Нора Робъртс
Тъмната вещица (12)

Дванадесета глава

Харесваше й как минават дните — отиваше сутрин на работа с Конър, яздеше Аластар на разходка с клиенти, работеше с няколко ученици, а после Бойл я придружаваше пеша или с камиона до къщи.

Късно следобед бе време за обучение и тренировки, а по-късно вечерта отделяше още час за усъвършенстване на уменията.

Слънцето се показа отново и реката заискри под лъчите му. Езерата се превърнаха в бляскави огледала, а зелените поля и хълмове станаха още по-красиви под ласката на светлината, която струеше през пухкавите облачета, носещи се по небето.

Направо можеше да забрави — почти — всичко, което бе заложено на карта и което предстоеше да срещнат. Все пак изживяваше романс.

Той не включваше цветя и поезия, а романтичната й натура очакваше точно това. Но когато сърцето ти копнее за мъж като Бойл, трябва да се научиш да намираш поезия в кратките му думи и дългото мълчание, а цветя в неочакваната чаша чай, поднесена в ръцете й, или в одобрителното му кимване.

И за какво са й потрябвали цветя, когато човекът направо спираше дъха й с целувките си? Което ставаше под зелените сенки на дърветата или в разхвърляната кабина на пикапа му.

Романс, дом, стабилни доходи, великолепен кон, който можеше да нарече свой, и ново и прекрасно разбиране на способностите, които имаше. Само ако можеше да изключи заплахата от древното зло, животът й би бил просто съвършен.

Привърши урока си със Сара, след който и двете останаха доволни от постигнатия напредък.

— Стойката ти вече е страхотна, Сара. Ще поработим още върху смяната на посоката и ще поизгладим някои неща.

— А кога ще можем да сложим по-висока летва? Готова съм, Айона, знам го.

— Нека видим как ще мине следващият урок. — Айона погледна молещите я очи на Сара, докато потупваше коня по шията. И си спомни какво е да си на нейните години. — Ето какво ще направим. Една степен по-високо и само един скок, преди да прибереш Уини и да се погрижиш за нея.

— О, наистина ли? Благодаря! Страхотно!

— Една степен по-високо, един прескок — повтори Айона и хвърли поглед през рамо към майката на Сара, докато отиваше към препятствието. Вдигна летвата и я постави на новата височина.

Само деветдесет сантиметра, каза си тя, уверена, че ученичката й ще се справи. Ако не, конят щеше да го разбере.

Сега се обърна към коня.

Тя иска да полети, да усети как ти политаш с нея. Не бързай.

Айона отстъпи встрани и забеляза как майката на Сара мачка с пръсти краищата на шалчето, което бе увито около врата й.

— Хайде, Сара. Само една степен по-високо, но трябва да покажеш на Уини, че заедно го можете. Довери й се и й покажи, че също може да ти има доверие. Бъди нащрек, тръгни стабилно и полека и не забравяй стойката си.

Сърцето й бие до пръсване, помисли си Айона. От вълнение и леко притеснение. Все още бе на терена за начинаещи, дори и с летвата малко по-високо, но това бе ново предизвикателство и нова надежда.

— Добре, така е добре — подвикна тя, докато вървеше в кръг след Сара и Уини по манежа. — Заеми правилна стойка, Сара, дръж леко юздите. И двете знаете какво да правите.

Подготвят се, мислено ги следваше тя, уверени и спокойни. Набират скорост и скок.

Самата тя сякаш полетя за миг, докато гледаше как ученичката й прескача високо над летвата, приземява се добре и заема правилна стойка. После вдигна ръка над главата си тържествуващо.

— О, истинска магия! Може ли да го направя още веднъж, Айона? Само още един път?

— Още една обиколка, но после Уини трябва да се прибере.

Сега я наблюдаваше с критично око, отбелязвайки слабостите, върху които трябваше да поработят.

— Мисля, че мога да го правя безкрайно дълго и да скоча два пъти по-високо.

— Летва след летва — отвърна Айона.

— Видя ли това, мамо! Видя ли ме?

— Да. Беше прекрасна. Хайде, иди да се погрижиш за коня си, а после да вървим у дома да кажем и на баща ти. Може ли да поговорим за момент? — обърна се тя към Айона.

— Разбира се. Ей сега идвам, Сара. Кажи на Мууни, че Уини е заслужила една ябълка.

— Едва не те накарах да я спреш — подхвана госпожа Ханигън. — За малко да ти извикам да не я пускаш, не още. Пред очите ми бе картинката, в която Сара полита и се стоварва на земята със счупени кости.

— Трудно е да я гледаш как прекрачва нови и нови граници.

— О, точно така е и ще го разбереш сама някой ден, когато и ти имаш деца. Но бях сигурна дълбоко в себе си, че ти не би я оставила да направи нещо, за което не е готова. Толкова добре се чувства с теб, щастлива е. Исках да го знаеш.

— Радост е да се работи с нея.

— Мисля, че и на двете ви личи, че е така. Направих снимка с телефона си, докато прескачаше. — Извади телефона си и обърна екрана му към Айона. — Ръката ми трепереше обаче, затова е малко размазана, но ми се искаше да запечатам мига.

Айона погледна екрана, полета на момичето върху гърба на големия кон, а под тях бе летвата и въздухът над нея. Съвсем леко докосна снимката със силата си и после върна телефона.

— Прекрасна снимка и съвсем ясна и фокусирана. Личи си радостта по съсредоточеното й лице.

Със стиснати устни госпожа Ханигън погледна отново снимката, после устните й се разтегнаха в усмивка.

— О, наистина е хубава. Очите ми сигурно са били замъглени, когато я погледнах първия път.

— Тук си за всеки урок. — Нейната майка не бе идвала, спомни си Айона. — Мисля, че Сара е стимулирана да се старае повече, след като знае, че ти си тук заради нея, че я подкрепяш.

— Разбира се, че я подкрепям. Аз съм й майка. Сега ще се обадя на баща й и ще му кажа да купи малко ягодов сладолед — любимия й. Ще се почерпим след вечеря. Няма да те задържам, само исках да ти благодаря, че я учиш да вярва в себе си, както и мен. Шефовете ти са късметлии, че работиш тук.

Айона не бе сигурна дали стъпва по земята, докато вървеше към конюшнята. Спря за миг, докато очите й свикнат вътре, и забеляза Бойл.

— Не знаех, че си тук.

— Току-що идвам и Сара вече ми проглуши ушите. Направо лети над земята.

— И с мен е така. Само да я беше видял. Трябва да видя дали се грижи добре за Уини.

— Да, и го прави чудесно, понеже е влюбена до уши. А Мууни я наглежда. Мислех си, че може да изведеш Аластар да се разтъпче. Аз ще изведа Дарлинг да видим как се справя. Той ще е добра компания за нея. А ти за мен — добави той след миг.

— Много бих искала, но имам още половин час до края на работния ден.

— Ще ми помагаш с конете, така че можеш да го броиш за работа, ако това ще успокои съвестта ти.

— Става.

Не би могла да си представи по-приятен завършек на работния ден от езда с мъжа, който караше сърцето й да потръпва.

Наблюдаваше внимателно Дарлинг, докато Бойл я яхваше, и забеляза потреперването на хълбоците й, както и изражението в очите й.

— Нервна е.

— И сам го усещам. — За да я успокои, той се наведе и й зашепна гальовно, докато прокарваше длани по шията й.

— Знаеш ли защо?

— Сега е доста по-охранена, отколкото преди, а и не е имала ездач на гърба си от седмици.

— Не е заради това. — Айона извъртя Аластар така, че Бойл и Дарлинг да пристъпят до нея. — Има ти доверие и те обича. Нервна е, защото се притеснява, че няма да се справи добре и няма да искаш да я яздиш повече.

— Значи се притеснява излишно. Отличен ден за езда. Ще тръгнем към езерото и ще пообиколим там, ако нямаш нищо против.

— Много ще се радвам.

— Ще ми кажеш, ако нещо я заболи, а аз не съм забелязал.

— Непременно, но тя се чувства много добре. Харесва й Аластар — добави тя с приглушен тон. — Смята го за много красив.

— Такъв е.

— Той се преструва, че не я забелязва, но доста се е наперил.

— Да не се опитваш да сватосваш конете?

— Знам, че е роден за Аня, но жребец като Аластар трябва да даде поколение, а Дарлинг е готова за разплод. Освен това няма нужда да сватосвам никого. Достатъчно е само да ги погледна внимателно, за да видя, че се харесват взаимно.

— Не съм мислил да я заплождаме.

— Аня ще роди величествени и надарени жребчета — отбеляза Айона. — А Дарлинг? От нея ще се родят мили и добри кончета. Според мен — добави тя.

— Е, Аластар е твой, така че ти имаш думата.

— Мисля, че решението е най-вече негово, както и на дамите. Пролетта е близо. — Тя вдигна лице и се загледа в небето през надвисналите клони. — Усеща се настъпването й.

— Студено е като през февруари.

— Може и да е така, но все пак идва. Въздухът е по-мек.

— Сигурно заради дъжда, който ще вали нощес.

Тя само се засмя.

— А тази сутрин видях две свраки да флиртуват пред хранилката на Брана.

— И как точно флиртуват свраките?

— Долитат и отлитат, после пак и пак, след това си бъбрят и отново политат напред-назад. Попитах Конър защо ястребите не ги закачат, а той отвърна, че си имат уговорка. Това ми харесва.

Минаха един зад друг, щом пътеката се стесни и заизвива край реката, чиито води подскачаха пенливо под скъсан въжен мост.

— Ще го оправят ли някога? — зачуди се тя.

— Съмнявам се, понеже хората ще сглупят и ще тръгнат да минават по него, и накрая ще се озоват в реката. И ти ще си от тях.

— Кой казва, че ще падна? А даже и така да е, аз съм добър плувец. — И понеже й харесваше да флиртува с него, му отправи многозначителен поглед изпод мигли. — А ти?

— Живея на тесен провлак и на остров. Щях да съм голям глупак, ако не можех да плувам, и то добре.

— Някой път ще се гмурнем тогава. — Отново му хвърли поглед през рамо и си спомни първия път, когато го бе зърнала, и колко зашеметяващ и поразителен й се бе сторил тогава — едър, силен мъж, яхнал голям и силен кон.

И разбра, че сега изглежда още по-страхотно, седнал върху кобилата, която бе върнал към живот — ръцете му леко придържаха юздите, а нейните очи светеха от гордост.

— Вече не е притеснена.

— Знам. Справя се отлично. — Изравни се отново с Айона, когато пътеката го позволяваше.

— Миналата вечер говорих с баба ми — подхвана тя. — Вече не ми стигаше да си разменяме имейли, исках да чуя гласа й. Изпраща ти поздрави.

— Поздрави я и от мен.

— Решила е да дойде тук за няколко седмици през лятото или есента. Искам да я видя, но в същото време…

— Тревожиш се дали няма да сме в разгара на битките. Искаш да е в безопасност.

— Тя е всичко на света за мен. Мислех си, когато… прекалено много говоря.

— Няма как да го оспоря, но все пак кажи каквото беше подхванала.

— Щях само да изтъкна, че майката на Сара винаги идва да гледа уроците й, а и баща й дойде два пъти. Моята просто ме оставяше с колата или по-често се возех с някого от другите ученици до школата и обратно. Баща ми никога не е идвал. Нито веднъж. Рядко присъстваше и на състезанията. Но баба идваше винаги, когато можеше. Шофираше до града, където е състезанието, винаги когато можеше. Понякога идваше дори и когато не знаех, че е възнамерявала да дойде. Плащаше уроците ми и таксите за състезанията. Не го знаех, докато веднъж, когато й гостувах, не чух съобщението, оставено на телефона, че трябва да поднови договора с конюшнята.

— Дала ти е това, което си обичала.

— Искам да се гордее с мен. Май си приличаме с Дарлинг. Искам да успея, за да види тя, че не си е изгубила времето и усилията с мен.

— Значи и ти се притесняваш излишно.

— Знам. Явно не мога да го преодолея.

Загледа се над езерото и отвъд него, към елегантния силует на замъка, чиито градини все още бяха впримчени в хватката на зимата. Из тях се разхождаха туристи, дошли от различни места да видят и преживеят нещо ново.

Стори й се, че е също като снимката на Сара — миг, който трябва да запечата. Затова, докато разхождаха конете край брега, тя прочисти съзнанието си от всичко друго и последва примера на Бойл.

Потъна в мълчание.

— Трябва да се връщаме — обади се той накрая. — Не искам да я претоварвам.

— Не бива, а и Брана ще ме чака за моя урок.

— Добре ли върви там?

— Да. Брана може и да има известни резерви, но според мен всичко върви… супер.

Погледна го с широка усмивка, но забеляза, че той гледа някъде зад нея с леко намръщено чело.

— Какво не е наред?

— Всичко е наред. Аз само… гледах към онази къща. Има ресторант с хубаво меню. Може би след урока ти би искала да хапнеш там.

Тя повдигна вежди.

— С теб?

Намръщването му само се засили.

— Ами, разбира се, че с мен. С кого другиго?

— Няма друг — простичко отвърна тя. — С удоволствие. Мога да тръгна към седем или седем и половина.

— Седем и половина е добре. Ще запазя маса и ще мина да те взема.

— Това също е супер.

Докато навлизаха в гората, в сумрака под дърветата, тя се зае мислено да преравя гардероба си. Какво да облече? Нищо прекалено изискано, но не и джинси или панталон. Може би Брана би могла да й помогне, тъй като изборът й бе ограничен.

Нещо семпло, но красиво. Обувки на висок ток, не ботуши. Краката й си ги биваше, нищо че сама го казва. Искаше й се да го очарова поне малко, така че…

Аластар се стресна, а Дарлинг се изправи на задни крака.

И вълкът застана на пътеката.

Мислите й бяха изцяло насочени към безопасността на конете, затова Айона просто реагира. Огнена бразда изора пътеката помежду им.

— Няма да ви нарани. Няма да му позволя да го направи. — Бойл измъкна нож от калъфа на колана си, който тя не бе забелязала. — В никакъв случай.

— Не слизай от коня! — викна Айона, предугадила намерението му. — Тя е ужасена. Ще хукне да бяга и той може да я настигне. Трябва да я удържиш, Бойл.

— Поеми юздата и я успокой, отведи ги в безопасност. Аз ще го задържа.

— Ако се разделим, ще бъдем по-лесна плячка. — Той това искаше, на това разчиташе — можеше да го усети в погледа му. — Повярвай ми, моля те. Моля те.

И мъчейки се да се фокусира, тя зашепна тихо и уверено думите на заклинание, което бе прочела в книгите. И което още не бе изпробвала.

Вълкът се спусна към огнената преграда, търсейки пролука. Под устрема на атаката му пламъците помръкнаха, снижиха се.

Стиснала здраво юздите в една ръка, Айона вдигна другата високо.

— „От север и от юг, от изток и от запад доведи ми вятъра за това изпитание. Усети силата, вдигни пламъка, докато вихърът расте високо и все по-високо. Духай силно, духай страшно, духай диво и неукротимо. Както казах, тъй да бъде.“ Мислиш си, че нямам сила — просъска тя през зъби. — Грешиш.

Високо над главите им небето направо кипеше, а тя стисна вдигната си ръка в юмрук, сякаш за да улови огнения вихър, който се зараждаше.

Изпъна рязко ръката си и запрати бушуващия вихър право в огъня.

Той вдигна вълка от земята и го завъртя, докато звярът виеше от ярост. И от болка, надяваше се тя. Вълкът се завъртя отново, лапите му напразно биеха във въздуха, докато вихърът го отнасяше нагоре и настрани.

Айона се помъчи да овладее сътвореното от нея, но усети, че силата му продължава да расте. Едно дърво се пречупи и се пръсна на трески.

— Укроти стихията. — Гласът на Бойл прозвуча уверено в ухото й. — По-силна е, отколкото ти трябва, и е прекалено голяма. Укроти силата, Айона, само ти го можеш. Нека се успокои. Пусни я.

По гърба й потече вадичка пот, докато се бореше да направи точно това. Тътенът на вятъра започна да утихва, безумният вихър се забави.

— Укроти го докрай, Айона.

— Опитвам се. Толкова е силно.

— Ти си тази, която го сътвори. Ти си силна.

Тя го бе сътворила, помисли си тя. Можеше да го овладее. Да го спре.

— Успокой се вече — зашепна тя. — Кротко. Леко и спокойно. Разпръсни се.

Вълкът се изтърси на земята като камък под лекия ветрец. После скочи на крака с оголени зъби, проточил лиги. Стори й се, че червеният камък свети с приглушен пламък сега.

После звярът скочи в гората и изчезна сред пелена от тъмносива мъгла. Чуха далечен вой и после отново се възцари тишина.

— Може да се върне. — Цялото спокойствие я бе напуснало и ръцете й трепереха, а гласът й пресекваше. — Той може да дойде пак. Трябва да приберем конете. Трябва да се погрижа конюшнята да е в безопасност. Аз…

— Така и ще направим. Дишай дълбоко за минутка. Бледа си като смъртник.

— Добре съм. — Под нея Аластар риеше земята с копита. Искаше да хукне да преследва звяра, осъзна тя, едва се сдържаше. За да успокои него, се налагаше сама да се успокои. — Направихме достатъчно — меко каза тя. — Достатъчно е засега. Трябва да кажа на Брана, на Конър. Но конете…

— Да вървим, полека.

— Полека. — Тя задиша дълбоко, после постави длан върху шията на Аластар, а с другата погали Дарлинг. — Спокойно — прошепна тя. — Няма да те нарани. Аз… не знаех, че имаш нож. Много голям при това.

— Жалко, че не можах да го използвам. — Златистите му очи блеснаха сурово, докато отново прибираше острието. — Но си струваше да погледам. А на теб ти трябват още уроци в този занаят.

— Абсолютно. Този дори не беше включен в учебния план.

— Какво имаш предвид?

— Прочетох го в една книга. Може да се каже, че реших да вдигна летвата. Стори ми се напълно удачно в случая.

— В книга значи? Прочела го била в книга. Мили боже!

— Много бих искала да пийна нещо.

— Аз също.

Айона не каза нищо повече, трябваше да събере мислите си. Да каже на братовчедите си, напомни си тя отново. Трябваше — спешно — да седне на нещо, което не се движи.

Почти стигнаха до конюшнята, преди да почне да мисли ясно — или почти ясно.

— Дарлинг беше толкова уплашена. За себе си, но и за теб. Огънят ми също я изплаши. Ще ми се да бях измислила нещо друго.

— Тя се справи добре. Искаше да побегне, но не го направи. Може и да не знаеш, но този хубавец беше като скала под теб. След онова първо сепване не помръдна дори и мускулче. Вярвам, че би направил каквото поискаш от него, дори и ако трябва да прескочи огъня и да захапе звяра за врата.

— Изобщо не се налагаше да мисля. Не трябваше да му казвам нищо. Той просто знаеше какво да прави. Трябва да се обадя на Брана.

— Аз ще го направя.

Когато пристигнаха, той скочи от коня, после се доближи до нея.

— Хайде, слизай.

— Не съм сигурна, че мога.

— Затова съм тук. — Той протегна ръце, хвана я и й помогна да стъпи на земята. — Иди да поседнеш на пейката за минутка-две.

— Конете.

— За тях ще се погрижат, и то добре, не вярваш ли? — Прокрадналото се в гласа му нетърпение я накара да се подчини. И когато разтреперените й крака я отведоха до пейката, едва не се разплака със сядането.

Щом Бойл излезе, тя успя да скочи на крака.

— Трябва да направя заклинание за защита за конюшнята.

— Мислиш ли, че Фин вече не го е направил? — Бойл само я хвана за ръка и я задърпа след себе си. — Той няма да се върне скоро, но мисля, че много добре знае какво да прави в това отношение. Брана знае къде си. Ще каже на Конър.

— А къде отивам?

— В моето жилище, където ще пийнеш нещо и ще поседиш още малко.

— Добре ще ми се отразят и двете.

Изкачи се по стълбите редом с него. Не беше точно както си бе представяла поканата да види за първи път жилището му, но и така ставаше.

Той отвори вратата на тясната веранда.

— Не съм очаквал гости.

Тя първо надникна вътре, после се усмихна.

— Слава богу, че не е спретнато и подредено, иначе щях да се засрамя. Но е хубаво. — Пристъпи вътре и се огледа.

Миришеше й познато — на коне, кожа, мъж. Помещението, което бе комбинация от всекидневна, хол и кухня, бе огряно от залязващото слънце. До мивката имаше порцеланова чаша, а един вестник лежеше разгърнат на тесния барплот, който отделяше кухничката от останалото пространство.

Наоколо имаше разхвърляни няколко книги и списания — детективски романи и списания за коне, отбеляза тя. Купчина ботуши в една дървена кутия, безразборно окачени на стената стари якета. Диван, леко провиснал по средата, две големи кресла и — за нейна изненада — огромен плосък телевизионен екран на стената.

Той забеляза озадачения й поглед.

— Харесва ми да гледам мачове и спорт на него. Ще пийнеш ли глътка уиски?

— Задължително и ще поседна. Доста се разтреперих, когато всичко свърши.

— Беше много уверена, когато това беше важно.

— Почти изгубих контрол — отвърна тя, докато той отваряше шкафове в кухнята. — Ти ми помогна да го удържа.

След като тя вече бе тук, в безопасност, и всичко бе свършило, той можеше да говори за това. Или поне да опита.

— Ти грееше като пламък. Очите ти бяха толкова бездънни, сякаш целият свят можеше да потъне в тях. Пресегна се и издърпа буря от небето само с една ръка. Виждал съм доста.

Наля уиски и за двамата, донесе чашите до огромното кресло, в което тя се бе сгушила.

— Цял живот съм бил край Фин, Конър и Брана. Видял съм какво ли не. Но никога не бях зървал подобно нещо.

— Никога не съм усещала нещо такова. Бурята беше в ръката ми. — Сега тя я огледа, завъртя я, озадачи се от познатия й, съвсем нормален изглед. — И вътре в мен бушуваше буря. Не знам как да го обясня, но го усещах вътре в мен, толкова огромно и изпълващо. И безкрайно правилно. Май съборих едно дърво, нали?

Беше видял как дървото се чупи като крехко стъкло и се разхвърчава на трески.

— Можеше да е много по-зле.

— Да, можеше. Но ми трябват още уроци и много тренировки. — Повече самоконтрол, отбеляза мислено тя, и много от прословутата концентрация, за която Брана все й натякваше.

Вдигна очи към Бойл. Загледа се в суровото му, красиво лице, белязаната му вежда, тъмнозлатистите очи, в които още искреше ярост.

— Ти щеше да го нападнеш с ножа, с ръцете си.

— И той кърви, нали?

— Мисля, че да. Така е. — Тя отново въздъхна дълбоко. — Кърви. Не очакваше, че мога да направя каквото направих. Нито пък аз.

— Не вярвам някой от двама ви да подцени това отново. Изпий си уискито. Още си бледа.

— Добре. — Отпи малка глътка.

— Май вечерта не е подходяща да сме навън сред хора.

— Може би не. Но умирам от глад. Мисля, че е свързано с изразходването на толкова много енергия.

— Ще ти приготвя нещо набързо. Имам няколко пържоли, мисля, и ще изпържа картофки.

— Искаш да се погрижиш за мен?

— В момента имаш нужда. Изпий си уискито — подкани я отново, после се върна в кухнята.

Тропане на тенджери, тракането на ножа върху дъската, пращенето на загрято олио. Нещо в тези звуци отпусна напрегнатите й сетива. Пийна нова глътка уиски и отиде до него, застанал пред печката, зает с пържене на свински пържоли в единия тиган и картофки в другия.

Не беше сигурна дали някога е опитвала приготвена на тиган пържола, но нямаше да се оплаква.

— Мога да помогна. Ръцете и мислите ми трябва да са заети с нещо.

— Имам няколко домата, които жената на Мик ми даде от тяхната малка оранжерия. Можеш да ги нарежеш.

Захвана се с доматите близо до него и това също я отпусна.

Той приготви нещо като рядък сос от останалата в тигана мазнина, като добави малко подправки, преди да залее с него пържолите.

Седнала до барплота, Айона опита ястието.

— Вкусно е.

— Ти какво очакваше?

— Нямам никаква представа, но това е вкусно. О, господи, направо умирам от глад!

Тенът на лицето й се нормализира, докато хапваше, отбеляза той, и онзи леко замаян поглед избледня в очите й.

От грееща и страховита, само за миг бе станала бледа и разтреперена. А сега с облекчение забеляза, че отново се връща към нормалния си вид. Просто Айона.

— Не използва мъглата този път — внезапно отбеляза тя. — Сега го осъзнах, той просто… просто излезе от дърветата. Не знам какво означава, но не трябва да забравям да го спомена пред Брана и Конър — и Фин. А камъкът, онзи червен камък на врата му. Не беше толкова ярък накрая. Така ми се струва. Нали?

— Не мога да кажа. Гледах по-скоро зъбите му и колко си бледа изведнъж. Питах се дали няма направо да се свлечеш от седлото.

— Няма да стане. — Тя леко се засмя и сложи ръка върху неговата. Но когато дланта му се обърна, тя я стисна здраво.

— Здраво ме изплаши. Почти до смърт.

— Извинявай.

— За какво, по дяволите, се извиняваш? Много е дразнещ този твой навик.

— Аз… старая се да го превъзмогна.

— В един миг си яздим спокойно, безгрижни като вятъра, мисля си как ще излезем на вечеря и ще видим как ще тръгнат нещата. А в следващия ти завихряш страховита буря.

Стана от мястото си, вдигна своята чиния и нейната. Което бе жалко, помисли си тя, защото имаше още няколко картофчета, които искаше да си хапне.

— Ако не искаш да се извинявам, тогава не ми викай.

— Не викам на теб.

— А на кого викаш тогава?

— На никого. Просто си викам. Човек може да се изразява както му се ще в собствения си дом.

— Никой никога не е викал в моя дом.

— Какво? — Изглеждаше истински изненадан. — Да не си израснала в църква?

Тя отново въздъхна.

— Мисля, че вероятно — ако се съди по твоя стандарт — никой не е бил достатъчно загрижен. Ти загрижен ли си, Бойл?

— Загрижен съм да не се озовеш на земята с прегризано гърло. — Изруга наум, когато лицето й пребледня за миг. — Сега аз се извинявам. Наистина. Изобщо не си меря приказките, когато съм ядосан. Много съжалявам — продължи той и нежно обхвана с длани лицето й. — Толкова беше страховита. Не знам какво ме стресна повече. Вълкът или ти.

— Преборихме се. Това означава много. — Тя сложи ръце върху неговите. — Ти ми приготви вечеря, остави ме да се съвзема, преди да дадеш воля на гнева си. Това също значи много.

— Тогава всичко е наред. Поне засега, нали?

Докосна с устни нейните, нежно този път. А нейните длани се спуснаха надолу към китките му и го стиснаха по-здраво.

— Сега трябва да те заведа у дома. — Той леко се дръпна, но нейните ръце продължиха да стискат китките му.

— Не искам да ме водиш у дома. Искам да остана с теб.

— Още си в шок.

— Шокирана ли ти изглеждам?

Той успя да направи крачка назад.

— Може аз да съм в шок.

— Нямам нищо против. — Тя стана. — Може дори да ми хареса. Ние спечелихме битка, Бойл, заедно. Искам да бъда с теб, да те прегръщам, да споделя леглото с теб.

— Мисля… по-разумно е да те заведа у дома, да си дадем малко време, да поговорим преди… това.

— Мислех, че аз съм тази, която приказва прекалено много. — Тя направи крачка към него, после още една.

— Така е. Господи, наистина. Но мисля, че предвид обстоятелствата… Ще говорим после — заяви той и я сграбчи.

— Идеално — каза тя и също се хвърли върху му.