Керелин Спаркс
Сърце на вампир (20)

Глава 20

Шон Уилън се поколеба на тротоара пред градската къща на Роман Драганести. Подозираше, че държат Ема Уолъс вътре като затворник.

Когато Ема не се беше появила на срещата в сряда, той беше леко разтревожен. Можеше да е закъсняла или да се е почувствала зле. Но тя не отговаряше на домашния или мобилния си телефон.

Охраната на приземния етаж беше докладвала, че тя е напуснала сградата в началото на нощта с мъж от „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“, компанията която осигуряваше сигурността на Роман Драганести и Жан-Люк Ешарп. След като тези двамата бяха могъщи господари на сборища, Шон предполагаше, че собственикът на фирмата, Ангъс Маккей, също бе вампир. Всъщност предполагаше, че Ангъс Маккей е новопристигналият шотландец, който живееше в градската къща на Драганести.

По дяволите, Шон знаеше, че нещо не е наред онази нощ, когато си беше помислил, че Ема крещи. Тези вампирски мъже бяха окаяни. Първо бяха отвлекли и прелъстили дъщеря му. Сега бяха тръгнали след Ема.

Предната врата се отвори. Шон настръхна. Копелетата вътре го бяха видели. Револверът му беше пъхнат в колана на гърба му, напълно зареден със сребърни куршуми.

Вампирът, наречен Конър, стоеше на вратата, облечен в обичайния си килт в червено и зелено.

— Имаш въпрос ли, Уилън, или планираш да ни зяпаш цяла нощ?

Шон тръгна към основата на стълбите.

— Имам въпрос, нищожество. Държите ли Ема Уолъс против волята й?

Шотландецът вдигна вежда.

— Защото, ако е така — продължи Шон, — имам на разположение петдесет агенти на ФБР, които ще са тук след десет минути и ще разкъсат това място на две.

— Знаем, че Ема Уолъс липсва. — Огорчен поглед се появи на лицето на Конър за кратко. — Един от нашите също липсва.

Шон се намръщи.

— Да не казваш, че са избягали заедно?

Очите на Конър заблестяха от гняв.

— Не, бяха отвлечени и са в смъртоносна опасност. Правим всичко възможно да ги намерим. — Той започна да затваря вратата.

— Чакай! — Шон се изкачи по стълбите. — Знаеш ли кой ги е отвлякъл?

Конър поспря, после отвори вратата по-широко.

— Беше Катя Миниская и някои от руските Бунтовници.

— Защо ще искат твоя… приятел?

Конър го погледна раздразнено.

— Ако беше слушал дъщеря си, щеше да знаеш, че има две фракции между нас.

— Да, точно така — прекъсна го Шон. — Чувал съм го вече. Но защо са взели Ема?

Конър изсумтя.

— Удивително е колко малко знаеш. Ема Уолъс е убиец. Убила е поне четирима Бунтовника от миналото лято досега. Без съмнение Катя търси отмъщение.

— Ема е убиец? — Шон не го вярваше. Защо щеше да крие това в тайна? По дяволите, той щеше да й даде медал.

Конър изскърца със зъби.

— Тя е причината за този проблем. Ангъс се опита да я защити. Сега Катя ги държи и двамата.

— Ангъс Маккей?

— Да. Той я наблюдаваше, опитваше се да я опази.

— Какво можем да направим ние? — Шон потрепери, когато осъзна, че беше използвал думата ние.

Конър го изучваше, после кимна веднъж.

— Добре. Не виждам вреда в това да обменим информация.

— Добре. — Шон се съгласи с охота, след като самият той нямаше никаква. — Ти си пръв.

Конър го погледна подозрително, после скръсти ръце.

— Бяха отведени в Париж. Уведомихме сборището там и те намериха мястото където са били държани Ангъс и Ема. Имаше знаци за голяма битка. Няколко мъртви тела — и вампири, и смъртни. Руснак на име Юри беше заловен. Ще бъде разпитан веднага след като може да говори.

— А Ема?

— Намерена е чантата й. Както и спорана и ножът на Ангъс. Вярваме, че са телепортирани на някое място, вероятно в Русия, след като Катя е оттам. В момента ги търсим. — Конър наклони глава. — Каква информация имаш?

Шон се усмихна.

— Никаква. Но благодаря за споделянето.

— Надут задник — измърмори Конър. — Не ръководиш ли наблюдение над руското сборище? Със сигурност си чул нещо. Катя трябва да е планирала това от дни.

— Подслушвателните ни устройства бяха открити преди няколко дни и унищожени от някакъв мръсник от Полша. Той каза на Катя, че Касимир й бил ядосан за това, че е убила Иван Петровски. И настоявал тя да хване убиеца до събота. — Шон премигна. — По дяволите. Той е имал предвид Ема.

— Знаеш повече отколкото осъзнаваш, Уилън. Трябва пак да сложиш подслушвателни устройства. Някой в руското сборище може да знае къде се крие Катя.

— Не можем да влезем. Има прекалено много главорези на мафията, които наблюдават мястото през деня.

Конър наведе глава, мислейки.

— Знам начин да се влезе. Ако ти помогнем да сложиш подслушвателите, ще споделиш ли каквато информация научиш?

Шон се поколеба. Идеята да се съюзи с вампири беше отблъскваща.

Конър го погледна намръщено.

— Ние сме най-добре екипирани да намерим госпожица Уолъс. Ще я жертваш ли заради омразата си?

Вампирът беше прав, но това все пак оставяше кисел вкус в устата на Шон.

— Ще си сътрудничим. Само този път.

— Изчакай тук. — Конър влезе в къщата, после се върна с парче хартия. — Туй е номерът ми. Обади ми се веднага след като бусът ти за наблюдения е на място.

Четиридесет минути по-късно, Шон и Гарет бяха в белия им бус, паркиран надолу по улицата в Бруклин, където беше къщата на руските вампири. Шон се обади.

— Продължавай да говориш — нареди Конър.

— Какво? Ало? Там ли си? — Шон погледна Гарет. — Той не отговаря.

Две фигури се появиха в буса.

— По дяволите! — Гарет подскочи и падна от стола си.

Конър пусна този, с когото беше пътувал. Беше млад чернокож мъж, облечен в скъсани дънки и сиво горнище на анцуг с качулка.

— Това е Финиъс Маккини — каза Конър. — Той знае какво да прави. Нали, Финиъс?

— Точно така. — Финиъс изтри нервно длани в дънките си. — Надявам се, че мога да помогна да намерим госпожица Уолъс и Ангъс. Наистина се чувствам зле за гафа.

— Гаф? — попита Шон.

— Дълга история. Имаш ли подслушвателните устройства? — попита Конър.

— Да. — Шон ги подаде на Финиъс и му даде няколко насоки в последния момент.

— Разбрах. — Финиъс натъпка подслушвателите в джоба на горнището си и погледна към Конър. — Няма да те разочаровам, човече.

Конър се усмихна слабо.

— Знам, момче. Ще се справиш чудесно.

Финиъс излезе от задната част на буса и тръгна към къщата на руснаците. Отвори предната врата и спокойно влезе вътре.

— Исусе — измърмори Гарет. — Как може да си влезе просто така?

— Те го трансформираха преди около седмица — обясни Конър. — Мислят си, че той живее там.

— Но сега той работи за теб? — попита Шон.

— Да. Той е добър момък. Не можа да тръгне по злите им пътища.

Шон изсумтя.

— Мислиш, че руснаците са единственото зло наоколо?

Конър погледна към него.

— В света на смъртните има добри и лоши хора. Защо трябва да е различно в света на вампирите?

Защото вие всички сте зли. Шон преглътна думите. Макар че за доброто на дъщеря си се надяваше, съпругът й да не я малтретира. А и беше странен начинът, по който изглежда Конър и Финиъс ги беше грижа за безопасността на Ангъс Маккей. Имаше ли приятелство и вярност в света на вампирите?

В буса настана тишина докато чакаха. След няколко минути първият екран за наблюдение затрептя, после се включи.

— На линия сме — оповести Гарет. — Това изглежда като офиса на Катя.

Вторият и третият екран се включиха с различни гледки от офиса й.

— Проба, проба — измърмори Финиъс, лицето му беше пред камерата. Внезапно се обърна към вратата на офиса. — О, Стан, човече. Хей, брат. Какво става.

Мъж се появи на екрани две и три.

— Какво правиш тук? Къде беше? — попита той с руски акцент.

Финиъс сви рамене.

— Имах нужда от малък отпуск, човече. Малко почивка и разпускане със старите ми дами. Знаеш как е. — Той нагласи дънките си. — Един мъж има нужди, които не може да отхвърли.

Руснакът изсумтя.

— Трябваше да ги доведеш тук.

— Да, прав си. Следващият път ще го направя. Познавам една сладка, малка блондинка на име Тина. Човече, тя е страхотна!

Руснакът се отклони към бюрото.

— Какво правиш в офиса на Катя?

— Мислех, че след като ме нямаше няколко дни, трябва да кажа на кралицата кучка, че съм се върнал, но тя не е тук. По дяволите, изглежда, че никой не е тук. Къде отидоха всички?

Руснакът скръсти ръце и се намръщи.

— Напуснаха страната, но не ме поканиха.

— Ами, това е гадно. — Финиъс изглеждаше възмутен. — Мен също не са ме поканили.

Руснакът въздъхна.

— Мисля, че всички отидоха до мястото на Галина. Тя напусна по-рано, за да го подготви за тяхното пристигане.

— Коя е Галина? Готина ли е?

Руснакът се усмихна.

— Много готина. Не я познаваш ли? Тя е най-красивото… о, точно така. Тя напусна преди ти да дойдеш.

— По дяволите. Надявам се, че ще се върне.

Руснакът кимна.

— Аз също. Попитах дали може да отида с нея, но тя взе Барин и Мирослав.

— Тези двама кретени? Има отвратителен вкус. Къде мислиш, че е отишла?

Руснакът сви рамене.

— Вероятно в Украйна.

Финиъс се засмя.

— Никога не съм я чувал. Добре, аз тръгвам. Има няколко курви, които ме чакат, нали разбираш. — Той изчезна от екрана.

— Може ли да ми доведеш една? — Руснакът го последва.

Офисът беше празен. Пет минути по-късно Финиъс напусна къщата и тръгна надолу по тротоара. Потропа на задната врата на буса и се вмъкна вътре.

— Много добре се справи, момче. — Конър го потупа по гърба.

Финиъс се изпъна.

— По дяволите, да. Когато имаш нужда от брат под прикритие, само се обади на мен, д-р Фанг.

— Д-р Фанг? — попита Шон.

Гарет се закикоти.

— Ние ще концентрираме търсенето си в Украйна. — Конър сграбчи ръката на Финиъс. — Трябва да тръгваме.

— Чакай! — Шон вдигна ръка. — Ако разбереш нещо, ще ме осведомиш ли?

Конър кимна.

— Ще направим всичко възможно, за да спасим и двамата. — Той и Финиъс изчезнаха.

— Толкова са странни — смотолеви Гарет. — Имам предвид, че наистина изглежда ги е грижа.

Вампири, които ги е грижа? Шон се зачуди. Можеше ли Шана да е права? А нейното бебе? Предполагаше, че трябва да се роди скоро. Що за създание щеше да е то?

* * *

Ема се отказа да яде овесената си каша. Беше загубила апетита си. Тя стана и проучи малката стая, но избягваше да погледне към Ангъс.

— Ще се опитам да намеря тези камери.

Тя забеляза една високо на перваза на прозореца на източната стена. Беше твърде високо, за да я достигне, така че довлече масата отдолу.

— Ема.

Тя се осмели бързо да погледне Ангъс.

— Да?

— Засега си в пълна безопасност. Все още не мога да се движа. А и намерих манерката, която ми беше оставила, така че в момента съм сит.

В безопасност засега. Колко дълго щеше да задържи джентълменското си поведение преди първичните инстинкти за оцеляване да надделеят? Щеше ли да я атакува, както онези, които бяха нападнали родителите й? Мразеше мисълта да служи за вечеря. Все пак, тя не винеше Ангъс. Той не можеше да направи нищо. Беше такъв, какъвто е.

— Ще минем през това… някак си. — Тя погледна нагоре към камерата. — Но наистина не искам публика.

Тя се качи на масата и се протегна между сребърните вериги, за да сграбчи камерата.

— Обзалагам се, че тези сребърни вериги са изгорили вампира, който е сложил това тук.

— По-вероятно е, онзи, който е окачил всичкото това сребро и камерите, да е бил смъртен. Бунтовниците вероятно са взели под контрол близкото село, използвайки смъртните за храна и работна ръка.

Ема се завъртя на масата и заразглежда блестящата стая.

— Сигурно е струвало състояние.

— Лесно е да откраднеш, когато можеш да се телепортираш.

Ема го погледна кисело.

— И ти знаеш това, защото…?

Той се ухили.

— Моето промъкване е законна работа за компанията ми.

— Правилно. — Тя седна и се спусна на краката си. — С цялата си сила, не си бил изкушен никога да направиш нещо неприлично.

Усмивката му повехна, докато погледът му ставаше по-напрегнат.

— Бях силно изкушен напоследък.

Бузите й пламнаха. Време беше да промени темата.

— Знам добро място за тази камера. — Бавно заобиколи паравана и я пусна в нощното гърне.

Тръгна към северната стена на килията им, в търсене на друга камера.

— Колко стар беше, когато те трансформираха?

— На тридесет и три.

Тя сграбчи сребърна верига и я дръпна силно. Не помръдна.

— И каза, че си бил женен?

— Да. Опитах се да си отида у дома, когато Роман ме промени, но жена ми не ме прие. Страхуваше се от създанието, в което се бях превърнал.

Ема погледна към него.

— Толкова съжалявам.

— Наистина ли? Вярвам, че планираше да ме разкараш по същата причина.

Тя потрепери и се обърна към стената. Отново беше време да смени темата. Забеляза малка камера над вратата.

— Имаше ли възможност да наблюдаваш как децата и внуците ти растат? — попита Ема и довлече стол до вратата.

— Наглеждах потомците си, опитвах се да ги защитавам, но никога не бях там през деня. — Израз на болка се появи на лицето му. — Загубих толкова много при Калоден. А тези, които оцеляха, страдаха от потисничеството, което последва. Много заминаха за Америка и загубих дирите им.

Той затвори очи за малко.

— Не, истината е, че бях изморен от това да ги гледам как страдат. Нямах сърце, за да продължа да поддържам отношения с тях повече.

— Толкова съжалявам. Поне все още имаш Роби.

— Да, той ще наследи компанията и замъка ми, ако умра.

— Нищо няма да ти се случи. Ще бъдеш добре. — Тя стъпи на стола и изтръгна камерата от стената. — Късметлия си, че все още имаш семейство.

— Никой ли си нямаш, Ема?

— Няколко братовчеди в Тексас, но едва ги познавам. — Тя скочи от стола и се запъти към примитивната им баня. — Баща ми работеше за „Норт Сий Петролиум“. — Тя пусна и втората камера в нощното гърне. — Той беше разпределен в Хюстън, когато срещнал майка ми. Аз и брат ми сме родени там, така че и двамата имахме двойно гражданство.

Тя го погледна огорчено, когато се появи иззад паравана.

— Но се обзалагам, че вече знаеш всичко за мен от проверката на досието ми в МИ6.

Той се усмихна.

— Харесва ми да го чувам от теб. Колко дълго си живяла в Тексас?

Тя оглеждаше западната стена докато говореше.

— Преместихме се обратно в Англия, когато бях на седем. Брат ми беше на десет. Баща ми винаги е обичал да работи зад граница и понякога вземаше мама с него. Аз и брат ми оставахме при леля Ефи в Шотландия.

— И леля ти също ли е имала психични способности?

— Да. Тя беше сестра на баща ми. И двамата ги имаха. Тя беше тази, която ме научи как да контактувам с баща ми на дълги разстояния. — Нямаше камери на западната страна. Ема се премести на северната. — Тя почина преди четири години. Остави ми вилата си в Линлингтоу.

— А брат ти?

Ема въздъхна.

— Той почина при катастрофа с мотор, когато беше на шестнадесет.

— И после си видяла смъртта на родителите си в ума си.

Тя се обърна да го погледне.

— Опитваш се да ме утешиш ли? Защото го вършиш отвратително.

— Съжалявам. Знам какво е да тъгуваш. — Той протегна ръка към нея. — Вече не си сама.

— Можеш да се движиш? — Тя тръгна към него.

— Възвърнах си чувствителността в ръцете, но не и в краката. — Той се протегна за ръката й и я дръпна силно. — Имам няколко неща за казване.

Тя седна до него.

— Да?

— Виж дали някоя от веригите не може да бъде изтръгната от стената. Ако можеш да махнеш достатъчно от тях, може да съм в състояние да ни телепортирам.

— Добре. — Тя се опита да стане, но той я дръпна обратно долу.

— Аз не мога да изпратя психично съобщение през среброто, но ти можеш. Не го прави през нощта обаче, защото Бунтовниците ще те чуят и ще намерят начин да те спрат. Ще трябва да изпратиш съобщението си през деня, докато те спят.

— Но добрите вампири също ще спят. Кой ще ме чуе през деня?

— Надявам се, че можеш да се свържеш с Остин. Той е някъде в Източна Европа.

— Добре, ще опитам. — Тя се опита още веднъж да стане, но той държеше здраво ръката й.

— Още нещо. Жената на Остин беше вампир, но Роман успя да я промени.

Ема кимна.

— Спомена го преди. Но предполагам, че не се интересуваш да ти направят процедурата на теб.

— Не, няма да сработи върху мен. Роман може да го направи, само ако има проба от оригиналната ДНК на смъртния, а моята е отдавна изгубена. Той ще се нуждае от кръвна проба, взета отпреди да бъдем трансформирани.

Тя премигна.

— Мислиш, че мога да бъда трансформирана?

— Мисля, че трябва да бъдем подготвени за тази възможност. Ако Касимир те трансформира, изчакай докато можеш да избягаш, после отиди до Роман, така че той да те промени отново.

— Няма да стане толкова лошо. Ще избягаме преди Касимир да пристигне.

Ангъс стисна ръката й.

— Ема, обещах да те защитавам от зло, но ни превъзхождат. Касимир и последователите му са покварени, а аз не съм непобедим.

— Нищо няма да ти се случи. Няма да го позволя.

Той се усмихна тъжно.

— Обичам буйният ти нрав, девойче, но трябва да сме подготвени. Остави ме да го направя, за да имам покой от знанието, че можеш да бъдеш отново смъртна, ако възникне нужда.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да направиш?

— Имаме нужда от малка проба от кръвта ти и трябва да я пазиш скрита в теб. Не аз. Ако ме убият, всичко в мен ще се превърне в прах. — Той вдигна ръката и бутна ръкава й. — Трябва да го направим сега, докато не съм много гладен. По този начин няма да изгубя контрол.

— Ще ме ухапеш?

— Предпочиташ ли да използваш лъжицата на масата? Нямаме нищо остро тук.

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре, много ме е грижа. Ухапи ме. — Тя стисна зъби и обърна главата си.

Той изсумтя.

— Ема, обещах никога да не те нараня. Аз спазвам дадената си дума.

Тя се обърна към него.

— Тогава как…?

— Повярвай ми. — Той вдигна ръката й до устата си и облиза меката вътрешна страна на ръката й.

Ръката й изтръпна. Приятно. Много приятно.

— Как?

— Няма нужда да е болезнено, девойче. Само злите вампири го правят болезнено, защото повече се наслаждават да предизвикат ужас, отколкото удоволствие. — Той я близна отново.

Изтръпването нарасна и затрептя нагоре по ръката й.

— Уау — въздъхна тя. — Странно.

Пусни ме. Проговори умът му в нейния.

Тя отпусна психичните си бариери. Защо?

За да засилим удоволствието. И за двамата. Той я близна отново. Цялото й тяло изтръпна.

Той сложи уста на ръката й и засмука. Тя почувства кръвта й да се втурва през тялото й, сякаш се стичаше надолу по ръката й към устата му. Кожата на ръцете и краката й настръхна. Пръстите на краката й се свиха. Ръцете й се свиха в юмруци.

Всеки път, когато той засмукваше, дърпането в нея ставаше по-силно и дълбоко. Дърпаше гърдите й, после стомаха й, след това сърцевината между краката й.

Той изстена. Толкова добре те усещам.

Нещо бодна ръката й и влезе в нея. Тя се разтресе, когато това наподоби сондиращото усещане между краката й.

Той вдигна глава. Кръв бликаше от две малки прободни рани. Той сграбчи чаршафа от походното легло. Две малки капчици кръв се стичаха надолу по ръката й, към китката.

Ангъс ги забърса с ъгъла на чаршафа. Ето. Това трябва да е достатъчно.

— Все още кървя. — Още кръв капеше от раничките. Достатъчно странно, но изобщо не болеше. Кожата й беше станала толкова чувствителна, че чувстваше капенето на кръв като ласка на любовник.

Мога да го спра. Той постави устата си върху раните и засмука.

— Ах! — Ема стисна бедрата си заедно. Имаше усещането, че той е между краката й. С всяко засмукване чувстваше как напрежението расте.

Толкова си вкусна. Знаех си, че ще е така. Той завъртя език около раните и тялото й се разтресе от спазми.

Тя рухна, главата й падна върху бедрата й.

Той се дръпна от ръката й и откъсна ъгъла на чаршафа.

— Ето. — Ангъс натъпка окървавения плат в джоба на панталоните й.

Тя се бореше да си поеме дъх.

— Какво, по дяволите, беше това? — Тя погледна към него и беше посрещната от червени, пламтящи очи.

Устата му се присви. Върхът на единия от кучешките му зъби се показа.

— Беше ли и за теб хубаво?

Тя се усмихна.

— Внимателно, голямо момче. Наблизо няма химическо чистене.