Керелин Спаркс
Сърце на вампир (19)

Глава 19

Ема точно започна да осъзнава заобикалящата я среда, когато почувства как нож пробожда шията й. Потрепери, но отказа да достави удоволствие на Алек, като я чуе да извика от болка.

— Имаш голяма уста — изсъска той в ухото й.

— Създава ли ти проблеми смъртната? — попита Катя.

— Не. — Алек дръпна силно косата на Ема и наведе главата й така, че вратът й да бъде на показ. — Само искам да пробвам малко вкуса й. — Той се наведе и облиза капка кръв от шията й.

Стомахът й се присви. И все пак първоначалната реакция на Алек й даде надежда. Той се вбеси, когато тя извика Париж, така че най-вероятно беше насочила Роби и Джакомо в правилната посока. Също така беше забелязала, че Алек и Юри бяха пропуснали да кажат на Катя какво бе направила. Вероятно се страхуваха да се изложат на гнева на кучката.

Ема бързо проучи сцената. Очевидно се намираха в стара винарска изба. Светлина от свещи блещукаше от ръждясали железни стенни свещници, разположени по каменните стени. Дървените стойки съдържаха ред след ред прашни бутилки вино. Въздухът беше мразовит и миришеше на древна пръст. Ангъс лежеше като изоставена купчина на твърдия каменен под.

— Таз жена ли е известният убхиец? — попита мъж с френски акцент. Той приближи Ема с префърцунена походка, изучавайки я с очи, които изглеждаха като черни цепки на дебелото му бяло лице. — Удивително. Убила е четирхима от прхиятелите ти, non?

— Шест — поправи го Ема. — Убих шест от малките й слуги и беше патетично лесно.

Катя я зашлеви.

Френският вампир се закикоти.

— Мяу, ссс! — Той присви пълничките си, бели пръсти, за да приличат на нокти. — Прхосто обожавам хубав бой между котки. — Той погледна нежно към Ема. — Но таз е специална, non? Може ли да я бичувам?

— Ако имаме време. — Катя го потупа по ръката. — Брочард, трябва да заключим затворниците преди да е изгряло слънцето.

— Ах, да. Но, рхазбирха се. — Брочард потри закръглените си бели ръце една в друга. — Тхова е толкова вълнуващо! Не се случва много често да имам толкова знатни гости. — Той се засмя и размаха ръце във въздуха. — Много посещавхат избата ми, но малко я напхускат.

Той пристъпи близо до Ема.

— Искхаш ли да ти кажа най-тхъмната си тхайна, кхак прхимамвам жерхтвите си към тяхната съдба?

— Не.

Той се усмихна подигравателно. Острите му кучешки зъби изглеждаха жълти на фона на бледата му кожа.

— Ти си пламенна, n’est-ce pas? Обзалагам се, че крхъвта ти тече горхеща. — Той се наведе, за да я подуши.

— Спокойно, Брочард. — Катя постави ръка на рамото му. — Трябва ми жива.

— Ах, да. — Брочард отстъпи назад. Измъкна дантелена носна кърпичка от джоба на велуреното си вечерно сако и леко докосна устните си с нея. — Тя е малък подархък за Касимир. Той ще я намерхи за дохста вкусна.

Ема преглътна трудно. Погледна към Ангъс. Очите му следваха движенията на всички.

Брочард отиде до кръгла маса, покрита с чиста, бяла покривка. Елегантен китайски сервиз беше сервиран за двама.

— Виждаш ли, мила моя, когато каня прхекрхасни млади мъже и дами за вечерхя, те прхистигат с рхадост, за да видят колекцията ми от вина. Нхикога не осъзнават, докато не е прхекалено късно, че те са моята вечерхя.

Зловещ малък сериен убиец. Ема запази лицето си неутрално, за да прикрие отвращението си.

— Аз съм джентълмен. — Брочард се разходи покрай ред с поставки, прокарвайки бледите си пръсти по бутилките с вино. — Винаги похзволявам на гостите си да изберхат виното. Когхато се насладят на тяхното пиене, аз вземам… моето. — Той потупа закръгленото си тяло и се изкикоти. — Имам гохлям апетит за живот, non?

— Достатъчно, Брочард — извика Катя. — Слънцето изгрява.

— Да, да. Имам кховчези нахсам. — Брочард побягна покрай няколко реда с бутилки. — А тхова е стаята за провизии, където можем да заключим затхворхниците.

Алек дръпна Ема с него. Юри повдигна Ангъс на рамото си и ги последва.

— Ето тука са кховчезите. — Брочард махна с ръка към редица от осем ковчега. — Те са много хубави, non? Но сега не се нухждаете от толкова много. Само тхрима от вас. — Той погледна към Ема и се закикоти. — Непохслушно момиче. Сигурхна ли си, че не мога да я бичувам?

— По-късно — каза Катя. — Къде е стаята за провизии?

— Тук. — Брочард избута гоблена на стената настрани и откри стара дървена врата. Отключи вратата с шперц и я отвори със силно скърцане. — Вътрхе е прхизрачно, non?

Той се засмя докато махаше свещ от близкия свещник.

— Ще ви покажа стаята. — Той влезе вътре. — Идеална е, n’est-ce pas? Няма път навън.

Юри влезе вътре и стовари Ангъс на пода. Брочард се подсмихна.

— Този е голям. — Побутна с крак нагоре килта на Ангъс. — Колко жалко, че може да останете само една нощ.

— Остави го на мира, перверзник такъв — измърмори Ема, когато Алек я завлече в стаята.

— Млъквай. — Алек издърпа ръцете й назад. — Трябва ми малко въже, за да я вържа.

— Но, рхазбира се. — Брочард излезе от стаята, но Ема можеше все още да го чува. — Ще кажеш на Касимир, че съм бхил много полезен, нали?

— Разбира се — увери го Катя. — Имаш смъртен пазач за през деня, нали?

— О, да. Хюберт. — Начинът, по който Брочард произнесе името на пазача, прозвуча като Ообер. Той заситни обратно към стаята за припаси и подаде на Алек малък шнур за пердета. — Тхова ще схвърши ли рхабота?

— Да. — Алек върза заедно китките на Ема зад гърба й.

— Вземи чантата й — напомни му Катя.

Ема изруга безмълвно, когато Алек сряза чантата й с ножа си. Там бяха мобилният й телефон и коловете. Брочард се изкикоти.

— Ядоса я. — Той я потупа по бузата. — Трхябва да спазваш поведение през дхеня, cherie. Не ядосвай скъпият ми Хюберт. Може да бъде много жесток.

Ема се дръпна от топчестата ръка на Брочард.

— Тогава може би трябва да го пречупиш?

Брочард се прозя.

— Ох, прхавил съм го. Без съмнение заради тхова бедният звяр е с такъв отврхатителен характер. Бедният Хюберт.

Алек бутна Ема на земята до Ангъс.

— Ако се опиташ да избягаш, Хюберт ще убие и двама ви.

— Елате, mes amis^[1]. — Брочард излезе от стаята. — Трхябва да си отспим за крхасота.

Алек затвори вратата. Без свещта на Брочард, стаята беше много тъмна. Ема си спомни, че видя някакви стари столове и маси, избутани до стената, но нищо полезно за бягство. Тя се ослуша за звуци в другата стая. Веднага след като вампирите бяха мъртви за през деня, само трябваше да се справи с Хюберт.

— Ема — прошепна Ангъс. Когато тя изпъшка, той продължи: — Говори тихо, за да не ни чуят.

Тя се намърда по-близо до него.

— Отровата не престана ли да действа?

— Не съвсем. Не мога да мърдам ръцете и краката си. Ема, ще изпадна в мъртвешки сън скоро. Ако можеш да избягаш, трябва да го направиш.

Тя започна да протестира, понеже не искаше да го изостави. Но той беше прав. Най-добрият й шанс да избяга беше през деня и винаги можеше да се върне с помощ за Ангъс.

— Добре. Мисля, че сме в Париж.

— Да. Отиди до студиото на Жан-Люк Ешарп на Шанз-Елизе. Дневните пазачи там работят за мен. Те ще ти помогнат.

— Добре. — Макар че тя все още беше вързана. — Кинжалът ти все още ли е в чорапа ти?

— Да. Вземи го. — Говорът му ставаше все по-неясен. — Спорана. Имам нужда от манерката. Скрий я… под мен.

— Под теб?

— В случай, че вземат…

— Споран? — Тя почака, но той не отговори. Положи глава на гърдите му и не чу нищо. Беше си отишъл.

Тъжно чувство нахлу в сърцето й и внезапно й се доплака. Всички, за които я беше грижа, бяха мъртви. Как щеше да понесе да изгуби още един?

— Толкова съжалявам. Вината е моя.

Пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си. Нуждаеше се от здравия си разум заради себе си. Ангъс разчиташе на нея. Тя се превъртя така, че главата й вече беше до краката му. Завъртя се докато почувства пръстите й да докосват дръжката на малкия, двуостър нож, скрит под чорапа му. Успя да го извади, после седна и започна да реже шнура, привързващ китките й. Процесът беше бавен и несръчен, но тя продължи.

Досега нямаше никакъв звук от съседното помещение. Стаята за припаси изглеждаше малко по-светла. Тя съзря няколко снопчета светлина на върха на далечната стена. Може би малък прозорец, който е бил закован? Трябваше да бъде сигурна, че нищо от слънчевата светлина няма да падне върху Ангъс.

Едва успя да различи профила му в мъждивата светлина. Той й беше казал истината от самото начало. Имаше добри вампири, имаше и лоши, и дейността на Шон с екип „Колове“ не беше нищо повече от неприятност, заставаща на пътя на добрите вампири, които искаха да помогнат на човечеството. Ако оцелееше след това, щеше да напусне работа.

Аха! Шнурът най-накрая се скъса. Тя пъхна ножа в колана си, след което изтегли тялото на Ангъс в най-тъмния ъгъл на стаята. Тежки стъпки прозвучаха във винарската изба и сянка затъмни светлината, подаваща се под вратата. Хюберт беше тук и се ослушваше. Трябваше да действа бързо. Отвори торбата на Ангъс и започна да рови из нея. Благодари на Бога, че той носеше чанта. Усмихна се на себе си, представяйки си реакцията му при думата чанта.

Намери металната манерка и я набута под гърба му. Обичайно това щеше да е много неудобно, но точно сега горкият Ангъс беше мъртъв за света. Тя извади мобилния му телефон и го отвори. На кого да се обади? Конър беше на първо място в указателя му, затова тя се обади на него.

Ема погледна към вратата. Хюберт можеше да чуе разговорът й, така че може би трябваше да напише съобщение вместо това. За нещастие, връзката с Конър така и не се осъществи. По дяволите. Нямаше сигнал толкова надолу в тази дупка.

Тя пъхна телефона в джоба си и занесе стол до далечната стена. Той изглеждаше като чуплива антика и тя се надяваше, че ще издържи тежестта й. Скочи върху подплатената, сатенена седалка и се протегна към прозореца. Твърде високо.

Ема намери дървена маса с големина за игра на карти, достатъчно лека, че да може да я носи. Постави я внимателно под прозореца, после скочи отгоре й. Сега можеше да достигне летвите, заковани хоризонтално през прозореца. Обви ръце около две летви и дръпна силно. Те останаха стабилни. Тя се надигна и надникна през пролуката.

Отвън имаше мръсна, тясна улица. Слънчевата светлина огряваше локви от дъждовна вода, събрани в дупките по паважа. Чу се звук от приближаващи стъпки.

Ема погледна назад. Нямаше следа от Хюберт. Стъпките се чуха още по-близо. Имаше една походка, тежка и решителна, и малка, бърза и лека с потропване. Куче, може би.

— Пст! — изсъска Ема. — A moi! — Тя потрепери, когато влажен, черен нос внезапно подуши ръката й. Добре, беше привлякла вниманието на кучето. Сега само ако можеше да установи връзка със собственика.

— A moi! Aidez-nous^[2] — прошепна Ема толкова високо, колкото смееше.

Пуделът излая, високо и остро. Собственикът на кучето извика и дръпна каишката. Отминаха бързо.

Вратата зад нея се отвори.

Тя падна на масата и се обърна. Светлина се разливаше в склада за припаси от винарската изба, заедно с миризмата на наденица и яйца. На вратата се показа грамадна черна сянка.

— Брочард каза, че ще създаваш неприятности. — Хюберт влезе в стаята. Акцентът му беше толкова силен, колкото врата и ръцете му.

Той атакува, ревящ като бик. Ема остана на масата. Отправи му хубав удар в гърдите, но това само го забави. Мъжът сграбчи един от глезените й и дръпна силно. Тя падна на задника си, но използва момента да се превърти назад, после обратно. Изрита Хюберт здраво в стомаха. Той се препъна назад. Ема скочи на пода, извади ножа от колана си и мушна напред. Ножът се плъзна с ужасна лекота. Той изрева, после падна назад върху пода.

Ема застана над него, кървавият нож бе в ръката й, а стомахът й се присви. По дяволите. Беше свикнала да убива вампири. Те не кървяха по този начин. Те просто се превръщаха в прах.

Хюберт се гърчеше на пода, стенейки.

— Дръж се. Ще извикам линейка. — Щеше да намери пазачите на Ангъс на Шанз-Елизе. Но първо имаше четирима вампири в съседната стая, които трябваше да прободе. Ножът на Ангъс щеше да свърши работа. Тя тръгна към вратата.

Дъска я удари в лицето. Ема падна по задник докато светкавичният шок от болката кръстосваше лицето й. Очите й виждаха двойно за секунда, после се фокусираха върху мъж, стоящ на вратата. Той беше малък и слаб.

— Направи фатална грешка, cherie. Аз съм Хюберт. И съм подготвен за такива като теб.

Ема скочи на крака, но той завъртя дъската към главата й отново. Тя рухна настрани. Главата й пулсираше. Ножът падна от ръката й.

Със стон, тя обърна глава, за да го види. Фигурата му трепереше докато болката се разстилаше в нея.

Той извади спринцовка от джоба на палтото си.

— Би трябвало да те убия за това, което направи на скъпия ми Ролф. — Струйка течност бликна от иглата.

Ема искаше тялото й да стане и да се бие, но мозъкът й беше прекалено смачкан, за да предаде заповедите. Заопипва пода до себе си. Пръстите й докоснаха дръжката на ножа.

— Но господарят ми те иска жива. Така че ще те накарам само да заспиш. — Той пристъпи към нея.

Ема ритна пищяла му с крак и той се препъна назад.

— Кучка! — Хюберт скочи върху нея и заби спринцовката във врата й. Внезапно лицето му стана замъглено.

Той се наведе напред, подигравайки й се.

— Не трябваше да ме ядосваш. Сега ще трябва да си играя с теб докато спиш.

С голямо усилие, тя заби ножа в гърба му.

Той изпищя и се изви, опитвайки се да достигне ножа. Падна до нея и тялото му се изкриви.

Клепачите й се затвориха. Почти приветства предизвиканият сън, защото притъпяваше пулсиращата болка.

Хюберт още лежеше до нея. Чувство на орис се разля в нея, когато дрогата я повлече в забвение. Отново беше провалила Ангъс.

 

 

Ангъс се събуди с енергия, която разтърсваше тялото му всяка вечер при залез-слънце. С първото си дълбоко поемане на дъх, той беше приветстван от отвратителната миризма на мръсна, съсирена кръв, което означаваше само едно нещо: смърт. Сърцето му се сви. Не, не и Ема!

Той скочи на крака, докато очите му привикваха към тъмната стая. Металната му манерка беше на пода. И там имаше три тела. Дявол го взел, какво се беше случило? Той забърза към първото тяло. То беше на огромен мъж с рана от нож в гърдите. Беше кървял на студения каменен под. Миризмата на кръв обърна стомаха на Ангъс.

Той се заклатушка към другите две тела. Слаб мъж лежеше мъртъв с кама, забита в гърба му. Кръвта в него се беше съсирила до гъста лепкава течност, негодна за употреба. До него беше Ема. Сърцето й биеше бавно и стабилно. Облекчението на Ангъс беше прерязано от един поглед към лицето й. Копелета! Лицето й беше каша от натъртвания и бучки. Бедното девойче. Сигурно се беше борила за живота си, докато той беше лежал наблизо напълно несъзнаващ. Ангъс прокле неспособността си да я защити през деня.

Шотландецът чу шум от винарската изба. Врагът се беше раздвижил. Ако само имаше достатъчно енергия да грабне Ема и да се телепортира, но беше прекалено слаб от глад.

— Бедно девойче, съжалявам — прошепна той, докосвайки лицето й. Ароматът на сладката й кръв предизвика незабавен отговор. Обзе го глад. Той грабна ножа си и се запрепъва назад до манерката си на пода. Отвори я с треперещи пръсти. Болка прониза венците му, където кучешките му зъби напираха да излязат. Вампирският глад винаги беше най-лош след първото събуждане.

Той преглътна „Криски“-то. Бавно гладът му се уталожи. Кучешките му зъби се оттеглиха и се успокоиха. Боже, колко мразеше да е роб на глада си. Точно заради това носеше допълнителен запас от синтетична кръв в манерката си. Когато последната капка се плъзна по гърлото му, той се наслади на подновената сила, която се вля в тялото му. Отново беше силен. Щеше да спаси Ема.

Вратата се отвори. Брочард бавно влезе със свещ в ръка.

— Bonsoir, mes amis!^[3] Хюберт, искам да ни докархаш малко вкхусни смърхтни за закуска. — Той спря с отворена уста. — Хюберт! Какво прхавиш, лежейки с тази жена?

Ангъс рязко се издигна към Брочард и заби кинжала си в тлъстото сърце на вампира. Брочард изврещя, после се превърна в прах.

Юри и Алек се втурнаха вътре, и двамата въоръжени с мечове. Ангъс беше превъзхождан, но знаеше, че ще е по-силният. Вече се беше нахранил, а те не. Той отблъсна атаката на Алек и парира Юри.

Катя влезе, носейки тръбата си за стрелички.

— Глупаци. Има само един начин да го укротим. — Тя вдигна тръбата до устните си.

В последния момент Ангъс се завъртя, грабна Юри и го обърна, за да посрещне летящата стреличка. Юри се скова и падна, когато стреличката се заби в гърдите му.

Очите на Катя заблестяха от гняв.

— Алек, убий жената.

— Разбира се. — Алек се спусна към Ема и мечът му се вдигна.

— Не! — извика Ангъс.

Катя вдигна ръка, за да спре Алек.

— Ще я пощадя, Ангъс, ако ми се предадеш.

Ангъс се поколеба. Трябваше да спечели малко време, за да може той и Ема да избягат. Пусна ножа си. Той издрънча върху каменния под.

С презрителна усмивка Катя изрита ножа му настрани.

— Винаги съм знаела, че си глупак. Можеше да имаш мен, но избра това нисше… насекомо. Ще се наслаждавам да гледам страданието ти.

Ангъс изскърца със зъби.

— Сигурен съм, че ще е така. В природата ти е да си жестока и злобна.

Тя се присмя.

— Имаше време, когато казваше, че съм красива и пълна с потенциал.

Той я погледна тъжно.

— Исках да си добра, Катя. Исках да използваш силите си за добро. Още не е късно.

— И ти мислиш, че тя е добра? — Катя погледна към Ема на пода. — Тази кучка е убиец. Тя заслужава да умре. И ако я дам на Касимир, той ще пощади моя живот. — Жената отправи към Ангъс прелъстителен поглед. — Не искаш да умра, нали? Имахме толкова хубави моменти заедно?

— Ти вече си мъртва за мен.

Тя пое свистящо дъх и извади стреличка от джоба си.

— Ще те накарам да си платиш, Ангъс Маккей. Ще ти се иска никога да не си се раждал. — Тя заби стреличката в гърдите му.

Той се сгърчи на земята. Тялото му отказваше да се движи. Отчаяние се просмука в костите му. Беше спечелил на Ема още малко време, но сега беше неспособен да я защити.

Алек и Катя се обърнаха и тръгнаха да се нахранят. След това Катя премести спорана му. Той затвори очи, за да не вижда триумфалната й усмивка. Алек го извлачи извън избата и го стовари на алеята. Ангъс прокле безмълвно. Ето го тук, сам и свободен да си тръгне, но не можеше да се движи. Скоро Алек се върна, носейки Ема. Положи я долу и я претърси.

— Мобилен телефон. — Алек извади телефона от джоба на Ема и го подаде на Катя.

— Иронично, не мислиш ли? — Тя натисна бутон на телефона му. — Мога да използвам телефона на курвата ти, за да те отведа при съдбата ти. — Тя се наведе и сграбчи ръката му. — Галина? Идваме.

Катя изчезна, отнасяйки Ангъс с нея. Той почувства как се носи, след това усети твърдия под под себе си. Отвори очи и се огледа наоколо. Бяха в стара каменна сграда, обзаведена оскъдно. Алек се появи до него, носейки Ема.

— Как намираш мястото ми? — попита червенокоса жена.

Ангъс я разпозна от последния вампирски бал.

Тя беше там с Иван Петровски. Това трябваше да е Галина, бившето момиче от харема, което беше помогнало на Катя да убие Иван, за да бъдат заедно господарки на руското сборище.

— Идеално е. — Катя огледа наоколо. — Имаш ли готова стая за нашите гости?

Галина се засмя.

— О, да. Ще я заобичат! — Тя махна на огромен рус мъж. — Барин, ще се погрижиш ли заедно с Мирослав за гостите ни?

Двама мъжки вампири повдигнаха Ангъс и последваха Галина навън.

— Къде е Юри? — попита Галина.

— Възпрепятстван е — измърмори Катя. — Ще се присъедини към нас по-късно.

Ангъс оглеждаше наоколо, доколкото можеше. Нощното небе беше ясно, звездите блестяха. Беше по-късно през нощта, отколкото в Париж, така че се бяха придвижили на изток. Може би бяха в източна Русия щом като Катя беше оттам. Той си припомни докладът за Галина. Тя идваше от Украйна, така че това беше друга възможност.

Определено бяха в селски район. Близките хълмове бяха обрасли с дървета. Стара каменна стена заобикаляше имота. Дървената плевня наблизо беше съборена. Той проследи Алек, който носеше Ема.

Те пристъпиха надолу по няколко каменни стъпала. Скривалище при буря? Зимник? Той чу тежка врата да изскърцва при отваряне.

— Остави я на походното легло тук — нареди Галина.

Чу как пружините на леглото изскърцаха. Той беше стоварен на пода.

— Там има една лампа — каза Галина. С малко щракване, стаята беше осветена от крушка висяща от тавана.

Ангъс премигна. Цялата стая изглежда блещукаше с искряща светлина. Галина се засмя.

— Страхотно, нали?

— Скъпо — измърмори Катя.

— Плочите на тавана са от чисто сребро — похвали се Галина. — А стените, прозорецът и вратата са покрити със сребро. Почти като старите ризници с пластини каквито са носили рицарите.

— Стига да ги пази да не избягат. — Алек кръстосваше из стаята и разглеждаше стените.

— О, работи — увери го Галина. — Накарах Мирослав да се опита да се телепортира през стените, но не успя. Той отскочи незабавно и приключи с няколко изгаряния. И Барин се опита да ми изпрати телепатично съобщение, но нищо не минава през това.

— Отлично. — Катя звучеше удовлетворена. — Сега всичко, което трябва да направим, е да намерим Касимир и да му предложим малките си подаръчета.

Те излязоха от стаята и затвориха вратата. Резето се пусна. Ангъс затвори очи. Веднага след като беладоната започнеше да отслабва, той щеше да намери начин да избяга. Но от стая обкована със сребро щеше да е трудно. Слава богу, че Ема е смъртна. Среброто нямаше да я изгори. Нито щеше да я спре да използва психичните си способности.

Мина около час, когато той чу движение на леглото.

— Ема? — успя да каже с грачещ глас.

Тя изстена.

Той прочисти гърло.

— Ема? — Това звучеше по-добре.

— Боже, главата ме боли. — Леглото изскърца. — Добре ли си?

— Не мога да мръдна. Беладона.

— Ох, безделник. — Походното легло изскърца отново. — По дяволите, взели са телефона. — Чу към него да се приближават стъпки. Тя коленичи до него.

Видя, че лицето й беше покрито с лилави и черни контузии.

— Негодник.

Тя докосна лицето си и потрепери.

— Прекрасно, а?

— Ти винаги си прекрасна. Но аз се чувствам зле, че те оставих да се биеш за живота си и не бях способен да ти помогна.

— Аз се чувствам зле, че ни въвлякох в тази каша. — Тя го огледа. — Взели са спорана ти. — Тя го погледна хитро. — Искам да кажа чантата ти.

Той изръмжа.

— Някаква идея къде се намираме?

— Предполагам или в западна Русия или в Украйна. Не мога да се телепортирам или да изпратя психично съобщение през среброто.

— Сребро? — Тя се огледа наоколо, после погледна към тавана. — Боже мой, навсякъде е.

— Иска ми се да можех да те докосна — прошепна той. — Наскърбява ме да те виждам как страдаш.

Погледът й се спусна към лицето му. С малка усмивка, тя докосна бузата му.

— Какво се случи докато бяха нокаутирана?

— Убих Брочард.

— Оу. — Очите й се разшириха. — Неприятно. Поздравления.

— Юри и Алек атакуваха. Катя пропусна с тръбичката си и уцели Юри.

Ема се ухили, след което потрепери от болка.

— Ауч. Предполагам, че кралската кучка е успяла да те уцели най-накрая.

— Да.

Ема му отправи разтревожен поглед.

— Имам чувство, че има нещо лично между теб и нея.

Ангъс затвори очи за кратко.

— Беше грешка. И беше много отдавна.

— Сега тя те мрази.

— Мрази и теб.

Ема се усмихна.

— Е, аз убих шестима от хората й.

— Нещо повече от туй е. Тя… подозира, че ме е грижа много за теб.

Усмивката на Ема угасна.

— Може да бърка.

— Не. Винаги е имала добри инстинкти.

Очите на Ема проблеснаха от сълзи, докато докосваше лицето му.

— Толкова съжалявам. Никога нямаше да ни заловят, ако бях стояла мирна, както ми беше казал.

— Но щяха да продължат да убиват всяка нощ, докато ние не отидехме. Конфликтът беше неизбежен.

Тя се наведе по-близо.

— Ще ни измъкна оттук. Някак си.

— Ще го направим заедно.

Ема потърси очите му и той си помисли, че сърцето му ще се пръсне. Погледът й се насочи към устата му. Докосна устни до неговите, след което се изправи.

Устата му се изви.

— Напълно съм безпомощен. Сигурна ли си, че не искаш да се пробваш с мен?

Тя изсумтя.

— Такъв си мъжкар. — Стана на крака и се махна от полезрението му.

— Ох, гадост! — Гласът й дойде от далечния ъгъл. — Банята ни се състои от дървена вана, кофа с вода и нощно гърне.

— Използвах нощно гърне векове наред. Ще свикнеш да го ползваш.

— Предполагам — измърмори тя. — Наистина трябва да го използвам.

— Давай тогава. — Той чу серия от проклятия и шумове от боричкане.

— И те казват на това тоалетна хартия? Мога да си изпиля ноктите с това нещо! — Най-накрая тя оповести, че е приключила. Той чу плискане на вода, докато измиваше ръцете си.

Ема се заразхожда из стаята.

— Следващият път ще отседнем в Хилтън.

Нещо удари пода.

— Какво беше туй? — попита Ангъс.

— Обърнах походното легло на едната му страна. — Тя го сграбчи за раменете и го повлече. Той се опита да движи краката си, за да й помогне, но те все още бяха неподвижни.

Ема го стовари до леглото в седнало положение.

— Ето. Така не е ли по-добре?

— Да. — Той можеше да види повече от стаята сега. Параван скриваше примитивната баня в ъгъла. Единствените други мебели, освен походното легло, бяха малка кръгла маса и два стола. Високо на източната стена имаше малък прозорец.

Резето на вратата се отвори.

Ема сграбчи стол и се притисна към стената близо до вратата.

Вратата се отвори. Никой не влезе. Женски глас се чу по портативен радиоприемник на руски.

— Остави стола долу — нареди гласът на Алек. — Знаем какво правиш. Има камери в стаята.

Ема свали стола и огледа стаята.

Руският вампир Барин пристъпи вътре и насочи картечница към нея. Тя вдигна ръце.

Алек влезе в стаята с поднос в ръцете си.

— Видяхме, че сте будни. Помислихме, че може да сте гладни. — Той остави подноса на масата.

— Станал си добър слуга — измърмори Ангъс.

— Наистина — съгласи се Ема със сладка усмивка. — Ще бъдеш ли толкова добър да изпразниш нощното гърне заради мен?

Алек ги изгледа и двамата.

— Следим всеки ваш ход. И много скоро очакваме да стане доста забавно. — Злорадствайки, той напусна стаята.

Барин го последва. Вратата се затвори и цялото сребро върху нея заблестя. Резето се върна на мястото си. Ема занесе стола обратно до масата.

— Какъв мръсник. След като хапна, ще намеря всички камери и ще ги унищожа. — Тя докосна нещото в купата и го опита от пръста си. — Овесена каша. Не е зле всъщност, а и умирам от глад.

Ангъс въздъхна. Манерката му беше изчезнала. Сърцето му се сви. Катя беше намерила идеалният начин да измъчва и двамата. Не беше чудно, че иска да ги наблюдава.

— Мразя да ям сама. — Ема седна на масата и се намръщи. — Тези кретени не са ти донесли никаква храна.

Тогава очите й срещнаха неговите и лъжицата й падна шумно на масата. Най-накрая беше осъзнала истинският вид на тяхното пленничество.

— Да — каза й Ангъс. — Доколкото ги засяга, те са ми оставили някакъв вид храна.