Керелин Спаркс
Сърце на вампир (21)

Глава 21

Когато Ема се събуди, беше ден. Тя полежа на леглото за момент, чудейки се как се беше озовала там. Последният й спомен беше как лежи на пода с глава в скута на Ангъс, докато той галеше косата й и я забавляваше с приказки от миналото си. Той говори до малките часове на утрото и тя сигурно беше заспала. Най-вероятно беше оправил походното легло и я беше поставил на него.

Тя стана и се протегна. Слънчевата светлина се изливаше през малкия прозорец на източната стена. И това оставяше правоъгълник от светлина върху западната стена. Тя скочи на крака, внезапно разтревожена, че има твърде много светлина в стаята. Забеляза Ангъс, който лежеше на каменния под отдолу под масата.

— Ангъс.

Тя изтича до него и се наведе под масата. Лицето му беше безжизнено, а тялото му неподвижно. Тя докосна бузата му и беше изненадана колко беше топла. Твърде много слънце? Тези проклети вампири трябваше да му дадат ковчег. Но, разбира се, тях не ги беше грижа дали той щеше да изгори. Катя искаше той да страда.

Тя забърза към примитивната баня. Камерите стояха обърнати в нощното гърне и урината беше червеникава, обагрена с кръв. Това от Ангъс ли беше? Тя направи гримаса. Това беше повече, отколкото искаше да знае за света на вампирите. В дървената вана също имаше вода. Той сигурно я беше почистил преди да изпадне в мъртвешки сън.

По времето, когато тя използва нощното гърне, то беше почти пълно. Надяваше се, че някой ще дойде да го изпразни. И че това ще й даде добра възможност да избяга.

Ема премести паравана до масата и го изви около нея, за да предпази Ангъс от слънцето. Взе възглавницата от леглото и я постави под главата му… не че той можеше да почувства разликата, но изглеждаше по-удобно.

Тя започна да претърсва телепатично. Остин, можеш ли да ме чуеш? Аз съм Ема. Имаме нужда от помощта ти.

Повтаряше съобщението отново и отново, докато методично изследваше всяка стена и изпробваше силата на всеки сребърен елемент. От време на време намираше някой, който можеше да счупи, но никога цяла група. Съмняваше се, че Ангъс може да се телепортира през петнадесетсантиметров квадрат.

Прецени, че е около обяд, когато чу резето да стърже. Сграбчи стол и се притисна към стената до вратата.

Тя бавно се отвори. Ема изчака някой да влезе, за да го пребие. Поднос с храна беше избутан в стаята. Той беше бутан по пода с градинска мотика. Вратата започна да се затваря.

— Чакай! — Ема пусна стола и скочи пред вратата. — Трябва да говоря с теб. Нощното гърне трябва да се изпразни.

Жена стоеше в основата на каменни стълби и държеше мотиката. Мъж, който стоеше до нея, беше насочил пушка към Ема. Тя вдигна ръце.

— Ще ви платим, ако ни пуснете да си отидем. — Тя посочи към Ангъс с глава. — Той е много богат мъж.

Мъжът и жената я гледаха безизразно. Ема преведе на руски, но те изглежда не разбираха. Тя забеляза прободни рани на вратовете им. Бунтовниците ги държаха на къса каишка. Тя се опита да ги нападне умствено, като се надяваше да пречупи вампирския контрол.

Мъжът и жената ахнаха, след което бързо затвориха вратата.

— Чакай! — извика Ема. Тя чу звука от стъпките им да се носи по стълбите. — А нощното гърне? По дяволите. — Сграбчи подноса и се стовари върху леглото. Студена шунка и пържени картофи. И стомна с вода.

Погледът й се отклони към масата. Видя дългите крака на Ангъс да стърчат изпод паравана. Колко гладен щеше да е, когато се събуди?

Ема поднови усилията си да се свърже с Остин. И продължи да търси слабо звено в стените. След няколко часа й се приспа, затова използва кофата със студена вода, за да вземе бърз душ. Това я разбуди и продължи да работи.

Беше късен следобед, когато чу отговор.

Ема, чувам те!

Остин. Тя се затича към прозореца, сякаш очакваше да го види изправен отвън. Къде си?

Будапеща, Унгария. Чух, че ти и Ангъс сте били пленени. Някаква идея къде сте?

Мислим, че сме в Украйна. Ема въздъхна. Но не сме сигурни.

Можеш ли да опишеш мястото?

Тя изреди цялата информация, която й беше казал Ангъс. Селска област, залесени хълмове, стара каменна къща, изгнила дървена плевня. Настъпи пауза. Остин?

Тук съм. Дарси и аз ще започнем да караме на изток към границата на Украйна. Ще поддържаме връзка. Ще мога да ти кажа, ако сме се приближили.

Един час по-късно, Остин беше сигурен, че са се приближили.

Резето изскърца и вратата се отвори. Влязоха двама мъже с рязани пушки. Ема вдигна ръце. Жената, която беше видяла преди, влезе с кофа с вода. Тя я остави в зоната на банята и взе нощното гърне.

— Благодаря ти, боже — измърмори Ема. Тя не можеше да разбере дали жената беше видяла камерите вътре. Лицето й остана безизразно.

Ема опита руския си с двамата мъже.

— Вампирите ви контролират.

Те я погледнаха безизразно.

— Катя е зло! — оповести тя.

Един от пазачите се усмихна, очите му бяха като стъклени.

— Катя.

— Галина — прошепна другият, усмихвайки се.

— Робски кучета — измърмори тя, гледайки раните на вратовете им.

Младо момиче влезе с поднос с храна, който остави на леглото. Ема се намръщи на раните на врата й. Тези проклети вампири трябваше да оставят децата на мира. Жената се върна с чисто нощно гърне. После заедно с момичето изтеглиха ваната към вратата.

— Какво ще кажете за безплатна ваканция в курорт по ваш избор? Говоря за хотели първа класа с истински бани. Нали се сещате, вътрешен водопровод? Кърпи? — Ема беше посрещната с празни погледи.

Жените изнесоха ваната по стълбите и после я върнаха празна. Сложиха я обратно в банята.

— Осъзнавате ли, че тези вампири ви карат да вършите цялата работа? — попита Ема. Тя погледна към мъжете. — А вие просто стоите и оставяте дамите да вършат цялата работа?

Момичето взе таблата от обяда на Ема и всички се изнесоха от стаята. Затвориха вратата и сложиха отново резето.

— Беше ми приятно да си поговорим! — извика Ема. С въздишка тя седна на леглото и изяде вечерята си.

В стаята стана по-тъмно.

Побързай, Остин! Слънцето залязва.

Това е добре, отговори той. Мога да се свържа с нашите приятели-вампири и ще имаме повече хора да ви търсят.

Ангъс ми каза да не говоря с теб след залез-слънце. Нашите похитители ще ме чуят.

Разбирам. Ние сме почти до границата. А ти звучиш много по-близо. Ще се видим скоро.

— Надявам се — прошепна Ема, когато последният лъч светлина изчезна. Самотната крушка на тавана светеше.

Внезапно движение привлече вниманието й. Краката на Ангъс потръпнаха. Тя чу дълбоко поемане на дъх иззад паравана.

Ема преглътна тежко. Нейният съквартирант-вампир се беше събудил.

* * *

С първия дъх, който пое, Ангъс бе обхванат от силен глад. Той винаги беше гладен, след като първоначално се събудеше, но този път беше по-зле от обичайното. Беше свикнал да изпива поне три бутилки синтетична кръв през всяка нощ. Миналата нощ съдържанието на манерката му и малкото количество, което беше взел от Ема, правеха около половината от обичайния му прием. Можеше да вземе повече от Ема, беше силно изкушен, но я искаше нащрек и силна през деня, за да може да се опита да избяга.

Тя все още беше тук, можеше да я помирише. Кръвта й препускаше във вените й, викайки го, предлагайки му дара на живота. Сетивата му помнеха сладкия й вкус. Болка проряза венците му, когато кучешките му зъби се опитаха да се освободят. Сурова нужда се блъскаше във вътрешностите му, а умът му крещеше за нея. Тялото му се разтресе. Със стон той се сви в зародишна поза. Не, не! Нямаше да стане бясно чудовище.

— Ангъс, добре ли си?

— Стой настрана. — За щастие параванът, който беше поставила около масата, го прикриваше. Не искаше тя да го вижда толкова слаб. А и той не искаше да я вижда. Един поглед към нея и…

Ангъс изрева, когато кучешките му зъби се изстреляха навън. Дявол го взел. Губеше битката. Стомахът му се присви от спазъм. Трябваше да ухапе. Нещо. Някой. Той избута ръкавите на плетения си пуловер и заби зъби в ръката си. Имаше внезапна болка, последвана от облекчение. Той изсмука кръв в устата си и гладът малко отслабна. Просто достатъчно, за да може отново да вижда и мисли ясно.

Можеше да вижда през дупката между пода и долния край на паравана. Можеше да види краката на Ема докато тя сновеше из стаята. Ароматът й се носеше към него, сладък и свеж. Той изсмука още кръв от ръката си. Да използва себе си, щеше да му спести малко време, но също така, щеше да го направи слаб. Би могъл да оцелее тази нощ, но утре? Първичните му инстинкти щяха да го превземат и щеше да бъде също толкова лош, колкото всеки Бунтовник. Щеше да се нахвърли на Ема с жестокостта на чудовище. Гладът му щеше да бъде толкова силен, че вероятно щеше да я убие.

С притъпяване на глада си той беше способен да отдръпне зъбите си. Изправи се със стон. Главата му леко докосна долната част на масата.

— Ангъс. — Стъпките на Ема спряха пред паравана. — Добре ли си?

Тя ухаеше толкова добре.

— Стой настрана. В другия край на стаята.

— Мога да кажа, че страдаш. Може би мога да ти дам малко… като вчера?

— Не. Няма да мога да спра. А и не искам да си слаба. — Най-вероятно щеше да се наложи да се бори за живота си в следващите дни. Най-добрият шанс, който можеше да й даде, бе да е силна.

Звукът от стъпките й се отдалечи.

— Имам добра новина. Свързах се с Остин. Той и Дарси бяха в Унгария и идват към Украйна. Каза, че се приближават към нас.

— Това е добре. — И сега, когато беше тъмно, щеше да има приятелски настроени вампири, които също да ги търсят. Те можеха да се движат много по-бързо от смъртните. Все пак Украйна беше голяма страна.

Той издърпа пуловера си над главата, така че ръцете му да бъдат голи и лесни за хапане. Гладът все още разяждаше стомаха му и замъгляваше мислите му.

Щеше да бъде дълга нощ.

Миналата вечер, след като Ема заспа, той беше издърпал дървената летва от гърба на стола и беше взел лъжицата от масата. Беше прекарал остатъка от нощта да остъргва лъжицата по ръба на летвата. Беше ги скрил под килта си, когато заспа.

Все още бяха на пода под масата. Той разгледа парчето дърво. Беше успял да заостри единият край, но все още не беше достатъчно, за да направи добър кол. Сграбчи лъжицата и отново се зае за работа, стържейки и дялайки.

— Какво правиш? — попита го Ема от другия край на стаята.

— Правя ти оръжие.

— Как?

Той не отговори. Отнемаше му цялата енергия, за да държи под контрол глада си и да продължи да дялка. След малко тя отново проговори:

— Опитах се да издърпам среброто от стените, но не можах да намеря достатъчно голям отвор, за да ни телепортираш. Съжалявам.

Той издаде звук, че е разбрал. Така или иначе нямаше да има сила за телепортация. Единствената му надежда остана вампирите да ги намерят преди изгрев-слънце.

Беше петък вечер, осъзна той. Шана щеше да има бебе. И беше минала точно една седмица, откакто бе срещнал Ема. Изглеждаше като цял живот.

Продължи да дялка. Дървото бавно започна да приема формата на заострен кол. Когато гладът го превземаше, той забиваше зъби в ръката си.

По някое време след полунощ, чу скърцането на леглото.

— Трябва да поспиш. Трябва да си будна през деня, за да се свържеш с Остин.

— Знам. — Тя се прозя. — Просто продължавам да се надявам, че добрите момчета ще се появят. Мислиш ли, че Катя вече е намерила Касимир?

— Не знам. Сигурен съм, че се опитва, но не мога да ги чуя през среброто.

Скоро след това той чу лекото й, равномерно дишане и разбра, че тя бе заспала. Пулсът й се забави до стабилно, приспивно биене. Той изпълзя изпод масата и погледна към нея. Беше красива. С толкова смело и чисто сърце. Върна й възглавницата и нежно вдигна главата й, за да я пъхне отдолу. Ръката му я помилва по врата. Пулсът й го зовеше и той се отдръпна.

Съблече се и влезе в дървената вана. Използва половината вода от ведрото, за да се измие. Комбинацията от студената вода и хладният нощен въздух беше достатъчно неудобна, за да се отвлече умът му от глада и болката. Поне за малко.

Той отново облече килта и тениската. Върна обратно паравана до зоната за баня. Ослепителната светлина от крушката на тавана го притесняваше, изглежда му причиняваше допълнително главоболие, така че сложи стол под нея, качи се и бързо я отвъртя. Светлината изгасна и стаята стана успокояващо тъмна. Той върна стола до масата, след което седна и зачака. Заостреният кол лежеше готов на масата пред него. Ема лежеше на леглото като угощение за чревоугодници, което чакаше него. Имаше само няколко часа до изгрев-слънце. Можеше единствено да се надява приятелите му да дойдат скоро.

* * *

Ема заспа на лекия, ритмичен звук от стърженето на метал върху дърво. Когато друг подобен звук прекъсна сънят й, тя го игнорира и се сгуши още повече под одеялото. Обърна глава и осъзна неясно, че възглавницата й се беше върнала обратно. Ангъс се беше погрижил за нея, докато е спяла.

Стържещият звук се повтори. Бедничкият. Все още правеше кол. Почти се беше съмнало. Можеше да чуе птичките отвън как чуруликат и да почувства тихото спокойствие преди денят да започне. Трябваше да пожелае лека нощ на Ангъс преди да изпадне в мъртвешки сън. Тя отвори очи и забеляза по-светло сивата светлина около прозореца. Ангъс сигурно беше под масата. Тя погледна натам.

Не беше там. Нито пък паравана. Той беше преместен в ъгъла с банята.

Къде беше Ангъс? Тя седна и чу скърцане зад себе си. Обърна се и ахна.

Ангъс беше избутал масата до западната стена и се беше покачил върху нея. Тя погледна отново към прозореца и скочи на крака. Когато слънцето изгрееше, щеше да се разлее през прозореца директно към него.

— Какво правиш? — Тя изтича към него. Да не би глупакът да се опитваше да се самоубие? Тя застина, когато истината я блъсна в лицето. Опитваше се.

Той я погледна тъжно.

— Не исках да виждаш това.

— Не мога да повярвам, че правиш подобно нещо. Слез долу преди да си изгорял.

— Заклех се да те защитавам, Ема. И сега най-голямата заплаха за теб идва от мен.

— Глупости. — Тя го дръпна силно за килта. — Засрами се. Не мога да повярвам, че ще се предадеш толкова лесно.

— Мислиш, че правя това лекомислено? — Очите му пламнаха от гняв. — Погледни ме! — Той й показа ръката си.

Тя ахна при вида на толкова много рани. Той се наведе, за да осъществи по-близък контакт с очите.

— Това можеше да си ти.

Сълзи замъглиха очите й. Колко много ли страдаше, за да я опази от ухапване?

— Съжалявам.

— Не разбираш ужасната сила на този глад. — Той се изправи. — Дори сега, едва мога да се удържа да не разкъсам гърлото ти.

Тя потрепери.

— Знам, че е зле, но не можем да се предадем. Скоро ще заспиш, след това няма да те притеснява повече.

Той погледа към прозореца и сложи брадичката си там.

— Това е най-добрият начин.

Упорит мъж! Вбесяваше я.

— Престани да се държиш като проклет герой и слез долу. — Тя хвана крака му и го дръпна.

Той залитна и се задържа с ръка на стената зад себе си. Чу се ужасен свистящ звук от среброто, изгарящо плътта му. Той дръпна ръката си надалеч с гримаса.

— О, боже, съжалявам. — Ема се опита да му помогне да се задържи. — Моля те, слез долу.

— По-добре е по този начин. Остави ме.

— Не! Отказвам да те изгубя. — Сълзите й заплашваха да прелеят. — Изгубих всички. Няма да изгубя и теб.

Очите му проблясваха влажно.

— Ако се събудя, ще те нападна. Предпочитам да умра, отколкото да съм причина за твоята смърт.

— Това няма да се случи! — Тя сграбчи килта му в ръка. — Когато слънцето изгрее, ще се свържа с Остин. Ще го доведа дотук. Ще ни спасят. Ще бъдем добре, Ангъс. Моля те!

Той затвори очи. Можеше да види борбата, която водеше в сбърченото чело и стиснатите зъби. Той се олюля на краката си. Тя погледна обратно към прозореца и видя розовия цвят на небето. Слънцето беше на хоризонта. Скоро щеше да засияе през прозореца и да се спре върху Ангъс.

— Не ме напускай — прошепна тя. Сълзите се стичаха надолу по бузите й.

Той отвори очите си.

— Моля се да не бъркаш.

— Не бъркам. Остин ще ни намери днес. Кълна ти се, че ще го направи.

Ангъс се наведе и слезе от масата. Краката му се подгънаха и той падна на пода.

— Мъртвешки сън — прошепна той.

Тя се наведе над него.

— Всичко е наред. Ще те преместя на по-безопасно място.

— Няма много време. — Той посочи към масата. — Колът.

Тя намери заостреният кол. Беше груб, но щеше да свърши работа. Дори докато страдаше, Ангъс й беше дал начин да се защити.

— За мен ще е чест да го използвам върху Бунтовниците. Благодаря.

— Ако Остин не… успее на време, използвай го… върху мен.

Колът падна от ръката й. Сърцето й замръзна.

— Не.

— Ако се събудя, гладът ще ме превземе. Трябва да ме спреш.

— Не! — Тя отстъпи назад.

Сълзи блестяха в зелените му очи.

— Заклех се никога да не те нараня.

— Нараняваш ме! Не мога да го направя. Прекалено много ме е грижа за теб.

Сълза се плъзна по бузата му, оцветена с кръв.

— Ако те е грижа, не ми позволявай да те нараня. Няма да мога да живея със себе си.

— Ангъс. — Тя се приближи и избърса сълзата от бузата му.

Той се усмихна слабо.

— Искаше да ме убиеш дни наред.

Тя подсмръкна и избърса сълза от бузата си.

— Вече не.

— Аз ще съм мъртвешки заспал — прошепна той. — Няма да почувствам… нищо. — Очите му се затвориха.

— Ангъс. — Тя се наведе над него с ръце на бузите му. Той не дишаше. Беше си отишъл. Сърцето й се сви от болка. Нямаше да може да понесе да го изгуби. — Обичам те.

Тя сложи глава на гърдите му и позволи на сълзите да потекат. Как можеше някога да нарани Ангъс? Само за седмица я беше научил на толкова много неща. Че добър, почтен мъж като него си остава такъв и след смъртта. Че тя прекалено дълго живее само с омраза и отмъщение в сърцето. Любовта беше много по-благородна кауза, за която да се живее. Любовта не следва свой собствен егоистичен дневен ред; това означаваше желание да направиш жертви заради другите. Колко странно беше, че трябваше нежив мъж да й покаже как да живее.

Слънцето се изля през прозореца и тя побърза да издърпа тялото на Ангъс в тъмната част на стаята. Постави паравана около него.

Започна да вика телепатично Остин. Нямаше отговор. Изми се. Човешките слуги донесоха закуска. Опита се да поговори с тях, но те не отговориха.

По обяд беше обезумяла.

Ема, тук съм, отговори Остин.

О, благодаря ти, боже! Къде беше?

Бях заспал, съжалявам. Стояхме будни до зори, за да ви търсим. Предположих, че си в безопасност през деня, така че дремнахме.

Трябва да ни намерите до тази нощ. Ема погледна към заострения кол на пода, където го беше оставила. Не искаше да мисли за това.

Установихме щаб в Киев, обясни Остин. Миналата нощ там бяха десет от нас. Разпрострели сме се в кръг и проверихме в радиус от над три хиляди километра. През деня сме само аз и Дарси, но имам план да стесня радиуса на търсене.

Звучи добре. Ема крачеше из стаичката. Какво мога да направя?

Само стой на линия. Ние ще започнем да пътуваме в една посока. Евентуално ще мога да кажа дали се приближаваме или отдалечаваме. Ако се отдалечаваме, ще свия в друга посока и ще видя дали това работи.

Остатъкът от следобеда мина, докато си играеха на психичен Марко Поло. Остин откри, че юг е грешна посока, после се отправи на запад. Тази посока работеше.

Сигурно си близо до карпатските планини, забеляза Остин. Има четири прохода през планините. Ще започна с онзи на юг.

Около времето за вечеря Остин реши, че са на грешен път. Трябваше да обърнат, за да стигнат до следващия.

Побързай! Ема нервно гледаше прозореца, докато Остин пробваше втория планински проход. Слънцето беше ниско на небето.

Мисля, че е това! Остин звучеше доволно. Веднага след като вампирите се събудят ще ги извикам тук, и ще можем да се разпръснем, за да ви открием.

Ема погледна към паравана, зад който беше скрито тялото на Ангъс.

Тогава ще е прекалено късно. Имам нужда от теб сега.

Настъпи тишина.

Ема, правим всичко възможно, но не мога да обещая нищо.

Разбирам.

Докато стаята се затъмняваше, Ема осъзна, че крушката вече не работеше. Стаята щеше да бъде тъмна, когато Ангъс се събудеше. Тя мина зад паравана и се наведе до него. Изглеждаше толкова мирен и безвреден.

Тя докосна бузата му.

— Знам, че не искаш да живееш с вината, че си ме наранил. — Тя пое дълбоко и несигурно дъх. — Но не мога да го направя. Не мога да те убия. — Сълзи напълниха очите й. — Дори, ако това означава моята собствена смърт.