Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (36)

7

Снимките продължиха още три часа. Страйк чакаше в градината, пушеше и докато падна здрач, изпи още една бутилирана вода. От време на време влизаше вътре в къщата да провери как напредват, а това се случваше невероятно бавно. Понякога зърваше или чуваше Соме, чието търпение явно се бе поизчерпало и затова често изджафкваше команди към фотографа или към някого от облечените в черно потръчковци, сгушили се между стойките с дрехи. Накрая, чак към девет часа, след като Страйк бе изял няколко парчета пица, поръчани от намусената и изтощена асистентка на моделиера, Киара Портър слезе по стълбите от мястото, където позираше с двете си колежки, и отиде при Страйк в гримьорната; там Брайъни бе заета да си събира гримовете.

Киара още носеше коравата сребриста минирокля, в която беше позирала за последните снимки. Тънка и ъгловата, с млечнобяла кожа и почти толкова светла руса коса, с бледосини раздалечени очи, тя протегна безкрайно дългите си крака в обувки с платформа, вързани с дълги сребристи панделки, и запали цигара „Марлборо лайт“.

— Боже, не мога да повярвам, че си син на Рокърс! — задъхано рече тя с разширени очи и полуотворени пълни устни. — Колко невероятно странно! Познавам го, той покани мен и Лули на рекламното си парти за диска с най-големите хитове миналата година! Познавам и братята ти Ал и Еди. Те ми казаха, че имат по-голям брат в армията. Боже. Направо е щуро. Приключи ли, Брайъни? — попита Киара натъртено.

Гримьорката очевидно бавеше прекомерно прибирането на занаятчийските си инструменти. Сега, когато пушейки, Киара мълчаливо я наблюдаваше, тя видимо се забърза.

— Да, приключих — отговори най-сетне по-ведро Брайъни, като преметна една тежка кутия през рамо и награби другите в ръце. — До скоро, Киара. Довиждане — добави тя към Страйк и си тръгна.

— Навсякъде си вре носа, голяма клюкарка е — съобщи Киара на Страйк. Отметна назад дългата си, почти бяла коса, направи разместване в позата на изящните си крака и попита: — Виждаш ли се често с Ал и Еди?

— Не — отвърна Страйк.

— Ами майка ти — продължи без смущение тя, като издуха дим от ъгъла на устата си. — Че тя направо е легенда. Баз Кармайкъл направи цяла колекция преди два сезона, наречена „Супергрупарка“, вдъхновена от Биби Буел и майка ти. Макси поли, ризи без копчета и ботуши.

— Не знаех — каза Страйк.

— О, беше… Знаеш го този страхотен цитат за роклите на Оси Кларк как мъжете ги харесвали, защото можели лесно да ги разтворят и да изчукат момичетата. Това е бил духът на ерата на майка ти.

Тя отново тръсна глава, за да отметне косата от очите си, и се вгледа в него не със смразяващата и презрителна преценка на Танзи Бестигуи, а с откровена и открита почуда. Трудно му беше да реши дали е искрена, или разиграва своя си роля, красотата й беше пречка — като плътна паяжина, през която му бе трудно да я види ясно.

— Ако не възразяваш, искам да ти задам въпроси за Лула.

— Господи, да. Да. Не, наистина искам да помогна. Когато чух, че някой води разследване, казах си: хубаво. Най-сетне.

— Сериозно ли?

— Ами да. Цялата история беше толкова шокираща. Не можех да повярвам. Тя още е в телефона ми, погледни.

Взе да рови в огромната си чанта и най-накрая извади бял айфон. Започна да щрака по списъка с контакти, после се наведе към него и му показа името „Лули“. Парфюмът й бе сладък и остър.

— Все очаквам тя да ми се обади — промълви Киара, помръкнала за миг, и отново пъхна телефона в чантата си. — Не мога да я изтрия. Все се каня да го направя и винаги нещо ме спира.

Тя се изправи неспокойно, подви под себе си единия си крак, седна върху него и пуши мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Била си с нея през по-голямата част от последния й ден, нали? — попита Страйк.

— Не ми припомняй, дявол го взел — промърмори Киара и затвори очи. — Премисляла съм го поне милион пъти. Опитвах се да проумея как така от напълно щастливо момиче само за часове се превърна в покойница.

— Била е напълно щастлива?

— По-щастлива, отколкото я бях виждала през цялата последна седмица. Върнахме се от работна сесия в Антигуа за „Вог“, двамата с Еван се събраха, устроиха си церемония за обвързване. Всичко в живота й се нареждаше фантастично, беше на седмото небе.

— Ти присъства ли на тази церемония за обвързване?

— О, да — отвърна Киара и пусна угарката си в кутийка от кока-кола, където тя угасна с леко съскане. — Господи, беше невероятно романтично. Еван й го сервира изневиделица в дома на Дики Карбъри. Нали го знаеш Дики Карбъри, ресторантьора? Той има абсолютно прекрасна вила в Котсуолдс и всички бяхме там за уикенда. Еван беше купил за двама им еднакви халки на Фъргюс Кийн, направо върховни, от оксидирано сребро. Подкара ни всички към езерото в студа и насред снега й рецитира стихотворение, което бе написал за нея, след което постави халката на пръста й. Лули се заливаше от смях, а после и тя му рецитира стихотворение на Уолт Уитман. Беше толкова впечатляващо — промълви Киара, внезапно станала сериозна, — че съвсем спонтанно каза наизуст стихотворение, което беше съвършеното за случая. А хората си мислят, че моделите са тъпи. — Тя отново отметна коса назад, предложи на Страйк цигара и сама си взе нова. — Уморих се да обяснявам, че в Кеймбридж ме чака преподавателско място по английска литература.

— Нима? — попита Страйк, неуспял да скрие изненадата в гласа си.

— Да — отвърна тя и с красива гримаса издуха дима, — но кариерата ми на модел се развива толкова успешно, че реших да й дам още една година. Все пак тя ми отваря много врати.

— Значи тази церемония за обвързване се е провела седмица преди Лула да умре?

— Да — потвърди Киара, — предишната събота.

— И се състоеше само в размяна на стихотворения и халки? Без обети и нещо официално?

— Не, нямаше юридическа сила, беше просто един прелестен, един перфектен момент. Като се изключи Фреди Бестигуи, той се държа като абсолютен досадник. Поне проклетата му жена я нямаше — заяви Киара и дръпна силно от цигарата си.

— Танзи?

— Танзи Чилингъм, да. Истинска кучка е. Нищо чудно, че се развеждат, тъй или иначе всеки си водеше свой живот, никога не ги виждаха заедно. Честно казано, Фреди не беше чак толкова досаден през този уикенд, предвид ужасната репутация, с която се ползва. Просто додяваше на Лули, но не беше толкова кошмарен, колкото разправят, че можел да бъде. Спомням си история за крайно наивно момиче, на което обещал незначителна роля във филм…

— Каза, че Фреди се държал като досадник. По какъв начин точно?

— Ами постоянно приклещваше Лули в някой ъгъл и й разтягаше локуми колко великолепно щяла да стои на екрана и какъв невероятен човек бил баща й.

— Сър Алек ли?

— Да, сър Алек, разбира се. О, боже мой — разшири очи Киара, — ако той бе познавал истинския й баща, Лули щеше да превърти от радост! Да го открие беше мечтата на живота й. Не, той просто каза, че познавал сър Алек преди много години, били от един и същ квартал в Ийст Енд, така че тя трябвало да го приема за нещо като кръстник. Мисля, че се опитваше да бъде забавен, но не му се получаваше. А и беше ясно за всички, че я обработва само за да я вкара в някой свой филм. Държа се като пълен простак на церемонията. Подвикваше: „Аз ще предам булката!“. Беше пиян, лочи през време на цялата вечеря. Наложи се Дики да му каже да млъкне. А после, след церемонията, всички пихме шампанско в къщата и Фреди прибави още бутилка или две към вече изпитото. Не спираше да крещи на Лули как от нея щяло да излезе велика актриса, но тя не му обръщаше внимание. Беше се гушнала с Еван на канапето, бяха като… — Внезапно в силно гримираните очи на Киара заблестяха сълзи, тя се извърна и ги избърса с красивите си бели ръце. — … като лудо влюбени. Никога не я бях виждала по-щастлива.

— Отново си видяла Фреди Бестигуи вечерта, преди Лула да умре, нали? Не го ли срещнахте двете във фоайето, когато тръгнахте да излизате?

— Да — отвърна Киара, като още бършеше очите си. — Откъде знаеш?

— От Уилсън, охранителя. Според него Бестигуи казал нещо на Лула и на нея не й харесало.

— Да, прав е. Бях забравила. Фреди спомена нещо за Дийби Мак, как Лули сигурно се вълнувала от идването му и как той много искал да ги събере двамата във филм. Не си спомням точно как се изрази, но думите му прозвучаха някак мръснишки.

— Лула знаеше ли, че осиновителят й и Бестигуи са били приятели?

— Каза ми, че за пръв път чувала. Не общуваше по съседски със семейство Бестигуи, никак не харесваше Танзи.

— Защо?

— О, просто Лули не я занимаваха теми като например чий съпруг има най-голямата яхта, не искаше да се замесва с този тип хора. Беше далеч по-стойностен човек от сестрите Чилингъм.

— Добре — каза Страйк, — би ли ми разказала за следобеда и вечерта, които прекара с нея?

Киара пусна и втората си угарка в кутийката от кока-кола и мигновено запали нова.

— Да. Добре, нека да помисля. Срещнахме се у тях. Брайъни дойде да се погрижи за веждите й, а накрая направи и на двете ни маникюр. Прекарахме си един следобед по женски.

— Как изглеждаше тя?

— Беше… — Киара се поколеба. — Не ми се стори толкова щастлива, колкото предишната седмица. Но в никакъв случай не склонна към самоубийство.

— Шофьорът й Кийрън каза, че му се видяла странна, като напуснала дома на майка си в Челси.

— О, боже мой, та как няма да бъде. Майка й беше болна от рак.

— Лула говори ли ти за майка си, като се видяхте?

— Не много. Спомена, че поседяла при нея, защото била твърде отпаднала след операцията, но никой не си и помисляше, че лейди Бристоу ще умре. Предполагаше се, че след операцията ще е излекувана.

— Лула посочи ли друга причина, поради която се чувства не така щастлива както преди?

— Не — отговори Киара и бавно поклати глава, а бяло-русата коса се разлюля около лицето й. Тя отново я отметна назад и всмукна дълбоко от цигарата си. — Изглеждаше леко унила и разсеяна, но аз го отдадох на посещението у майка й. Те имаха много странни взаимоотношения. Лейди Бристоу беше властна и я бранеше като орлица от всичко. Лули изпитваше известна клаустрофобия в нейно присъствие.

— Забеляза ли Лула да телефонира на някого, докато бяхте заедно?

— Не — отвърна Киара, след като помисли малко. — Знам, че често си поглеждаше телефона, но с никого не говори, доколкото си спомням. Ако е звъняла на някого, правила го е тихомълком. На няколко пъти излиза от стаята.

— Според Брайъни е била възбудена от пристигането на Дийби Мак.

— О, за бога — нетърпеливо изрече Киара. — Всички ние бяхме далеч по-възбудени, и Ги, и Брайъни, дори и аз мъничко — призна тя с умилителна честност. — Но Лули не чак толкова. Тя беше влюбена в Еван. Не вярвай на всичко, което Брайъни дрънка.

— Лула имаше ли лист хартия у себе си, спомняш ли си? Синьо листче, на което е писала?

— Не — поклати глава Киара. — Защо? Какво е било?

— Още не знам — каза Страйк и внезапно Киара зяпна поразена.

— Боже, да не ми казваш, че е оставила предсмъртно писмо? О, господи. Това вече би било наистина откачено. Но не! Би означавало, че вече е била решила да го направи.

— Може и друго да е било — поясни Страйк. — Споменала си по време на следствието, че Лула е изразила намерение да остави всичко на брат си, нали така?

— Да, точно така — потвърди сериозно Киара и кимна. — Ето какво стана. Ги беше изпратил на Лула от онези приказни чанти от новата колекция. Знаех, че на мен няма да ми прати, макар и аз да бях в рекламата. Така или иначе разопаковах бялата, беше „Кашил“, истинска красота. Имаше подвижна копринена подплата и той я беше десенирал специално за нея с изумителна африканска шарка. Казах ей тъй, на шега: „Лули, ще ми я дадеш ли тази?“. А тя отвърна извънредно сериозно: „Оставям всичко на брат си, но съм сигурна, че той би ти дал каквото поискаш да имаш“.

Страйк наблюдаваше и се ослушваше, за да долови някакъв знак, че тя лъже или преувеличава, ала думите прозвучаха непринудено и искрено.

— Това е много странно изказване, не мислиш ли? — коментира той.

— Да, може би. Но Лули си беше такава, понякога ставаше мрачна и драматична. Ги често й казваше: „Не го раздавай чак толкова куку, Кукувице“. Така или иначе — въздъхна Киара, — тя не пое намека за чантата „Кашил“. Надявах се просто да ми я даде, та тя имаше цели четири.

— Можехте ли да се наречете близки двете с Лула?

— О, да, абсолютно, тя ми казваше всичко.

— Няколко души споменаха, че не се доверявала лесно. Бояла се, че с доверието й може да се злоупотреби пред пресата. Чух, че изпитвала хората, за да е сигурна дали да им вярва.

— О, да, на моменти ставаше малко параноична. Особено след като истинската й майка започна да продава истории на пресата. Ако щеш вярвай, попита ме — заяви Киара, като размаха цигарата си — дали съм казала на някого, че отново се е събрала с Еван. Хайде де. Такова нещо не можеше да остане в тайна. Всички за това приказваха. Уверявах я: „Лули, има нещо по-лошо от това да говорят за теб и то е да не говорят за теб“. Това е Оскар Уайлд — добави тя любезно. — Но Лули не харесваше тази страна на славата.

— Ги Соме смята, че Лула не би се събрала отново с Дъфийлд, ако той не е бил извън страната.

— Типично за Ги да го каже. Той постоянно се стремеше да закриля Лули. Обожаваше я, истински я обичаше. Смяташе, че Еван е нещастие за Лули, ала той не познава истинския Еван. Може да е много сбъркан, но е добър човек. Неотдавна отиде да посети лейди Бристоу. Попитах го: „Защо ти трябваше да се подлагаш на това, Еван?“. Не знам дали си наясно, но нейното семейство го мрази. Знаеш ли какво ми отговори? „Просто исках да поговоря с някого, на когото му е мъчно колкото на мен, че нея я няма вече.“ Не е ли адски тъжно, а?

Страйк прочисти гърлото си.

— Пресата е направо безпощадна към Еван, толкова е несправедливо. Каквото и да стори, в техните очи все е сбъркал.

— Дъфийлд е дошъл при теб в нощта, когато тя е умряла, нали?

— Господи, да. Ето и ти сега — възкликна негодуващо Киара. — Изкараха го, сякаш сме се чукали или кой знае какво! Нямал пари, а шофьорът му изчезнал и той прекосил Лондон пеша, за да дойде да преспи у дома. Спа на дивана. Така че бяхме заедно, когато чухме новините. — Тя вдигна цигарата към плътните си устни и всмукна силно с поглед, закован в пода. — Беше ужасно. Не можеш да си представиш. Ужасно. Еван беше… господи. А после — промълви тя едва чуто — всички гракнаха, че е бил той. След като Танзи Чилингъм обяви, че чула караница, медиите направо полудяха. Беше кошмарно.

Тя вдигна поглед към Страйк и отмести с ръка косата от лицето си. Острата светлина от тавана изтъкваше съвършената й костна структура.

— Не си се виждал с Еван, нали?

— Не.

— Искаш ли да се запознаеш с него? Можеш да дойдеш с мен сега. Каза, че тази вечер ще е в „Узи“.

— Би било чудесно.

— Супер. Почакай.

Тя скочи и извика през отворената врата:

— Ги, сладурче, може ли да нося роклята тази вечер? Хайде, съгласи се, ще ходя в „Узи“.

Соме влезе в малката стая. Зад очилата изражението му бе уморено.

— Добре. Гледай да те снимат. Но само смей да я съсипеш, ще те дам под съд.

— Няма да я съсипя. Ще водя Корморан да го запозная с Еван.

Тя напъха цигарите в огромната си чанта, в която бяха и дневните й дрехи, и я метна през рамо. С високите си токове беше само един пръст по-ниска от детектива. Соме погледна Страйк с присвити очи.

— Погрижи се да изпотиш малката гадинка.

— Ги! — нацупи се Киара. — Не бъди ужасен.

— И умната, млади господарю Рокъби — с обичайната си нотка злоба добави Соме. — Киара е голяма мръсница, нали, драга моя? При това също като мен си пада по едрите.

— Ги! — изписка Киара, престорено скандализирана. — Хайде, Корморан, отвън ме чака шофьор.