Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

11

— Агентът на Еван Дъфийлд заяви, че клиентът му не приема повече обаждания и не дава интервюта по повод Лула Ландри — съобщи Робин на следващата сутрин. — Дадох му да разбере, че не сте журналист, но той беше непреклонен. А хората в офиса на Ги Соме са по-груби и от служителите на Фреди Бестигуи. Ще рече човек, че се опитвах да получа аудиенция при папата.

— Добре — каза Страйк. — Ще видя дали ще мога да се свържа с него чрез Бристоу.

Робин за пръв път виждаше Страйк с костюм. Според нея изглеждаше като ръгбист на път за международно състезание: едър, традиционно елегантен в тъмното сако и с дискретната вратовръзка. Беше на колене и ровеше в един от кашоните, донесени от апартамента на Шарлот. Робин беше отвърнала поглед от вещите му, натикани вътре. Все още избягваха да споменават факта, че Страйк живее в офиса си.

— Аха! — възкликна той, най-сетне открил сред купчина писма яркосин плик: поканата за празненството на племенника си. — По дяволите — измърмори, като я отвори.

— Какво има?

— Тук не пише на колко години става — отвърна Страйк. — Говоря за племенника си.

Робин беше любопитна за връзките на Страйк с роднините му. Тъй като все още не беше информирана официално, че шефът й има много на брой братя и полусестри, прочут баща и леко скандална майка, въздържа се от въпроси и продължи да отваря малката по обем поща за деня.

Страйк се надигна, отнесе кашона обратно в един ъгъл на вътрешния кабинет и се върна при Робин.

— Какво е това? — попита, като видя фотокопиран лист от вестник на бюрото й.

— Запазих го за вас — стеснително отвърна тя. — Казахте, че сте се зарадвали да видите материала за Еван Дъфийлд… Реших, че и това ще ви заинтересува, ако вече не сте го видели.

Беше грижливо изрязана статия за филмовия продуцент Фреди Бестигуи, излязла в „Ивнинг Стандард“ от предишния ден.

— Отлично. Ще я прочета на път за обяда с жена му.

— Която скоро ще е бивша — вметна Робин. — Всичко е описано тук. Господин Бестигуи явно няма голям късмет в любовта.

— От това, което ми разправи Уордъл, съдя, че не е особено обичлив — отбеляза Страйк.

— Как накарахте този полицай да говори с вас? — попита Робин, не успявайки да сдържи любопитството си по този въпрос. Отчаяно копнееше да научи повече за напредъка на разследването.

— Имаме общ приятел — отвърна Страйк. — Човек, с когото се запознах в Афганистан. Той е началник в централното управление на полицията.

— Били сте в Афганистан?

— Да. — Страйк обличаше палтото си, като държеше между зъбите си сгънатата статия за Фреди Бестигуи и поканата за рождения ден на Джак.

— Какво правихте в Афганистан?

— Разследвах случай на „убит в бой“ — обясни Страйк. — Бях към военната полиция.

— О! — промълви Робин.

Военната полиция не се връзваше с впечатлението на Матю за шарлатанин или развейпрах.

— Защо напуснахте?

— Бях ранен — отговори Страйк.

Пред Уилсън бе откровен в описанието на раняването си, но не можеше да си позволи същото и пред Робин. Представи си шокираното й изражение и не изпита нужда от съчувствието й.

— Не забравяйте да позвъните на Питър Гилеспи — припомни му Робин, когато той се отправи към вратата.

Страйк прочете фотокопираната статия, докато пътуваше с метрото към Бонд стрийт. Фреди Бестигуи бе наследил първото си състояние от баща си, който бе спечелил много пари от транспортиране на стоки; второто бе натрупал чрез създаване на голям брой комерсиални филми, които сериозните критици бяха приели с презрение. В момента продуцентът бе ответник по две дела, заведени от вестници заради крайно неуместно поведение към млада служителка, чието мълчание той бе купил впоследствие. Обвиненията, внимателно защитени с прилагателни като „предполагаем“ и „евентуален“, включваха недвусмислени сексуални намеци и известен физически тормоз. Бяха отправени „от източник, близък до предполагаемата жертва“, като самото момиче бе отказало и да предяви обвинения, и да говори пред пресата. Фактът, че в момента Фреди се развеждаше с последната си съпруга Танзи, беше споменат в заключителния абзац, завършващ с припомнянето, че несполучилата двойка е била в същата сграда в нощта, когато Лула Ландри сама бе отнела живота си. Читателят оставаше със странното впечатление, че взаимното нещастие, което двамата Бестигуи си бяха причинили, е повлияло на Ландри в решението й да се хвърли долу.

Страйк никога не се бе движил в кръгове на хора, които обядват в „Сиприани“. Едва когато вървеше по Дейвис стрийт и слънцето напичаше гърба му и осветяваше в яркочервено сияние тухлената сграда насреща му, си помисли колко странно, макар и не неочаквано, щеше да е да се натъкне там на някого от братята или сестрите си. Ресторанти като „Сиприани“ бяха част от ежедневието на законородените деца на баща му. За последен път имаше известия от трима от тях, когато лежеше в болницата „Сели Оук“ и бе подложен на психотерапия. Габи и Дани бяха изпратили общ букет; Ал го беше посетил веднъж, като се смя твърде високо и се боеше да погледне към долната част на леглото. След това Шарлот бе имитирала Ал с неговия магарешки рев и нервно потрепване. Беше добра имитаторка. Никой не очакваше толкова хубаво момиче да е забавно, но тя беше.

Интериорът на ресторанта създаваше усещане за стил „арт деко“: бар и столове от светло полирано дърво, бледожълти покривки по кръглите маси и келнери и келнерки в бели сака и папийонки. Сред шума от приборите и гласовете на обядващите Страйк веднага забеляза клиента си, седнал на сервирана за четирима маса и разговарящ, за изненада на Страйк, не с една, а с две жени с дълги и лъскави кестеняви коси. По заешкото лице на Бристоу беше изписано желание да угоди, а може би да умилостиви.

Щом видя Страйк, адвокатът скочи да го поздрави и му представи Танзи Бестигуи, която му протегна тънката си и хладна ръка, но не му се усмихна, и сестра й Ърсула Мей, която пък въобще не подаде ръка. Докато минаха през церемонията по поръчване на питиета и подаване на менюта, съпроводена от прекомерното бърборене на Бристоу, сестрите подложиха Страйк на явен и критичен оглед, какъвто си позволяваха само хора от определена класа.

И двете бяха целомъдрено изрядни на вид като кукли в човешки размер, наскоро извадени изпод целофана на кутиите си: слаби в стила на момичетата от богати семейства, почти без ханш в прилепналите си джинси, с тен на лицата и някакъв восъчен блясък, особено забележим по челата им, с буйни лъскави коси, разделени на път по средата и безупречно подвити краища.

Когато Страйк най-после реши да вдигне очи от менюто си, Танзи запита без заобикалки:

— Наистина ли си син на Джони Рокъби?

— Според ДНК тестовете да — отвърна той.

Тя сякаш не можеше да прецени дали отговорът му целеше да е забавен или груб. Тъмните й очи бяха малко сближени, а всичкият ботокс и разните пълнители не бяха успели да изгладят киселото й изражение.

— Чуй, тъкмо казвах на Джон — рязко изрече тя. — Нямам намерение пак да излизам на публичен показ, ясно? На драго сърце ще ти кажа какво чух, защото ще се радвам да докажеш, че бях права, само не бива да издаваш пред никого, че съм разговаряла с теб.

Разкопчаната на шията й тънка копринена блуза разкриваше кожата й, опъната върху грозно изпъкналата гръдна кост, но въпреки това върху ребрата й стърчеше стегнат и закръглен бюст, сякаш взет назаем за този ден от някоя приятелка с по-налята фигура.

— Да бяхме се срещнали на по-дискретно място тогава — отбеляза Страйк.

— Не, тук е добре, защото никой не те знае кой си. Никак не приличаш на баща си. Срещнах го у Елтън миналото лято. Фреди го познава. Често ли се виждате с Джони?

— Срещал съм го всичко на всичко два пъти — отговори Страйк.

— О! — произнесе само Танзи и вложи в този звук равни части изненада и пренебрежение.

Някои от приятелките на Шарлот също бяха такива — с изрядни прически, скъпоплатено образование и скъпи дрехи, всичките скандализирани от необяснимото й влечение към огромния Страйк с неговата небрежна външност. Беше се сблъсквал с тях години наред — било лично или по телефона — с техните отсечено изговаряни гласни, със съпрузите им, работещи на стоковата борса, с крехката им безкомпромисност, която Шарлот така и не бе успяла да усвои като маска.

— Според мен тя изобщо не бива да говори с теб — намеси се неочаквано Ърсула. Тонът и изражението й щяха да са адекватни, ако Страйк беше келнер, захвърлил престилката си и седнал непоканен на масата им. — Мисля, че допускаш голяма грешка, Танз.

Бристоу подзе:

— Ърсула, Танзи просто…

— Аз си решавам какво да правя — сопна се Танзи на сестра си, сякаш Бристоу изобщо не се бе обадил и столът му седеше празен. — Просто ще кажа какво чух, и толкова. Няма да бъда цитирана официално, Джон прие да е така.

Очевидно тя също гледаше на Страйк като на член от кастата на слугите. Той се подразни не само от тона им, а и задето Джон даваше на свидетелите уверения, без да се е консултирал с него. Как можеше показанията на Танзи, които нямаше как да са излезли от друг освен от нея, да се запазят неофициални?

Известно време и четиримата останаха мълчаливи, с погледи, вперени в кулинарните предложения. Ърсула първа остави менюто си. Вече бе изпила една чаша вино. Поръча си друга, неспирно обхождайки с очи ресторанта, като за миг погледът й, преди да продължи нататък, се задържа върху руса кралска особа от по-малко значимите.

— Едно време това заведение беше пълно със забележителни хора дори по обед. Сайприън държи да ходи само в „Уилтънс“ с неговите костюмирани мъртъвци…

— Да не би Сайприън да е съпругът ви, госпожо Мей? — осведоми се Страйк.

Предполагаше, че ще я жегне, пресичайки невидимата граница помежду им, поставена от нея. Тя, разбира се, не бе на мнение, че седенето им на една маса му дава право да я заговаря. Смръщи му се и Бристоу побърза да запълни неловката пауза.

— Да, Ърсула е омъжена за Сайприън Мей, един от старшите ни съдружници.

— Така че се ползвам от семейното намаление при развода си — вметна Танзи с горчива усмивка.

— А бившият й съпруг ще побеснее, ако тя отново въвлече пресата в личния им живот — поясни Ърсула, вперила пронизващ поглед в Страйк. — Опитват се да постигнат споразумение. Може да се отрази драстично върху издръжката й, ако тази история отново излезе наяве. Така че по-добре бъди дискретен.

С невъзмутима усмивка Страйк се обърна към Танзи.

— Значи още нещо ви е свързвало с Лула Ландри, госпожо Бестигуи. Вашият зет работи с Джон.

— Никога не е ставало дума за това помежду ни — с отегчен вид промърмори тя.

Келнерът се върна да вземе поръчките им. Когато се оттегли, Страйк извади бележник и химикалка.

— За какво ти е това? — с внезапна паника попита Танзи. — Не искам нищо записано черно на бяло! Джон? — апелира тя към Бристоу, който погледна към Страйк смутено, сякаш му се извинява.

— Би ли могъл само да слушаш, Корморан, и по изключение да не си водиш бележки?

— Няма проблем — безгрижно отвърна Страйк, като извади мобилния телефон от джоба си и пъхна вътре бележника и химикалката. — Госпожо Бестигуи…

— Може да ме наричаш Танзи — уведоми го тя, сякаш това благоволение компенсираше възраженията й срещу бележника.

— Много благодаря — отвърна Страйк с едва доловима нотка на ирония. — Колко добре познаваше Лула?

— О, почти никак. Тя живя там само три месеца. Бяхме само на „Здравей“ и „Приятен ден“. Тя не се интересуваше от нас, не бяхме достатъчно авангардни за нея. Честно казано, присъствието й в сградата беше истинска тегоба. Пред входа вечно висяха папараци. Трябваше да си слагам грим дори когато отивах до фитнеса.

— В сградата нямахте ли фитнес зала? — попита Страйк.

— Ходя на курсове по пилатес при Линдзи Пар — раздразнено обясни Танзи. — И ти си същият като Фреди. Все ми опяваше, че не използвам залата с уредите и басейна в къщата.

— А Фреди колко добре познаваше Лула?

— Почти никак, но не поради липса на старание от негова страна. Беше си втълпил да я примами за участие във филм. Все я канеше у дома. Но тя нито веднъж не дойде. Беше я последвал в къщата на Дики Карбъри през уикенда преди смъртта й, докато аз бях заминала с Ърсула.

— Това не го знаех — стреснато заяви Бристоу.

Страйк забеляза краткото подсмихване на Ърсула, насочено към сестра й. Вероятно очакваше красноречив поглед в отговор, но Танзи не се отзова.

— И аз го разбрах чак по-късно — каза Танзи на Бристоу. — Да, Фреди си беше изпросил покана от Дики. Там се събрала компания от техните среди: Лула, Еван Дъфийлд, Киара Портър, цялата модна наркоманска сбирщина. Фреди трябва да е стоял като лепната кръпка там. Вярно, не е много по-възрастен от Дики, но изглежда архаичен — злобно подхвърли тя.

— Какво ти разказа съпругът ти за този уикенд?

— Нищо. Научих за това седмици по-късно, и то само защото Дики се изтърва. Но съм сигурна, че Фреди се е опивал да се добере до Лула.

— Имаш предвид, че е проявявал сексуален интерес към Лула или…?

— О, да, със сигурност. Винаги е предпочитал мургави пред блондинки. А от всичко най̀ обича във филмите му да има някое знаменито парче. Подлудява режисьорите с напъните си да привлича знаменитости, които да му правят реклама. Обзалагам се, че се е опитвал да я убеди да участва във филм, и не бих се учудила — добави Танзи с неочаквана проницателност, — ако е кроил нещо съвместно между Лула и Дийби Мак. Представи си сензацията при целия шум, който вече се вдигаше около тях. Фреди е гениален в усета си за тези неща. Обича врява около филмите си също толкова, колкото я мрази по отношение на себе си.

— Той познава ли Дийби Мак?

— Не и ако не са се срещнали след раздялата ни. Не се беше запознал с Мак, преди Лула да умре. Беше страшно възбуден, че Мак ще отседне в сградата ни. От мига, в който разбра това, все говореше как ще го привлече за филм.

— В каква точно роля?

— Откъде да знам? — нервно отвърна тя. — В някаква. Мак има огромен брой почитатели, а Фреди не би отминал такъв шанс. Вероятно щеше да накара да напишат роля специално за него, стига той да проявеше интерес. Щеше да му ходи по петите. Да му разправя за измислената си чернокожа баба. — В тона на Танзи звучеше презрение. — Това му беше номерът, щом се срещнеше с черни знаменитости, разправяше им, че е една четвърт малайзиец.

— А не е ли една четвърт малайзиец? — попита Страйк.

Тя се изсмя леко.

— Не знам. Не съм виждала нито един дядо и нито една баба на Фреди. Че той самият е близо стогодишен. Знам само, че всичко би казал, ако вижда в това парична изгода.

— Знаеш ли дали излезе нещо от плановете му да включи Лула и Мак в свои филми?

— Сигурна съм, че Лула е била поласкана от предложението му. Тези модели си умират да докажат, че умеят нещо повече от това да се взират в обектива на фотоапарата, но така и нищо не е подписвала, нали, Джон?

— Доколкото аз знам, не е — каза Бристоу. — Макар че… но това беше нещо различно — измънка той и отново цял се покри с розови петна. Поколеба се, после в отговор на въпросителния поглед на Страйк обясни: — Господин Бестигуи съвсем изненадващо посети майка ми преди две седмици. Тя е в извънредно тежко състояние и… Не бих желал да…

Погледът му към Танзи издаваше неудобство.

— Кажи каквото искаш, все ми е едно — отсече тя с май искрено безразличие.

Бристоу сви устни с присъщия си странен маниер, при което временно прикри хамстерските си зъби.

— Искаше да говори с майка ми за филм, посветен на живота на Лула. Представил посещението си като плод на загриженост и съчувствие. А всъщност искал разрешение и благословия от семейството. И то когато от смъртта на Лула не бяха минали и три месеца. Мама се разстроила неимоверно. Уви, не съм бил там, когато е отишъл — каза Бристоу с тон, който подсказваше, че обикновено седи като страж край майка си. — А донякъде ми се иска да бях присъствал и да го изслушам. Ако той е наел хора да проучат живота на Лула, колкото и да ме отвращава такава идея, би могъл да знае нещо, нали така?

— Какво нещо? — попита Страйк.

— Не знам, нещо за ранните й години, преди още да дойде при нас.

Пристигна келнерът и постави чинии с ордьоври пред всички. Страйк го изчака да си иде и попита Бристоу:

— Не се ли опита да говориш с господин Бестигуи лично, за да разбереш дали не е научил за Лула неизвестен за семейството факт?

— Именно там се крие цялата трудност — отвърна Бристоу. — Когато чичо Тони чул за случилото се и се свързал с господин Бестигуи, за да протестира, задето е притеснил майка ми, доколкото разбрах, помежду им се разразил разгорещен спор. Едва ли господин Бестигуи би се зарадвал на ново обаждане от страна на семейството. Разбира се, ситуацията се усложнява допълнително от това, че Танзи се обърна към нашата фирма за развода. Не че има нещо странно, все пак фирмата ни е сред най-престижните в областта на семейното право, а и след като Ърсула е омъжена за Сайприън, естествено е нас да потърси… Но съм уверен, че това не би увеличило симпатията на господин Бестигуи към семейството ни.

Макар през цялото време, докато Бристоу говореше, Страйк да гледаше него, периферното му зрение бе активно. Ърсула бе отправила още една усмивчица към сестра си. Той се запита какво ли я развеселяваше толкова. Несъмнено доброто й настроение не бе спъвано от обстоятелството, че вече беше на четвъртата чаша вино.

Страйк довърши ордьовъра си и се обърна към Танзи, която побутваше недокоснатата си храна из чинията.

— Колко дълго бяхте живели със съпруга си на номер осемнайсет, преди Лула да се нанесе?

— Около година.

— Когато тя пристигна, средният апартамент беше ли обитаван?

— Да — отговори Танзи. — Там живя едно американско семейство с момченце в продължение на шест месеца, но малко след нанасянето й си заминаха за Щатите. След това фирмата собственик не можа да намери нов кандидат. Рецесия, нали знаеш. Тези апартаменти струват майка си и баща си. Така че беше празен, докато звукозаписната компания не го нае за Дийби Мак.

В този момент вниманието и на двете бе отвлечено от минаваща покрай масата жена, облечена в нещо, което се стори на Страйк като плетено на една кука палто с шантава кройка.

— Това е палто „Домие-Крос“ — съобщи Ърсула и очите й леко се присвиха над чашата с вино. — Има списък на желаещите да си го купят, чака се към шест месеца.

— Говорим за Панзи Маркс-Дилън — уточни Танзи. — Лесно е да си сред най-елегантно облечените, ако мъжът ти има петдесет милиона. А Фреди е най-стиснатият богаташ на света. Трябваше да крия новите си тоалети от него или да лъжа, че са фалшификати на марките. Голям досадник умееше да бъде понякога.

— Винаги си изглеждала прекрасно — увери я Бристоу с поруменяло лице.

— Много си мил — отегчено подхвърли Танзи Бестигуи.

Дойде келнерът да вдигне чиниите им.

— Та за какво говорехме? — обърна се тя към Страйк. — А, да, за апартаментите. Щеше да идва Дийби Мак… Само дето не дойде. Фреди беше бесен, че не пристигна, защото беше пратил рози в апартамента му. Голяма скръндза е Фреди.

— Колко добре познаваш Дерик Уилсън? — попита я Страйк.

Тя примигна.

— Ами… той е пазач, какво има да му познавам? Изглеждаше приличен. Фреди все казваше, че е най-добрият от всички тях.

— Така ли? И защо?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, трябва да питаш Фреди. Желая ти успех — добави тя и се изсмя. — Фреди ще се съгласи да говори с теб на куково лято.

— Танзи — наведе се леко към нея Бристоу, — защо не разкажеш на Корморан какво си чула онази нощ?

Страйк би предпочел Бристоу да не се намесва.

— Ами… — подхвана Танзи — беше някъде към два през нощта, когато ми се допи вода.

Тонът й беше равен и безизразен. Страйк забеляза, че още в самото начало тя вече променяше версията си, разказана пред полицията.

— Така че отидох до банята да пия и когато на връщане тъкмо минавах през дневната на път за спалнята, чух викове. Лула казваше „Късно е, вече го сторих“, после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Танзи направи леко пърхащо движение с ръце, за да илюстрира думите си.

Бристоу остави чашата си, изглеждаше потресен. Пристигнаха основните ястия. Ърсула пи още вино. Нито Танзи, нито Бристоу докоснаха храната си. Страйк взе вилицата си и започна да се храни, като се стараеше да не показва колко му е вкусна салатата с цикория и аншоа.

— Аз изпищях — прошепна Танзи. — Не можех да престана да пищя. Изтичах навън от апартамента покрай Фреди и хукнах надолу по стълбите. Исках да кажа на пазача, че горе има мъж, та да го хване. Уилсън излезе от стаичката зад рецепцията. Казах му какво се е случило и той, глупакът, се втурна на улицата да я види, вместо да хукне право нагоре. Ако го беше сторил на мига, можеше да го пипне! Фреди слезе след мен и ми се разкрещя да се прибера в апартамента, защото не бях облечена. Тогава Уилсън се върна, каза ни, че тя е мъртва, и поръча на Фреди да повика полиция. Фреди буквално ме извлече нагоре, бях в пълна истерия, и набра 999 от дневната ни. После дойдоха полицаите. И никой не повярва и една дума от онова, което им разказах. — Тя отпи от виното си, остави чашата и добави тихо: — Ако Фреди разбере, че говоря с теб, ще излезе от кожата си.

— Но ти си напълно сигурна, че си чула мъж горе, нали, Танзи? — намеси се Бристоу.

— Сигурна съм, разбира се — отвърна Танзи. — Нали току-що го казах? Твърдо имаше някой горе.

Иззвъня мобилният телефон на Бристоу.

— Простете — промърмори той и го вдигна, а после изрече: — Алисън… да?

Страйк чуваше плътния глас на секретарката, но не различаваше думите й.

— Извинете ме за момент — тревожно изрече Бристоу и стана от масата.

По гладките лица на сестрите пробяга злорадо изражение. Те отново се спогледаха и после за изненада на Страйк Ърсула го попита:

— Виждал ли си Алисън?

— За кратко.

— А знаеш ли, че са двойка?

— Да.

— Жалка история — коментира Танзи. — Тя е с Джон, а всъщност е луда по Тони. Познаваш ли Тони?

— Не — отговори Страйк.

— Той е един от старшите партньори. Чичо на Джон. Знаеше ли това?

— Да.

— Много привлекателен мъж. Не би погледнал Алисън за нищо на света. Така че тя се примири с утешителната награда.

Мисълта за обречената страст на Алисън очевидно пораждаше огромно задоволство у сестрите.

— Това сигурно е общоизвестна клюка в кантората? — попита Страйк.

— О, да — възторжено потвърди Ърсула. — Сайприън казва, че тя направо се излагала. Тичала като кученце подир Тони.

Антипатията й към Страйк изглежда се беше изпарила. Той не беше учуден, сблъсквал се бе с подобно явление много пъти. Хората обичаха да приказват, съществуваха много малко изключения, въпросът бе как да ги накараш да го правят. Някои, и Ърсула очевидно беше от тях, бяха податливи на въздействието на алкохола, други обичаха да са център на внимание, а имаше и такива, които просто се нуждаеха от близостта на друго мислещо човешко същество. Част от човечеството ставаше словоохотливо само на своята любима тема: можеше да е тяхната собствена невинност или нечия чужда вина; колекцията им от кутии за бисквити отпреди войната или, както в случая с Ърсула Мей, безнадеждното увлечение на грозна секретарка.

Ърсула наблюдаваше Бристоу през прозореца; той беше на тротоара отпред, говореше забързано в телефона и крачеше нагоре-надолу. Вече с доста поразвързан език тя заприказва:

— Обзалагам се, че знам за какво му се обажда. Изпълнителите на завещанието на Конуей Оутс вдигат пара заради начина, по който кантората е водила делата му. Той беше едър американски финансист, нали сте го чували? Сайприън и Тони сън не ги лови по този въпрос и постоянно пращат Джон да изглажда нещата. Все Джон е този, който изтегля късата клечка.

Тонът й беше по-скоро злорад, отколкото съчувствен.

Бристоу се върна на масата и изглеждаше притеснен.

— Простете, Алисън трябваше да ми предаде разни съобщения — обясни той.

Келнерът дойде да прибере чиниите им. Единствен Страйк беше опразнил своята. Когато сервитьорът се отдалечи дотолкова, че да не можеше да ги чува, Страйк каза:

— Танзи, полицаите са пренебрегнали показанията ти, защото са преценили, че не е имало как да чуеш онова, което твърдиш, че си чула.

— Обаче грешат — отсече тя с мигом изпарило се добро настроение. — Чух го.

— През затворен прозорец?

— Беше отворен — отвърна троснато, без да среща ничий поглед. — Стори ми се задушно и когато отивах да пия вода, отворих един от прозорците.

Страйк беше сигурен, че ако я притиска по въпроса, само ще я предизвика да прекрати разговора.

— Допускат също, че си взела кокаин.

Танзи изсумтя нетърпеливо.

— Това беше по-рано, по време на вечерята. Откриха го в банята, като оглеждаха апартамента. Семейство Дън са просто адски отегчителни. Всеки би хукнал да смръкне кокаин, та да изтърпи тъпите анекдоти на Бенджи Дън. Само че не съм си въобразила онзи глас горе. Там имаше мъж и той я уби. Той я уби — натъртено повтори Танзи, вперила гневен поглед в Страйк.

— А къде мислиш, че е отишъл после?

— Откъде мога да знам? Нали Джон ти плаща, за да разбереш тъкмо това. Измъкнал се е някак. Може да е излязъл през задния прозорец. Или да се е скрил в асансьора. Или да се е изнизал през подземния гараж. Въобще нямам представа как е излязъл, знам само, че беше там.

— Вярваме ти — тревожно се намеси Бристоу. — Вярваме ти, Танзи. Корморан трябва да задава въпроси, за да получи ясна картина как се е случило всичко.

— Полицията стори всичко по силите си да ме дискредитира — оплака се Танзи на Страйк, без изобщо да обръща внимание на Бристоу. — Пристигнаха твърде късно и онзи беше избягал вече, затова именно прикриха истината. Никой, който не е преживял онова, което на мен ми е минало през главата с репортерите, не може да разбере какво ми е било. Истински ад. Постъпих в клиника просто за да се махна от всичко. Умът ми не го побира как може да е законно всичко онова, което се позволява на пресата в тази страна. И то към някого, който казва истината, там е цялата ирония. По-добре да си бях държала устата затворена, нали? И така и щях да направя, ако знаех какво ме чака.

Тя взе да върти хлабавия диамантен пръстен около пръста си.

— Фреди спеше в леглото си, когато Лула падна, така ли? — попита Страйк.

— Точно така — отвърна Танзи.

Тя поглади с длан челото си и отмахна от него невидими кичури коса. Келнерът отново се върна с менюта и Страйк бе принуден да отложи въпросите си, докато всички не си поръчаха. Единствен той поиска пудинг, останалите се задоволиха с кафе.

— Кога стана Фреди от леглото? — попита той Танзи, когато сервитьорът си тръгна.

— Как кога?

— Каза, че е бил в леглото, когато Лула е паднала. Кога стана?

— Когато ме чу да пищя — отвърна тя, сякаш бе съвсем очевидно. — Тъкмо аз го събудих.

— Трябва да е реагирал светкавично.

— Защо?

— Ти каза „Изтичах навън от апартамента покрай Фреди и хукнах надолу по стълбите“. Значи вече е бил в стаята, преди да идеш да уведомиш Дерик за случилото се.

За миг настана мълчание.

— Точно така — заяви тя и отново приглади безупречно гладката си коса, с което прикри лицето си.

— Значи от дълбоко заспал в леглото си за секунди се озова в дневната? Защото по думите ти си закрещяла и си се затичала почти едновременно.

Още една почти незабележима пауза.

— Да — отвърна тя. — Ами… не знам. Мисля, че изпищях… изпищях, докато стоях закована на място… за миг може би… Бях толкова шокирана… А Фреди дотича от спалнята и после аз хукнах покрай него.

— Спря ли да му кажеш какво си видяла?

— Не си спомням.

Бристоу като че отново се канеше да се намеси ненавременно. Страйк вдигна ръка да го спре, ала Танзи се впусна трескаво в друга посока, нетърпелива според догадките му да смени темата за съпруга си.

— Много мислих как е успял да влезе убиецът и съм сигурна, че трябва да се е вмъкнал подир нея, когато се е прибрала през нощта, защото Дерик Уилсън е напуснал поста си, за да иде до тоалетната. По мое мнение Уилсън заслужаваше да го уволнят заради това. Мен ако питаш, измъкнал се е, за да поспи в задната стаичка. Нямам представа откъде убиецът е знаел кода за входната врата, но съм уверена, че тъкмо тогава е влязъл.

— Дали ще можеш да разпознаеш гласа на мъжа, който е викал тогава, как мислиш?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Знам, че беше мъжки глас, и толкова. Всеки може да е бил. Нямаше нищо необичайно в него. После се чудех дали е бил Дъфийлд — каза тя, втренчена напрегнато в него, — защото веднъж преди това бях чувала Дъфийлд да крещи от най-горната площадка на стълбището. Наложи се Уилсън да го изхвърли. Дъфийлд се опитваше да рита вратата на Лула. Така и не разбрах защо момиче с външността на Лула бе обвързано с такъв като него — вметна тя.

— Според някои жени е секси, но не и за мен — съгласи се Ърсула и изпразни бутилката вино в чашата си. — Намирам го вулгарен и направо ужасен.

— Че дори и пари няма — допълни Танзи и отново взе да върти пръстена си.

— Но мислиш, че не неговия глас си чула онази нощ?

— Ами както казах, може и неговият да е бил — нетърпеливо отвърна тя и вдигна слабичките си рамене. — Само че той има алиби, нали? Много хора твърдят, че не е бил близо до Кентигърн Гардънс, когато Лула е загинала. Част от нощта е прекарал у Киара Портър. Кучка такава — прибави Танзи с лека злобна усмивка. — Да спи с гаджето на най-добрата си приятелка.

— Нима са спали заедно? — попита Страйк.

— О, ами че ти как мислиш? — засмя се Ърсула, сякаш въпросът му беше крайно наивен. — Познавам Киара Портър, появи се в благотворително модно шоу, в чиято организация участвах. Тя е пълна въздухарка и уличница.

Пристигнаха кафетата заедно с карамеления пудинг на Страйк.

— Съжалявам, Джон, но Лула не показваше добър вкус в избора си на приятели — отбеляза Танзи, докато отпиваше от еспресото си. — Вземи Киара или онази Брайъни Радфорд. Не че й беше точно приятелка, но аз на такава не бих се доверила за нищо на света.

— Коя е Брайъни? — попита Страйк неискрено заинтересуван, защото добре помнеше коя е.

— Художник гримьор. Взема скъпо и прескъпо тази проклетница — отвърна Ърсула. — Използвах услугите й веднъж за бал на фондацията на Горбачов, а после тя разтръби на всички…

Ърсула млъкна рязко, остави чашата с вино и вместо нея взе тази с кафето. Въпреки че очевидно нямаше връзка с неговите дела, Страйк бе обзет от силно любопитство какво ли бе разтръбила Брайъни на всички, но в този миг заговори Танзи:

— А имаше и едно кошмарно момиче, което Лула мъкнеше в апартамента, помниш ли я, Джон?

Тя се бе обърнала очаквателно към Бристоу, но той не реагира.

— Нали се сещаш, една такава с ужасен цвят на кожата, която Лула водеше със себе си понякога. На скитница приличаше и буквално вонеше. Винаги можех да подуша кога се е возила в асансьора. Отгоре на всичко и в басейна я мъкнеше. Не знаех, че черните можели да плуват.

Бристоу замига бързо с пламнало лице.

— Един бог знае какво общо имаше Лула с нея — каза Танзи. — Няма как да не я помниш, Джон. Беше дебела повлекана. Изглеждаше малко не наред.

— Аз не мога… — замънка Бристоу.

— За Рошел ли говориш? — попита Страйк.

— О, да, май така се казваше. Беше дошла на погребението — каза Танзи, — забелязах я. Седеше в дъното. И така недей да забравяш — впери тя настойчиво тъмните си очи в Страйк, — че всичко това трябва да си остане само между нас. Фреди в никой случай не бива да научава, че съм говорила пред теб. Нямам намерение пак да изживявам онзи кошмар с репортерите. Сметката, моля — излая тя към келнера.

Когато сметката пристигна, тя я предаде без коментар на Бристоу.

Докато сестрите се приготвяха да си тръгнат, като отмятаха на гърбовете си лъскавите си тъмни коси и обличаха скъпите си жакети, вратата на ресторанта се отвори, влезе висок и слаб мъж в костюм, огледа се и се насочи право към тяхната маса. Беше със сребриста коса, изискан на вид и безукорно облечен, а в бледосините му очи личеше известна студенина. Походката му беше енергична и целеустремена.

— Каква изненада — рече той безгрижно и спря между столовете на двете жени.

Никой от другите трима не беше забелязал приближаването на мъжа и всички освен Страйк демонстрираха едновременно шок и нещо повече от неудоволствие при вида му. За част от секундата Танзи и Ърсула замръзнаха и ръката на Ърсула увисна, докато вадеше слънчевите си очила от ръчната си чанта.

Танзи се съвзе първа.

— Сайприън — промълви тя и му поднесе буза за целувка. — Да, каква прекрасна изненада!

— Мислех, че ще пазаруваш, Ърсула, скъпа — каза той и остана с приковани в жена си очи, докато формално допираше устните си до двете бузи на Танзи.

— Отбихме се за обяд, Сайпс — отвърна тя, но лицето й бе зачервено и Страйк усети необяснима враждебност да витае в атмосферата.

Светлите очи на по-възрастния мъж се насочиха изпитателно към Страйк, после се спряха върху Бристоу.

— Мислех, че Тони се занимава с развода ти, Танзи — подхвърли той.

— Така е — отвърна Танзи. — Това не е служебен обяд, Сайпс, а просто приятелски.

Той й отправи смразяваща усмивка.

— Нека ви съпроводя навън, скъпи мои — каза им.

Двете сестри набързо се сбогуваха с Бристоу и без нито дума към Страйк се оставиха да бъдат подкарани навън от съпруга на Ърсула. Когато вратата се затвори зад тримата, Страйк попита Бристоу:

— Какво означаваше сценката?

— Това беше Сайприън — отвърна Бристоу. Изглеждаше превъзбуден, докато се занимаваше с кредитната си карта и сметката. — Сайприън Мей. Съпруг на Ърсула. Старши съдружник във фирмата. Не би му харесало Танзи да говори с теб. Питам се как ли е разбрал, че сме тук. Вероятно го е измъкнал от Алисън.

— Защо не би му харесало тя да говори с мен?

— Танзи е сестра на съпругата му — каза Бристоу, докато обличаше палтото си. — Няма да й позволи да се излага отново, както би го приел той. Вероятно ще ми трият сол на главата, задето я убедих да се срещне с теб. Сигурно в момента звъни на чичо ми да се оплаква от мен.

Страйк забеляза, че ръцете на Бристоу трепереха.

Адвокатът си тръгна с такси, поръчано от метрдотела. Страйк се отдалечи от „Сиприани“ пеша и разхлаби вратовръзката си в движение. Бе толкова погълнат от мислите си, че от унеса му го извади шумен клаксон на кола, която не бе забелязал да лети към него, докато пресичаше Гровнър стрийт.

При това напомняне, че излага на риск безопасността си, Страйк се отправи към бледата пастелна стена на спа центъра „Елизабет Ардън“ и се прилепи до нея, встрани от потока минувачи, за да извади мобилния си телефон. След като слуша известно време и натиска копчетата, успя да открие онази част от записаните показания на Танзи, отнасяща се до моментите, непосредствено предшестващи падането на Лула Ландри покрай прозореца й.

… на път за спалнята чух викове. Лула казваше „Късно е, вече го сторих“, а после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Почти долови лекото изтракване на чашата на Бристоу върху масата. Страйк върна назад и пак го изслуша.

… казваше „Късно е, вече го сторих“, а после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Спомни си как Танзи бе имитирала размаханите ръце на Ландри и ужаса по застиналото й лице. Прибра телефона в джоба си, извади бележника и започна да нахвърля бележки.

Страйк бе срещал безчетен брой лъжци, умееше да ги надушва и му бе съвършено ясно, че Танзи е тъкмо такава. Нямаше как да е чула онова, което твърдеше, че е чула, от апартамента си и по тази причина полицията бе стигнала до извода, че въобще не го е чула. Ала противно на очакванията на Страйк и макар всички известни му до този момент обстоятелства да потвърждаваха самоубийството, той усещаше искреност в твърдението на Танзи, че е чула спор преди падането на Ландри. Единствено тази част от историята й звучеше автентично и се открояваше от лъжите, с които я бе заобиколила.

Страйк се отдръпна от стената и пое на изток по Гровнър стрийт, като вече обръщаше малко повече внимание на уличното движение, но в паметта си извикваше изражението на Танзи, тона й, превзетите й жестове, докато говореше за последните мигове на Лула Ландри.

Защо й беше да е откровена по важния въпрос, след като изричаше в добавка куп неистини, лесни за опровергаване? Защо лъжеше какво е правила в момента, когато бе чула виковете от апартамента на Ландри? Страйк си припомни цитат от Адлър: „Лъжата би била безсмислена, освен ако истината не се усеща като опасна“. Танзи бе дошла днес в последен опит да открие някого, който да й повярва, но и да се хване на упоритите лъжи, съпътстващи показанията й.

Закрачи бързо, почти без да усеща бодежите в дясното си коляно. Най-сетне осъзна, че бе извървял цялата Мадокс стрийт и вече бе излязъл на Риджънт стрийт. Червените тенти пред магазина за играчки „Хамлис“ пърхаха в далечината и Страйк си припомни, че бе възнамерявал на връщане към офиса да купи подарък за рождения ден на племенника си.

Разноцветният пищящ и святкащ водовъртеж, в който се озова, едва стигаше до съзнанието му. Без да се заглежда, той преминаваше от етаж на етаж, необезпокояван от възбудените писъци, от бръмченето на вдигналите се във въздуха хеликоптери играчки, от квиченето на механичните прасета, движещи се пред краката му. Накрая, някъде след двайсет минути, се спря пред щанда с армейски кукли. Застана неподвижен, взрян в редиците от миниатюрни морски пехотинци и парашутисти, но почти без да ги вижда, глух за шепота на родителите, които се опитваха да го заобиколят със синчетата си, защото се притесняваха да помолят странния едър мъж да се отмести.