Нора Робъртс
Тъмната вещица (17)

Седемнадесета глава

Събуди се с махмурлук — едно ритмично туптене в слепоочията, което повтаряше ритъма на силното бучене вътре в черепа й.

Беше имала и по-лоши случаи, каза си Айона, но и този си го биваше.

Замисли се дали да не дръпне завивките над главата си и да си доспи, но не можеше и не искаше да пропусне работата си в конюшнята. Предпазливо отвори очи и веднага ги присви под светлината, идваща през прозореца на всекидневната.

Не беше в леглото си, осъзна тя, а на дивана, завита с красиво одеяло в преливащи тонове на мораво и лилаво. Тогава си спомни. Беше полегнала тук да си почине, след като бе останала без дъх от танците и песните с приятелките си.

Нямаше техните богати гласове, но знаеше думите благодарение на баба си и можеше да следва мелодията.

Освен това беше забавно, помисли си тя. И дръзко да пеят, докато мъглата навън се виеше под прозореца.

Беше си пийнала, хапнала, беше се посмяла, а после бе танцувала и пяла, докато отшуми онзи първи прилив на съкрушаваща болка. А сега имаше махмурлук, който да я разсейва, и така беше най-добре.

Не беше плакала — само една-две сълзи — а това бе още по-хубаво.

Сега щеше да изпие няколко литра вода, флаконче-две аспирин, да хапне нещо. После щеше да си вземе няколкочасов душ. За всеки случай.

Останалото щеше да заглуши с работа.

По някое време — между първата и последната чаша вино, беше решила, че ще иде в конюшнята както обикновено. Нямаше да се предаде и да напусне работата си, която много обичаше, само защото шефът й — нейният любим — бе разбил прекалено крехкото й сърце.

Ако той искаше тя да се махне, щеше да се наложи да я уволни.

Стана и се затътри до кухнята. Преглътна с малко вода таблетка аспирин и тъкмо се чудеше дали може да сдъвче малко препечен хляб, когато се появи Мийра — ужасно свежа и бодра на вид.

— Май те мъчи главата тая сутрин, а?

Айона се помъчи да изгледа злобно Мийра, доколкото й бе възможно.

— А теб защо не те мъчи?

— О, моята глава е като скала, а стомахът ми е от желязо — весело обясни тя, докато слагаше кафето. — Не помня някога да ми е било зле на сутринта, след като съм пийнала вечерта.

— Мразя те.

— Кой може да те вини за това? Оставихме те където заспа снощи, понеже ни се стори най-разумно. И тъй като си бях взела дрехи за преобличане, в случай че останем до късно, аз спах в твоята стая. Трябва ти малко кафе и храна в стомаха. Овесена каша, препоръчвам ти я.

Айона потръпна.

— Сериозно ли?

— Добра и здравословна храна. Ще ти я приготвя аз, тъй като Брана едва ли ще се надигне скоро.

— И тя ли има глава като скала и стомах от желязо?

— Бих казала, че да. Но пък и внимава какво и колко пие. Винаги запазва самообладание, винаги. Ето, заповядай. — Мийра й сипа кафе. — Когато стане, помоли я да ти приготви отвара за главоболието. Има една, с която е прочута наоколо.

— Радвам се да го чуя. Искам главата ми да е наред, когато отида на работа.

— Значи оставаш? — Мийра леко я бутна по рамото в знак на одобрение. — Браво на теб.

— Няма да се лиша от работата, която обичам, нито да се свия в ъгъла и да се муся. Нуждая се от тази работа, затова ще измислим начин да се държим цивилизовано, освен ако не ме уволни.

— Никога няма да го направи. Не е толкова жесток, Айона.

— Не, не е. Освен това днес може да грее слънце, но винаги може да се появи мъгла. При положение че трябва да се изправим срещу това зло, трябва да оставим другото настрани. Никакви слаби брънки в кръга, нали така?

— Куражлийка си. — Този път Мийра лекичко разтри рамото й.

— Ако наистина се каниш да ми правиш овесена каша, ще се кача горе да измия част от махмурлука си под душа и да се облека за работа. — Поколеба се за миг, после разтвори длани и сграбчи Мийра в прегръдка. — Двете с Брана ме спасихте в тежък момент.

— Е, хайде сега, за какво друго са приятелите?

След като си взе душ, пулсирането и бученето вече бяха спаднали с няколко нива. Но един внимателен поглед на отражението в огледалото я увери, че има нужда от допълнителна помощ. Вместо обичайното небрежно нанасяне на лек грим за работа, сега тя отдели повече време и положи усилия. Не искаше Бойл да си мисли, че бледите й страни и тъмните кръгове под очите са заради него — макар че непряко си беше така, защото бе прекалила с виното, за да заглуши мъката си.

Доволна, че е направила най-доброто, на което беше способна, тя се облече и слезе да опита овесената каша.

Завари Брана, сънена и по пижама, да пие кафе в компанията на Мийра, която си тананикаше, докато мажеше с масло препечена филийка.

— Ето я и нея самата, леко посъвзела се.

— Толкова ли е зле?

— Никак не е зле — категорично заяви Мийра и й сипа овесена каша.

— Определено можем и по-добре. — Брана сви пръст. — Наведи се насам, понеже явно няма да го направиш сама за себе си. — Тя нежно прокара ръце върху лицето на Айона. — Само мъничко, тъй като не искаме да си мисли, че специално си се постарала заради него.

Това я накара да се усмихне.

— Четеш ми мислите.

— Логично е, затова едно малко заклинание ще ти помогне достатъчно. Ние, жените, както и вещиците, се държим една за друга. Мийра ми каза, че те боли глава.

— Вече е по-добре.

— Изпий това. — Докосна с пръст чаша, пълна с бледозелена течност.

— Какво е?

— Ще ти се отрази добре. Има билки и треви, и още нещо. Няма смисъл да отиваш на работа, ако не се чувстваш в отлична форма и не изглеждаш подобаващо. Показваш силна воля, като се изправяш срещу обстоятелствата, така че заслужаваш награда.

— Овесена каша. — Мийра остави три купички на масата, върна се за препечените филийки, после седна.

— Добре тогава. — Айона реши да го приеме като лекарство и изпи отварата, но установи, че има приятен и свеж вкус с лек дъх на мента. — Хубаво е.

— Не е задължително нещо полезно да е неприятно. Хапни, освен това ще ти помогне допълнително.

— И двете се грижите за мен. Обещавам ви, че ако на някоя от вас не й провърви в любовта, аз съм насреща.

— Много утешително — измърмори Мийра и гребна от кашата си.

Махмурлукът полека се разсейваше като дъждовни капки, плъзгащи се по прозореца — сякаш някаква мекота бавно изчезваше и Айона се почувства отпочинала и свежа.

— Можеш да направиш цяло състояние, като продаваш само тази отвара — каза тя на Брана, докато си обличаше якето. — Истинско чудо е.

— Не е точно така, а и трупането на богатство не е толкова хубаво нещо, колкото се смята. Ще работим заедно довечера, братовчедке, двойно повече, за да наваксаме за снощи.

— Ще бъда готова. Знам, че не обичаш много прегръдките — добави тя, докато притискаше за миг Брана. — Но аз ги обичам. — Тя излезе навън с Мийра. — Подозирам, че Кеван не е харесал музиката ни.

— Надявам се, че още звъни в главата му. Ще поговорим после — обърна се към Брана, после тръгна към пикапа си. — Не ми е приятно да го кажа — продължи тя, щом Айона седна до нея, — но не бъди прекалено сурова с него. О, несъмнено си го е заслужил глупакът му с глупак, но мъжете понякога са толкова непохватни.

— Не искам да съм сурова с него. Само искам да загърбим случилото се.

— Тогава го направи.

 

 

Той не я очакваше да се появи на работа и му тежеше, че не би могъл да я вини за това. Преди да се захване със сутрешното почистване и хранене, поене на животните и даването на лекарства, той се приведе над седмичния график. Осъзна, че в сравнително кратък срок е поверил на Айона толкова много задачи, ученици и задължения, че щяха да са му нужни сериозни размествания и замени, за да компенсира липсата й.

Адски досадна история, а и като се замисли човек логично, нямаше причина тя толкова да се афектира, че да захвърли работата си по дяволите заедно с останалото.

Само ако можеше да поговори разумно с нея, със сигурност щеше и самият той да си върне благоразположението й.

Ако жените приличаха повече на мъжете, животът несъмнено би бил много по-лесен.

Продължи да се ядосва, пренареди графика със задачите, намръщено размести часовете на учениците. Тъкмо бе станал от мястото си и вадеше телефона от джоба си, за да почне да се обажда на когото е нужно, когато чу пристигането на пикапа на Мийра. Нейният двигател мъркаше като ягуар, вместо задавеното хъркане на стар лъв с бронхит, както звучеше моторът на Мик.

Излезе навън с намерението да й прехвърли задачата с телефонните обаждания, както и да разбере нещичко, съвсем заобиколно, разбира се, за Айона, след като знаеше, че е останала да преспи у Брана.

И остана слисан, когато Айона скочи от мястото до шофьора, облечена за работа.

— Добро утро — поздрави го пресилено ведро Мийра и мина решително покрай него, за да влезе в конюшнята.

Той започна с:

— Хм…

— Тук съм, за да работя — прекъсна го Айона със студен тон, който не я бе чул да използва досега, спирайки на крачка разстояние от него. — И само толкова. Имам нужда от тази работа, обичам я и съм добра в нея. Ако възнамеряваш да ме уволниш…

— Да те уволня ли? — Шокиран и отново изваден от равновесие, той само я изгледа слисано. — Естествено, че нямам намерение да те уволня. Защо…

— Добре. Значи това е всичко.

— Почакай малко, трябва да поговорим за…

— Не трябва. — Отново го прекъсна със същия тон — студен и пренебрежителен. — Знам какво чувстваш и мислиш и до известна степен те разбирам. Имаш право да чувстваш това, което чувстваш, а аз сама съм отговорна за собствените си чувства. Затова отношенията ни ще са само служебни, Бойл, и ти трябва да уважиш това.

Обърна му гръб и тръгна към конюшнята. Можеше да я спре, просто да я вдигне на ръце и да я отнесе някъде, където да останат сами и да обсъдят всичко от начало до край. За миг бе готов да постъпи точно така, после я остави да го подмине.

Пъхна ръце в джобовете си, остана навън в хладното утро и мислено се прокле, че не е взел цветя.

Опита по нейния начин. Тъй като той бе оплескал нещата, беше длъжен да й даде време и свобода, както бе пожелала.

Тя се зае със задълженията си, но съвсем не ги вършеше сковано и стриктно, както бе очаквал. О, напротив, приказваше си охотно с Мийра, Мик и останалите, смееше се с тях, разпитваше ги за едно или друго. Но с него не разменяше и една-едничка дума, ако не бе абсолютно неизбежно.

Успяваше да се държи едновременно приветливо и дистанцирано.

Вбесяваше го, но когато ядът му отминеше, го налягаха угризения.

— Подлудяваш го. — Мийра наблюдаваше как Айона оседлава Спъд за разходка с клиенти.

— Само си върша работата и оставям настрани личните отношения.

— И точно това го влудява. Понеже е мъж, още повече нашият Бойл, би казал, че логичното в такава ситуация е да се отдели работата от личните чувства, но понеже ти постъпваш точно така, не може да си намери място. Чуди се дали да скочи, или да се свие на топка.

— Явно посланието ми е ясно. — След като затегна стремената, Айона си сложи каската на главата. — Това е важното. Но не мога да кажа, че съжалявам, задето страда.

Поведе групата клиенти — двама възрастни и две тийнейджърки от Америка, които се възползваха от пролетната си ваканция — като ги остави да си приказват помежду си. Но хвърли поглед през рамо и нямаше как да отрече задоволството си, когато забеляза Бойл да я наблюдава как се отдалечава.

Когато завиха към гората, тя погали с пръсти амулета, който носеше, после докосна леко и джоба, в който бе сложила защитен амулет, направен от нея сутринта.

Не се страхуваше от гората, каза си тя. Не се страхуваше от онова, което предстоеше. И не се страхуваше да изживее живота си сама, ако такава бе съдбата й.

Усмихна се професионално приветливо, завъртя се на седлото и погледна към семейството.

— Е, харесва ли ви ваканцията засега?

 

 

Денят минава бързо, когато имаш много работа, за което тя бе благодарна. Съзнанието, че постъпва точно така, както бе длъжна, не облекчаваше задачата й. Искаше й се да се усмихне на Бойл и да види в отговор неговата усмивка. Искаше да има право да го докосва — ръка в ръка, допир до рамото — и да знае, че той също знае, че има такова право.

Искаше й се отношенията им отново да са непринудени. Дори и ако не можеха да са любовници, дори и ако се налагаше да намери начин да затули светлината на любовта си към него, тя все пак искаше да е част от живота й.

Нуждаеше се от него, поправи се тя, докато почистваше голямата конюшня след урока си със Сара. Докато Кеван не бъде унищожен, докато започнатото толкова отдавна от Сърха не бъде довършено, всички те се нуждаеха един от друг.

Онова, срещу което бяха изправени, бе много по-важно от наранено сърце и засегната гордост.

Щяха да намерят начин. Щом Брана и Фин можеха да работят заедно, тя определено щеше да се разбере с Бойл. Сигурно щеше да отнеме известно време да намерят верния път, да изгладят неравностите, а и непременно трябваше да поговорят, призна си тя.

Но не още. Прекалено болезнено беше.

Прегърна Аластар през врата и се зарадва, когато той я бутна с муцуна.

— Имам теб, нали така? Моят водач, приятел и партньор. Имам си семейство и близки, които ме обичат и разбират. Имам и дом, мястото, където принадлежа. Всичко това е много повече, отколкото някога съм имала.

Дръпна глава назад и целуна коня по носа.

— Затова няма да се оплаквам, няма да се самосъжалявам. Ще се видим утре.

Излезе навън и забеляза, че отлично е преценила момента, когато зърна Конър да върви към конюшнята, подсвирквайки си весело.

Идеалната ирландска картинка, помисли си тя, красив и строен мъж с върлинесто тяло и лице на паднал ангел, напъхал ръце в джобовете на грубия си работен панталон, крачещ по кафява пътека, на фона на тучнозелената гора зад гърба му.

— Приключи ли за днес? — подвикна той.

— Тъкмо свърших. А ти?

— Готов съм да придружа красивата си братовчедка до дома и да видя дали нашата Брана е опекла нови бисквитки днес. Отворил ми се е апетит, а и тъй като според Брана ще работим тази вечер, явно ще си ги заслужа.

— Готова съм за магия. — Тя разкърши пръсти. — И да науча нещо ново.

— Нещо ново, така ли?

— Астрална проекция. Правя го в сънищата си — дали сама, или под влиянието на Кеван, не съм сигурна. Но нямам контрол над него. Искам да го имам.

— Добър избор на атака. И така… как мина с Бойл днес?

— Може би малко неловко и напрегнато на моменти, но го преживяхме някак. Би трябвало да е по-лесно нататък.

— Той се чувства адски зле от цялата история.

Нямаше да си позволи да злорадства, може би само мъничко. И нямаше да го съжалява или поне щеше да го пренебрегне засега.

— Той чувства каквото чувства и затова сме тук сега. Твой приятел е. — Тя стисна леко ръката на Конър. — Съжалява, че ме е наранил. Ти му съчувстваш, защото той се чувства зле. Всички трябва просто да го преодолеем и да не забравяме какво ни чака.

— Можеш ли да го направиш?

— И преди съм имала сърдечни разочарования. — Каза го небрежно, налагаше се, понеже бе засегната толкова дълбоко. — Мисля, че на някои от нас просто не им е писано да се свържат по този начин.

— Не е вярно. — Той улови дланта й и я стисна окуражително. — Изобщо не вярваш в това.

— Мисля — по-внимателно подхвана тя, — че в мен има нещо, което пречи на другите да установят дълбока интимна връзка с мен.

— Пълни глупости — прекъсна я той, но тя поклати глава.

— За собствените ми родители беше трудно. В тях ли е причината, или в мен? Кой знае, но ако те не могат, а преди Бойл не е имало друг, с когото да съм искала от цялото си сърце да установим такава връзка, и него не мога да го виня. Ако аз съм виновна, трябва да поработя върху себе си. И го правя. Аз съм класически пример на творение в развитие.

— Грешиш в това за връзката или че нещо в теб е причината. Толкова е лесно човек да те обикне — като лятно утро. Ако не бяхме братовчеди, сам бих се оженил за теб.

Това я разсмя и трогна. Отправи му зноен поглед изпод миглите си.

— Далечни братовчеди.

— Но все пак братовчеди. — Той метна ръка през раменете й. — И всичко е прекалено чудато и оплетено.

— Много жалко, защото си красавец.

— Същото важи и за теб.

Отвори вратата на ателието и престорено ентусиазирано размаха ръка, за да я покани вътре. После подуши въздуха.

— Джинджифилови бисквитки — прекрасно посрещане у дома.

— Вземи си и пийни чай, защото ни чака работа.

Застанала до плота, Брана сипваше бял течен восък в прозрачен буркан, в който вече бе закрепен дълъг бял фитил. Айона се зачуди как Конър изобщо надушва джинджифила през лятното ухание на хортензия.

— Е, как мина денят? — попита Брана, докато вдигаше внимателно съда с восък и минаваше към следващия буркан.

— Първият ден мина и не беше чак толкова зле.

— Мисли си, че е трудно да я обича човек. — Конър говореше с пълна уста.

— Глупости.

— Не съм казала така, не го мисля. Имах предвид… няма значение. — Грабна една бисквитка и за себе си. — Имаш ли нужда от помощ за тези?

— Почти съм готова, но можеш да ми помогнеш с етикетите и подрязването на фитилите после. Направих няколко дузини, понеже сме ги привършили, а туристите винаги са повече през пролетта, отколкото през зимата. Изпий си чая. Днес ще работим двойно повече, за да наваксаме пропуснатата вечер снощи.

— Готова съм.

— Намислила е да изучи астралната проекция — вметна Конър.

— Така ли било? — Брана стисна устни и изгледа Айона. — Не бях предвидила това, но защо пък не? И това е полезно умение.

След като напълни и последния буркан, тя ги остави да изстиват на етажерката, свали бялата кухненска престилка, която си бе сложила, за да предпази огненочервения си пуловер от капки и петна.

— Не е съвсем същото като активното сънуване, което си правила, но не е и толкова различно. Упражнява ли напоследък медитация?

Айона сви устни.

— Вероятно не колкото е нужно. Умът ми все блуждае някъде.

— Тренирането на ума е част от занаята. Тренирането, укротяването и както казах, фокусирането. Ела, донеси си чая до огъня. Трябва да си спокойна и тялом, и духом.

Айона се подчини, а Кател се пробуди от дрямката си и сложи лапа върху крака й за поздрав.

— Само гледай огъня, пий си чая. Наслади се на вкуса му, на бисквитката. Кротко вдишване. Вдишай, задръж, издишай, задръж. Можеш да усетиш миризмата на торфа в огъня, свещите, които преди малко сипах в бурканчета, билките, които са провесени да се сушат.

— Особено розмарина.

— Той определено ми е любим. Можеш да чуеш вдишването и издишването си, лекота тупване по пода от опашката на Кател, припукването на огъня и моя глас. Успокояващо е, всичко е толкова успокояващо. Докосването на ръката ми и лапата на Кател. Всичко е спокойно, затова можеш да се унесеш леко, да полетиш за миг. Тихо и спокойно.

— Но аз…

— Довери ми се. Аз ще съм до теб този първи път, ще те водя първия път. Виж къде искаш да идеш най-много на света, виж го в огъня, виж го в ума си.

— Кухнята на баба — мигновено осъзна Айона. — Липсва ми. Тя винаги ме е обичала и е вярвала безрезервно в мен. Единствено тя го е правила толкова дълго време. Аз съм това, което съм, заради баба.

Брана погледна към Конър, който дойде и седна от другата страна на Айона.

— Дълго пътуване за първи път — промърмори тя.

— Сърцето й я води там.

— И ние ще я водим. Виждаш ли я, кухнята на баба ти, в огъня, в ума си?

— Като твоята е. Имам предвид като усещане, иначе не изглежда така. По-малка е, няма огнище. Виждам стените с цвят на зряла праскова и шкафчетата, които са тъмни, тъмнокафяви. Има стара правоъгълна дървена маса. Когато седнех там, можех да й кажа всичко. Каза ми каква съм, разказа ми за първата тъмна вещица, докато седяхме на тази маса и пиехме чай с курабийки — бисквити. Както сега. На перваза на прозореца има саксии с билки, а на масата стои синьо-зелената глинена купа, която й подарих за рождения ден преди много години. В нея имаше червени ябълки в деня, когато ми разказа всичко, не само отделни късчета, а цялата история. Лъскави червени ябълки в синьо-зелената купа. Очите й са като моите — същият цвят, същата форма. И когато ме гледат, вярвам.

— Фокусирай се върху купата, цветовете и формата й. Освободи се и се отдай на желанието да идеш там където искаш. Дишай бавно, укроти ума си, съсредоточи се спокойно. Вдигни се. Понеси се. Полети.

Тя се вдигна и се понесе сякаш в безтегловност. Въздухът, светлината пулсираха в синьо — бавно, успокояващо. И когато усети първото надигане на силата в нея, тя полетя.

Бързо, свободно, понесе се над зелените хълмове, замъглени в нежно синьо, над водата — синя под синевата.

Гласът на Брана прозвуча в главата й: „Дишай. Не губи фокус“.

— Невероятно е! Толкова красиво. — Протегна ръце настрани и се разсмя в изблик на чиста радост.

„Задръж сега. Кухнята на Нан. Виж я.“

Тя я видя в мислите си, а после просто се озова там. Стоеше до старата дървена маса със синьо-зелената купа. Днес в нея имаше зелени и жълти лимони, помисли си Айона, леко замаяна.

Появи се и Нан, прекрачи прага на задната врата, събу градинарските си ботуши и свали от главата си широкопола сламена шапка.

Дребничка и с деликатни черти, каквато беше и внучката й. Спретната и красива в джинси и леко яке. Косата й, боядисана в мек нюанс на златисточервеното, бе оформена в стилно каре около лицето й. Лек, дискретен грим. Нан никога не би излязла в градината, преди да се погрижи за външния си вид.

Тъкмо се запъти към хладилника, но спря. После се обърна много бавно.

Ръката й се вдигна към сърцето й и с широко разтворени очи тя възкликна тихичко:

— Айона! Ти си тук. О, о, Брана и Конър също. О, виж се само, бебчето ми. Колко много си научила вече.

— Можеш да ме видиш!

— Естествено, че те виждам, нали стоиш пред мен? Колко си хубава. Седнете, сядайте и тримата и ми разкажете всичко.

— Можем ли да седнем? — зачуди се Айона.

— В тази стая има достатъчно енергия, че да освети петдесет километра околовръст. — Брана си взе стол и седна. — Разбира се, че можем да седнем.

Айона извика тихичко и се втурна да сграбчи Нан в прегръдка.

— Мога да те пипна. Да те усетя. Липсваше ми.

— Този път не можем да останем дълго, братовчедке. — Брана им се усмихна. — Доста далечно разстояние е за първия й път.

— Първи ли? — Нан се засмя и в погледа й блесна удивление, преди отново да прегърне внучката си. — О, тогава няма да е дълго. Но достатъчно, за да кажа колко съм горда и щастлива.

— Ще дойдеш ли? Каза ми, че ще дойдеш в Ирландия.

— И ще го направя, когато дойде време. Ще разбера. Ти си щастлива, но… има и нещо не особено радостно.

— Имаше… леко недоразумение — поясни Конър. — С Бойл.

— О, ясно. Съжалявам, защото и аз самата съм привързана към него. Ако връзката ви е силна, всичко ще се оправи.

— Той не ми вярва. Няма значение.

— Разбира се, че има.

— Имам предвид точно в този миг. Искам да знам ти как си.

— В чудесна форма, както виждаш. Днес посадих теменужките, защото те могат да издържат на хладния въздух, а тази пролет е прохладна. И малко зеле, разбира се, както и разни други неща. Ти си добър учител за нея, Брана, както ми каза. И ти, и Конър.

— Тя е добра ученичка. И имаме нужда от нея. — Брана се пресегна и улови ръката на Нан. — Искам да ти кажа, че беше права да я изпратиш, да й дадеш амулета. Благодарна съм ти.

— Няма нужда. Длъжни сме да го направим. В кръвта ни е.

— Така и ще бъде сторено. Той е по-силен сега, когато тримата сме заедно, но ние сме още по-силни. Съжалявам, че не можем да поседим повече. — Брана се изправи. — Но тя едва започва да овладява това умение.

— Дори и само миг е истинска наслада. Пази се, момичето ми. И остави сърцето и ума си отворени, Айона. Тогава идват най-хубавите неща.

— Ще го запомня. — Тя целуна баба си по бузата, прегърна я силно. — Ще дойда пак, ако мога. — Импулсивно грабна един лимон от купата. Усети грапавата му кора в дланта си, а когато го вдигна към лицето си, вдъхна аромата му. — Знам, че е глупаво, но мога ли да го взема с мен? Възможно ли е?

— Да видим. — Брана я хвана за ръка, а след като Айона пъхна лимона в джоба си, Конър я хвана за другата.

— Липсваш ни в родината, братовчедке Мери Кейт — каза й Конър.

— И вие ми липсвате. Някой ден ще ме заведеш на разходка със сокол, нали, Конър?

— За мен ще е удоволствие.

— Кажи на майка си и на нейната майка, когато ги видиш, че с нетърпение чакам да си поприказваме на живо с тях.

— Ела в „Тъмната вещица“ — покани я Брана. — Ще те чака горящо огнище и топъл чайник.

— Ще се възползвам от поканата, благодаря. Любовта ми ще ви следва навсякъде, както и всичките ми надежди.

— Довиждане, Нан. Обичам те.

И отново се издигна, понесе се. Литна.