Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (14)

6

Веднъж Страйк се беше опитал да преброи училищата, които беше посещавал в детството си, и стигна до цифрата седемнайсет с подозрението, че беше пропуснал две-три. Не включваше краткия период на предполагаемото домашно обучение през двата месеца, докато живееха с майка му и полусестра му като самонастанени в жилище на Атлантик Роуд в Брикстън. Тогавашният приятел на майка му, бял музикант растафарианец, прекръстил се на Шумба, беше на мнение, че училищната система налага патриархални и материалистични ценности, с каквито доведените му деца не бива да бъдат омърсявани. Основният урок, който Страйк усвои през двата месеца домашно обучение, провеждано от мъжа, беше, че канабисът, дори да се приема по ритуален и духовен начин, прави употребилия го унил и параноичен.

По пътя към кафенето, където бе срещата му с Дерик Уилсън, направи ненужно отклонение през пазара „Брикстън“. Дъхът на риба, който се носеше от сергиите под арките, колоритните открити фасади на супермаркетите, отрупани с непознати плодове и зеленчуци от Африка и Карибския регион, арабските месарници, фризьорските салони с големи фотоси на сложни плитки и къдрици и с редици от бели пластмасови глави с перуки по витрините — всичко това върна Страйк двайсет и шест години назад към месеците, които бе прекарал в скитане по улиците на Брикстън с Луси, по-малката му полусестра, докато майка му и Шумба дремеха върху мръсни възглавници в завзетото жилище и лениво обсъждаха важните духовни концепции, които трябваше да бъдат внушени на децата.

Седемгодишната Луси копнееше за коса като на момичетата от Карибите. По време на дългото им пътуване обратно към Сейнт Моус, прекъснало брикстънския им период, от задната седалка на колата марка „Морис Майнър“ на чичо Тед и леля Джоун тя бе изразила пламенното си желание за плитки с мъниста. Страйк си припомни спокойното съгласие на леля Джоун, че този стил е много красив, и как бе видял в огледалото за обратно виждане дълбоката бръчка, вдълбала се между веждите й. Джоун се бе старала с намаляващ през годините успех да не критикува майка им пред децата. Страйк никога не разбра как чичо Тед бе открил местоживеенето им; знаеше само, че когато един следобед той и Луси влязоха в жилището, където семейството се бе самонастанило, завариха огромния брат на майка им застанал насред стаята, наежен срещу Шумба, чийто нос бе разкървавен. Два дни по-късно с Луси бяха обратно в Сейнт Моус, в училището, което бяха посещавали с прекъсвания от години, сред стари приятели, приели ги, сякаш не бяха заминавали, и бързо се отърваха от камуфлажния акцент, типичен за местата, където Леда ги беше тътрила.

Не му бяха нужни упътванията, дадени от Дерик Уилсън на Робин, защото той познаваше „Финикс кафе“ на Колдхарбър Лейн от едно време. Шумба и майка му ги бяха водили там: малко, боядисано в кафяво заведение, подобно на барака, където човек можеше (стига да не бе вегетарианец като Шумба и майка му) да хапва огромни и вкусни закуски с пържени яйца и бекон, поднасяни с чаши чай, тъмен като тиково дърво. Кафенето беше почти същото, каквото го помнеше: уютно, приятно и слабо осветено, с огледала по стените, отразяващи маси с пластмасов фурнир, захабени тъмночервени и бели плочки на пода и таван с мухлясал тапет. Тантурестата сервитьорка на средна възраст с изправена коса и оранжеви пластмасови висящи обици се отмести, за да даде път на Страйк.

Един набит мъж по произход някъде от Карибите седеше сам и четеше „Сън“ на маса под пластмасов стенен часовник с надпис „Пай Пука“.

— Дерик?

— Да… Ти ли си Страйк?

Страйк стисна едрата суха длан на Уилсън и седна. По негова преценка изправен, Уилсън би бил висок колкото него. Мускули и тлъстина издуваха ръкавите на униформената му фланелка; косата му беше късо подстригана, бе гладко обръснат и имаше красиви бадемовидни очи. Страйк си поръча пай и картофено пюре, които избра от менюто, написано с тебешир върху дъската, и със задоволство си отбеляза наум, че може да впише тези четири лири и седемдесет пенса в графата „разноски“.

— Да, паят и пюрето си ги бива тук — одобри Уилсън.

В лондонския му изговор се долавяше бегъл ямайски акцент. Гласът му беше плътен, спокоен и премерен. Страйк си го представи като внушаващ чувство за сигурност в униформата му на пазач.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен, признателен съм ти. Джон Бристоу не е удовлетворен от резултатите на разследващите случая със сестра му. Нае ме за още един поглед върху фактите и показанията.

— Да, знам — потвърди Уилсън.

— Колко ти плати, за да разговаряш с мен? — небрежно попита Страйк.

Уилсън примигна, след това прозвуча гърленият му, малко гузен смях.

— Двайсет и пет — отвърна той. — Но щом това ще го накара да се чувства по-добре, защо не? Не че нещо ще се промени. Тя се самоуби. Задай си въпросите, на мен не ми пречи.

Затвори вестника си. На първата му страница имаше снимка на Гордън Браун с торбички под очите и изтощен вид.

— Сигурно всичко си разказал пред полицията — рече Страйк, като отвори бележник и го постави до чинията си, — но ще ми е полезно да чуя от първа ръка какво се случи онази нощ.

— Няма проблем. Може да се отбие и Кийрън Коловас-Джоунс — добави Уилсън.

Очевидно очакваше Страйк да знае кой е той.

— Кой? — попита Страйк.

— Кийрън Коловас-Джоунс. Беше постоянният шофьор на Лула. И той също иска да говори с теб.

— Добре, чудесно — отвърна Страйк. — Кога ще дойде?

— Не знам, на работа е. Но ако може, ще намине.

Сервитьорката постави керамична чаша чай пред Страйк, той й благодари и щракна химикалката си в готовност да записва. Преди да е успял да попита нещо, Уилсън каза:

— Бивш военен си, както разбрах от господин Бристоу.

— Да — потвърди Страйк.

— Племенникът ми е в Афганистан — съобщи Уилсън. — В провинция Хелманд.

— В какви части?

— Свързочните — отвърна Уилсън.

— От колко време е там?

— От четири месеца. Майка му сън не я лови — сподели Уилсън. — Ти как така напусна армията?

— Кракът ми беше отнесен — отговори Страйк с непривична откровеност.

Бе само част от истината, но най-лесната, която бе възможно да довери на непознат. Можеше да остане, проявили бяха голямо желание да го задържат, но загубата на прасеца и стъпалото просто изпревари решението, което зрееше у него през последните две години. Знаеше, че приближава личната му повратна точка, онзи момент, в който, ако не си тръгнеш, после ще ти е трудно да го направиш, а и да се приспособиш към цивилния живот. Армията оформя личността ти почти неусетно през годините, свежда съществуването ти до повърхностно подчинение, което прави по-лесно повличането ти от приливната вълна на военния живот. Страйк никога не се бе потопил напълно в него и предпочете да напусне, преди това да се случи. И все пак си спомняше Отдела за специални разследвания с приятно чувство, непомрачено от загубата на половината крайник. Би се радвал, ако можеше да си припомня и Шарлот с подобна неусложнена обич.

Уилсън прие обяснението на Страйк с бавно кимване.

— Лоша работа — изрече с плътния си глас.

— Размина ми се леко в сравнение със съдбата на други.

— Да. Едно момче от взвода на племенника ми загина при взрив преди две седмици.

Уилсън отпи от чая си.

— Как се разбирахте с Лула Ландри? — попита Страйк, приготвил писалката. — Често ли я виждаше?

— Само като влизаше и излизаше от сградата. Винаги казваше „здравей“, „моля“ и „благодаря“, а повечето от тия богати негодници не благоволяват да го правят — лаконично отвърна Уилсън. — Най-дългият разговор, който сме имали, беше за Ямайка. Щеше да ходи там по работа. Питаше ме къде да отседне, как е там. Аз пък взех от нея автограф за племенника си Джейсън, за рождения му ден. Накарах я да подпише една картичка и я пратих в Афганистан. Случи се три седмици, преди тя да умре. Всеки път като я видех след това, питаше за Джейсън по име. Харесвах я заради това. Отдавна работя като охранител. Нагледах се на хора, които очакват да се изложиш на куршум заради тях, а не си правят труда да ти запомнят името. Да, тя беше свястна.

Пристигнаха паят и картофеното пюре на Страйк, изпускащи пара. Вгледани в препълнената чиния, двамата мъже им отдадоха миг на почтително мълчание. Устата на Страйк се напълни със слюнки, той взе ножа и вилицата си и любезно върна Уилсън към разговора:

— Би ли ми разказал какво се случи в нощта, когато Лула умря? В колко часа излезе?

Пазачът замислено почеса ръката си, като вдигна ръкава на фланелката. Страйк забеляза татуировката: кръстове и инициали.

— Трябва да минаваше седем вечерта. Беше с приятелката си Киара Портър. Като се приближаваха към вратата, влезе господин Бестигуи. Запомних го, защото той каза нещо на Лула, не чух какво. Но на нея не й хареса, пролича си по изражението й.

— Какво беше изражението й?

— Обидено — отвърна Уилсън, готов с отговора. — После видях на монитора как Лула и Портър се качиха в колата. Имаме камера над вратата. Свързана е с монитора на рецепцията, та да виждаме кой звъни, за да влезе.

— Тя прави ли записи? Може ли да ги видя?

Уилсън поклати глава.

— Господин Бестигуи беше против да има такова нещо на вратата. Никакви записващи устройства. Той пръв си купи апартамент още преди всички да са довършени, така че имаше думата при уговорките.

— Значи камерата е просто една високотехнологична шпионка?

Уилсън кимна. Фин белег преминаваше от под лявото му око до средата на скулата.

— Да. И така видях момичетата да се качват в колата. Кийрън, човекът, дето ще дойде, не я возеше онази вечер. Той трябваше да вземе Дийби Мак.

— Кой беше шофьорът й тогава?

— Един на име Мик от фирмата „Екзекарс“. Тя го беше използвала и преди. Видях как фотографите се скупчиха около колата, докато потегляше. Цяла седмица бяха душили наоколо, защото знаеха, че се е събрала отново с Еван Дъфийлд.

— Какво направи Бестигуи, когато Лула и Киара заминаха?

— Прибра си пощата от мен и по стълбите се качи в апартамента си.

Страйк оставяше вилицата след всяка хапка, за да си води бележки.

— Някой да е влязъл или излязъл след това?

— Да, хората от кетъринга. Ходиха у Бестигуи, защото те имаха гости онази вечер. Една двойка американци пристигна малко след осем, качиха се в апартамент едно и никой друг нито влезе, нито излезе, преди те да си тръгнат около полунощ. Нямаше движение, преди Лула да се прибере към един и половина. Чух папараците да крещят името й отвън. Вече бяха голяма тълпа. Неколцина я бяха последвали от нощния клуб, а цял куп други се бяха струпали още отпреди с надеждата да зърнат Дийби Мак. Очакваше се да дойде към дванайсет и половина. Лула позвъни и аз натиснах бутона за автоматично отваряне.

— Не си ли набра сама кода на таблото?

— Не, защото онези я бяха обкръжили, искаше да влезе бързо. А те крещяха, бяха плътно около нея.

— Не е ли могла да влезе през подземния паркинг и да ги избегне?

— Да, понякога го правеше, когато се връщаше с Кийрън, защото му беше дала дистанционното за електрическите врати към гаража. Но Мик нямаше такова, така че трябваше да влезе отпред. Казах й „добро утро“ и я попитах за снега, защото по косата й имаше снежинки. Трепереше, беше облечена в късичка рокля. Тя отвърна нещо в смисъл, че температурата била под нулата. После каза: „Как ми се ще да се разкарат. Цяла нощ ли ще стоят тук?“. За папараците говореше. Казах й, че още чакат Дийби Мак, а той закъснява. Изглеждаше вкисната. После влезе в асансьора и се качи в апартамента си.

— Значи изглеждаше вкисната?

— Да, много вкисната.

— Вкисната в смисъл склонна към самоубийство ли?

— Не, вкисната в смисъл ядосана — поясни Уилсън.

— Какво стана после?

— После ми се наложи да вляза в задната стаичка. Имах страхотни болки в червата. Налагаше ми се да ида до тоалетната. Ама спешно, казвам ти. Бях пипнал същото като Робсън. Той си остана у дома заради стомашно заболяване. Отсъствах към петнайсет минути. Нямах избор. Такава диария не ме беше друсала. Още бях в тоалетната, когато започна крещенето. Не — поправи се, — първо чух изтропване. Силно изтропване в далечината. По-късно си дадох сметка, че трябва да е било падналото тяло… така де, Лула. Чак после започна крещенето и ставаше все по-силно, идеше откъм стълбите. Вдигнах си панталоните и хукнах към фоайето, а там госпожа Бестигуи пищеше и се тресеше и както беше само по бельо, приличаше на някоя луда. Каза, че Лула умряла, блъснал я от балкона мъж, който бил в апартамента й. Казах й да не мърда от мястото си и изтичах към предната врата. И тя беше там. Лежеше насред улицата със захлупено в снега лице.

Уилсън сръбна от чая си, задържа чашата с голямата си ръка и промълви:

— Половината й череп беше хлътнал навътре. По снега имаше кръв. Разбрах, че вратът й е счупен. А имаше и… да.

Сладникавата, невъзможна за объркване миризма на човешки мозък сякаш изпълни ноздрите на Страйк. Беше я усещал неведнъж. Не се забравяше.

— Изтичах обратно вътре — продължи Уилсън. — И двамата Бестигуи бяха във фоайето. Той се опитваше да я прибере горе, за да се облече, но тя не спираше да вика. Поръчах им да позвънят в полицията и да държат под око асансьора, в случай че той реши да слезе с него. Грабнах служебния ключ от задната стаичка и изтичах горе. На стълбите нямаше никой. Отключих вратата към апартамента на Лула…

— Не се ли сети да вземеш нещо със себе си за самозащита? — прекъсна го Страйк. — Все пак си мислел, че горе има човек, който току-що е убил жена.

Настана пауза, най-дългата до момента.

— Реших, че няма да ми е нужно — отвърна Уилсън. — Мислех си, че ще го надвия без проблем.

— Кого да надвиеш?

— Дъфийлд — тихо каза Уилсън. — Мислех, че Дъфийлд е там горе.

— Защо?

— Предположих, че е влязъл, докато съм бил в тоалетната. Знаеше кода за входната врата. Помислих, че се е качил горе и тя му е отворила. Чувал ги бях да се карат преди. Чувал съм го и него ядосан. Да. Помислих, че той я е блъснал. Но когато се качих в апартамента, той беше празен. Погледнах във всяка стая, нямаше никой. Надникнах дори в гардеробите, но — нищо. Прозорците в дневната бяха широко отворени. Онази нощ беше много мразовита. Не ги затворих, не пипах нищо. Излязох и натиснах бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага, беше на нейния етаж. Празен беше. Изтичах обратно долу. Семейство Бестигуи бяха в апартамента си, когато минах покрай вратата им. Тя още пищеше, а той все така продължаваше да й вика. Не знаех дали вече са уведомили полицията. Грабнах мобилния си телефон от поста на охраната и излязох навън при Лула, защото… не ми се искаше да я оставя да лежи там сама. Но още преди да съм натиснал деветката, чух сирените. Пристигнаха бързо.

— Някой от семейство Бестигуи ги беше повикал, така ли?

— Да. Той беше позвънил. Пристигнаха двама униформени с кола.

— Добре — рече Страйк. — Искам да си изясня един въпрос. Повярва ли на госпожа Бестигуи, като ти каза, че е чула мъж в горния апартамент?

— О, да — отвърна Уилсън.

— Защо?

Уилсън се намръщи леко, явно разсъждаваше, а погледът му бе отправен към улицата над дясното рамо на Страйк.

— В този момент не ти е дала подробности, така ли? — попита Страйк. — Нищо за това какво е правела, когато е чула мъжа? Нищо, за да обясни защо е била будна в два през нощта?

— Не — отсече Уилсън. — Тя изобщо не ми даде никакви обяснения. Убеди ме поведението й. Беше в истерия. Тресеше се като мокро куче. Все повтаряше: „Горе има мъж, той я блъсна“. Сериозно уплашена беше. Само че там нямаше никой. Мога да ти се закълна в живота на децата си. Апартаментът беше празен, асансьорът беше празен, стълбището беше празно. Ако той е бил там, къде се е дянал?

— И така полицията дойде — каза Страйк, като се върна в съзнанието си към тъмната заснежена улица и мъртвото тяло. — Какво се случи после?

— Когато госпожа Бестигуи видя полицейската кола от прозореца си, дойде право долу по халат, а мъжът й тичаше след нея. Тя излезе на улицата, на снега, и започна да им крещи, че в сградата има убиец. Наоколо вече започнаха да светват лампи, виждаха се долепени до прозорците лица. Половината улица се беше разбудила. Хора наизлизаха по тротоарите.

Един от полицаите остана до трупа и се обади по радиостанцията си за подкрепление, а другият тръгна с нас — с мен и семейство Бестигуи — и влязохме обратно. Той ги накара да си идат в апартамента и да чакат там, а от мен поиска да му покажа сградата. Пак се качихме на най-горния етаж, отворих входната врата на Лула и го поведох из апартамента с отворения прозорец. Той го огледа. Показах му асансьора, все така на нейния етаж. Той попита за средния апартамент, така че отворих и него със служебния ключ.

Вътре беше тъмно и алармата се включи, когато влязохме. Преди да успея да напипам ключа за осветлението или да стигна до панела за алармата, полицаят се препъна в масичка по средата на входното антре и събори една огромна ваза с рози. Тя се разби и целият под плувна във вода с разпръснати в нея стъкла и цветя. Големи ядове брах после покрай това…

Огледахме жилището. Беше празно до последната стая и дрешник. Прозорците бяха здраво затворени. Върнахме се долу във фоайето.

Вече бяха пристигнали цивилни полицаи. Поискаха ключовете за фитнес залата в сутерена, за басейна и гаража. Един се качи да вземе показания от госпожа Бестигуи, друг остана отпред и се обади за още подкрепления, защото вече все повече съседи излизаха на улицата. Половината говореха по телефоните си, а някои правеха снимки. Униформените полицаи се опитаха да ги накарат да се приберат по къщите си. Валеше сняг, ама наистина обилно…

Когато пристигнаха, служителите от отдела по експертизи издигнаха палатка над тялото. Горе-долу по същото време се появиха и репортерите. Полицията загради с лента половината улица и я блокира със свои коли.

Страйк беше опразнил чинията си. Бутна я настрани, поръча още чай за двамата и отново хвана химикалката си.

— Колко души работят на номер осемнайсет?

— Охранителите сме трима — аз, Колин Маклауд и Иън Робсън. Работим на смени, през цялото денонощие има някой дежурен. Аз трябваше да почивам онази нощ, но Робсън ми се обади към четири часа следобед да ми каже, че е пипнал стомашен вирус и се чувства много зле. Казах му, че ще остана да поема и неговата смяна. Той ме беше заместил предишния месец, за да си оправя някакви семейни дела. Бях му длъжник. Тъй че не трябваше аз да съм там тогава — каза Уилсън и за момент замълча с мисълта как нещата можеха да се развият различно за него.

— Другите пазачи разбираха ли се с Лула?

— Да, и те ще ти кажат същото като мен. Добро момиче.

— Друг работи ли там?

— Имаме две чистачки полякини. И на двете им куца английският. Няма да измъкнеш много от тях.

Докато драскаше в тефтера, задигнат заедно с още няколко при едно от последните си посещения при Алдършот от Отдела за специални разследвания, Страйк си каза, че показанията на Уилсън са с необичайно добро качество — стегнати, прецизни, и говореха за наблюдателност. Много малко хора отговаряха на въпроса, който им е поставен. Още по-малко умееха да организират отговорите си така, че да не се налагат допълнителни въпроси, с които да бъде измъквана информация. Страйк бе свикнал да поема ролята на археолог сред руините на хорската травмирана памет; станал бе душеприказчик на гангстери; беше заплашвал ужасените, подмамвал опасните и залагал капани на хитрите. Никое от тези умения не му бе нужно с Уилсън, чиито сведения бяха едва ли не безпредметни в това излишно разследване, предизвикано от параноята на Джон Бристоу.

И все пак Страйк имаше неизличимия навик да бъде щателен. Не би му и хрумнало да си спести нещо в разговора, също както не би му дошло наум да прекара деня в пушене по долни гащи на походното си легло. Поради природната си склонност, а и защото така бе обучен — че дължи уважение колкото на клиента, толкова и на себе си, той продължи да действа с онази педантичност, която в армията му бе спечелила едновременно почести и неприязън.

— Може ли за малко да се върнем назад и да поговорим за деня преди смъртта й? В колко часа ти отиде на работа?

— В девет както винаги. Поех смяната от Колин.

— Водите ли дневник кой влиза в сградата и кой излиза от нея?

— Да, записваме и пристигащите, и тези, които си отиват, без обитателите. Дневникът стои на рецепцията.

— Спомняш ли си кой влезе и кой излезе през онзи ден?

Уилсън се поколеба.

— Джон Бристоу е дошъл при сестра си рано сутринта, нали? — подсказа му Страйк. — Но тя ти е поръчала да не го пускаш горе.

— Казал ти е значи — с известно облекчение рече Уилсън. — Да, вярно така ми поръча. Но ми стана жал за човека. Носеше договор, който да й върне, тревожеше се по този повод, така че го пуснах да се качи.

— Някой друг да е влизал в сградата?

— Да, Лешчинска вече беше там. Тя е една от чистачките. Винаги пристига в седем, миеше стълбите, когато застъпих. Не се появи никой друг, преди да дойде човекът от охранителната компания, за да извърши проверка на алармените инсталации. Това се прави на всеки шест месеца. Влезе някъде към девет и четирийсет.

— Ти познаваше ли човека от охранителната фирма?

— Не, беше нов. Много млад. Все различни изпращат. Госпожа Бестигуи и Лула още си бяха у дома, така че го пуснах в средния апартамент и му показах къде е контролният панел. Лула излезе, докато още бях вътре и показвах на техника електрическото табло и паникбутоните.

— Видя ли я да излиза?

— Да, мина покрай отворената врата.

— Поздрави ли те?

— Не.

— Каза, че обикновено го прави.

— Мисля, че не ме забеляза. Изглеждаше забързана. Щеше да ходи при болната си майка.

— Откъде знаеш, щом не те е заговорила?

— Научих — гласеше краткият отговор на Уилсън. — След като показах на човека от охранителната фирма кое къде е, се върнах обратно долу, а щом госпожа Бестигуи излезе, го пуснах в техния апартамент да им прегледа системата. Нямаше нужда да съм край него, разположението на бушоните и паникбутоните е едно и също във всички апартаменти.

— Къде беше господин Бестигуи?

— Вече беше отишъл на работа. Всяка сутрин излиза в осем часа.

Трима мъже с каски и флуоресцентни жълти якета влязоха в кафенето и седнаха на съседната маса с вестници под мишница и изкаляни работни ботуши.

— Според теб по колко време отсъстваше от рецепцията всеки път, когато придружаваше техника по алармите?

— Може би пет минути за средния апартамент и по минута за другите два — отговори Уилсън.

— Кога си тръгна той?

— В късния предобед, не си спомням точния час.

— Но си сигурен, че си е тръгнал?

— О, да.

— Други посетители имаше ли?

— Пристигнаха няколко доставки, но беше спокойно в сравнение с другите дни от седмицата.

— Преди това е било оживено, така ли?

— Да, постоянно влизаха и излизаха хора заради пристигането на Дийби Мак от Ел Ей. Хора от продуцентската компания на няколко пъти се качваха в апартамент две, за да проверят дали е готов за него, да заредят хладилника и прочие.

— Можеш ли да си спомниш доставките от онзи ден?

— Пакети за Мак и Лула. И рози. Помогнах на човека да ги качи, защото букетът беше огромен. — Уилсън разпери ръце да покаже обема му. — Имаше и ваза, поставихме я на масичката в антрето на апартамент две. Същата онази, която после се разби на пода.

— Каза, че си имал неприятности по този повод.

— Господин Бестигуи ги беше изпратил за Дийби Мак и като чу, че са били съсипани, направо кипна. Разкрещя се като луд.

— Кога беше това?

— Още докато полицаите бяха там. Когато се мъчеха да разпитат съпругата му.

— Жена е намерила смъртта си пред предните му прозорци, а той се е разстроил, защото някой е съсипал цветята му?

— Да — вдигна рамене Уилсън. — Такъв си е той.

— Познава ли Дийби Мак?

Уилсън отново вдигна рамене.

— Рапърът изобщо дойде ли в този апартамент?

— След като си бяхме направили целия този труд, отиде в хотел.

— Колко време отсъства от мястото си, когато се качи да помогнеш в поставянето на розите в апартамент две?

— Може би пет минути, най-много десет. След това цял ден бях на поста си.

— Спомена пакети за Мак и Лула.

— Да, от някакъв дизайнер, но ги дадох на Лешчинска да ги остави в апартаментите. Бяха дрехи за него и ръчни чанти за нея.

— И, доколкото знаеш, всеки, който е влязъл този ден, отново е излязъл?

— О, да — потвърди Уилсън. — Всичко е записано в дневника на рецепцията.

— Колко често се сменя кодът за достъп на входната врата?

— Беше сменен след смъртта й, защото докато приключат разследването, половината централно управление на полицията го научи — каза Уилсън. — Но преди това не беше сменян цели три месеца.

— Би ли ми казал какъв беше?

— Деветнайсет шейсет и шест — отвърна Уилсън.

— Мислиш ли, че са го знаели и други освен живеещите тук?

— Да — каза Уилсън. — Маклауд често мърмореше по този въпрос. Настояваше да се смени.

— Колко души според теб са знаели кода, преди Лула да умре?

— Не чак толкова много.

— Доставчици? Пощальони? Отчитащият газта?

— На такива винаги ние им отваряме с бутона. Обитателите обикновено не използват панела, защото ги виждаме на камерата и им отваряме. Панелът е там само за случаите, когато никой не е на рецепцията. Понякога сме в задната стаичка или помагаме за нещо по етажите.

— И всички апартаменти имат индивидуални ключове?

— Да, и индивидуални алармени системи.

— Тази на Лула включена ли беше?

— Не.

— А басейнът и фитнес залата? Те оборудвани ли са с аларма?

— Само с ключове. Всеки, живеещ в сградата, получава комплект ключове за басейна и фитнес залата заедно с тези за апартамента си, а също и ключ за вратата, водеща към подземния гараж. Неговата врата е снабдена с аларма.

— Тя включена ли беше?

— Не знам, не бях там, когато са правили огледа. Би трябвало да е била. Човекът от охранителната фирма провери всички аларми сутринта.

— Всички тези врати заключени ли бяха в онази нощ?

Уилсън се поколеба.

— Не всички. Вратата към басейна беше отключена.

— Някой беше ли го използвал през деня?

— Не, доколкото знам.

— Колко дълго е стоял отворен?

— Не знам. Колин дежури предишната нощ. Той трябва да го е проверил.

— Добре — рече Страйк. — Помислил си, че мъжът, когото е чула госпожа Бестигуи, е Дъфийлд, защото си ги чул да се карат и преди. Кога беше това?

— Малко преди да се разделят, около два месеца преди Лула да умре. Тя го беше изхвърлила от апартамента си, а той думкаше по вратата, риташе я и наричаше момичето с мръсни думи. Качих се горе, за да го изведа.

— Приложи ли сила?

— Не се наложи. Като ме видя, взе си нещата, тъй като тя беше изхвърлила след него якето и обувките му, и сам си тръгна. Беше дрогиран — поясни Уилсън. — С оцъклени очи, изпотен, с мръсна тениска, оповръщана отпред. Не разбирах какво виждаше тя у него… А, ето го и Кийрън — добави той с по-бодър тон. — Шофьорът на Лула.