Луиз Бегшоу
Красота (13)

Тринадесета глава

— Как изглеждам? — попита Сюзън.

Тя се завъртя пред него и ръбът на роклята й се развя — носеше великолепна тясна рокля от небесносиньо кадифе, без презрамки, която подчертаваше пищните й гърди, претърпели корекция за повдигане и стягане, след като бе откърмила момчетата. На шията й висеше нежна огърлица от бели диаманти и платина във формата на листо, а под ръба на роклята се виждаха обсипани с камъни пантофки.

— Изглеждаш великолепно — отговори Гейнс.

Наистина бе впечатляваща. Той сметна, че тоалетът й допълваше идеално прекаления й грим.

— Благодаря, скъпи. — Тя се приближи, шумолейки, и целуна въздуха до едната му буза, за да не си развали грима.

— Да вървим — каза Гейнс. Той не знаеше дали се ужасява от предстоящата вечер, или копнее за нея. Само знаеше, че трябва да отиде.

 

 

Людо протегна ръка мълчаливо, докато вятърът от перките на хеликоптера фучеше около палтото и сакото му. Нямаше полза да говори; ревът от хеликоптера бе прекалено шумен. Дина излезе внимателно, с една ръка върху главата си, подкрепяйки вдигнатата си прическа срещу въздушната струя. Палтото й се вдигна зад нея като наметало, а полата й се вдигна изкусително нагоре по краката. По дяволите! Тези прасци в старомодни копринени чорапи… бяха като стълба към рая, към онези твърди млечни бедра над тях. Той се възбуди само докато ги гледаше.

Людо я придърпа от площадката надолу по стълбите към мястото, където ги чакаше шофьорът им, нает за вечерта. Не си струваше да държи такъв в Хемптънс, но може би в бъдеще, когато акциите му в „Торч“ повишаха стойността си, даже я удвояха, щеше да обнови къщата… Да се сдобие с по-голямо място, приличен имот, с помещение за прислугата и готвач/шофьор, живеещи там през цялата година. Всичко да му е на разположение.

Засега обаче държеше един мерцедес във вилата, а този тип беше от свястна фирма. Шофьорът докосна шапката си и задържа вратата отворена за тях. Щом влязоха вътре, Дина почна да оправя косата си и да се приглажда. Тя бе толкова хубава, толкова семпла. Людо я целуна бързо по бузата, а тя стисна ръката му.

— Знаеш адреса.

— Да, сър — каза шофьорът.

Лимузината замърка в тъмнината, около тях навсякъде се виждаха приглушените светлини на къщите на Хемптънс, доста по-различни от безкрайните неонови кули на Манхатън. Той наистина нямаше търпение за развитието на вечерта.

— Кой ще е там…? Имам предвид от тези, които познаваме?

Людо се усмихна.

— Не и родителите ми. Те се върнаха в Ел Ей. Познавам няколко души от тенис клуба. Пол Труман и жена му Минди, Люк Хърлихи със София и мисля, че приятелят ми Емет Луис ще дойде. О, също и Джоел и Сюзън Гейнс; ти познаваш Джоел, нали? Значи ще има поне един, когото и ти познаваш. Роксана Феликс е приятелка на баща ми. Както и съпругът й — рокзвездата.

Той я погледна.

— Какво има? Цялата се напрегна.

Дина седеше изправена, скована, вперила поглед право напред. Беше пребледняла под перфектния си лек грим.

— Нищо — отвърна тя. — Нищо няма.

— Какво? Да не си се карала с Гейнс? Или просто си притеснена? Хайде, скъпа, можеш да схрускаш всички тези хора за закуска. Знам, че няма да те събори една социална сбирка. Те са ни съседи. И освен това Джоел Гейнс е голям бизнесмен, от главната лига. По-голям дори от баща ми. Може да ни купи и продаде сто пъти.

— Аз… знам това. Просто може да е малко неловко.

— Не мога да си позволя да се караш с някого с такова влияние. Жена му е главен участник на социалната сцена тук. Така че гледай да се държиш мило, нали?

Дина преглътна с усилие.

— Добре. Разбира се. Очаквам да е голямо парти.

— Такова ще е, но искам да ни представят. Всъщност нали тъкмо той се обади на баща ми за теб? Затова бе наета.

— Да, аз… Така е. Това беше, преди да се скараме.

— За какво сте се карали? Да не би да те е свалял или нещо такова?

Тя се изчерви мощно.

— Не! Разбира се, че не. Просто се ядосах, че той спечели толкова пари заради „Медоу“ — моя крем. Аз получих само половин милион за него, нали разбираш. Той… ме измами.

Това не беше вярно, изобщо не се доближаваше до истината. Но какво можеше да каже? Тя се почувства толкова неудобно от шеговитата му забележка. Дали я бил свалял… Тя бе сваляла Джоел, а той й бе казал да се разкара. А сега трябваше да го види отново — тук, тази вечер, със съпругата му.

Дина се опита да се овладее. Е, все някога щеше да й се наложи да се изправи пред него. Защо да не е сега? И да види жената, на която принадлежеше той. И винаги щеше да принадлежи. Тя почувства момент на истинска благодарност за Людо, почувства как колебливостта й се изпарява; той бе тук до нея, неин партньор, приятел, любовник и всичко останало; тя бе със свой собствен мъж, така че нямаше да изглежда като някоя отчаяна и откачена маниачка. Тя с признателност се протегна и стисна ръката му. Той не бе мускулест като Джоел, но беше неин, беше до нея.

Вероятно точно връзката им с Людо беше истинската любов. Онова призляващо, смущаващо сексуално чувство, което имаше с Джоел, не можеше да е любов; това бе обсебване… въобразяване. Дори не бяха правили секс. Повечето двойки не бяха луди един по друг, нали? Те бяха привързани. Бяха приятели…

— Е, това е вече забравено. Нали? Обещай ми, че ще си мила — стисна ръката й Людо. — Вечерта е специална за мен. Не искам нищо да я съсипе.

— Ще бъда мила — успя да каже Дина. — А и той едва ли ще ме помни.

 

 

Имението беше невероятно. Горящи факли бяха наредени по широката извивка на алеята; имаше запалени свещи сред ливадата; модерната архитектура на голямата къща за трийсет милиона долара на плажа бе спираща дъха. Дина стисна рамото на Людо, щом се смесиха с по-млади момичета, облечени в тоалети висша мода на „Гучи“, „Прада“, „Прабал Гурунг“, и с по-възрастни жени в рокли „Сейнт Джон“ и натруфени облаци от коприна и тафта.

Бижутата около нея святкаха и блещукаха като нишки от вълшебни лампички. Дина никога не бе виждала такава концентрация от богатство и власт. Още докато чакаха да влязат, служителите от персонала, облечени в елегантни светлозелени рокли или костюми по поръчка, сновяха около тях с чаши отбрано розово и бяло шампанско и подноси с ордьоври, които изглеждаха много вкусни — малки хапки от истинска восъчна пита, пронизани с бяло сирене „Чешир“, книжни кесийки с домашни пържени картофи, мънички парченца киш, дребни тарталети с круша, хайвер и нарязано яйце върху пълнозърнести питки, и най-различни други вкусотии между тях.

— Дина! Това е Малкълм Брус, режисьорът…

— О, здравейте. Много ми хареса „Мариан“…

— Познаваш ли Соломон Пери, банкера? И жена му Сара.

— Здравейте.

— Това е Джейк Картър, най-добрият юрист на Източния бряг…

Един след друг Людо я запознаваше — с актриси, модели, мъже с хедж фондове, един предприемач, архитект, спечелил награда. Дина бе попаднала в царството на богатите и красивите. Според наблюденията й жените бяха или съпруги с огърлици от перли с големината на яйца на чайки и самодоволен поглед на обожание към съпрузите си, или от типа нервни модели, притеснени и надяващи се да им излезе късметът.

Дина се здрависваше и се усмихваше, измисляйки бързи и остроумни забележки при запознанствата си. Но й бе приятно, виждайки Людо да сияе — сякаш се бе върнала в деня на откриването на „Торч“, когато всички блогъри и нови клиенти се бутаха наоколо, за да купят всеки продукт, който тя се канеше да им предложи.

Ставаше й смешно от завистливите погледи на всички онези нетърпеливи момичета, които я виждаха в прегръдките на Людо, но въпреки това искаха да разговарят с нея.

— Почакайте — Дина Кейн?

— Вие създадохте крема „Медоу“, нали?

— Пуснахте продукти на „Доктор Лоу“ в „Торч“. Умирам за този лосион! Това е единственото място извън Лондон, където мога да си го намеря! Леле! Обичам ви!

— Не си струва да умирате за един лосион — пошегува се Дина. — Но все пак благодаря.

Червенокосата беше висока и стройна като върлина, с онази прозрачна ирландска кожа, посипана с лунички, която според Дина бе в отлично състояние.

— В моята професия този продукт ми спасява живота — избликна момичето. — Гримират ме всеки божи ден. И всичко трябва накрая да се свали. Не мога да си позволя да пъпчасам. Имате най-ефикасните продукти на пазара. О, боже мой. Дина Кейн.

— Направо да не повярваш! — възкликна една брюнетка, застанала до нея. — Аз съм Ерин Ланстър. В „Торч“ ме гримираха и гаджето ми ми предложи брак направо същата вечер.

— Не смятам, че двете неща са свързани, но много се радвам, че сте се харесали…

— Кой ви гримира тази вечер? — попита една блондинка. — Може ли да ми дадете номера му?

— Ъъ, сама се гримирах.

— Боже мой! Направо — леле!

Людо се засмя, доволен. И друг път се бе намирал сред тълпа от момичета като тези, но никога вниманието им не бе насочено към нещо друго освен него. Група красавици, които изказваха почитанията си на неговата жена. Той се почувства по-сигурен в избора си от всякога.

— Извинете ни, дами. Трябва да заведа Дина да се запознае с домакинята.

Той я измъкна настрана и я насочи към центъра на просторната стая с пламтящия в двустранна камина огромен огън. Гледката през големите отворени прозорци бе към морето, точно към частния плаж отпред.

— Роксана? Аз съм Людо Морган.

Той се представи на висока, ослепителна, по-възрастна жена, с дълга тъмна коса, облечена в разкошен вечерен копринен костюм, с панталони и с обувки на високи тънки токчета. На ушите й висяха обеци като полилеи и тя изглеждаше дива като циганка.

— Здравей, радвам се да те видя. Ти купи хижата по-надолу по пътя.

За нея беше хижа — той преглътна раздразнението си.

— В Сагапонак. Да.

— Е, нямаме търпение да те виждаме по-често наоколо. Трябва да се запознаеш със съпруга ми, мисля, че е горе и свири на китара.

Тя се засмя.

— В сърцето си все още е рок звезда. А коя е приятелката ти?

— Това е Дина Кейн. Тя работи при мен в „Торч“, в отдела за козметика.

— Здравейте — каза Дина притеснено.

Роксана Феликс беше легенда — един от най-великите супермодели на деветдесетте години. И все още изглеждаше невероятно.

— Чувам, че вършиш страхотна работа там, Дина.

— Благодаря, госпожо.

— Майка ми е госпожа. Сама ли се гримира за тази вечер?

Роксана се наведе по-близо и изведнъж Дина отчаяно пожела да получи одобрението й. Жената си беше експерт.

— Да, аз се гримирах. Харесва ли ти?

— Много. Имаш истински талант. Започнах да използвам „Медоу“, между другото.

Дина се изчерви.

— Откъде знаеш, че имам нещо общо с крема?

— О, един приятел ми каза. Той всъщност тъкмо говореше за теб. Да видим дали ще го открием.

Тя се обърна.

— Сюзън! Джоел! Елате тук.

Дина се хвана за Людо. Задиша тежко. Зави й се свят.

— Хайде, скъпа — прошепна той.

Тя отчаяно грабна чаша шампанско от един минаващ сервитьор и я обърна, поглъщайки половината от съдържанието за секунди; леденостуденият алкохол се разпени успокояващо по езика й, обещавайки й да й вдъхне малко кураж, щом попадне в кръвообращението й.

Тя изглеждаше добре. Знаеше го. Това бе важно за нея. Имаше мъж до себе си. Имаше работа, кариера. Успех. Беше време да държи главата си високо изправена. Дина се насили да успокои накъсаното си дишане. Искаш ли той да забележи?

— Дина, Людо, това е Сюзън Гейнс.

— Оо! Привееет!

Една висока, по-възрастна, издокарана блондинка, с дълъг маникюр, лакиран в алено, и изкусно гримирано лице й се усмихна от върха на синьото кадифе, което я обгръщаше. Дина се опита да я огледа. Тя бе красива посвоему, но прекалено изрисувана в лицето; около гърлото й проблясваха диаманти като звезди, а на лявата й ръка имаше масивен пръстен с големината на стъклено топче за игра. Ушите й бяха украсени с дълги висящи обеци — пак диаманти — и имаше огромна перла и брошка с форма на раковина на пищната й гръд. Блондинка, с големи гърди… и отвсякъде си личеше, че е богата. Съпруга. Кралица. На Дина й призля; тя глътна още малко шампанско.

— Привет и на вас. Какво удоволствие! — възкликна Людо. — Чували сме толкова много за вас. Очакваме с нетърпение да ви опознаем по-добре. Дина дължи на съпруга ви услуга, нали, скъпа?

— О, да. Господин Гейнс бе много добър с мен — призна немощно Дина.

— Господин Гейнс! Хайде де, викаш му Джоел, нали? Ако ли не, ще започнеш да му викаш така — пошегува се Сюзън. — Джоел! Миличък! Това е двойката, за която ти разправях. Говорихме за вас точно този следобед — добави тя, щом Джоел тръгна към тях и Дина не можа да свали очите си от него.

Сърцето й задумка в гърдите; зави й се свят. Дръж се. Овладей се.

Не можеше да му позволи да забележи вълнението й. Той щеше да се изсмее, мислейки си, че тя още не го е преодоляла. Дина положи максимално усилие да си придаде ведра усмивка и промуши ръката си през тази на Людо, примъквайки го по-близо към себе си.

— Здрасти — каза Гейнс, протягайки ръка към Людо.

— Радвам се да се запознаем, сър.

В гласа на Людо пролича някакво страхопочитание и Дина се изчерви, като го чу. Гейнс бе от онези мъже, които вдъхваха страх и завист у другите мъже, и я възбуждаше да ги вижда как тичат и се измъкват покрай него. Но да види Людо да го прави, беше изключително унижение.

— С баща ми сте добри познати, доколкото знам.

— От много дълго време.

— И вие ни изпратихте Дина. Много я бива в работата — усмихна се гордо Людо. — Трябва да ви благодаря за това и за много повече, защото от цялата сделка аз си спечелих красива приятелка.

Джоел Гейнс обърна тъмните си очи към Дина Кейн. Тя не можеше да прочете изражението им. Нито можеше да помръдне погледа си от неговия. Беше напълно хипнотизирана. Почувства липсата си на бижута, на тоалет висша мода, на вечерен грим. Семплото й се бе струвало елегантно. Сега обаче тя се почувства като някаква овчарка, изгубила се из Версай. Сякаш не й бе мястото там.

— Не е ли трудно да имаш връзка с някого, който работи за теб? Офис романсите имат лоша слава — отбеляза Сюзън Гейнс заговорнически. — Всички други момичета ще се оплакват как си получила поста си, Дина — и ще преследват мъжа ти. Макар да съм сигурна, че знаеш как да го задържиш.

— О, не. Дина е страхотен служител. Много ми помогна да преобразя магазина — намеси се Людо.

Дина не слушаше. Тя гледаше Гейнс, изгубена в очите му, сякаш тялото й крещеше към него. Смътно осъзна, че Людо я гледа, и се насили да прекъсне магията, да погледне към пода.

— Да, точно така — рече тя автоматично.

— Интересно е, че го представяш така — обади се Гейнс весело. — Мислех, че Дина е преобразила магазина, а не ти. Сигурен съм, че не искаш да си приписваш заслугите й за промените в отдела ти за козметика.

Забележката му я шокира. Тя не бе очаквала такова нещо. Гейнс я защитаваше; нападаше Людо. И знаеше — знаеше за работата й. Не бе получила от него нито дума, нито един имейл през всичките тези многобройни месеци, но той въпреки това знаеше всичко и несъмнено я хвалеше.

— Тя предложи плановете си, това е така. Аз ги изпълних. А после обнових и всичките си останали отдели.

Людо не показа възмущението си, не можеше да си го позволи, но беше бесен. Какво му ставаше на Гейнс, та се държеше така на светско парти? И защо използваше неговата жена, за да го омаловажи пред банкери, инвеститори.

Гневът му се усили — към Джоел, дори към Дина. Той се зарече да прекрати тези игрички до края на вечерта. Пръстенът идваше с цената си.

— Нали така, Дина?

Вниманието бе насочено към нея.

— Така ли е наистина? — попита Гейнс с небрежно любопитство.

— Аз… Да.

Не можеше да се противопостави на Людо, не и точно в този момент. Бе дошла с него тук като негова приятелка. Това означаваше или да покаже преданост, или по-добре да си ходи.

— Много от предложенията дойдоха от Людо и той се зае с останалата част от магазина…

— Освен това аз ръководя медийните ни кампании — изтъкна рязко Людо. — Може би сте виждали името ми във „Воуг“?

— Видях го! Видях го! — изписка Сюзън. — Кълна се, че тъкмо го показвах на Джоел днес! Беше великолепно! Изглеждате фантастично. Направили сте чудеса; баща ви трябва да е адски горд, младежо. А ти, Дина, имаш страхотен шеф. Мисля, че Людо преувеличава малко с приноса ти, нали Дина? В края на краищата в отдела работят много служители. Била съм там. Гримьорите са убийствени. А момичетата зад щанда са експерти до едно…

— Да, и Дина е подбрала всяка от тях лично — обади се Джоел. — Но няма значение. Надявам се и останалите промени в търговската ти марка да минат така добре, както в отдела за козметика, Людо. Не трябва да си говорим само за работа тази вечер.

— Хей, благодаря — каза Людо. — Всъщност се надявах жена ти да ми даде малко съвети за лятото, след като ще се нанасям тук.

Той се обърна към Сюзън.

— Хубави ресторанти, надеждни чистачи на басейни, такива неща. А може заедно да излезем на вечеря някой път?

Мили боже, не. Дина изстена.

— О, да! Ще бъде идеално. С най-голямо удоволствие. Ще ви запознаем и с някои приятели.

Людо се усмихна — тъкмо на това се надяваше.

Сюзън се обърна към Дина.

— Милинка, може ли да ти го открадна за мъничко? Имаме много за обсъждане. Джоел ще се погрижи за теб.

Без да дочака отговор, тя хвана под ръка доволния Людо и го отведе към един от огромните кожени дивани на Роксана Феликс.

Дина си пое дъх, разтреперана от вълнение и страх. Стисна ствола на чашата си с шампанско все едно беше спасителна жилетка.

— О, да — промърмори Джоел. — С радост ще се погрижа за теб.

Тя вирна глава.

— След последния път, когато се видяхме? Тогава едва ли не ми заяви да изчезна от лицето на земята. Предположи, че съм увлечена по теб.

— А не беше ли?

Небрежната, дразнеща власт на гласа му… Тя не можа да се сдържи, тялото й реагира мигновено, зърната й настръхнаха, коремът й се затопли от притока на кръв.

— Не ми говори така. Аз съм с Людо.

— Видях.

— А ти си със Сюзън. Хубава рокля. Хубави бижута.

Той повдигна вежди.

— Звучиш огорчена.

— Мисля, че просто не разбирам какво общо имате, Джоел. И не съм огорчена; ядосана съм.

Думите й напираха и тя не можеше да ги спре, не искаше.

— Ти ми се разкрещя. Остави ме. Но ти също ме искаше. Може би не биваше да те моля да се срещнем, но и двамата знаем как ме гледаше, Джоел Гейнс. Адски е жестоко от твоя страна да хвърляш вината върху мен.

Той впи поглед в нея и очите му омекнаха.

— Може и така да е.

Сърцето й подскочи.

— Значи наистина ме желаеше? Признаваш ли го?

— Не бих го казал в минало време.

Той отправи поглед към дивана, където жена му говореше, а Людо седеше до нея като кротко кутре и си записваше бележки в телефона си.

— Да излезем навън в градината. Той ще те намери по-късно. Може да кажеш, че си излязла да подишаш чист въздух.

Безсилна, тя го последва, кръвта й пееше, желанието и вълнението пращяха по кожата й като електричество. Дина имаше чувството, че с него се намира точно на ръба, че казва неща, които никога не можеха да останат неказани. Но тя не искаше да ги отрича. Искаше да говори истината, да излее душата си, да му каже с прости думи как се чувства, да получи облекчение, да не се налага да се преструва.

Той я изведе навън, далеч от прожекторите, през ливадата с неколцина души наоколо и към една градина с жив плет; в мрака тя различи рози и английски декоративни храсти, осветени със свещи.

— Спри тук.

Дина спря, препъвайки се след него, петите й потъваха в тревата. Той застана близо до нея, много близо, огромното му високо, силно тяло се извисяваше над нея, в нейното пространство, а еротичният му ореол я обгръщаше толкова силно, че тя едва дишаше.

— Има нещо, което трябва да направя — заяви Гейнс и като сложи ръка около кръста й, силно я придърпа близо до себе си и я целуна дълбоко. Силните му ръце се обвиха около нея и езикът му се плъзна в устата й. Дина се навлажни, разгорещена и отворена, стенейки от желание, което той поглъщаше с устните си, притиснати силно върху нейните, твърди, изследващи я, чувствайки нуждата й и топлината на тялото й, впито в неговото.

А после, най-накрая, той я пусна.

Дина избърса устни с ръката си, запъхтяна.

— Трябваше да те опитам — каза той. — Мислех за това, сънувал съм го, откакто те срещнах. Нямаш представа колко силно се борех да те избия от главата си. Исках да съм толкова противен с теб, за да не ми проговориш повече.

Тя изхлипа.

— Получи ти се.

— Не. Не успях да спра да мисля за теб. Бях обсебен. Не можех да кажа дори на психиатъра си.

Той се засмя невесело.

— А дори не съм спал с теб.

— Няма и да спиш — изтърси тя, бършейки сълзите си. — Не мога да съм другата жена в живота ти. Людо е добър с мен.

— Ти не го обичаш.

— И ти не обичаш жена си.

Той въздъхна.

— Заслужих си го. Предполагам, че я обичам достатъчно, за да не се разведа с нея, след всички тези години и двете деца.

Дина застина. Не можеше да оспорва думите му, но болката в сърцето й бе толкова остра, толкова силна, че едва дишаше.

— Тогава, моля те, не ме измъчвай — каза тя. — Остави ме да живея живота си.

— Не искам да губим връзка. Искам да сме приятели. Няма нужда да се виждаме, само да си говорим по телефона понякога.

— Хубаво.

Тя избърса очите си, опитвайки се да пооправи лицето си. Налагаше се да се върнат вътре.

— Това, че не се чувахме, не помогна.

— Разбирам го. И с мен е така. Знаеш, че те искам. Искам да се любим. Искам да си моя. През цялото време мисля само за това. Мразя да те гледам с Людо Морган.

— Той е свестен — изрече равно Дина. — Какво значение има? Щеше да е същото с всеки друг.

— Може да се влюбиш в някой друг.

Тя поклати глава.

— Влюбена съм в теб, Джоел. Глупаво е и безнадеждно, но е така. Сега го знам. Знаех го, когато ме целуна. Затова съм съгласна да те виждам като приятел. Нищо по-добро не мога да измисля.

— О, боже — въздъхна той.

Клекна и покри главата си с ръце.

— О, боже. Това въобще не изглежда редно. Не мога. Ще ми се да можех. Господи. Просто искам да те имам. Само че не е само това. Искам да разговарям с теб на другия ден. И всеки ден.

— Може да ми се обаждаш — каза тя. — Може би не е здравословно, но не ми пука. Ако разговорите по телефона са всичко, което мога да имам, ще го приема.

Той се изправи.

— Трябва да се връщаме. Знаеш ли, Людо Морган те използва. Може би си била твърде заета, за да го разбереш.

— Той ме подкрепя.

— Подкрепя те, като подписва името си под всяко съобщение в пресата. Подкрепя те, като краде идеите ти и ги представя за собствени. Той участва в интервютата, той е марката. Сюзън се изказа грубо, но тъкмо така ще те виждат хората — като по-добре платена гримьорка.

Дина бавно прехвърли идеята в главата си.

— Наистина не смятам…

— Напротив. Просто не искаш да си го признаеш.

— Той ми повиши заплатата, даде ми фирмена кола. Бюджет…

— Това са дребни залъгалки. Заради теб акциите му скачат до небето. Хайде, Дина. Не оставяй този тип да те прецака. Поне не по този начин.

— Той не е такъв. Наистина ме обича, иска да успея.

— Тогава го накарай да те направи свой съдружник. Заслужаваш го. Компанията тъпчеше на едно място. Твой е приносът за развитието й. Трябва да притежаваш акции.

Тя вървеше с него обратно към къщата, обратно към живота си.

— Дина, можеш да правиш каквото искаш, разбира се, че можеш, но мисля, че грешиш. Не взимай големи решения като реакция на разочарованието си. Ти… можеш да си намериш правилния мъж.

— Ти наистина нямаш думата по този въпрос, Джоел?

Гейнс наведе глава и те се върнаха вътре в къщата. Тя се отдалечи от него възможно най-бързо и отиде да потърси Людо. Той още седеше там като кученце, гледащо към господарката си.

— Хей, Сюзън. Много мило, че взе Людо под крилото си! Но сега наистина трябва да си го върна, иначе ще обявя стачка.

Тя отправи ослепителна усмивка към по-възрастната жена.

— Разбира се! Надявам се, че Джоел се е погрижил за теб.

— Той бе съвършеният домакин — отвърна весело Дина. — Много сте мили и двамата.

— И аз самата трябва да се връщам при него. Но очакваме с нетърпение да ви видим скоро!

Сюзън стана. Людо я последва и двамата си размениха целувки във въздуха. После тя се усмихна благо на Дина и се смеси с тълпата, търсейки Джоел. Дина си представи картинката — богатата покровителка, хващаща под ръка съпруга си, забавлявайки го с разказа си как е помогнала на напористия младеж. Не искаше да остава до края на партито, изобщо. Цялото това общуване й идваше в повече.

— Хей! Как беше? — Людо бе оживен, изпълнен с вълнение. — Моля те, кажи ми, че сте станали приятели? Сюзън бе страхотна. Искат да ни поканят на вечеря следващия месец…

— О, да не бързаме толкова. Още не си се настанил в къщата…

— Няма време за губене. Той наистина може да ми помогне, нали знаеш. Джоел Гейнс е невероятен човек, с когото можем да се сближим. Много се вълнувам, Дина. Разбрахте ли се с него?

Очите му бяха ококорени и изпълнени с надежда.

— Разбрахме се чудесно — отвърна тя, умирайки вътрешно от мъка.

— Отлично! Ще станем голям хит тук. Нямам търпение. Да излезем отвън, искаш ли?

Тя се сепна.

— Не искам в градината — не ми се ходи там…

— Не, Дина — на плажа. При океана. Романтично е, разбираш ли?

Той посочи към вратата и прожекторите на брега.

— Наистина бих искал да дойдеш, става ли?

Дина кимна.

— Добре. Разбира се.

Не можеше да му откаже.

— А после може… може ли да се приберем в хижата? Чувствам се малко превъзбудена от всичко това.

— О, не, скъпа. Справяш се страхотно. Повярвай ми, ще поискаш да се върнеш тук после.

Той протегна ръката си и Дина я пое. Беше лепкава от пот. Тя го последва, отдалечавайки се от навалицата от красиви хора в техните бижута и коприни и модни костюми, благодарна че е навън, далеч от всички, далеч от Сюзън Гейнс — далеч от Джоел Гейнс.

— Ела тук, да можем да виждаме морето.

Тя се подчини. Почти не обръщаше внимание. Умът й беше обратно в градината, в ръцете на Гейнс, в настоятелната умелост на целувката му.

— Спри — това е достатъчно.

Дина се откъсна от мислите си и се огледа. Бяха застанали на ръба на светлината и пред тях се ширеше тъмният пясък на плажа заедно с необятния, разбиващ се в брега океан. Беше прекрасно и успокояващо, но на нея й се искаше да е някъде другаде, без значение къде.

— Искам да ти кажа нещо.

Тя го погледна. Все още не бе съвсем съсредоточена. Каквото и да беше, можеше да почака.

— Дина, от известно време излизаме заедно и с всеки изминал месец чувствам, че ставаме все по-близки. Ти си толкова красива, стилна и ослепителна и ме караш да се чувствам страхотно. Забавна си и много трудолюбива. Много. Но искам твоята работа да бъде различна, да е свързана с нас и с нашето семейство.

— Нашето семейство? — повтори Дина безизразно.

— Да. Това, което можем да започнем — всеки момент. Щом се оженим.

Тя ахна. За първи път Людо бе успял да я изненада.

— Не можеш да повярваш, нали? Но е вярно. Дина, някои приказки стават действителност. Срещнахме се случайно, а стигнахме дотук.

Той бръкна в джоба си и извади малка кутийка от „Тифани“. Щом тя я погледна, вцепенена от страх, Людо я щракна и я отвори.

Горд. Самодоволен. Гледайки към нея в очакване на съгласието й.

— Господи — прошепна Дина. Диамантът бе огромен, а сапфирите — изключителни.

— Да, вярно е. Искам да се оженя за теб — заяви Людо. — Какво ще кажеш, Дина Кейн?

Тя не се поколеба.

— Не.