Керелин Спаркс
Сърце на вампир (6)

Глава 6

Ема погледна часовника на мобилния си телефон. По дяволите. Бяха минали час и двайсет минути, откакто бе напуснала Сентрал парк. След забележката на Ангъс Маккей, че ще я посети у дома, тя осъзна, че отчаяно се нуждае от повече боеприпаси.

Взе такси до сградата на федералната служба в центъра, след което се втурна в кабинета на екип „Колове“ на шестия етаж. Там се зареди с няколко артикула от оръжейната — чифт сребърни белезници, няколко сребърни вериги, сребърни куршуми за нейния Глог и един кашон, пълен с колове, тъй като бяха останали много малко в апартамента й.

За съжаление, охраната на първия етаж не хареса факта, че напуска сградата с толкова много оборудване и без официален документ. Бе принудена да прекара петнадесет минути в попълване на проклетите документи.

А след това имаше проблем с намирането на друго такси. Не се мотаеха около офис сградите в събота вечер. Сега почти се бе прибрала вкъщи със своите скрити екстри. Погледна към брояча на таблото на таксито и извади пари, за да плати на шофьора. Можеше само да се надява, че Ангъс Маккей не я е изпреварил в апартамента. Шофьорът спря пред сградата й в Сохо. Улицата беше тъмна, с изключение на малките кръгове от светлина около уличните лампи. Няколко души бяха излезли, разхождаха кучета или си говореха щастливо със съседите. Тя плати на шофьора и се надигна от задната седалка. Сребърните неща бяха натъпкани в чанта за пазаруване. Тя я остави на покрива на таксито, после се протегна, за да вземе кашона с коловете. Докато се изправяше, нещо накара космите на тила й да настръхнат и у нея се надигна предчувствие. Някой я наблюдаваше. Въпреки че психическите й сили бяха отпуснати, тя усещаше присъствието. Погледна към третия етаж на блока си. Всички прозорци бяха покрити със затворени щори. Нейният апартамент бе третият прозорец отляво. Пролука ли бе това между двете летви? Тя присви очи. Щорите бяха вдигнати. Тя ахна. Ангъс бе там!

— Ей, госпожо — извика таксиметровият шофьор. — Цяла нощ ли ще стоите там? Затворете вратата.

Ема хвърли кашона обратно, грабна чантата от покрива, и се качи в таксито.

— Карай.

— Какво? — Таксиджията й хвърли раздразнен поглед. — На къде?

— Просто карай. Веднага!

Той натисна педала на газта. Ема се обърна, за да погледне през задното стъкло. Щорите на апартамента й бяха вдигнати и силуетът на мъж изпълваше прозореца. Усещаше погледа му върху себе си, наблюдаваше я. Усещаше присъствието му да кръжи около нея.

Тя се обърна напред. По дяволите, мразеше да бяга. Но нямаше начин да се бори с вампир неподготвена. И не беше като да може да го помоли да излезе за десет минути, докато му заложи капан и убие задника му. Прекрасният му задник. Споменът за това как виси надолу с главата, се промъкна в главата й. Таксито стигна до края на улицата.

— Накъде, госпожо?

— Ами завий надясно. — Ема удари с юмрук по коляното си с чувство на неудовлетвореност.

Мразеше да се оттегля, дори когато това бе най-добрият избор. Мисли, мисли. Нуждаеше се от място, където тайно можеше да се подготви за битка. След това, когато бе готова, щеше да го покани. Разбира се! Апартаментът на Остин. Той беше наблизо в Гринуич Вилидж. И бе по-голям от нейния. Много по-добро място за битка с вампир.

Тя даде адреса на шофьора. Бе станала близка приятелка с Остин Ериксън, докато той бе в екип „Колове“. След като Шон го беше вкарал в черния списък и бе изгубил възможността да си намери нормална работа, Остин бе започнал да работи в строителството в Малайзия. Сигурно плащаха много добре, след като бе запазил апартамента си в Манхатън. Ема доброволно го наглеждаше. Слава богу.

Предоставяше й идеалното място, за да създаде капана си. Може би щеше да примами Ангъс в спалнята. Леглото бе украсено с орнаменти от ковано желязо. Беше перфектно за сребърните белезници. И Ангъс — със сигурност щеше да я последва в спалнята. Привличането, което изпитваше към нея, не беше тайна. Тя си припомни усещането за ерекцията му, притисната до бедрото й. Докосването на ръката му, докато галеше крака й. Похвалите му за това, че оставял жените много удовлетворени. Изкушаваше се да провери дали е вярно. Той твърдеше, че е мъж, който държи на думата си. Не! Той не беше човек. Ема се облегна на седалката със стон. Част от битката се водеше в самата нея.

* * *

Дявол да го вземе, тя се измъкна. Ангъс се бе разочаровал, когато Ема не бе отговорила на телефона. Бе принуден да използва телефонния й секретар като сигнал за местоположението. Откакто бе пристигнал преди няколко минути, си бе позволил да разгледа малкия й апартамент.

Нищо интересно, освен няколко кола на масичката за кафе и перманентен маркер. Можеше да си я представи как гледа телевизия, докато надписва всеки кол с „мама“ или „татко“. Чудеше се дали тя просто щеше да отиде някъде и да изчака изгрева. Щеше да бъде принуден да тръгне преди зазоряване. И все пак, искаше да говори с нея тази вечер. Трябваше да я убеди веднъж завинаги да се откаже от убийствата.

Погледна през прозореца. Таксито й бе стигнало до края на блока. Можеше да се телепортира при ъгъла за секунда, но една възрастна жена стоеше там с кучето си и чакаше да пресече улицата. Ако изведнъж се появеше до нея, можеше да падне и да умре от страх. Или да си счупи хълбока. Смъртните, особено старите, изглеждаха толкова крехки. Ангъс забеляза едно тъмно място близо до стълбите, водещи към ъгъла на сградата. Той се концентрира и се телепортира в тъмния район. Опипа се под торбата, за да се увери, че е непокътнат, а след това излезе от сянката.

Таксито зави надясно. Дамата закуцука през улицата, без да подозира за присъствието му. Кучето обаче го забеляза и започна да подскача и да джафка. Той се втренчи в малкия териер. Тишина. Кучето изскимтя и продължи до старата жена.

Ангъс изпъшка вътрешно. Винаги бе обичал животните като смъртен, така че се дразнеше, когато се ужасяваха от него. Не съвсем човек. Откритието на Роман все още го терзаеше. Нищо чудно, че животните реагираха зле около него. Те можеха да усетят това, което той не беше разбрал през всичките тези години.

Наблюдаваше как таксито на Ема се движи в далечината. Забави и направи ляв завой. Той го настигна с вампирска скорост и продължи да го следва. Когато таксито спря, Ангъс остана скрит. Ако Ема го видеше, щеше да го отведе за зелен хайвер и щеше да обикаля из цял Манхатън. За щастие, тя не отиде далеч. Таксито спря пред жилищна сграда в Гринуич Вилидж. Той изчака зад един ван за доставки, докато тя разтоварваше една торба и кашон от задната седалка на тротоара. Още колове? Беше видял такъв празен кашон в апартамента й. Тя плати на шофьора, след което извади ключодържател от джоба на панталоните си. Ключ?

Тя имаше гадже. Заключението се впи в мислите му като отровна змия. Той стисна зъби, докато Ема отключваше входната врата и внасяше вещите си във фоайето. Проклето гадже. Смъртен любовник. Който и да беше, не бе достатъчно добър за нея. Дали знаеше какво правеше тя през нощта? Нямаше начин той да успее да я защити. Ангъс беше единственият за тази работа.

Той сви юмруци, тъй като знаеше много добре, че змията, свита в корема му, си има име. Ревност. Прекоси улицата и се намръщи на стъклената врата, през която Ема току-що бе влязла. Щеше да бъде заключена, но това нямаше да го спре. Просто щеше да се телепортира…

Изсвириха спирачки и загърмя клаксон. Той се завъртя наляво точно, когато едно такси изскърца и спря на няколко сантиметра от него. Дявол да го вземе!

Почти бе прегазен. Не че няколко счупени кости щяха да го убият, но щеше да боли ужасно. Шофьорът на таксито извика няколко ругатни към него. Ангъс кимна в знак на съгласие.

Той бе проклет глупак. Позволи на едно предполагаемо гадже толкова да го разстрои, че да налети направо пред движеща се кола. Той се качи на тротоара, за да позволи на таксито да мине. Трябваше да се стегне. Ема може би отиваше при приятелка. Защо автоматично прие, че има гадже? Е, може би защото тя бе красива, умна, смела, добродетелна, и всичко останало, което един мъж някога можеше да пожелае. Отиде до стъклената врата на входа и надникна вътре. Ема вече бе взела асансьора, но ако се наклонеше наляво, щеше да успее да различи светлините на етажите над вратата на асансьора. Тя спря на четвъртия етаж.

Той се огледа, за да види дали е безопасно да се телепортира вътре. Мамка му. Таксито, което едва не го прегази, бе спряло пред жилищния блок. Две млади блондинки слизаха от задната седалка и се кикотеха. По-високата подаде на шофьора малко пари и залепи звучна целувка на бузата му. Това накара по-ниската блондинка да избухне в още по-силен смях. Тя чакаше на тротоара, като блестеше на лъскавите си обувки с висок ток, които съответстваха на блестящия й сребрист потник и чанта. Късите й панталонки бяха розови, а на задника й със сребърен блясък пишеше: „Сочно“. Ангъс потръпна. Не можеше да се телепортира в сградата пред тези жени. Той се притаи в сенките, надявайки се, че няма да го видят.

— Хайде, Линдзи — изхленчи Сочната блондинка. — Не можем да спрем купона сега. Да отидем в „Хайкъп енд Хуукъп“.

По-високата блондинка Линдзи стъпи на тротоара и се заклати към тях на високите си сандали на платформа, които съответстваха на тюркоазната й чанта и тениска. На гърдите й се пресичаха обгорени листове, с надпис, който гласеше: „Да си сладка е добре, но да си богата, е по-добре“.

Тя сложи юмруци върху частта от голата кожа над кафявата й минипола.

— Никога няма да се върна в този клуб. Момчетата там са загубеняци! Кълна се, всички секси момчета са напуснали града.

— Знам, нали? — Сочната отметна дългата си коса през рамо. — Мисля, че всички са напуснали страната.

— Да, мисля, че всички са заминали в… Питсбърг — заключи Линдзи.

Ангъс изпъшка. Колко време тези двете щяха да стоят наоколо, говорейки за глупости? Той забеляза, че има ярко розови кичури в косата на Сочната. Възможно ли бе това да е довело до увреждане на мозъка? Трудно бе да се каже с тези двете. Може би трябваше да върви и да се телепортира вътре. Те бяха толкова пияни, че никога нямаше да забележат.

— Ооо. Виж, Тина. — Линдзи се наклони към приятелката си. — Има един сексапилен мъж зад теб.

Тина, принцесата, преди известна като Сочната, се завъртя, но загуби равновесие и се блъсна в Линдзи. И двете се изкикотиха. Ангъс изпъшка вътрешно.

— Ооо, сладък е. — Тина се заклатушка към него.

— Аз го видях първа. — Линдзи избута приятелката си и Тина се удари в саксия близо до вратата.

— Ох. — Тина разтриваше грешното бедро, докато хвърляше на Ангъс безпомощен, наранен поглед.

— Не беше ли ти мъжът, когото почти прегазихме? — Линдзи присви очи към него. — Спряхме толкова бързо, че помислих, че ще повърна.

— Иска ти се — промърмори Тина. — Изпи само около десет хиляди калории тази вечер.

Линдзи се наведе към Ангъс, насълзявайки очите му с изпаренията от дъха си.

— Харесвам полата ти. Версаче ли е?

— Нарича се килт. Имам шивач в Единбург.

— Ооо, ти трябва да си ирландец. — Тина залитна към него. — Обожавам акцента ти.

— Всъщност съм шотландец. — Той се опита да се отдръпне, но вече бе притиснат към тухлената стена на сградата.

Линдзи прокара дългия си розов нокът надолу по ръката му.

— Искаш ли да се качиш горе за по едно кафе?

— Да, малко ирландско кафе — изкикоти се Тина.

— Изглеждаш, сякаш ти е малко горещо с този пуловер. — Линдзи проследи плетката на пуловера с лакирания си нокът. — Ние можем да ти помогнем да се почувстваш по-удобно.

— Ще бъде забавно. — Тина извади ключа от осеяната си със сребро чанта и отключи входната врата.

Ангъс прочисти гърлото си.

— Трябва да видя някого в тази сграда, имате ли нещо против да ме пуснете вътре.

— О, скъпи. Ще те пусна вътре. — Линдзи сграбчи ръката му и го поведе във фоайето.

Тина натисна копчето на асансьора.

— Аз ще го имам първа.

— Не. — Линдзи пусна Ангъс, за да застане пред Тина. — Аз го видях първа.

Ангъс се запъти към пощенските кутии, докато двете блондинки спореха до него. За щастие, всяка кутия бе регистрирана с номера и фамилното име на обитателя. Той разгледа кутиите за четвъртия етаж. Едно име му се стори познато.

— Сетих се! — обяви Тина. — Да го направим заедно!

Те избухнаха в смях. Вратата на асансьора се отвори.

— Хайде! — извика Линдзи. — Ирландско момче! Да вървим.

Той им се намръщи.

— Наистина ли ще поканите непознат мъж в апартамента си? Може да се окажа някакво… чудовище.

Очите на момичетата се разшириха и се втренчиха в него, а след това двете си размениха погледи. После избухнаха в смях.

— Да, точно така. — Тина задържа вратите на асансьора отворени. — Толкова съм уплашена, че мисля, че подмокрих бикините си.

— Моите вече са мокри. — Линдзи се прокрадна към него, опитвайки се да му хвърли зноен поглед през миглите си. За съжаление, спиралата й се бе втвърдила и бе затворила окото й, и тя в крайна сметка трябваше да потрепне и примигне, за да го отвори.

— Познавате ли този човек? — Ангъс посочи към пощенска кутия на апартамент 421. — Името му е Ериксън.

Линдзи сбърчи нос.

— Да, аз го познавам. — Тя се обърна към Тина. — Помниш ли мъжа от 421? Той беше… толкова груб.

— Знам, нали? — Тина се облегна на вратата на асансьора. — Помолих го да ми помогне за отварянето на един буркан с кисели краставички и той ми каза, че вече съм кисела.

— Не съм го виждала от месеци — каза Линдзи. — Но беше много сладък. Кълна се всички секси парчета са напуснали града.

— Остин ли се казва? — попита Ангъс.

— Търсиш Остин? — Ченето на Линдзи увисна. — О, боже, ти си гей.

Ангъс настръхна.

— Не, аз…

— По дяволите! Трябваше да предположим. — Тина посочи към него. — Искам да кажа, виж, той носи чанта.

— Това не е чанта. — Ангъс стисна зъби. — Това е споран. Туй е хубава, мъжествена традиция…

— Няма значение. — Линдзи махна с ръка. — Защо ни сваляше, след като си гей?

— Да. — Тина го изгледа презрително. — Ти си просто позьор.

— Да, той е позьор. — Линдзи тръгна към асансьора. — Обзалагам се, че дори не си ирландец.

Ангъс въздъхна облекчено, когато вратите на асансьора се затвориха. Слава богу, че пиеше от бутилка и вече не трябваше да се справя с модерния, смъртен свят, за да оцелее. Ухажването на жени като Линдзи и Тина можеше да накара един вампир да изскочи на слънчева светлина. Слава богу, че Ема бе различна. Тя бе специална, умна и прекрасна. И най-вероятно бе в апартамента на Остин Ериксън.

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Мамка му. Линдзи и Тина щяха да се лутат из коридора в продължение на пет минути. Трябваше да почака. Или може би просто трябваше да се прибере вкъщи. Ако Ема узнаеше, че е разбрал къде е, щеше да изчезне отново. Не, по-добре да я остави на мира. Щеше да се телепортира в градската къща на Роман и да й изпрати имейл с молба да се видят утре вечер. Той затвори очи, мислейки си за лъскавата й, тъмна коса и кехлибарени очи, за грациозната извивка на бузата и шията й. Лека нощ, Ема. Спи спокойно.

 

 

Ема пусна кашона на дивана на Остин, след това занесе чантата със сребърните екстри в спалнята. Разгледа стаята. Да, това щеше да свърши чудесна работа. Тя сложи чисти чаршафи на леглото и след изгрев-слънце щеше да се върне в апартамента си, за да вземе лаптопа си и някакви дрехи. Секси дрехи. Тръгна обратно през хола към кухнята, където намери един нож и започна да отваря кашона. Лека нощ, Ема. Спи спокойно.

Тя ахна и посегна към ножа на плота. Ангъс. Грабна ножа в юмрука си и се обърна. Стаята беше празна. Разбира се, че беше. Гласът не беше наблизо. Той бе в главата й. Тя насочи психическата си сила към защитата си. Как смееше да влиза в ума й по този начин? Знаеше, че е той. Гласът съдържаше всички характеристики на гласа на Ангъс. Дълбокият, мъжествен тон, мекия ритъм на акцента му. Как бе успял да се свърже с нея от другия край на града? Освен ако…

Втурна се към прозореца на хола и надникна през щорите към улицата. Навън имаше няколко пешеходци, но не и мъж в килт. Спусна щорите. Дали по някакъв начин бе открил местонахождението й? Изтича до входната врата, завъртя бравата, и погледна навън. Две блондинки се олюляваха по коридора, бърбореха и се смееха. По-високата бе облечена в кафяво и тюркоазно, а по-ниската, в розово и сребристо. Те спряха няколко врати по-надолу. По-високата се опитваше да вкара ключа в ключалката. Ема излезе в коридора, за да надникне зад жените. Скри ножа зад гърба си, за да не ги изплаши. Коридорът беше празен.

По-високата блондинка изпусна ключа на земята.

— По дяволите! — Тя се наведе, за да го вдигне и падна по лице.

По-ниската се изкикоти.

— Боже, Линдзи, толкова си накована.

Линдзи се изправи и приглади кафявата си мини пола.

— Не съм накована. Аз съм напълно закована.

Като клатеше глава, Ема се върна в апартамента на Остин.

— Нека да опитам. — По-ниската блондинка избута Линдзи настрана, за да отключи вратата.

Линдзи се подпря на отсрещната стена и тогава забеляза Ема.

— Какво правиш? Това не е ли апартамента на Остин?

— Да. Той е извън града, така че аз наглеждам апартамента. Ние сме добри приятели. — Ема понечи да затвори вратата.

— Чакай! — Линдзи залитна към нея. — Не може да си гаджето му. Знаем за Остин.

Ема се поколеба.

— Знаем тайната на Остин — обяви по-ниската с монотонен глас.

Знаеха, че е таен агент на ЦРУ?

— Какво точно знаете?

— Знаем, че може би е гей — изкикоти се Линдзи. — Нали, Тина?

— Знам, нали? — Тина погледна Ема със съмнение. — Няма как да си му близка приятелка, щом не си наясно, че е гей.

Ченето на Ема увисна. Защо, за бога, Остин би казал на тези жени, че е гей? Освен ако…

— Опита ли се някоя от вас да го свали?

Линдзи изсумтя.

— Е, по дяволите! Мъжът е много секси.

— Хиляди пъти опитах да го накарам да влезе. — Тина отметна изпъстрената си с розови кичури коса през рамо. — Той винаги си намираше някакво извинение, сякаш е направен от желязо.

Линдзи се подигра.

— Това е толкова грубо.

Ема знаеше, че Остин не е гей. Мъжът бе направил стотина снимки на момичето, което желаеше.

— Опасявам се, че грешите за него.

— Опасявам се, че не! — извика Линдзи. — Имаме доказателства. Срещнахме гаджето му.

— Да, той беше пълен позьор — похвали се Тина. — Дори не беше ирландец.

— Да — добави Линдзи. — Фалшивият му акцент и малката поличка не можаха да ни заблудят.

Ема затаи дъх.

— Долу има мъж с акцент, облечен в пола? Беше ли висок с невероятно широки рамене, красиво лице със зелени очи и дълга кестенява коса?

— По дяволите, не се пренавивай. — Тина завъртя очи. — Този мъж няма да прояви интерес към теб. Дори имаше чанта.

— Да — кимна Линдзи. — Това е улика.

Ема стисна ножа в юмрук.

— Той е долу във фоайето? Сега?

— Да, току-що го видяхме. — Тина почеса розовите си кичури. — Говореше само за Остин.

— И не пожела да се качи с нас — промърмори Линдзи. — Всеки, който ни откаже, трябва да е гей.

— Знам, нали? — кимна Тина сериозно. — Защото сме толкова секси.

Ема си пое дълбоко дъх. Ангъс е бил на долния етаж. Знаеше къде се намира.

— Лека нощ, дами. — Тя затвори вратата и заключи ключалките.

По дяволите. Много хубава работа щяха да свършат тези ключалки. Ангъс можеше да се телепортира вътре, когато поискаше. Защо не го беше направил? Защо я беше оставил на мира?

Тя се насочи към дивана и се зае да отваря кашона с коловете. Проклетият Ангъс Маккей! Можеше да нахлуе в апартамента или в ума й, когато си поискаше. И не стига, че това бе достатъчно лошо, ами на всичкото отгоре една част от нея всъщност се наслаждаваше на факта, че си бе направил труда да я проследи. Той се интересуваше от нея, а не от русите кукли в коридора, които се бяха опитали да го свалят. Означаваше ли това, че никога не се възползваше от смъртни жени за малко хапване? Дали се хранеше само от бутилка, както бе казал?

О, небеса, тя започваше да му вярва. Само фактът, че е поласкана от вниманието му беше голямо бедствие. Той се промъкваше в тайните й. Опитваше се да се рови в сърцето й. По дяволите, не позволяваше на никого подобно нещо. Единственият начин да се отърве от него бе да го убие. И ако част от нея възразяваше, това правеше решението още по-наложително. Той трябваше да си отиде. Трябваше да умре, преди да си прокара път към сърцето й.

Бързо скри колове из апартамента, така че да има лесен достъп до тях. Оправи леглото и сложи сребърните белезници и вериги под възглавницата. Остана само по сутиен и бикини, излегна се на леглото и зачака. Дали щеше да дойде тази или утре вечер, нямаше значение. Тя беше готова за него и той щеше да умре.