Нора Робъртс
Тъмната вещица (18)

Осемнадесета глава

Чувстваше се страхотно, но въпреки това Брана настоя да изпие отварата.

— Беше ти за първи път. Най-добре е да укрепиш силите си сега.

— Може ли пак да го направя?

Брана повдигна вежди, докато Конър само си взе още бисквитки.

— Сега ли?

— Не, нямам предвид веднага. Искам да кажа мога ли аз да го направя? Способна ли съм? Самичка?

— Двамата с Конър само ти правехме компания по пътя, може да се каже. — Брана отиде да погледне свещите си. — Помогнахме ти да се приготвиш, после те придружихме да видим как се справяш.

— Все едно съм шофирала с инструктор ли?

— Моля?

— Както когато се учиш да караш кола — наистина трябва да си намеря кола. Все не ми остава време, но… Малко съм замаяна — призна си тя и изпи отварата.

— Както се учиш да шофираш. — Конър се замисли, кимна. — В известен смисъл е точно така, да. Някой трябва да те наглежда, докато се научиш сама да се справяш.

— Поне единият от нас трябва да е с теб, когато опиташ отново.

— Вие сякаш ме хипнотизирахте.

— Само ти помогнах да постигнеш нужното мисловно състояние, това е. Имаш много активен ум и ти е нужна практика в укротяването му.

— За мен беше много важно, че успях да я видя. Наистина да я видя. — Айона бръкна в джоба си и извади оттам лимона, който бе взела от синьо-зелената купа. Поднесе го към лицето си, за да вдъхне аромата му.

— Семейството е коренът на всичко, сърцето. Виж сега какво можеш да направиш с това. — Брана отвори едно чекмедже и извади оттам напечатан списък.

— Жезъл с розов кварцов кристал на върха — прочете Айона. — Сребърна кама, гравирана с келтския символ на триединството, сребърна чаша на богинята на огъня Белисма, меден амулет пентаграм.

Намръщена, Айона вдигна очи.

— Четирите инструмента на елементите?

— Много добре, жезълът е за въздуха, ножът за огъня, и така нататък. Продължавай да четеш.

— Добре, меч с кървав яспис на дръжката и по ножницата, копие с остър връх от хематит, щит с гравиран пентаграм и украсен с хематит, аметист, слънчев камък и червен яспис и котле със символа на огъня. Четирите съответни оръжия.

— Научила си доста. Сега направи заклинание за търсене и ги намери.

— Нещо като търсене на скрити съкровища ли?

— Може да се каже, да, нещо такова.

— Добре, обичам забавните игри.

— Това не е игра — поправи я Конър. — А тренировка, и то много важна. Ще трябва да го намерим, когато сме готови да се изправим срещу него веднъж и завинаги.

— Ще имаме предимство, ако знаем кога и как ще се появи — добави Брана.

— Защо не го потърсим сега? Сигурно си има някакво леговище. Можем да…

— Не сме готови и ако го потърсим, той може да усети. Има сила и ако не успеем да го блокираме, той ще ни види. Но когато сме готови, ще искаме да види онова, което желаем да му покажем. Когато дойде времето — продължи Брана, — тримата ще го потърсим и открием, сливайки силата си, защото ние сме тримата.

— А Фин?

— Аз…

— Фин е този, който трябва да го потърси и намери. — Конър се обърна към сестра си и задържа погледа й упорито. — Той е от същата кръв и задачата ще бъде негова.

— Имаш му прекалено голямо доверие.

— А ти — прекалено малко. Негова е задачата, Брана. Знаеш го, както и аз.

— Добре, ще говорим за това, когато е време. Сега нека се заемем с това. Ти трябва да го направиш, Айона. Направи заклинанията — всяко по реда си, намери каквото търсиш, и донеси всяко от нещата по реда им тук.

— Добре. — Хвърли още един поглед на списъка, после го прибра в джоба си. Затвори очи и се опита да си представи жезъла. — Онова, което виждам в мислите си, ще потърся и ще го намеря. Покажи го пред очите ми сега и аз ще ида там, където се намира. Силен и строен, той ме вика. Както казах, тъй да бъде.

Видя го съвсем ясно да проблясва под лъчите на късното следобедно слънце върху малката масичка до прозореца в музикалната стая.

— Веднага се връщам.

Конър се облегна на плота, където Брана педантично надписваше етикетите на охладените вече свещи в бурканчета.

— Боли те, знам. — Гласът му бе стаен, както и изражението в очите му. — Но ако не приемеш какъв е Фин, такъв какъвто е наистина, и не повярваш в него, в предаността му, това спъва всички ни.

— Опитвам се. Мога да загърбя болката, или поне в повечето дни е така. Доверието е по-сложно нещо.

— Би дал живота си за теб.

— Не го казвай — сопна се тя. — Мислиш ли, че го искам? Искам само да направя онова, което трябва да бъде сторено. И ще го направя. Прав си, че той трябва да бъде този, който ще търси и намери. Прав си. Остави така нещата засега.

— Добре, ще ги оставим така. — После се усмихна леко, за да я успокои. — Искаш ли да й засичаме време?

— Не е нужно да бърза. — Брана сви рамене, облекчена, че той не продължи темата, че спря заради нея. — Някои са по-лесни, за да повярва в силите си. За други ще й е нужно повече време.

— Чудесно, готов съм за халба бира. Искаш ли и ти?

— Хм. Чаша вино е добре. И не пипай свинския бут, който пека във фурната.

— Свински бут?

— Остави го на мира, както и останалото в тавата. Направила съм заклинание за готовност на цялото ястие, тъй като не знаех колко ще се забавиш. Донеси ми бутилката, моля те, както и чаша за Айона. Може да пийне вино, когато свърши.

Айона се втурна в стаята, зачервена и тържествуваща, размахала жезъла.

— Ето го.

— Чудесно, остави го тук и намери следващото в списъка.

— Добре. Ти надписваш етикети. Щях да ти помагам.

— Ще има достатъчно и за теб. Кинжалът.

— Точно така. — Айона си пое дълбоко въздух и почна отначало.

Конър изпи бирата си и поигра с кучето на дърпане на въже, докато Брана приключи с първата партида от свещите. Айона влизаше и излизаше, носейки изброените в списъка вещи.

— Господи, това копие. — Вдигна го, имитирайки свиреп воин, докато влизаше в стаята. — Отне ми толкова време да го намеря, колкото за всички останали неща общо.

Не чак толкова, отбеляза мислено Брана, но доста.

— Можех да го видя, както и дървото, на което го бе облегнала навън, но не знаех кое дърво. Затова направих второ заклинание за него, след като известно време се лутах навън.

— Добро решение. Ще поработим допълнително, така че да бъдеш по-точна в търсенето по-нататък.

Айона кимна към нещата, които бе подредила върху плота.

— Всички са толкова хубави. Така, само още две.

Щитът толкова дълго й убягваше, че почти бе решила да мине към котлето, но Брана й бе казала да търси всяко нещо по реда му, затова прочисти съзнанието си — истинско предизвикателство, докато бе толкова напрегната — после направи наново заклинанието.

Откри щита — господи, каква майсторска изработка — окачен в ухаещата на билки и рохкава пръст оранжерия.

— Справи се отлично — отбеляза Конър, докато разтриваше кучето с крака си, след като бяха приключили с играта. — В тежки условия.

— Така е, не беше лесно. Тя ще става още по-добра, а условията — още по-тежки.

— Винаги си оптимистично настроена, Брана.

— Реалистка съм. — Когато завършените напълно свещи бяха опаковани в кашон за транспортиране до магазина й, Брана се зае с онези, които бе отделила по рафтовете.

— Намерих го. — Айона донесе и котлето. — В малкото таванско помещение над твоята стая, Брана — а дори не знаех, че има такова.

— Не се използва особено. И вече имаш всичко.

— Всяко нещо по реда си. — Айона остави котлето при другите. — Всяко от нещата е красиво и уникално.

— Така е. Може да са просто инструменти, но защо да не са красиви, освен че са практични и удобни. Сега са твои.

— Моля, какво? — Понеже мислите й пак препускаха, Айона просто се вторачи в Брана.

— Сега са твои. — Брана й наля чаша вино, подаде й я. — Двамата с Конър ги избрахме за теб от онова, което ни е било дадено или сами сме намерили, или сме получили от другаде, след като ти дойде при нас.

— Но… — изумена, тя не можеше да намери думите, които иначе толкова често се търкулваха от мислите й направо в устата.

— Всяка вещица трябва да има своите инструменти — продължи Брана. — А тези са едни от най-важните. Ти сама ще намериш и избереш други за себе си след време.

— С огъня ти е най-лесно. — Конър стана и отиде при тях. — Затова тези символи са твои. Както и кинжалът, символът на триединството за тримата вътре в теб и за нас трима ни.

— На жезъла има розов кварц, защото, изглежда, че твоята сила идва от инстинктите — от стомаха ти, а после минава през сърцето. Кървав яспис на меча за сила.

— Камъни за защита — физическа и психическа, за щита. Хематит на върха на копието ти за увереност в уменията си с въздуха. — Конър го докосна с пръст. — И пентаграм от мед — предпочитаният метал от Сърха.

— Не знам какво да ви кажа.

— Мечът и щитът се предават в рода от поколение на поколение — обясни й Брана. — Чашата намерих в един магазин, който много харесвам, а Конър намери пентаграма в друг магазин. Така че тук имаме смесица между старо и ново.

Сълзите, които бе отказала да пролее предната вечер, сега напираха да бликнат от сърцето й. В израз на чиста благодарност.

— Благодаря ви, не мога да изкажа с думи колко съм ви благодарна. Давате ми толкова много, струва ми се прекалено.

— Не е — поправи я Брана. — Трябва да си въоръжена за онова, което предстои.

— Знам. Меч. — Предпазливо го извади от ножницата. — Не знам как да го използвам.

— Ще се научиш. Неговата сила ще се прелее в теб.

— Отчасти — съгласи се Конър. — И Фин ще ти покаже как да го въртиш, Мийра — също. Много я бива с меча. Аз или Брана ще ти помогнем с копието, но мисля, че ще откриеш как всеки инструмент и оръжие пасват идеално в ръката ти.

— След като ги пречистиш и заредиш наново — добави Брана. — Това не е наше задължение. Мисля, че вече е време да хапнем. Добре ще ни се отрази малко почивка и вкусна храна. После ще се погрижиш за тях.

— Ще ги пазя като съкровища. Благодаря ви. Благодаря — повтори тя, при което улови ръката на Брана, а също и на Конър, свързвайки тримата в едно. — Вие изпълнихте живота ми с толкова много.

— Ти си част от нас. Хайде, ела да хапнем. Приготвила съм специална вечеря, понеже знаех, че ще се представиш отлично тук. Вземи и чашата си с вино, която още е пълна.

— Някой ден ще ви се отплатя за всичко, което правите за мен.

— Не е направено заради отплатата и не може да става дума за такава.

— Права си. Грешна дума използвах. Баланс. Някой ден ще намеря баланса.

Започна, като сложи масата и заяви на Конър, че той няма да участва в разчистването на кухнята след вечеря. Той не оспори. Настроението й, което бе приповдигнато след срещата с Нан и подаръците, се повиши още повече, когато опита вкусната гозба на Брана.

— Господи, толкова е вкусно! Знам, че съм гладна, но храната е просто фантастична. Заклевам се, че направо можеш да отвориш собствен ресторант.

— Това е нещо, което няма да направя скоро или дори никога. Готвенето, също като инструментите, е необходимост. Няма причина да не го правим добре.

— Ще ми се и аз да можех. Наистина трябва да се науча.

— Имаш предостатъчно време, но сега трябва да учиш много по-важни неща. Конър, Франи от магазина ми разказа как Фъргюс Райън се напил като казак и влязъл в къщата на Шийла Доутъри, мислейки си, че е неговата, съблякъл се, както го е майка родила, и заспал като заклан на дивана във всекидневната й. Където го заварила на сутринта не особено щастливата от ситуацията Шийла Доутъри, която е на седемдесет и осем и зла като усойница. Ти какво знаеш за случката?

— Знам, че Фъргюс е с насинено око и цицина на тила от удара с бастуна на госпожа Доутъри. И чух, че успял да си вземе само ботушите и болната глава, докато се опитвал да се защити, така че хукнал навън, а старата жена го преследвала и замеряла с гневни думи и каквото там й падне подръка.

— Знаех си, че си чул нещо. — Брана си взе виното. — Разкажи всичко.

И така разговорът се завъртя около местните клюки, работата, разни случки. Вечеря, каквато Айона рядко бе споделяла в детството си, мислеше си тя, докато разчистваше чиниите и съдовете, и сигурно затова й бе още по-мила и скъпа.

Затова, също като подарените й инструменти на занаята, тя щеше да я цени и пази като съкровище — нея и всички други, които щяха да дойдат.

Засега се опита да се наслади на тишината, докато Брана и Конър бяха на горния етаж и се занимаваха с лични дела. Предстоеше й още работа. Пречистването беше за тази вечер. А на следващия ден щеше да зареди и вдъхне нови сили на онова, което вече бе нейно.

Денят бе минал добре, поздрави се сама. Бе отишла на работа, бе се сблъскала лице в лице с Бойл за първи път и бе излязла от положението, без да се унижи.

Браво на нея.

И бе прелетяла до кухнята на Нан, което бе страхотно постижение в личен план.

После бе правила заклинания за търсене и бе получила безценни награди за това.

И за капак бе вечеряла с братовчедите си сред много приказки и смях.

А на следващия ден щеше да посрещне каквото и да я очакваше.

За да сложи началото на постигане на баланс, тя почисти кухнята до блясък. Следващия път, когато Брана влезе, направо ще ослепее, каза си тя, докато я оглеждаше критично.

Доволна от себе си, тя понечи да мине в задната част и да отиде в ателието, където да се заеме с последната си задача за деня, когато почукване на входната врата я накара да спре.

Обикновено би се зарадвала на идеята за компания, но сега много искаше да започне работа с инструментите си. Сигурно беше някой от приятелите на Конър или потенциална приятелка за вечерта, помисли си тя. Още не бе срещнала човек, който да не обича Конър или да не го потърси, когато иска да се забавлява или пък му е нужно рамо за опора.

Когато отвори вратата, приветливата й усмивка помръкна, след като видя на прага да стои Бойл с огромен и ярък пролетен букет.

Тя успя само да възкликне приглушено.

Изглеждаше толкова секси, толкова привлекателен с големите си, загрубели ръце, стиснали цветните стъбълца, с леко зачервено лице, с очи, в които се четеше смутена решителност.

А когато пристъпи от крак на крак, почти прекърши волята й.

— Съжалявам. Трябва да ти кажа, че много съжалявам. За теб са.

— Красиви са. — Толкова по-добре щеше да е за нея, ако можеше просто да го изпрати да си върви по пътя. Но не можеше да го направи, не и когато й бе донесъл цветя и искрено извинение. — Благодаря ти — каза тя вместо това и взе букета. — Наистина са прекрасни.

— Заслужих ли да ме пуснеш да вляза само за минутка-две?

— Добре. Разбира се. Искам да ида да ги натопя. — Тръгна пред него към кухнята, използвайки всеки трик, който бе научила, за да запази ума и сърцето си спокойни, уравновесени.

— Тук направо блести от чистота — отбеляза той.

— Опитвам се да постигна баланс в нещата. — Намери голяма красива ваза в тъмнозелено, взе кухненската ножица за цветя на Брана и подхранващата смес, която братовчедка й сама приготвяше. После се зае за работа.

— Съжалявам, Айона, задето те разстроих и нараних. Изобщо не съм го искал.

— Знам. — Цветята, които бяха толкова красиви и ухаеха толкова силно, й помагаха сама да намери вътрешен баланс. — Не съм ти ядосана, Бойл. Вече не.

— Би трябвало. Заслужавам си го.

— Може би. Но имаше и известна доза истина в онова, което каза на Фин. Наистина бях настоятелна и се настаних в личното ти пространство.

— Не съм човек, който може да бъде притиснат да направи нещо, което не иска. Айона…

— Ти изпитваше привличане към мен. Използвах това. Никога не съм използвала магия.

— Знам. Сигурен съм. — Бойл се мъчеше да намери думите, точните думи, и зарови пръсти в косата си. — Не съм свикнал с всички тези чувства вътре в мен. Изгубих опора под краката си и ти се появи точно преди отново да стъпя здраво. Дай ми шанс, моля те, да поправя грешката си.

— Не става дума за това, не само.

Баланс, помисли си тя отново. Нямаше да го намери, без да е напълно честна със себе си и с него.

— Всичко в теб ме връхлетя толкова внезапно, че аз просто се оставих на течението. Скочих върху коня и мисля, че се вкопчих прекалено силно. Не исках да ми се изплъзне. Винаги съм искала да изпитвам това, което сега кипи вътре в мен. Копняла съм за това повече от всичко на света. Затова се появих в живота ти, в леглото ти и не исках да се замислям какво може да се обърка.

— Няма защо да се обърка. Не се е объркало — каза той и я хвана за раменете.

— Но и не е правилно. — Внимателно тя се дръпна настрани, така че той да не я докосва. — Искаш ли бира? Дори не те попитах дали…

— Не искам никаква бира, за бога. Искам теб.

Очите й, сини и красиви, макар и пълни с тъга, се вдигнаха към неговите.

— Но ме искаш против волята си. Това все още е така. А аз не мога да продължавам да го приемам, да се задоволявам с това само защото винаги съм го правила досега. Цял живот е било така, Бойл. Родителите ми дори не забелязваха, когато ме нямаше, нито ги беше грижа дали съм с тях, или не. И още по-ужасното бе, че не забелязваха, че аз го осъзнавам.

— Съжалявам, че ще го кажа, тъй като са ти майка и баща, но смятам, че родителите ти са пълни негодници, Айона.

Тя се засмя тихичко.

— Май е така в известен смисъл. Мисля, че ме обичат, доколкото е по силите им, защото така е редно, не защото го искат. Колкото до момчетата и мъжете, които съм се опитвала да обичам? Те също ме желаеха за известно време, но никога достатъчно или не са искали да ме желаят достатъчно, затова с времето всичко отшумяваше. И така оставам да се питам дали няма нещо сбъркано в мен. Защо не може някой да ме обича безрезервно, без никакви прегради, или по-лошо, без да съм временен заместник, докато се появи някой по-подходящ?

Нима и той бе постъпил така, запита се Бойл. Беше ли добавил още към притесненията й?

— Няма нищо сбъркано в теб и изобщо не става дума за това.

— Опитвам се да го повярвам, но не мога да го направя, ако не престана да се задоволявам с по-малко. И в това е моят проблем, моят въпрос. Може би не съм го съзнавала напълно, не и дълбоко в себе си, докато ти не го навря в лицето ми. Метафорично казано — добави тя с по-непринудена усмивка, отколкото можеше да очаква от себе си.

Понеже все още виждаше мислено лицето й, както бе стояла в конюшнята, той се почувства все едно й бе ударил шамар.

— О, господи, Айона. Бих дал всичко на света да върна думите си назад, да ги натикам обратно в гърлото си и да се задавя с тях.

— Не, не. — Улови дланите му и за миг ги стисна. — Понеже ме събори на земята, се наложи да се изправя. И този път да се изправя лице в лице с проблема. Защото преди това, Бойл, бих приела каквото и да ми предложиш. Щях да го обвия в собствените си красиви фантазии и да убедя самата себе си, че всичко е наред. Но никога не би могло да е наред. Не бих могла да съм щастлива, не и истински щастлива, с цялото си същество, с по-малко от онова, което ми е нужно. И ако не съм щастлива, не мога да направя другия щастлив.

— Кажи ми от какво се нуждаеш и аз ще ти го дам.

— Не става така. — Господи, колко силно го обичаше заради това, че би опитал, че искаше да опита. — Може би наистина е някаква магия. Онова, което ни кара да обичаме, да желаем и копнеем за един конкретен човек, вместо за когото и да било друг. Да го обичаме, да го желаем и да се нуждаем от него изцяло. Искам тази магия. Няма да се задоволя с по-малко. Ти си причината. Затова в известен смисъл съм ти благодарна.

— О, да, благодари ми и ми замажи очите.

— Ти ми показа, че струвам повече, отколкото съм мислела или съм си позволявала да мисля. А това заслужава голяма благодарност. Аз съм тази, която пришпори връзката ни, така че аз съм виновна за разпада й. Всичко беше прекалено бързо, прекалено емоционално. Нищо чудно, че се чувстваш притиснат в ъгъла.

— Никога съм се чувствал… Не знаех какви ги приказвам.

— Ще разбереш някой ден. Междувременно, цветята са красиви и извинението ти беше много мило. — Тя ги занесе до масата и ги сложи отгоре й. — Като се замисля, все пак мога да ти кажа от какво имам нужда.

— Каквото пожелаеш.

— Имам нужда да продължа да работя за теб и Фин не само защото трябва да си изкарвам прехраната, но и защото съм добра в работата си. И защото я обичам, а аз искам да правя онова, което обичам.

— Това никога не е било под въпрос. Казах ти го вече.

— И трябва да сме приятели с теб, за да не се държим неловко и смутено един с друг. Важно е. Не бих могла да работя с теб или за теб, ако двамата се мразим или таим негодувание. Накрая ще си тръгна, за да спестя мъките и на двама ни, и тогава пак ще съм ядосана и тъжна.

— Аз не тая негодувание. Не мога да обещая, че няма да имам смесени чувства, защото са точно такива в момента. Всичко е много оплетено и хлъзгаво за мен. Ако ти просто…

— Не и този път. — Не и с теб, помисли си тя. Защото с него никога не би могла да се изправи след падането. — Нищо няма да е просто. Аз съм отговорна за своите чувства, както и ти за твоите. Ще разбереш някой ден — повтори тя. — Но и двамата имаме хубава работа, която е важна за нас, имаме общи приятели. И което е по-важно от всичко останало точно сега и в този момент, имаме общ враг и цел. Не можем да свършим всичко, което ни предстои, ако не сме стъпили на здрава основа.

— Кога стана толкова логична, по дяволите? — измърмори той.

— Може би съм взела назаем от Брана. Тя ме научи на много, показа ми повече, отколкото някога съм си представяла, че мога да видя. Имам наследство, на което ще остана вярна. Ще се боря за него. И ще бъда вярна на себе си.

— Значи ще работим заедно, ще се бием заедно и ще бъдем приятели? И това е всичко?

Тя отново му се усмихна.

— Това е много за повечето хора. И не искам да си мислиш, че ти отказвам секс за наказание.

— Нямах предвид… макар че сега, като го казваш, има и такъв ефект. Не беше само секс, Айона. Не си го мисли.

— Не, не беше. Но аз те притиснах и в това отношение. Скочих с двата крака, както имам навик, с ботушите направо.

— Харесва ми, когато скачаш с двата крака. Но ако от това се нуждаеш, ще бъдем само приятели. — Засега, помисли си той.

— Добре. Сега искаш ли бира?

За малко да приеме, за да спечели още малко време и може би да смекчи границата, която бе очертала помежду им. Но тя бе казала какво иска от него и той щеше да й го даде.

— Най-добре да тръгвам. Нали имам толкова оплетени мисли да разплитам все пак.

— Хубаво е да започнеш поне.

— Сам ще намеря пътя навън и ще те видя утре сутрин. — Понечи да тръгне, но се извърна за миг само за да я погледне. Толкова беше светла, красива с ярките цветя до нея. — Заслужаваш всичко, Айона, и нито прашинка по-малко.

Тя затвори очи, когато чу вратата да се затваря след него. Толкова бе трудно да остане твърда, да направи и каже онова, което знаеше, че е правилно, докато сърцето я болеше. Докато сърцето й копнееше да приеме по-малкото и да се задоволи с него.

— Не и с него — прошепна тя. — Може би с някого другиго, но не и с него. Защото… той е единственият на света.

Реши да остави цветята на масата, за да им се радват всички, но преди да се върне в ателието, за да пречисти инструментите си, намери една висока и тънка ваза, избра три стръка от цветята — магическо число — и ги пъхна в нея, за да ги занесе горе в стаята си, където щеше да им се наслади, преди да заспи. И където щеше да ги види още щом отвореше очи сутринта.