Нора Робъртс
Тъмната вещица (22)

Епилог

Айона прие чашата уиски с благодарност и се сви в ъгъла на дивана във всекидневната. Огънят пукаше в огнището, но носеше утеха, а не страх или болка.

— Съжалявам. Не бях достатъчно силна. Не бях достатъчно добра. Той ме прегази.

— Пълни глупости. — Конър сипа още малко уиски в своята чаша. — Абсолютни и пълни глупости.

— Добре казано — съгласи се Брана. — Всяка стъпка беше премерена, всяка подробност. Освен една. Не съм предполагала, че може да се пренесе във времето така, не и по собствено желание. Не знаех, че го може толкова бързо, и то докато сме близо до него.

— Не. — Фин поклати глава, щом тя погледна към него. — Не можах да го предвидя. Определено е много хитър, да смени така мястото с такова, където силата му е по-голяма, отколкото сме предполагали.

— И където не можехме да стигнем до Айона. Където се озова сама в крайна сметка. — Бойл се пресегна, хвана ръката й и я задържа здраво в неговата.

— Но вие дойдохте, всички дойдохте.

— Не толкова бързо, колкото ми се искаше. Не е достатъчно да знаеш само къде, но и кога. Можеше и да не успеем да те намерим, но ти викаше много силно. Вярваше ни, както вече каза, и ни повика. Завърши кръга въпреки всичко. Завърши кръга, отприщи силата и така успяхме да те намерим. И почти го хванахме.

За миг само Брана затвори очи.

— Почти, кълна се, че бяхме много близо.

— Грешката не е твоя — увери Конър Айона, — нито на някого другиго, като заговорихме за това. Вярно е, че не го унищожихме, но битката беше страховита и го наранихме. Няма да забрави болката, която му причинихме тази нощ.

— И ще бъде по-подготвен следващия път. — Мийра вдигна ръце. — Вярно е и трябва да бъде казано, за да не попаднем отново в подобен капан.

— Това е така, но… ти си изгорена.

Мийра погледна китките си, опакото на дланите си, видя следите от изгорено.

— Случайни попадения предимно. Ами ти?

— Двамата с Фин се погрижихме един за друг. Защо не каза нищо? Упорита глупачка. — Конър стана и сграбчи ръцете й.

— Изгаряла съм се и по-лошо, докато правя закуска.

— Не е нужно да те боли. Ти също ли си пострадала? — попита той сестра си.

— Нито драскотина. Имаме кръвта му и пепелта, в която се превърна откъснатата му плът. Ще ги използваме срещу него. Ще измислим точно как и ще ги използваме срещу него следващия път, когато го нападнем. И няма да е на негова земя. Ще се погрижим за това.

Айона не попита как. Докато седеше там, заобиколена от обичаните хора, стиснала ръката на Бойл, тя усещаше как вярата й се възражда.

— Той не можеше да я вземе — бавно каза тя и докосна с другата си ръка амулета. — Дори и когато бях безпомощна, или поне толкова безпомощна, колкото никога друг път, дори когато ми причиняваше най-силна болка, той не можеше да ми я отнеме. Трябваше аз да му я дам. Можеше да ме убие, но не и да вземе силата в мен. Това много го ядоса.

— Чудесно.

Айона се усмихна.

— Даже супер. Намушках го с кинжала си.

— Така ли? — Фин стана, отиде до нея и като се наведе, я целуна право по устните. — Браво на нашето момиче. Оръжие на светлината срещу мрака. Може би затова имаше останала толкова много кръв, за да я съберем.

— И това ще използваме. Ще приготвя нещо за вечеря. Не обещавам да е нещо специално, но ще хапнем вкусно. Имаме и една бутилка от онова френско шампанско. Не го изпихме преди, но бих казала, че спечелихме първата битка и си заслужава да го отпразнуваме. Всички може да ми помагате. Без вас двамата — каза тя на Айона и Бойл. — Вие пострадахте най-много, затова останете тук и си довършете уискито пред огъня.

— Не съм свършил с тази упорита глупачка.

Мийра удари с юмрук рамото на Конър.

— Гледай си работата.

— Защо е толкова устата, а е толкова красива?

— В кухнята казах. — И този път Брана вдигна очи към тавана, за да схване Конър намека й.

— Добре, добре, бездруго умирам от глад.

Той се изнесе от стаята и повлече и Мийра след себе си.

— Аз ще погледна конете. За да си спокойна за тях.

Айона се усмихна на Фин.

— Благодаря. Добре са, но не е зле да ги погледнем пак.

После облегна глава назад и затвори очи.

— Аз бях огън — тихо каза тя. — Не просто го създавах, но бях едно с него. Бях ужасяваща и величествена.

— Така беше, гледах ви заедно с Конър и Брана как горите като факли, нажежени до бяло. Беше ужасяващо и величествено.

— И все пак не беше достатъчно. Исках всичко да свърши още сега. Тази нощ.

— Някои неща не се случват толкова бързо, колкото искаш. — Бойл завъртя дланта й в ръката си, после се предаде и я допря до бузата си. — Това не означава, че няма да се случат.

— Вярно. И Брана е права. Когато претеглим всичко, наклонихме везните в наша полза. Как само прелетя през мъглата. Ти и Аластар сте моите герои.

— Понеже знам колко високо цениш коня, се чувствам поласкан.

— Когато затворя очи, виждам ръцете ти. Виждам как горят.

— Ето, погледни ги сега. Виждаш ли? Същите са като преди.

Едри, загрубели. Скъпи за нея.

— Опасявах се, че няма да стигнем до теб. — Говореше бавно, подбираше внимателно думите си. — Не вярвах, че ще стигнем навреме, ако изобщо успеем, и че някога ще те видя отново. Нямах твоята вяра. Искам да знаеш, че сега я имам. Затова може да се каже, че ти също си моят герой.

За миг тя склони глава на рамото му.

— И мисля, че предвид всичко останало…

Тя отпи глътка уиски.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид всичко останало, както и факта, че сме приключили засега и все още не знаем какво ни чака по-нататък. Та като се вземе предвид това, както и останалото, мисля, че ще бъде най-добре да се ожениш за мен.

Тя свали чашата и се вторачи в него.

— Извинявай, какво каза?

— Знам какво каза, когато аз, хм, се държах като пълен глупак и после направих каквото поиска от мен, или поне се постарах. Но мисля, че вече е време да загърбим тази глупост и като вземем предвид всичко останало, ще се оженим и всичко ще остане зад гърба ни.

— Да се оженим. — Дали битката, раните, пламъците не бяха размътили мозъка й? — Наистина ли ще се оженим?

— Така е най-разумно. Двамата си подхождаме, сама го каза. И… и двамата обичаме конете.

— Да не забравяме конете.

— Важно е — измърмори той. — Ти ме обичаш. Каза го, а ти си жена, която е искрена в чувствата си.

— Вярно е.

— Значи двамата си подхождаме и обичаме конете. Ти ме обичаш и аз изпитвам същото, затова просто ще се оженим.

Айона реши, че мозъкът й си е съвсем наред.

— Изпитваш същото?

— Господи. — Трябваше да се изправи за малко, да обиколи стаята. Отложи малко думите, като добави още торф в огъня. — Никога не съм го казвал на жена, освен на майка ми или на близки роднини. Не изричам лекомислено думите, сякаш са без значение.

Косата му, между кафява и червена, бе разрошена. Не беше го забелязала досега, осъзна тя. Нито кръвта по ризата му и решително стиснатата челюст, толкова упорита.

Но сега виждаше много ясно сериозността в очите му.

— Вярвам ти.

— Някои думи са по-значими от други и тази е една от тях.

— Коя точно дума?

— Любов. Знам какво е любовта, по дяволите, защото ти я пробуди в мен и ми я даде. И никога няма да съм същият отново. Никога няма да я изпитам към никоя друга.

— Нея.

— Обичам те, ясно ли е? — Изрече отсечено думите, сякаш чакаше да бъдат оспорени, и тя усети, че е запленена безусловно и безрезервно. — Казвам го съвсем ясно. — Веждите му се събраха в полунамръщено изражение и той вдигна ръце към тавана. — Обичам те. Аз… искам го. Искам всичко, което чувствам към теб, защото бих бил само наполовина жив без това. И искам да се оженя за теб, да живея с теб и да създадем семейство рано или късно. Но засега искам да престанеш да ме караш да се въртя в кръг и просто да кажеш, че си съгласна.

За миг тя остана загледана в него, защото искаше всичко, всеки дребен детайл, да остане запечатано завинаги в паметта й.

— Това е най-романтичното нещо, което ми се е случвало някога.

— О, по дяволите. Искаш сладки приказки? Сигурно мога да изрецитирам малко Йейтс или нещо друго.

— Не, не, не. — Тя се разсмя и скочи на крака — чувстваше се по-силна и по-уверена, отколкото някога изобщо се бе чувствала. — Сериозно. Това е романтично за мен от теб. Само ако може да го кажеш още веднъж. Двете думички, думата, която значи повече от другите.

— Обичам те. Айона Шиън, обичам те. Дай ми отговор, за бога.

— Исках да ти кажа „да“ още щом отвори уста. Просто исках да чуя всичко. Отговорът ми беше „да“ още щом попита.

Той бавно примигна насреща й, после присви очи.

— Бил е „да“? Отговорът ти е „да“?

— Обичам те. Повече от всичко на света искам да се омъжа за теб.

— Да?

— Да.

— О, добре. Страхотно. Господи. — Той се втурна към нея и тя го срещна. — Господи, слава богу. Не знам още колко щях да издържа без теб.

— Сега няма да се наложи да разбереш. — Тя се отдаде на целувката и на хилядите обещания в нея. — Никога няма да си без мен. — Прегърна го здраво, здраво, здраво. — Наистина спечелихме тази нощ толкова много. Неща, които той никога не би разбрал. Обичаме се. Той не знае какво е любовта. Ние я имаме.

— Ще се оженя за вещица. — Вдигна я във въздуха и се завъртя с нея. — Аз съм късметлия.

— О, наистина си късметлия, сериозно. Кога?

— Кога?

— Кога ще се оженим?

— Утре, ако питаш мен.

Развеселена, тя се засмя.

— Не чак толкова скоро. И това ако не е скачане презглава. Трябва ми разкошна рокля и искам Нан да е тук. А и не съм се запознала със семейството ти.

— Много от близките ми хора са в тази къща.

— Вярно е. Няма да чакаме прекалено, но достатъчно, за да направим всичко както трябва.

— Трябва да ти купя пръстен. Момчетата бяха прави в крайна сметка. Трябва да ти взема нещо бляскаво.

— Абсолютно.

— И ти си права, трябва да изчакаме поне малко. Колкото да успеем да резервираме дата за абатство Балинтъбър.

— Абатството… — Радостта направо щеше да я задуши. — Искаш да се оженим там?

— Ти го искаш, нали? И господ ми е свидетел, че аз също го искам. Там, в онова старо и свято място. Това ни е предопределено.

Сграбчи ръцете й, дръпна ги към устните си, после се засмя, загледан надолу към лицето й.

— Ще бъдеш моя и аз ще съм твой. Това искам.

Тя опря буза върху сърцето му. Любов, помисли си Айона, дадена свободно и приета охотно.

Нямаше по-силна магия.

— И аз го искам — прошепна тя, после се усмихна, дочула цвиленето на Аластар. — Той знае, че съм щастлива. — Наведе глава назад. — Да идем да кажем на останалите и да отворим онова шампанско.

С вино, музика и светлина, каза си тя. Бяха преминали през огъня, бяха победили мрака още веднъж.

И сега, в най-дългия ден в годината, когато светлината отказваше да се предаде, тя беше обичана. Най-сетне.

 

 

Дълбоко в гората, в друго време, вълкът скимтеше. Мъжът вътре в него проклинаше. И с магия, черна като полунощ, бавно започна да се изцелява.

Внимателно започна да крои план.