Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (17)

9

В чудесното неделно утро Страйк се отправи отново към сградата на Студентския съюз на Лондонския университет, за да вземе душ. И пак изправен в целия си ръст и с отпуснати черти на естествената за него смръщена физиономия, придоби достатъчно респектиращ вид, за да обезкуражи всякакви въпроси, и мина със сведен поглед покрай рецепцията. Повися малко в съблекалнята, изчаквайки момент на затишие, за да не му се налага да се къпе пред студентите и да натрапи в нечия памет образа на изкуствения си крак.

Чист и избръснат, взе метрото до Хамърсмит Бродуей, а на излизане се наслади на плахите слънчеви лъчи, пробиващи стъкления таван на търговската площ, водеща към улицата. Около далечните магазини по Кинг стрийт имаше тълпи от хора, все едно беше събота. Това бе оживен и общо взето лишен от душа търговски център, но Страйк знаеше, че само десет минути ход ще го отведе до сънлив и по провинциалному спокоен район край брега на Темза.

Докато крачеше сред шума на уличното движение, той си припомни неделите от детските си години в Корнуол, когато всичко беше затворено освен църквата и плажа. Неделята имаше специална атмосфера в онези дни: тишината, наситена с ехо и шепот, лекото потракване на чинии, ароматът на сос от печено, телевизионната програма, скучна като пустата главна улица, неспирният шум на прибоя на плажа, по който с Луси тичаха до изнемога.

Веднъж майка му каза: „Ако Джоун е права и наистина отида в ада, той ще представлява нескончаеми недели в Сейнт Моус“.

Докато се отдалечаваше от търговския център по посока на Темза, Страйк набра номера на клиента си.

— Джон Бристоу.

— Много съжалявам, че те безпокоя през уикенда, Джон…

— Корморан? — рече Бристоу, мигом възприел дружелюбен тон. — Няма защо, никакъв проблем! Как мина с Уилсън?

— Много добре, полезен разговор беше, благодаря ти. Дали би могъл да ми помогнеш да открия една приятелка на Лула? Става дума за момиче, с което се е запознала по време на лечението си. Малкото й име започва с Р, нещо като Рейчъл или Ракел, и е живяла в приюта „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит, когато Лула е умряла. Да ти говори нещо?

За момент отсреща настъпи мълчание. Когато Бристоу заговори отново, в гласа му звучеше разочарование, граничещо с раздразнение.

— За какво ти е да се срещаш с нея? Танзи е категорична, че гласът, който е чула на горния етаж, е бил мъжки.

— Момичето не ме интересува като заподозряна, а като свидетел. Лула е имала среща с нея в магазина „Вашти“ непосредствено след посещението при майка ти.

— Да, знам, този факт излезе по време на следствието. Ти си знаеш работата, разбира се, но не виждам как тя би могла да знае какво се е случило през онази нощ. Изчакай за момент, Корморан. В жилището на майка ми съм и тук има други хора, трябва да намеря по-тихо местенце…

Страйк чу звуци от движение, промърморено „Прощавай“, след което Бристоу заприказва отново:

— Извинявай, не ми се щеше да говоря за това пред медицинската сестра. Всъщност отначало помислих, че ми звъниш заради Дъфийлд. Всичките ми познати се изредиха да ми кажат.

— Да ти кажат какво?

— Явно не четеш „Нюз ъв дъ Уърлд“. Там всичко е описано и придружено със снимки: Дъфийлд се изтърсил вчера при майка ми като гръм от ясно небе. Пред къщата се струпали фотографи, което създало куп неудобства и притеснило съседите. Аз бях излязъл с Алисън, иначе никога не бих го пуснал.

— Какво е искал?

— Добър въпрос. Пари, според Тони, чичо ми, но пък Тони храни непоклатимото убеждение, че хората вечно пари търсят. Във всеки случай по този въпрос нищо не би могъл да постигне, защото имам пълномощно. Един бог знае защо е дошъл. Има поне една малка утеха: мама въобще не разбрала кой е той. Взема извънредно силни болкоуспокояващи.

— Как са узнали репортерите, че ще ходи там?

— А това вече е отличен въпрос — отбеляза Бристоу. — Според Тони лично той им е съобщил.

— Как е майка ти?

— Зле, много зле. Казват, че може да изкара така седмици или пък… да се случи всеки момент.

— Съжалявам да го чуя — каза Страйк. Той повиши глас, защото минаваше под надлез, където шумът от превозните средства беше много силен. — Е, ако си спомниш името на приятелката на Лула от „Вашти“…

— Все още не разбирам защо проявяваш такъв интерес към нея.

— Лула е накарала това момиче да измине целия път от Хамърсмит до Нотинг Хил, прекарала е петнайсет минути с нея и си е тръгнала. Защо не е останала? Защо срещата им е траяла толкова кратко? Скарали ли са се? Всичко необичайно, случило се преди внезапна смърт, може да има някаква връзка.

— Ясно — колебливо изрече Бристоу. — Но… подобно поведение никак не беше непривично за Лула. Казах ти, че тя можеше да бъде малко… малко себична. Съвсем в неин стил е да реши, че едно формално появяване ще ощастливи момичето. Често проявяваше кратък ентусиазъм към разни хора и после ги зарязваше.

Разочарованието му от избраната от Страйк посока на разследването беше толкова очевидно, че детективът реши да приложи друга тактика като някакъв вид оправдание на огромния хонорар, плащан от клиента му.

— Другата причина, поради която се обаждам, е да те уведомя, че утре вечер ще се срещна с един от служителите в полицията, отговарял за случая. Ерик Уордъл. Надявам се да се добера до полицейското досие.

— Фантастично! — Бристоу звучеше впечатлен. — Бързо действаш!

— Имам добри контакти в централното управление.

— Значи ще можеш да измъкнеш отговори за Бягащия. Прочете ли бележките ми?

— Да, много са ми полезни — рече Страйк.

— Аз пък се опитвам да уредя обяд с Танзи Бестигуи тази седмица, та да чуеш от първа ръка показанията й. Ще позвъня на секретарката ти, става ли?

— Чудесно.

„Поне един плюс има в ситуацията да държиш секретарка без работа, която дори не ти е по джоба — помисли си Страйк, след като разговорът приключи. — Създава впечатление за професионализъм.“

Приютът за бездомни „Сейнт Елмо“ се оказа разположен точно зад шумния бетонен надлез. Беше грозноват и с неправилни пропорции съвременен братовчед на сградата на Лула в Мейфеър, с червени тухли със зацапани бели фуги; нямаше каменни стълби, нито градина, нито елегантни съседи, а очукана врата, отваряща се директно към улицата, лющеща се боя по первазите на прозорците и запуснат вид. Утилитарният модерен свят го бе притиснал отстрани и той стърчеше, сгушен и мизерен, несинхронизиран с обкръжението си, само на двайсет метра от надлеза, така че прозорците на горните етажи гледаха право към бетонните бариери и безкрайния поток от коли. Впечатлението за благотворителна институция се подсилваше от големия сребрист звънец и домофонното табло до вратата, както и от откровено грозната черна камера с висящи жици.

Кльощаво момиче с херпес на устната пушеше изправено пред входната врата; беше облечено в мръсен мъжки пуловер, който го скриваше цялото. Облегнато на стената, то се взираше с празен поглед към търговския център, отдалечен само на пет минути пеша, и когато Страйк натисна звънеца, който даваше достъп до приюта, го изгледа внимателно и пресметливо, явно оценявайки потенциала му.

Непосредствено зад вратата се намираше малко и задушно фоайе със замърсен под и овехтяла дървена ламперия. Вляво и вдясно две заключени стъклени врати осигуряваха видимост към гол коридор и потискаща странична стая с маса, отрупана с брошури, стара дъска за играта „Дартс“ и стена, нашарена с дупки. Право напред имаше рецепция във формата на павилион, защитена с метална решетка.

Жената зад гишето дъвчеше дъвка и четеше вестник. Изгледа Страйк недоброжелателно и с подозрение, когато той я попита дали може да говори с момиче, чието име е нещо като Рейчъл и което е било приятелка на Лула Ландри.

— Журналист ли сте?

— Не, не съм. Аз съм приятел на приятел.

— Би трябвало да й знаете името тогава.

— Рейчъл? Ракел? Нещо такова.

Един оплешивяващ мъж се появи в кабинката зад гърба на жената.

— Аз съм частен детектив — каза Страйк, повишавайки глас, и мъжът погледна към него с интерес. — Ето визитката ми. Нает съм от брата на Лула Ландри и трябва да поговоря с…

— О, търсите Рошел ли? — попита плешивият, като се приближи до решетката. — Няма я тук, приятел. Замина си.

Колежката му, очевидно раздразнена от неговата готовност да говори със Страйк, напусна мястото си на гишето и изчезна от поглед.

— Кога се случи това?

— Преди седмици. Минаха два месеца дори.

— Имате ли представа къде е отишла?

— Никаква. Сигурно пак нощува където й падне. Идва тук и си отива на няколко пъти. Мъчно момиче е тя. Има психични отклонения. Кариан може да знае нещо за нея, почакайте. Кариан! Хей! Кариан!

Безкръвното момиче с херпеса на устната се прибра от слънчевата улица с присвити очи.

— К’во?

— Да си виждала Рошел?

— Че що ми е да я виждам тая мърла?

— Значи не си я виждала? — попита плешивият.

— Не съм. Имаш ли цигара?

Страйк й даде една и тя я пъхна зад ухото си.

— Някъде наблизо се мотае. Джанин я видяла — каза Кариан. — Рошел викаше, че имала апартамент, лъжкинята недна. Че Лула Ландри й оставила всичко. Ама не. За какво ти е Рошел? — попита тя Страйк и беше очевидно, че се чуди дали не може да изкара някакви пари от него.

— Искам да я попитам разни неща.

— За какво?

— За Лула Ландри.

— О… — рече Кариан и пресметливите й очи засвяткаха. — Не бяха кой знае какви дружки. Не й вярвай за всичко на Рошел, тя лъже.

— За какво лъже? — попита Страйк.

— За всичко. Сигурно е задигнала половината вещи, за които разправяше, че Ландри й ги е купила.

— Хайде стига, Кариан — меко я смъмри мъжът. — Те наистина бяха приятелки — обърна се той към Страйк. — Ландри идваше тук и я вземаше с колата си. И това създаваше известно напрежение. — Той стрелна с поглед Кариан.

— Не и от мен — тросна се Кариан. — Тая Ландри беше една излязла от калта кучка. И не беше чак толкова хубава.

— Рошел ми е казвала, че има леля в Килбърн — каза плешивият мъж.

— Ама не се разбира с нея — намеси се момичето.

— Имате ли име и адрес на лелята? — попита Страйк, но и двамата поклатиха глави. — Как е фамилията на Рошел?

— Нямам представа. А ти, Кариан? Повечето хора тук ги знаем само по малко име — каза той на Страйк.

Не успя да измъкне много повече от тях. Последния път Рошел бе останала в приюта повече от два месеца. Плешивият беше чувал, че посещавала амбулаторна клиника в Сейнт Томас за известно време, но не знаеше дали ходи още там.

— Имаше пристъпи на психоза. Много лекарства пие.

— Не й мигна окото, когато Лула умря — изтърси неочаквано Кариан. — Все тая й беше.

И двамата мъже я погледнаха. Тя сви рамене като човек, изрекъл гласно нелицеприятна истина.

— Ако Рошел се появи, бихте ли й предали да ми се обади? — помоли ги Страйк и им даде по една от визитките си. Те ги разгледаха с интерес.

Докато вниманието им бе ангажирано с тях, той сръчно измъкна през малкия отвор в решетката броя на „Нюз ъв дъ Уърлд“ на жената с дъвката и го пъхна под мишницата си. После весело се сбогува с двамата и си тръгна.

Беше топъл пролетен следобед. Страйк пое към моста Хамърсмит, бледозелен, с живописно блестящи под слънцето златни орнаменти. Самотен лебед плаваше покрай отвъдния бряг на Темза. Офисите и магазините сякаш бяха на сто километра оттук. Сви вдясно и тръгна по алеята между крайречната стена и редицата ниски сгради, някои с тераси или обвити с глициния.

Страйк си взе една бира в „Блу Анкър“ и седна отвън на дървена пейка с лице към водата и с гръб към фасадата на заведението в тъмносиньо и бяло. Запали цигара и обърна на четвърта страница на вестника, където се мъдреше цветна снимка на Еван Дъфийлд (с наведена глава и голям букет бели цветя в ръка и с веещо се зад него черно палто) под заглавие „Дъфийлд посещава майката на Лула на смъртното й легло“.

Материалът беше безличен, нищо повече от надписа над снимката в поразширен вид. Очната линия, развятото палто и отнесеното изражение припомняха вида на Дъфийлд на погребението на приятелката му. В няколкото реда той бе описан като „разстроения актьор и музикант Еван Дъфийлд“.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Беше получил съобщение от непознат номер:

„Нюз ъв дъ Уърлд“, четвърта страница, Еван Дъфийлд. Робин.

Усмихна се срещу малкия екран, преди да върне отново телефона в джоба си. Слънцето топлеше главата и раменете му. Крещяха чайки, кръжащи в небето над него, и Страйк с приятната мисъл, че няма ангажименти и никой не го очаква, се настани удобно на слънчевата пейка, за да изчете вестника от първата до последната страница.