Алберто Анджела
Imperium. Пътешествието на една монета из Римската империя (83)

Пътуването на надеждата

Детски писък внезапно нарушава тишината в колата. Малкият плаче неспирно и лицето му се е преобразило в маска на страданието. Майката напразно се мъчи да го успокои. Детето вдига ръчички към главата си и търси утеха, криейки лицето си в гънките на дрехата, за да усети майчината топлина. Вероятно е на четири или пет години, не повече, и главата му е по-голяма от едната страна. Болно е от хидроцефалия и критичното му състояние се дължи на тумора, който я е предизвикал. Тумор, който се е развивал бавно и е направил мозъка асиметричен. Костта на черепа е трябвало да се нагоди към по-големия обем от дясната страна, като по време на нарастването постепенно се е деформирала.

Истинският проблем са ужасните болки в главата, които измъчват детето поради непрестанно нарастващия вътрешен натиск. Непоносимо изтезание, което в последно време е почти непрекъснато и което го буди и от дълбок сън, както се е случило сега.

Родителите са пробвали всичко, за да излекуват болестта — от лекарства, предписани от докторите, до жертвоприношения на боговете. Опитали са и невероятните средства на жени от народа, занимаващи се с врачуване и магьосничество. Но нищо не е помогнало.

Обърнали са се дори към богинята Карна^[1], често призовавана от майките и кърмачките и способна да изгонва striges, нощните птици, които в античната епоха са били еквивалентът на нашите вампири. Вярва се, че влизат в къщите под прикритието на нощта и изсмукват кръвта на децата, като се хранят и с плътта им и вътрешните им органи. Родителите на малкото момченце са изпълнили ритуала за отстраняването им (става дума за бухали, кукумявки и други грабливи нощни птици, днес, за щастие, възприемани по съвсем различен начин). Три пъти са белязали вратата на стаята на детето с клонче от арбутус^[2], напръскали са прага й с очистваща вода, като са държали в ръка вътрешностите на млада свиня, които да предложат на striges, вместо тези на техния син. Най-накрая са окачили на касата на прозореца клонче от глог.

Но не е помогнало.

Сега единственото решение е да се обърнат към хирург. Той трябва да направи дупка в черепа, за да пусне да излезе „злото“, което притиска мозъка отвътре. Така са им казали. Но не е лесно да се намери добър хирург, на когото да се доверят, на всичкото отгоре цената на операцията и неговият хонорар са много високи. Недостижими за това семейство. То принадлежи към най-ниското съсловие на римското общество — робите от селата. Родителите на детето са част от familia на роби от голяма ферма близо до Болоня. Въпреки това сега са се отправили към един от най-добрите лекари в околността, който работи в Ариминум (днес Римини). Как е възможно това? Кой им е помогнал?

Станало е малко „чудо“. Техният господар, потресен от трагедията, е осигурил това „пътуване на надеждата“, като е платил всичко от джоба си — пренасянето, операцията, хонорара на хирурга. Защо го е направил? Може би просто е останал верен на ролята на господар и на „баща“ на цялата общност свои роби. Така римляните разбират ролята на pater familias^[3].

Но може би има и друга причина, несъвместима с възприетите от нас клишета за отношенията между роби и господари. Не е съвсем вярно, че господарите са винаги жестоки и нехуманни. Те често поддържат със слугите си връзки на зачитане и уважение, в някой случаи на приятелство и дори на обич. Така се обяснява защо толкова много роби са освобождавани или защо понякога контактът с господарите преминава в брак.

Детето излива болката си с плачове и викове. Цялото е потно. Колата спира. Бащата и майката се мъчат да го успокоят, като го милват и люлеят. По време на непредвидения престой Лузий слиза и наблюдава околностите. Случаят е пожелал да се спрат при малък „лечебен“ храм. Сигурно наблизо има свещен извор, защото се намираме сред полето. Припомнете си онези църквички или параклисчета, които понякога се виждат край пътищата (и които обикновено са наследници на малки езически храмове, издигали се на същия терен — едно сакрално място често променя „одеждата си“, но не и ролята си).

Робът се качва по стълбите. Вътре няма никой. По стените обаче са закачени изключително много вотивни дарове. Представляват анатомични части и органи от керамика, камък и дърво (на други места, в по-важни храмове, могат да бъдат от мед, сребро и злато): глави, очи, гърди, ръце, крака, стъпала, пръсти, длани, уши, черва и дори гениталии. Тези вотивни дарове (donaria) са донесени от хора, които искат милост или които са я получили и са оздравели. Днес могат да се видят в археологическите музеи.

Лузий, точно като посетителите в музеите днес, разглежда всеки дар, изненадан от различните болести. Ето един дар от камък — две уши и надпис, който обяснява как галът Куций благодари на божествата за това, че излекували глухотата му. Малко по-нататък се вижда керамична ръка с кръгови релефи с диаметър от по сантиметър — представляват по всяка вероятност заболяването псориазис, известно още на египтяните. После погледът на Лузий се спира на женска глава от глина с кичури коса само на някои места. Той никога не е виждал такава болест. Сега знаем, че става въпрос за алопеция ареата, която води до опадане на косата само в специфични области на главата.

Още по-учуден е да види проблемите на гениталиите. Ето плашещо голям скротум и малко по-натам пенис с друг по-малък отстрани. Лузий се опулва.

Трябва да се каже, че тези вотивни дарове добре свидетелстват за отношението на римляните към различните патологии. Тъй като все още е имало малко научни познания, те са се борели с болестите, доверявайки се едновременно на два вида медицина — „свещената“, която се обръща към боговете, както свидетелства този храм, и „научната“, както показва каретата, която пътува към хирурга. Всъщност и днес е така. Достатъчно е да влезем в църква или светилище, за да видим същите вотивни дарове, обикновено сребърна пластинка с форма на крак, око или друг орган.

Главните божества, на които се доверяват в римската епоха, са Минерва, Карна, Мефитис (богиня на изпаренията на Земята), Фебрис. Освен това съществувала истинска „династия“ от лекуващи божества — Аполон лечител, синът му Ескулап и дъщерята на Ескулап, Салус, богиня на здравето.

Понякога, за да умилостиви боговете при епидемии, сенатът назначавал ритуали като lectisternium, тоест тържествен банкет, като на трапезата стояли само статуите или изображенията на божествата — боговете върху леглата на триклиниума, богините на столове според строгия етикет на архаичен Рим.

Но не само това. Съществували и специални празници, на които се измолвала закрилата на боговете срещу болестите. На 21 декември например се чествал празникът Angeronalia (Divalia vel Angeronalia), посветен на богинята Ангерона, чието име ни звучи познато, защото вероятно идва от думата angor („задушаване, тревожност“) и съответства на нашата ангина. Всъщност богинята Ангерона лекувала сърдечните заболявания.

Сега Лузий разглежда двойка гладиатори в битка. Това е малък оловен щемпел, който изобразява тракиец и мурмилон^[4], които влизат в схватка с щитове и шлемове, украсени с морски фигури. Какво прави тук? Вероятно някой ранен гладиатор е благодарил на боговете за своето оздравяване. Болестта не прави разлика и обединява всички, от сенатори до гладиатори… както свидетелстват тези стотици окачени изображения на части от тялото.

Една здрава ръка хваща Лузий, който се стряска. Ръката е истинска, слаба и кокалеста, и е на слуга в храма. Жрецът го няма, отишъл е да погребе някои от по-старите оброчни дарове в свещена дупка (периодично „почистване“, необходимо във всички храмове от древността и подарило на археолозите богати колекции).

Само този полусляп роб е останал да пази храма. Той е слаб и плешив, с дълга брада, в устата си има няколко криви зъби, а едното му око е толкова забулено, че е почти бяло и прави погледа му враждебен. Изплашен, Лузий се отдалечава бързо и се качва отново в колата.