Нора Робъртс
Тъмната вещица (6)

Шеста глава

Уверена, че знае къде отива, Айона забърза през гората. Видя млада двойка, излязла на разходка — хванати за ръце. Помисли си, че вероятно са гости на хотела, може би на меден месец. Туристи, които се възползваха от сухото време и оскъдните слънчеви лъчи.

Тя също щеше да е гост в хотела още няколко дни, но вече не беше турист. Беше имигрант.

Звучеше й странно и някак очарователно, макар и да миришеше на коне и може би малко на оборски тор. Но тъй като вече малко закъсняваше, не искаше да губи време, за да се отбие през стаята си, да си вземе душ и да се преоблече.

Трябваше да си направи някакъв примерен план, каза си тя, в който да включи посещението в школата за соколи и отиването до Конг. Може би щеше да е възможно да го направи в обедната си почивка на следващия ден — стига да имаше такава. Ако Конър имаше желание, би могла да го почерпи бира в селото след урока й с Брана, може би дори щяха да вечерят заедно.

И нямаше търпение да прати имейл на Нан, за да й разкаже за работата, как е минал денят й и какво е научила от Брана. Животът й, толкова разпилян и безрадостен само допреди няколко дни, сега бе пълен с възможности.

Сега това беше нейният път — до работата, до дома. Никакво чакане в задръствания, докато се прибере в малкия си апартамент. Никакво бленуване на приключения, защото сега изживяваше такова наистина.

Повече нямаше да се чуди какво точно й липсва, че хората толкова лесно си тръгваха от живота й. Този път тя си бе тръгнала. Не, поправи се тя, беше пристигнала. Това бе далеч по-важно.

Сега само от нея зависеше да го изпълни със смисъл.

Когато стигна до изкорененото дърво, усети онова притегляне, онзи копнеж и чу примамливо прошепнато името си. Спря за миг и се огледа, но не видя никого.

Но го чу отново — тихо и почти нежно прошепване на името й.

Поколеба се — не се ли виждаше някаква светлинка, слаба и далечна, примигваща отвъд преградата от клони? Като светлина в прозорец на уютен дом?

Макар да си напомни, че вече закъснява и че Брана й е казала да не се помайва там, да не минава нататък, тя направи крачка напред.

Само за минутка, колкото да надникне.

Още една крачка и всичко доби някакъв приказен оттенък. Светлината стана по-ярка, шепотът — по-настоятелен, а някаква сънливост я приласка в топлите си прегръдки и се просмука във вените й.

У дома, помисли си тя отново. Толкова дълго бе мечтала за дом. А това…

Когато пръстите й докоснаха зелените лиани, въздухът сякаш запулсира като ударите на сърце, светлината помръкна и стана призрачна.

Зад нея кучето излая рязко и я стресна.

Тя потрепери като човек на ръба на пропаст и направи няколко крачки назад, докато застана редом с кучето, опряла длан върху красивата му глава.

Собственото й дишане така отекваше в главата й, че едва можеше да чуе мислите си.

— Щях да премина отвъд. Струваше ми се, че трябва да го направя, и го исках повече от всичко на света. Радвам се, че се появи, и съм сигурна, че не е било случайно. Тръгваме. Предполагам, че тя ни чака и двамата.

Вятърът се усили, когато тръгнаха да се отдалечават. Преди да стигнат края на гората, заваля и дъжд — от едничкия облак в небето, доколкото можеше да види Айона, тъй като слънцето продължаваше да сияе нежно.

Двамата с Кател забързаха крачка. Макар да се бе запътила към вратата на къщата, зърна Брана в ателието и смени посоката.

Както и предния път, в ателието ухаеше прелестно — на пушек и билки, и на восък. Брана се изправи, косата й бе свита на кок, а пуловерът й с цвета на зрели сливи стигаше почти до ханша. Сложи бяла саксия на работния плот, добави бяла купа, голяма бяла свещ и бяло перо.

— Закъснях. Съжалявам, но…

— Оставила си ми съобщение на телефона, че ще закъснееш. Няма значение. — Загледа се в Айона, докато Кател отиде и се отърка в краката й. — Поздравления. Добре ли мина първият ти ден?

— Страхотно. Прекрасно. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Докато говореше, Айона изтича през стаята и прегърна силно Брана.

— Добре, добре. — Брана лекичко я потупа по гърба. — Все пак Бойл те е назначил на работа.

— Ти ми даде шанс да прекрача прага. — След още едно притискане Айона отстъпи назад. — Това е всичко, което бих могла да искам. Почувствах се… на мястото си от първия миг — разбираш ли какво имам предвид? Всичко сякаш се намести. А Мийра — познаваш Мийра.

— Познавам я. — С привична лекота Брана се обърна и сложи чайника. — Моя много добра приятелка и човек, на когото можеш да разчиташ.

— Веднага ми допадна, сигурно и това е част от цялото. Разведе ме наоколо, преди Бойл да се появи, а после се запознах и с Мик — вероятно и него познаваш.

— Така е.

— Толкова е забавен и знае безброй истории. Вече съм малко влюбена в него.

— Има жена и четири деца, а вече очаква и първото си внуче.

— О, нямах предвид… шегуваш се. Както и да е, беше страхотно, просто страхотно. Въпреки че Бойл беше в лошо настроение.

— Случва му се. — Брана сложи курабийки в една чиния — днес бяха шоколадови.

— Появи се, яхнал кон — като на кино — той и онзи великолепен кон. И двамата толкова ядосани и красиви, и… хм, корави. Той проклинаше коня. Почти съм сигурна, че и конят му отвръщаше подобаващо. Съдружникът му — Фин, нали — го купил и го изпратил на Бойл. Направо е смайващ.

— Конят, предполагам.

— Да. Е, и Бойл не е за изхвърляне. Аз дори за няколко минути… — Тя лекичко потупа с длан сърцето си. — Само докато го гледах. Много жалко, че изпада в мрачно настроение, защото наистина си го бива. — Тя се усмихна широко, вдигна очи към тавана и размаха ръка пред лицето си. После очите й се разшириха. — О, боже, ти и Бойл да не сте заедно?

— Имаш предвид романтична връзка? Не. — Брана се засмя, развеселена, и се зае да запарва чая. — Двамата с Конър са приятели от деца и по тази причина с него сме приятели, откакто се помня. Чудесен човек е, с гореща кръв, но също както на Мийра, и на него може да се разчита в добро и лошо.

— Хубаво е да го знам, а и истината е, че днес имаше основание за лошото си настроение. Аластар му играеше по нервите и вече бе ухапал един от работниците в конюшнята. Изритал друг и мисля, че…

— Чакай. — Брана сграбчи ръката на Айона, за да спре потока от думи. — Аластар ли каза? Конят е Аластар?

— Да. Какво има? Какво не е наред?

— Фин е купил коня и го е изпратил тук?

— Да. Мийра каза, че Фин още обикаля, но е изпратил коня преди няколко дни.

— Така. — Брана си пое дълбоко въздух и за миг опря длани на плота. — Той знае.

— Кой и какво? Плашиш ме, Брана.

— Фин. Знае, че си тук. Или знае, че тримата сме заедно. Че се очаква да започне. Аластар, казват, било името на коня на Тийгън. Той бил първият й водач.

— Аластар. Не знаех, но… с него сякаш се разпознахме един друг. Имаше някаква връзка, но реших, че просто усещам, че той се нуждае от мен, нуждае се от някого, който го разбира. Аластар. Конят на Тийгън. Не мислиш, че е просто съвпадение.

— Ти дойде, а сега и този кон. А и Бойл ти го е довел тази сутрин, нали така? Много ясно, че не мисля, че е съвпадение, а като добавиш и Финбар Бърк, няма място за съмнение.

— Откъде би могъл да знае за мен или името на коня на Тийгън?

Брана остави чашите и те изтракаха върху масата.

— У него има сила.

— Като нас ли е? Фин?

— Той не е като никой друг, но също носи кръвта, както и ние. Потомък е на Кеван, черния магьосник.

— Чакай малко. Чакай. — Опита се да приеме казаното, дори притисна с длани слепоочията си, сякаш да задържи всичко в главата си. — Това нали е злият магьосник, онзи, когото Сърха е убила — или почти убила? Този Фин е негов потомък?

— Така е. — С блеснали очи и мрачно изражение Брана нетърпеливо напъха обратно в косата си една разхлабена фиба. — Носи знака — а именно Тийгън е белязала Кеван. У него има сила и е от кръвта на Кеван.

— Зъл ли е?

С нетърпелив жест Брана махна с ръка във въздуха, после наля чай.

— Със сигурност няма прост отговор на подобен въпрос. Не е навредил никому, а аз бих разбрала, ако се е случило. Но той е от кръвта на Кеван, а времето наближава. Изпратил е коня, за да знаем.

— Но нали да имам Аластар до себе си, е предимство за мен? За всички нас? За нашата страна в битката?

— Ще видим какво ще стане.

— Не разбирам. — Понеже й бяха подръка, Айона си взе от курабийките и размаха една във въздуха. — Той е съдружник на Бойл и негов приятел — това го разбрах. Не разбирам как може да е опасен, ако…

— На този въпрос е по-лесно да се отговори. Фин е опасен и винаги е бил такъв.

— Но щом Бойл е толкова добър човек, как може да са приятели?

— Животът е загадка.

— Сега поне ми е ясно как Бойл разбра, че съм… нали знаеш.

С въздишка Брана вдигна чаша към устните си.

— „Вещица“ не е лоша дума, Айона. Ти си такава.

— В моето ежедневие не се е говорило често за това. Полека-лека свиквам с факта. Трябваше да ти го кажа преди, веднага. Той знаеше. Не съм му казвала — защо да го правя — но той разбра. Не изглеждаше особено притеснен от това, но след като е приятел с магьосник…

— Фин е като нас — вещица.

— Правилно. Просто ми звучи много момичешко.

— Имаш много да учиш, братовчедке. — Подаде на Айона чая й.

— Първо трябва да ти кажа още нещо. Никога не нарушавам дадена дума. За мен е важно. Но днес, докато се връщах от конюшнята, тръгнах да минавам през преплетените клони и лиани. Нямах намерение да го правя, но ми се стори, че видях светлина и чух името си — отново и отново. Беше почти като в съня ми. Почувствах се извън тялото си и притеглена натам. Сякаш трябваше да премина към онова, което ме чака отвъд. Кател ме спря отново. Аз не нарушавам обещанията си, Брана. И не лъжа.

— Никога ли? — Брана отпи глътка от чая си.

— Никога. И бездруго изобщо не ме бива, така че защо да се мъча? Но щях да се върна там, ако Кател не беше се появил. Сама не бих могла да спра.

— Той те изпитва.

— Кой?

— Кеван или онова, което е останало от него. Ще трябва да бъдеш по-силна и по-умна. След като това стане, двамата с Конър ще те заведем там, както обещахме. Е, добре, хайде да видим с какво разполагаме като начало.

Прекалено развълнувана, за да пие, Айона побутна чая си настрани.

— Ще ме научиш ли да правя някое заклинание?

Брана отново се засмя и поклати глава.

— Препусна ли в галоп още първия път, когато се качи на кон?

— Искаше ми се.

— Днес ще вървиш бавно, и то с водач. Кажи ми какво ти е казвала баба ти за най-важното нещо в твоята сила, в Занаята?

— Да не вреди никому.

— Добре. И никой да не страда. Това, което носиш в себе си, е толкова неразделна част от теб, колкото и цветът на очите ти или формата на устните ти. Онова, което ще правиш с него, е въпрос на избор. Избирай разумно.

— Вече направих избора да дойда тук, при вас.

— И се надявам, че няма да съжалиш. Добре, елементите са четири. — Тя махна към работната маса. — Земя, въздух, вода, огън. Призоваваме ги, използваме ги с голямо уважение. Не ги покоряваме със силата си, а сливаме нашата сила с тяхната. Огънят почти винаги е първият елемент, който изучаваме.

— И последният изгубен — вметна Айона. — Баба казваше така.

— Вярно е. Запали свещта.

Доволна, че може да покаже нещо, Айона пристъпи напред. Укроти дишането си, фокусира съзнанието си, представи си как събира силата вътре в себе си, а после я освобождава с една дълга и тиха въздишка.

Фитилът на свещта проблесна, после се запали.

— Много добре. Вода. Нуждаем се от нея, за да живеем. Тя тече в телата ни, владее света, в който живеем.

Махна към бялата купа, пълна с вода.

— Сега е бистра и спокойна. Неподвижна. Но тя се движи като морето, изригва в гейзери, блика като фонтан. Нейната сила и моята.

Айона видя как водата се раздвижи и вътре в купичката се надигнаха леки вълнички, които плиснаха в стените. Издаде приглушен вик, когато водата изригна към тавана, потрепери като водно копие, а после се разтвори като цвете и се изсипа обратно в купичката, без да се разплиска и капчица навън.

— Това беше много красиво.

— Красив трик, но много полезно умение. Раздвижи водата, Айона. Почувствай я, виж я, помоли я.

Също като пламъка на свещта, каза си тя. Трябваше да се съсредоточи и да събере силата си. Отново успокои дишането си, опита да стори същото и с мислите си, с пулса си. Вторачи се във водата, мъчейки се да си представи как малките вълнички се плискат на повърхността й.

И не успя да направи дори една вълничка.

— Не правя каквото трябва.

— Не. Липсва ти търпение.

— Имам този проблем. Добре, отново.

Загледа се решително във водата, напрегна всички сили, докато накрая очите я заболяха.

— На някои им е нужно повече време. Къде е центърът на силата ти? Къде я усещаш да се надига? — попита Брана.

— Тук. — Айона притисна длан към стомаха си.

— При Конър е тук. — Брана тупна леко сърцето си. — Извади я, изтласкай я навън. Използвай ръката си за насочване. Нагоре, навън. Представи си го, съсредоточи се, помоли.

— Добре, добре. — Разкърши рамене, отметна коси, зае нова стойка. Искаше да раздвижи тази проклета вода. Искаше да се научи как да я запраща нагоре като копие. Може би беше прекалено плаха. Затова…

Пое си въздух, притегли силата, вдигна ръка от стомаха си и я изпъна рязко към купата.

Едва сдържа вика си, когато водата излетя към тавана.

— Мили боже! Аз просто… Опа!

Отново се спусна надолу като мощен поток. После спря и замръзна във въздуха точно над плота.

— Предпочитам да си спестим чистенето — каза Брана и само с едно помръдване на пръст изля водата отново в купата.

— О, ти си била. Мислех, че съм аз.

— Ти я изпрати нагоре, изгуби концентрация. Спестих ти обирането с парцал.

— Аз ли го направих? — Развълнувана, тя затанцува на място. — Браво на мен. Уха, това е велико. Никак не е уважително — довърши тя с лека гримаса.

— Няма причина да не е изпълнено с радост и възторг. Нали е магия все пак? Направи го отново. Но бавно. Гладко. Не губи контрол.

— Също като да яздиш кон — измърмори Айона.

Издигна водата само няколко сантиметра над купата този път и представяйки си малък фонтан, го направи. Бавно-бавно тя завъртя струята, така че да закръжи над ръба. Танцът на водата я изпълни с радост и възторг.

— Вътре в теб дреме голяма сила — увери я Брана.

Доволна, горда, очарована от себе си, Айона остави водата да се излее обратно в купата.

— Хайде да я събудим.

 

 

Когато Конър влезе, тя караше едно перце да лети. Не танцуваше грациозно като перцето на Брана, но все пак летеше във въздуха.

Той намигна, после завъртя пръст и накара перцето да се завърти и да я погъделичка по брадичката.

— Самохвалко — каза тя, но се засмя и сама завъртя перцето. — Все едно съм в забавачката за вещици. Направих пламък, раздвижих водата, вдигнах перце във въздуха и направих това.

Посочи към бялата саксия и красивия гербер, който цъфтеше в нея.

— Много добре. — Впечатлен, той се приближи към работната маса.

— Аз направих това — поясни тя, сочейки малкото зелено стръкче до разкошния цвят. — Брана сътвори цветето.

— И все пак браво. Страхотен ден си имала, братовчедке. — Той я прегърна през рамо. — А аз идвам да си потърся бирата. Стига толкова уроци, не мислиш ли така, Брана? Минава шест и половина, а аз умирам от глад.

— Магията е в сърцето му, но нашият Конър мисли с корема си. Или с онова под него.

— И не се срамувам нито от едното, нито от другото. Да вървим в бара. Айона ми е обещала халба бира, а вечерята е от мен. Сделката си я бива, откъдето и да я погледнеш.

— Защо не? — реши Брана. — Имаме да говорим за много неща, а малко бира и храна ще ми дойдат добре, докато приказваме.

Измъкна фибите от косата си, разтърси я и накара Айона да въздъхне завистливо.

— Хайде, Кател. Връщам се след пет минути — каза тя.

— Ще минат поне двайсет — поясни Конър. — Ще се видим там — извика той и се пресегна да хване ръката на Айона.

— Нямам нищо против да почакам.

— Ще реши да се преоблече, после да си оправи лицето. Мога вече да пия бира, докато приключи, а ти ще ми разказваш за деня си.

— Най-невероятният ден в живота ми. Имам много за разказване.

— А аз имам много време, стига да вървим към халбата и вечерята ми.

 

 

Може би заради остатъчната енергия от силата, която бе упражнявала, в комбинация с вълнението от новата работа, но Айона имаше чувството, че може да тича през целия път до селото.

Конър бе на друго мнение и затова вървяха бавно по криволичещия път. Знаеше, че бъбри прекалено — но пък той сам бе попитал, а и слушаше внимателно, смееше се и подхвърляше коментари.

Когато му каза за Аластар, Конър повдигна вежди, наведе глава настрани. Очите му, които бяха развеселени преди миг, сега се избистриха и съсредоточиха рязко.

— Виж ти, това е интересно развитие на нещата, нали?

— Брана се разстрои.

— Ами Фин успява да я разстрои почти винаги, а да изпрати точно този кон тук? Това е послание от негова страна специално за нея.

— Предупреждение?

Той се усмихна кротко на Айона.

— Тя може да го приеме като такова.

— Ти не си разстроен.

— Скоро ще се случи — каквото и да е. Знаехме го още щом застана на прага ни.

Той погледна встрани, към гората, и Айона си помисли, че очите му се взират в нещо, което тя не можеше да види.

— Това е само следващата стъпка — каза й той, — а аз бих отбелязал, че да имаш добър кон, е хубаво нещо.

— Но той е на Фин, а Фин е част от… не знам… от противната страна…

— Не е.

— Но… Брана каза…

— Кръвни връзки, проклятия и дяволски знаци. — Конър тръсна рамене, сякаш да отхвърли всичко това като старо сако от гърба си.

— Не е ли потомък на Кеван?

— Такъв е. Ще ми се да попитам кой няма черно петно в родословието си. Това, че си нечий потомък, не определя кой си. Имаш избор, нали така? Ти си направила своя. Фин прави своя, а бог ми е свидетел, че нашата Брана също избира сама. Сестра ми е и е по-важна за мен и от въздуха. А Фин ми е приятел и е бил такъв през целия ми живот. Затова балансирам между двамата и имам късмет, че умея да пазя равновесие.

— Не смяташ, че той е зъл.

Конър поспря за миг, колкото да я придърпа към себе си и да докосне с устни косите й в израз на обич, която я стопли вътрешно.

— Мисля, че злото има най-различни проявления. Фин не е сред тях. Колкото до това, че Аластар бил негов? Да купиш нещо, не означава, че то е твое, тъй като можеш да го задържиш, да го изгубиш или подариш. Ти си тази, която има връзка с коня, нали?

— Май си прав. Ти му имаш доверие, разбирам го. Но Брана — не.

— Може да се каже, че е раздвоена, което се случва изключително рядко. Той ще се върне когато реши, и тогава ще можеш сама да прецениш и да си съставиш мнение.

— Израснали сте заедно, нали? Ти, Фин и Бойл.

— Още растем.

Тя се засмя, но изпита и тъпа болка.

— Нямам никакви приятели от детинство. Преместихме се да живеем на друго място, когато бях на шест, после родителите ми се разделиха, когато бях на десет, и последва ново местене, както и често пътуване между двамата, както и допълнително местене, когато всеки от тях се ожени повторно. Мисля, че е много хубаво да имаш приятели, с които си израснал.

— Приятелите са си приятели, когато и да ги намериш.

— Прав си. Това ми харесва.

Той отново я хвана за ръка и посочи със свободната си към нещо в далечината тъкмо когато влизаха в селото.

— Там са руините на абатство Конг. Мястото си го бива и много туристи идват, за да го посетят, но повечето се тълпят в Конг заради „Тихия човек“.

— Баба много обича този филм. И аз го гледах отново, преди да дойда тук.

— През септември организираме фестивал в негова чест. Голямо събитие. Самата Морийн О’Хара дойде на него преди две години. Още е голяма красавица. Величествена и много земна в същото време.

— Видя ли я отблизо?

— За миг. Определено запомнящ се миг. Не си се разходила до селото днес?

— Не, но има много време. Имам чувството, че съм била тук. Заради разказваното от баба ми — обясни тя — и нейните снимки, както и туристическата брошура. Всичко е както си го представях.

Красивите магазини, барове и ресторанти, малкият хотел, цветята в саксии и в сандъчета на первазите, които сякаш й кимаха по пътя, който водеше към руините на абатството. Макар магазините да бяха затворили вече, баровете работеха, а по тесните тротоари се разхождаха туристи.

— Къде е магазинът на Брана?

— Зад ъгъла, ей там, малко по-надолу, до магазина за чай. Сега е затворен, но имам ключ, ако искаш да го разгледаш.

— Няма нужда. Сигурно ще имам почивен ден — поне се надявам.

— Естествено, че ще имаш почивен ден. Бойл ще те кара да работиш много, но не и непрекъснато.

Продължиха напред, изкачиха се леко по пътя и тя повдигна лице, щастлива да усети хладния въздух върху него.

— Това не е ли… на торф ли ми мирише?

— Разбира се. Няма нищо по-хубаво от запален торф в огнището вечер — и една халба бира в добавка. Ето тук ще намерим и двете.

Отвори вратата и я побутна да влезе вътре.

Леко сладникавата миризма на пенливата бира, която наливаха от кранчетата, се смесваше със землистия аромат на торфа, който гореше в огнището — да, помисли си Айона, нямаше нищо по-хубаво. Имаше хора, насядали около бара, както и други, които вече седяха по масите и похапваха. Гласовете им звучаха приглушено над звъна на чашите.

Половин дузина редовни клиенти поздравиха Конър още щом прекрачи прага. Той също поздрави шумно познатите си, махна им, после заведе Айона до бара.

— Добра ти вечер, Шон. Това е братовчедка ми Айона Шиън от Америка. Внучка е на Мери Кейт О’Конър.

— Добре дошла. — Барманът със стряскащо бяла коса и червендалесто лице я изгледа със светнали сини очи. — Как е Мери Кейт?

— Много добре, благодаря.

— Айона работи за Бойл в конюшнята. Днес беше първият й ден.

— Така ли било? Значи си ездачка?

— Точно така.

— Иска да ме почерпи халба бира, за да отбележим случая. За мен „Гинес“. Ти какво обичаш, Айона?

— Нека са две.

— Брана идва насам, така че ги направи три. Само да си намерим маса. Ето я и Фани. — Конър целуна по бузата една красива блондинка. — Запознай се с братовчедка ми Айона от Америка.

И така се почна. Айона сметна, че се е запознала с повече хора само за десет минути на крачка от бара, отколкото обикновено й се случваше за цял месец. Докато се отдалечат оттам, в главата й вече беше бъркотия от лица и имена.

— Всички ли познаваш?

— Повечето наоколо — да. А ето двама, които и ти познаваш.

Забеляза Бойл и Мийра, седнали на маса, отрупана с халби и чинии. Конър зае една от съседните до тях.

— Как сте?

— Бива. Хей, Айона, явно си решила да опиташ нощния живот в селото, така ли? — попита я Мийра.

— Празнуваме новата ми работа. Благодаря отново — обърна се тя към Бойл.

— Тъкмо уточнявахме графика — осведоми я Мийра — и твоят почивен ден е в четвъртък, ако искаш да си правиш някакви планове.

— Точно сега само това и правя.

— Айона ми каза, че Фин ти е пратил нов кон. Аластар, нали така — бил много темпераментен.

— Друг път. — Бойл надигна халбата си и изпи останалото в нея. — Опита се да закуси с ръката на Кевин Лийри сутринта, след като срита здраво Мууни.

— Теб захапа ли те?

— Още не, но се опитва непрекъснато. Държа се като истински джентълмен с братовчедка ти.

Айона се усмихна над халбата си.

— Просто се чувства неразбран.

— Много добре си го разбирам.

— Чудим се какво е намислил Фин с този юнак. — Мийра си гребна от супата, без да откъсва очи от Конър. — Аластар не е обикновен кон за езда, това е сигурно. Може и да става за разплод, но Фин не каза, че е тръгнал да търси жребец за тази цел, когато замина.

Конър небрежно сви рамене.

— Никой не знае какво е намислил Фин, освен самият той, а много често и сам не знае. И като заговорихме за това, ето я и Брана.

Той вдигна ръка и улови погледа й.

— Това вече е цяло парти — отбеляза тя, приближавайки се до масата. Потърка с длан рамото на Мийра и се усмихна на Бойл. — Да не би да караш приятелката ми да работи даже и на вечеря?

— По-скоро е обратното — възрази Бойл. — Тя е безмилостна. Канех се да се отбия при теб утре. Мехлемът, който ни приготви, почти свърши.

— Имам още от него. Ще ти пратя сутринта по Айона. — Седна и взе бирата си. — Е, наздраве за Айона и новата й работа, както и за теб, задето имаше благоразумието да я наемеш.

Чувстваше се леко замаяна просто като си седеше. Сред братовчеди, шефа й, колега от работата — и си поръча телешко задушено с ечемик по препоръка на Конър.

Като за първи работен ден в Ирландия, не можеше да мине по-добре.

А после стана още по-хубаво.

Конър се измъкна от масата. Върна се след малко с цигулка.

— Конър — възкликна Брана.

— Аз плащам вечерята, така че ти поне можеш да ни посвириш.

— Свириш на цигулка?

Брана погледна към Айона и вдигна небрежно рамене почти като брат си.

— Когато съм в настроение.

— Винаги съм искала да се науча да свиря на някакъв инструмент, но съм безнадежден случай. Моля те, няма ли да ни посвириш?

— Как можеш да откажеш? — Конър подаде цигулката и лъка на сестра си. — Изпей ни някоя песен, Мийра, скъпа — нещо весело в тон с вечерта.

— Не си платил моята вечеря.

Той й намигна едновременно дръзко и закачливо.

— Винаги можем да си вземем десерт, ако имаш апетит.

— Една песен. — Брана изпробва лъка. Конър вече го бе смазал, забеляза тя, уверен, че ще я убеди да свири. — Знаеш, че няма да се откаже, докато не изпълним желанието му.

Тя извъртя стола си, отново изпробва лъка, струните. Гласовете наоколо заглъхнаха, Брана се усмихна и затропа лекичко в такт.

Музиката се понесе весело, както бе пожелал Конър, бързо и ритмично. Брана се обърна засмяна към Мийра и Айона отбеляза колко дълбоко и искрено е приятелството помежду им, когато Мийра се засмя и кимна.

— „Ще кажа на мама, когато се прибера, че момчетата не оставят момичетата на мира.“

И това беше магия, помисли си Айона. Тази искряща и радостна музика, дълбокият и закачлив глас на Мийра, смехът по лицето на Брана, докато свиреше. Сърцето й, което вече бе опиянено, политна още по-високо, докато тя се стараеше да запомни с точност всичко — звуците, погледите, дори въздуха наоколо.

Никога нямаше да забрави този миг и чувствата си точно сега.

Улови погледа на Бойл, който я наблюдаваше с развеселено изражение. Сигурно му изглеждаше като някоя заслепена от блясъка на звездите глупачка, но й беше все едно.

Когато избухнаха аплодисменти, тя усети, че направо подскача на стола си.

— О, това беше страхотно! И двете сте невероятни.

— Веднъж дори спечелихме награда, нали, Брана?

— Вярно е. Първа награда в Шруто за таланти на Ханигън — бързо изчерпало се събитие, напълно подхождащо на кратката ни кариера.

— И двете бяхте великолепни — както тогава, така и сега, но сме благодарни на Мийра, че не хукна да става звезда на сцената. — Бойл я потупа по ръката. — Нуждаем се от нея в конюшнята.

— Предпочитам да пея за удоволствие, а не за да си изкарвам прехраната.

— Не искаш ли да се позабавляваш още малко? — Айона побутна Мийра по рамото. — Изпей ни още нещо.

— Гледай само какво ни причини — обърна се Брана към брат си.

— Ти не свириш достатъчно за удоволствие. Винаги съм искал да го правиш по-често. — И когато докосна с длан страната й, Брана само въздъхна.

— Толкова си сладкодумен и го знаеш.

— Айона не е единствената американка тук тази вечер. Забелязах още няколко. Изпейте им „Волния скитник“ и ги изпратете със спомена за двете красавици в бара на Конг.

— Какъв си ласкател само — повтори тя и се засмя. Отметна глава назад и вдигна цигулката.

Айона забеляза как усмивката й помръкна и веселието се изпари от тъмносивите й очи. Нещо друго се появи в тях, толкова бързо се появи и изчезна, че не можеше да го определи точно. Копнеж? Гняв? Комбинация от двете.

Но тя отново свали инструмента в скута си.

— Съдружникът ти се върна — обърна се Брана към Бойл.