Нора Робъртс
Тъмната вещица (7)

Седма глава

Всичко в него сякаш бе рязко. Скулите, челюстта му, дори и дръзкият зелен поглед — както и блясъкът в очите му.

Влезе с полъх на вятъра, който накара кротко тлеещия торф да пламне изведнъж.

Както по-рано с Конър, неколцина от клиентите в бара го поздравиха. Но Конър бе приветстван с непринуденост и топлота. Посрещането на Финбар Бърк бе израз и на уважение, граничещо, помисли си Айона, с предпазливост и лека тревога.

Носеше черна кожена наметка, стигаща до коленете. Дъждът, който явно бе завалял, докато тя седеше на топло и сухо, се стичаше на капки по нея, както и по дългата му черна коса.

Самата тя леко притеснена, Айона извърна очи към Брана. Сега по лицето на братовчедка й не бе изписано нищо, сякаш онова мигновено завихряне на емоции бе само илюзия.

Фин си проправи път навътре и както Брана бе направила с Мийра по-рано, сложи длан на рамото на Бойл и на това на Конър. Но погледът му, отбеляза Айона, се спря на Брана.

— Не искам да ви прекъсвам.

— Ето го и него, най-сетне се завръща от дългите битки. — Конър се ухили дръзко. — И точно навреме, за да почерпи всички.

— Някои от нас са на работа утре — напомни Брана на брат си.

— Голям късметлия съм, че шефът ми е разбран и великодушен човек. За разлика от твоя — добави Конър с намигване към Брана, — който определено е голям тиранин.

— Готов съм да почерпя — обади се Фин. — Добър вечер, Мийра, как е майка ти? Чух, че не се чувствала много добре — добави той, когато тя само примигна насреща му.

— По-добре е, благодаря. Беше хванала бронхит и малко се залежа. Докторът я натъпка с лекарства, Брана — със супа, така че отново е добре.

— Радвам се да го чуя.

— Донесъл си ни дъжд — отбеляза Бойл.

— Явно. Брана. Изглеждаш чудесно.

— Добре съм. Май си съкратил пътуването си?

— Шест седмици ми стигат. Липсвах ли ти?

— Не. Никак.

Той й се усмихна — светкавично и отново рязко, после извърна яркозелените си очи към Айона.

— Ти сигурно си американската братовчедка. Айона, нали така?

— Да.

— Фин Бърк — каза той и протегна ръка над масата. — Тези тук явно нямат достатъчно добри маниери, за да ни представят един на друг.

Тя автоматично пое ръката му и усети топлината, рязкото парване на силата. Все така усмихнат, той повдигна вежда, сякаш искаше да каже: „Какво друго си очаквала?“.

— Още една халба „Гинес“ за теб? — предложи той.

— О, не, въпреки разбраните и великодушни шефове, това ми е лимитът. Благодаря все пак.

— Бих изпила един чай, преди да изляза на дъжда — обади се Мийра. — Благодаря, Фин.

— Чай да бъде. Още една халба, Бойл?

— С камиона съм, така че приключих.

— Аз съм пеша — вметна Конър, — затова ще изпия още една.

— Ще ти правя компания. — Фин едва се озърна и сервитьорката им побърза да се приближи. — Здрасти, Клеър. Дамите ще пият чай. С Конър искаме бира. „Гинес“ тази вечер.

Намери стол и го придърпа.

— Няма да обсъждаме работа по време на партито — каза той на Бойл. — Ще поговорим по-късно за това, макар че смятам, че и двамата сме наясно с всичко. Както и ти, Конър.

— Става. Изведох Мерлин на разходка няколко пъти, докато ти скиташе, а и Мийра също — осведоми го Конър.

— А и той самичък излиташе нанякъде, когато си поиска. Ще минеш ли през школата утре?

— Ще се постарая, както и през конюшнята.

— Гледай да размениш няколко думи с Кевин и Мууни. — Бойл вдигна халбата си. — Най-новото ти попълнение изтормози и двамата.

— Има огнен нрав и желязна воля. Теб измъчи ли те?

— Старае се. Харесва нея. — Бойл кимна към Айона.

Вперил поглед в очите на Айона, Фин потропа с пръсти по масата, сякаш отмерваше някакъв такт.

— Така, значи.

— След като зверски се постара да ме хвърли чак в съседната околия, тази американка тук го яхна и го поведе из манежа, сякаш е послушно пони.

Фин бавно се усмихна.

— Наистина ли? Значи си добра ездачка, Айона?

— Истина е и е добра ездачка — отговори му Бойл. — Сега работи за нас, за което те осведомявам лично.

— Радвам се, че си при нас. Значи си решила да поработиш по време на ваканцията?

— Аз… ще живея тук. Тоест вече живея тук.

— Ами тогава добре дошла у дома. Надявам се, че баба ти се чувства добре. Госпожа О’Конър, нали?

— Много е добре. Благодаря. — За да ги укроти, Айона стисна здраво ръце под масата. — Имах нужда от работа и Брана помоли Бойл да се срещне с мен. Работила съм за „Лоръл Райдинг Академи“ в Мериленд. Имам препоръки, работна автобиография. Тоест сега са у Бойл, ако искаш да ги видиш.

„Млъкни, млъкни вече“, заповяда си тя мислено, но нервността й надделя.

— Имате страхотна конюшня. Мийра ме разведе наоколо. И си напълно прав. Аластар има буен нрав и силна воля, но не е лош. Не му е в природата. Просто е ядосан и несигурен, озовал се е на непознато място, сред хора и коне, с които не е свикнал. Сега трябва да се докаже, особено пред Бойл. Слава богу — възкликна тя, когато чаят пристигна. Можеше да го използва, за да си затвори устата.

— Притесняваш я. — Развеселена, Брана се обърна към Фин. — Има навик да бъбри неспирно, когато е нервна.

— Така е. Съжалявам.

— И непрекъснато се извинява. Наистина трябва да престанеш с това, Айона.

— Да. Защо си купил Аластар? — подхвана тя. После вдигна ръка. — Съжалявам. Не ми влиза в работата. Освен това вече каза, че не искаш да говориш за бизнес.

— Красив е. Имам слабост към красотата и силата, и… магията.

— Той притежава всичко това — съгласи се Мийра. — И всеки, който поне малко разбира от коне, ще ти каже, че не е роден, за да разхожда туристи на гърба си ден след ден.

— Не, роден е за друго. — Погледна към Брана. — Нужен е за друго.

— Какви ги приказваш? — измърмори тя.

— Той ми проговори. Ти ме разбираш — обърна се той към Айона.

— Да. Да.

— Затова сега е тук, а на път насам е най-красивата кобилка в западните графства. Също с буен нрав, двегодишна и красива като принцеса. Казва се Аня — като кралицата на феите. Ще ги сватосаме, Бойл, когато тя съзрее достатъчно. Дотогава ще се справя добре с прескачането на препятствия, дори и с неопитни ездачи, мисля.

— Не казвай, че си мислиш само за разплод. — Брана побутна чая си настрани.

— О, скъпа, това винаги е в мислите ми.

— Знаел си, че е дошла и какво означава това. Вече е започнало.

— Ще поговорим за това. — Фин сложи длан върху тази на Брана над масата. — Но не в бара.

— Не, няма да е в бара. — Тя издърпа ръката си изпод неговата. — Знаеш повече, отколкото казваш, и искам да чуя цялата истина.

В очите му проблесна раздразнение.

— Никога не съм те лъгал, сърце мое. Нито веднъж през живота си и ти го знаеш. Дори и когато една лъжа можеше да ми даде най-желаното на света.

— Да оставиш недоизказани неща, е като да излъжеш направо. — Тя стана. — Имам още работа. Бойл, закарай, моля те, Айона до хотела й с камиона си. Не искам да минава нощем през гората.

— О, но…

— Ще се погрижа. — Бойл спокойно прекъсна възраженията на Айона. — Не се тревожи.

— Ще ти пратя онзи мехлем сутринта. А с теб ще се видим утре след работа, Айона. Имаме да вършим още много.

— Да го вземат мътните — въздъхна Конър и понечи да стане, след като Брана си тръгна.

— Не, остани и си изпий бирата. — Мийра разтри рамото му, сякаш да прогони напрежението, докато ставаше. — Аз ще ида с нея. И бездруго е време да вървя. Благодаря за чая, Фин, и добре дошъл у дома. Сигурно ще се видим пак утре.

Мийра грабна якето си и го нахлузи, докато бързаше към вратата на бара.

Конър потупа ръката на братовчедка си.

— Ще трябва да свикнеш с това.

— Самата истина — измърмори Фин, после с престорена небрежност се облегна назад и се усмихна. — Често предизвиквам лошо настроение у Брана. Е, кажи ни, Айона от Америка, какво видя и направи в Ирландия?

— Аз… — Как можеха да продължат с приятелските закачки, когато въздухът направо искреше от ярост и болка? — Ами… нищо особено. И същевременно страшно много, предполагам. Дойдох да се запозная с Брана и Конър и да си намеря място за живеене, работа. Вече намерих. Но още не съм имала време да видя каквото и да било наоколо. Толкова е красиво, че това ми стига.

— Ще трябва да те поразходим и да ти покажем забележителностите. Казваш, че си намерила място за живеене, така ли? Бързо действаш.

— Отседнала съм в замъка Ашфорд за няколко дни.

— Това вече е истински лукс.

— Така е. После ще живея с Брана и Конър. — Забеляза как очите му блясват, присвиват се и бързо се местят към Конър. — Това проблем ли е?

В отговор Фин се наведе над масата и продължи да я пронизва с поглед.

— Познала те е. Тя протяга ръка на мнозина, но малцина държи близо до себе си. Домът е нейното убежище. Ако нейният дом е и твой, значи те е познала. Грижи се за тях — измърмори той към Конър. — В името на всичко свято.

— Не се съмнявай в това.

— Като стана дума за недоизказани неща… — Объркана, Айона се озърна от единия към другия, после и към Бойл, който седеше, без да отрони и дума. Нямаше да изкопчи нищо от тях, не и в този ден и час. — Трябва да вървя. Благодаря за вечерята, Конър, а на теб за чая, Фин. Няма нужда да ме караш с камиона си до хотела, Бойл.

— Тя ще ме одере жив, ако не го направя, и може да го направи съвсем буквално. Ще те видя у дома — подхвърли той на Фин.

— Скоро се прибирам.

Айона нямаше какво да стори, освен да тръгне към вратата. Хвърли поглед през рамо и забеляза, че Фин е надвесен мрачно над халбата си, докато Конър се е привел напред и му говори нещо бързо и тихо.

Излезе навън във вятъра и дъжда и в крайна сметка изпита благодарност, че ще я закарат с кола.

— Заедно ли живеете с Фин?

— Имам си лично местенце над гаража и се възползвам от къщата му, когато реша, тъй като той по-често отсъства, отколкото е там. Удобно е и за двамата да живеем близо до голямата конюшня.

Отвори вратата на стар пикап с избеляла червена боя и пресягайки се вътре, избута разпилените по седалката неща.

— Съжалявам за това. Не очаквах да имам пътник.

— Не се притеснявай. Истинно облекчение е да видя, че още някой е разпилян като мен.

— Ако е така наистина, считай се за предупредена. Събирай си боклука и разтребвай след себе си. Брана е много подредена и ще те преследва като куче, ако зарязваш наоколо вещите си.

— Ясно.

Покатери се и се настани сред папки с твърди корици, опаковки, стара хавлия, разни парцали, както и една плитка картонена кутия, в която имаше шило за копита, рингове за юзди, няколко батерии и отвертка.

Той се качи от другата страна и пъхна ключа в стартера.

— Почти нищо не каза вътре.

— Тъй като съм приятел с всички засегнати в спора, смятам, че е най-добре да стоя настрани като цяло.

Камионът подрусваше, а дъждът трополеше над главите им, когато Айона се облегна назад.

— Те са двойка.

— Кои?

— Брана и Фин. Или са обвързани, или са били преди. Сексуалното напрежение беше толкова осезаемо, че ушите ми още бучат.

Той се размърда и се намръщи, загледан в пътя.

— Няма да клюкарствам за приятели.

— Не е клюкарстване. А просто наблюдение. Сигурно е сложно и за двамата. И е ясно, че трябва да знам какво става. Ти знаеш повече от мен, а аз съм замесена в това.

— Сама си отговорна, доколкото виждам.

— Може и така да е. И какво от това? Как разбра, че съм като тях?

— Познавам ги открай време, бил съм част от живота им. Видях същото у теб, когато беше с коня.

Тя свъси вежди и се извърна с лице към него.

— Повечето хора нямаше да са толкова спокойни. Ти защо го приемаш толкова леко?

— Познавам ги открай време — повтори той.

— Не разбирам как може да е толкова просто. Мога да правя това. — Изпъна ръка и съсредоточавайки се, успя да запали мъничък пламък в дланта си.

Беше жалко пламъче в сравнение с онова, което можеше Брана, но Айона се бе упражнявала от време на време.

Той едва й хвърли бегъл поглед.

— Много удобно, ако си на излет и изгубиш кибрита.

— Хладнокръвен си — възхити се тя. — Ако бях спретнала този номер на мъжа, с когото излизах, щеше да мине право през вратата, оставяйки дупка с очертанията на силуета си като в анимационен филм.

— Сигурно не си е падал много по излетите.

Тъкмо щеше да се засмее, но забеляза мъглата да се надига отпред на пътя като стена. Ръцете й се свиха в юмруци, когато камионът нагази в нея, а после ги стисна още по-здраво, когато мъглата ги обгърна отвсякъде.

— Чуваш ли това? Можеш ли да го чуеш?

— Какво да чуя?

— Името ми. Все повтаря името ми.

Макар да бе принуден да се движи едва-едва, Бойл стискаше здраво волана.

— Кой повтаря името ти?

— Кеван. В мъглата е. Може той самият да е мъглата. Не го ли чуваш?

— Не. — И досега никога не бе го чувал. Нямаше нищо против това да си остане така. — Мисля, че е добре утре пак да работиш заедно с Мийра.

— Какво? Какво?

— Искам тя да одобри, преди да изведеш сама клиенти на разходка. — Говореше спокойно, шофираше бавно. Можеше да мине по този път и със затворени очи и сега усещането бе почти същото. — И искам да видя как се справяш като инструктор. Там ще работиш заедно с Мик или с мен от време на време. Умееш ли да скачаш?

Знаеше, че го е правила и има достатъчно победни ленти и трофеи, за да го докаже, както и удостоверение, че има право да преподава. Беше чел автобиографията й.

— Да. Състезавам се от осемгодишна. Исках да се пробвам за олимпийския отбор, но…

— Прекалено голям ангажимент?

— Не. Искам да кажа, да. В известен смисъл. За такъв тип тренировки е нужна голяма подкрепа от семейството. Както и финансова помощ. — Докато очите й шареха наляво и надясно, тя прокара длан от гърдите към шията си, после отново я свали. — Чу ли това? Господи, не го ли чуваш?

— Това го чух. — Дивият вой предизвика студени тръпки по гръбнака му. А това, помисли си той, беше нещо ново — поне за него. — Предполагам, че не му е приятно да го заглушаваме.

— Защо не те е страх?

— Нали се возя с вещица? От какво да ме е страх?

Тя се засмя задавено, помъчи се да успокои пулса си.

— Днес се научих да вдигам перце във въздуха. Не мисля, че ще имам голяма полза от това.

А той си каза, че има двата си юмрука, както и джобния нож в джинсите, ако се наложи.

— Аз и толкова не мога. Виж там, мъглата се вдига и пред нас е Ашфорд.

И наистина беше там — великолепният приказен замък в цялата му прелест, с грейнали в златисто прозорци.

— Върнали са се там. Първите трима. Върнали са се обратно години след като майка им ги е отпратила, за да ги спаси. Останали са в замъка, били са в гората. Сънувах как най-малката дъщеря се връща, яхнала коня си както по-рано като малка. Яздела кон на име Аластар.

— Ясно. Не знаех името на коня. Това обяснява нещата, нали?

— Не знам какво обяснява. Не знам какво се очаква да направя.

— Каквото е нужно.

— Каквото е нужно — прошепна тя, когато той спря пред входа на хотела. — Добре. Добре. Благодаря, че ме докара и че си поговори с мен, докато минавахме през онова странно място.

— Няма проблем. Ще те изпратя до стаята.

Тя понечи да възрази. Беше само на няколко крачки от вратата. Но спомнила си за гласа в мъглата, промени решението си. Хубаво беше да я придружава едър и силен мъж. Нямаше нищо срамно в това.

Заедно влязоха в топлото и пищно фоайе, отрупано с цветя. И бяха посрещнати с усмивка от жената, която бе дежурна на рецепцията.

— Добър вечер, госпожице Шиън. Бойл, радвам се да те видя.

— До късно ли работиш, Бриджит?

— Да. И добре че е така, защото пак заваля. Ето ключа ви, госпожице. Надявам се, че денят ви е бил приятен.

— Да, благодаря. И на теб благодаря отново, Бойл.

— Ще те изпратя до стаята ти.

— О, но…

Той просто взе ключа от ръката й и погледна номера.

— В старата част е, нали? — С тези думи хвана Айона за ръка и я поведе нататък по коридора.

— Сега насам. — Айона зави в правилната посока.

— Това място е като лабиринт.

— Част от очарованието му. — Опита се да не се тревожи, че момичето от рецепцията може да си помисли, че са двойка.

Той спря пред вратата й, отключи я. След като я отвори, огледа вътре много внимателно.

— Да, доста си разпиляна.

— Както вече споменах. — Очите й се разшириха, когато той прекрачи прага решително. Едва ли си мислеше, че…

Бойл взе химикалката с логото на хотела от нощното шкафче, надраска нещо на едно листче.

— Това е мобилният ми телефон. Ако се притесниш, звънни ми. Най-добре се обади на Брана, но аз съм само на няколко минути оттук, ако има нужда.

— Много… много мило.

— Не се впечатлявай толкова. Току-що те наех на работа, нали — вече подписах всички документи. Няма да те оставя да хукнеш обратно към Америка. Заключи вратата и право в леглото! Пусни си телевизора, ако ти се струва прекалено тихо тук.

Отиде до вратата и я отвори.

— И не забравяй — каза той, загледан в нея. — Можеш да държиш в дланта си пламък, който сама си сътворила.

Затвори след себе си. Тя тъкмо се усмихна, когато силното му тропане я накара да подскочи.

— Заключи проклетата врата!

Тя се втурна натам и я заключи. Остана заслушана в стъпките му, които заглъхваха по коридора.

 

 

Сключи сделка сама със себе си. На работното си място щеше да мисли само за работа. Не можеше и не биваше да допуска онова, срещу което трябваше да се изправи, да й попречи да си изкарва прехраната.

Когато приключи с работата си, ще използва колкото време можеше да й отдели Брана. Щеше да учи, да се упражнява, да проучи всичко.

Но щеше да настоява да получи отговори.

Затова се зае да рине тор, да чисти, търка, да мъкне кофи с вода, да храни и пои животните. И се постара да стои далеч от Бойл. Споменът за прибирането към хотела и паниката й я караше да се чувства неловко. Тя беше тази, която имаше специална сила, колкото и необработена да бе все още, а беше се огънала и разтреперила, беше оставила той да се грижи за нея.

Още по-лошото бе, че само за миг — може би два или три мига — когато бе влязъл в стаята й, тя бе останала с грешно впечатление за намеренията му. Крайно тъжен факт, който бе принудена да приеме, когато се измъкна от прегръдката на съня. И този път не бе сънувала зли магьосници и сенки в мрака, мислеше си тя, докато сресваше гривата на Спъд.

Беше сексуален сън, при това много приятен, в който бяха двамата с Бойл насред поле с макове като в историята за магьосника от Оз.

И съвсем не бяха сънени при това.

Това подсъзнателно откритие добавяше доста тежест към усещането за неловкост.

Мийра надникна в отделението. Днес бе с яркозелена шапка с козирка, а косата й бе вързана на дълга опашка отзад.

— Направила си плитки в гривата на Куин Бий.

— О, да. Аз само… ще ги разплета веднага.

— Не, недей. Изглежда очарователно и направо се кипри с новата си прическа. Само не го прави с гривата на някой от жребците. Бойл ще се намуси и ще каже, че ги глезим, все едно са за показ, а не най-обикновени ездитни коне. Такъв си е нашият Бойл.

— Забелязах. Двамата се допълвате.

— Е, надявам се да е така. Небето се изясни, така че следобедната разходка остава. Смениха си часа за три с надеждата за по-хубаво време и изглежда, че ще е такова. В групата са четирима — две приятелски двойки от Америка, така че ще ти е приятно. Бойл е пратил да доведат Руфъс — едър и игрив кон. Единият от клиентите ни е висок близо два метра.

— Колко прави това?

— О, по американските мерки ли? — Тя се намръщи, побутна шапката и се почеса по главата. — Към шест фута и половина май. Иначе тук ще оседлаем Спъд, Бий и Джак. Ти си избери някой от останалите.

— Може би Цезар, освен ако ти не го искаш.

— Вземай го. — Мийра си отбеляза нещо в папката. — Поискаха час и половина, така че днес ще видиш повече от вчера.

— Искам да видя всичко. Мийра? — Вината, която изпитваше заради съня си, не я оставяше на мира. — Исках само да ти благодаря, че остави Бойл да ме изпрати до вкъщи снощи.

— Нямам навик да го оставям на когото и да било, но можеш да го задържиш, ако искаш.

— О, да не сте се скарали?

— За какво? — Озадаченото й намръщване премина в изненада, после тя се засмя лукаво. — О! Мислиш, че двамата с Бойл имаме връзка. Не, не, не! Обичам го до полуда, но не го искам в леглото си. Все едно да правя секс с брат си. А тази мисъл вече ме отказа от обяда.

— Не сте ли… — Сега вече наистина се притесни. — Просто предположих.

— Приличаме ти на двама влюбени, така ли?

— Има нещо, ами, доста интимно помежду ви, затова си помислих, че сте заедно. В този смисъл.

— Като близки роднини сме.

— Ясно. Добре. Предполагам, че е добре. Може да е и проблем.

Мийра се облегна на ниската вратичка на отделението.

— Удивляваш ме, Айона. Какъв проблем?

— Просто, когато си мислех, че сте заедно, имах основателна причина да не обръщам внимание на… — Тя размърда пръсти пред стомаха си.

— Изпитваш… — Мийра имитира жеста й. — Към Бойл.

— Изглежда страхотно на кон и без него. Когато го зърнах първия път, аз направо… уха. — Сложи едната си ръка върху сърцето, а другата върху стомаха, лекичко се тупна и на двете места.

— Така ли било?

— Толкова е корав и опак. Има такива големи ръце, а и онзи белег — продължи тя, докосвайки веждата си. — А очите му са като на лъв.

— Като на лъв — повтори Мийра, сякаш да изпробва думите. — Ами, предполагам, че са такива. Бойл Макграт, царят на животните. — Отново се засмя гръмко.

— Това е само външността му, която е ужасно привлекателна. Отгоре на всичко беше много мил с мен. А след това и сексът. На сън — побърза да поясни тя, когато Мийра зяпна. — Сънувах секс с него снощи и се почувствах много гузна, защото наистина те харесвам. И сигурно изобщо не искаш да знаеш за това.

— Грешиш много. Искам да чуя абсолютно всичко с най-големи подробности.

Айона простена през смях и закри лицето си с длани.

— Ти си му приятелка. Ако му кажеш, че американката си пада по него, той или ще припадне от смях, или ще ме уволни.

— Нито едното, нито другото, но защо да му казвам подобно нещо? Има си твърдо правило за женска солидарност в такива случаи. Струва ми се, че важи по цял свят.

— Разбира се, че има. Както и да е, мисля, че вероятно още се настройвам на тукашното часово време, объркана съм и тепърва осъзнавам какво става. Нищо не е станало. Ще ми мине.

— Може би е хубаво първо да пояздиш с него, преди да…

Тя прекъсна изречението си, когато отвън долетяха силни викове.

— О, господи.

Мийра се завъртя на пети и решително хукна навън, а когато гласовете — мъжки и силно ядосани — станаха още по-силни, Айона я последва.

Бойл се бе изправил пред много набит и едър тип с червена шапка и карирано сако. Грубиянът, чието лице бе почти толкова червено, колкото и шапката му, забоде пръст в гърдите му.

— Дойдох тук като разумен човек, макар ти да си лъжец и измамник.

— Пак ти казвам, Райли, с теб приключихме отношения. Разкарай се от земята ми и стой далеч от нея.

— Ще се махна от проклетата ти земя, когато ми върнеш коня, който направо открадна от ръцете ми, или ми платиш справедлива цена за него. Да не си мислиш, че можеш да ме крадеш? Мръсен крадец. — Той бутна Бойл и го накара да отстъпи две крачки назад.

— О, господи — измърмори Мийра. — Стана тя каквато стана.

— Не ме докосвай повече — предупреди го Бойл много тихо.

— О, не само ще те докосна, глупак такъв.

Райли замахна с юмрук. Бойл премести тежестта на тялото си, наведе глава и юмрукът изсвистя покрай ухото му.

— Да извикаме полиция. Или въоръжена охрана, или както там се казва.

Мийра само й хвърли бегъл поглед.

— Няма нужда.

— Давам ти още един удар. — С ръце, отпуснати край тялото, Бойл разпери длани. — Удари ме, ако си решил така, но ти казвам, че няма да ти се размине безнаказано.

— Ще те смеля на кайма. — Райли го нападна, вдигнал юмруци и свел глава.

Бойл пристъпи встрани с танцова стъпка, обърна се и му нанесе два кратки удара.

Дали го улучи в бъбреците, зачуди се Айона, отворила широко очи. О, господи!

Райли залитна, но остана на крака, замахна пак. Ударът мина край рамото на Бойл, след като го отклони с ръка.

После той атакува. Прав десен в челюстта, ляв — по носа. Изненадващ удар, ъперкът — отбеляза мислено Айона, — ляво кроше. Два юмрука в корема.

Бърз, страшно бърз. Подскачаше леко и пъргаво, едва реагираше, когато Райли успееше да нанесе удар. Голите му юмруци се забиваха и мачкаха кости и кожа. Райли, с окървавен нос и уста, се хвърли напред със залитане. Бойл се извъртя, вдигна рязко юмрук — това определено беше ъперкът — и улучи челюстта като стрела, политнала към центъра на мишената.

Понечи да продължи, после се спря.

— По дяволите — чу го да мърмори тя, когато само опря ботуш в задника на Райли и го бутна по лице на земята.

— О, боже. Мили боже.

— Свърши вече. — Мийра я тупаше по рамото. — Малко ступване.

— Не. Аз… — Тя размърда пръсти пред стомаха си.

Мийра се ухили задавено.

— О, да, искрено ме удивляваш.

Само на няколко крачки встрани Фин гледаше от гърба на неспокойния Аластар.

— Пак ли? — кротко попита той.

— Този глупак не искаше да се махне оттук. — Бойл облиза разранените кокалчета на пръстите си. — А му дадох достатъчно възможности.

— Видях как му ги даваш, докато яздех насам, но как да си тръгне човекът, когато юмрукът ти беше в лицето му?

Бойл само се ухили.

— Това беше след възможностите.

— Е, да се погрижим да оживее, тъй като нямам никакво желание да ти помагам да скриеш трупа му тази сутрин. — Докато слизаше от коня, той сви пръст и повика Айона. — Точно ти. Имай добрината да завържеш Аластар за онзи стълб. Не го разседлавай.

Когато й подаде юздите, тя побърза да ги хване.

Бойл отново използва ботуша си, за да обърне Райли по гръб.

— Носът му е счупен, определено, и няколко зъба са разклатени, но ще го преживее.

Фин стоеше с ръце в джобовете, докато и двамата оглеждаха изпадналия в безсъзнание Райли.

— Предполагам, че е свързано с онзи кон, който спечели от него.

— Точно така.

— Отлична работа. — С весело подсвиркване Мик излезе от конюшнята, понесъл кофа вода. — Реших, че ще ви потрябва.

Фин взе водата.

— Дръпнете се — посъветва ги той, преди да плисне кофата в лицето на Райли.

Мъжът се задави, закашля се. Очите му се отвориха и замъглиха от болка.

— Готов е. — Бойл се наведе, сграбчи едната му ръка. С въздишка Фин хвана другата.

Айона разсеяно галеше Аластар, докато гледаше как замъкнаха човека до камиона му, повдигнаха го и го натъпкаха вътре. Не можеше да чуе какво си казваха, но само след малко камионът потегли с леко лъкатушене.

Също като нея и мъжете го наблюдаваха. После Фин каза нещо, което накара Бойл да се разсмее гръмко, преди да метне ръка през рамото на Фин и да тръгнат заедно обратно.

Тогава я забеляза — тази непринуденост в отношенията им. Осъзна, че двамата са повече от съдружници. Много повече от приятели дори. Бяха като братя.

— Представлението свърши за днес — викна Бойл. — Има работа за вършене.

След тези думи всички работници, които се бяха насъбрали наоколо, се разотидоха.

Айона се прокашля.

— Трябва да почистиш наранените кокалчета на пръстите си.

Бойл само ги погледна и отново ги пъхна за миг в уста. После сви рамене и влезе вътре. Фин спря до нея.

— Побойник е нашият Бойл.

— Другият започна.

Сега вече Фин се засмя.

— Не се съмнявам. С годините Бойл се научи да изчаква, докато го провокират сериозно, и много рядко нанася първия удар. Иначе още преди седмици щеше да натупа Райли както му се пада, вместо да се обзалага с него.

Беше най-добре да не се меси. По-добре…

— Какъв беше облогът?

— Райли е търговец на коне от най-долнопробните. Една от кобилите му била много зле гледана. Казват, че била кожа и кости, болна и куца. Искал да я продаде за кучешка храна.

Очите й пламнаха и тя изръмжа с оголени зъби:

— И на мен ми се ще да го ударя с юмрук.

— Ръцете ти не са за това. — Фин забеляза как Аластар бутна с нос рамото на Айона, както и как тя сведе глава към неговата. — Най-добре използвай краката си в такива случаи и се цели в слабините.

— С най-голямо удоволствие в този случай.

— Ще ти разкажа аз, тъй като Бойл вероятно няма — понеже говори малко, ако изобщо си отвори устата. Той предложил на Райли сума, която щял да получи при продажбата й, и дори малко отгоре, но тъй като Райли не харесва особено Бойл, нито пък мен, поискал двойно повече. Тогава, понеже е хитър търговец, макар да не му личи, Бойл се обзаложил с него кой от двамата може да изпие повече уиски и да остане прав. Ако спечелел Райли, Бойл щял да му плати исканата цена. Ако Бойл спечелел облога, Райли трябвало да му даде кобилата за първоначално предложената сума. Собственикът на бара записал условията на облога в тефтера си и доста хора заложили големи суми, казват.

Докато говореше, Фин отвърза юздите от стълба.

— И в края на дългата вечер нашият Бойл останал прав до бара, макар да съм сигурен, че на другия ден е имал зверски махмурлук. Получил и кобилата.

— Облогът е бил за надпиване.

— Както вече казах, нашият Бойл е помъдрял с годините. Хайде сега. — Фин подаде юздите на Айона и направи кошничка с ръцете си. — Скачай горе.

В главата й кръжаха безброй въпроси, впечатления, когато стъпи в сплетените ръце на Фин и уверено яхна Аластар.

— Искам да ви видя и двамата на манежа. Покажете ми какво можете.