Керелин Спаркс
Сърце на вампир (7)

Глава 7

Ема се събуди внезапно и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше почти обяд. По някое време призори бе заспала. И Ангъс не бе дошъл. Тя се облече и изтича в апартамента си в Сохо. Хапна бърза закуска, взе си бърз душ, след това опакова някои дрехи, за да ги занесе в жилището на Остин. За съжаление, нямаше много секси дрехи. Дрехите й бяха практични и удобни, такива, с които можеше да се бие. Никога преди не бе играла съблазнителка. Къде да скриеш кол, ако си облечена само в дантелено бельо? В крайна сметка хвърли всичкото си бельо в куфара. Можеше да избере секси екипировката по-късно. Издърпа куфара си в малката всекидневна. Половин дузина колове стояха на масичката за кафе. Ангъс ги бе оставил.

Тя седна на канапето пред лаптопа си. Тъй като бе неделя, не очакваше много електронни писма. Всъщност, тя никога не получаваше много. Беше трудно да поддържаш приятелства, когато такава голяма част от живота ти е тайна. Тя кликна върху пощенската кутия и видя едно съобщение, което бе изпратено в 4:43 часа сутринта. От Ангъс Маккей. Сърцето й подскочи, но тя бързо го потисна. Разбира се, че намираше мъжа вълнуващ. Планираше да го убие тази вечер. Пое си дълбоко дъх. Поправка. Планираше да го съблазни, а след това да го убие.

Никога не бе правила нещо толкова нагло преди, но бе сигурна, че Ангъс ще изиграе своята част. Бе получил ерекция само докато лежеше до нея в парка. Вероятно притежаваше богат опит, когато ставаше дума за секс. Векове, през които е оставял дамите много удовлетворени. Не, че някога щеше да разбере. Нямаше намерение да се остави ситуацията да й се изплъзне. Отвори съобщението.

„Скъпа Ема,

Съжалявам, че те изпуснах. Бях изкушен да взема лаптопа ти, тъй като може би е пълен с интересна информация, а получаването на информация е това, с което се занимавам. Все пак се отказах, с надеждата, че ще разбереш, че заслужавам доверие.“

Ема изсумтя. Вампир, заслужаващ доверие?

„Знам къде си. Ще те посетя в апартамента на Остин Ериксън в неделя вечер в осем. Няма да те нараня. Просто искам да поговорим.“

За бога, за какво имаше да си говорят? Очевидно бе, че той иска тя да спре с убийствата. Твърдеше, че се тревожи за нейната безопасност, но подозираше, че е по-притеснен за безопасността на своите вампирски приятели. Колко далеч бе готов да стигне, за да я спре? Ако откажеше да спре, щеше ли да се опита да я убие? Тя почти си пожела, да го направи. Това би оправдало плана й да го убие. И все пак той твърдеше, че няма намерение да я нарани. Очевидно се бе въздържал от това да я нарани в парка. Беше се въздържал да я нападне снощи в апартамента на Остин. Твърдеше, че пие кръв от бутилка и тя го бе виждала да пие от метална манерка.

Ема затвори очи и ги потърка. Самозалъгваше се. Беше привлечена от него. Харесваше й да говори с него, да го гледа. Харесваше й да дава воля на фантазиите си за един смел, героичен воин. И щом носеше килт, още по-добре. Но това бе всичко. Една фантазия. Реалността бе такава, че той съществуваше в продължение на векове, като ловуваше невинни смъртни. Крайно време бе нещата да се обърнат и един невинен смъртен да се възползва от него. Тя се наведе напред и написа съобщение.

„Ще бъда готова. Облечи нещо секси.“

Затаи дъх и натисна „Изпращане“. Готово, направи го. Погледна към часовника на компютъра. Три часа след обяд. След по-малко от пет часа, Ангъс Маккей щеше да е мъртъв.

* * *

Той бе облякъл нещо секси. Ема бе в банята и си слагаше по-тъмен нюанс червило, отколкото обикновено носеше, когато го чу да я вика от дневната. Тя бухна косата си, пожела си късмет в огледалото и се втурна в спалнята. Един бърз поглед към часовника до леглото потвърди, че е 20:00 часа. Той идваше точно навреме. Бе оставила вратата на спалнята леко открехната и надникна в хола. Ченето й увисна. Нямаше го килта, нямаше я кожената торба. Той носеше черни дънки, тясна черна тениска и черен шлифер — целият беше секси. Дългата му кестенява коса беше вързана с черна кожена връв. Сърцето й се стегна в гърдите. О, боже, защо не бе човек? Беше на повече от петстотин години. Просто вече не правеха такива мъже. Тя отвори вратата и той се обърна, за да я погледне. Погледът му се сниши към късия й копринен халат. Когато очите му се върнаха на нейните, тя видя възбудата, която се разгоря в тях. Дотук добре.

— Малко закъснявам. Трябва да се облека. — Тя вдигна ръце, за да ги подпре на рамката на вратата. Изражението му остана същото. Тя погледна надолу. По дяволите. Беше упражнявала тази маневра десетина пъти пред огледалото. Халатът беше вързан свободно, така че когато тя вдигнеше ръце, трябваше да се развърже и случайно да накара халата да се разтвори. Но не, халатът бе затворен.

— Според мен изглеждаш чудесно. — Той посочи кожения диван. — Седни и ще поговорим.

Тя се насили да се усмихне. Каква бъркотия. Капанът бе в спалнята.

— Аз… аз трябва да се облека. Почти гола съм.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

— Не възразявам. — Той посочи към дивана още веднъж. — Ще бъда джентълмен.

Тя стисна зъби. Какво трябваше да направи сега? Да му извика: „Ти си моят любовен роб, веднага влизай в спалнята!“.

— Аз съм, ъъъ, много жадна. Може ли да ми донесеш бутилка вода от хладилника?

Тя не изчака да види как той ще реагира на това. Обърна се и тръгна към спалнята. Спря се пред леглото и стисна металната му табла. По дяволите. Бе ужасна съблазнителка. Просто изглеждаше някак нередно. Нечестно. Въпреки че в часовете за борба с тероризма бе обучена да очаква, че ръцете на човек се цапат, когато се бори със злото. Проблемът бе, че не бе видяла никакви реални доказателства, че Ангъс е зъл, освен това, че е вампир. Бе хванала останалите вампири по време на изнасилването и храненето. Ангъс не бе направил нищо, освен да поиска да говори с нея. Беше ли статутът му на вампир достатъчен за неговата екзекуция? Преди няколко дни щеше да каже „да“. Сега не беше сигурна.

— Искаше това? — каза тихо той.

Ема се завъртя към него. Очите му се разшириха. Тя погледна надолу. Великолепно. Сега халатът бе решил да се разтвори. Черните й дантелени бикини и сутиен не прикриваха много.

— Благодаря ти. — Тя пристъпи напред, протягайки ръка.

Той постави бутилката с вода в ръката й, след това огледа стаята.

Подозираше нещо, бе сигурна. Тя развинти капачката на бутилката и бързо отпи.

— Бих предложила и на теб нещо за пиене… — Тя трепна. — Всъщност, не, не бих.

Устата му трепна.

— Всичко е наред. Пийнах малко преди да дойда.

— Тогава, вярно ли е? Пиеш всичките си ястия от бутилка?

— Да. — Погледът му се насочи на юг и се задържа. — Вече не трябва да съблазнявам една жена заради храна. Правя любов, когато наистина искам това. — Очите му срещнаха нейните, а горещината там не можеше да се сбърка.

Тя не обърна внимание на изтръпващото усещане, което се разпростираше по кожата й.

— И вече не използваш контрол над ума, за да получиш това, което искаш?

— Опитвам се да не го правя.

Тя отпи още една глътка вода.

— Не ти вярвам. Нахлу в съзнанието ми снощи.

— Така ли? — Той изглежда се съмняваше. — Не си спомням такова нещо.

— Направи го. — Тя вдигна брадичката си. — Не мога да позволя такава заплаха да продължава.

— Заплаших ли те? Какво казах?

— Ти… ти ми пожела лека нощ.

Устата му се изви.

— Ох, колко обидно от моя страна.

— Не това е важното. Влезе в съзнанието ми без мое разрешение.

— Не съм се и опитвал. Повярвай ми, щеше да знаеш, ако се опитвах. Щеше да почувстваш силна струя от студен въздух да минава между очите ти. Почувства ли това снощи?

— Не. Но защо трябва да ти вярвам?

Той се намръщи.

— Много добре. Ще ти покажа.

Струя от леден въздух се насочи към нея с достатъчна мощност, за да я притисне към таблата. Тя веднага укрепи защитата си, но въпреки това можеше да усети присъствието му, което се въртеше около нея, търсейки вход, мощен, но сдържан. В мислите й се промъкна ужасно подозрение. Ако той освободеше пълната си сила, тя може би нямаше да бъде способна да я удържи.

— Достатъчно!

Въртенето спря. Студът се разсея. Той наклони глава, изучавайки я.

— Това ли почувства снощи преди да ти пожелая лека нощ?

Тя пое дълбоко въздух и издиша.

— Не, не съм. — Не можеше да сбърка истинско психическо нападение.

— Има само едно обяснение. Аз съм изпратил мислите си, а ти си ги получила. Ти си мощен приемник.

Ема вече знаеше това. Бе уловила последните минути на баща си в Москва, въпреки че беше в Единбург. Споменът я зашемети като удар в корема. Бе видяла майка си убита през очите на баща си. Бе чула последните думи на баща си преди да умре. Отмъсти за нас. Ангъс пристъпи към нея.

— Добре ли си?

— Аз… не. — Тя се обърна с гръб към него, така че да не може да види болката в очите й. Заобиколи леглото и остави бутилката с вода на нощното шкафче. Последните думи на баща й продължаваха да отекват в главата й. Трябваше да го направи. Трябваше да убие Ангъс Маккей.

— Ще те оставя сама.

Погледна нагоре и видя, че Ангъс я наблюдава с объркан поглед. Той вероятно можеше да разбере, че е разстроена от нещо.

— Бих искала да говоря, ако нямаш нищо против. — Тя седна на леглото, близо до възглавницата си и се обърна към него. Халатът се отвори, когато положи единия си сгънат крак на леглото пред нея.

Челюстта му се стегна. В очите му гореше топлина, докато се приближаваше към нея.

— Да не би да се опитвате да ме вкарате в леглото си, госпожице Уолъс.

Пулсът й се ускори.

— Мислех си, че можем да поговорим и вероятно да се опознаем по-добре.

Той спря до леглото и се намръщи.

— Ти мразиш вампирите пламенно. Убили са родителите ти и от тогава търсиш отмъщение.

— Аз го наричам справедливост. — Тя затвори очи и потърка челото си. По дяволите. Би трябвало да знае, че той ще разкрие какво се крие зад това.

— Ако има значение, мога да ти кажа, че съм възложил на моя оперативен агент в Москва да разследва случая.

Тя свали ръката си.

— Така ли? Ще направиш това за мен?

— Искам да знам кой е отговорен за случилото се.

Тя стана.

— Благодаря ти. Опитвах и опитвах да разбера, като използвах ресурсите си в МИ6, но те не знаят за вампирите, така че няма информация.

— Ще направя каквото мога, за да ти помогна да намериш виновниците. Надявам се, че веднъж щом намериш справедливост, ще спреш с убийствата.

Тя примигна. Да спре с убийствата? Той наклони глава, изучавайки я.

— Можеш ли да спреш, Ема?

Тя седна на леглото. Как би могла да спре, когато вампирите убиваха нощ след нощ? Не заслужаваха ли другите невинни жертви също толкова справедливост, колкото родителите й? Ангъс седна до нея.

— Трябва да спреш. Самоубийство е да атакуваш противник, който е по-силен и по-бърз от теб.

— Справям се добре до този момент.

— Вече не можеш да ги хващаш неподготвени. Ще започнат да те преследват на групи. Не можеш да оцелееш, ако те нападнат няколко наведнъж.

Тя стисна завивката в юмрук.

— Ами ако никога не намериш тези, които са убили родителите ми? Мислиш, че трябва просто да се откажа, така ли?

Той я погледна сурово.

— Да. Трябва.

В нея закипя гняв.

— И просто да позволя на тези чудовища да се хранят от хората? Да изнасилват жени? Да убиват невинни?

— Остави вампирското правосъдие на вампири като мен. Аз съм много по-способен от теб.

— Мислиш ли, че си много по-корав от мен? — Ема сложи ръце върху раменете му и го притисна към леглото. Скочи върху него, като възседна скута му.

— Ема, какво правиш? — Той понечи да седне, но тя го бутна надолу, притискайки раменете му към леглото.

Устата му се изви.

— Искаш да си отгоре? Само трябваше да кажеш.

Тя го игнорира, докато се протягаше под възглавницата си за сребърните белезници. Те бяха отстрани на леглото, така че не можеше да заключи ръцете му върху таблата, както се бе надявала. Няма значение.

— Това сребро ли е? — промърмори той.

Тя заключи едната окова около китката му. После грабна и другата му ръка. Точно когато заключи втория белезник, го чу как си поема свистящ дъх. Миризма на изгоряло я накара да сбърчи нос и тя погледна към първата заключена китка. Среброто цвърчеше върху голата му кожа, превръщайки живата плът в грозни червени кантове.

— О, съжалявам. — Ема дръпна ръкава на шлифера под белезниците да изолира китката му. Другата му китка бе в безопасност, среброто бе заключено върху ръкава.

— Благодаря ти.

Тя забеляза гняв и болка в ясните му зелени очи, макар че гласът му остана тих и спокоен. В действителност, изглеждаше много спокоен за човек, който е окован. Може би среброто изсмукваше силата му като криптонит.

— Нямам много опит в такива игри, но не трябва ли да си облечена с черен кожен корсет и ботуши на висок ток? А и си забравила камшика си.

— Това не е извратен секс и ти го знаеш.

Ъгълчето на устата му се изви.

— Би трябвало да бъде. Ще уважиш ли последното желание на един умиращ мъж?

Тя изсумтя и издърпа сребърната верига изпод възглавницата си. Той се усмихна бавно.

— Твоята идея за любовна игра ме убива.

Невероятно. Тя се готвеше да го убие, а той се забавляваше? Ема приклекна на пода, където краката му висяха от леглото и уви сребърната верига около глезените му. След като върза краката му, тя стана, разкрачена над коленете му.

— Все още ли си мислиш, че си по-корав от мен?

С невероятна скорост, той седна, прехвърли окованите си китки зад врата й и я дръпна напред. Отпусна се върху леглото заедно с нея. Носът й се блъсна в твърдите му гърди.

— Уф. — Тя вдъхна аромата на памук и сапун. Той миришеше добре и беше топъл.

— Сега, така ми харесва повече. — Ръцете му бяха на тила й. — Ще бъде страхотно, ако слезеш надолу с още около тридесет сантиметра.

Тя дръпна главата си, но бе спряна от ръцете му.

Успя само да подпре брадичката си на гърдите му, докато го гледаше гневно.

— Махни се от мен.

— Разкопчай белезниците.

— Не.

Устата му трепна.

— Разкопчай ципа ми.

— Не!

— Ема. — Изражението му стана сериозно. — Ако наистина искаш да ме убиеш, цели се в сърцето. Постави ухото си върху гърдите ми, така че да можеш да го чуеш.

Тя се намръщи.

— Не може да имаш сърдечен ритъм. Ти си мъртъв.

— Слушай и разбери.

— Не. — Улови ръцете му и ги дръпна над главата си. Той не оказа съпротива. Тя грабна кол изпод възглавницата си и възседна скута му.

— Ема.

— Не говори с мен. — Тя отмести шлифера му настрана, така че само тънката памучна тениска покриваше сърцето му. Наистина ли то биеше там долу? Имаше ли значение? Той бе вампир. Беше съществувал в продължение на векове, като се хранеше от жени, контролираше ги и ги използваше.

Тя вдигна кола, готова да го забие надолу. Поколеба се, очаквайки от него да направи нещо. Да й крещи. Да се опита да сграбчи кола. Да покрие сърцето си. Да нападне ума й. Нещо. Той просто лежеше там и я наблюдаваше с такава тъга в очите си.

Тя сви пръстите си около кола.

— Трябва да го направя. Ти си зъл.

Той се намръщи.

— Живял съм много дълго време, девойче, и има едно нещо, което съм научил. Всички сме в състояние да извършим нещо зло.

Тя стисна кола в юмрук. Това не беше зло. Това бе справедливост. Тя се фокусира върху мястото над сърцето му. Очите й горяха.

— Така ли просто ще лежиш?

— Наистина ли ще ме убиеш?

Тя вдигна очи, за да срещне неговите. Нямаше омраза в тях. Само тъга и състрадание.

— Би трябвало да ме мразиш.

— Как бих могъл? Познавам много добре болката от скръбта. Надживял съм всеки смъртен, когото съм обичал.

Тя свали ръката си и пусна кола на леглото.

— Не мога да го направя. Ти… ти си твърде човечен.

Той трепна.

— Това е спорен въпрос.

Тя се наведе напред и сложи ухо на гърдите му. Повдигането и спускането на гръдния му кош беше странно успокояващо. Собственото й сърце забави ритъм и тя се отпусна срещу него.

— Ах, Ема. — Ръцете му нежно я погалиха по косата. — Можеш ли да ме чуеш?

Стабилният ритъм на сърцето му барабанеше в ухото й.

— Как е възможно това? Мислех, че си мъртъв. Или нежив.

— Сърцето ми бие през нощта. В мен тече кръв, така че съм в състояние да мисля, говоря и… функционирам.

Тя вдигна глава и с шок осъзна, че очите му са червени. Ема слезе от него.

— Не си прави илюзии, само защото те оставих жив.

— Можех да те спра по всяко време.

— Но не го направи.

— Искаше ми се, но желаех да видя, дали ти ще го направиш.

Тя затвори халата си и завърза колана.

— И сега, започваш да злорадстваш, защото не успях.

— Не, девойче. — Очите му блестяха от вълнение. — Много съм щастлив, че го преодоля.

Тя настръхна.

— Изпитваше ли ме?

Той седна.

— Не бих искал да съм привлечен от убиец.

— Не съм убиец. Ти си такъв.

Той присви очи.

— В миналото съм убивал, но за самозащита, никога за отмъщение. За разлика от теб.

Той се смяташе за морално по-висш? В нея избухна гняв. Тя се изправи и го удари.

— Дяволите да го вземат, жено. Изпитваш търпението ми.

— А ти пробваш моето. Как смееш да ме съдиш? Ти си този, който съществува от векове, използвайки хората. Трябваше да те убия, когато имах възможност.

Челюстта му се стегна.

— Никога не си имала възможност. — Той раздалечи ръцете си една от друга и с щракване веригата на белезниците се скъса.

Ема ахна тихо и отстъпи назад. В нея се просмукваше унижение, което засилваше гнева й. Мамка му. Могъл е да избяга през цялото време. Той изрита обувките си и веригата се свлече на пода. Застана отстрани на веригата и вдигна китките с белезниците.

— Ключът?

Тя посочи ключа на нощното шкафче и се отдалечи. Мамка му. Арогантен кръвопиец. Влезе в хола, след това застана до прозореца и надникна към улицата.

— Ема. — Гласът му беше тих зад нея.

— Моля те, върви си.

Той спря до нея при прозореца.

— Не искам да се чувстваш, сякаш си се провалила. Лично аз бях много щастлив, че не ме уби.

Тя погледна към китките му и забеляза, че белезниците са изчезнали напълно. Бе обул обувките си отново.

— Можеше да избягаш по всяко време.

— И да пропусна това да седнеш в скута ми по секси бикини? Не, не можех да си тръгна, дори с риск за живота си.

Наистина ли я смяташе за толкова привлекателна или просто я занасяше? Вероятно последното. Тя погледна през прозореца.

— Искам да не се виждаме повече.

Той се облегна на стената с въздишка.

— А ето ме мен, мислейки, че може би си започнала да ме харесваш малко повече.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Харесвам те достатъчно, за да направя изключение и да не те убия. Но не мога да позволя това да ме спре да убивам други вампири.

— Девойче, колко пъти трябва да ти кажа, че не можеш да убиваш повече.

— Не можеш да ми казваш какво да правя. Очаквам да зачетеш решението ми и да ме оставиш да живея собствения си живот.

Очите му пламнаха от гняв.

— Няма да преживееш и седмица!

— Това не е твоя проклета работа!

— Ти си най-упоритата жена, която някога съм познавал.

— Ще приема това като комплимент, тъй като съм сигурна, че познаваш хиляди.

Той присви очи.

— Не знаеш срещу какво се изправяш. — Той погледна през прозореца. — Виждаш ли онази сграда там?

Той сочеше най-високата сграда отсреща. Ема ахна, когато ръцете му изведнъж я обгърнаха.

— Какво…

Всичко потъна в мрак и тя почувства въртене около себе си. Краката й се натъкнаха на студен бетон и Ема сграбчи шлифера му, за да се овладее.

— Какво? — Тя се огледа. Вече не беше в апартамента на Остин.

— Погледни надолу. — Ангъс отстъпи настрани.

Тя надникна през високата до кръста тухлена стена. Улицата беше далеч отдолу, най-малко на петнадесет етажа. Бяха на покрива на сградата, която Ангъс бе посочил.

— Ти ни телепортира? — прошепна тя.

Ръцете му я обгърнаха отзад. Те бавно се издигнаха във въздуха. Краката им преминаха стената.

— Това е левитация — прошепна той в ухото й. — Всичко, което трябва да направя, е да те пусна през стената.

— Престани.

— Спри да убиваш.

Тя затвори очи.

— Просто искаш да защитиш собствения си вид.

— Тези копелета убийци не са моят вид. — Те стъпиха обратно върху циментовия покрив. — Опитвам се да спася живота ти.

Тя се отблъсна от него.

— Като ме пуснеш от покрив?

Той изръмжа към нея.

— Като ти покажа колко дяволски лесно е да те убия! — Ангъс се отдалечи, мърморейки проклятия под носа си.

Ема се втренчи в него. Винаги бе приемала, че за него на дневен ред е да спаси други вампири от коловете й, но сега се чудеше. Наистина ли го бе грижа за нея? Тя трепна, когато той удари с юмрук металната врата, която водеше към стълбището. Дори в тъмното, можеше да види вдлъбнатината, която бе оставил след себе си.

— Съжалявам, че те уплаших. — Той започна да се разхожда по покрива. — Просто не знам как да стигна до теб.

— Какво те интересува какво ще стане с мен? Не си ли виждал хиляди смъртни да идват и да си отиват?

Той се спря и я погледна.

— Никога не съм срещал жена като теб. Ти си различна. Ти си… като мен. — Той сви рамене със смутен поглед. — Е, ти изглеждаш много по-добре от мен.

Ема направи гримаса.

— Мислиш, че съм като вампир?

— Не, ти си воин. Смел и безмилостен. Прекарваш нощите си в борба със злото.

— Като… теб? — Мъжът от фантазиите й. Освен че тя винаги щеше да очаква от него да бъде жив двадесет и четири часа в денонощието. Хладен бриз развя копринения й халат и тя потрепери.

— Ох, студено ти е. — Той тръгна към нея. — Да те върна ли обратно?

— Как го правиш? — Тя погледна през високата до кръста стена към жилищния блок на Остин. — Просто поглеждаш мястото, а след това отиваш там?

— Да, или мога да чуя глас и да отида. Ако е място където съм бил преди, мога да си спомня пътя без сигнал.

— Значи, само за няколко секунди, можеш да бъдеш в Лондон или Париж?

— Да. Искаш ли да видиш?

Тя примигна.

— Сега ли? Не съм съвсем облечена.

— Тогава знам точно къде да те заведа. — Ръцете му я обгърнаха. — Ще излезеш ли с мен, госпожице Уолъс?

— Какво? Аз… — Тя го сграбчи. — Това не е среща.

Той се усмихна бавно.

— Мисля, че е точно това.

Всичко стана черно.