Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (13)

5

Страйк бе предупредил Робин, че ще дойде късно в офиса в последната й сутрин. Даде й резервния ключ и й поръча сама да си отвори и да влезе.

Тя бе леко засегната от небрежността, с която той изрече „последна“. Това й казваше, че колкото и добре да се бяха разбирали, вярно строго професионално и с предпазливост от двете страни, колкото и по-подреден да бе офисът му, колкото и по-чиста да беше ужасяващата тоалетна с умивалник извън стъклената врата, колкото и по-добре да изглеждаше сега звънецът долу, не с мърлявото листче, пъхнато зад него, а с името му, написано красиво с печатни букви върху бяла пластмасова лентичка (беше й струвало половин час и два счупени нокътя, докато я пъхне на място), колкото и ефикасно да бе приемала и предавала съобщенията, колкото и интелигентно да бе се изказвала по повод вероятно несъществуващия убиец на Лула Ландри, Страйк явно беше броил дните, делящи го от момента, когато щеше да се отърве от нея.

Това, че не можеше да си позволи временна секретарка, бе съвършено очевидно. Имаше само двама клиенти. Изглежда беше бездомен (както Матю не спираше да изтъква, сякаш спането в офиса беше признак за най-голямо падение). Робин разбираше, естествено, че от гледна точка на Страйк е нелогично да я задържи повече. Само че не очакваше понеделника с нетърпение. Перспективата беше непознат нов офис (от агенция „Временни кадри“ вече й бяха съобщили адреса по телефона), без съмнение чист, светъл и оживен, пълен със склонни към клюкарстване жени, каквито бяха повечето от тези места, развиващи дейности, напълно безинтересни за нея. Робин може и да не вярваше в съществуването на убиец, знаеше, че и Страйк не вярва, но процесът на доказване, че такъв няма, я интригуваше силно.

За Робин цялата тази седмица бе далеч по-вълнуваща, отколкото можеше да признае пред Матю. Всичко, което вършеше, дори звъненето в „Бест Филмс“, продуцентската компания на Фреди Бестигуи, по два пъти на ден, при което неизменно получаваше отказ да бъде свързана с филмовия продуцент, й създаваше усещане за значимост, каквото рядко бе изпитвала на друго работно място. Робин беше запленена от начина, по който работеха умовете на хората. Тя бе учила психология няколко години, но непредвиден инцидент прекрати университетската й кариера.

Беше десет и половина и Страйк още не се беше върнал в офиса, затова пък беше пристигнала жена с притеснена усмивка, оранжево палто и лилава плетена барета. Това беше госпожа Хук, име познато на Робин, защото беше единственият друг клиент на Страйк. Робин настани госпожа Хук на провисналото канапе до бюрото си и й поднесе чаша чай. (След стеснението, с което Робин бе описала похотливия господин Крауди от долния етаж, Страйк купи евтини чаши и кутия с торбички чай, за да си имат свои.)

— Знам, че съм подранила — каза госпожа Хук за трети път, като посръбваше неумело горещия чай. — Не съм ви виждала преди, нова ли сте?

— Временно изпълнявам длъжността — отговори Робин.

— Сигурно сте се досетили, че става дума за мъжа ми — заприказва госпожа Хук, без да я слуша. — Вероятно постоянно срещате жени като мен. Такива, дето искат да узнаят най-лошото. Двоумих се цяла вечност. Но най-добре е да се знае, нали? Най-добре е да се знае. Мислех, че Корморан ще е тук. По друг случай ли излезе?

— Да — потвърди Робин, която подозираше, че Страйк е ангажиран с нещо, свързано със загадъчния му личен живот. Долови известна потайност у него, когато я уведоми, че ще закъснее.

— Знаете ли кой е баща му?

— Не, не знам — отговори Робин, убедена, че говорят за съпруга на бедната жена.

— Джони Рокъби — съобщи госпожа Хук с драматично задоволство.

— Джони Рокъ…

На Робин й секна дъхът, като осъзна в един и същ миг, че госпожа Хук имаше предвид Страйк и че масивният силует на Страйк се е очертал пред стъклената врата. Видя, че носи нещо много обемисто.

— Един момент, госпожо Хук — каза тя.

— Какво? — рече Страйк, като надникна над ръба на кашона, когато Робин се втурна през стъклената врата и я затвори зад себе си.

— Госпожа Хук е тук — прошепна тя.

— О, да му се не види. Подранила е с цял час.

— Знам. Реших, че ще искате да подредите малко кабинета си, преди да я въведете там.

Страйк остави кашона върху металния под.

— Трябва да пренеса още няколко от улицата — осведоми я той.

— Ще ви помогна — предложи Робин.

— Не, върви да си побъбриш любезно с нея. Тя ходи на курс по грънчарство и смята, че мъжът й спи със счетоводителката си.

Като остави кашона пред стъклената врата, Страйк закуцука надолу по стълбите.

Джони Рокъби; възможно ли беше?

— Той ей сега пристига — бодро съобщи Робин на госпожа Хук и седна отново зад бюрото си. — Господин Страйк ми спомена, че ходите на курс по грънчарство. Винаги съм искала да опитам…

В продължение на пет минути Робин слушаше с половин ухо за подвизите на класа, обучаващ се в грънчарство, и за много милия им и отзивчив наставник. После стъклената врата се отвори и Страйк влезе, вече без да мъкне кашони, с любезна усмивка към госпожа Хук, която скочи да го посрещне.

— О, Корморан, окото ти! — възкликна тя. — Да не те е фраснал някой?

— Не — отвърна Страйк. — Само минутка, госпожо Хук, ей сега ще подготвя папката ви.

— Знам, че подраних, Корморан, ужасно съжалявам… Не можах да мигна цяла нощ.

— Позволете да взема чашата ви, госпожо Хук — намеси се Робин и успешно разсея клиентката в секундите, нужни на Страйк да влезе през междинната врата, като й попречи да види походното легло, спалния чувал и чайника вътре.

Няколко минути по-късно Страйк се появи отново, обвит в изкуствени лимонови ухания, и госпожа Хук влезе в кабинета му, след като хвърли ужасен поглед към Робин. Вратата се затвори зад тях.

Робин отново седна зад бюрото си. Вече беше отворила сутрешната поща. Започна да се полюшва наляво и надясно на въртящия се стол; после се придвижи към компютъра и небрежно извика Уикипедия. С вид, сякаш наблюдаваше всичко отстрани, без да се намеса в онова, което правят пръстите й, тя написа двете имена: „Рокъби Страйк“.

Информацията излезе незабавно на екрана с черно-бяла снимка в началото — беше на мъжа, прочут в продължение на четири десетилетия. Имаше слабо и издължено лице като на Арлекин и безумни очи, лесни за карикатура, които изглеждаха леко разногледи поради кривото примижаване; явно ревейки в микрофона, устата му бе широко отворена, по челото му струеше пот, а косата му се бе разхвърчала.

Джонатан Ленърд (Джони) Рокъби, роден на първи август 1948 година, е водещ вокал на рокгрупата от 70-те години „Дедбийтс“, член на Рокендрол залата на славата, многократен носител на „Грами“…

Страйк въобще не приличаше на него; единственото бегло сходство беше в нееднаквите очи, което при Страйк беше временно състояние.

Робин премина по-надолу.

… мултиплатинения албум „Задръж го у себе си“ от 1975 година. Чупещото рекорди турне в Америка е прекъснато от обиск за наркотици в Ел Ей, в резултат на който китаристът Дейвид Кар е арестуван…

И още по-надолу, докато стигна до „Личен живот“.

Рокъби се е женил три пъти: за колежката си от художествения институт Шърли Мъленс (1969–1973), от която има една дъщеря — Мейми; за модела, актриса и активистка на движението за човешки права Карла Астолфи (1975–1979), от която има две дъщери — телевизионната водеща Габриела Рокъби и дизайнера на бижута Даниела Рокъби — и за филмовия продуцент Джени Греъм (1981 — до наши дни), от която има двама синове — Едуард и Ал. Рокъби има още една дъщеря — Прудънс Донливи — от връзката си с актрисата Линдзи Фантроуп, и син — Корморан, от Леда Страйк, супергрупарката от 70-те години.

От вътрешния кабинет зад Робин се раздаде пронизителен писък. Тя скочи на крака, а столът й се плъзна на колелцата си встрани от нея. Писъкът стана още по-силен и остър. Робин изтича през приемната и отвори междинната врата.

Госпожа Хук, свалила оранжевото палто и лилавата барета и останала по широка туника на цветя, подобна на манта за занимания по грънчарство, и сини джинси, се бе хвърлила на врата на Страйк и го удряше с юмруци по гърдите, като в същото време издаваше звуци, подобни на кипнал чайник. Периодично писъкът прозвучаваше отново, сякаш й бе нужно да поеме въздух, за да не се задуши.

— Госпожо Хук! — извика Робин и я сграбчи изотзад за ръцете над лактите, усещайки изобилната и отпусната плът, в опит да освободи Страйк от необходимостта да приложи сила, за да я откъсне от себе си. Ала госпожа Хук се оказа доста по-яка, отколкото изглеждаше. Макар да поспираше, за да диша, тя продължаваше да налага Страйк, докато накрая, оставен без избор, той хвана и двете й китки и ги задържа.

В този момент госпожа Хук се изтръгна от хлабавата му хватка и се хвърли към Робин с вой като на куче.

Като потупваше ридаещата жена по гърба, Робин я поведе лека-полека към приемната.

— Успокойте се, госпожо Хук — говореше й утешително тя, като я настаняваше на канапето. — Ей сега ще ви дам чаша чай. Успокойте се.

— Много съжалявам, госпожо Хук — изрече официално Страйк от прага на кабинета си. — Никога не е лесно да се приеме подобна новина.

— Мислех, че е Валъри — изплака госпожа Хук, като захлупи разчорлената си глава в шепите си и се заклати напред-назад върху скърцащото канапе. — Мислех, че е Валъри, а не… не моята… моята собствена сестра.

— Ще направя чай — прошепна Робин поразена.

Почти беше стигнала с чайника до вратата, когато си спомни, че е оставила биографичната справка за Джони Рокъби на монитора на компютъра. Щеше да изглежда много странно, ако се втурнеше обратно да я изчисти посред цялата тази криза, затова продължи навън с надеждата Страйк да е твърде ангажиран с госпожа Хук, за да забележи.

На госпожа Хук й отне още четирийсет минути да изпие втората си чаша чай и да похаби в бърсане на сълзите си половината от ролката тоалетна хартия, която Робин й беше донесла от тоалетната на стълбищната площадка. Най-после тя си тръгна, стиснала папката с изобличаващите снимки и със списъка, отбелязващ времето и мястото, където са направени; гърдите й се издигаха и спускаха и тя все още бършеше очи.

Страйк изчака, докато тя стигна до края на улицата, след което излезе с бодро тананикане да купи сандвичи за себе си и за Робин. Изядоха ги с голямо удоволствие на нейното бюро. Беше най-приятелският жест, който й бе правил през цялата им седмица заедно и Робин беше сигурна, че се дължи на предвкусваната радост, че скоро ще се отърве от нея.

— Нали знаеш, че днес следобед отивам да се срещна с Дерик Уилсън? — попита той.

— Охранителят, който имал диария? — пожела да уточни Робин. — Да.

— Вече няма да си тук, когато се върна, така че ще ти подпиша картата за работното време, преди да изляза. И да знаеш, много ти благодаря за…

Страйк посочи с брадичка вече празното канапе.

— О, няма защо. Горката жена.

— Да. Но поне вече разполага с нужните доказателства срещу него. И още — продължи той, — благодаря ти за всичко, което свърши тази седмица.

— Това ми е работата — отвърна с безгрижен тон Робин.

— Де да можех да си позволя секретарка… Но тъй или иначе ти ще стигнеш до поста лична секретарка на някой мастит бизнесмен и ще получаваш голяма заплата.

Робин изпита смътна обида.

— Не такава работа ми е по сърце — каза тя.

Настъпи леко напрегнато мълчание.

Страйк водеше малка вътрешна борба. Перспективата бюрото на Робин да остане празно от следващата седмица не беше весела. Приятно му бе нейното ненатрапчиво присъствие, намираше компетентността й за освежаваща, но щеше да е признак на жалка слабост, а и разточителство да плаща за компания, сякаш е някой богат и неуравновесен викториански магнат. Агенция „Временни кадри“ вземаше огромни комисиони; Робин беше лукс не по джоба му. Фактът, че не го беше питала за баща му (защото Страйк видя справката от Уикипедия за Джони Рокъби на монитора), я издигна в очите му, тъй като показваше необичаен самоконтрол, а това бе мярката, по която той често съдеше за новите си познати. Ала качествата й не променяха суровата реалност: тя трябваше да си иде.

Само дето изпитваше към нея чувство, близко до онова към змията, която на единайсетгодишна възраст бе успял да улови в гората Тривейлър, като след това дълго бе умолявал леля си Джоун да му позволи да я задържи.

— Е, аз ще тръгвам — каза, след като подписа картата за работното й време и изхвърли опаковките от сандвичите и празната бутилка от вода в кошчето за отпадъци под бюрото й. — Благодаря за всичко, Робин. Успех в намирането на работа.

Взе си палтото и излезе през стъклената врата.

На стълбищната площадка, точно на мястото, където едва не я бе убил, но и спасил, рязко спря. Инстинктът го глождеше като досадно куче.

Стъклената врата зад гърба му се отвори и той се обърна. Робин стоеше насреща му с порозовяло лице.

— Вижте — каза му тя, — може да се разберем помежду си. Ще изолираме агенцията и ще ми плащате директно.

Той се поколеба.

— Агенциите за кадри не обичат това. Ще те изключат от списъка си.

— Няма значение. Имам три интервюта за постоянна работа другата седмица. Ако се съгласите да отида на тях в работно време…

— Няма проблем — бързо отвърна той, преди да е успял да се спре.

— Ами добре тогава, мога да остана още една или две седмици.

Пауза. Разумът влезе в кратка и ожесточена схватка с инстинкта и симпатията и беше преборен.

— Да… добре. В такъв случай би ли се опитала отново да се свържеш с Фреди Бестигуи?

— Да, разбира се — отговори Робин, като прикри ликуването си с преувеличено спокоен професионализъм.

— До понеделник следобед тогава.

За пръв път се осмели да й отправи усмивка. Може би трябваше да се ядоса на себе си, но Страйк излезе навън в студения ранен следобед без съжаление, а напротив — със странно чувство за подновен оптимизъм.