Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

8

Мисълта, че в понеделник няма да е сам в офиса си, придаде пикантност на самотата на Страйк през уикенда, като я направи по-малко тревожна и по-ценна. Походното легло можеше да остане разпънато, вратата между двете помещения — отворена, той можеше да се погрижи за телесните си функции без опасения, че ще притесни някого. Вече му се гадеше от миризмата на изкуствени зелени лимони, така че успя някак да отвори заялия от боята прозорец зад бюрото си, при което вътре нахлу свеж студен ветрец и обходи спарените ъгли на двете малки стаи. Като старателно избегна всеки диск, който би го пренесъл обратно към мъчителните и вълнуващи периоди, споделяни с Шарлот, той избра Том Уейтс и го пусна силно на сидиплейъра, с който се опасяваше, че се е простил завинаги и който бе открил на дъното на един от кашоните, донесени от жилището на Шарлот. Отдели време да включи портативния си телевизор с малката му вътрешна антена, после напъха мръсните си дрехи в черен полиетиленов чувал и ги отнесе пеша до обществената пералня на близо километър разстояние. Когато се върна в офиса, простря ризите и бельото си на въженце във вътрешния кабинет и изгледа тричасовия мач между „Арсенал“ и „Спърс“.

При всичките тези рутинни действия се чувстваше сякаш съпроводен от призрака, преследвал го през месеците в болницата. Долавяше го спотаен в ъглите на мизерния кабинет, чуваше го да му шепне, когато вниманието към онова, което вършеше, отслабваше. Подканяше го да си даде сметка колко ниско е паднал, подсещаше го за възрастта му, за немотията, за провалената любов, за това, че е бездомник. „На трийсет и пет си — шушнеше му — и нямаш нищо зад гърба си, освен няколко кашона и сериозен дълг.“ Призракът тласкаше погледа му към кутиите бира в супермаркета, където си купи още полуготови нудли; присмиваше му се, докато гладеше ризите си на пода. Към края на деня му се подигра за самоналожения навик да пуши на улицата, като че още беше в армията, като че тази му нищожна самодисциплина можеше да сложи в ред обърканото и катастрофално настояще. Започна да пуши на бюрото си, а угарките се трупаха в евтиния метален пепелник, който много отдавна беше задигнал от бар в Германия. Ала той има работа, напомняше си, платена работа.

„Арсенал“ победи „Спърс“ и Страйк се развесели. Изключи телевизора и напук на призрака отиде право зад бюрото си и се зае за работа.

Свободен да събира и съпоставя факти по начин, избран от него, Страйк продължаваше да се съобразява с официалния протокол на криминалното следствие. Убеждението му, че преследва извършител, роден в болната фантазия на Джон Бристоу, не влияеше на щателността и прецизността, с които сега преписваше на чисто бележките от разговорите с Бристоу, Уилсън и Коловас-Джоунс.

Луси му позвъни в шест вечерта, когато той бе погълнат от работа. Макар сестра му да беше с две години по-малка от него, като че се смяташе за по-голямата. Заземена здраво още съвсем млада от ипотека, флегматичен съпруг, три деца и обременителна служба, Луси бе жадна за отговорности, като че воденичните камъни все не й стигаха. Страйк винаги бе подозирал, че тя държи да докаже на себе си и на света как няма нищо общо с вятърничавата им майка, тътрила ги из цялата страна, от училище в училище, по чужди апартаменти и комуни в търсене на поредната еуфория и поредния мъж. Луси бе единствената от осемте му братя и полусестри, с която бе имал общо детство; бе по-привързан към нея, отколкото към когото и да било друг в живота си, но при все това отношенията им често бяха неудовлетворителни, обременени с тревоги и спорове. Луси не скриваше факта, че брат й поражда у нея безпокойство и разочарование. Вследствие на това Страйк проявяваше по-малка склонност да бъде откровен с нея относно настоящата си ситуация, отколкото с някой приятел.

— Всичко се нарежда чудесно — каза й той, докато пушеше пред отворения прозорец. — В последно време бизнесът се разрасна двойно.

— Къде си? Чувам улично движение.

— В офиса. Имам писмена работа, която трябва да свърша.

— В събота? Как го приема Шарлот?

— Тя замина. Отиде да посети майка си.

— Как вървят нещата между вас?

— Прекрасно — отвърна той.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Как е Грег?

Тя му описа в резюме колко е натоварен мъжът й в службата си, после отново подзе атаката си.

— Гилеспи още ли те преследва да му се издължиш?

— Не.

— Защото знаеш ли какво, Стик? — Детският му прякор не вещаеше нищо добро; тя се опитваше да го размекне. — Проучих нещата, можеш да подадеш молба до Британския легион за…

— Дявол го взел, Луси! — викна той, преди да успее да се сдържи.

— Какво?

Обидата и възмущението в гласа й му бяха твърде добре познати; той затвори очи.

— Не ми трябва помощ от Британския легион, ясно ли е?

— Проявяваш излишна гордост…

— Как са момчетата?

— Добре са. Слушай, Стик, според мен е безобразие, че Рокъби кара адвоката си да те тормози, при положение че и пени не си видял от него в живота си. Би трябвало да ти даде парите като подарък след всичко, което ти мина през главата и…

— Бизнесът ми върви. Ще си изплатя заема — прекъсна я Страйк.

Долу на ъгъла момче и момиче на тийнейджърска възраст се караха.

— Сигурен ли си, че всичко е наред между теб и Шарлот? Защо е заминала при майка си? Мислех, че се мразят.

— Напоследък се разбират по-добре — отвърна той, загледан в момичето на улицата, което след бурно жестикулиране тропна с крак и си тръгна.

— Купи ли й вече пръстен? — попита Луси.

— Мислех, че искаш да разкарам Гилеспи от главата си.

— Тя приема ли да няма пръстен?

— Показа се страхотно великодушна — отвърна Страйк. — Заяви, че не иска пръстен. Предпочита да вложа всичките си пари в бизнеса.

— О, нима? — промърмори Луси. Кой знае защо се заблуждаваше, че успява да прикрие дълбоката си неприязън към Шарлот. — Ще дойдеш ли на празненството за рождения ден на Джак?

— Кога е то?

— Пратих ти покана преди повече от седмица, Стик!

Той се запита дали Шарлот не я е пъхнала в някой от кашоните, останали неразопаковани на площадката поради липса на място за всичките му вещи в кабинета.

— Да, там ще съм — обеща той, въпреки че нямаше нищо, което да желае по-малко.

Разговорът приключи и той се върна пред компютъра да продължи работата си. Бележките му от разговорите с Уилсън и Коловас-Джоунс скоро бяха готови, но не му даваше мира усещането за безизходица. Това бе първият му случай след напускането на армията, който изискваше повече от наблюдение и следене и все едно бе специално предназначен всекидневно да му напомня, че е лишен от всякаква власт и авторитет. Филмовият продуцент Фреди Бестигуи, човекът, намирал се в най-голяма близост до Лула Ландри по време на смъртта й, оставаше недосегаем зад безликите си служители, а въпреки убеденото твърдение на Джон Бристоу, че ще придума Танзи Бестигуи да говори със Страйк, той все още нямаше уредена среща с нея.

Със смътно чувство за безсилие и с почти същото презрение към занятието си, каквото годеникът на Робин изпитваше към него, Страйк отпъди обзелата го потиснатост, като се зае с нови проучвания в интернет относно случая. Откри Кийрън Коловас-Джоунс онлайн: шофьорът бе казал истината за епизода в сериала „Сметката“, в който му бяха отредени две реплики като „Гангстер номер две“. Вярно бе също, че има театрален агент, в чийто уебсайт фигурираше малка снимка на Кийрън и кратък списък с участия, включващи мимолетни появи в „Ийстендърс“ и „Отделение за спешни случаи“. Снимката на Кийрън на уебсайта на „Екзекарс“ беше много по-голяма. На нея той бе застанал сам с фуражка и униформа, приличащ на кинозвезда, и очевидно бе най-красивият шофьор във фирмата.

Зад прозорците здрачът на късния следобед премина в мрака на вечерта. Том Уейтс ръмжеше и стенеше от портативния сидиплейър, а Страйк преследваше сянката на Лула Ландри в киберпространството, като от време на време допълваше бележките си.

Не намери фейсбук страница на Ландри, а изглежда не беше се присъединявала и към туитър. Отказът й да подхранва неутолимия апетит на феновете с лична информация очевидно бе вдъхновил други да запълнят празнината. Имаше безбройни уебсайтове, изпълнени с нейни снимки или с коментари за живота й, някои говорещи за обсебеност. Ако и половината от информацията почиваше на факти, то Бристоу бе представил пред Страйк частична и пречистена версия на неудържимия стремеж на сестра му към самоунищожение, тенденция, проявила се за пръв път в ранното й юношество, когато осиновителят й сър Алек Бристоу, благ на вид човек с брада, основател на компанията за електроника „Албрис“, беше починал внезапно от инфаркт. След смъртта му Лула бе избягала от две училища и бе изключена от трето, като всичките бяха скъпи частни образователни заведения. Открила я бе приятелка от пансиона в локва кръв и прерязани китки; после го бе ударила през просото и полицията я беше открила в някакъв бордей. Фенсайт, наречен „Луламойтовдъхновение“ и поддържан от лице с неизвестен пол, твърдеше, че в този период Лула за кратко се издържала с проституция.

После бе дошло принудителното й настаняване по силата на Закона за психичното здраве в охранявана клиника за младежи с тежки заболявания, където тя бе диагностицирана с биполярно разстройство. Едва година по-късно, когато била с майка си в магазин за дамско облекло на Оксфорд стрийт, също като в приказките случайно я бе открил представител на модна агенция.

Ранните снимки на Ландри показваха шестнайсетгодишно момиче с лицето на Нефертити, успяло да предаде пред обектива невероятно съчетание на светска обиграност и уязвимост. Краката й бяха дълги като на жираф, а по вътрешната страна на лявата й ръка минаваше назъбен белег, който модните редактори очевидно бяха приели като интересен придатък към забележителното й лице, защото често бе изтъкван на фотографиите. Изключителната красота на Лула граничеше с абсурда, а чарът, с който се славеше (според некролозите по вестниците и истеричните блогове), съжителстваше с репутацията й на внезапно избухваща и опасно сприхава. По всичко личеше, че пресата и широката общественост едновременно я обожаваха и настървено я отричаха. Една журналистка я бе определила като „необичайно мила, притежаваща неочаквана простосърдечност“; друг неин колега — като „пресметлива малка примадона, хитра и корава“.

В девет часа Страйк отиде до Чайнатаун и си купи вечеря; после се върна в офиса, смени Том Уейтс с „Елбоу“ и започна да издирва онлайн материали за Еван Дъфийлд, човека, за когото всички, дори Бристоу, бяха приели, че не е убил приятелката си.

Докато Кийрън Коловас-Джоунс не бе показал професионална завист, Страйк не би могъл да каже защо Дъфийлд е знаменитост. Сега откри, че Дъфийлд бе излязъл от неизвестността чрез участието си в хвален от критиката филм на независима продуцентска компания, в който бе изпълнявал роля, неразличима от тази му в живота: пристрастен към хероина музикант, който краде, за да удовлетворява зависимостта си.

Групата на Дъфийлд бе издала албум, получил добри отзиви благодарение на неочакваната слава на водещия вокал, и се беше разцепила със скандал горе-долу по времето, когато той се беше запознал с Лула. Също като приятелката си Дъфийлд беше извънредно фотогеничен — дори на неретушираните снимки, на които вървеше приведен по улицата в мръсни дрехи, дори и на немалкото, уловен как се нахвърля ядосан срещу фотографите. Връзката между тези двама повредени и красиви младежи явно бе ги направила още по-привлекателни за почитателите им, сякаш всеки от тях озаряваше другия и със своята слава и в същото време се къпеше в неговата.

Смъртта на приятелката му окончателно беше бетонирала превръщането на Дъфийлд в идол, който с еднаква страст бе очернян и обожествяван. Над него бе надвиснала някаква тъмна сянка, някакъв фатализъм; и най-пламенните му почитатели, и хулителите му явно се опияняваха от идеята, че той вече е с единия си крак в отвъдното; витаеше усещането за неизбежния му срив до отчаяние и пълно забвение. Очевидно Дъфийлд обичаше да парадира със слабостите си и Страйк погледа известно време кратките клипове в Ютюб, в които той, тежко дрогиран и с гласа, така умело имитиран от Коловас-Джоунс, философстваше как да умреш не било нищо повече от това да си тръгнеш от купон и как нямало защо да рониш сълзи, ако трябва да си тръгнеш рано.

Според многобройните източници в нощта на смъртта на Лула Дъфийлд бе напуснал нощния клуб малко след приятелката си с маска на вълк на лицето си и на Страйк му бе трудно да тълкува това по друг начин освен като преднамерено самоизтъкване на шоумен. Собственото му описание на това, което бе правил до края на нощта, може и да не удовлетворяваше онлайн привържениците на теорията на конспирацията, но явно бе убедило полицията, че той няма нищо общо с последвалите събития на Кентигърн Гардънс.

Страйк следваше своя собствена нишка на мислене, докато обхождаше неравния терен на нови сайтове и блогове. Тук-там се натъкваше на трескави предположения и на теории за смъртта на Ландри, споменаващи следи, неразследвани от полицията, които изглежда бяха затвърдили убеждението на Бристоу за съществуването на убиец. „Луламойтовдъхновение“ предоставяше дълъг списък с въпроси, оставени без отговор, в който номер пет гласеше: „Кой е отзовал папараците преди падането й?“, номер девет: „Защо мъжете със скритите лица, тичащи в посока, обратна на апартамента й, в два през нощта, така и не се явяват в полицията? Къде са те и кои са?“, номер тринайсет: „Защо при падането си от балкона Лула е била с различен тоалет от онзи, с който се е прибрала у дома?“.

Полунощ завари Страйк да пие светла бира от кутийка и да чете за полемиката, избухнала след смъртта на Лула, за която Бристоу бе споменал и която самият той регистрира бегло, защото не го заинтересува особено. Седмица след като следствието излезе със заключението за самоубийство, бе се разразил фурор около рекламната снимка на аксесоари на дизайнера Ги Соме. На нея двата модела позираха на мръсна пряка, голи, с изключение на стратегически поставените ръчни чанти, шалове и бижута. Ландри бе покачена върху кофа за боклук, Киара Портър се беше изтегнала на земята. И двете имаха големи извити ангелски крила: тези на Портър бяха лебедовобели, а на Ландри — зеленикавочерни, избледняващи до лъскаво бронзово.

Страйк се взира в снимката минути наред, като се опитваше да анализира защо лицето на мъртвото момиче така неустоимо привлича погледа, как успява да изпълва снимката. Лула някак съумяваше да направи парадокса и преднамерената сценичност правдоподобни; наистина имаше вид на изпъдена от рая, защото изглеждаше толкова користна, а и така алчно притискаше аксесоарите към себе си. Киара Портър, при цялата й алабастрова красота, не представляваше нищо повече от контрапункт. Бледа и пасивна, тя приличаше на статуя.

Дизайнерът Ги Соме си бе навлякъл много критики, някои от които злобни, задето бе решил да използва снимката. Мнозина бяха на мнение, че се възползва от скорошната смърт на Ландри, и приеха с насмешка твърденията за искрена обич към Ландри, които говорителят на Ги Соме изказа от негово име. Ала „Луламойтовдъхновение“ настояваше, че Лула би искала снимката да бъде използвана, че тя и Ги Соме са били близки приятели. „Лула го обичаше като брат и би искала той да отдаде последна почит на нейната работа и красота. Това е емблематична снимка, която ще живее вечно и ще задържи Лула в паметта ни — тези, които я обичахме.“

Страйк допи бирата си и се замисли над последните думи в изречението. Никога не бе успял да разбере илюзията за интимност, която феновете хранят по отношение на непознати им лично звезди. Понякога в негово присъствие хората наричаха баща му „Стария Джони“ сияещи, сякаш говореха за общ приятел, преповтаряха изтъркани в пресата истории и анекдоти, като че бяха лични участници в тях. Веднъж един мъж в пъб в Трескотик бе казал на Страйк „Да му се не види, че аз познавам твоя старец по-добре от теб!“ само защото бе в състояние да назове сешън музиканта, взел участие в най-успешния албум на „Дедбийтс“, чийто зъб Рокъби сензационно бе счупил, когато удари сърдито края на саксофона му.

Беше един през нощта. Страйк бе станал почти глух за непрестанното приглушено бучене на бас китарата два етажа по-надолу и за инцидентното скърцане и шумолене откъм мансардния апартамент, където управителят на бара се наслаждаваше на луксове като душ и домашно сготвена храна. Уморен, но все още неготов да се пъхне в спалния чувал, чрез още ровене в интернет той успя да открие приблизителния адрес на Ги Соме и отбеляза близостта на Чарлс стрийт до Кентигърн Гардънс. После влезе в уебадреса www.arrse.co.uk като човек, който автоматично хлътва в местния бар след дълъг работен ден.

Не беше посещавал форума на Британските въоръжени сили, откакто преди месеци Шарлот го бе заварила да го разглежда на компютъра и беше реагирала така, както другите жени биха направили, ако спипат партньорите си да гледат порно онлайн. Последва разправия, предизвикана от подозренията й, че той копнее за стария си живот и е неудовлетворен от новия.

Тук във всяка подробност присъстваше армейският манталитет, изразен на езика, който самият той владееше безупречно. Имаше ги съкращенията, които знаеше наизуст, шегите, неразбираеми за външните хора, всички грижи, съпровождащи всекидневието на военните — от бащата, чийто син е тормозен в училището си в Кипър, до ругатните в ретроспекция срещу изказването на премиера по време на следствието по повод британското участие в иракската война. Страйк бродеше от един пост към друг, като от време на време се изсмиваше, ала непрекъснато бе наясно, че сваля гарда си пред долавяния призрак, който вече дишаше в тила му.

Някога това беше неговият свят и той се чувстваше щастлив в него. При всички неудобства и несгоди на военния бит, при все че бе излязъл от армията на минус с половин крак, той не съжаляваше и за ден от службата си в нея. И все пак не беше един от тези хора дори когато се бе намирал сред тях. Първо беше чудакът, после човекът с костюма, всяващ страх и антипатия у средностатистическия войник.

Ако някога от военното разузнаване те заговорят, трябва да кажеш: „Без коментар, искам адвокат“. А иначе и едно простичко „Благодаря, че ме забелязахте“ върши работа.

Страйк прихна за последен път, после рязко затвори сайта и изключи компютъра. Беше толкова уморен, че свалянето на протезата му отне двойно повече време от обикновено.