Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (84)

84

Добре дошло за Бекстрьом беше това, че Йегура не възнамеряваше да говори за пари, когато продължи разказа си, защото му беше необходимо време да помисли.

— Музикалната кутия била готова навреме за великденските празненства през 1908 година и съгласно обичая всички получиш подаръците си в навечерието на Великден. Та наш Великден е големият празник, който се отбелязва по това време на годината. Майката и бабата на Алексей получиш своите великденски яйца, Мария Павловна, която била братовчедка на царя и е израснала в царското семейство, казват, получила пълен набор от накити за тържествени церемонии преди предстоящата й женитба, гривни, колиета, обеци и диадема, всички от бяло злато, инкрустирани с диаманти и сапфири. Не е имало никаква скръндзавщина, ако мога така да се изразя — заяви Йегура и се усмихна доволно.

— Само това оставаше — съгласи се Бекстрьом, чието настроение изведнъж се беше подобрило неимоверно. „Едва ли е някоя женска, която можеш да забиеш в мрежата“, помисли си той.

— Най-радостен от всички бил малкият Алексей — продължи Йегура. — Нямало е никакво съмнение, че музикалната му кутия бил най-добрият подарък, който той някога е получавал. Всеки ден той щял да пуска музикалната кутия да свири и всеки път така се радвал, когато носът на Пинокио започвал да расте. Вероятно също така неговата любима учителка по музика Анна Мария е била тази, която му го е навивала.

„Освен това той, изглежда, е бил малко тъп“, заключи Бекстрьом и само изръмжа в знак на съгласие. Което не е чак толкова чудно, като се имат предвид всички тези бракове, сключвани между близки родственици.

— Тази радост продължава чак до седмица преди голямата сватба на Мария Павловна и принц Вилхелм — въздъхна Йегура.

— И какво станало после? — попита Бекстрьом.

— Тогава идва бедата — каза Йегура. — Музикалната кутия, която Алексей толкова обичал, за малко да сложи край на живота му.

— Какви ги говориш, по дяволите? — възкликна Бекстрьом, който, кой знае защо, се беше сетил за малкия Едвин. — Какво е станало?

— Вероятно без да иска е пъхнал носа на Пинокио в устата си — каза Йегура. — Така правят малките деца, слагат какво ли не в устата си и го смучат.

— Разказвай — помоли Бекстрьом. „Най-накрая започва да се оформя нещо“, помисли си той.

Осем дни преди големия сватбен ден се случила бедата. Нощем държали любимата музикална кутия на Алексей в един шкаф, който се намирал в дрешник до неговата спалня. Същата нощ той трябва да се е събудил и отишъл да я вземе. Неговите двама пазачи, които постоянно трябвало да пазят живота му, вероятно са спели дълбоко, понеже дори звуците от музикалната кутия не ги събудиш.

Алексей лежи в легло си и си играе с музикалната кутия, а как растящият нос на Пинокио попада в устата му, дали той сам го е пъхнал там, или е влязъл случайно, когато той задрямал или заспал, не е ясно. Дълбоки порезни рани по небцето, по езика и гърлото и когато пазачите му най-накрая се събуждат от хриптящите му звуци, той е на път да се удави в собствената си кръв.

— Отворите по долната страна на носа го наранили, онези отвори, които правели носа на Пинокио да звучи като флейта — обясни Йегура. — Ръбовете им били много остри и тъй като нито Хюгел, нито Римски-Корсаков знаели за болестта му, не били помислили изобщо за това. Ако знаеш, без съмнение щели да изработят обикновена, традиционна музикална кутия.

Малкият Алексей се люшкал между живота и смъртта дни наред. Цар Николай бил отчаян, а съпругата му Александра почти с нищо не можела да го утеши. Тя била постоянно на легло и да го дари с нов наследник, ако най-лошото се случи, било изключено. Освен това от нейна страна хемофилията влязла в династията Романови. И така, всичките им надежди се насочили към Распутин.

— Распутин — каза Йегура и поклати глава. — Трябва да си чувал за него, Бекстрьом.

— Чувал съм името — каза Бекстрьом и сви рамене. „Не беше ли един стар руски сериен убиец“, помисли си той.

— Григорий Распутин пристигнал в царския двор три години по-рано. Той бил син на селянин, монах и религиозен мистик, но причината той да се озове в царския двор била, че той също така умеел да лекува и се говорело, че притежава чудотворни сили. Той лекувал Алексей няколко пъти преди това и успявал да спре кръвоизливите с помощта на полагане на ръце и хипноза. Не е ясно как, но определено действало. Подействало и този път. Два дни преди сватбата критичното положение на Алексей вече е преодоляно. Той, разбира се, остава на легло още няколко седмици и тъкмо поради това го няма на семейните снимки от сватбата на Мария Павловна, но той се възстановява, оцелява, а властта на Распутин в двора става по-голяма от всякога. Въпреки че във всяко отношение е бил един ужасно примитивен човек.

— Примитивен? В какъв смисъл?

— Името Распутин е възприето. В действителност той се е казвал Григорий Нович. На руски Распутин означава безпътен и развратен човек и той със сигурност оправдава името си. Това трябва да го знаеш. Той не можел без жени и алкохол, а и други наркотици също вземал. Бил истински разгулник. В годината преди революцията, това е 1916, той впрочем бива убит от няколко благородници в царския двор. Най-накрая явно им писва от него и според това, което се разказва, са били необходими купища куршуми и намушквания с нож, преди най-накрая да успеят да го умъртвят.

— Тъжна история — каза Бекстрьом и кимна. „Жалко за едно толкова добро момче. Единственото нещо, което той е направил, е, че е смазвал катеричките на вещиците им“, добави наум той.

— Най-интересното във връзка с историята за това как носът на Пинокио без малко да убие малкия Алексей, са политическите мисли, които преминават през главата на царя по това време. Много се дискутират в съвременните исторически изследвания относно фамилията Романови, особено през последните няколко години. Тези, които са с голямо политическо значение, имам предвид.

— Има ли нещо по въпроса, което можеш да ми разкажеш? — попита Бекстрьом, който се нуждаеше от още време да помисли и сега нямаше нищо против Йегура да продължи да плямпа, докато той размишляваше.

— Разбира се, разбира се — увери го Йегура, който трудно скри изненадата си. — Това всъщност не са тайни, но основното в тезите на историците е, че ако Алексей бил умрял, царят най-вероятно е щял да предпочете да абдикира. По-либералните сили в руското общество по това време са имали добра възможност да вземат властта и най-вероятно нямало да има никаква революция. Болшевиките никога нямало да могат да вземат властта по начина, по който сторили това при революцията през 1917 година и Ленин никога нямало да стане решаващ исторически фактор. Нямало да стане основател на най-голямата диктатура в света.

— Какви неща ми казваш — възкликна Бекстрьом и кимна насърчително.

— Не, не го казвам аз — възрази Йегура. — Това е изводът, който много значими руски историци правят днес. Аз самият съм просто аматьор в политиката, но нещата, които съм прочел, са ми направили дълбоко впечатление.

Бекстрьом кимна отново, което очевидно трябваше да означава, че Йегура може да продължи изложението на текста.

 

 

Съвсем не бяха политически аматьорщини на вечната тема „ако не беше станало еди-кое си“. Ставаше въпрос за солидно историческо изследване от последните години и по някаква причина това изследване можело да бъде направено едва когато Русия се освободила от комунистическото иго.

„Когато най-накрая престават да търсят истината в муцуната на политиката“, както Йегура избра да обобщи въпроса. По времето на инцидента с музикалната кутия, която подарил на сина си, цар Николай бил обграден от политически съмнения. Руският народ страдал от недоимък. Социалните противоречия били големи и бързо се задълбочавали. Значителни слоеве от средната класа и много изтъкнати личности от академичните среди открито му се противопоставяли. След неуспешната война срещу Япония той също така разбрал, че вече не може да разчита дори на своите войници. В няколко полка и подразделения в рамките на армията и на флота имало въоръжени бунтове. По време на революцията от 1905 година щурмували Зимния дворец в Санкт Петербург с убеждението, че той и семейството му са там. Възнамерявали да ги заловят, да го свалят от власт, а вероятно и да убият него и членовете на семейството му.

Това, което се случвало около него, което той можел да види със собствените си очи и да чуе със собствените си уши, в същото време имало малко общо с онова, което неговите съветници му казвали да прави. Руски аристократи, военни и собственици на земя, която е толкова голяма, колкото цели страни в Европа, мъже, които са непреклонни, упорити, нежелаещи да направят и най-малка отстъпка дори, несклонни да подадат на руския народ пръст, камо ли да му протегнат ръка.

Тогава се случва тази злополука със собствения му възлюбен син заради подаръка, който той лично му е подарил и който без малко да отнеме живота му. Цар Николай изпада в отчаяние и в нощта след инцидента се изповядва на личния си духовен наставник. Ако синът му умре, това може да се приеме като знак от Бог, че цар Николай вече няма неговата подкрепа. Това, което остава в този случай, е той сам да се оттегли и да предаде властта на онези мъже, които явно се противопоставят на него и на начина, по който управлява Русия, но с които все пак може да се разговаря.

— Не станало обаче така — заключи Йегура.

Алексей оцелява и според съветниците на царя нашият Господ не би могъл да даде по-ясен знак от този. Всичко може да си остане по старому, да си продължи точно както преди, докато девет години по-късно руската революция става политически факт. Разбира се, също така е вярно, че големите руски загуби по време на Първата световна война ускоряват това развитие. Йегура кимна замислено, така, както дори обикновените аматьори в политиката могат да правят.

— А какво се случило с музикалната кутия? Когато малчуганът му се възстановил, имам предвид — попита Бекстрьом, който беше свършил с мисленето и възможно по-скоро искаше да се върне към съществените икономически въпроси.

 

 

Музикалната кутия царят дал на Мария Павловна. При условие че я вземе със себе си в Швеция, така че да не му се налага да я вижда и да си припомня за случилото се.

— Според това, което се говори, тя помолила да й я дадат — каза Йегура. — Ако не била помолила, щели да я върнат на Фаберже.

— Значи не направили така — каза Бекстрьом. „Нека не забравяме онова там, за прованса“, помисли си той.

— Не — потвърди Йегура. — Обаче я заличили от счетоводните си книги. Онова там, с болестта на Алексей, било, разбира се, държавна тайна, но хората говорели през цялото време, затова без съмнение случилото се не било никак приятно. Най-малко за бижутерската фирма на Карл Фаберже. Че са я изработили за царя, това, естествено, е извън всякакво съмнение.

— Напълно сигурен ли си в това? — попита Бекстрьом. — Напълно сигурен ли си?

— Напълно сигурен съм. Комунистите взели цялата фирма през 1918 година. Клиентския регистър, произведените артикули и всичко останало. Книгата с имената на клиентите била от особен интерес за тях, тъй като възнамерявали да вземат обратно това, което клиентите на Фаберже откраднали от руския народ. Фаберже и неговите колеги, от друга страна, обаче не били толкова глупави и навреме заличили следите, които водели към най-деликатните персони от кръга на техните клиенти. Така че поръчка от царя за музикална кутия никой никога не бил получавал. Според книгите за поръчки и клиентския регистър, искам да кажа.

Когато съвременните историци разгледали старите документи на Фаберже, а такива имало с тонове, и когато архивите били отворени в началото на деветдесетте години на двайсети век, намерили чертежите на Хюгел, работните описания, поръчките за материала и сметките за възнагражденията. Освен това една много обемиста кореспонденция с Римски-Корсаков. Включително неговите собствени бележки, които са правени в различни варианти през цялото време, докато работата продължава. Че Карл Фаберже изработва музикална кутия, която изобразява Пинокио, е, значи, вън от всякакво съмнение.

„Склонен съм да се съглася с теб, защото я държах в ръката си“, помисли си Бекстрьом и кимна.

 

 

Съществуването на музикалната кутия беше факт. Много други неща бяха забулени в мъгла, поради големите безредия, избухнали по време на революцията и особено фактът, че почти всички пряко замесени е трябвало да жертват живота си.

— Царят и цялото му семейство, включително Алексей, който по това време е на тринайсет години, са убити от комунистите през лятото на 1918 година. Същата съдба сполетява стотици други членове на руската аристокрация и династията Романови.

— А какво е станало с италианката? Нали идеята поначало е била нейна, ако правилно съм разбрал. За онова там, с Пинокио, ми е мисълта.

— За нея и Сергей историята, в края на краищата, завършва щастливо. Те напускат Русия само два месеца след сватбата на Мария Павловна и принц Вилхелм. Сергей наистина е бил лош руснак, но също така бил и един много хитър руснак, така че той навреме урежда нещата си и прехвърля по-голямата част от състоянието си в Европа. Те се женят и заминават за Италия, като разпределят времето си между двореца във Флоренция, Френската ривиера, където те издигат великолепна вила на Кап Фера, и пътуванията им из Европа и останалата част от света. Красивата Анна Мария Франческа ди Бионди ражда едно след друго седем деца на принц Сергей.

Тя почива през 1975 година на деветдесет и две годишна възраст.

Съпругът й също достига достопочтена възраст. Той наистина бил двайсет и осем години по-стар от нея, но и той трябва да е минал деветдесетте, когато е напуснал този свят.

— Добре — каза Бекстрьом и вдигна ръце. — С какво мога да ти помогна?

— Няколко неща — каза Йегура и кимна любезно.

— Слушам те — отвърна Бекстрьом.

— Първо, можеш ли да ми помогнеш да намеря единайсет икони и една музикална кутия — каза Йегура. — Ако правилно съм разбрал, адвокат Ериксон е убит в жилището си в Олстен.

— Да — потвърди Бекстрьом с положително кимване. — Това не е тайна.

— Ако добре те познавам, скъпи приятелю, до този момент трябва да си добре запознат със ситуацията на местопрестъплението.

— По този въпрос можеш да бъдеш напълно сигурен — увери го Бекстрьом. — Неприятното в тази връзка обаче е, че не сме намирали нито икони, нито музикална кутия.

— Това не е хубаво — каза Йегура и поклати угрижено глава. — Той може, разбира се, да ги е оставил на съхранение някъде. Дали не би могъл да провериш тази подробност сега, когато знаеш какво търсиш?

— Разбира се — каза Бекстрьом. — Освен това, за съжаление, има информация, според която нещата не са в наша полза, а с нея положението е такова, че тя трябва да си остане изцяло между нас.

— И каква е тя?

— Свидетелски показания — каза Бекстрьом и кимна тежко в знак на потвърждение. — Според свидетелите, с които разговаряхме, двама души, вероятно извършителите, са изнесли два бели кашона за пренасяне на багаж непосредствено след като Ериксон е бил убит. Ако имаше старинни руски картини в тази къща, вече да сме ги намерили. Няма такива. Мога да те уверя в това.

— Много ми е неприятно да чуя това — каза Йегура и ако се съдеше по израза на лицето му, той нямаше предвид смъртта на адвоката.

— Ще се наредят нещата — каза Бекстрьом и сви рамене. — Има ли още нещо, с което мога да ти помогна?

— В такъв случай има две неща. Първо, как е станало така, че тази картина на Верешчагин се е озовала сред всички останали. Това си е чиста загадка. Няма никакво значение, че е нарисувана от руски художник. Мястото й изобщо не е сред тази колекция. Тя никога не е била притежавана нито от Мария Павловна, нито от принц Вилхелм. Тя е продадена на търг в Лондон в края на Втората световна война, за да се появи у нас седемдесет години по-късно. Не се връзва, чисто и просто.

— А второто? — попита Бекстрьом. — Какво е второто?

„Обикновено всичко се подрежда, рано или късно“, помисли си Бекстрьом, осланяйки се на опита, който бе придобил.

— Продължението на провенанса — каза Йегура. — Първо Мария Павловна, след това принц Вилхелм. До тук всичко е съвсем ясно. Бих искал да знам повече за това къде са се озовали нещата след това. Да ги е наследил Ленарт, синът на Вилхелм, не изглежда много вероятно, защото той живее в чужбина почти през целия си живот, докато по всичко личи, че различните предмети никога не са напускаш Швеция.

— Искаш да знаеш кой е дал на Ериксон задачата да продаде нещата — каза Бекстрьом. — Освен това каза нещо от рода, че ще падна от стола, когато чуя кой е той според теб.

— Всичко говори за това, че той трябва да е някой роднина на принц Вилхелм. Когато попитах Ериксон, единственото нещо, което той каза беше, че колекцията е била собственост на един и същ род от три поколения, но, разбира се, има няколко различни Бернадот, сред които може да се избира. Аз самият не успях да стигна далеч с моето разследване, но ако Ериксон е представлявал клиент, както твърдеше той, трябва да има пълномощни и различни други документи. Например пълномощно за Ериксон от неговия клиент.

— А какво би казал за самия крал? — попита Бекстрьом.

— С оглед на провенанса безспорно би било снизхождение, за което можем само почтително да благодарим — отвърна Йегура с доволна усмивка. — Но не, честно казано, не вярвам, че можем да се надяваме на това. Доколкото знам, Негово Величество никога не е продавал нищо от личните си колекции и освен това не вярвам той да има нужда от пари. Ако приемем, че все пак обстоятелствата са се стекли така, много ще ми бъде трудно да повярвам, че той в подобен случай би се обърнал към адвокат Ериксон и барон Фон Комер.

— Той има няколко деца, все пак — продължи Бекстрьом. „Може би е крайно време да провери онзи гном от Окелбу. Преди да стане принц, той очевидно е притежавал някаква стара спортна зала и в този бранш е гъмжало от шмекери“, помисли си той.

— Както казах, членовете на семейство Бернадот са много и по всичко личи, че става дума за някого от тях — настоя Йегура. — Ако мога сега да си пожелая нещо, каквото и да е — продължи той, — то, естествено, би било ти да намериш онази музикална кутия, за която ти разказах. Тя е произведение на изкуството от световно историческо значение. В сравнение с нея всичко останало е безинтересно.

— Да, разбира се — съгласи се Бекстрьом и поглади носа си. — Със сигурност още няма да вдигаме бяло знаме и ти обещавам, че ще направя сериозен опит. Дали случайно нямаш някоя снимка на тази музикална кутия, че да знам какво да търся?

— Да, имам, разбира се — каза Йегура, отвори кафявата си чанта, извади две снимки и ги подаде на Бекстрьом.

„Ето те и теб“, рече си Бекстрьом. Същата островърха червена шапка, жълто яке и зелени панталони, каквито имаше онази фигурка, която той така внимателно разклати, защото вярваше, че това в действителност беше емайлирана гарафа, пълна с някакво безумно скъпо уиски. Една снимка с прибран нос, както тогава, когато я държеше в ръката си, и една с порасналия нос, в цялата му дължина, когато Пинокио очевидно е спрял да лъже за момента.

— Един въпрос от любопитство — каза Бекстрьом. — Каква е цената на тази музикална кутия?

— Колкото си поискаш — отвърна Йегура. — Колкото си поискаш — повтори и разпери ръце.

— Не би ли могъл да бъдеш малко по-точен — каза Бекстрьом. „Проклет амбулантен търговец“, добави наум.

— Ако откриеш верния купувач… най-добре някой от онези руски олигарси… някъде около двеста милиона шведски крони, значи.

„Какви, по дяволите, ми ги говори този човек?“, слиса се Бекстрьом.

— Двеста милиона — повтори Йегура и кимна още веднъж, за всеки случай.

„Двеста милиона — повтори си Еверт Бекстрьом. — Какво, по дяволите, да правя сега?“