Керелин Спаркс
Сърце на вампир (24)

Глава 24

Ангъс тихо влезе в детската стая в „Роматех“. Шана бе поискала да има детска стая до стоматологичния й кабинет, за да може да наглежда и бебето, и някой случайно наминал пациент, и Роман се бе съгласил, защото обичаше семейството му да бъде наблизо. Тя беше заета да сменя пелена на бебето, а огледалото над масата отразяваше и нея, и рожбата й. Разбира се, Ангъс не се виждаше, така че той прочисти гърлото си, за да разбере Шана, че е там. Тя обърна глава.

— Ангъс! — Усмивката й бе радостна, но бързо стана загрижена.

Сега свикваше с това. Хората го гледаха така, сякаш бе някакъв призрак. Чувстваше се като сянка без душа.

Погледът на Шана се върна на бебето.

— Не знаех, че си в града.

— Тъкмо пристигнах.

Тя уви пелената около пълничките крачета на бебето.

— Ще останеш ли в градската къща?

— Да. — Виждаше я как се мръщи в огледалото.

— Това е добре. Остани толкова дълго, колкото искаш. Ти… най-вероятно не трябва да бъдеш сам точно сега.

Дали тя си мислеше, че е склонен към самоубийство? Защо да убиваш нещо, което вече е мъртво? Тялото му все още функционираше, но сърцето му бе съсухрено от постоянната болка, а умът му бе безполезен.

Бе се опитал да свърши някаква работа в офиса си в Лондон, но не можеше да се съсредоточи. Беше толкова зле, че обмисляше да предаде бизнеса на Роби. Всеки път, когато опиташе да разгледа някой доклад, той се размазваше пред очите му. Всичко, което виждаше, бе моментът, в който Ема издъхва. Образът го преследваше. Това бе последното нещо, което бе видял, преди да изпадне в своя дълбок сън, и то го приветстваше всеки път, когато се събудеше. Задавяше се с храната си и едва успяваше да преглътне. Тя винаги имаше вкуса на последната капка кръв, която бе взел от Ема. Бродеше от едно място на друго — Париж, Лондон, Ню Йорк, но нямаше спасение от това, което бе направил.

Той подаде на Шана пакет, увит в кафява хартия.

— Донесох това за рожбата.

— О, колко мило! — Шана показа пакета на Константин. — Виж! Чичо Ангъс ти е донесъл подарък!

Бебето размаха ръце и крака.

Шана разкъса хартията, отвори кутията и зарови из нея. Очите й се разшириха, докато изваждаше малка торбичка, изработена от черна кожа на къртица.

— О, това е… прекрасно. Благодаря ти.

— Няма за какво.

Сините й очи заблестяха, когато му хвърли кос поглед.

— И така, подаряваш му… чанта?

Дори това не го подразни.

— Туй е споран за млад момък.

— Оу. — Шана я отвори и извади салфетка отвътре.

— Това действително ще бъде много удобно. Може да я използва, за да носи малки играчки или… малък комплект по химия. — Тя направи гримаса. — Роман вече му купи един.

— Бих предложил тиксо.

Шана се засмя и го прегърна.

— Благодаря ти. Това е много практичен подарък.

Той кимна. Сега, когато бе предал подаръка, не знаеше какво да прави със себе си.

Шана вдигна Константин, като го полюшваше леко от едната към другата страна.

— Роман знае ли, че си тук?

Той сви рамене.

— Не мисля.

— Ще го извикам. И не се подигравай на косата му.

— Какво? — Ангъс се стегна, когато тя бутна бебето в ръцете му.

— Гледай бебето, докато се върна. — Тя излезе от стаята.

— Но… чакай! — Ангъс преживя момент на истинска паника. Какво си мислеше тя, подавайки му мъничко бебе? Не бе държал такова от петстотин години. Сърцето му препускаше, бумтеше в ушите му. Ами ако изпуснеше мъничкото нещо?

Той го пристисна към гърдите си и усети как малките крачета го ритат. Мамка му, сигурно щеше да смачка бедното бебе. Той отпусна хватката си и се завъртя, търсейки трескаво безопасно място, на което да остави мъничкото зверче. Масата за повиване? Не, той можеше да се изтъркаля оттам.

Ангъс забеляза креватчето и тръгна към него. Мина край стените, на които бе изрисувана пасторална сцена — синьо небе, зелени поля, тлъсти крави и пухкави овце.

— Да не би те да очакват да станеш фермер?

Бебето го тупна в гърдите със свит юмрук.

— Ох, тогава може би воин? — Ангъс погледна към бебето и спря по средата на крачката.

Константин изучаваше Ангъс с най-ярките сини очи, които шотландецът бе виждал. Повече от това, в очите на бебето имаше дълбочина, която сякаш държеше Ангъс в плен. Мигновено сърцето на Ангъс се успокои в стабилен ритъм. Болката, която объркваше мозъка му през последните осем дни, бавно се стопи. Той си пое дълбоко дъх, докато усещането за мир преминаваше през него. Бебето гукаше.

— Ти ли направи това? — прошепна Ангъс. Бебето отвърна на погледа му и Ангъс усети интелигентност, която бе далеч от детската.

— Ангъс! — извика Роман, когато влезе в детската стая.

— Роман, рожбата ти… — Ангъс вдигна поглед и забрави за бебето. — Какво ти се е случило?

Роман сви рамене.

— Дори не знаех, докато Шана не забеляза. — Той прокара ръка през тъмната си коса, сега посребрена на слепоочията. — За щастие, й харесва.

— Да, харесва ми. — Шана го последва в детската стая заедно с Конър. Тя се усмихна на Роман. — Изглежда много изискан.

Той се усмихна и обви ръка около раменете й.

— Как се случи? — попита Ангъс.

— Помниш ли лекарството, което изобретих, това, което ни дава възможност да останем будни през деня? Е, след като в продължение на няколко дни Шана се опитваше да се грижи за Константин по двадесет и четири часа на ден, тя изглеждаше много изтощена.

— И като благороден мъж, какъвто всъщност е — добави Шана, — Роман взимаше лекарството всеки ден в продължение на пет дни, за да ми помогне.

— И косата ти стана сива? — попита Ангъс.

— Сребърна — поправи го Шана. — И то само на слепоочията. Мисля, че е прекрасно.

Роман изсумтя.

— Но ти ми забрани да взимам лекарството отново.

— Защото те състарява. — Шана се обърна към Ангъс. — Ласло му направи няколко кръвни изследвания и откри, че остарява с една година всеки ден, в който остане буден.

— Мамка му — промърмори Ангъс.

— Това е лошо — добави Конър. — Надявах се, че ще можем да използваме лекарството във войната срещу Касимир, но няма вероятност да накараме вампирите да го използват доброволно, ако знаят, че ще ги състари за останалата част от вечността.

Това бе лоша новина. Ангъс погледна Роман.

— Значи, сега си пет години по-стар?

— Шест, всъщност. Вече го използвах веднъж, за да спася Ласло. Но се съмнявам, че някога ще намерим някой, който да използва лекарството.

В ума на Ангъс изникна идея. Той погледна надолу към бебето в ръцете си. Умът му сякаш отново работеше ясно.

— Мисля, че познавам някой, който не би имал нищо против да остарее с около десет години.

— Не бебето — промърмори Шана.

— Не. — Ангъс вдигна поглед. — Иън Макфий.

— О, да — прошепна Конър. — Иън ще го вземе.

— Добре. — Роман кимна. — Изглеждаш малко по-добре, Ангъс.

Само заради рожбата.

— Бебето ви е… специално.

— Разбира се, че е такъв. — Шана взе Константин от него. — Как се разбирате двамата?

— Много добре. — Ангъс я последва при креватчето.

— Той има… красиви очи.

— Да. — Шана се усмихваше, докато поставяше Константин в креватчето.

— Какво е това? — Ангъс докосна необичайната играчка, висяща над главата на бебето. — Прилепи?

Роман се засмя.

— Подарък от Грегори. Неговата представа за шега.

— Да. — Конър дръпна измишльотината. — Свири с главната песен от Досиетата X.

Мелодията започна, а сините пластмасови прилепи полетяха в кръг. Очите на Константин се разшириха и той размаха ръце и крака.

— Чух, че си подарил на бебето споран — каза Роман. — Благодаря ти.

Конър се засмя.

— Само не му давай уиски докато не стане на… около осем.

— Осем? — Шана зяпна от ужас.

Конър се ухили.

— Ще има нужда от клеймор на десет.

Шана поклати глава.

— Мъже. Винаги се подготвяте за насилие.

Роман се намръщи.

— Докато злото изобилства, нямаме друг избор. — Той сложи ръка върху рамото на Ангъс. — Как си, стари приятелю? Готов ли си да поговорим?

Ангъс се върна при креватчето и се загледа във висящата играчка. Сега прилепите кръжаха с по-бавни темпове.

— Няма нищо за казване.

Шана изсумтя.

— Ема очевидно не е съгласна. Опитва се да се свърже с теб от седмица.

Ангъс затвори очи за кратко. Знаеше, че е страхливец.

— Писах й по електронната поща — каза Роман. — Казах й да дойде, за да я променя, когато е готова.

— Тя каза ли кога ще дойде? — попита Ангъс. Прилепите почти спряха да се въртят.

— Не отговори — каза Роман. Той се присъедини към Ангъс при креватчето. — Може би иска първо да обсъди този въпрос с теб.

Ангъс стисна парапета на креватчето.

— Иска да изрази гнева си към мен, защото я убих. Знам, че ме мрази.

— Сигурен ли си за това? — попита Шана тихо.

— Разбира се, че ме мрази! — Ангъс крачеше из детската стая. — Аз я превърнах в създанието, което мрази най-много.

— Тогава защо не дойде тук, за да се превърне отново в човек? — попита Шана.

— Мисля, че трябва да я видиш — каза Роман. — Ами ако иска да ти прости?

Ангъс изсумтя.

— Как би могла? — Той не можеше да си прости.

— Всичко е възможно с любов — прошепна Роман.

Ангъс затвори очи, когато усети, че сълзите му напират. Той се олюля и постави длан върху стената, за да не падне. Не можеше да продължава така, претоварен с такова чувство за вина и провал. Бе се заклел да я защитава, но я бе убил. Някой почука на вратата.

— Търся Ангъс Маккей — обяви странен глас. Ангъс се обърна и видя млад мъж в костюм, стоящ до вратата.

— Аз съм Маккей.

Младият мъж влезе в детската стая и се усмихна.

— Трудно е човек да ви открие, господин Маккей. — Той подаде плик на Ангъс. — Призовката ви е връчена. — Мъжът излезе от стаята.

Ангъс разкъса плика и прегледа документите.

— Дявол да го вземе. — Документите се изплъзнаха от ръцете му и полетяха към пода.

— Какво има? — попита Роман.

Ангъс се облегна на стената, зашеметен.

— Трябва да се върна в Лондон. Ема ме съди за нанесени болка и щети.

* * *

— Имам добра и лоша новина — обяви Ричард Бекуърт, когато Ангъс влезе в офиса на адвоката си в Лондон.

— Тя тук ли е? — Сърцето на Ангъс думкаше в гърдите му. Една част от него се страхуваше да види Ема отново. Припомни си красивото й лице, което някога го гледаше с толкова много любов. Сега той си представяше, че е изпълнена с омраза и обвинения. Колко още болка можеше да понесе сърцето му?

Но друга част от него копнееше да я види. Имаше пълното право да е ядосана. Беше я трансформирал против волята й. Ако тя имаше нужда от пари, така че да може си вземе почивка, за да се възстанови от травмата, която й бе причинил, той можеше да я разбере. В действителност, щеше да й даде достатъчно, за да се увери, че никога няма да й липсва нищо. Просто искаше тя да се върне към нормален, щастлив, смъртен живот.

— Госпожица Уолъс и адвокатът й са в заседателната зала. — Бекуърт се отпусна на стола зад бюрото си. — Първо, искам да те уведомя за нещо, стари приятелю. Добрата новина е, че желаят да сключим извънсъдебно споразумение.

— Разбира се, че искат. — Ангъс седна на стола пред Бекуърт. Ричард бе негов адвокат през последните сто седемдесет и пет години. — Едва ли може да влезе в съдебната зала на смъртните и да твърди, че съм я убил. Въпреки че го направих.

Бекуърт трепна.

— Не признавай никакви обвинения в тяхно присъствие. Също така беше брилянтен ход от твоя страна да се отървеш от харема си миналата седмица.

— Какво му беше брилянтното на това? Струваше ми цяло кърваво състояние. — Ангъс бе наследил пет вампирски жени, когато бе станал господар на Британското вампирско сборище през 1950 година. Беше ги игнорирал в продължение на години. Те бяха скрити в замъка му в Шотландия и Бекуърт беше управлявал месечната им издръжка.

След това изпитание с Ема, Ангъс бе пожелал да се върне в замъка си, но не искаше харема там. Бекуърт бе изготвил необходимите документи, за да ги освободи. За съжаление, цената на свободата бе висока. Ангъс се бе съгласил да им купи градска къща в Лондон и да плаща издръжка в продължение на десет години.

Бекуърт поклати глава.

— Представете си колко разстроена би била госпожица Уолъс, ако харема все още е непокътнат.

Ангъс преглътна.

— Тя знае ли за тях?

Бекуърт изсумтя.

— Разбира се. Адвокатът й бе нетърпелив да добави харема към списъка си с оплаквания, обвинявайки ви в полигамия.

— По дяволите. Никога не съм бил женен за тях.

Бекуърт сви рамене.

— Съвместен живот на семейни начала. Въпросът е спорен все пак, тъй като вече си законно разделен с тях. Адвокатът й ще го оспори, но не се притеснявай, доказателствата са слаби.

— Ричард, нямам нищо против да платя обезщетение. Колко иска тя?

Бекуърт трепна.

— Това е лошата новина, стари приятелю. Тя не иска пари. Тя… иска участие в управлението на „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“.

— Какво? — Ангъс скочи на крака. — Тя иска моя бизнес?

— Не съвсем. Само петдесет и един процента.

— Не може да го има! — Ангъс крачеше из целия офис. — Защо ще поиска такова нещо? — Отговорът го осени веднага. Тази умна лисица. Знаеше точно къде да нанесе най-дълбоката рана. Бизнесът бе най-близкото нещо до сърцето му, освен нея.

— Най-очевидната причина за това е отмъщение, но може би има нещо повече зад това искане. — Бекуърт сплете пръстите си, докато обмисляше. — Може би се чувства несигурна за това как да изкарва прехраната си през останалата част от вечността. Този ход със сигурност ще й даде дългосрочна сигурност на работното място.

Ангъс изсумтя.

— С радост ще й дам работа. И дяволски добра заплата.

Бекуърт се намръщи.

— Ако това мине, тя ще ти дава работа.

Ангъс се намръщи на килима, докато се разхождаше.

— Ще предложа тридесет процента. — Това може би всъщност щеше да се окаже добра идея. Ако можеше да я задържи на работа заедно с него, може би гневът й след време щеше да се разсее, и щеше да се научи да го обича отново. — Тя може да има до четиридесет и девет процента, но не повече.

Очите на Бекуърт се разшириха.

— Сериозно ли? Компанията ти струва цяло състояние.

Ангъс сви рамене. Мисията му да защитава невинните и да преследва убиващите вампири винаги е била по-важна от парите. Той имаше много малко нужди, освен бутилираната кръв и сигурното място за сън.

— Имам нужда да се грижа за нея.

— Ти си влюбен в нея, нали?

Ангъс забави крачка.

— Да, влюбен съм.

Имаше намек за усмивка на лицето на Бекуърт преди да овладее изражението си.

— Отивай в конферентната зала. Ще дойда там, веднага след като взема документите.

Ангъс си пое дълбоко дъх. Беше време да види Ема.

* * *

Ема се размърда на стола си. Защо се бавеше толкова? Стомахът й бе свит и сърцето й думкаше. Ами ако Ангъс беше бесен? Ами ако си мислеше, че го напада? Той бе виновен, че я накара да предприеме такива драстични мерки. Тя скочи при звука от стъпки пред вратата. Ангъс идваше. Ема се изправи.

Вратата се отвори. Дъхът й секна, когато той влезе. Лицето му бе наведено надолу, така че тя не можеше да види изражението му. Той се обърна, за да затвори вратата. Носеше познатия синьо-зелен кариран килт. Сърцето я заболя от копнеж. Той се обърна с лице към нея. Зелените му очи се разшириха. О, боже, изглеждаше блед и слаб. Не се ли хранеше добре?

Той огледа стаята.

— Къде е адвокатът ти?

— Помолих го да излезе за малко. — За цялата нощ, всъщност.

Ангъс пристъпи към нея.

— Изглеждаш добре.

— Благодаря ти. — Той не изглеждаше много ядосан. — Мисля, че трябва да поговорим.

Ангъс се намръщи.

— Мисля, че не е разумно без нашите адвокати да присъстват.

— Наистина не искам да ги замесваме.

Ангъс изсумтя.

— Тогава не трябваше да ме съдиш. Толкова много ли ме мразиш?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Защо не ми каза за харема си? Разказа ми всякакви истории за миналото си, но тях удобно ги пропусна.

— Нямаше нищо за казване. Наследих ги така, както ти би наследила автомобил.

— И никога не си ги изпробвал, за едно кръгче?

— Не, не съм.

Устата на Ема се отвори.

— Не си ли? Дори… в квартала?

— Не. — Той изръмжа към нея. — Не се интересувам от тях. Исках работата на господар на Британското вампирско сборище. Това е чест и аз бях горд да бъда първият шотландец на тази позиция.

— Оу. Поздравления.

Той изсумтя в отговор.

— И никога не са се опитали да те съблазнят? Тези жени, луди ли са?

— Стига с харема — изръмжа той. — Няма го вече.

— Знам, но те със сигурност са били… привлечени от теб.

Той повдигна вежда.

— Мислиш, че съм добра партия?

— Разбира се.

Устата му трепна.

— Те мислеха, че съм варварин.

— Какви глупави жени. — Ема пристъпи към него.

— Да. — Той й хвърли предпазлив поглед. — Предполагам, че сега искаш да ми крещиш?

— Малко. Минах през най-травматичното събитие в живота си, а ти не остана с мен. Остави ме сама в къщата на непознат и не отговори на обажданията ми.

Той се намръщи.

— Знам, че ме мразиш. Знам, че това, което направих, е непростимо. — Той изпъна рамене. — Така че аз съм готов да ти дам четиридесет и девет процента от „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“.

Ченето й увисна.

— Четиридесет и девет процента?

Той стисна зъби.

— Знам, че искаш петдесет и един, но това не е разумно. Това е отмъщение.

— Не искам отмъщение. Не искам да страдаш изобщо.

Той я изгледа невярващо.

— Тогава защо го правиш?

Идиот! Искаше да го удуши.

— Даде ли ми някакъв избор, Ангъс? Опитвах ли опитвах да говоря с теб, но това беше единственият начин да привлека вниманието ти!

— Добре, имаш цялото ми внимание. Чувствай се свободна да ме ругаеш, задето унищожих живота ти и ти причиних толкова много болка и страдание.

— Единствената болка, която ми причини, бе заради това, че ме изостави.

Той изсумтя.

— Пих прекалено много от теб и те оставих твърде слаба, за да можеш да се защитаваш. И тогава, когато бе ранена и умираща заради мен, аз те убих.

Дъхът й секна. Сега тя разбра. Беше я напуснал, не защото я отхвърляше, а защото бе обзет от чувство за вина и срам. А това можеше да означава само, че той все още я обичаше. Все още имаше надежда.

Тя си пое дълбоко дъх. Всички неща, които бе планирала да му каже, отлетяха от съзнанието й.

— Ти… липсваше ми.

— Ти също ми липсваше. — Той я наблюдаваше внимателно. — Защо не отидете при Роман, за да те промени?

Тя се насочи към масата до прозореца.

— Реших, че ми харесва да бъда… нежива. Сега мога да сритвам по-големи задници. — И мога да бъда с теб.

— Ще се откажеш от това да бъдеш смъртна, за да се превърнеш в създанието, което мразиш?

— Не мразя всички вампири. — Тя се загледа през прозореца към светлините на града. — И всички хора, които обичам, вече са мъртви. — Включително и ти.

— Тогава защо ме съдиш?

Тя се обърна към него.

— Никога не съм искала да те съдя. Това беше просто ход, с който да те принудя да говориш с мен.

Устата му се отвори.

— Значи… не искаш нищо от мен?

Тя тръгна по посока дължината на масата, прокарвайки ръката си по облегалката на стола.

— Всъщност, искам няколко неща.

— Ще ти дам всичко, което мога.

— Искам харемът да е напълно вън от живота ти.

Той сви рамене.

— Те никога не са били в него. Не трябва да се притесняваш за тях.

— Добре, но го правят. — Стигна до края на масата. — Разбираш ли, искам да си законно свободен в случай, че решиш да се ожениш. — Тя го погледна нервно. — Това е нещо, което ти би нарекъл силен намек.

Устата му се отвори. Тя трепна.

— Добре. Не много добре приет намек.

— Аз… аз мислех, че ме мразиш.

— Не, Ангъс. Искам те. Обичам те. Дори когато повръщах, те обичах. — Тя потръпна вътрешно. Това не бе романтичната изповед, която бе упражнявала предишната нощ. За щастие, той изглежда бе твърде втрещен, за да забележи.

Тя пристъпи към него.

— Радвам се, че ти бе този, който ме промени. Знаеш ли защо?

Той поклати глава.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Защото ти вече ме промени отвътре. Ти ме научи какво е истинското значение на любовта. Търсенето на отмъщение не удовлетворява любовта. Любовта се жертва за доброто на другите. — Една сълза се търкулна по бузата й, когато се приближи. — Това направи ти, Ангъс. Ти се отказа от всякаква надежда за мир и щастие, за да ме спасиш.

Очите му се навлажниха и заблестяха.

— Обичам те, Ема. Страхувах се, че никога няма да ми простиш.

— За какво да ти простя? — Друга сълза се спусна по бузата й. — Не си направил нищо лошо.

— Храних се от теб, за да се спася. И те оставих твърде слаба, за да се защитаваш.

— Отдадох ти се доброволно. Не можех да понеса мисълта да живея без теб.

— О, Ема. — Той изтри една сълза от лицето й и погледна към розовото петно върху пръста си. — Виж какво ти причиних.

— Знам. — Тя сграбчи ръката му и я целуна. — Погледни ме. Аз съм по-силна и по-мъдра благодарение на теб. Преди живеех заради отмъщение и омраза, но сега искам да живея заради любов.

Дъхът му секна, когато една сълза се търколи по лицето му.

— Трябваше да послушам Роман. Беше прав.

— Какво каза той?

Ангъс взе лицето й в ръцете си.

— Каза, че всичко е възможно с любов. — Той я целуна по челото. — Все още имам проблеми с това да си прощавам.

— Не се притеснявай. — Тя плъзна ръката си под килта му. — Мисля, че мога да ти помогна да се почувстваш много по-добре.

Той се усмихна.

— В такъв случай… — Ангъс се отпусна на едно коляно. — Трябва да те попитам, дали ще се омъжиш за мен.

Тя падна на колене пред него.

— Да, трябва.

— Значи си съгласна?

— Да. — Тя обви ръце около врата му. — И ние трябва да живеем щастливо. Това е част от договора.

Усмивката му се разшири.

— Оказва се, че има адвокат наблизо. Бихме могли да го направим в писмена форма.

— Думата ти е достатъчна за мен. — Ема погледна настрани. — Точно сега, мога да се сетя за по-добро използване на тази заседателна маса.

Ангъс повдигна вежди.

— Ох, ти си хитро девойче. — Той се изправи на крака. — Ще заключа вратата.

Ема отиде до прозореца и се усмихна на светлините на града и на звездното небе. Сега животът й бе нощта. И разполагаше с цяла вечност от нощи, които да прекара с мъжа, когото обича. Тя затвори щорите, когато усети ръцете му да обхващат кръста й.

Той се сгуши във врата й.

— Обичам те, Ема Уолъс.

Тя се облегна върху твърдите му гърди.

— Завинаги и една нощ.