Керелин Спаркс
Сърце на вампир (5)

Глава 5

На петия етаж в градската къща на Роман, Ангъс пусна чувала с коловете на бюрото с шумно тропане. Беше се телепортирал в дома на Роман в Горен Ийст Сайд толкова много пъти през годините, че вече не се нуждаеше от сензорен сигнал. Пътуването беше вградено в психическата му памет. Едва се бе концентрирал и бе затворил очи и беше там. Въпреки това, вдигна килта, за да се увери, че е пристигнал непокътнат.

Мамка му. Все още беше твърд. Какво, по дяволите, не беше наред с него? Едно бе да пожелае смъртна жена, но да желае онази, която иска да го убие? Роман щеше да има материал за анализиране. През вековете, Ангъс бе разчитал на бившия монах за съвети и мнение. Роман вероятно щеше да обяви, че добрият стар Ангъс страда от някаква криза на средната възраст, опитвайки се да докаже своята младост и жизненост, като съблазни красива смъртна жена, достатъчно млада, за да му бъде прапрапраправнучка. Като се замислеше за това, най-вероятно нямаше достатъчно „пра“.

Беше глупак. Всичко, което трябваше да направи, беше да говори с нея. Да я убеди да се откаже от убийството. Да я накара да го харесва не бе на дневен ред. Тя никога не би го харесала. Защо се измъчваше с копнеж за невъзможното?

— О, това си ти — каза Иън зад гърба му.

Ангъс бързо пусна килта си и се обърна, за да поздрави Иън.

— Току-що се върнах.

Иън кимна, погледът му се сведен към килнатия споран на Ангъс.

— Мисля, че чух някакъв шум тук. — Погледът му се премести върху чантата с колове на бюрото.

Ангъс извади металната бутилка от торбата си, като използва възможността да намести спорана.

— Тъкмо щях да напълня бутилката. Искаш ли една мъничка глътка?

— Да. Благодаря за предложението. Повечето вампири не биха го направили.

Ангъс тръгна към минибара.

— Защо да не го направят?

Иън изсумтя.

— Бившият харем на Роман откри колоритен вампирски клуб и проклетата охрана там казва, че съм твърде млад, за да вляза вътре.

— Това е абсурдно. — Ангъс намери бутилката си „Криски“ и отвинти капачката. — Ти си почти толкова стар, колкото мен.

— Никой не го вярва.

Ангъс погледна към гладкото младежко лице на стария си приятел. Беше намерил Иън смъртоносно ранен на бойното поле на Солуей Мое през 1542 година и го бе трансформирал в тъмното, сред стоновете на умиращите войници. Какво друго би могъл да стори? Да остави петнадесетгодишния да умре? Тогава това му изглеждаше като ужасна, трагична загуба на младост и Ангъс смяташе, че прави голяма услуга на младия войник. Но той бе затворил Иън във вечността с лицето на момче.

Ангъс въздъхна, докато наливаше чаши за себе си и за Иън. Просто така се случваше. Забъркването със смъртните винаги бе объркващо и го изпълваше със съжаление. Не можеше да си позволи да изпитва каквито и да е чувства към Ема Уолъс. Никога.

— Така, приемам, че си намерил Убиеца? — Иън надникна в чувала на бюрото. — Това ли са коловете?

— Да. — Ангъс напълни бутилката си с „Криски“. Мамка му, бе почти празна. — Опита се да използва няколко от тях върху мен.

— Наистина ли? — Очите на Иън се разшириха. — Добре ли си?

— Да, добре съм. — Ангъс занесе двете чаши на бюрото и предложи едната на Иън. — Но имам проблем с това да я убедя, че съм добър.

Иън се засмя.

— Защо ли не съм изненадан? Имаш свиреп поглед. Може би аз трябва да говоря с нея. — Усмивката му изчезна. — Никой не мисли, че съм страшен.

Ангъс го потупа по гърба.

— Ти си свиреп на бойното поле. — Той пресуши чашата си и потръпна. Кървавото нещо бе силно. Но щеше да потуши глада му за кръв. И жаждата му за Ема Уолъс.

Той обърна торбата и няколко от коловете на Ема се изсипаха на бюрото. Взе един и прочете думата „мама“.

Иън се намръщи.

— Гадни неща. Изглеждат много остри.

— Да, те могат да ни убият. — Ангъс взе друг кол. „Татко“. Мамка му. Нищо чудно, че мразеше вампирите толкова много.

Иън кимна към компютъра.

— Няколко имейла те чакат в пощата. От Михаил в Москва.

— Оу, добре. — Ангъс заобиколи бюрото и седна пред компютъра.

Беше свалил личното досие на Ема предишната нощ. Беше научил много интересна информация, а най-важното бе, че родителите й са били убити в Москва преди шест години. Беше писал на руския си агент за повече информация.

Като се имаше предвид разликата във времето, в момента Михаил спеше мъртвешкия си сън, но по-рано бе изпратил доклада за откритията си. Беше се телепортирал в полицейския участък в средата на нощта и бе копирал доклада на файл. Беше го приложил.

Първият прикачен файл бе докладът на руски, а вторият — преводът на Михаил на доклада на английски. Михаил бе свършил отлична работа. Беше изпратил второ писмо час по-късно, което включваше превод на доклада на следователя и копие от снимката на местопрестъплението. Според съдебния лекар, двете жертви били с прерязани гърла и всичката им кръв е липсвала.

Ангъс изучаваше снимката. Нямаше локви кръв под жертвите, значи не са кървели на мястото, на което са открити. Полицията трябва да е предположила, че телата са били преместени. Това бе типично вампирско прикриване на следите. Да се разреже гърлото така, че следите от зъби да не се виждат. Полицията бе заключила, че мафията е отговорна и това трябва да са казали на Ема. Някак си тя бе разбрала истината. Силната любов, която бе изпитвала към родителите й, се бе превърнала в жестока омраза към вампирите. Като него. Ангъс въздъхна.

— Това е странно. — Иън отпи от чашата си, докато ровеше из купчината колове. — Всички са надписани с „мама“ или „татко“.

— Родителите й са били убити от вампири.

— Оу, това обяснява цялата работа с убийствата.

— Да, но нямам представа как е разбрала. Руснаците са й казали, че мафията е отговорна. Защо ще подозира вампирите? Как изобщо е разбрала за съществуването ни?

Иън сви рамене.

— Може би е била свидетел на нападението.

Ангъс поклати глава.

— Никога не биха я оставили жива. — Той кликна върху личното й досие, за да го отвори, а след това го прочете. — Била е в Единбург, когато е извършено нападението.

Иън се облегна на бюрото.

— Но тя има силни психически сили, нали?

Ангъс вдигна поглед от доклада.

— Може би попаднахме на нещо. — Дали е станала свидетел на убийството на родителите си в съзнанието си? Това със сигурност можеше да обясни гнева й и нуждата й от отмъщение.

— Убеди ли я да спре? — попита Иън.

— Не още. Много е упорита.

— Е, все пак е шотландка.

Ангъс се усмихна.

— Да. Също така е и свиреп воин.

— Грегори каза, че е секси.

Усмивката му изчезна.

— Грегори ще бъде щастливец, ако оживее още една седмица.

Устата на Иън трепна.

— Оплака се на Роман от теб.

Ангъс сви рамене и започна да пише имейл до Михаил.

„Следващата ти задача: Намери вампирите, които са убили родителите на Ема Уолъс.“

Може би щеше да се окаже невъзможно за изпълнение, но Михаил щеше да даде всичко от себе си. Ангъс кликна върху „Изпращане“, след това забеляза, че Иън все още се мотае около бюрото.

— Нещо друго?

— Да. Роман иска да те види. Шана, също. Тя каза, че са минали шест месеца от последното ти посещение.

Ангъс поклати глава и се усмихна. Имаше ли нещо, което Роман не би направил за жена си? Мъжът беше толкова влюбен, че действително бе открил стоматологична клиника в Роматех, така че Шана да може да упражнява професията си на сигурно място. Повечето вампири бяха малко притеснени от това смъртен да преглежда устата им, така че Ангъс бе първият, който бе показал своята подкрепа. След това тихо бе предложил на всичките си служители да отидат на преглед.

Би направил всичко, за да помогне на Роман. Монахът бе спасил живота на Ангъс и му бе дал причина да живее. Ангъс искаше старият му приятел да бъде щастлив, но не можеше да разбере как един брак със смъртна би могъл някога да проработи. Смъртните живееха толкова кратко. Бяха така емоционални. Душевните им рани бяха скорошни и сурови, докато от друга страна, вампирите имаха лукса на вековете, които да смекчат въздействието на ударите.

Ема Уолъс бе идеалният пример. Целият й живот бе фокусиран върху страстен стремеж към отмъщение. Но животът й бе толкова кратък. Тя трябваше да му се наслаждава, не да го пропилява заради някакви същества, които ще бъдат тук след сто години. Той наистина трябваше да се свърже с нея. И да вземе остатъка от коловете й. Откри листа с профила й в папката, озаглавена операция „Колове“ и намери адреса и телефонния й номер.

— Ехо? — Иън махна с ръка, за да привлече вниманието на Ангъс. — Роман те чака. Той е в „Роматех“ с Шана.

— Не тази вечер. — Най-бързият начин да стигне до апартамента на Ема щеше да е като й се обади и използва гласа й, за да се телепортира. Но щеше ли да е там след глупавата му забележка да облече нещо секси?

— Добре — отстъпи Иън. — Ще му кажа, че ще се присъединиш към нас утре вечер за литургията.

— За какво? — Ангъс се намръщи на това, че отвличаха вниманието му от проблема. — Литургия?

— Да. Отец Андрю чете литургия за нас всяка неделна нощ в единайсет. Роман превърна една от стаите в „Роматех“ в параклис. Тогава на Шана й хрумна блестящата идея да предлага безплатна фюжън кухня след това. В момента идват около тридесет вампира.

Ангъс се присмя.

— Нямам нужда от свещеник, който да се моли за мен. За разлика от Роман, аз съм много щастлив от това, че съм вампир.

— И не съжаляваш за нищо?

Ангъс сви рамене. Във всеки живот имаше съжаления, а неговият бе по-дълъг от повечето.

— Винаги съм правил това, което смятам за правилно. — И се молеше другите да не страдат заради него. Той погледна към вечно младежкото лице на Иън и потръпна вътрешно. — Правил съм… грешки.

— Тогава ще се видим утре.

Ангъс въздъхна.

— Кажи на Роман, че ще се видим утре по някое време. Не мога да кажа кога. Трябва да наглеждам Ема всяка нощ, докато не я убедя да спре с убийствата.

— Конър мисли, че трябва да ти помогнем, че няма да се справиш с това сам.

— Греши. — Ангъс процеди думите през стиснатите си зъби, докато гледаше мрачно към Иън.

— Ясно. — Невинните сини очи на Иън се разшириха. — Ти си шефът. — Той се насочи към вратата. — Роман ще иска да знае защо не можеш да дойдеш тази вечер.

Ангъс се намръщи на адреса на Ема върху листа.

— Тя има още колове в апартамента си.

— Ще нахлуваш в дома й? Сам? Тя със сигурност ще се бори страхотно. Нека дойда с теб.

— Не. Мога да се справя с нея.

— Тя е убила четири вампира, за които знаем.

Ангъс се изправи.

— Казах, че мога да се справя с нея.

Иън се поколеба с ръка върху дръжката на вратата.

— Не си безсмъртен, Ангъс. Никой от нас не е.

Изражението на Ангъс се смекчи.

— Знам. Ще се оправя, момче. Ще се видим, когато се върна.

Иън кимна.

— Добре. — Той излезе от стаята, като извика през рамо. — Поне разполагаш с елемента на изненадата.

Ангъс трепна. Не, не разполагаше. Какъв глупак беше. И каква умна и борбена девойка бе тя. Вероятно имаше още един готов капан за него. Кръвта се втурна към слабините му в очакване. Бог да му е на помощ, той си бе изгубил ума.

* * *

Катя Миниская се усмихна учтиво, когато един от членовете на Руското сборище влезе в офиса й. Това бе Борис, един от хленчещите. Алек я беше информирал, че преди два месеца Борис се оплаквал от нея зад гърба й. Очевидно бил разстроен, че двама от неговите хленчещи приятели са претърпели злочести, фатални инциденти в офиса й. Тя махна към стола пред бюрото си.

— Как мога да ти помогна?

Очите му се задържаха върху дантелената й камизола твърде дълго преди да седне.

— Алек казва, че предлагате награда на онзи, който е убил онези смъртни в Сентрал парк.

— Така е. — Тя подозираше, че Борис е отговорен. Също така подозираше, че е толкова глупав, че да се хване на тази стръв. — Искаш да кажеш, че ти си убил един от тези смъртни?

— Може би. — Той повдигна брадичката си с предизвикателен поглед. — Може би съм убил и тримата. Каква е наградата?

Катя бавно се изправи. Все още носеше дрехите си за лов — черна дантелена камизола и прилепваща пола, срязана до дясното й бедро. Не носеше нищо отдолу. Облечена по този начин, обикновено можеше да си намери вечеря за по-малко от пет минути. Смъртните мъже практически се нареждаха на опашка, за да дарят кръв. Тя можеше да се нахрани от няколко, да си поиграе с един или двама, ако бяха достатъчно хубави, после да ги отпрати с изтрити спомени и ерекция, която не могат да си обяснят.

Тя седна на ръба на бюрото и кръстоса крака, така че десният й крак бе изложен на показ до бедрото.

— Каква награда би искал?

Той облиза устни.

— Мислех си за пари или по-голям ковчег. Или може би… — Погледът му се наслаждаваше на тялото й, а след това се вдигна към очите й. — Теб.

Ръцете й стиснаха ръба на бюрото, но тя продължи да се усмихва.

— Това означава ли, че признаваш за убийствата?

— Да, по дяволите, аз убих жените. Чуках ги, а след това ги пресуших и прерязах гърлата им.

— Колко спортментско от твоя страна. — Катя се отблъсна от бюрото и се върна на стола си.

Борис сви рамене.

— Има много повече там откъдето идват. Не е като да страдаме от недостиг на храна. — Той се ухили. — Така, ще се позабавляваме ли?

Тя седна.

— Аз съм твоя господарка, не твоя курва.

Гняв проблесна в очите му и той се изправи.

— Галина го прави. Тя е горе в момента, забавлява и Мирослав, и Барин.

— Тогава се нареди на опашката. Галина се наслаждава да повдига морала с постоянно сменяща се политика. Аз съм тази, която управлява това сборище и имам истинска работа за вършене.

Той изсумтя.

— Ти си господар само защото уби Иван.

— Нещо, което ти нямаше смелостта да направиш. — Катя отвори най-горното чекмедже и сложи стреличка в тръбичка за издухване. — Не, ти нападаш беззащитни жени и наричаш себе си мъж.

Той се наежи.

— Не е престъпление да се убиват смъртни. Това е наше право. — Той присви очи. — Няма награда, нали? Трябваше да се досетя, че си лъжлива кучка.

— О, има награда. — Катя вдигна тръбичката към устата си и с всмукване на въздух изстреля стрелата право във врата на Борис.

— Аз… — Той се олюля със смаян поглед. Издърпа стрелата от врата си. — Беладона? — Той се свлече на пода.

— Действа бързо, не мислиш ли? — Катя се приближи до парализираното му тяло, след това постави един крак върху гърдите му. Тя натисна острия ток. — Харесва ли ти наградата?

Очите на Борис бяха замъглени от болка и страх.

— Виждаш ли, обикновено нямам възражения срещу убийството на смъртен. Аз самата съм убила няколко. Възразявам срещу подбудите ти. Опитваш се да предизвикаш война между моето сборище и това на Драганести. Мислиш си, че ако избухне война, ще бъда заменена. И си мислиш, че съм твърде глупава, за да го разбера. — Тя се наведе. — Аз няма да ходя никъде. Ти, от друга страна…

Телефонът иззвъня, прекъсвайки речта й.

— По дяволите! — Тя погледна към телефона, след това към Борис. — Не си отивай. — Докато се смееше, тя закрачи обратно към бюрото, за да вдигне телефона. — Ало?

— Катя Миниская, господарката на Руско-американското сборище ли е? — Мъжкият глас се подиграваше на господарката.

Тя усмири гнева си. Един мъжки вампир никога не би получил такова неуважение. Само един мъж бе признал нейния талант и потенциал. Бе я похвалил за това, което другите не успяваха да видят. Беше се опитала да го съблазни, заради чистото предизвикателство, но бе попаднала в собствения си капан. Беше се влюбила в него. И това копеле я бе изоставило. Трябваше да го убие. Отблъсна спомена настрана. Сега беше господар на сборище. Не се нуждаеше от мъж и нямаше да позволи на този арогантен подлец по телефона да я разиграва.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Аз съм сътрудник на Касимир. — Гласът замълча.

Катя изчака, но той мълчеше. Може би си мислеше, че самото споменаване на Касимир щеше да я изплаши дотам, че няма да е в състояние да води разговор. Тя изсумтя.

— Е, и?

— Не е доволен от теб.

— Голяма работа. Аз също не съм доволна него. — Касимир бе оставил всички да вярват, че е умрял през Великата вампирска война през 1710 година. Всички се чувстваха победени и без водач.

Едно тяло затрептя до празния стол, а след това доби форма. Беше нисък и набит мъж с врат по-дебел от главата му, рядка кестенява коса и студени сини очи, които я гледаха с отегчено снизхождение. Неговият сив костюм и кожено куфарче изглеждаха строго работни, но Катя познаваше опасността, когато я видеше.

Тя спокойно заобиколи задната част на бюрото си, като направи представление, докато затваряше телефона и седна. Новата й позиция я приближи до тръбичката и запасите й от стрелички, напоени с беладона.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Благодаря, че ме прие. — Той затвори мобилния си телефон и го пусна в джоба на сакото си.

Гадост. Той бе използвал гласа й като сигнал.

— Кой си ти и какво искаш?

— Аз съм Йедрек Янов, близък приятел на Касимир.

Тя внимаваше лицето й да остане безизразно. Беше чувала името му да се шепне през годините. Той бе любимият наемен убиец на Касимир.

— Как си? — Тя му направи знак да седне. Той не го направи. Копелето предпочиташе да се взира в нея. Той нежно сложи коженото си куфарче на стола. Тя вдигна брадичката си. — Защо си буден? Слънцето не е ли изгряло, там където се криете с Касимир?

Той присви очи.

— Местоположението на Касимир не е твоя работа. Що се отнася до мен, аз се телепортирах от Париж. Не мога да остана дълго.

— Какъв срам.

— Арогантността не ти подхожда. — Той пристъпи към бюрото. — Не се заблуждавай. Касимир ти позволява да останеш на власт. Може да те премахне във всеки един момент.

Катя много се стараеше да не покаже реакция, но можеше да усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Когато Касимир отстраняваше някой, бе за постоянно. Затова ли беше дошъл Йедрек? Дали имаше намерение да я убие тази вечер?

— Няма причина да бъде недоволен от мен. Това сборище беше бедно, докато не го поех аз. Сега сме богати.

— Никога досега не е имало жена господар на сборище.

Тя се изправи.

— Мислиш, че не съм достатъчно корава за тази работа? — Тя махна към пода зад Йедрек. — Поздрави Борис.

Йедрек погледна Борис без коментар, а след това отново насочи поглед към нея.

— Обличаш се като уличница.

— Това са дрехите ми за лов. Гарантират няколко литра за пет минути. Харесва ми да го наричам бърза закуска.

— Стана господар, след като уби Иван Петровски.

Тя сви рамене.

— Древен и уважаван метод за напредък в кариерата.

— Петровски бе този, който спаси живота на Касимир в края на Великата война.

Катя беше прецакана.

— Не знаех това. Всички смятаха, че Касимир е мъртъв.

— Според моите източници, Иван ти е признал, че Касимир е жив преди да го убиеш.

Тя преглътна трудно. Един от членове на нейното сборище бе доносник.

— Галина и аз вършим отлична работа като господарки на сборището. Може би искаш да се запознаеш с нея?

— Тя е курва.

— Но много добра. Мъжете са много щастливи.

Йедрек удари с юмрук върху бюрото.

— Глупачка. Касимир не иска щастливи последователи. Защо мислиш, че врагът ни нарича Бунтовниците?

Катя сложи ръце на бюрото и се наведе към него.

— Сборището ми следва всички традиции на Истинските. Ние се храним със смъртни. Манипулираме ги за пари. Мразим слабите вампири, които пият от бутилки като бебета. И когато Касимир е готов да ги изколи, ние ще бъдем там.

Йедрек изсумтя.

— Как ще се биете за Касимир, когато не можете да защитите собственото си сборище? Колко от вашите членове са били убити през последната година?

Гадост. Малкият доносник си е свършил работата.

— Имаше три убийства през миналото лято. И едно миналата седмица. Но съм се погрижила за това.

— Как? Заловихте ли убиеца? — Йедрек погледна назад към Борис. — Това ли е убиецът?

Изкушаваше се да каже да.

— Той е… замесен. Както казах, държа всичко под контрол.

— Касимир иска доказателство за подкрепата ти.

— Доказателство? Това е достатъчно лесно. Кажи довиждане на Борис. — Катя грабна дървения нож за отваряне на писма от бюрото, насочи се към Борис и го намушка в сърцето. Той се превърна в купчина прах върху килима й. — Да ви го опаковам ли за вкъщи, за Касимир?

Извитата вежда на Йедрек показваше, че не е впечатлен.

— Касимир иска убиеца. Има специални планове за него. — Наемникът се обърна към стола, където бе сложил куфарчето си и извади малко електронно устройство. Той започна да обикаля из стаята, като гледаше в малкия екран на устройството.

Катя пусна дървения нож за отваряне на писма на бюрото.

— Какво правиш?

— Касимир не вярва, че можете да защитите както трябва бърлогата си. Той чу, че Драганести се е телепортирал в дома ви миналата пролет и е спасил някого, когото сте държали за затворник.

— Тогава Иван бе начело. Не сме имали нахлуване оттогава и съм увеличила броя на дневната охрана.

Йедрек продължи да се движи из стаята, поглеждайки към устройството.

— Знаеше ли, че Ангъс Маккей бе тук в Ню Йорк?

Катя преглътна. Йедрек й се подигра.

— Ще приема това за „не“.

— Сигурна съм, че идва често. Драганести е един от клиентите му. — Не, че Ангъс някога би дошъл да я види.

— Интересно е, че е тук по това време, не мислиш ли?

Дали Касимир подозираше, че Ангъс е замесен в убийствата? Е, той бе убил повече от всеки друг от Истинските във Великата война и компанията му имаше неприятен начин за разследване на проблеми и раздаване на собствено правосъдие. Последният път, когато го бе видяла беше миналата пролет на бала по случай Гала откриването. Бе се държал сякаш дори не я познава. Беше я погледнал веднъж, когато я бе зашлевил със сарказма си. И каква е представата ти за забавление? Планираш ли да убиеш някого тази вечер? Проклет да е. Трябваше да го убие преди много време.

— Аха! — Йедрек прокара пръсти по гърба на корниза, после издърпа малък метален предмет. — Все още ли мислиш, че си квалифицирана да ръководиш това сборище? — Той пусна подслушвателното устройство на бюрото и го разби с преспапие.

Катя трепна. От колко време подслушваха офиса й? Кой го правеше? Драганести? Или Ангъс Маккей? Йедрек отвинти приемника на телефона й и намери друго подслушвателно устройство. Той я погледна с насмешка.

— Жалко — каза и го смачка с преспапието.

Тя стисна зъби. Йедрек щеше да се наслаждава, докато разказва на Касимир за това.

— Мога да защитя това сборище. И ще хвана убиеца.

— Добре. — Йедрек сложи детектора в куфарчето и го затвори. — Ще очакваме доставка след една седмица.

Катя примигна.

— Следващата неделя.

— Събота. — Йедрек сви рамене. — Както казах, Касимир не е доволен от теб. Той просто търси причина да те премахне.

За да я убие. Катя стисна юмруци.

— Предполагам, че е избрал кой да ме замести?

— Да. — Йедрек оправи вратовръзката си и се усмихна. — Аз.

— Това е абсурдно. Ти дори не си руснак. Моите членове няма да приемат заповеди от поляк.

— Наполовина поляк, наполовина руснак. — Йедрек сви рамене. — На Касимир не му пука за нашите корени. Това, което иска или изисква, е лоялност.

— Аз съм лоялна.

— Докажи го. — Йедрек погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

— Ще го докажа. — Катя тръгна към него. — Ще направя повече от това да хвана убиеца. Ще ви дам Ангъс Маккей.

Йедрек повдигна вежди. Катя се усмихна. Най-накрая бе предизвикала реакция. Наемникът изсумтя.

— Мислиш ли, че можеш да уловиш генерала на вампирската армия?

— Няма ли Касимир да се радва, ако го има? — И тя щеше да е доволна да го гледа как страда. — Ще ви доставя него и убиеца следващата събота. А ти можеш да спреш да точиш лиги по моята работа.

Йедрек се подигра.

— Ще видим. Никога няма да успееш — каза той и изчезна.

Катя си пое дълбоко дъх. Сега трябваше да улови Ангъс Маккей. Това щеше да бъде изключително трудно. Дали бе замесен в убийствата? Беше много случайно, че той е в Ню Йорк, по същото време, но дали е замесен или не, вече нямаше значение. Бе обещала Ангъс и убиеца, и животът й щеше да бъде много кратък, ако не ги хванеше до събота. Гадост! Трябваше й план.

Започна да се разхожда из офиса. Щеше да е необходим цял екип от хора, за да улови Ангъс. Веднъж щом го хванеше и Убиеца бъде заловен, щеше да се наложи да ги държи затворени, за да не могат да избягат. Нуждаеше се от сребро. От тонове сребро. Слава богу, че сборището вече бе богато.

Преди няколко месеца двамата с Алек се бяха телепортирали в няколко магазина на Даймънд Дистръкт, където помогнаха за довършването на диамантите и ги изпратиха до асоциацията в Калифорния, която плати за тях 1,2 милиона долара. Всички се върнаха тайно в Бруклин, преди полицията дори да разбере, че скъпоценните камъни са изчезнали.

Щеше да направи стая от сребро. Това щеше да попречи на Убиеца и на Ангъс да се телепортират на свобода. Нуждаеше се и от още беладона. Запасите й бяха на изчерпване.

Тя спря, когато пред нея възникна друг проблем. Как би могла да предаде Ангъс и Убиеца на Йедрек в събота? Той искаше тя да се провали, така че да може да завземе сборището й. Изобщо не можеше да му се довери. Не, тя трябваше да предаде затворниците си. Нямаше да е лесно, след като не беше съвсем сигурна къде се намира Касимир. Обзалагаше се, че е някъде в Източна Европа или Русия. Галина щеше да помогне. Нейният врат също бе заложен на карта. Не притежаваше ли тя някакво място в Украйна?

Катя извика Галина и Алек по телефона и поиска веднага да дойдат в офиса. После сграбчи химикалка и започна да прави планове. Кой би могъл да е убиецът? Само вампир би могъл да убие друг вампир, а тя силно подозираше, че убиецът е част от сборището на Драганести. Или може би един от служителите на Ангъс Маккей. Или дори самият Ангъс Маккей. Проклет да е. Най-сетне щеше да получи това, което заслужаваше. Тя погледна нагоре, когато Алек влезе в офиса.

— Имаме една седмица да заловим Убиеца и Ангъс Маккей и след това да ги предадем на Касимир.

Устата Алек се отвори.

— Една седмица? Кога се случи това?

— Току-що имах посетител. Поляк на име Йедрек Янов.

— Чувал съм за него. Той е наемен убиец на Касимир.

Катя въздъхна.

— Той ще… премахне Галина и мен, ако не извършим доставката.

— Исусе — прошепна Алек.

— Искам да откриеш Убиеца. Нека нашите членове работят в екипи по трима. Единият може да е примамка за Убиеца, а другите да останат скрити и готови за атака.

— Ще се заема с него. — Алек тръгна към вратата, но се поколеба. — Аз… аз никога не съм ти казвал нищо, но…

— Какво? — Катя го изгледа мрачно. — Не разполагаме с много време.

Алек трепна.

— Видях как убиват Владимир.

— Какво? — Катя се втурна към него. — Видял си Убиеца и не си ми казал нищо?

— Простреляха ме със сребърни куршуми. Изпитвах толкова силна болка, че не знаех какво се случва. И тогава момичето, тя се появи отзад. Не я видяхме да идва.

— Момичето? Те? Искаш да кажеш, че са двама?

— Да. Мъж и жена, работят заедно. Той ме напълни с куршуми, докато Владимир се хранеше. Тогава тя се промъкна зад Влад и го промуши в гърба.

Катя сграбчи Алек за ризата и го дръпна напред.

— Глупак. Защо не ми каза по-рано?

— Аз… аз трябваше да извадя куршумите. Среброто ме убиваше. Трябваше да отида в спешното и да контролирам умовете на сестрите и лекарите. Отне ми останалата част от нощта.

Катя стисна зъби и го отблъсна.

— Можеше да ми кажеш на следващата нощ.

Той наведе глава.

— Бях засрамен. Владимир бе мой близък приятел. Трябваше да го спася по някакъв начин.

Катя въздъхна.

— Сигурен си, че бяха двама убийци? Мъж и жена?

Алек кимна, все още избягвайки погледа й. Тя приглади ризата му, която се бе измачкала от хватката й.

— Не си успял да спасиш Владимир, но можеш да спасиш мен и Галина.

— Ще го направя. — Той й хвърли умолителен поглед. — Бих направил всичко за теб, Катя. Кълна се.

Винаги бе подозирала, че желанието му да помогне се основава на нещо повече от лоялност. Тя го потупа по бузата.

— Помогни ми да хвана убийците, Алек, и аз ще направя всичко за теб.

Очите му блестяха, когато я погледна.

— Считай го за направено. — Той се втурна към вратата, почти връхлитайки върху Галина.

— За къде се е разбързал толкова? — попита Галина.

— Не разполагаме с достатъчно време. Ти не притежаваше ли някаква крепост в Украйна?

— То е по-скоро старо имение. Защо питаш?

— Заминаваш тази вечер. Имаме нужда от затворническата килия, напълно облицована със сребро. Ще ти дам парите.

Галина повдигна перфектно оскубаните си вежди.

— Ще държим затворник-вампир?

— Повече от един. Убиеца или може би двама убийци. И Ангъс Маккей.

Ченето на Галина увисна.

— Генералът на вампирската армия.

— Да. — И копелето, което я бе изоставило преди години. — Няма да се изненадам, ако той е единият от убийците. — И работеше с жена? Това накара кръвта на Катя да кипне. Тя не бе достатъчно добра за него, но тази кучка беше? — Касимир ги иска. Или умират те, или ние.

Галина трепна.

— Е, значи работата е ясна.

Катя кимна. Нощта беше пълна с изненади. Не бе подозирала, че Галина има мозък.