взря в него.

— Не изглеждам така мизерно, както преди два дни. И затова ти благодаря.

Той кимна.

— Но също така имахме сделка. Каза ми, че ако се стегна, поне ще ми дадеш възможност да ти обясня.

Гласът му бе студен.

— Спала си с богат мъж, за да го изнудваш? По-възрастен мъж? Мъж на моята възраст? Не мисля, че на света съществува някакво обяснение, което може да оправдае това.

— Джоел, ти обеща, че ще ме изслушаш. На кафе.

— Тази кола е напълно уединена. Той не може да чуе нищо. Кажи ми го сега, Дина, защото не мисля, че мога да понеса повече играене на игрички. Заради теб животът ми е в застой — заради миналото, от съжаление, каквато и да е причината — но аз не съм глупак, момиче, дори и когато става въпрос за теб. Затова, ако имаш нещо да казваш, кажи ми го сега, мамка му.

Тя бе изумена от гнева му. Беше свикнала със загрижеността му и утешителните му думи. А сега, виждайки, че тя е добре, той я нападаше.

Дина отвърна на атаката. Хареса й чувството да бъде предизвикана. Поне Гейнс се отнасяше с нея като с човек, а не като с пациент. Съчувствието и добротата я отслабваха; агресията, кавгата — срещу тях знаеше как да се изправи.

— Докато растях, ми беше трудно. Баща ми почина рано, а майка ми… майка ми всъщност не я бе грижа за мен.

Той кимна, без да каже нищо.

— В училище момчетата се опитваха да ме опипват и целуват и такива неща, а момичетата не ме харесваха особено, така че като цяло никой не излизаше с мен. Освен Джони. Той бе единственият ми приятел. Обаче не можеше да се опълчи на мама; винаги беше слаб. Не го виня; такъв си беше.

Тя преглътна. Искаше да се изкаже правилно, достатъчно добре, за да убеди Джоел Гейнс, че е сериозна, че не е виновна, че все още заслужава любовта му, страстта му, закрилата му — или онази частица от него, която можеше да е нейна.

— Майка ми започна да пие, когато стана малко по-възрастна. И разни мъже започнаха да идват в нас всяка вечер. Различни мъже, от Фамилията.

— Фамилията?

— Баща ми работеше на строителни обекти на Мафията. Когато той загина на строежа, те обезпечиха вдовицата. Разбирах, че тези мъже използват майка ми, превръщайки я в нещо като проститутка. Всички те бяха женени.

И аз съм женен. Неизреченият факт увисна във въздуха.

— Ти какво направи?

— Всички познаваха местния Дон, знаехме къде живее. Хванах автобуса и отидох да се срещна с него. На портала на къщата му бодигардовете му ме опипаха, докато ме претърсваха. Имам предвид, че ме пипаха грубо. Бях на петнайсет и се почувствах като парче месо.

Той осмисли казаното.

— А босът?

— Той ме изслуша. След това дойде вкъщи и разговаря с майка ми. Оттогава повече никакви мъже не дойдоха и тя повече не вкуси и капка алкохол. Сигурно я бе заплашил, че иначе ще я убие. Все едно — след това тя никога не ми каза и една топла дума.

Дина леко се усмихна.

— Не че преди е имало много такива. Имам предвид, че тя по-скоро ме мразеше. Смяташе, че съм й съсипала живота — без купони, без забавление. Беше готова да ме изхвърли от къщата още преди да навърша осемнайсет.

Той не можеше повече да се прави на студен.

— По дяволите. Не ти е било лесно.

— Тя даваше всичко на Джони — плати за католическото училище, за колежа му. Аз трябваше да ходя в държавно училище; за мен нямаше пари за колеж, макар че имах отличен успех. Не искаше да вземе заем или да ми помогне по някакъв начин. Кълнеше се, че всичките пари й трябват. Наложи се и аз да я заплаша, за да ми даде малко пари за депозит за първата ми квартира.

— Какво й каза?

— Че пак ще отида при боса. След това тя ми даде парите. Щях да отида лично да благодаря на Дон Анджело, само дето бодигардовете нямаше да се задоволят само с опипването на задника ми.

— Не. Вероятно не.

— Имат такива скапани правила.

— После какво?

— Преместих се в града. Разполагах само с една гимназиална диплома и малко заделени пари. Работех денонощно, бях сервитьорка. Станах много добра, помогнах на закусвалнята, в която работех, да увеличи клиентите си, но разбираш ли, всичките мъже само точеха лиги по мен. Правеха ми предложения. Предлагаха ми пари, за да правя секс с тях. В училище никога не бях имала гадже. Бях на осемнайсет и не знаех как се ходи на срещи.

Тя направи пауза.

— Мисля, че започнах да мразя мъжете.

— Съжалявам.

— Потънах изцяло в работата си — така исках и така трябваше. Собственикът на прочута верига кафенета ме направи младши управител на едно от заведенията си. Намираше се в горната част на града, близо до Колумбийския университет. Винаги съм искала да уча там; макар да вършех счетоводната работа в кафенето, уменията ми не бяха на университетско ниво. Сервирах кафе на младежи на моята възраст, само малко по-големи, и се чувствах така, сякаш щях да им сервирам през целия си живот. Всички тези богати колежанчета. А момчетата бяха най-лошите. Беше абсолютно същото като в закусвалнята, само дето тези не само ме задяваха, а и ми се присмиваха — обзалагаха се: кой от тях първи ще ме вкара в леглото си. Имаше един негодник — той напълно ме унижи, а аз го залях с кафе.

Гейнс се засмя. Беше увлечен от разказа й.

— Вярвам ти.

— И точно когато се чувствах зле, този тип, Едуард, дойде при мен. Само че си бе измислил фалшиво име — Едуард Филдинг. Той си даде вид на отвратен от постъпката на другия и пълен със съчувствие. Показа уважение към мен.

Тя преглътна сълзите си.

— Започнахме да излизаме и накрая си легнах с него. После той изхвърли мобилния си телефон и фалшивото си име и изчезна — напълно изчезна. Дадох си девствеността на някакъв, който ме изчука и си тръгна.

— Какво се случи?

— Нищо — докато той не се появи в кафенето с приятелите си. Разбираш ли — искаше да им докаже, че е спал с мен. Бяха залагали за мен.

Гейнс започваше да разбира.

— Опитах се да го обърна на майтап, като казах на момчетата, че Едуард е бил пиян — прекалено пиян, за да го вдигне. Той, разбира се, отрече; скараха се; ние се скарахме. Чух един от тях да казва името му — Джонсън. Това ме вбеси и всичките ги залях с кафе. Веднага ме уволниха. Така че след това нямах работа, нямах останали пари, а някакъв тип — първия мъж, на когото някога се бях доверила — ме бе използвал като салфетка. Беше му смешно, Джоел, толкова адски забавно. Тогава започнах да търся информация за него, да разбера как да го нараня. Той е единствено дете; майка му е кралица на висшето общество; таткото е банкер, който иска да бъде политик и купува мястото си в Конгреса. Едуард Джонсън ме нарани чрез секс и исках да му го върна. Исках да го унижа, както той ме бе унижил. Когато баща му бе готов да ми скочи, аз се възползвах — преспах с него; заснех го; изпратих снимките на жена му. Може би се държах като курва. Продадох се — не за пари, а за отмъщение. Трябва да разбереш, Едуард вече ме бе накарал да се чувствам като курва. Така че каква бе скапаната разлика?

Горчивината и гневът в тона й бяха наситени със съжаление.

Гейнс зададе въпрос, на който не искаше да знае отговора:

— За пари ли, Дина? Нямала си работа и си им поискала пари?

Тя поклати глава.

— Господи — не такава курва. Исках да поставя Едуард Джонсън в моето положение, да му покажа как живее другата половина от света.

— Казваш, че не си искала никакви пари?

— Не, по дяволите. Поисках Шелби да се оттегли от кампанията, а Едуард да напусне колежа. За друго не ме беше грижа. Просто исках да му отнема онзи живот, който го правеше толкова самодоволен, толкова правоимащ. Така че го наречи изнудване, ако искаш, но не беше за пари. А за справедливост. Както ми се струваше тогава.

Гейнс пое дълбоко въздух, сякаш искаше да погълне целия кислород на света.

— Знаеш ли какво се случи със семейство Джонсън? — попита той.

Тя се изчерви.

— Не ме интересуваше. Знам — знам как звучи това. Но не мислех повече за това. Едуард ме осведоми, когато му се обадих да го питам за Джони.

— Шелби Джонсън изчезна от лицето на земята. Разведе се с жена си и отиде да „открие себе си“ във Флорида. Жена му се пропи. Сега и тя е във Флорида, във възстановителен лагер. Семейството им стана за посмешище.

— Разбирам това. Не мислех… не ме интересуваше.

— Дина, имала си конфликт с Едуард, а си унищожила родителите му, за да му го върнеш.

Тя наведе глава.

— Обвинявах ги, че са го отгледали такъв. Мразех ги всички. Богати копелета. Сега знам, че съм сгрешила. Майка му нищо не ми е сторила. И прелъстих бащата. Той бе неверен, но аз го изкуших твърде силно, толкова силно, колкото ми бе известно. Разбирам, ако ме презираш.

Тя се разхлипа.

— И аз се презирам.

— Не е било правилно, но разбирам защо си го направила.

Гейнс се облегна назад до нея, раменете му се отпуснаха срещу облегалката на седалката, щом той изпусна дълго сдържаното напрежение в тялото си.

— Не си искала да се разпаднат така, макар че е трябвало да си по-внимателна.

— Исках да се разведат. Бях ядосана — много ядосана. Може би Едуард нямаше късмет. Просто той бе последният и най-лошият от една дълга поредица.

— И си откачила.

Дина подсмъркна.

— Дина, това, което си сторила на родителите му, е гадно. Трябва да се опиташ да оправиш нещата.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Как бих могла? Всичко свърши.

— Можеш да опиташ. Използвай изобретателността си.

Дина се стресна и плачът й секна. Никога не си го бе и помисляла, нито за миг. Да оправи нещата? Можеше ли? — Имаше ли нещо, което би могла да направи?

Джоел Гейнс седеше до нея — най-изненадващият мъж, когото някога бе срещала. Да оправи нещата. Никой терапевт не би й го казал. Щеше да й каже нещо от рода: изследвай чувствата си или напиши писмо и го изгори.

— А Хектор Грийн? А Людо?

— С Хектор стана така, както ти казах, Джоел. Заслужавах половината от този крем. Той бе моя идея. Целият му магазин беше моя идея — цялото му разрастване. Там се научих да ръководя бизнес с козметика и приложих уменията си в „Торч“.

Тя поклати глава.

— Не знам какво се случи с Хектор, кой се свърза с него или защо той се промени.

— Не си имала връзка с него? Не си спала с него?

Тя се изсмя.

— Хектор? Той бе около деветдесетгодишен. Не, а и той никога не го е искал от мен. Просто стана изморен и алчен. Бях готова да издигна Аптека „Грийн“ до висините, но той искаше само малко пари и после да го оставят на мира. Невинаги проблемите с мъжете са по сексуални причини. Просто нямах късмет.

— А Людо Морган?

— Теб те нямаше.

Той я погледна.

— Сериозна съм. По дяволите, Джоел, и аз съм изморена. Точно сега се чувствам като Хектор Грийн. Не мога повече да увъртам. Влюбих се и беше катастрофа; ти ме отхвърли. Не те виня — женен си. Най-лошото, което направи, бе да пофлиртуваш малко с мен. Натоварих го с повече значение, отколкото имаше в него. Но ти ми повлия силно. Не мога да лъжа. Имах нужда някак да те преодолея, но само с работа не се получаваше. Пътеката на кариерата ми беше малко изменчива, така да се каже. Бях направила пари — от „Медоу“, от нашата сделка. Но също и малко от Аптека „Грийн“ и доста от недвижими имоти. Може би не бях най-нормалното момиче на света. Но исках да си почина от цялото натискане, от цялата борба да бъда някой.

Тя вдигна ръка към лицето си и избърса сълзите си.

— Може би бе моментна слабост. Просто исках… да си намеря работа, а след това да си намеря приятел. Нормален приятел, който не можеше да си ти.

— Людо Морган нормален ли е?

Гейнс я погледна.

— Той беше шефът. Баща му притежава компанията.

Дина вдигна рамене.

— „Торч“ погълна цялата ми енергия.

Джоел се усмихна.

— Това се повтаря непрекъснато, Дина. Забелязала ли си? Даже да си казваш, че не бива да се напъваш, не можеш да се сдържиш.

— Сигурно има логика в думите ти. Както и да е, Людо реши един голям проблем за мен. Той беше там, където работех. Това бе едното. Нямаше нужда да го търся другаде. А и след Едуард настоявах да излиза с мен публично и той нямаше проблем с това. Затова предположих, че нещата са наред.

Той я погледна.

— Но не бяха наред, нали?

Тя поклати глава.

— Харесвах го, но не го обичах. Мислех си, че любовта ще се появи по-късно. Но не си пасвахме — в романтично отношение; в леглото сякаш просто изпълнявах движенията. Не знам дали това е сексът по принцип.

Гейнс поклати глава.

— Не, ако го правиш както трябва.

— Както и да е… На партито, когато те видях и ти ме предупреди, че той се опитва да открадне работата ми… И ти ме целуна…

— Съжалявам — каза Гейнс. Не беше вярно.

— Точно след това той ме заведе на плажа и ми предложи.

За първи път Джоел се приведе напред.

— Какво?

— Извади един огромен диамантен пръстен и ме помоли да се омъжа за него и каза, че трябва да напусна работата си и само да бъда с него.

Последва дълга пауза.

— Отказала си му?

— Очевидно. И когато казах „не“, той искаше да си тръгна пеш за Манхатън. Чак когато го заплаших, че ще вдигна скандал пред всички, реши да бъде по-разумен. Каза, че мога да остана в стаята му за гости и че съм уволнена. На следващия ден ме изтри от всички архиви на компанията. Не само това, но и се оказа, че в договора ми има клауза за неизвършване на конкурентна дейност. Не мога да работя за други фирми в тази област.

— Това не го спомена.

— Джони го нямаше. Работата беше най-малкият ми проблем.

Дина въздъхна.

— Благодаря, че ми позволи да ти разкажа, Джоел. Сега знаеш всичко. Грозен или не, това е моят живот.

Гейнс не каза нищо известно време.

— Прибързах със заключенията — рече след малко. — Извинявам се, Дина. Ако беше някаква златотърсачка, щеше да приемеш златната мина от Людо. Но ти си му отказала. Амбициозна си — да; отчаяна — да. Златотърсачка? Не.

Тя се усмихна тъжно.

— Смешното е, че когато Людо ме уволни, ми стана някак гадно за него. Той каза, че съм го подвела и може би наистина беше така. Просто до онази вечер не осъзнавах колко малко ме е било грижа за него.

— И това не ти дава мира?

— Очевидно не.

Гейнс погледна през прозореца.

— В центъра сме. Наближаваме офисите ми. Трябва да се върна на работа. Много дълго отсъствах.

Тя наведе глава.

— Разбирам. Пак благодаря.

— Трябва да поговорим още. Трябва ми време да проумея всичко това. Мога само да кажа, че не мисля лошо за теб, Дина. Голяма каша си забъркала, но си удивителна.

Той натисна кончето и прозорецът се плъзна обратно.

— Карлос, ще сляза тук. След това закарай госпожица Кейн, където пожелае, ясно ли е?

— Да, сър. Разбира се.

Гейнс отвори вратата и като го направи, протегна се назад и стисна ръката на Дина.

Когато се прибра у дома, Дина отиде направо в спалнята си. Свали траурните си дрехи и се преоблече със спортния си екип за бягане.

Навън бе топъл, прекрасен ден, а тя нямаше къде да отиде. Започна да тича; на две пресечки на запад се намираше Сентрал парк, а веднъж озовала се сред зеленината му, се чувстваше, като че ли се намира в друг свят.

В ушите й звучеше музиката от слушалките, но тя не обърна внимание на песните. В ума й бе Джоел Гейнс и думите му и как бе хванал ръката й. Прошката му повдигна духа й, развълнува я. Депресията й си отиваше, беше пролет и бъдещето беше пред нея.

Тя обичаше Джоел. Господи, какво облекчение бе да си го признае пред себе си и пред него! Обичаше го. Искаше да е с него и с никого другиго. Нямаше да има повече такива като Шелби, Едуард или Людо. Докато не преминеше любовта й, реши Дина, нямаше да се опитва да излиза с друг.

С всяка стъпка, която отекваше по твърдите алеи, с всяка крачка, която тя изтичваше под короните на дърветата, Дина се чувстваше все по-лека, все по-добре. Сърцето щеше да зарасне. Джоел я харесваше; беше я целунал. Това пак беше нещо, дори той да не можеше да е неин. Тя щеше да се опита да е по-добър човек, да премине през някаква терапия, да не приема себе си като жертва.

Сюзън Гейнс наистина не й харесваше, но ако Джоел беше щастлив в брака си, Дина трябваше да се отдръпне. Тогава тя нямаше да се омъжва; не това бе най-важното в живота, нали?

Какъв бе смисълът да се занимаваш с разкрасяване, ако не можеш да се погледнеш в огледалото?

Сърцето й препускаше, думкаше учестено. Беше й приятно да бяга, да се поти, да бъде жива. Това бе нейната терапия, нейната изповедалня. Дина остави мислите си да минават, остави се на чистата радост от движението.

Когато се завърна в апартамента си, задъхана, но доволна, всичко й се струваше много по-ясно.

Ако не можеше да има Джоел, бе време да се концентрира върху друго, което обичаше.

Като работата си. И да натрие носа на „Торч“ и Людо Морган.

А колкото до Едуард Джонсън, това по-късно щеше да го измисли. Той все едно бе убил нейния Джони. Тя заслужаваше ли го? Джони със сигурност не го заслужаваше. Но Дина не мислеше за кръв и отмъщение. Той я нарани. Тя го нарани. Джони бе мъртъв. Къде свършваше този цикъл?

Единственото й отмъщение щеше да е да успее — да забогатее, да живее добре, да остави следа — и нямаше нужда от никакъв мъж, за да го направи.

Дина обичаше Джоел. Но не искаше да се нуждае от него, вече не.

И знаеше идеално каква да е следващата й стъпка.

 

 

— Ами… това със сигурност е много здравословен счетоводен баланс.

Името на банкера беше Раул Бенитес и той бе на петдесет и осем години. В кабинета му не влизаше кой да е. Имаше прекалено много хора, които му губеха времето. Той отпускаше заеми на малки бизнес фирми от името на банка „Луиситана“; те бяха бразилско предприятие, опитващо се да се разшири в Северна Америка, и тук бяха дребни риби.

Неговата задача бе да се занимава с обикновено банкиране — да продава пари на маловажни типове, които после му ги връщаха и разпространяваха новината. Без гигантски финансови залози, те просто искаха да изградят солидни позиции в рамките на обществото.

Някъде много, много по-високо на дървото, в Лима, неговият шеф искаше да ги превърне в нещо като банка „Сантандер“. Но тук те започваха от дъното.

Бенитес се виждаше само с бизнесмени с определено количество авоари, с план и доказана репутация. Това бяха предимно мъже между трийсет и пет и петдесет и пет годишна възраст. Бе давал заеми и на някои магазини, държани от жени — кафенета, козметични салони.

Това момиче беше различно. Тя бе с петнайсет години по-млада от всички други, които бе срещал. Нямаше корени в обществото; не бе от корейски или латиноамерикански произход. Беше красива като модел, но смущаващо студена, и притежаваше най-странната автобиография, която някога му бе попадала.

Но тя имаше план. Както и малко пари — пари в банката и много хубав апартамент. И бе готова да рискува всичко.

— „Торч“ е много голямо име в търговията в момента.

— Заради мен — изтъкна Дина.

Той побутна очилата си към края на носа си, повдигна гъстите си вежди.

— Не преувеличавате ли малко, сеньорита Кейн?

— Не. Аз обнових козметичния отдел. Всичките им продажби са следствие от моята работа.

— Тогава защо са ви уволнили?

Той всеки ден виждаше хората да си приписват какви ли не заслуги. Не можеше да й се има вяра, при условие че сама се хвалеше така.

— Защото синът на шефа ми предложи брак, а аз му отказах.

Бенитес я погледна.

Тя се наведе към него над бюрото.

— Съпругата ви пазарува ли в „Торч“, сеньор Бенитес?

Той кимна.

— Започнах работа в магазина преди шест месеца. Попитайте я кога е почнала да пазарува там.

— Много добре.

Той погледна надолу отново към финансовия й отчет. Всичко си бе на мястото: всички банкови документи, разходите за шест месеца.

— Имате много добра гаранция. За един милион долара ще се наложи да заложите апартамента си.

— Разбирам. Това е начинът, по който искам да започна. Веднъж ви се удава такава възможност.

Той облиза сухите си устни.

— Това досега ще е най-големият заем, който някога съм одобрявал.

— Избрах банката ви, защото имате нужда от успех — каза му Дина. — Едва я карате с тези мизерни заеми. Имате нужда от звезден клиент заради публичността. Бих могла да ви помогна да станете известни.

— Но може и да фалираме, ако загубим един милион долара.

— Няма такъв риск. Апартаментът ми струва много повече.

Той въздъхна.

— Ще попитам жена си. Ще ви се обадим следобед.

— Много добре.

Тя стана и някак си в копринената си блуза и скромната пола излъчваше по-голямо влияние от всичките по-възрастни костюмирани мъже, които той бе свикнал да вижда.

— Бързам, сеньор Бенитес. Не ми се иска да ми се налага да ходя в банка „Чейс“.

Дина Кейн излезе от офиса му. Но той имаше чувството, че им предстоят още срещи.

 

 

Бенитес занесе обяда си в парка. Там му харесваше, особено в онези горещи дни, характерни за Манхатън, които му напомняха за дома.

Имаше страхотно местенце точно покрай Хъдсън, с широка алея за бягане, по която по цял ден тичаха нагоре-надолу бегачи, и зелена градина от едната страна с няколко фонтана и скамейки. За Ню Йорк бяха характерни зелените острови сред гората от стъкло и бетон. Мястото приличаше малко на морска градина, с жилави, сребристосиви растения и треви, които поемаха вълнението и пръските от голямата река, лятната жега и зимния мраз с блъскащите ветрове.

Имаше няколко пейки, които му харесваха. Тук можеше да размишлява сред природата.

Докато нагъваше сандвича си, той се загледа лениво в жените, тичащи по пътеката. Някои бягаха тежко, току-що започнали — браво на тях. Повечето обаче бяха обути в стегнати клинове, неонови маратонки, с вързани на опашка коси. Сега той обърна внимание, че повечето от тях бяха гримирани — въпреки че бяха излезли само да поспортуват.

Пазарът в областта на красотата в Америка бе огромен. Особено в този град. Манхатън беше адски скъп. Който живееше тук, значи имаше пари — достатъчно, за да си купува всякакви козметични продукти.

Той се обади на жена си. Какво толкова, по дяволите? Откакто бе започнала да пазарува в „Торч“, тя бе станала забележимо по-привлекателна, по-малко старомодна.

— Кристина, аз съм.

— Ола, скъпи.

— Имам странен въпрос. Кога започна да ходиш в онзи универсален магазин в горната част на града? Спомняш ли си?

Жена му направи пауза.

— Може би преди шест месеца. Когато новото момиче се появи и го промени. Чух от приятелките си, че трябва да го посетим и всички отидохме с едно такси.

— Новото момиче ли?

— О, става въпрос за това хлапе, което наеха. Писаха за него по всички блогове и списания. После изведнъж спря да се чува за нея. Но все едно, тя свърши страхотна работа.

— Напоследък изглеждаш чудесно. Макар че ти винаги си била така — излъга той.

В интерес на истината „Торч“ бе преобразил жена му. Тя бе разкарала крещящо русата си боя за коса, слоевете спирала и яркочервените бузи. Новият лек грим, който носеше на лицето си, масленозелените й кафяви сенки, които подчертаваха очите й, и гланцът на устните й я правеха да изглежда с години по-млада. Тя носеше по-малко грим, изглеждаше по-добре и на него му харесваше. Правеха повече секс, той имаше чувството, че бяха по-близки, отколкото преди години.

— Защо питаш, миличък?

— Няма да повярваш. Момичето, за което говориш, дойде в офиса ми тази сутрин и поиска заем.

— Без майтап? — възкликна жена му. — Наистина ли?

— Иска да основе собствен козметичен магазин — с уебсайт и с големи реклами.

— Чудесно!

Жена му изглеждаше развълнувана.

— Нямам търпение да го посетя. Значи си одобрил заема й? Поздравления.

— Още не съм решил. Сумата е един милион долара.

— О, Раул. Ако искаш да постъпиш като глупак и да й откажеш, твоя воля. Но ми вярвай за едно — тя знае точно какво прави.

Той се облегна назад на пейката.

— Откъде си толкова сигурна? Никога не си я виждала.

Кристина се засмя.

— Не, скъпи, не съм я виждала. Нося я по себе си.

Той й изпрати целувка и затвори. После смачка опаковката на сандвича си заедно с остатъка от него.

Почивката свърши. Искаше му се да сключи сделката, преди някой друг да е получил тази възможност. Беше време да рискува.

 

 

Телефонът й иззвъня точно в три без десет.

— Да?

— Заемът ви е одобрен, сеньорита Кейн. Кога можете да подпишете документите? Можем да уговорим дата за следващата седмица.

— Ще дойда в офиса ви след двайсет минути.

Мастилото изсъхна преди края на работния ден. Дина Кейн имаше нова корпоративна сметка и един милион долара се носеха към нея.

 

 

Тя работеше от къщи. Нямаше смисъл да наема офис, а и щеше да има нужда от всеки цент от тези пари. Нямаше намерение да хаби никакви средства.

Първо, магазинът можеше да е малък, но трябваше да е красив и да е точно в сърцето на града. Нищо друго нямаше да свърши работа.

Но бе по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

Дина опита всички традиционни начини. Тя се регистрира при всички търговски агенти, слуша ги, докато те се опитваха да й пробутат чудеса, но най-популярните фирми искаха наеми, които щяха да изядат заема й за два месеца.

— Е, нали искате в центъра на града? Такава е цената — заяви агентката Рокси, застанала по средата на малко свободно помещение на Петдесет и трета и Лексингтън.

— За две години мястото е било наемано от три фирми. Значи липсва посещаемост. Собственикът няма ли да обмисли по-нисък наем? — попита Дина.

— Мила, ако един се откаже, друг заема мястото му. Това е Манхатън. Тук е така — вдигна рамене Рокси. — Вижте, с вашия бюджет бих ви предложила Харлем. Или Бруклин. Или може би нещо индустриално, като Десето авеню, или Първа улица…

— Аз продавам грим — подчерта Дина.

— И „Сефора“ продават грим — на Пето авеню. На юг от „Сакс“ — подсмихна се Рокси. — Желая ви късмет, мила, но вие не сте „Сефора“.

След като два месеца търка подметките си без резултат, Дина истински се отчая. Нищо нямаше да стане без магазин на централно място. Може би всички собственици имаха право, може би трябваше да отиде в по-евтин район. Тя отскочи до Бруклин и огледа „Кобъл Хил“ и „Проспект Парк“, посети по-външните, по-малко популярните улици на Манхатън, огледа места в „Чайнатаун“, една бивша заложна къща близо до бижутерната зона. Някои от тези помещения бяха по-големи, по-чисти, но се намираха толкова далеч все едно бяха в Сибир. А тези в града не бяха в подходящи райони.

Да, по дяволите — тя искаше да е „Сефора“. Но не разполагаше с тези средства или връзки или с нужното корпоративно влияние.

Понякога, след като цял ден бе търсила помещение, Дина бе толкова обезкуражена, че й идеше да заплаче.

Може би трябваше да се откаже. Вероятно работата онлайн бе единственият начин.

Само че имаше милиони сайтове за грим и козметика. Дина се сети за аптека „Грийн“, за „Медоу“, за преобразяването на „Торч“. Беше твърдо убедена, че първо трябваше да се появи приличен фирмен магазин и той да бъде точно в центъра на събитията, където й се искаше да бъде. Дина за първи път работеше за себе си, а тя си беше адски взискателен шеф.

Трябва да е нещо значимо. Трябва да е перфектно.

Нощем тя заспиваше и сънуваше бляскав магазин със запазена марка, дворец на светлината, дигитални витрини. Нещо, което не би могла да постигне скоро, не и в близките години. Но всяка сутрин тя тръгваше към нова среща с друг агент, към друг магазин в някой мизерен район извън посещаваните улици.

— Не искате много, нали, госпожице Кейн?

Гънтър Фасбаум губеше търпение с Дина, вече й бе показал десет магазина в рамките на скромния й бюджет. Отначало му се стори, че ще стигнат до сделка — тя бе амбициозен млад предприемач с банкова подкрепа, и при това бързаше. Но вече започваше да си мисли, че малката само му губи времето.

— Искате да е в центъра, да е с дългосрочен наем, повишенията на цената да са между пет и десет процента, а поначало нямате много, за да започнете. Може би не сме подходящата агенция за вас.

— Но аз мога бързо да напредна.

Дина се огледа из бившия бутик, поредния магазин за дрехи на Лексингтън авеню. Мястото беше твърде тихо, твърде аристократично. Бивш център на суетата — хората възприемаха „Дина Кейн Козметикс“ по същия начин.

— А и не е нужно да идвам с фанфарен звън. И сама мога да си спретна някое мърляво местенце. Просто искам точните условия и точното разположение.

— Но не искате да платите точната цена.

— Даже няма нужда да е голямо. Не търся кой знае каква квадратура, господин Фасбаум. Бих наела малък бутик на точното място веднага щом го открия.

Той я зяпна.

— Госпожице, за вас точното място е „Таймс Скуеър“. Не искам да съм груб, но ви показах някои истински сделки, а вие все сте недоволна.

Дина се ококори и отстъпи назад.

— Добре ли сте?

— Добре съм. Добре.

Тя подръпна сакото си.

— Вижте, разберете ме, господин Фасбаум. Благодарна съм ви, че ми показахте това място. Аз… ще направя още малко проучвания и ще се върна пак при вас. Надявам се да не е проблем.

— Не е проблем — промърмори Фасбаум към отдалечаващия й се гръб. После извади телефона си и изтри Дина Кейн от указателя си.

Дяволите да те вземат, само ми загуби времето. Той се чувстваше като идиот.

 

 

Дина изтича в метрото и хвана експресното влакче до „Таймс Скуеър“. Сърцето й биеше учестено.

За вас точното място е „Таймс Скуеър“.

Разбира се, че така беше. Центърът на Манхатън: неоновите небостъргачи, движещите се реклами, гигантските билбордове — туптящото сърце на най-богатия, най-влиятелния, най-красивия град на света. Луда ли беше? Билбордовете тук струваха двеста хиляди долара на месец, и то само за ползването на рекламата, преди още да си похарчил и цент за електронните екрани. Едва ли можеше да си позволи да наеме място за реклама пред самия магазин.

И все пак… И все пак… „Таймс Скуеър“ — това бе домът й, трябваше да е, просто трябваше да е. Влакчето спря на спирката и тя изскочи навън, сливайки се с тълпите туристи и граждани, с целия този неспирен поток от хора. Тук бе сърцето на всичко… и на Дина Кейн.

Тя се разходи из площада. Което, разбира се, не беше площад, а някакво пространство с форма на диамант, където се намираха „Парамаунт Пикчърс“, детският универсален магазин „Тойс’Ар’Ъс“ и сградата на „Ей Би Си“. Но Дина не се обезкуражи, тя огледа наоколо — при другите метростанции, как хората идваха тук, накъде пътуваха. „Бродуей“ бе запазен за скъпите представления, но на Седмо авеню имаше няколко закусвални… офис сгради… и станция на метрото. Тя се огледа и видя, че отговорът е точно срещу нея.

Едва ли не щеше да й избоде очите. Там, точно пред нея, имаше нарисуван силует на жена с голи гърди с щръкнали зърна като от анимационен филм. Беше просто фасада на малък магазин, цялата черна, с избелял червен килим и табела, на която пишеше Дом на джентълмена, подканваща към входа надолу по стълбите.

Дина гледа този вход цели двайсет минути. Нито един клиент не влезе. Заведението беше грозна гледка — остатък от мръсното минало на „Таймс Скуеър“. Сигурно беше с постоянен наем и в ума й нямаше съмнение, че градът ще се радва да се раздели с него.

Тя извади телефона си и се обади на Фасбаум.

— Какво искате?

— Мисля, че намерих нещо. На Седмо авеню. Един стриптийз клуб.

— Защо смятате, че наемателят ще се откаже от бизнеса си?

Точно това тя все още не знаеше, но бе решена да намери причина.

— Може да успея да му направя по-добра оферта. Бихте ли проверили адреса, за да разберем кой е наемателят?

Последва тежка въздишка.

— Зает съм.

— Ако направите тези дребни проучвания, ще ви черпя с кафе, ще ви дам две хиляди долара на ръка. Отделно от комисионата на фирмата — само за вас.

Последва пауза.

— Пак ще ви се обадя.

След десет минути телефонът й звънна.

— Намерете друг клуб. Този няма да стане.

— Защо? Кой го държи?

Пауза.

— Някакви от Уестчестър.

— Уестчестър? — повтори Дина. Защо им бе на някакви провинциалисти да имат заведение за стриптийз на „Таймс Скуеър“?

И после се сети.

— Какви са? Италианци ли?

— Сама си правете проучванията. И не ви ща скапаното кафе.

Дина затвори, изпаднала в екстаз. Знаеше точно кого имаше предвид Фасбаум. Гледай ти какъв повик от миналото! Тя махна на едно такси, отправяйки се към къщи, за да направи точно това — да поработи на компютъра си, да се заеме с проучванията си. Щяха да й трябват за презентацията, която щеше да изнесе на следващия ден.

 

 

Точно в девет сутринта на следващата сутрин Дина сложи лаптопа си в чантата, излезе от сградата си и отиде пеш до най-близкото метро. Щеше да отиде до Централна гара и да поработи по пътя. Нямаше време за губене. Компанията й трябваше да започне дейност до месец.

А това означаваше да поеме рисковете.