Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (24)

5

Страйк и Робин се разделиха на метростанцията „Ню Бонд стрийт“. Робин взе метрото обратно до офиса, за да звъни в „Бест Филмс“, да прегледа онлайн телефонните указатели за лелята на Рошел Онифаде и да се укрива от „Временни кадри“ („Дръж вратата заключена“, посъветвал я бе Страйк).

Страйк си купи вестник и взе метрото до Найтсбридж, после повървя, тъй като имаше много време за убиване до „Сърпънтайн Бар енд Кичън“ — ресторанта, избран от Бристоу за обедната им среща.

Маршрутът му минаваше през Хайд Парк по пътеки сред разлистени дървета и по насипаната с пясък алея за яздене Ротън Роу. По време на пътуването си в метрото беше нахвърлял бележки за сведенията, получени от момичето на име Мел, и сега сред огряната от слънцето зеленина мислите му отлетяха към образа на Робин в прилепналата зелена рокля.

Беше я обезсърчил с реакцията си, знаеше го, но моментът криеше странна интимност, а тъкмо интимност най-малко желаеше на дадения етап, и то последно с Робин, толкова умна, професионална и тактична. Приятна му бе компанията й и оценяваше умението й да зачита личния му живот и да сдържа любопитството си. Нямаше спор, помисли си Страйк, отмествайки се встрани, за да избегне велосипедист, че бе попаднал на онова рядко срещано в живота качество, особено сред жените. Ала именно обстоятелството, че съвсем скоро щеше да е свободен от Робин, бе една от причините спокойно да се наслаждава на присъствието й; това, че тя щеше да продължи кариерата си другаде, беше също като годежния й пръстен една добре дошла бариера. Той харесваше Робин; чувстваше признателност към нея; беше дори (след тази сутрин) впечатлен от нея. Ала тъй като имаше нормално зрение и все още ненакърнено либидо, всеки път, когато тя се навеждаше над монитора на компютъра си, му бе припомняно, че е много сексапилно момиче. Не красива като Шарлот, но въпреки това привлекателна. Този факт никога не го бе поразявал с такава яснота, както когато Робин излезе от пробната във впитата зелена рокля и вследствие на това той буквално бе отвърнал поглед. Наясно бе, че от нейна страна нямаше никаква преднамерена провокация, но беше реалист по отношение на крехкото равновесие, което трябваше да крепи, за да запази здравия си разум. Тя беше единственото човешко същество, с което поддържаше редовен контакт, и той не подценяваше настоящата си уязвимост. Беше схванал също така от някои уклончиви отговори и колебания, че на годеника й не му харесва, дето тя бе напуснала Агенцията за временно настаняване заради тази безперспективна договорка. За всички беше най-безопасно зараждащото се приятелство да не става прекалено сърдечно, така че той не биваше да се възхищава открито на фигурата й в онази прилепнала тъкан.

Страйк никога не беше влизал в „Сърпънтайн Бар енд Кичън“. Намираше се на брега на езеро с лодки и представляваше забележителна сграда, която приличаше на футуристична пагода повече от всичко друго, което той беше виждал. Обемистият бял покрив, наподобяващ огромна книга, поставена с разтворените страници надолу, беше поддържан от шедова конструкция, облицована със стъкло. Огромна плачеща върба галеше с вейките си страничната фасада на ресторанта и повърхността на водата.

Макар да бе хладен и ветровит ден, гледката към езерото, огряно от слънцето, бе великолепна. Страйк избра външна маса точно до водата, поръча си пинта „Дум бар“ и се зае да чете вестника си.

Бристоу закъсняваше вече десет минути, когато висок, добре сложен светъл мъж в скъп костюм се спря до масата на Страйк.

— Господин Страйк?

Беше над петдесет и пет годишен, с гъста коса, стегната челюст и изявени скули и приличаше на средно прочут актьор, нает да играе богат бизнесмен в минисериал. Страйк, чиято визуална памет беше отлично тренирана, го разпозна веднага като високия мъж, недоволен от окръжаващата го обстановка на погребението на Лула Ландри, от снимките, открити от Робин онлайн.

— Тони Ландри, чичото на Джон и Лула. Може ли да седна?

Според Страйк усмивката му бе може би най-съвършеният пример за неискрена социална гримаса — просто оголи равните си бели зъби. Ландри съблече палтото си, метна го върху облегалката на стола срещу Страйк и седна.

— На Джон му се наложи да се забави в службата — каза той. Вятърът разроши косата му и показа известно оредяване по слепоочията. — Помоли Алисън да ви звънне, за да ви уведоми. Случайно минавах покрай бюрото й в същия момент и реших да дойда и лично да ви предам съобщението. Така ще имам възможност да поговоря с вас насаме. Очаквах да се свържете с мен. Знам, че обхождате постепенно всички, с които е контактувала племенницата ми.

Той извади очила със стоманени рамки от горния джоб на сакото си, сложи си ги и отдели един момент на менюто. Страйк отпиваше от бирата си и чакаше.

— Чух, че сте разговаряли с госпожа Бестигуи — каза Ландри, като остави менюто, свали очилата и отново ги прибра в джобчето.

— Да, така е — отговори Страйк.

— Танзи очевидно е изпълнена с добри намерения, но не си прави услуга, като повтаря версия, доказана от полицията за несъстоятелна. Никак не си прави услуга — повтори Ландри високопарно. — Казах го и на Джон. Първото му задължение би трябвало да е към клиентката на фирмата и опазването на интересите й. За мен терин от джолан — добави той към минаващата келнерка — и трапезна вода. Бутилирана. И тъй, господин Страйк, намирам за най-добре да съм директен. По много причини, всичките основателни, не одобрявам ровенето около смъртта на Лула. Не очаквам да се съгласите с мен. Вие печелите тъкмо от ровене около семейни трагедии. — Отново показа агресивната си студена усмивка. — Разбирам ви и не съм лишен от съчувствие към вас. Всички трябва някак да си изкарваме прехраната и мнозина сигурно биха казали, че моята професия е също тъй паразитна като вашата. Ала може би ще е от полза и за двама ни да изложа пред вас известни факти, които Джон е предпочел да премълчи.

— Преди да стигнем дотам — прекъсна го Страйк, — какво точно задържа Джон в службата? Ако няма да дойде, ще си уредя нова среща с него. Имам да се видя с други хора днес следобед. Още ли работи над оня случай с Конуей Оутс?

За Конуей Оутс знаеше само онова, което Ърсула бе подхвърлила — че е американски финансист, ала споменаването на покойния клиент на фирмата произведе желания ефект. Помпозността на Ландри, желанието му да контролира разговора, позата му на самоуверено превъзходство изчезнаха напълно, заместени от шок и гняв.

— Джон не би могъл… Нима е бил толкова…? Това са абсолютно конфиденциални дела на фирмата.

— Не беше Джон — уточни Страйк. — Госпожа Ърсула Мей спомена, че имало някакъв проблем с наследниците на господин Оутс.

Очевидно стъписан, Ландри избъбри:

— Много съм изненадан… Не бих очаквал от Ърсула… от госпожа Мей…

— И така, Джон ще дойде ли изобщо? Или му възложихте нещо, което да го държи зает през цялата обедна почивка?

Наслаждаваше се да гледа как Ландри се бори със своята сприхавост и се мъчи да възвърне контрола над себе си и над ситуацията.

— Джон скоро ще е тук — процеди той накрая. — Надявах се, както казах, да мога да ви изложа някои факти насаме.

— Ами добре, в такъв случай ще ми трябва това. — И Страйк извади от джоба си бележник и химикалка.

Ландри изглеждаше също така смутен от тези аксесоари, както се бе показала Танзи.

— Няма нужда да си водите бележки — каза той. — Онова, което ще кажа, няма отношение… или поне пряко отношение… към смъртта на Лула. С други думи — добави той педантично — няма да допринесе към друга теория освен към тази за самоубийство.

— И все пак — настоя Страйк — бих искал да имам помощните си средства.

Ландри имаше вид, сякаш се кани да протестира, но размисли.

— Добре тогава. Първо, трябва да знаете, че Джон е дълбоко разтърсен от смъртта на осиновената си сестра.

— Разбираемо е — коментира Страйк, като наклони бележника така, че адвокатът да не може да вижда страницата, и написа думите „дълбоко разтърсен“ просто за да подразни Ландри.

— Да, естествено. И макар да не бих отишъл дотам да твърдя, че един частен детектив би трябвало да откаже на клиент въз основа на това, че е под емоционално напрежение или депресиран — както казах, всички трябва да си изкарваме прехраната — в този случай…

— Мислите, че всичко това е плод на въображението му?

— Не бих го изразил по този начин, но принципно е така. Джон понесе толкова скръб, колкото на повечето хора не им се налага да преживеят за цял живот. Може да не знаете, че той вече изгуби брат…

— Знаех го. С Чарли някога бяхме съученици. Именно затова Джон ме нае.

— Учили сте в „Блейкифийлд“?

— За кратко. Преди майка ми да си даде сметка, че таксите са непосилни за нея.

— Разбирам. Не го знаех. Но дори и така да е, сигурно не осъзнавате напълно… Джон винаги е бил… Нека използвам израза на сестра ми — емоционално напрегнат. Родителите му трябваше да се обърнат към психолози след смъртта на Чарли. Нямам претенциите да бъда експерт по душевно здраве, но ми се струва, че смъртта на Лула накрая го тласна да прекрачи отвъд…

— Неподходящо словосъчетание избрахте, но разбирам мисълта ви — промърмори Страйк и записа „Бристоу е чалнат“. — По какъв начин точно Джон е прекрачил отвъд ръба?

— Мнозина биха казали, че възбуждането на такова подновено разследване е безцелно — отбеляза Ландри.

Страйк държеше химикалката си готова над страницата. За момент челюстите на Ландри се раздвижиха, сякаш дъвчеше, после произнесе с усилие:

— Лула страдаше от маниакална депресия и скочи от прозореца след скандал с приятеля си наркоман. Няма мистерия. Беше ужасно за всички нас, особено за горката й майка, но това е грозната истина. Принуден съм да направя извода, че Джон изживява някакъв срив, и ако нямате нищо против да го кажа откровено…

— Нямам, давайте.

— … споразумението помежду ви го насърчава в нездравия му отказ да приеме истината.

— И тя е, че Лула се е самоубила?

— Мнение, споделяно от полицията, патолога и главния следовател. По неясни за мен причини Джон е решен да докаже, че е било убийство. А защо смята, че това ще ни накара да се почувстваме по-добре, не мога да ви кажа.

— Близките на самоубийците често се чувстват виновни — коментира Страйк. — Преследва ги идеята, колкото и неразумна да е, че биха могли да сторят повече, да помогнат. Един убиец би освободил семейството от чувството на вина, нали така?

— Никой от нас няма за какво да се чувства виновен — заяви Ландри със стоманени нотки в тона. — Лула получаваше най-добрите медицински грижи от ранно юношество и всички материални предимства, които семейството можеше да й осигури. „Безкрайно разглезена“, с тази фраза мога да опиша осиновената си племенница. Майка й буквално би умряла за нея, но не получи особена отплата.

— Смятахте Лула за неблагодарна, така ли?

— Не е нужно да записвате това. Или тези бележки са предназначени за някой долнопробен таблоид?

Страйк се заинтригува от това как Ландри напълно изостави престорената си вежливост, с която се бе появил на масата. Пристигна келнерката с поръчаното ястие. Той не й благодари, а мълчаливо и ядно наблюдаваше Страйк, докато тя се отдалечи. После каза:

— Ръчкате там, където можете да причините единствено вреда. Откровено казано, бях стъписан, като узнах какво е намислил Джон. Стъписан.

— Нима не е изразявал пред вас съмнения във версията за самоубийство?

— Беше в шок естествено, като всички нас, но не си спомням да е намеквал за убийство.

— Близки ли сте с племенника си, господин Ландри?

— Какво общо има това?

— Би могло да обясни защо не е споделил мислите си с вас.

— С Джон имаме изрядни служебни взаимоотношения.

— „Служебни взаимоотношения“?

— Да, господин Страйк, ние работим заедно. Дали сме неразделни в извънработно време? Не сме. Ала и двамата сме ангажирани с грижите за сестра ми — лейди Бристоу, майката на Джон — чиито дни вече са преброени. Разговорите ни извън службата обикновено са свързани с Ивет.

— Джон ми прави впечатление на предан син.

— Сега има само Ивет и това, че тя умира, не помага на душевното му състояние.

— Надали има само нея. Налице е и Алисън, нали?

— Не вярвам това да е особено сериозна връзка.

— Може би един от мотивите на Джон да ме наеме, е желанието да поднесе истината на майка си, преди тя да умре.

— Истината няма да помогне на Ивет. На никого не е приятно да установи, че трябва да жъне каквото си е посял.

Страйк не каза нищо. Както очакваше, адвокатът не устоя на изкушението да изясни думите си и само след миг той продължи:

— Ивет винаги е била майка орлица. Обожава дечицата — изрече го, сякаш това е някаква перверзия, която леко го отвращава. — От онези чудати жени е, дето биха народили двайсет деца, стига да се намери достатъчно плодовит мъж. Слава богу Алек беше стерилен… Или Джон не ви го е споменал?

— Уведоми ме, че сър Алек Бристоу не е негов биологичен баща, ако това имате предвид.

Ако е бил разочарован, че не е първият, поднесъл тази информация, то Ландри мигом се съвзе.

— Ивет и Алек осиновиха две момчета, но тя нямаше никаква представа как да се справя с тях. Чисто и просто невъзможна е като майка. Не умее да контролира и дисциплинира, глези прекомерно и категорично отказва да види истината под носа си. Не твърдя, че се дължи изцяло на нейното родителско влияние, кой знае какво е генетичното предразположение, но Джон беше мрънкало, лепка и позьор, а Чарли — напълно необуздан и в резултат…

Ландри рязко млъкна и по скулите му избиха червени петна.

— … в резултат падна с колелото си в каменоломна? — подсказа Страйк.

Изрече го, за да види реакцията на Ландри, и не беше разочарован. Остана с впечатлението за свиващ се тунел, за далечна затваряща се врата.

— Казано направо, точно така е. И беше малко късно после Ивет да крещи и напада Алек и да рухва в несвяст на пода. Ако бе упражнявала върху него поне мъничко контрол, момчето не би се опълчило на забраната. Аз бях там — с каменно лице съобщи Ландри. — Отидох да ги посетя през уикенда. Беше Великден. Бях отишъл да се разходя из селото и като се върнах, заварих всички да го търсят. Тръгнах право към каменната кариера. Просто си знаех. Имаше забрана да ходи на това място, значи беше там.

— Вие ли намерихте тялото му?

— Да, аз.

— Трябва да е било ужасно за вас.

— Да — отвърна Ландри, — беше.

— Сестра ви и сър Алек са осиновили Лула след смъртта на Чарли, нали?

— И това беше може би най-голямата глупост, на която Алек Бристоу се съгласи — отсече Ландри. — Ивет вече бе доказала, че е катастрофална майка. Надали щеше да се справи по-добре в състояние на неудържима скръб. То се знае, винаги бе искала дъщеря, момиченце, което да облича в розово, и Алек реши, че това ще я направи щастлива. Неизменно даваше на Ивет каквото поискаше. Бе запленен от нея в мига, когато тя постъпи на работа при него като машинописка, а той беше още лишен от лустро жител на Ийст Енд. Ивет открай време я влече по̀ първобитното.

Страйк се почуди какъв би могъл да е истинският източник на гнева на Ландри.

— Не се ли разбирате със сестра си, господин Ландри?

— Разбираме се отлично, просто не съм сляп за недостатъците на Ивет, както и за собствената й вина за бедите й.

— Трудно ли получиха одобрение за ново осиновяване, след като Чарли умря?

— Сигурно щеше да е трудно, ако Алек не беше мултимилионер — изсумтя Ландри. — Знам, че властите изразиха загриженост по повод душевното здраве на Ивет, при това и двамата вече не бяха в първа младост. Жалко, че не им беше отказано. Но Алек беше човек с неизчерпаема находчивост, а и имаше всевъзможни странни контакти от младите си години, когато е бил уличен продавач. Не съм запознат с подробностите, но бих се обзаложил, че е раздал немалко подкупи. Но дори и така не можа да се добере до дете от бялата раса. Доведе поредното мъниче с неизвестно потекло, което да бъде възпитавано от депресирана и истерична жена, лишена от всякаква критичност. Изобщо не се изненадах, че резултатът бе катастрофален. Лула бе нестабилна като Джон и необуздана като Чарли, а Ивет бе също тъй неспособна да се справя с нея, както и с другите двама.

Докато пишеше в бележника единствено заради Ландри, Страйк се питаше дали тъкмо вярването в генетичното предопределение не е отчасти причината за обсебеността на Бристоу от чернокожите роднини на Лула. Без съмнение Бристоу не бе останал непосветен във възгледите на чичо си през годините, защото децата попиваха мненията на близките си на дълбоко подсъзнателно ниво. Той, Страйк, бе усещал с цялото си същество, далеч преди да бъде изречено пред него с думи, че майка му не е като другите, че у нея има (ако можеше да се вярва на безгласния код, използван от възрастните наоколо) нещо срамно.

— Струва ми се, че сте видели Лула в деня на смъртта й — каза Страйк.

Ресниците на Ландри бяха толкова руси, че изглеждаха сребристи.

— Моля?

— Да… — Страйк прелисти с преднамерена показност бележника си и се спря на една празна страница. — Срещнали сте се в апартамента на сестра ви, нали? Когато Лула е отишла да види лейди Бристоу.

— Кой ви го каза? Джон ли?

— Пише го в полицейското досие. Не е ли истина?

— Напротив, самата истина е, но не виждам връзка с онова, което обсъждаме.

— Простете, когато пристигнахте, казахте, че сте очаквали да ви потърся. Останах с впечатление, че на драго сърце бихте отговаряли на въпроси.

Ландри доби вид на човек, неочаквано вкаран в капан.

— Нямам какво да добавя към показанията си пред полицията — каза той най-сетне.

— А те са — поясни Страйк, като продължаваше да прелиства празни страници, — че онази сутрин сте се отбили да навестите сестра си, където сте срещнали племенницата си, а после сте отпътували за Оксфорд, за да присъствате на международна конференция за развитието на семейното право.

Ландри още повече се вкисна.

— Точно така — потвърди той.

— В колко часа според вас отидохте в дома на сестра си?

— Трябва да е било около десет — отвърна Ландри след кратка пауза.

— И колко дълго останахте?

— Може би половин час. А може и по-дълго. Не си спомням.

— И оттам направо тръгнахте към конференцията в Оксфорд, така ли?

През рамото на Ландри Страйк видя Джон Бристоу да разпитва келнерката; беше задъхан и малко пораздърпан, сякаш бе тичал. В ръка държеше правоъгълно кожено куфарче. Огледа се, като дишаше запъхтяно, и когато зърна тила на Ландри, на Страйк му се стори, че прочете в очите му страх.