Керелин Спаркс
Сърце на вампир (4)

Глава 4

Двадесет минути преди осем, Ема разпръсваше листа по земята, за да скрие въжето. Тя се намираше в гориста местност в Сентрал парк, която бе достатъчно уединена, за да не се притеснява, че невинни хора могат да попаднат в капана й, но и достатъчно близо до мястото, където бе срещнала Ангъс Маккей предишната нощ. Черните й джинси бяха комбинирани с яркочервен пуловер, за да му е по-лесно да я намери. Бе скрила чантата с коловете под близките азалии и бе затъкнала четири кола в колана си.

Петнадесет минути до осем. Щеше ли да дойде навреме? Минутите се нижеха невероятно бавно. Какво ли би било да има на разположение цяла вечност от нощи? Или способността да се телепортира някъде за един миг? С изключителните им способности, Ема можеше да разбере защо вампирите се смятаха за по-висши.

Но от опит можеше да каже, че всички серийни убийци се смятаха за по-висши. Точно това бяха вампирите в действителност. Серийни убийци с изключителни способности, които ги правеха трудни за убиване. Единственото хубаво нещо в тях бе това, че вече бяха мъртви. Не трябваше да ги хваща и да чака бавната съдебна система да въздаде справедливост. Нямаше забавено удовлетворение тук. Когато откриеше някой, тя го убиваше.

Оставаха десет минути. Тя заобиколи дъба, на който бе завързано въжето. Трябваше да поддържа мускулите си в готовност, а сетивата нащрек. Трябваше да действа бързо. Не можеше да мисли за това колко хубав изглежда в килт. Не биваше да мисли за остроумен, интелигентен разговор. Мисията й се състоеше от две части. Да разбере какъв е — човек или чудовище. След това да го убие, ако е второто.

Тя се сви при мисълта за това как ще наблюдава угасването на блясъка в прекрасните му зелени очи. Никога преди не бе разговаряла с вампир преди да го убие. Четиримата, които беше убила, се опитваха да изнасилят жена, докато се хранят от нея. Гледката беше толкова ужасяваща и отблъскваща, че тя нямаше проблеми с това да въздаде справедливост.

Не можеше да си представи Ангъс да прави това с някоя жена. Изглеждаше обиден от ексхибициониста. И й изнесе лекция на тема безопасност. Кой вампир действаше по този начин? О, боже, молеше се тя, нека да не бъде вампир. Нека да бъде герой на кралицата и внук на посветен в рицарско звание герой. Нека да бъде мъжът от фантазиите й — свиреп, почтен воин, който заедно с нея щеше да се бори със злото.

— Добър вечер, госпожице Уолъс.

Тя се обърна към дълбокия глас, но едва успя да различи тъмния му силует в далечината. Сърцето й препускаше. Изглеждаше чудесно и опасен. Той пристъпи към нея, а килта се завъртя около коленете му.

— Благодаря, че дойде. Трябва да поговорим.

— Да, трябва. — Тя вдигна психическите си защити. Ако той бе вампир, можеше да се опита да манипулира ума й. Тя се отправи към средата на малката поляна. Всичко, което трябваше да направи, бе да тръгне направо към нея и щеше да попадне в капана. — Бях започнала да мисля, че няма да дойдеш.

— Аз държа на думата си.

Но дали си жив? Това бе истинският въпрос. Ако беше вампир, той нямаше да знае смисъла на искреността. Или честта. Той се запъти към нея, приближавайки се достатъчно, че тя да може да го види по-ясно.

Килтът му бе в същото синьо-зелено каре, което носеше предишната нощ, но блузата му тази вечер или пуловерът, както янките го наричаха, беше син. Кожените каишки пресичащи гърдите му от снощи ги нямаше. Не беше донесъл меча си. Погледът й се насочи към чорапите му. Не беше напълно невъоръжен. Ножът беше на мястото си под десния му чорап.

Той спря, наклони глава, като я изучаваше. Тя затаи дъх. Дали подозираше нещо? Още две стъпки и щеше да попадне в капана, с главата надолу. Тя знаеше много добре, че един вампир не можеше да остане в капан за дълго. Просто щеше да се телепортира надалеч.

— Имаш колове в колана.

Тя сви рамене.

— По-добре да съм подготвена, отколкото да съжалявам.

Той се намръщи.

— С мен си в безопасност, девойче. Не бих те наранил.

— Имаш нож.

Той погледна надолу.

— Просто навик. Обикновено нося и клеймора си, но съм го оставил, за да знаеш, че не искам да те нараня.

— Признаваш ли, че си мой враг?

— Не. Бих могъл да бъда… добър приятел.

Той изглеждаше толкова искрен. Ами ако наистина беше герой на кралицата? Ами ако рискуваше живота си за страната си, без да иска признание или награда в замяна? Той можеше да е герой. Би могъл да бъде всичко, за което някога бе мечтала, че един мъж може да бъде.

— Госпожице Уолъс? — Той пристъпи към нея. Прилив на паника премина през Ема. Изведнъж тя не искаше да знае истината. Желаеше да повярва, че този силен, прекрасен мъж в килт е герой, а не демон. Тя вдигна ръка.

— Спри!

Твърде късно. Той стъпи направо в центъра на примката. Тя се стегна плътно около глезена му. Той й хвърли поглед точно преди въжето рязко да издърпа краката му. Погледът му показваше, че е наранен. Шок, гняв, предателство — Ема прочете всичко в очите му. По дяволите! Нямаше какво да направи. Трябваше да разбере дали е приятел или враг. Извади кол от колана си. Ако той беше вампир, тя трябваше да действа бързо.

Погледна нагоре. И ченето й увисна. Колът се изплъзна от ръката й. Мили боже. Ангъс Маккей висеше с главата надолу, а подгъва на килта му се вееше около врата му.

Ема примигна. Мили боже, никога не бе виждала такова невероятно тяло. Тесни бедра, мускулести задни части, гладка кожа, целуната от сребриста лунна светлина. Клонът на дървото се олюляваше от тежестта му, което караше тялото му да подскача леко нагоре и надолу. Тя следваше ритъма, кимайки като играчка с подскачаща глава, за да остане фокусирана върху невероятния му гол задник.

— Госпожице Уолъс? Чуваш ли ме?

Тя се изтръгна от предизвиканата от задника му хипноза. От колко ли време й говореше?

— Моля?

— Или да те наричам Ема, тъй като очевидно сега ме познаваш по-добре?

Червенина плъзна по лицето й. От колко ли време стоеше там и гледаше влюбено задника му? И небеса, какво правеше тя, взирайки се в задника му, когато може да получи пълно панорамно преживяване, като просто се разходеше около него? Той се изви, опитвайки се да я погледне.

— Защо ме завърза като пушена шунка? Със сигурност бихме могли мъничко да си поговорим, лице в лице.

Не за лицето му си мислеше.

— Чувствай се свободен да говориш. — Тя започна да ходи бавно наоколо. Досега той не се бе опитал да избяга. Значеше ли това, че е човек? Алилуя!

Разбира се, това означаваше, че тя му дължи огромно извинение. Ема се усмихна на себе си. Със сигурност можеше да му помогне да преодолее това. Той се размърда като уловена риба. Дъхът й секна. О, да. Щеше много да му се извини. Тих стържещ шум привлече вниманието й. Въртеливите му движения най-вероятно бяха разхлабили ножа в канията и той се плъзгаше надолу. Ангъс се преви и достигна чорапа си. Пръстите му се свиха около дръжката.

— Не! — Тя се затича към него. С летящ удар, изби ножа от ръката му. Той литна във въздуха. Тя спря, след това бързо скочи извън обсега на Ангъс. Докато той проклинаше, тя спринтира към мястото, където бе паднал ножа.

— Не! — извика той зад нея.

Ема се хвърли към ножа, претърколи се и скочи на крака, като сграбчи дръжката в ръцете си. Тя насочи острото, осемнадесетсантиметрово острие към него.

Той бе изчезнал.

Сърцето й се смрази. Бързо се завъртя, за да го потърси. Въжето висеше от клона на дървото, не беше отрязано. Съкрушително усещане стисна сърцето й. Не беше герой. Не беше мъжът на мечтите й. Не бе издържал изпитанието и се бе телепортирал надалеч. Той беше враг. Тя трябваше да го убие.

Ема потисна нарастващата болка от разочарованието в себе си. Не можеше да си позволи сантименталност. Битката бе започнала и зрението му бе по-добро от нейното. Той беше и по-силен, но тя имаше оръжие.

Бавно се насочи към центъра на поляната, въртейки се в кръг, за да го потърси сред дърветата. Дърветата бяха тихи, не се чуваше нищо, освен ускореното й дишане. Там! Той ли беше? Да, тя можеше да различи тъмния му силует. Копелето се бе облегнало на едно дърво със скръстени ръце и глезени, сякаш това бе просто още един ден в офиса.

Тя посочи с ножа към него.

— Сега вече знам истината за теб.

Той заглади гънките по килта си.

— И аз знам за теб. Някои жени биха направили всичко, за да погледнат под килта на един мъж. Наслади ли се на гледката?

Тя се подсмихна.

— Нямам това предвид. Знам, че си вампир.

— Знам, че ти си Убиеца — каза той и се отблъсна от дървото. — Време е да спреш.

Възнамеряваше да я убие, мисълта предизвика тръпки у нея. Тя се разкрачи и се подготви за атака.

— Тази вечер ще умреш от собственото си оръжие.

Той сви рамене.

— Умрях веднъж. Не ми пука кой знае колко — отвърна той и пристъпи към нея.

Тя вдигна ножа, така че острието бе на едно ниво с врата му.

Той я изгледа раздразнено.

— Свали ножа, за да поговорим. Не можеш да се мериш с мен в битка.

— Приближи се и ще разберем.

Той я гледаше мълчаливо, после кимна, сякаш беше взел решение.

— Много добре. Ще ти демонстрирам.

Ема примигна, когато тялото му премина покрай нея отдясно. Тя се завъртя, за да го държи под око. Той спря от другата страна на поляната.

— Пропусна.

Вампирите бяха такава арогантна сбирщина. Но тя можеше да използва неговата пренапомпана гордост срещу него.

— Не мислех, че ще бягаш като страхливец.

Той повдигна вежди.

— Очакваш от мен да стоя на едно място, докато забиваш нож в сърцето ми?

— Очаквам да се изправиш срещу мен като мъж.

— Така значи, за да докажа мъжествеността си, трябва да се държа като агне преди клане? — Той се засмя. — Убиваш ме.

Устата й трепна развеселено. Проклет да е. Защо не можеше да намери жив мъж, който да е толкова очарователен и привлекателен? Очевидно всички добри мъже бяха женени… или мъртви.

Той профуча покрай нея, но този път тя беше по-бърза и го плесна по задника. Ангъс се засмя и продължи, забивайки се в сечището като топка за пейнтбол, трупаща резултат.

— Добре, разбрах. Можеш да се движиш много бързо. — Може би не трябваше да се оплаква. В края на краищата, не я беше нападнал. Все още. Но тя се замайваше, от това въртене, за да го държи под око. Това ли беше планът му — напълно да я дезориентира, преди да я нападне?

Тя спря. Тялото му беше като мъгла, докато минаваше покрай нея.

— Страхливец. Стой мирно.

Изведнъж той я сграбчи отзад, като я дръпна силно към гърдите си. Ръцете му се стегнаха върху нейните и върху ножа. Тя ахна. Дишането му беше бързо и развяваше косъмчетата на слепоочието й. Гърдите му се движеха срещу гърба й с всяко негово вдишване. Той наведе глава и прошепна в ухото й:

— Достатъчно ли ти е?

Тя потръпна.

— Пусни ме.

— Не само, че съм по-бърз от теб, но съм и по-силен. — Той изви ръцете й.

Тя се съпротивляваше, ръцете й трепереха от усилието, но скоро ножът бе опрян във врата й. Тя преглътна. Обикновено, в тази ситуация, щеше да настъпи крака на нападателя, като внезапно забие лакът в ребрата му. Но тя не можеше да помръдне ръцете си. Те бяха затиснати под неговите.

— Виждаш колко е лесно, девойче — прошепна той в ухото й.

— Няма да ти позволя да ме убиеш.

— Скъпа, само искам да поговорим. — Дъхът му погали врата й, карайки малките косъмчета да настръхнат.

— Да не си посмял да ме ухапеш!

— Ема. — Той отпусна ръцете си. — Ти ме рани.

Тя отскочи, като се обърна, за да го разсече с ножа. Ангъс избегна атаката й, а после дръпна ножа от ръцете й и го хвърли настрана. Той се завъртя във въздуха със свистене, след това острието се заби в едно дърво с трясък. Тя грабна втория кол от колана си и го насочи. Ангъс хвана китката й и изтръгна кола от ръката й.

— Скъпа, трудно ще водим разговор, ако продължаваш да се опитваш да ме убиеш.

— Няма за какво да говорим. — Тя отстъпи назад, като дишаше тежко и разтриваше китката си.

— Оу, нараних ли те? Не съм искал.

Тя изсумтя.

— Сякаш те е грижа. Храниш се от хора в продължение на години. Колко души си убил?

Той хвърли кола далеч в гората, а след това се обърна към нея и се намръщи.

— Убил съм повече отколкото искам да си спомня, но само в битка.

Като тази вечер. Кръвта й се смрази.

— Ако имаш някаква чест, ще ми дадеш справедлива битка.

— Девойче, ти вече си решила, че съм зъл. Защо зъл мъж да има чест?

Прав беше. Тя преглътна. Дори не си бе направил труда да отрича злината си. Тя приклекна в отбранителна позиция, наблюдавайки. Чакайки. Извади третия кол от колана си.

— Мамка му — промърмори той. Скръсти ръце пред широките си гърди и се намръщи. — Имаш черен колан по таекуондо?

— Би трябвало да знаеш. Прочел си личното ми досие.

— Да. Разкарай кола, ако искаш честен бой. — Той се огледа и посочи вляво от себе си. — Ще се бием там. Земята е по-мека, заради есента.

Тя изсумтя.

— Аз няма да падам. Ти ще го направиш.

— Ще видим. — Той се обърна с гръб към нея, докато се отправяше към мястото, което бе избрал.

Арогантен вампир. Тя затъкна кола под колана си, а след това атакува. След няколко бързи стъпки, скочи във въздуха и го блъсна право в гърба с летящ удар.

— Ох. — Беше като да се блъснеш в тухлена стена.

Тя се приземи на един крак и застана в отбранителна поза. В същото време той едва бе направил крачка напред. Проклет да е.

Ангъс се обърна усмихнат.

— Нетърпеливо девойче. Това ми харесва.

Тя изсумтя.

— Типична вампирска арогантност. Това е най-голямата ви слабост, твърде сте високомерни, за да го разберете.

Той изимитира обиден поглед.

— Скъпа, бъди справедлива. Бях арогантен негодник доста преди да стана вампир.

Бе изкушена да попита на колко години е, но личната му история нямаше значение. Той бе като всички останали. Зъл убиец. Тя зае любимата си поза за атака.

— Честна борба. Без мамене.

Ъгълчетата на устата му се извиха.

— Залагам честта си.

Тя атакува с бърза поредица от ритници и удари с ръце. Той блокира всеки един.

Тя отскочи назад и се подготви за още един рунд. По дяволите, беше добър.

— Къде си тренирал?

— В Япония. Ходя там на уроци през последните двеста години.

Устата й се отвори. О, небеса. Какви ли неща е видял.

— На колко си години?

— Петстотин двадесет и шест години, ако включим и годините ми като смъртен.

Тя преглътна. Той беше ходещ музей. Беше живял през Ренесанса, Реставрацията, епохата на Просвещението. Беше носил дрехите, ходил по калните улици, виждал бе как историята се разгръща пред него.

— Какви истории мога да ти разкажа — прошепна той.

Тя настръхна. Беше прочел личното й досие.

Знаеше, че е специализирала история в университета „Сейнт Андрюс“ в Единбург. Тя бе напълно потопена в тайните на миналото, до онази студена нощ, когато родителите й бяха убити и суровата реалност я бе застигнала. Беше изоставила книгите и мечтите си и бе променила образованието си, изучавайки право, бойни изкуства и огнестрелни оръжия.

— Проклет да си. — Тя се хвърли напред, ритайки и завъртайки се, за да ритне отново.

Той блокираше всеки ход. Тя отскочи назад и зае друга поза. Той изчакваше. И тогава я осени прозрение. Мъжът просто се защитаваше. Не, че трябваше да се оплаква. Ако той я атакуваше, тя щеше да се мъчи да остане в съзнание. И все пак, беше толкова арогантен, че не можа да се сдържи и го предизвика.

— Защо не атакуваш, вампире? Апетит ли нямаш?

Той подпря ръцете си на кръста, изглеждаше раздразнен.

— Не съм се хранил от смъртен от осемнадесет години. Храня се от бутилка.

— Е, не е ли благородно от твоя страна? Считам, че остават около петстотин години неизвестност.

— Да, хранех се, когато имах нужда, но никога не съм убивал за храна. — Погледът му се спусна надолу по тялото й, след това обратно към лицето й. — Всъщност, оставях девойчетата… много задоволени.

Кожата й изтръпна. Почти можеше да му повярва.

— Това е фалшиво чувство за жертвите ти. Използваш контрол над ума върху тях.

— За да им доставя удоволствие, да. — Той пристъпи към нея. — Голямо удоволствие.

— Спри на място. — Тя извади третия кол от колана си. — Контролираш ли ума на кралицата? Затова ли британското правителство мисли, че си някакъв герой?

— О, проучвала си ме. Поласкан съм.

— Не бъди. — Тя вдигна кола.

Ангъс въздъхна.

— Скъпа, не може ли да говорим, без да ме заплашваш с твоята мъничка пръчка?

— Спри да ме наричаш „скъпа“ и отговори на въпроса ми. Контролираш ли ума на кралицата?

— Не. Винаги съм бил верен поданик. — Той сви рамене леко. — С изключение на времето, когато бях привърженик на Стюардите. Но винаги съм служел на онзи, когото смятах за законен крал.

Дали наистина е познавал Хубавия принц Чарли^[1]? О, небеса, колко много въпроси би искала да му зададе. Но той я изкушаваше нарочно, примамваше я, без съмнение, за да я направи по-лесна плячка.

— Прочетох, че родителите ти са убити — прошепна той.

Ръката й здраво стискаше кола.

— Това не е твоя работа. — Бе сгрешила, като бе използвала думата изкушение. Това бе твърде нежна дума. Това беше откровена психологическа атака. Копеле.

— Изгубила си и брат си. И леля си. — Погледът му бе изпълнен със съчувствие. — Знам какво е да изгубиш близките си.

В нея закипя ярост. Съчувствие от вампир? Той бе от същия вид чудовища, които бяха убили родителите й.

— Млъкни! — Ема се хвърли към него. Така или иначе, щеше да го свали и да използва кола си. Ритна към слабините му. Той отскочи назад, наведе се и се завъртя, помитайки краката й. Тя падна назад.

— Мамка му. — Той се хвърли към нея с невероятна скорост. Дупето й се удари в земята, когато той се приземи до нея, протягайки ръка зад главата й.

— Какво? — Тя се втренчи в него, замаяна. По някаква причина, той лежеше до нея, придържайки главата й на няколко сантиметра от земята. Той се наведе над нея, толкова близо, че тя можеше да види червеникавия отблясък на брадата по челюстта му. Масивните му гърди се притиснаха към нея. Какво правеше той? Изучаваше врата й?

— Спри! — извика тя и замахна с кола към гърба му.

— Достатъчно! — Той издърпа кола от ръката й и го хвърли в гората.

Имаше само още един кол в колана си. Трябваше да бъде внимателна. Да го изненада. Засега щеше да действа спокойно, да се подчинява. Той отново се наведе над нея, като се занимаваше с нещо зад главата й. Дъхът му се носеше пред лицето й, изненадващо сладък. Всъщност, цялото му тяло миришеше изненадващо добре. Чист и мъжествен. Как бе възможно това?

— Какво правиш? — прошепна тя.

Той бавно постави главата й на земята, но задържа ръката си на тила й, докато се подпираше на лакътя си.

— Не исках да паднеш върху това. — Той й показа острия камък в другата си ръка. — Това беше на мястото, където главата ти щеше да се удари. — Той хвърли камъка в гората.

— Ти… ти се опитваше да ме защитиш?

— Извинявам се, че те съборих, но бях мъничко ядосан, след като се опита да ме изриташ под пояса. — Той се намръщи. — Какво стана с честната битка?

— Ти си по-бърз и по-силен. Трябваше да направя нещо, за да изравня шансовете.

— Ти си свиреп боец. — Погледът му сведе към устата й и се задържа там. — Ние си приличаме повече, отколкото ти се струва.

Прониза я тръпка. Дали той действително се опитваше да я защити? Но нямаше такова нещо като добър вампир. Това трябваше да е част от психологическата му атака.

— Какво искаш от мен?

Погледът му се насочи към врата й.

— Ако ме ухапеш, кълна се, ще те убия.

— Има толкова много ярост, затворена в теб. — Погледът му се понесе надолу. Той нежно сложи ръка върху бедрото й и я плъзна нагоре към ханша й. — Има и други начини да се освободиш от нея.

Сърцето й биеше силно. Отново бе сгрешила. Той използваше повече от психологическа борба. Имаше намерение да съблазни както ума, така и тялото й. И не помагаше това, че лекото му докосване запалваше искри по бедрото към ханша й.

Разтреперена, Ема си пое дъх. Добре. Тя също можеше да играе тази игра. И веднъж щом го разсееше напълно, щеше да използва последния си кол. Постави длани върху ръцете му и ги плъзна нагоре по изпъкналите му бицепси. О, небеса, не беше учудващо, че размахва тежкия си меч с такава лекота.

— Предполагам, че ти си просто мъж, който иска да ми помогне. — Тя плъзна ръцете си по раменете му и го дари с нещо, което се надяваше да прилича на съблазнителен поглед.

Тя ахна. Очите му бяха червени. И блестяха. Пръстите й се впиха в раменете му. Мамка му, това трябваше да означава, че е гладен. Трябваше да действа бързо. Запази спокойствие. Насили пръстите си да се отпуснат и плъзна ръце надолу по гърдите му.

— Толкова си красива — прошепна той, отмествайки косата от врата й.

О, боже, той приготвяше врата й. Но тя бе готова. Ръцете й достигнаха кръста му. Тя сви едната си ръка в юмрук и го удари в корема, докато изваждаше последния кол от колана си и го насочваше към забравеното му от Бога сърце.

— По дяволите, жено. — Той изтръгна кола от ръката й и го заби в земята до главата й.

Тя ахна и извърна глава, за да погледне. Само два сантиметра от кола се показваше над земята. Щеше да е мъртва, ако той я бе набучил с него. Той постави палец върху заобления край на кола и с ръмжене го заби надолу, докато направи дупка в земята. Изгледа я гневно, очите му все още бяха червени, но не толкова ярки.

— Бях глупак да си помисля, че може да ме харесаш.

По някаква странна причина, тя всъщност се почувства зле от това, че го разочарова.

— Трябваше да се защитя. Щеше да ме ухапеш.

— Не, само исках да те целуна.

Тя изсумтя.

— Точно така. Целувка със зъби. Гледаше врата ми. И очите ти бяха червени и светеха. Ти беше гладен.

— Ах, девойче. — Той затвори очи за миг. Когато ги отвори отново, те бяха с обичайния си горскозелен цвят. — Това е глад от друг вид.

От какво друго се нуждаеше един вампир, освен кръв? Нейният въпрос получи отговор, когато той премести торбата си настрани и легна близо до нея. Тя ахна. Той се притискаше към нея с нещо много голямо. Много голямо. Много подуто. Много твърдо. Как може едно студено, мъртво създание да бъде толкова възбудено?

И защо ръцете я сърбяха да го докосне? Той си играеше с главата й.

— Ти… сигурно контролираш ума ми.

Ъгълчето на устата му се повдигна.

— Да не би да те спохождат неприлични мисли?

— Не! Аз… — Тя не знаеше какво да каже. Или да мисли. Трябваше да убива вампири, не да лежи до такъв и то с ерекция. Погледна към азалиевия храст, където бе скрила чантата с коловете. Никога нямаше да го достигне навреме, ако той я нападнеше. — Ако се опиташ да ме изнасилиш, ще те преследвам до…

— Ема. — Той внезапно седна. — Никога няма да те нараня.

— Може би няма да ти се наложи. Ще използваш контрол над ума ми, за да ме накараш да поискам сама. Ето така превръщаш една жена в жертва.

— Нямам желание да бъдеш жертва. Възхищавам се на силата и огнения ти дух.

Наистина ли? Не. Ема отхвърли топлото, неясно чувство. Нищо не беше топло и неясно, когато ставаше въпрос за неживи.

— Опитваш се да ме объркаш. Няма да можеш да си играеш игрички с главата ми.

Устата му трепна.

— Тогава мога ли да си поиграя с тялото ти?

— Не! Искам да ме оставиш на мира.

Той кимна, лицето му посърна.

— Права си. Нищо добро не може да излезе от това. — Той се изправи.

Усети внезапен студ без него до себе си. Тя бавно се надигна и се прегърна, за да се стопли. Той се насочи до дървото, където бе забил ножа си.

— Ще те оставя на мира, ако се съгласиш на едно нещо. — Той дръпна ножа. — Ще се откажеш от убийствата.

— Никога. — Тя се изправи на крака. — Твоите приятелчета вампири убиват хора. Невинните трябва да бъдат защитени.

— Знам за злите вампири, девойче. Бия се с тях в продължение на векове.

— Да, точно така — отвърна тя подигравателно. — Тогава как така има толкова много от тях? Не си свършил много добра работа. — Сякаш му вярваше по начало.

— Вярно е, че ни превъзхождат числено. — Той пъхна ножа в канията под чорапа си.

— Тогава аз помагам да изравним резултата. Знам какво правя.

— Не, не знаеш. — Той се изправи и се намръщи към нея. — Никога няма да оцелееш в истински бой. Изгубих броя на пътите, в които можех да те убия тази вечер.

Тя повдигна брадичката си.

— Не можеш да ме накараш да спра.

— Тогава ще трябва да бъда по-убедителен. — Погледът, който й хвърли, накара сърцето й да забумти. — Ще се видим утре. — Той вдигна кола, който бе изпуснала до капана. После се приближи до азалиите и грабна чантата с коловета. — Погледни фактите, госпожице Уолъс. Ти си вън от бизнеса.

— Не можеш да ме спреш. Имам още колове у дома.

Широката му уста се изви в усмивка.

— Тогава може би трябва да се отбия за едно мъничко посещение. Живееш в Сохо, нали?

Ема преглътна. Тя и нейната голяма уста.

— Не забравяй да облечеш нещо секси — прошепна той, а след това изчезна точно пред очите й.

Тя се огледа, за да види дали ще се появи отново зад нея. Или някъде в гората. Не, беше изчезнал. Знаеше, че не може да ловува, без коловете. Облечи нещо секси. Щеше ли да се появи в апартамента й тази вечер? Може би не трябваше да се прибира вкъщи.

Може би трябваше.

Проклет да е. Играеше си с ума й. Трябваше да бъде толкова просто. Вампирите бяха зли и заслужаваха да умрат. Но той бе отказал да я нарани по време на боя. В действителност, се бе опитал да я защити. Ами ако всичко беше игра, за да я вкара в леглото си? И после какво? Щеше ли да я пресуши като копелетата, които бяха убили родителите й?

Тя бавно развърза въжето, което бе използвала, за улавянето на Ангъс Маккей. Това поне беше ясно. Той имаше намерение да продължи да се намесва. Беше решен да я съблазни. Най-безопасното нещо, което можеше да направи, бе да нанесе изпреварващ удар. Да го убие. В края на краищата, това бе самозащита.

Снощи това решение я бе накарало да се почувства добре. Сега усещаше колебание. Дори тъга. Проклет да е. Неговата психологическа война вече даваше резултати.