Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

Втора част

Non ignara mali miseris succurrere disco.

Злочестината познала, злочестите аз подпомагам.

Вергилий, „Енеида“, І, 630

(превод Г. Батаклиев)

1

— „При всичките галони изразходвано печатарско мастило и всичките часове телевизионни интервюта, посветени на смъртта на Лула Ландри, рядко е бивал задаван въпросът: Какво ни засяга нас?

Тя беше красива, без съмнение, а всеизвестно е, че хубавите момичета увеличават продажбата на вестниците, още от времето, когато Дейна Гибсън е започнала да пуска в «Нюйоркър» скиците си на сирени с морно притворени клепачи.

Също така беше и чернокожа или по-скоро с прекрасния цвят на кафе с мляко, а това, както често ни се повтаря, представлява прогрес в една индустрия, интересуваща се предимно от повърхността. (Аз лично храня съмнения: Да не би пък цветът «кафе с мляко» просто да е бил модният за сезона? Нима видяхме внезапен прилив на чернокожи в този сектор, тръгнали по стъпките на Ландри? Успехът й промени ли радикално представата ни за женска красота? Надминават ли черните кукли «Барби» белите по продажби?)

Близките и приятелите на истинската Ландри от плът и кръв естествено са покрусени и имат най-искрените ми съболезнования. Ала ние, четящата публика и зрителската аудитория, не изпитваме лична скръб, за да ставаме свидетели на тези прекалености. Млади жени умират всеки ден при «трагични» обстоятелства (което ще рече не по естествени причини): при автомобилни катастрофи, от свръхдоза, а понякога и защото се погубват от глад, за да постигнат фигура, каквато демонстрират Ландри и другите от бранша. Отделяме ли на тези момичета повече от мимолетна мисъл, когато обръщаме страницата и мигом забравяме обикновените им лица?“

Робин направи пауза, за да отпие от кафето си и да прочисти гърлото си.

— Дотук само лицемерна набожност — промърмори Страйк.

Той седеше в ъгъла на бюрото на Робин и слагаше снимки в отворена папка, като номерираше всяка една и правеше описание на предмета й в индекс на гърба. Робин продължи да чете от монитора на компютъра си оттам, където бе спряла:

— „Прекомерният ни интерес и дори скръб подлежат на изследване. Смело може да се твърди, че до момента, в който Ландри предприе фаталния си скок, десетки хиляди жени биха искали да са на нейното място. Хлипащи момичета положиха цветя под балкона на пентхауса на Лула Ландри, струващ четири и половина милиона лири, след като пребитото й от падането тяло бе отнесено. Дали поне една млада жена, мечтаеща за таблоидна слава като модел, е била разколебана в амбицията си вследствие на издигането и жестокото сгромолясване на Лула Ландри?“

— Хайде стига бе! — подхвърли Страйк. — За нея говоря, не за теб — побърза да добави. — Жена го е писала, нали?

— Да, някоя си Мелани Телфорд — отвърна Робин, като се върна в началото, за да му покаже снимката на попрезряла блондинка с масивна челюст. — Да спра ли дотук?

— Не, не, чети.

Робин още веднъж прочисти гърлото си и продължи:

— „Отговорът със сигурност е не.“ Това беше по повод мечтаещите да са модел, които не са се отказали.

— Да, схванах.

— Така… „Сто години след Емелин Панкхърст поколение пубертетки най-силно от всичко желаят да бъдат сведени до статута на хартиена кукла, на плосък аватар, чиито превърнати в легенда приключения прикриват толкова силен душевен смут и такова отчаяние, че да се хвърли от прозорец на третия етаж. Привидността е всичко: дизайнерът Ги Соме побърза да уведоми пресата, че тя е скочила облечена в една от неговите рокли, и въпросният модел се разпродаде за двайсет и четири часа след смъртта й. Каква по-добра реклама от това, че Лула Ландри е избрала да се срещне със Създателя в творение на Соме?

Не, ние не оплакваме загубата на младата жена, защото за нас тя не бе по-реална от образите на момичетата «Гибсън», излезли изпод перото на Дейна. Скърбим за физическия образ по таблоидите и кориците на модните списания; образ, който ни продаваше дрехи, чанти и представата за знаменитост, чийто край показа, че е безсъдържателна и преходна като сапунен мехур. Онова, което ни липсва в действителност, стига да сме достатъчно честни да си го признаем, са забавните гротескни прояви на тази повърхностна лудетина, чието съществуване от комиксов тип с постоянните наркомански изпълнения, с предизвикателното поведение, красивите дрешки и опасен приятел, с когото ту се събираха, ту се разделяха, го няма вече, за да ни развлича.

Погребението на Ландри бе широко отразено (също като сватбите на прочутите) от долнопробни списания, които се хранят от къпещите се в слава и чиито издатели със сигурност ще скърбят за смъртта й по-дълго от повечето от нас. Бе ни позволено да зърнем известни личности, облени в сълзи, но на семейството й бе отредена най-малката от всичките снимки: оказали се изненадващо нефотогенични, ти да видиш!

Ала една от опечалените искрено ме трогна. В отговор на питането на мъж, за когото може би не си е дала сметка, че е репортер, тя споделила, че се запознала с Ландри в клиника за лечение на зависимости и се сприятелили. Заела място на една от задните пейки в църквата, за да се сбогува, и се оттеглила тихичко. Тя не е продала разказа си за разлика от толкова много други, общували с Ландри приживе. А той би могъл да ни каже нещо вълнуващо за истинската Лула Ландри, породила такава чиста обич у обикновено момиче. Колкото до нас, останалите…“

— Не назовава ли по име това обикновено момиче от клиниката? — прекъсна я Страйк.

Робин мълчаливо обходи с очи статията.

— Не.

Страйк почеса лошо избръснатата си брадичка.

— Бристоу не спомена приятелка от клиника.

— Мислите ли, че може да е важна? — попита с любопитство Робин, като завъртя стола си, за да го погледне.

— Може да е интересно да се поговори с някого, познавал Ландри от център за лечение, а не от нощни клубове.

Страйк бе помолил Робин да издири в интернет материали, свързани с Ландри, само защото нямаше какво друго да й възложи. Тя вече се бе обадила на Дерик Уилсън, охранителя в сградата, и беше уредила среща за Страйк в петък сутринта във „Финикс кафе“ в Брикстън. Пощата за деня се изчерпваше с две циркулярни писма и последно искане за плащане; нямаше обаждания, а в офиса тя вече бе обхванала всичко, което можеше да се класифицира по азбучен ред, разпредели по купчини или подреди според тип и цвят.

Ето защо, вдъхновен от сръчността й при боравенето с Гугъл предишния ден, той й бе поставил тази твърде безцелна задача. През последния час тя четеше на Страйк откъслечни сведения и статии за Ландри и кръга около нея, докато той подреждаше квитанциите, телефонните сметки и снимките, отнасящи се до единствения му друг текущ случай.

— Да се опитам ли да открия още нещо за това момиче? — попита Робин.

— Да — отвърна Страйк разсеяно, докато разглеждаше снимка на едър оплешивяващ мъж в костюм и много апетитна на вид червенокоска в прилепнали джинси. Мъжът в костюма беше господин Джефри Хук; червенокосата обаче нямаше никаква прилика с госпожа Хук, която преди идването на Бристоу в офиса беше единствената клиентка на Страйк. Той пъхна снимката в папката на госпожа Хук и я обозначи с номер дванайсет, а Робин се обърна отново към компютъра.

За известно време настана тишина, нарушавана само от шумоленето на снимките и потракването на късите нокти на Робин върху клавиатурата. Вратата към вътрешния кабинет на Страйк беше затворена, за да скрие походното легло и другите признаци за обитаване, а въздухът бе напоен с изкуствен мирис на лимони благодарение на щедро изпръскания от Страйк освежител за въздух преди пристигането на Робин. За да не бъде изтълкувано като сексуален интерес решението му да седне в другия край на бюрото й, преди да се настани, беше се престорил, че за пръв път вижда годежния й пръстен, и в продължение на пет минути бе водил с нея учтив ненатрапчив разговор на тема годеника й. Узна, че той е наскоро дипломирал се счетоводител на име Матю; че Робин е пристигнала от Йоркшър в Лондон миналия месец именно за да живее с Матю, и че ангажиментите й по заместване са временна мярка до намирането на постоянна работа.

— Мислите ли, че тя може да е на някоя от тези снимки? — попита Робин след малко. — Имам предвид момичето от клиниката.

Екранът беше запълнен с идентични по размер фотографии, като всяка показваше един човек или повече хора, облечени в тъмни дрехи, всичките движещи се от ляво на дясно и отиващи на погребението. На фона на всяка снимка се виждаха бариери и размазаните лица на множеството зад тях.

Най-впечатляваща беше снимката на много високо бледо момиче със златисторуса коса на опашка, на чиято глава се мъдреше творение от черен тюл и пера. Страйк я разпозна, защото всички знаеха коя е: моделът Киара Портър, прекарала с Лула последния й ден на тази земя; приятелката, с която Лула беше заснета на една от най-прочутите фотографии в кариерата си. Вървейки към погребалната служба в памет на Лула, Портър изглеждаше красива и печална. Сигурно беше дошла сама, защото не се виждаше ръка, подхванала лакътя й или положена върху издължения й гръб.

До снимката на Портър имаше една на двойка с надпис „Филмовият продуцент Фреди Бестигуи и съпругата му Танзи“. Бестигуи имаше яко като на бик тяло и къси крака, гръдният му кош беше широк и заоблен като бъчва, а вратът му — дебел. Косата му беше прошарена и късо подстригана във формата на четка; лицето му представляваше маса от бръчки, торбички и бенки, от която месестият му нос стърчеше като тумор. И все пак изглеждаше внушително в скъпото си черно палто и със слабата си като скелет съпруга, облегната на ръката му. Физиономията на Танзи бе почти невидима зад вдигнатата кожена яка на палтото й и огромните кръгли слънчеви очила.

Последен в горния ред от снимки беше „Ги Соме, моден дизайнер“. Беше слаб чернокож мъж, облечен в тъмносин редингот със сложна кройка. Лицето му беше наведено, а изражението му — неразличимо, заради начина, по който светлината падаше върху тъмната му глава, макар че три големи диамантени обици на ухото, обърнато към камерата, бяха уловили светкавиците и блестяха като звезди. Също като Портър той изглежда бе пристигнал без придружител, макар че малка група опечалени, неудостоени с надпис, бяха хванати в кадъра.

Страйк придърпа стола си по-близо към екрана, но все пак запази ръка разстояние между себе си и Робин. Едно от неидентифицираните лица, наполовина отрязано от ръба на снимката, беше това на Джон Бристоу, което се разпознаваше по късата горна устна и хамстерските зъби. Бе прегърнал с една ръка покрусена възрастна жена с бяла коса; лицето й бе изпито и мъртвешко, нескритата й скръб бе трогателна. Зад двамата стоеше висок и надменен на вид мъж, който създаваше впечатление на отвратен от обкръжението, в което е попаднал.

— Не виждам някоя, която може да е обикновеното момиче — каза Робин, като местеше образа на екрана надолу, за да види снимки на красивите и прочутите, изглеждащи тъжни и сериозни. — О, погледнете… Еван Дъфийлд.

Беше облечен в черна тениска, черни джинси и палто с военна кройка. Косата му също беше черна; лицето му беше цяло от изпъкнали ъгловати кости и от хлътнатини; леденосините му очи се взираха право в обектива на камерата. Макар и по-висок от двамата си спътници, застанали от двете му страни, изглеждаше крехък в сравнение с тях; бяха едър мъж в костюм и тревожна на вид по-възрастна жена с отворена уста, която беше направила жест, сякаш искаше да разчисти пътя пред тях. Групичката напомняше на Страйк родители, отвеждащи болно дете от празненство. Страйк забеляза, че макар да създаваше впечатление на дезориентиран и разстроен, Дъфийлд бе положил много грижливо очната си линия.

— Вижте само колко цветя!

Дъфийлд се плъзна към горната част на екрана и изчезна: Робин бе спряла на снимка на огромен букет във формата на нещо, което Страйк взе за сърце, преди да осъзнае, че представлява две извити ангелски крила, изработени от бели рози. Вместена по-малка снимка показваше прикрепената картичка в близък план.

— „Почивай в мир, ангеле Лула. Дийби Мак“ — прочете Робин на глас.

— Дийби Мак? Рапърът? Значи са се познавали?

— Не, не мисля, но се вдигна много шум, че той наел апартамент в сградата й. А и тя е спомената в две от песните му. От пресата бяха много развълнувани, че ще отседне там…

— Добре информирана си по темата.

— О, нали знаете, от списанията — промърмори Робин неопределено и отново превъртя назад снимките от погребението.

— Що за име е Дийби? — почуди се на глас Страйк.

— Идва от инициалите му — поясни тя. — Те са Д. Б. Истинското му име е Даръл Брандън Макдоналд.

— Да не си фен на рапа?

— Не — отвърна Робин, все още съсредоточена върху екрана. — Просто помня такива неща.

Тя изчисти образите, които беше преглеждала, и отново започна да трака по клавиатурата. Страйк се върна към снимките си. На следващата господин Джефри Хук целуваше червенокосата си спътничка и ръката му беше върху обемистото й дупе, намираха се пред станцията на метрото Ийлинг Бродуей.

— Ето един клип от Ютюб — съобщи Робин. — Дийби Мак говори за Лула след смъртта.

— Дай да го видим — рече Страйк и се придвижи напред със стола си, после, размислил, го върна малко назад.

Малкото екранче седем и половина на десет сантиметра оживя. Едър чернокож мъж, облечен в суитчър с качулка, седеше в черно кожено кресло, обърнат към невидим интервюиращ. Беше с бръсната глава и слънчеви очила.

— … самоубийството на Лула Ландри? — прозвуча краят на въпроса на интервюиращия, който беше англичанин.

— Кофти история, човече, адски кофти — отвърна Дийби и прекара длан по гладкото си теме. Гласът му беше мек, плътен и дрезгав, с едва доловимо фъфлене. — Това правят с успелите: преследват те и те разкъсват. Ето какво върши завистта, приятелю. Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца. Нека почива в мир, казвам аз. Най-сетне намери покой, клетата.

— Твърде шокиращо посрещане в Лондон за вас — каза интервюиращият. — Тъкмо покрай вашия прозорец да падне.

Дийби Мак не отговори веднага. Седеше неподвижно, вгледан в събеседника си през непроницаемите стъкла. После каза:

— Аз не бях там. Или сте намерили някой, който твърди, че съм бил?

Интервюиращият се засмя нервно и кратко, после отвърна припряно:

— Боже мой, не, няма такова нещо…

Дийби завъртя глава и каза на някого, стоящ извън обхвата на камерата:

— Дали не трябваше да си доведа адвокатите, а?

Интервюиращият отново избухна в подлизурски смях. Дийби отвърна на погледа му все така без усмивка.

— Дийби Мак — изрече задъхано интервюиращият. — Благодаря ви, че ни отделихте време.

На екрана се показа протегната ръка на бял мъж; Дийби вдигна своята в юмрук. Бялата ръка също се преустрои в такъв и двамата чукнаха кокалчета. Някой извън екрана се изсмя презрително. Клипът свърши.

— „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“ — повтори Страйк, като избута стола си назад в първоначалното му положение. — Интересна гледна точка.

Усети мобилния телефон да вибрира в джоба му и го извади. Името на Шарлот под известие за ново съобщение извика приток на адреналин в тялото му, сякаш току-що бе зърнал готов за скок хищник.

Ако искаш да си прибереш нещата, в петък сутринта между 9 и 12 няма да съм вкъщи.

— Какво? — Бе останал с впечатлението, че Робин е изрекла нещо.

— Казах, че намерих нещо ужасно, което са писали за рождената й майка.

— Добре, прочети ми го.

Върна мобилния телефон в джоба си. Когато отново сведе голямата си глава над папката на госпожа Хук, мислите му се заблъскаха в черепа, сякаш някой бе ударил гонг в него.

Шарлот проявяваше злокобно здравомислие; имитираше зряло спокойствие. Беше извела сръчно вечния им дуел на ново ниво, недостигано и неизпробвано до момента: „Хайде да подходим към това като възрастни“. Може би между лопатките му щеше да се забие нож в мига, в който пристъпеше прага на жилището й; нищо чудно да завареше в спалнята трупа й с прерязани китки, лежащ в локва съсирваща се кръв пред камината.

Гласът на Робин звучеше като фонов шум от прахосмукачка. С усилие той пренасочи вниманието си.

— „… продаде романтичната история на връзката си с чернокож младеж на всеки журналист от таблоид, готов да плати. Ала в действителност няма нищо романтично в историята на Марлийн Хигсън такава, каквато я помнят някогашните й съседи. «Тя приемаше клиенти — твърди Вивиан Кранфийлд, живяла в апартамента над този на Хигсън по времето, когато била бременна с Ландри. — Мъже влизаха и излизаха по всяко време на деня и нощта. Тя не знаеше кой е бащата на бебето, можеше да е всеки от тях. Въобще не искаше детето. Още си спомням как заварих веднъж малката да плаче сама в коридора, докато майка й беше заета с клиент. Горкото създание беше по памперс, едва проходило… Някой трябва да бе съобщил на социалните служби, отдавна трябваше да бъде сторено. Най-доброто, което можеше да се случи на момиченцето, бе да го осиновят.» Истината без съмнение ще шокира Ландри, която описа надълго и широко пред пресата своя подновен контакт с отдавна изгубената рождена майка…“ Писано е преди смъртта на Лула — поясни Робин.

— Да — промърмори Страйк и рязко затвори папката пред себе си. — Имаш ли желание за разходка?