Блейк Крауч
Пайнс (19) (Живи или мъртви)

Епилог

Седи в тишината на кабинета си, качил крака на бюрото, изучава месинговата звезда в ръката си и прокарва пръсти по буквите УП в центъра, инкрустирани с някакъв черен камък, може би обсидиан. Облечен е в кафяви дочени панталони и зелена риза с дълги ръкави, също като предшественика си. Платът изглежда нов и прекадено колосан.

За утре има насрочена разширена среща с Пилчър и екипа му, но днешният ден е спокоен.

И странен.

Осем часа седи в притихналия си офис, унесен в мисли. Телефонът го прекъсна само веднъж — по обед Белинда от рецепцията го попита дали иска да му вземе нещо за хапване.

Поглежда към часовника и голямата стрелка се премества на дванайсет.

Пет следобед.

Сваля краката си от бюрото, става, нахлупва каубойската си шапка и прибира месинговата звезда в джоба си. Може би утре най-сетне ще събере сили да си я сложи.

Или може би не.

Подобно на първия ден на всяко ново начинание, този беше наистина дълъг и Итън е доволен, че е свършил.

Хвърля жаден, изпълнен с копнеж поглед към трите стари шкафа за оръжие, излиза от кабинета и тръгва по коридора към рецепцията.

Бюрото на Белинда е покрито с карти.

— Аз изчезвам — казва Итън.

Белокосата жена поставя асо пика и го поглежда с топла усмивка, която по абсолютно никакъв начин не издава коя е в действителност.

— Как мина първият ден?

— Чудесно.

— Приятна вечер, шерифе. Ще се видим утре сутринта.

 

 

Вечерта е прохладна и ясна.

Слънцето вече се е плъзнало зад планините и се усеща мраз, който може би вещае първата слана за сезона.

Итън върви по тротоара на тихия квартал.

— Добър вечер, шерифе! — поздравява старец, седнал в люлеещ се стол на верандата си.

Итън докосва шапката си.

Повдига я, сякаш вдига наздравица.

— Матю! — вика жена някъде наблизо. — Време е за вечеря!

— Еее, мамо! Само още пет минути!

— Не, идвай веднага!

Гласовете отекват и заглъхват в долината.

На следващата улица минава покрай общинска градина. Няколко десетки работници се трудят здравата и пълнят големи кошници с плодове и зеленчуци.

Лекият ветрец донася аромат на презрели ябълки.

Накъдето и да погледне, в къщите оживяват светлини и въздухът се изпълва с миризмата на готвени ястия.

През полуотворените прозорци се чува звън на съдове, фрагменти от разговори, отваряне и затваряне на фурни.

Всички, покрай които минава, се усмихват и го поздравяват.

Сякаш е попаднал в оживяла картина на Норман Рокуел.

 

 

Пресича Главната и продължава няколко преки по Шеста, докато пристига на адреса, който му е дал Пилчър.

Триетажна викторианска къща, жълта като канарче и с бели корнизи. Най-характерната й черта е прозорецът, оформен като сълза точно под билото на покрива.

През големия прозорец на първия етаж вижда жена до мивката в кухнята, която изсипва тенджера паста в голяма цедка. Парата се вдига на вълни към лицето й.

Докато я гледа, сърцето му се разтуптява развълнувано.

Жена му.

Минава по каменната алея в предния двор, изкачва трите стъпала и стъпва на верандата.

Почуква на мрежестата врата.

След секунди лампата светва.

Плачейки, тя отваря и се взира в него през мрежестата врата, а от стълбите се чуват стъпки.

Синът на Итън застава зад нея и слага ръце на раменете на майка си.

— Здрасти, татко.

Това вече не е гласът на малко момче.

— Господи, станал си по-висок от майка си.

Мрежата все още ги дели и от другата й страна Тереза изглежда същата, макар че русата й коса е много по-дълга, отколкото я е виждал някога.

— Чух, че са те направили шериф — казва Бен.

— Така е. — Следва дълъг, наситен с емоции момент. — Тереза.

Тя избърсва очи с длани.

— Мирише великолепно — казва Итън.

— Готвя спагети.

— Обожавам спагетите ти.

— Зная. — Гласът й трепери.

— Казаха ли ви, че идвам?

Тя кима.

— Наистина ли си тук, Итън?

— Да.

— И този път ще останеш?

— Никога повече няма да ви напусна.

— Толкова дълго чакахме. — Тя отново трябва да избърше очите си. — Бен, иди да разбъркаш соса, ако обичаш.

Момчето забързано изчезва в кухнята.

— Нещо против да вляза? — пита Итън.

— Изгубихме те в Сиатъл. После те изгубихме тук. Не мога да го понеса. Той не може да го понесе.

— Тереза, погледни ме. — Тя го поглежда. — Никога повече няма да ви напусна.

Тревожи се, че ще го пита какво се е случило. Защо не е мъртъв. Въпрос, от който се е страхувал и за който се е подготвял през целия ден.

Но тя не го задава.

А отваря вратата.

Най-много от всичко се е страхувал да не я види гневна, но под меката светлина на лампата на верандата на лицето й не е изписана горчивина. А малко покруса. Началото на бръчки около устата, които преди ги нямаше. И около тези яркозелени очи, които го бяха покосили преди толкова много години. Много сълзи. Но също и любов.

Най-вече любов.

Тя го придърпва през прага в дома им.

Мрежестата врата се затваря.

Вътре в къщата плаче момче.

Мъж не е в състояние да сдържи собствените си сълзи.

Трима души в свирепа прегръдка, без никакво намерение да се пуснат.

А навън, точно когато се включват уличните лампи, някъде от храстите покрай верандата се разнася звук, равномерен като метроном, на съвършено равни интервали.

Песен на щурец.