Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Дина бе на седмото небе.

В „Торч“ кипеше оживление. Отделът за козметика се разрастваше с всеки изминал ден. Работниците се смесваха с купувачите, имаше жълта лента около строителните работи, докато тя разширяваше територията си, и никой не изглеждаше да възразява.

Нови марки. По-големи витрини. Нови продукти. Повече осветление, огледала и повече светло дърво.

Тя планираше дните си внимателно: подбор на продуктите, преглед на стоката, наблюдение на персонала, нови назначения, съобщения в пресата — и поне по три часа, отделени за телефона и електронната поща.

Водещите на блогове за красота бяха само началото.

Дина се свърза с редакторите, журналистите в списания за мода и козметика и продуцентите на местни телевизионни предавания. Изпрати мостри на индивидуални купувачи за някои от най-големите бизнес играчи в града. И пишеше сама всички съобщения за пресата.

Резултатът се състоеше в стабилен поток от добри новини. Щом блоговете напреднеха, Дина изпращаше подаръци за благодарност. Името на „Торч“ се постваше в интернет форуми. Появи се малък материал в „Дейли Нюз“, двуминутно видео в сутрешния блок на канал „НЙ1“, както и малки статийки в списанията. Изведнъж „Торч“ се оказа гореща дестинация.

Людо бе развълнуван и Дина най-после имаше шеф, който да я подкрепя през цялото време.

— Тези резултати са страхотни — отбеляза той след първия месец. — Мисля, че трябва да се заемеш с отдела за дамски чанти.

— Оправи слънчевите очила. Може да отидат на горния етаж.

— Не ни трябват бижута на първия етаж.

С всяко разширение стоките й нарастваха. И на Дина й харесваше. Людо се отнасяше към нея с уважение, правеше й комплименти, идваше и говореше с екипа й. Даде й картбланш по отношение на назначенията и я подкрепяше напълно. Когато касите зазвъняха и купувачите се заизливаха в магазина, той я помоли да идва в офиса му горе всяка сутрин.

— Правиш чудеса.

— Благодаря — усмихна му се тя уверено.

— Искам да увелича успеха на „Торч“. Имаш право. Ще направя серия от изявления в бизнес пресата. Името ми трябва да е в края на всички прессъобщения — нека да е ясно, че идват от офиса на директора.

Усмивката на Дина се разшири.

— Страхотно! Благодаря, Людо.

— След като ги съставиш, изпращай ги в офиса ми, ние ще ги одобряваме и издаваме. С имейлите до блогърите можеш да се правиш сама. Мисля си също и за кампания в социалните медии.

— Това ще е невероятно. Трябва да обсебим фейсбук, туитър, тъмблър…

— Въпреки това става въпрос за „Торч“ — ще публикуваме твоята снимка, както и тези на другите шефове на отдели.

Дина леко завъртя очи, шефовете на другите отдели й изглеждаха дървени като дъски. Както и да е — целият напредък се дължеше на козметичния отдел. Екипът й бе свеж, а другите сектори в магазина искаха част от магията, която те създаваха. Освен това в момента те изпитваха завист, че светлината от прожекторите е насочена към един човек. Може би ако я поделеше с другите, те по-малко щяха да злословят зад гърба й.

— Разбира се. Защо не?

— Също така искам подробни бележки за всичко, което правиш. Може да повторим част от действията ти и за други места в магазина.

— Абсолютно.

— Ще говоря с назначения от теб персонал, щом ги доведеш, и ще обядвам с отговорниците на екипите.

Дина бе разделила персонала си спрямо областите им на умения — грижа за кожата; очи и спирала; тен и тяло; нанасяне на козметика; парфюми и аромати. Тя премахна стария начин на вършене на бизнес, при който се наема скучно момиче, което харесва безплатни мостри и има желание да работи за ниско заплащане. Дина нае студенти и завършили училища за мода и красота, модели, които искаха постоянно работно време, и ги назначи под ръководството на високоплатени професионалисти, които управляваха отделите им — един консултант-дерматолог, напуснала практиката си, за да вмести работата си покрай отглеждането на момчетата си в тийнейджърска възраст, управляваше бялата козметика; един известен гримьор, който искаше постоянна работа, бе началник на сектора за декоративна козметика; бивш професионалист от „Боби Браун“ оценяваше четките за коса; а две професионалистки от салон за изкуствен тен застанаха начело на отдела за автобронзанти.

Наред с класическите щандове, продаващи всичко, Дина бе изложила групи от по-малки продукти, наредени по цвят и тип, червила, избледняващи от алено, до прозрачен гланц. На жените им харесваше, когато търсеха продукт за бледорозови устни и откриваха петдесет гланца и червила, наредени едни до други.

Дори работещите почасово се вълнуваха. Старите служители или влязоха във форма, или напуснаха. Дина ги бе прехвърлила другаде — към магазините за лампи, възглавнички или облекло.

— „Торч“ е за красота. „Торч“ е за красавици — обясни Дина, когато служителите от Човешки ресурси се поинтересуваха от решението й. — Ние искаме готините хлапета, ентусиастите, елита.

Те помрънкаха малко, но тя бе недосегаема. Дина Кейн имаше подкрепата на Людо Морган и винаги налагаше решенията си.

Отделът за козметика се оформяше много добре. Дина жънеше успех след успех и парите не спираха да текат. Служителите получаваха бонуси — стотачка тук, петстотин там. Ако Дина видеше или чуеше нещо хубаво, просто раздаваше пари в брой. Духът бе висок до небесата, а молбите за работа прииждаха.

Освен това тя изкарваше пари. Всеки месец Людо вдигаше заплатата й. Дина се ползваше и от привилегии — карта за безплатно пазаруване от магазина, колата на компанията, включително с мястото за паркиране. Сега тя караше ауди, можеше да си позволи да се облича с дизайнерски дрехи, без да се налага да чака хубавите неща да бъдат намалени за разпродажба. Всички бяха щастливи, а Дина Кейн бе най-щастлива от всички.

С изключение на един малък проблем — отношенията й с Джоел Гейнс.

Тя чакаше да получи поздравително обаждане или имейл. Не се случи. Пълно затишие. Понякога Дина се унасяше в мисли за него. Фантазираше си как той идва в магазина, разхожда се наоколо и я търси. И как се смееха, а той я прегръщаше, потупваше я по главата… Когато мислите й се отклоняха по този начин, Дина се улавяше и се опитваше да престане. Майната му, мислеше си, опитвайки се да се преструва, че не я боли толкова много.

В края на краищата, нещата вървяха добре — дори страхотно. Тя имаше мечтаната работа, имаше голям успех. Дори в сметките на Джони отново имаше достатъчно пари. Апартаментът й се бе продал и тя се бе преместила в нов на Осемнадесета улица, на една пряка от Сентрал парк, с чудесен изглед към музея. Най-после жилището беше нещо подходящо за нея. Без повече ремонти и обзавеждане — Дина Кейн вече нямаше време. Тя бе майстор на продажбите, заета от сутрин до здрач. И обожаваше работата си.

Имаше нещо невероятно в покупката й на новото жилище. То имаше тераса за закуска точно пред прозореца, гостна стая за Джони, когато излезеше от клиниката, хубава кухня — мъничка, наистина, но с хладилници „Съб-Зироу“ и готварска печка „Кукър“; телевизорът с плосък екран вече беше на стената във всекидневната, а прозорците й гледаха към улицата с три платна и Викторианските къщи отсреща, придавайки усещането за по-стария и по-величествения Ню Йорк, за Манхатън, в който бе пристигнала.

Дина направи съвсем леки промени, използвайки услугите на работниците, наети за „Торч“. Тя монтира светъл паркет на подовете, за да увеличи светлината, купи си датски мебели с елегантни линии; спалнята представляваше фантазия от кремавобяло, а банята, в която имаше и вана, и душкабина, следваха сиво-синята палитра. Диванът беше сив с ярки цветни нюанси от оранжево и бронзово и имаше изключително елегантен вид. Тя инвестира в газова камина, която да я топли през зимата — с реалистични пламъци и без дим. Ремонтът бе извършен, преди да се нанесе, така че тя се прибра в дом от безкрайни удобства.

Нищо от това не бе достатъчно да я накара да забрави Джоел Гейнс напълно. Но ако той бе изгубил интерес към нея, другите не бяха. Людо Морган й беше не само шеф, но и гадже.

На Дина й харесваше как той запазваше професионалните си отношения на работа — подкрепяше я, даваше съгласието си за всичко, провеждаше редовни съвещания. Беше спазил думата си — нищо помежду им не оставаше скрито.

През онзи първи петък Людо се появи точно навреме. Без цветя, без шофьор. Заведе я на вечеря в „Жан Жорж“, един от най-скъпите ресторанти в центъра, и се задържаха над вкусната вечеря към три часа.

На следващата седмица отидоха на театър. Людо намери билети за най-популярното представление на „Бродуей“, разпродадени с месеци предварително.

След това я покани в огромния си като палат апартамент над магазина и си поръчаха китайска храна за вкъщи. Той не я притискаше да си легне с него. Дина бе предпазлива, но щастлива.

Людо я целуваше по бузата пред погледите на целия персонал, след което си вършеше работата. Служителите — особено тези извън отдела за козметика — ненавиждаха това, клюкарстваха и недоволстваха. Тя бе наясно. Но вярваше, че резултатите й не подлежат на съмнение.

За първи път в живота си Дина Кейн имаше връзка.

И й хареса. Харесваше й чувството на уважение, на пасване. Харесваше й как хората наклоняваха главите си и се усмихваха размекнато, когато Людо я целуваше по бузата. Харесваше й чувството, когато той отваряше някоя врата за нея или й викаше такси — както правеха нормалните хора, които имаха живот. И понеже работеше в „Торч“, тя можеше хем да се занимава с работата си денонощно, хем да вижда приятеля си достатъчно често.

Приятел. И шеф. Това беше табу, но при нея се получаваше.

— Добре. Смятам да одобря още от идеите ти за обновяване на магазина, Дина — уведоми я Людо, отвеждайки я обратно в кабинета си, изтръгвайки я от мислите й.

Той се протегна напред и кликна с мишката, затваряйки прозореца на компютъра, след което се отбутна назад от бюрото си, показвайки, че срещата им е свършила.

— Свободна ли си в събота?

— Не мога тази събота — каза тя.

Людо се намръщи.

— Чакай. Какво? Имаш някакъв ангажимент ли?

Каза го така, че да прозвучи абсурдно. Но тя трябваше да признае, че е омъжена за работата си.

— Ще отида до клиниката да видя брат ми. Той вече е по-добре, казаха, че скоро може да го пуснат.

— Брат ти. Ще трябва да ни запознаеш.

— Разбира се, някой ден. С удоволствие.

Той не спомена майка й. Дина вече му бе обяснила отношенията си с нея. Тя всеки месец й изпращаше пари, а никога не получи никакви благодарности. Дина често се укоряваше, че продължава да проверява пощата, сякаш очакваше нещо да се промени.

— Междувременно, какво ще кажеш да отидеш да видиш брат си в петък? Имам планове за събота. Големи планове.

Дина се засмя.

— Людо, в петък работим.

— Заслужаваш един свободен следобед. Вземи си го. Това е заповед, ако ще помогне.

Тя се усмихна, сякаш той можеше да й заповядва!

Отношенията им бяха приятелски, разбираха се. Тя си бе легнала с него след период от около пет седмици, когато изглеждаше порядъчно и правилно. Беше притеснена — почти девствена, работохоличка, без гадже след Едуард, без да е правила секс, след като бе изобличила баща му. Но тази травма почти бе забравена, а Людо беше нежен и търпелив и се увери, че е изпила няколко чаши шампанско. Дина успя да почувства известно удоволствие и не я боля. Харесваше й желанието му, потната му пъшкаща страст, начинът, по който се виждаше през неговите очи. Когато започна да се възбужда, й стана приятно, а после мислите й се отнесоха безпомощно, неизбежно към Джоел Гейнс; тя затвори очи и се почувства влажна, отворена, сякаш се издигаше извън себе си…

— Хайде, скъпа. О, хубаво е, толкова си добра — пъшкаше Людо.

Тя чу гласа му и образите в главата й се разпаднаха. Но застена леко и после той свърши и всичко приключи.

Може би нещата с времето щяха да се подобрят. Когато свикнеше повече с него и срамежливостта й преминеше. Засега бе достатъчно да има до себе си млад мъж, който се отнасяше добре с нея, денеше я, извеждаше я.

Но шушуканията на работа продължаваха.

— Хванала си е добра партия.

— Набеляза си целта в деня, в който пристигна тук. Работата е само за пред хората.

— Дина е умна — сближи се с шефа, а след шест месеца ще се махне.

— Късметлийска кучка.

— Един ден цялото място ще е нейно. Чухте ли какъв палат има той на покрива? Казват, че е голям деветстотин квадрата, с градина и проклет басейн.

— Той дори не може да шофира. Татенцето го е снабдило с шофьор.

— Защо си скъсва задника от работа така? Той е с нея заради красотата й.

— Не е чак толкова хубава. Сигурно е пожар в леглото.

— Нищо чудно, че се съгласява с всичко.

— Тя е само нещо като лице на компанията, нали разбираш? В кой колеж е учила? Той има магистърска степен по бизнес администрация, а тя е просто сексапилна брюнетка, която си играе с гримове.

— Трябва да й се признае — знае как да се катери нагоре, като се има предвид, че е дошла от някаква затънтена дупка в Уестчестър.

Дина чуваше тези неща всеки ден в магазина, докато се движеше дискретно сред тълпите от жени, които разглеждаха и купуваха. Опитваше се да не се засяга. Те не можеха да си представят момиче, което иска да изкарва пари, а не да се омъжва заради тях. Людо беше страхотен, мил, но тя се опитваше да не мисли за това прекалено, защото не бе сигурна дали той е мъжът на живота й. Той й беше приятел, добър приятел, и Дина се опитваше да живее нормален живот. Но чак брак…?

Тя леко потрепера. Звучеше й като изчезнала свобода и затваряне на железни врати.

Може би други момичета щяха да се възползват от този шанс и, разбира се, бяха насърчавани да действат така. Дина се концентрираше върху работата си. Тя бе така погълната от „Торч“, че го сънуваше. Цялата шумотевица, когато някой редактор поместеше статия или когато разчистеха още един квадрат от игралното й поле, беше вълнуваща, вдъхновяваща. Тя живееше от адреналина, а еднообразният й любовен живот й стигаше. Людо бе неин приятел, шеф.

А сега този приятел я молеше за услуга.

— Добре. Мога да си взема един почивен следобед.

Вярно бе, че се чувства изтощена. Не можеше да работи денонощно. Щеше да е хубаво да се фокусира върху Джони, а не върху най-новата марка сенки за очи или новата маша за коса, която въвеждаше в секцията с козметични прибори.

— И къде ще ходим в събота?

— На плажа — отвърна Людо. — Искам да те запозная с родителите си.

Дина се усмихна напрегнато, надявайки се притеснението й да не проличи.

— Родителите ти! Леле. Супер.

— Знаех си, че ще се зарадваш.

Той се усмихна й Дина се опита да пренебрегне стягащото чувство в стомаха си.

 

 

Джоел Гейнс погледна жена си неохотно.

Сюзън се бе върнала от фризьорския салон, облечена в страшно скъп ежедневен тоалет от колекцията на „Прабал Гурунг“ и с равни балетни обувки на „Джими Чу“, а косата й беше огромна и бухнала като на Фара Фосет. Тя се бе наконтила отвсякъде, на очите й имаше дебел слой спирала, изкусно нанесени бронзови сенки и шоколадова очна линия, а лицето й бе безупречно гримирано с някакъв лек фондьотен и розов руж. Приличаше на модел, по-възрастен модел вероятно, но все пак с перфектен стил.

Не му харесваше. Всички в Хемптънс се докарваха така, когато някой правеше парти. Не беше достатъчно да имаш къща на плажа за петнайсет милиона долара, трябваше да се конкурираш за „най-добра трофейна съпруга“, все едно се надпреварваш за приз в киноложка изложба.

И той имаше вина като всички. Години наред Сюзън идеално се справяше с ролята си на трофейна съпруга, а Джоел не се оплакваше. Беше й купувал бижута, смарагди и перлена огърлица, диамантен пръстен с големината на бонбон „М§М“, платинен часовник, украсен с рубини. Не толкова за да я вижда да ги носи, а като средство да се перчи с богатството и влиянието си.

— Харесва ли ти?

Сюзън се завъртя. Тя винаги бе най-щастлива, когато се чувстваше страхотно по отношение на себе си, когато беше звездата. Напоследък двамата вършеха все по-малко неща заедно.

— Зашеметяваща си — излъга той.

Гримът й трябваше да е лек, все едно го няма, едва доловим, за да може да се види жената. Всички мъже, които си падаха по „изрисувани очи“, бяха обратни — същите мъже, които измисляха дизайнерските облекла за моделите на подиума всеки сезон и налагаха тенденции от „мъжката мода“ при момичетата.

Дина Кейн например се гримираше перфектно. Винаги елегантна, ефирна…

Не — не.

— Какво ще кажеш да пропуснем партито? Имам предвид нацяло. Да идем да се разходим по плажа на лунна светлина. Може да си направим огън, да си препечем крекери или нещо такова.

Сюзън се разсмя.

— Забавен си. Тези неща можем да ги правим всеки ден. А сега отиваме на партито на Роксана Феликс, нали знаеш — супермодела. Всички ще бъдат там.

— Ясно — въздъхна той.

— Хей, скъпи, виж това списание, откраднах го от салона. Макар че каквито бакшиши им оставям, могат да си купят сто такива.

Тя триумфално тупна на масата един брой на „Воуг“.

— Виждаш ли това. Две страници за „Торч“. Нали се сещаш за „Торч“, онзи мухлясал стар магазин в горната част на града? Бил напълно преобразен. Всичките ми приятелки пазаруват там, в отдела за козметика. Има интервю с Людо Морган, не е ли сладък? Познаваш баща му, нали?

Джоел кимна.

— Людо е наследникът и наистина е преобразил мястото. Името му е навсякъде тези дни! Има интервюта във „Воуг“, „Ню Йорк Таймс“… Не си ли забелязал? Той е новата сензация.

— Дай да видя — каза Гейнс и погледна материала, младежа с приветливите черти, сниман на фона на добре осветения отдел за козметика.

Статията хвалеше ремонта, предстоящите промени в другите отдели, високите цели на магазина. Всички заслуги се приписваха на Людо Морган.

— Чух, че имали нов директор на отдела за козметика — Дина Кейн. Тя има ли нещо общо с това? — попита небрежно той.

Изричането на името й на глас го развълнува. Гейнс се бе опитал с минимален успех да я забрави. Как й се бе развикал, излизайки с гръм и трясък от кафенето… Планът му си оказа желания ефект, ако можеше да се нарече така.

Тя бе достатъчно унижена. Така и не му се обади повече.

Това трябваше да е сигнал за него да обърне страницата, да продължи напред, да се концентрира върху Сюзън.

Не ставаше. Всеки ден той се бореше с желанието си да й звънне.

И тя не бе милостива. Марката й бе навсякъде — разрастваше се, разширяваше се, изпълваше страниците на пресата. Отначало той виждаше името й всекидневно в съобщенията в медиите.

После то бе заменено с името на шефа й Людо Морган.

Гейнс постъпи разумно. Разпита дискретно; Дина бе повишена, даваха й привилегията да назначава служители, предимства, по-голяма заплата. Никой не я мамеше, както бяха направили с „Медоу“. И все пак тя получаваше парите, но не и заслугите.

— Кой? О, да, тя работи в отдела за козметика. Целият персонал на Людо е сниман тук.

Сюзън отгърна страницата и посочи към малка снимка сред текста. Дина стоеше на задния ред сред група служители, усмихваше се, облечена с елегантна бяла рокля, която подчертаваше загорялото й мускулесто тяло. Нямаше нужда от камъни за украса, нито от очи тип панда.

По дяволите, беше хубава. Пеперуда сред молците. Но беше просто директор, една от многото.

— Знаеш ли, името й ми звучеше познато — рече внезапно Сюзън и Гейнс гузно се стресна. Тя нямаше как да знае нещо, нали? Невъзможно беше.

— От магазина ли?

— Не съм чак такава маниачка по козметиката, не помня наизуст служителите — отбеляза Сюзън с презрение. — Не, тази тук е умна, всъщност двамата са гаджета. Разбрах го от Шеста страница[1]. Нали се сещаш, говорят за тях като за популярна млада двойка. Тя е хубавка, а той дава идеите и парите.

Адреналинът нахлу през вените на Гейнс. Той почувства нещо напълно непознато — ревност, гняв. Людо Морган беше неженен и с петнайсет години по-млад от него, със собствени пари. Не бе в лигата на Джоел Гейнс, но бе способен да предложи на Дина живот на безкраен лукс.

Опита се да се почувства щастлив за своето протеже. Не успя.

— Хубаво — каза най-накрая.

— Е, опитай се да покажеш малко ентусиазъм довечера, става ли?

Гейнс откъсна очи от малката снимка на Дина и вдигна глава.

— Какво?

— Те ще са сред звездните гости довечера — тези двамата. Родителите му имат имот в Амагансет и Людо си е купил място в Сагапонак, точно зад плажа на Даниелс Лейн.

Той я загледа.

— Ти да не си агентка по недвижими имоти?

— Обичам да съм наясно със случващото се наоколо — отвърна Сюзън самодоволно. — Трябва да съм в крак с новостите.

— Без майтап.

Той прокара длан през петното си чело.

— И довечера ще дойдат?

— Разбира се. Нямам търпение да те запозная с тях. Много ми харесва новата визия на „Торч“.

Той стана.

— Страхотно. Мисля, че имам нужда от свеж въздух. Ще разходя кучетата на плажа.

 

 

Боксър и Клайв заскачаха щастливо по пясъка. Гейнс познаваше много богати мъже, които завиждаха на кучетата си — на животните не им се налагаше да се занимават с терапевти, сливания, данъци.

Нито с жени.

Той често се разхождаше тук, когато имаше нужда да помисли. Ароматът на сол от океана, лекият бриз в горещ ден повдигаха духа му, помагаха му да се фокусира.

Няма да ходя на проклетото парти. Това щеше да е най-лесното, но жена му щеше да му се сърди с дни, а и постъпката му щеше да е на страхливец. Сюзън щеше да се цупи и да се чуди… Не му трябваше тя да се чуди…

Божичко. Да се чуди за какво? Ето че пак започна да го премисля. Не бе имал нищо с Дина Кейн. Тя беше едно хубаво парче с малко мозък. Мъжете бяха програмирани да искат хубави парчета. Дори не я бе целувал, какво остава да е правил секс с нея. Мислеше си за нея — добре, Гейнс си го признаваше. Но бе твърде неловко да го обсъжда даже и с психиатъра си. Просто поредният богаташ, изпаднал в кризата на средната възраст… Тя бе достатъчно млада, за да му е дъщеря, ако се бе оженил млад.

Близостта му до водата му помогна да погледне нещата в перспектива: необятността на океана, разбиващ се в сивия пясък успокояващо, но безмилостно. Гейнс можеше да има всяко младо момиче, което поискаше — или за среща, или поръчано от най-дискретните ескорт служби в града, от тези, в които всекидневно изследваха момичетата за болести. Той бе милиардер и денонощно разполагаше с достъп до секс услуги, стига да имаше такива наклонности.

А той нямаше. Никога не бе ги имал.

Но също така разбираше, че е много нещастен.

В момента, в който събра кураж и се развика на Дина Кейн, се очакваше да изпита задоволство. Очакваше се да излезе от онова кафене свободен мъж, все още господар на себе си, все още с чиста съвест, подобно на наркоман, отървал се от зависимостта си. И когато тя не му писа, не се обади, изчезна от живота му, трябваше да се счита, че е победил.

Изкушението беше останало зад него. Той отново бе със Сюзън, дългият им брак щеше да продължи още по-дълго.

Само дето „отново със Сюзън“ не беше толкова страхотно. Преди Дина той бе толкова погълнат от работата си, че до голяма степен му бе все едно. Но вече не. Дразнеше се, че жена му сякаш търпеше секса с него, без да й харесва. Дразнеше се, че тя никога не говореше за нищо друго, освен за известните им съседи, сякаш на него му пукаше за тях, или за постиженията на децата им в колежа. Гейнс обичаше синовете си, но те бяха отделни от жена му. Когато той уреждаше романтика като тиха вечеря или разходка по плажа, тя никога не се интересуваше от него, не го питаше нищо. Как мина денят ти? — това бе най-големият интерес, който проявяваше.

Той мразеше множеството слуги, дегизирани като учители: личен треньор, личен тенис инструктор, личен шопинг асистент, личен стилист. Сюзън колекционираше армия от излишни хрантутници като например градинския им дизайнер, и после прекарваше часове в срещи с тях — така й минаваше животът. Той ненавиждаше крещящите рокли и дръзкия грим; къде беше онова елегантно обикновено момиче, за което се бе оженил?

Момчетата бяха напуснали дома им. Такъв ли щеше да бъде животът му — до края на живота му?

Гейнс не знаеше дали би могъл да го понесе. Не бе сигурен защо изведнъж се бе замислил за спътницата в живота си, за жената, която споделяше дома му. Дина Кейн беше вещица, чародейка — само няколко срещи, и той вече мислеше за нея през цялото проклето време.

И довечера щеше да дойде. Много добре. Той също щеше да отиде на партито.

Не можеше да се разведе със Сюзън, прекалено отдавна бяха заедно. Може би щяха да опитат с брачни терапевтични сеанси, сериозно да обсъдят отношенията си. Той можеше да поговори с нея, да й каже какво му липсва. Тя го бе дарила с две деца, цял живот му бе вярна. Не бе добра идея да я разменя за по-млада жена с вид на модел, все едно е някой мухльо, който сменя жените си като колите си…

Това си казваше той на себе си. Това би му казал и всеки свещеник или равин.

Искаше му се и да е искрено. Но изпитваше само ужасно, отвратително чувство. Може би наистина беше в криза на средната възраст. От по-възрастните мъже се очакваше да си купят червена спортна кола, нали така? Само че той вече имаше червена спортна кола. Както и синя. Също и Хъмви[2].

Гейнс се усмихна мрачно. Забрави. Това беше проблем, който се нуждаеше от обмисляне като всеки друг. Да забрави за Дина Кейн не му се получаваше и отбягването й нямаше да му помогне. Трябваше да разреши проблема като бизнес въпрос, както бе свикнал да прави.

— Клайв! — извика той, защото златният лабрадор се бе отдалечил от брега, като гонеше вълните и лаеше. Добре де, беше малко обсебен. Може би избухването му в кафенето не бе краят на историята. Трябваше пак да говори с Дина, да я опознае, да я остави да падне от този глупав пиедестал, който той й бе издигнал. Тя си имаше приятел. Трябваше да мисли за тях като за две деца на подходяща възраст един за друг. Всичко е добре, когато свършва добре, нали? Той си спомни как веднъж й каза, че ще разговарят отново, когато тя си намери любовник.

Имаше нужда да си го набие в главата. Той бе женен, а тя бе заета. Нямаше нищо по-хубаво от това да види нея и златното й момче на тъпото звездно парти довечера. Без съмнение и на нея щеше да й хареса толкова, колкото и на Сюзън, щеше да се вмести точно в групата на луксозните майки и тогава той най-после щеше да прогледне за истината. Вероятно да я види така, както се очакваше от него — като необичайно момиче, постигащо успехи, като личност, която той е харесал и подкрепил.

Кучето заподскача към него заедно с шоколадовия си събрат Боксър. И двете бяха добри кучета. Той харесваше тази част от живота си. Щеше да е лудост да се разведе, да се откаже от всичко.

Но мисълта бе така изкушаваща.

Гейнс се обърна да си върви. Искаше да прави секс със Сюзън, но вече знаеше, че тя няма да се съгласи. Никакъв шанс. Не и с цялата тази прическа и перфектно поставения грим. Сексът щеше да е най-добрият начин да се освободи от желанието, за да не се заплесне по Дина като някой пиян ученик. И сам не искаше да го прави; идеята изглеждаше стерилна и безнадеждна, при условие че бе женен и жена му беше там.

На Джоел Гейнс просто щеше да му се наложи да се усмихва широко и да изтърпи всичко.

 

 

Дина се погледна в огледалото и въздъхна.

— Абсолютно ли се налага да отидем на това парти?

Людо леко се намръщи.

— Скъпа, моля те, престани да ме питаш едно и също.

Тя бе изключителна и на него му харесваше да е с нея. Всеки изминал месец бе доказателство за добрия му вкус. Първо и преди всичко, тя беше разкошна и откликваше винаги когато на него му се приискаше секс; но също така се обличаше с изключителен стил; и гримът й бе перфектен — точно както би се очаквало.

А и Людо нямаше нищо против работохолизма й. По този начин тя никога не бе прилепена към него, даваше му нужното му пространство. Полет до Флорида да гледа пролетната тренировка на бейзболния отбор? Няма проблем. Кървав филм на ужасите с момчетата? Тя нямаше нищо против. Вечеря в мъжкия клуб? Дина прекарваше вечерта в офиса. Те правеха нещата, които и когато той поискаше. Людо бе водещият в тази връзка и това го устройваше идеално.

Дина Кейн имаше много енергия. Шестте й месеца в „Торч“ бяха преобразили магазина, но той смяташе, че е способен да поеме нещата оттук нататък. Тя скоро щеше да е заета с други неща — като например да планува стилната им сватба, след което да прекарва времето си в отглеждането на красивите им деца.

„Торч“ бе негов — буквално. Людо разбираше страстта й, но тя можеше да я канализира в дома, децата, благотворителността. Той се подготвяше да я отдели от магазина, без тя да го съзнава. Беше наел онази млада сладурана от списание „W“, както и един бивш редактор на „Уолпейпър“, който да разкраси малко сектора за домашно обзавеждане. Разполагаше с приличен пиар отдел, съставен от напористи млади деца, които бяха работили в големи агенции. „Торч“ не бе само красота. Людо имаше система и си я управляваше сам.

Баща му бе във възторг.

И двамата му родители харесаха Дина през онази седмица, когато ги посетиха в къщата им в Калифорния. Тя отседна в гостната стая, плува в басейна, помогна на майка му в готвенето. Те бяха доволни от работата й в магазина и се отнасяха с умиление към историите й за поръчките и доставките. Когато баща му спомена нещо за Джоел Гейнс, Дина се изчерви и отвърна, че е заслужила работата си заради собствените си качества.

Бе реагирала малко агресивно, но той нямаше за какво да се тревожи.

Приятелите му му завиждаха, защото техните кухи манекенки нямаха цици, нито задник, и бяха наркоманки. Дина се отличаваше с пищни извивки и бе интересен събеседник, щом човек я откъснеше от темата за работата й.

— Знаеш, че тази вечер е важна за мен. Искам да се изфукам с теб пред всички — пред летните ни съседи включително.

Твоите летни съседи — натърти тя, но се усмихна.

— Ако си изиграеш картите правилно, скъпа…

— Добре. Ще си приготвя багаж за два дни.

— Няма нужда. Поръчах да изпратят някои от нещата ти в къщата. Всичко е там. Само си вземи роклята, с която ще си облечена, и да се качваме на хеликоптера.

— Хеликоптер!

Той я целуна по бузата.

— Така живеят хората, Дина. Нали знаеш, когато времето е по-важно от парите.

Усмивката й стана малко по-топла.

— Схванах.

— Не ми се виси в задръствания три часа. Отиваме в центъра на летището за хеликоптери. Така че вземи каквото ти е нужно в дамската си чанта.

Дина премигна. Беше облечена със секси, прилепваща по фигурата й рокля на „Ролан Муре“ от зелено кадифе, а на врата й имаше семпла единствена перла на златна верижка като капка вода. Обувките й бяха по-евтини — „Джесика Симпсън“ — но това бе неговото момиче; тя смесваше известни и не толкова известни марки с неудържим чар. Обувките „Симпсън“ бяха удобни, според думите й, и можеше да върви с тях цяла вечер. Зеленото кадифе вършеше хубава работа, а и се връзваше с кожената чантичка „Прада“ в цвят каки. Изглеждаше да се е облякла без грам усилие, а тъмната й коса, скупчена на върха на главата й, й придаваше царствен вид на гръцка богиня.

— Добре тогава, скъпи — каза Дина.

Харесваше му да я чува да употребява нежни думи, макар че се случваше рядко. Беше му някак приятно как малката Дина Кейн явно преследваше него и парите му. Тя бе амбициозна и материална по особен начин — винаги се напъваше за по-голяма заплата или някой бонус или даже за възможности да получи акции; изискванията й бяха доста изненадващи; той не бе свикнал да вижда такива жени в бизнеса. Людо й даде повишение, хубава кола, но по отношение на акциите я залъгваше. Каза й, че все още е нова в компанията и не е редно, но може би в края на годината…

Дина обаче сякаш бе сляпа за бонуса, седящ точно срещу нея. Той се засмя, когато си го помисли. Няколкостотин хилядарки на година едва те причисляваха към средната класа в Манхатън, а той й предлагаше десетки милиони. Какъв бе проблемът? Ако тя се омъжеше за него, щеше да има луксозно жилище, къща на плажа, курортни ваканции в „Четири сезона“, кола и шофьор, плюс всички дизайнерски дрехи, които можеше да носи. И въпреки това тя проявяваше слаб интерес към пътуването с хеликоптер или към скъпите ресторанти, в които я водеше той.

Другите момичета от магазина биха убили човек за такава възможност. Но Людо Морган харесваше ума на Дина. Тя внесе класа в целия му бизнес. И беше предизвикателство по начин, който му харесваше.

Нарастващото му материално състояние означаваше момичетата сами да му се нахвърлят — в нощния клуб, на мача по поло, ученички от горните класове на гимназиите. Разчуваше се кои са богатите момчета и те ставаха плячка. Тази тенденция те правеше негодуващ, караше те да нямаш вяра на жените. Може би най-хубавото нещо около Дина Кейн беше, че на нея съвсем искрено не й пукаше. Това бе хубавата страна на тази амбициозна, агресивна жена.

Людо бе облечен в шит по поръчка костюм, съчетан с чисто нова риза на „Армани“ — бяла, на тънки тъмносини райета — и английски обувки „Джон Лоб“, ръчна изработка. Той изглеждаше добре, с прясна подстрижка — новият предприемач от квартала, най-после получаващ признанието, което заслужава. Красотата бе движещата сила, но само защото той бе осигурил средствата и визията да се случи. Много компании имаха талантливи служители; Стийв Джобс не бе изобретил лично айпода, но заслугата беше на компанията, която той оглавяваше. Людо бе преустроил всичко; цялата сграда на „Торч“ сега се състоеше от светли дървени подове, огледала, меко осветление. Старите маси, отрупани със стоки, вече ги нямаше. Във всеки отдел имаше витрини на няколко дизайнери. Той бе внесъл последна мода мебели, артикули и аксесоари. А и отношението на пресата бе добронамерено — продажбите щяха да нарастват. Големи разходи, но с голяма отплата. Така правеха изпълнителните директори.

В джоба му се намираше следващата глава от историята му с Дина Кейн. Малка синя кадифена кутийка от „Тифани“, съдържаща колосален пръстен седем карата от безупречен, кръгъл брилянтен диамант, обграден от два уникални небесносини тайландски сапфира.

Людо бе планирал всичко — триумфалния им дебют на Хемптънската сцена; Дина като красавицата на бала; той самият като новоизгряваща звезда в търговския бизнес. Там щеше да има актьори, режисьори, самата Роксана Феликс и няколко милиардери с хедж фондове. Сюзън Гейнс, доайен на сцената и съпругът й Джоел… онзи, който поначало му бе изпратил Дина. Той трябваше да се ръкува с него.

След като пообщуваха малко с другите, получеха комплименти, след няколко чаши шампанско той щеше да отведе Дина на брега и да й предложи, точно там, на техния морски бряг, под звездите. Имаше предвид точно определено място… Прожекторите пред портите на къщата на Роксана стигаха на разстояние от петнайсет метра. В края на краищата Дина трябваше да може да види дрънкулката.

После щяха да се върнат вътре — да получат поздравленията, тя да покаже пръстена си. А малко по-късно щеше да каже на шофьора да ги откара до вилата им. Тя бе подредена и подготвена за случая — затоплена, с шампанско върху лед в сребърен съд в кухнята, пращящ огън в камината във всекидневната, чисти копринени чаршафи върху годежното ложе. Дина Кейн щеше да заспи на шума от океана в далечината, знаейки, че на сутринта ще се събуди като домакиня на всичко, което Людо притежаваше. Тя можеше да плува в басейна, да яде закуска от ягоди и прясно изпечени кроасани, а после той щеше да я уведоми, че й е време да остави „Торч“.

Людо имаше нужда от съпруга, а не от съперница, и бе дошъл моментът за нея да се откъсне от целия този стрес. Освен това за мъж с неговото положение семейството беше важно. Съпругите не работеха. Никога.

— Напълно ли си сигурен, че си изпратил необходимите ми неща в къщата? — попита Дина, прекъсвайки мислите му.

— Четка за зъби, чисто бельо, десет различни тоалета, спортни принадлежности… — изброи Людо. — Повярвай ми, всичко имам. Чак до любимия ти парфюм. „Джо Малоун“, нали? Круша и фрезия.

Дина се засмя.

— Леле! Много добре. Тогава само ще си взема палтото.

— Аз също. Готов съм. — Той стана и тръгна към вратата.

 

 

Беше свежа пролетна нощ, все още хладна. Лятото настъпваше и времето ставаше идеално за шофиране.

На Едуард Джонсън му бе приятно зад волана.

Нещата се развиваха по неговия начин. Майка му, съсипана от мъка, бе изпратена в една оздравителна ферма в скъпия курорт Флорида Кийс, където щеше да има слънце, вода, банда високоплатени мошеници, които да я доближат до духовната й същност, и със сигурност тя нямаше да срещне абсолютно никакъв познат.

В курорта не се продаваше алкохол. Едуард не искаше тя да се гмурне обратно в бутилката с водка. В края на краищата той я обичаше. Би убил заради нея.

Още веднъж съзнанието му се върна към приятните, спомени. Пронизителният вик в седем и петнайсет сутринта. Майка му, изпаднала в истерия. Предпазливото му обаждане до семейния лекар, за да разбере „дали може да се направи нещо“. Полицейският разпит; начинът, по който инспекторите трополяха из къщата, докато майка му хлипаше, а Едуард отчаяно се опитваше да я успокои.

Но всичко мина добре. Отпечатъците върху шишенцето с хапчета бяха идеални. Алкохолът и клоназепамът в кръвта на Филип бяха предизвикали кома, сънна апнея; французинът бе изпаднал в безсъзнание и бе спрял да диша.

— Просто нелепа трагедия. Нямах представа, че ще ги смеси. Беше пиян… но не мислех, че е чак толкова пиян — обясни Едуард, клатейки глава. — Обвинявам себе си.

Следователите също искаха да обвинят него, но той излезе чист. Всичките сватбени планове, билетите първа класа, купени с кредитната му карта, персонала, приятелите на майка му… имаше толкова много свидетели на добротата му, на навика на Филип да гълта аспирин след запой.

Смъртта бе настъпила при злополука. Определението страшно допадна на Едуард. Той изчете доклада на следователя няколко пъти. Докато организираше семплото и елегантно погребение — Филип, като успешно жиголо и мошеник, нямаше семейство и истински приятели — Едуард почувства най-невероятния прилив на сила. Този път не се бе издънил. Заплахата за парите му, за достойнството му, бе унищожена. Едуард бе извършил убийство и се бе измъкнал безнаказано. Целият епизод беше изключително приятен и за известно време той се върна към секса с курви, без да ги пребива. Сякаш тежест бе паднала от гърба му и той отново беше цял.

— Свършено е с мен — изхлипа Пенелопе в крематориума.

Тя зарови глава в рамото на Едуард.

— О, боже! Не мога да го понеса. Всички тези жени, които идват. Не мога да го понеса; не искам да ги виждам.

Тя затрепери и започна да се задъхва.

— Обзема ме паника, Едуард. Ще получа пристъп.

— Ето.

Той стисна ръката й и й даде един клоназепам. Беше вълнуващо, че лекува майка си със същите хапчета, с които бе убил любовника й.

— Вземи това, бързо. Сега дишай дълбоко. Скоро ще подейства — знаеш, че ще стане така. Напълни дробовете си, задръж дъха си. Чудесно, мамо. Издишай… Издишай…

Пристъпите й на паника се завърнаха. Тя бе объркана; изцяло зависима. Отне му една седмица, докато я убеди да му даде пълни пълномощия. Едуард състави много документи. Такива, които му даваха контролни дялове в семейния фонд. Промяната на завещанието й, в което го споменаваше като единствен наследник. Половината от състоянието й премина в ръцете на Едуард. Името му бе добавено към нотариалния акт на семейната къща. Пенелопе не бе в състояние да се противопостави. Тя бе отчаяно, патетично благодарна, че Едуард ще се погрижи за „бизнес делата“, както ги нарече. И той й даде това, от което се нуждае тя — лекарства и полет до някое топло място, където дните й щяха да преминават под строг контрол и нямаше да й се налага да мисли.

Едуард с радост похарчи много пари за тази цел. Той искаше Пенелопе да му се махне от главата и искаше да може да покаже на всеки съд, че е направил най-доброто по отношение на майка си, в случай че го предизвикаха по-нататък.

След като самолетът излетя, той се залови за работа. Разпусна целия домашен персонал, освобождавайки хората един по един. Те бяха видели прекалено много, а сега той бе господар на къщата. Някои от тях плачеха и ридаеха, но Едуард не се съжали над тях; даваше им обезщетението, ръкуваше се с тях за довиждане и това беше.

— Не съм като баща си, Роналд. Не ми трябва камериер.

— Госпожа Джонсън ще води много обикновен живот, когато се върне, Лиа. Тя предпочита да е сама.

— Ще използваме фирма за почистване.

— Но, господин Едуард, поддържам къща за вас от двайсет години — изхлипа Консуела. — Не познавам никого. Семейството ми…

— Ще ти дам отлични препоръки — потупа я Едуард по ръцете. — И четиримесечна заплата. Всички трябва да продължим напред. Ще си намериш друго домакинство. Сигурен съм.

— Но не като това. О, пор фавор, говорихте ли с госпожа Джонсън, господин Едуард…?

— Не, не съм, и ти няма да го правиш. Така и не ти оправихме имиграционния статус, нали? — попита той меко. — Четири месеца е щедър период; разполагаш с много време да си намериш хубава работа другаде. Имаш думата ми.

Тя разбра намека.

— Да, сър. Благодаря. Грасиас за четирите месеца.

— Няма защо — каза Едуард великодушно и наистина нямаше защо.

След като си тръгнаха, той нае декораторите. Всеки античен предмет на изкуството бе описан в каталог и продаден. Претрупаният френски стил на родителите му бе заличен от къщата и заменен от семпла съвременна мъжественост. Не искаше да остане нищо, което да му напомня за някого от двамата. Бащата, който ги бе унищожил; майката, която го бе предала — той не знаеше кого презира повече. Когато Пенелопе се върнеше, щеше да я прати да живее другаде, в малък моден апартамент, подхождащ повече на възрастна жена.

Като онзи, който бе напуснал.

Едуард разчисти къщата. Парите от продаденото изкуство бяха предостатъчни да плати за ремонта и останаха два милиона долара в сметката на фонда. Той задели настрана седемстотин хиляди за скромното уединение на майка си и запази другите за себе си. Изведнъж малкият му офис в центъра се оживи от истинска активност. Сега Едуард управляваше собствените си пари и дори прояви загриженост — огромна загриженост.

Брокерите се събраха и всички отидоха при него. На кафе срещата в хотел „Четири сезона“ Едуард присъства на презентации и обсъждания по въпроса за управление на състоянието си.

— Искам най-високите приходи — заяви им той. — Настъпи време да се позабавлявам.

— Много добре. Да, сър.

Той започна да се облича добре, да пие по-малко. Обади се на някои от старите си приятели от колежа, които мразеше толкова много, онези, които си бяха тръгнали след номера с Дина Кейн, и ги покани на вечеря.

Сега къщата бе негова. Те дойдоха, привлечени от шума на парите.

Едуард внимаваше за имиджа си. Не прибягваше към насилие, наркотици, леки жени. Искаше да остави в миналото историята с бедния мъртъв Филип. Да вземе парите на майка си бе фасулска работа. Следващото, което искаше, бе съпруга, която да циментира положението му — наследница със собствено богатство.

Защо да работи? Работата беше за балами.

Едно богато момиче щеше да му стигне да си оправи положението. Щом се оженеше за нея и я забременеше и я обвържеше с недосегаем предбрачен договор, щеше да е време да се върне обратно към живота, който поначало му се полагаше. Към живота, който водеше, преди онази кучка Дина Кейн да съсипе всичко.

Тя беше виновна за Филип. Тъкмо тя раздели семейството му.

Можеше да я обвини и за побоя над онези уличници, тя го бе докарала дотам.

Да я обвини за тъпата си болна майка и тъпото й предателство; Дина бе разединила всички тях.

Да я вини за жалкия опит на баща си да си върне младостта, избягвайки от миналото си.

Едуард се справяше просто чудесно. Но той не прощаваше и не забравяше.

Филип Леклер го разбра по трудния начин. И Дина щеше да го разбере по същия. Око за око, захарче.

Едуард се усмихна и даде газ.

Бележки

[1] Клюкарска рубрика във вестник „Ню Йорк Поуст“ — Б.пр.

[2] Марка американски високопроходим джип. — Б.пр.