Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор

Глава 1

Замъкът Фрамлингам, Съфолк, октомври 1173

Роджър се стресна и рязко седна в леглото, задъхан. Сърцето му се блъскаше в ребрата и макар че през дръпнатите завеси на леглото пред него се разкриваше спалня, която светлината на утрото обливаше в слънчеви петна, пред очите му горяха, ярки и живи, образи на мъже, вкопчени в борба на живот и смърт. Чуваше желязното стенание на острие срещу острие и тъпия звук от сблъсъка на боздуган в щит. Усещаше как мечът му пронизва плът и виждаше кръвта, която течеше на червени ленти, блестящи като коприна.

— О, Господи!

Той потръпна и наведе глава. Косата му падна над челото на потни кичури с цвят на измит от прилива пясък. След миг Роджър се успокои, отметна завивките с дясната си ръка и се приближи до прозореца. Стисна увития си в превръзка ляв юмрук и приветства пронизващата болка като каещ се грешник, намиращ утеха в ударите на бича. Раната не бе достатъчно дълбока, за да нанесе сериозни поражения, но щеше да остави постоянен белег в основата на три от пръстите му. Воинът, който му я нанесе, беше мъртъв, но този факт не доставяше на Роджър ни най-малко удовлетворение. Оцеляването на по-способния, това представляваше битката. Прекалено много от собствените му хора бяха загинали предишния ден. Баща му твърдеше, че от него нямало никаква полза, но той и бездруго смяташе така и мисълта за това вече не нараняваше Роджър — той я усещаше най-много като тъп удар. Това, от което го болеше, беше ненужната смърт на добри войници. Враговете им бяха прекалено многобройни, а хората, с които разполагаше — недостатъчно за задачата. Роджър погледна към свития си юмрук. Преди баща му да задоволи амбициите си, щяха да се пролеят реки от кръв.

Ако се съдеше по силната светлина, Роджър бе изпуснал литургията. Мащехата му с наслада щеше да го укори за мудността му, а после щеше да отбележи пред баща му, че наследникът му не е достоен да наследи дори купчина тор, още по-малко пък графство Норфолк, когато му дойде времето. След това щеше да погледне многозначително към собствения си по-голям син, противния Хуон, сякаш той бе отговорът на молитвите на всички им, вместо капризния подрастващ хлапак, какъвто всъщност беше.

Дворът на Фрамлингам бе претъпкан с палатките и навесите на наемниците на Робърт Бомон, граф на Лестър — паплач от всякакъв вид, събрана от поля и градове, от окопи и канавки, от тъкачници и докове по пътя на графа от Фландрия до Англия. Ако се съдеше по броя на хората, налазили вътрешния и външния двор, малцина от тях бяха отишли на литургия. „Скакалци“ — помисли си с отвращение Роджър. Като се присъедини към бунта срещу крал Хенри и даде подслон и подкрепа на графа на Лестър, баща му призова над главите им истинска напаст — при това не само в един смисъл. Заговорът целеше да свали краля и да го замени с осемнайсетгодишния му син Хенри — суетно момче, което опитни в манипулацията и машинациите на властта хора можеха да обърнат, накъдето си поискат. Бащата на Роджър не хранеше любов към краля, който бе пресякъл амбицията му да властва над цяла Източна Англия. Хенри конфискува замъка им в Уолтън и изгради силна кралска крепост в Орфърд, за да неутрализира властта им над тази част от крайбрежието. И сякаш това не стигаше, реши и да ги обиди — част от парите за строежа на Орфърд дойдоха от глоби, наложени им за предишен бунт.

Роджър се извърна от прозореца и наплиска с една ръка лицето си с каната от нощното шкафче. Тъй като върховете на пръстите и палеца на превързаната му ръка бяха свободни, той успя да се облече, без да се налага да вика прислужник. От мига, в който като малко момче се научи сам да си връзва гащите, пламенното му желание да е уверен в себе си го подтикваше да изпълнява сам всички подобни задачи.

Отвори раклата с наметалата си и очите му се присвиха: Роджър забеляза веднага, че най-хубавото, това със сребристите ширити, е изчезнало. Можеше да предположи къде е. Докато слагаше всекидневната си наметка от обикновен зелен туил^[1], погледът му се премести към раклата за оръжия до стената. Миналата вечер прибраният в ножницата меч и коланът му бяха подпрени до нея в очакване да ги провери и почисти, преди да ги прибере в оръжейната, но сега бяха изчезнали. Раздразнението на Роджър се превърна в истински гняв. Вуйчо му Обри, графът на Оксфорд, му бе подарил меча, когато го посветиха в рицарство. Този път малкото крадливо лайно бе отишло прекалено далеч.

Стиснал зъби, Роджър излезе с широки крачки от спалнята и решително се отправи към параклиса, свързан с резиденцията, в който литургията току-що бе завършила и хората излизаха, за да се заемат със задълженията си. Той се скри зад една колона и изчака баща му да мине покрай него, потънал в задълбочен разговор с Робърт, граф на Лестър. Двамата изглеждаха съвсем различни — Лестър — висок и строен, с вродена грациозност и добро разположение на духа, а баща му — с клатушкаща се походка на боксьор, като моряк, който се е отправил от кораба към кръчмата. Издутият му корем опъваше шевовете на червената туника, а косата му висеше на мазни рехави кичури с цвят на мокра пепел.

Последва ги мащехата на Роджър Гундреда заедно с Петронила, графинята на Лестър. Двете жени си кимнаха любезно и се усмихнаха с устни, но не и с очи. Може и да бяха съюзници, но не можеха да се понасят, защото нито едната, нито другата притежаваше достатъчно умения за общуване, за да създаде приятелство, а освен това Гундреда се чувстваше засегната от високомерието на Петронила.

Когато двете отминаха, търсещият поглед на Роджър падна върху яркото петно на лазурносиня одежда и блещукането на сребрист ширит. Неговият полубрат Хуон излезе наперено от параклиса. Тясната му младежка ръка стискаше еленовата кожа на дръжката на превъзходен меч. Малко зад него се влачеше по-малкият му брат Уил, като изпълняваше обичайната си роля на пепелява сянка.

Роджър посегна, сграбчи своя полубрат, завъртя го и го блъсна в колоната.

— Толкова ли си нямаш нищо, че ти се налага да крадеш всичко, що е мое? — изсъска той. — Сто пъти съм ти казвал да стоиш настрана от раклите ми и да не ми пипаш нещата.

Стисна момчето със здравата си ръка така, че едва не го задуши, а с другата разкопча колана на ножницата, разделяйки бързо зъбеца и катарамата.

Изцапаната горна устна на Хуон се сви презрително, макар че очите му се стрелкаха уплашено напред-назад. Роджър забеляза и двете чувства и го стисна още по-силно.

— Предполагам, че си искал да се изперчиш пред милорд графа на Лестър с меч, който си прекалено млад да носиш?

— Нося го по-добре от теб! — изхриптя момчето в демонстрация на храброст. — Ти си страхливец без капка воля. Така казва баща ни.

Роджър го пусна, но само за да прокара крак зад глезените му и да го събори. Застана разкрачен над Хуон и издърпа откраднатия плащ над главата му.

— Ако повториш, ще те загърнем с него в ковчега ти — изрече задъхано той, — а мечът ми ще мине през сърцето ти!

— Хуон, къде…

Гундреда, графиня Норфолк, се бе обърнала да види къде се мотае синът й и сега изгледа сцената с ужас и ярост.

— Какво си мислиш, че правиш! — изкрещя тя на Роджър. — Пусни го! Остави го на мира!

После го блъсна силно, с цялата тежест на тялото си, и той бе принуден да отстъпи настрана.

Хуон се задушаваше и давеше, стиснал гърлото си с ръка.

— Той се опита да ме убие… и то не някъде другаде, а в божия дом… Нали така, Уил?

— Да — изграчи Уил, сякаш и него го бяха стиснали за гърлото. Отказа да погледне когото и да било в очите.

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв! — изръмжа Роджър.

Той измери мащехата си и двамата си полубратя с презрителен поглед, преди да излезе с широка стъпка от параклиса, преметнал плаща през ръката си и стиснал в здравия си юмрук меча в ножницата му. Последва го порой обиди от устата на Гундреда, но Роджър не им обърна внимание, защото отдавна бе станал неуязвим точно за тази тояга.

 

 

— Не разполагах с достатъчно войници — обърна се Роджър към баща си. Сега мечът му висеше на хълбока и тежестта му бе и бреме, и опора. Един мъж не би трябвало да носи оръжие, за да се почувства по-уверен — би трябвало да се чувства удобно в кожата си. Роджър обаче открай време се чувстваше неспокоен в присъствието на баща си. Графът бе свикал военен съвет в стаята си; Робърт Лестър и всички високопоставени рицари присъстваха и щяха да видят всяко унижение, което Хю Бигъд решеше да излее върху най-големия си син с помощта на язвителния си език.

— Всеки път си имаш извинение, нали така? — изръмжа Хю. — Мога да ти дам цяла армия, но пак няма да стигне. Не смея да те натоваря с някакво по-солидно бреме, защото не си достатъчно силен да го носиш.

Роджър махна с ръка и усети как раната на дланта му пари като ужилване от оса.

— Не ми даваш средствата, необходими да изпълня това, което искате от мен. Не ми вярваш; не признаваш нито една от заслугите ми; не…

— Заслуги! — оголи Норфолк зъби, пожълтели от над седемдесет години престой във венците. — Признавам ти заслугите, момче. Заслугите, че загубихме опитни мъже, които не можехме да си позволим да загубим, и оставихме добри пари, които можехме да вземем за откуп, да изтекат между неопитните ти пръсти. Заради теб загубихме поне сто марки, което е повече от стойността на кожата ти. Още колко заслуги искаш?

Роджър преглътна и почувства, че му прилошава. Понякога си мислеше, че единственото, което ще удовлетвори баща му, е собствената му смърт. Каквото и да направеше, никога нямаше да е правилно. Вчера бяха превзели и унищожили замъка Холи и след като рицарите се заклеха да платят откуп, предадоха останалата част от гарнизона на онези касапи, фламандците на Лестър. Задачата на Роджър бе да осигури охраната на задната врата, но баща му не му даде достатъчно хора и някои от защитниците успяха да избягат, като при това убиха неколцина от войниците на Роджър.

— Днешните млади мъже не са толкова корави, колкото трябваше да бъдем ние, Хю — обади се Робърт Лестър, който бе проследил разговора на бащата и сина с проницателно изражение. — Стига толкова. Той поне не побягна.

— Да, да върви след колата с тор — усмихна се презрително Хю и посочи към една пейка. — Дръж си езика зад зъбите, момче, и виж дали ще можеш да задържиш между ушите си нещо повече от вълна.

На двайсет и пет години, Роджър бе оставил детството зад гърба си много отдавна — в един топъл летен следобед, когато бе на седем и заключен в солария^[2], объркан гледаше от прозореца как майка му оставя зад гърба си своя анулиран брак с баща му и се отправя на гърба на коня си към нов живот с друг съпруг. След по-малко от седмица Гундреда я замени във Фрамлингам и след девет месеца роди Хуон. Баща му никога не го бе наричал „момче“ в знак на привързаност — обръщението открай време представляваше обида или скастряне. Като дете Роджър не разбираше, но със зрелостта дойде знанието. Ставаше въпрос за власт, за желанието да задържи младия елен в по-долна позиция… както и за наказание. Майка му се спаси, но той не успя и сега беше неин заместник. Всички казваха, че мирогледът му бил същият като нейния, а според баща му тази черта бе непростима.

Роджър сведе поглед, прекрачи пейката, седна и скръсти ръце. Върховете на пръстите на дясната му ръка потърсиха увереност в усещането на солидния железен диск на главичката на ефеса на меча му.

Лестър каза:

— Холи вече не е пречка, но крепостта в Уолтън все още се държи, както и Окото.

Хю изсумтя.

— Окото понесе тежки щети и гарнизонът няма да посмее да излезе оттам. Същото важи и за Уолтън. Трябва да нанесем удар в централните графства, докато Хенри е зает с битките в Нормандия, а главният съдия^[3] преследва шотландците. След като превземете Лестър, можем да продължим на северозапад и да се присъединим към Честър.

Роджър си прехапа бузата при неособено деликатния намек на баща си, че Лестър трябва да премести армията си в своите собствени земи. Фламандците опустошаваха запасите на Норфолк с ужасяваща бързина и набезите им в търсене на храна бяха започнали да оголват и територията зад крайбрежието.

— Правилно — съгласи се Лестър и устните му се извиха в сурова усмивка. — Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви, но ще ми трябват припасите.

Роджър видя как очите на баща му се присвиват.

— Не мога да ви дам нищо повече. Хамбарите ми са празни чак до дъното, а сеното не става за нищо. Ще трябва да купя още за зимата на един Господ знае каква цена.

— Тогава, нека враговете ни осигурят припасите. Чух, че абатството в Едмъндсбъри разполага с богати провизии, а абатът не ни е приятел.

Хю потърка замислено брадичката си и пръстите му задраскаха наболата четина. А после хвърли презрителен поглед към Роджър.

— Лов на глигани — каза той с усмивка, в която нямаше и капка веселост. — Мислиш ли, че ще се справиш поне с това?

Роджър отвърна на погледа му.

— Искаш да гоня прасета и да опожарявам села?

— Като за начало. Ако се окажеш способен, може да си помисля дали да не те повиша, но за момента ставаш единствено за набези за храна. Имаш разрешението ми да си тръгнеш.

Роджър рязко се изправи на крака с парещи от гняв гърди. Колко лесно щеше да е да извади меча си и да го използва, да се разбеснее като див бик. Колко лесно… и колко безполезно.

— Едмъндсбъри — каза той сковано.

Баща му вдигна вежда.

— Нали не си суеверен по отношение на Църквата?

Тъй като синът и наследник на покойния крал бе умрял, след като бе разграбил земите на абатството Сейнт Едмъндсбъри, Роджър можеше съвсем искрено да отговори, че е, но знаеше, че баща му очаква точно този отговор, и не се хвана на въдицата.

— Не, господарю, но ние сме васали на абатството за три от имотите на рицарите си, а освен това винаги съм почитал Църквата.

— А баща си не почиташ ли? — приведе се Хю малко напред и стисна юмруци. На побелелите му кокалчета проблесна пръстен с печат. — Ще ми се подчиняваш… момче. Другите ми синове не пренебрегват синовния си дълг и не оспорват авторитета ми.

Роджър стисна зъби, направи официален поклон пред баща си и графа на Лестър и излезе от стаята. Самоконтролът му висеше на косъм. Когато най-после се озова на сигурно място в своята стая, той се хвърли върху раклата за оръжия и покри лицето си с ръце. Това беше прекалено. Роджър не просто се намираше на ръба на пропаст — сега вече бе увиснал над нея и се мъчеше да се вкопчи в земята с върха на пръстите си, докато над него баща му се канеше да стъпи върху същите тези нестабилни пръсти и да го изпрати в нищото.

Светлите петна, които нахлуваха през отворените кепенци, потъмняха, когато небето се замъгли от облаци. Една мишка пробяга по пода и изчезна в дупка, издълбана в страната на сламеник, подпрян на стената на спалнята. Роджър се разбуди достатъчно, за да отиде до каната, да наплиска лицето си и да изплакне от устата си вкуса на срещата. Извади своя меч и го погледна. Имаше резки, които трябваше да се загладят, а острието трябваше да се наточи след вчерашния труд, но балансът все още беше хубав, чист. И в живота трябваше да има такъв баланс, но нямаше. По дължината на жлеба бледият златист блясък на месинг озаряваше буквите INOMINEDNI. В Божието име…

На вратата застана тъмна сянка и Роджър вдигна глава. На прага стоеше Анкетил, един от домашните рицари.

— Господарю, има новини. — Сините му скандинавски очи се приковаха в ножа в ръката на Роджър, а после и върху самия Роджър.

— Добри или лоши? — Като се преструваше на безгрижен, той върна оръжието в ножницата.

— Зависи как ще ги приемете. Де Луси е сключил мир с шотландците. Сега ще се обърне на юг към нас. — Махна с показалец. — Пратеникът току-що пристигна при баща ви и графа на Лестър.

Роджър не очакваше, че това ще промени заповедите, които получи, освен да ги направи още по-спешни. Лестър трябваше веднага да започне да действа, ако искаше да спечели обратно замъка си.

Анкетил махна с ръка към ножницата.

— Видях брат ви да го носи тази сутрин в параклиса — каза той. — Не му отиваше.

— Повече няма да му се удаде такава възможност.

Ненадейно съзнанието на Роджър се проясни и решението му се видя толкова лесно, все едно захвърляше къс използван, надраскан пергамент и изваждаше нов и чист свитък, небелязан от инструмент за разчертаване.

— Събери хората — нареди той. — Кажи им да наточат своите мечове и да приготвят снаряжението си. Погрижи се конете да са добре подковани и всеки да има достатъчно оръжия и провизии за нуждите си.

Докато даваше заповедта, му се стори, че нещо смазано и притиснато в дълбок ъгъл се разширява, надига се, изпълва се със светлина и въздух.

Анкетил го погледна внимателно.

— Къде отиваме?

— В абатството в Едмъндсбъри — осведоми го Роджър със саркастична усмивка.

Глава 2

Абатството Сейнт Едмъндсбъри, Съфолк, октомври 1773

В стаята за гости в абатството Сейнт Едмъндсбъри Роджър наведе глава и коленичи пред вуйчо си Обри де Вер, граф на Оксфорд, и пред Ричард де Луси, главен съдия на Англия.

— Предлагам се в служба на краля — каза той — и се покорявам на волята му.

Де Луси — кален в битки воин и държавник, чиято преданост към крал Хенри бе непоклатима — изгледа безстрастно Роджър.

— Добре дошъл — рече той. — С колкото повече хора увеличим броя си, толкова по-добре.

Направи му знак да стане и се настани пред камината. Леден вятър накара кепенците да се раздрънчат и засвири под вратата и Роджър изпита благодарност за подплатеното си с кожа наметало. Територията на абатството беше пълна до пръсване с хора от кралската войска. Палатките им представляваха същинско разнородно, изтощено от кампании селце от брезент. Командирите и рицарите им се готвеха да си легнат в помещенията за гости и в най-различни стаи — навсякъде, където човек можеше да намери място да легне и да се увие в наметалото си. Градът и абатството вече гъмжаха от бежанци, прогонени от своите домове от грабежите на фламандците на Лестър и сгушени в каквото убежище успееха да намерят. Много от тях разказваха мрачни истории за плячкосвания, убийства и изнасилвания. Роджър се опита да не мисли как за малко и той да добави още нещо към списъка им и се помоли Бог да му прости и да го напътства така, че да постъпи правилно.

Де Луси седна до него.

— Честно казано, учудвам се да видя в лагера си наследника на Хю Бигъд — каза той. — Какво ви води при нас?

Роджър се наведе към огъня и събра ръце между коленете си. Прокара палеца си по превръзката и усети как болката се надига.

— Ако искате простата истина, ще ви кажа, че съм тук заради баща си.

Де Луси вдигна вежди и погледна към Де Вер.

— Баща ти ли? — Ястребовите черти на Де Вер се сбърчиха объркано.

— Не исках да вървя по неговия път — обясни Роджър. — През целия си живот съм се стремил да му се подчинявам и да изпълнявам синовния си дълг, но когато поиска да разграбя земите на „Сейнт Едмъндсбъри“, осъзнах, че повече не мога да следвам заповедите му, не и ако не искам да обрека душата си на вечни мъки в ада.

Де Луси го изгледа сурово.

— Откъде да знаем, че това не е маневра на баща ви, за да може графът на Норфолк да има свой човек и в двата лагера?

— Не можете, милорд. Разполагате единствено с моята честна дума.

— Което не е същото като честната дума на баща ти — отбеляза саркастично вуйчо му. — Хората стискат ръката му, после поглеждат да проверят дали пръстените им са още на пръстите.

— Не, милорд, не е. — Роджър беше прекалено решен и сериозен, за да отговори на язвителния хумор на вуйчо си. — Той ме изпрати да разграбя земите на абатството, но вместо това дойдох при вас. — Устата му се изкриви. — Каквото и да стане, няма да се върна при него; с тази част от живота ми е свършено.

Де Вер и Де Луси отново се спогледаха. Де Вер направи знак на един оръженосец да налее на Роджър вино.

— Колко хора е довел Лестър?

— Опитни или паплач, милорд?

— Всички.

Роджър пое бокала и им даде информацията, която им трябваше. Това не беше предателство — беше стратегия и доказателство за добрите му намерения.

— Превъзхождат ви четири към едно, но доколкото видях, вашите хора са по-добре организирани и екипирани.

Де Луси подръпна горната си устна и измери Роджър с дълъг преценяващ поглед.

— Елате с мен — каза той.

Напрегнат и нащрек, Роджър го последва от помещението за гости в голямата църква „Сейнт Едмънд“ — църквата на абатството. Въздухът бе пропит с мириса на тамян, а наближаващата нощ се осветяваше от мекото сияние на лампи и от скупчени едни до други свещи, които показваха пътя към огромния главен кораб. Зад мястото на хора в източната част на грамадната църква се намираха мощите на свети Едмънд, християнския крал на Източна Англия, когото датчаните бяха превърнали в мъченик преди триста години. Заострен покрив, украсен с квадрати от ковано сребро и блеснал от скъпоценни камъни, покриваше гробницата и отразяваше светлината от свещите и лампите на олтара, сякаш повърхността на метала беше вода, която течеше върху леха от скъпоценни песъчинки. В украсена с филигран ниша отстрани на гробницата на светеца бе поставено знаме и минзухареножълтата му коприна блестеше на светлината от лампата на олтара. Златни и червени пискюли висяха от петлиците, които го свързваха с дръжката му, а в центъра на коприната бе избродирана червена корона, надупчена от стрели.

— Това е знамето на древните владетели на тази земя — каза Де Луси. — Сигурен съм, че знаеш, някога Едмъндсбъри е бил тяхното седалище. Вуйчо ти смяташе да понесе това знаме в битка, но навярно ще можем да го убедим да предаде тази отговорност на някой друг от своя род.

Косъмчетата по тила и китките на Роджър настръхнаха. Той хвърли бърз поглед към Де Луси, но в погледа на главния съдия нямаше неодобрение, нямаше презрение или предварително очакване за провал.

— Милорд, готов съм с радост да го нося вместо него — ако вие и той го разрешите.

Де Луси стовари корава ръка на рамото на Роджър.

— Това трябва да го реши светецът. Но тъй като стоите пред олтара му, вместо да заграбвате земите му, предполагам, че вече е казал думата си.

Роджър се взря в знамето. Златисти влакънца от най-горния пискюл уловиха един полъх на вятъра и леко потрепнаха.

— Милорд, моля за разрешение да се помоля.

Де Луси кимна.

— Както желаете. Когато сте готов, потърсете ме.

С тези думи той излезе. Подметките на обувките му не вдигнаха никакъв шум по пода на църквата. Роджър си пое дълбоко дъх, вдиша миризмите на църквата, помъчи се да намери спокойствие за духа си. Баща му презираше неговата нужда от такива моменти, необходимостта му да остава сам с Бог. Казваше, че в църквата трябвало да се въртят само монаси, глупави жени и мъже, които не са наред с главата, но Роджър ценеше времето, през което можеше да остане необезпокояван, да оправи всяка подробност от отношенията си със Създателя и да събере душевна сила. Открай време мнението му за това, което повреждаше главите на хората, се разминаваше от мнението на баща му.

Той затвори очи и докато се молеше, тъмнината зад клепачите му отстъпи място на образа на знамето, развяно на безмилостен вятър, със собствената му ръка, стиснала дръжката. Зад него можеше да види Фрамлингам, обграден от пламъци. Още по-назад, толкова далеч, че едва ги забелязваше, от пепелта се издигнаха нови кули и Роджър не можеше да каже дали червеното и златното, които танцуваха покрай назъбените им парапети, са знамето на семейството му, или опустошението на огъня.

 

 

Гундреда, графиня на Норфолк, наблюдаваше как съпругът й прави своите последни приготовления преди заминаването си с армията на Лестър и знаеше, че трябва да действа, защото това можеше да е последната й възможност. Той отдавна бе прехвърлил седемдесетте, макар все още да бе запазен и силен. Никой не можеше да каже със сигурност, че ще се върне жив от този набег. Начинът, по който трополеше напред-назад с лице, червено като варен рак, й показваше, че тя подлага търпението му на изпитание, но беше готова да поеме риска да получи някой удар или ритник, ако това означаваше, че ще осигури наследството на синовете си.

— Знаех, че Роджър ще ти причини това — каза тя. — Никога не си можел да разчиташ на него, а сега той доказа колко струва, като стана предател.

Изгледа го изпод миглите си, за да прецени реакцията му. При новината, че вместо да ограби земите на абатството Сейнт Едмъндсбъри Роджър е взел група рицари и сержанти, верни само на него, и е преминал на страната на крал Хенри, Хю беше помел с ръка всички сребърни чаши от бюфета, бе откъснал един гоблен и беше запратил едно столче в стената с такава сила, че го направи на трески.

Той я изгледа намръщено.

— Защо се месиш, където не ти е работа, жено? Той е незаконният син на една жалка курва, знам го и без да ми го казваш. — И вдигна крак върху една ракла, за да затегне по-здраво шпората си.

Гундреда скръсти ръце в скута си и погледна към тях, а не към него, за да не изглежда прекалено настоятелна. Съпругът й обичаше настоятелността само ако можеше да я смачка и да властва над нея.

— Защото, съпруже, ако той наистина е такъв, какъвто казваш, значи не трябва да е твой наследник. Имаш двама верни синове, които струват два пъти колкото него и които не ти се противопоставят.

Той приключи с шпората и отново се изправи, разкрачил широко късите си крака във властна поза. Когато го зърна за първи път, Хю й напомни за дребно яко куче, предназначено да дразни биковете, и с годините приликата бе станала още по-изразена, чак до провисналите челюсти.

— Аз решавам кой какво ще наследи — изръмжа Хю. — Няма да позволя ти да се бъркаш.

— Не, милорд, но не би ли било по-мъдро да уредиш въпроса, преди да заминеш?

— В случай че умра? — изгледа я той с извита устна и в очите му проблесна изражение на кисела развеселеност.

— Няма лошо в това да направиш завещанието си, за да е сигурно всичко. Наистина ли искаш Роджър да те наследи като граф на Норфолк? Той се опита да убие сина ни в параклиса без никакъв повод, само заради една момчешка шега.

Хю повдигна космата вежда.

— Наистина, но това ме кара да задам следния въпрос: защо да завещавам графството си на незрял хлапак, който не може да държи на своето?

Гундреда заби нокти в дланите си. Знаеше, че нарочно я дразни. А освен това знаеше, че да го кара да си представя когото и да било друг като граф на Норфолк е все едно да се опитва да качи по стръмен хълм кола, натоварена с тежки камъни.

— Казвам, че не трябва да го оставяш на човек, който те провали и предаде. Ти анулира брака си с майка му. — Погледна го лукаво и обнадеждено. — Съдът може да го сметне за копеле.

Хю взе наметалото си и се разсмя.

— Голяма оптимистка си, жено. Джулиана е сестра на графа на Оксфорд, а майка й е от рода Де Клар. Дори и цяла стая, пълна със злато, няма да е достатъчна да убеди законоведите да направят такова нещо.

— Но…

— Ще помисля за това, когато се върна — сряза я Хю. — А сега изпълни дълга си и ела да ни изпратиш на пътя.

Гундреда се помъчи да потисне разочарованието и нетърпението си. И тя искаше да закрещи и да запрати някое столче в стената, защото мразеше, че е в капан и е безсилна, мразеше, че е жертва на прищевките му. Излезе от стаята след него със свити юмруци.

По-големият й син чакаше във вътрешния двор баща си, когото щеше да придружи като оръженосец. Когато го видя в туника с подплънки и дълга кама на хълбока, Гундреда се сви от страх. Брадата, която бе започнал да си пуска неотдавна, минаваше по челюстта му като рядък мек пух. Гундреда се боеше за него, но не смееше да го покаже, а освен това беше и амбициозна. Ако постигнеше своето, той, а не онзи вероломен изтърсак Роджър, щеше да стане следващият граф на Норфолк. Гундреда го прегърна, но синът й се скова и се отдръпна, прекалено обладан от мъжка гордост, за да позволи такава проява на чувства пред хората. Чертите между веждите му бяха същите като на баща му и един ден щяха да се вдълбаят за постоянно в плътта му като траен белег от бащиното му наследство. Той рязко се извърна от нея, обърна се към коня си и го възседна, като се озова на сигурно място над майка си.

Петронила Лестър пъхна крак в стремето и яхна коня си като мъж. Широките поли на роклята й й позволяваха тази свобода. Под тях тя бе обула мъжки панталон и гащи. Гундреда остана стъписана от такова безсрамие. Тя поне умееше да се държи, както подобаваше на пола и на положението й.

Петронила взе юздите и обърна коня си, при което на средния й пръст проблесна голям пръстен със сапфир. През прекалено дългия си престой във Фрамлингам го бе размахвала под носа на всички и Гундреда с цялото си сърце се надяваше да го загуби.

Последната кола от обоза излезе с трополене от двора, натоварена с каци със стрели, животински кожи, гвоздеи, намотки вериги и въже и купища дърва, и Гундреда въздъхна с облекчение. Даде на вратаря знак да затвори портите и започна да сипе разпореждания на слугите да разчистят опустошението, останало след „гостите“ им. По-малкият й син Уил не помръдна от мястото си, като дърпаше косата си и се взираше след обоза, докато затварянето на портите не скри гледката от очите им.

— И да се цупиш, и да не се цупиш, полза няма — сопна му се Гундреда. — Още си малък.

Уил вдигна рамене.

— Не се цупя — отговори той. — Просто си мислех, че за известно време може да настане спокойствие.

Гундреда не каза нищо, но лицето й се бе сковало в изражение на неодобрение. Не че искаше и двамата й синове да тръгнат на война, но ленивото предпочитание на Уил към лесния живот беше повод за постоянно раздразнение и тревога.

— Това не значи, че работата ще спре — тросна се тя. — Не си въобразявай, че това е оправдание да занемариш задълженията си. Всъщност сега, когато и баща ти, и брат ти ги няма, ще имаш повече неща за вършене.

— Да, майко — отговори той с невъзмутим глас.

За свое раздразнение Гундреда не можа да разбере дали признава, че има задължения, или го прави само на думи, за да се измъкне. Уил беше като възглавница, пълна с мек пух. Колкото и да я удря, човек не може да й въздейства.

 

 

Силен и студен вятър духаше през Северно море от Фландрия — вихър, който късаше листата от дърветата, караше хората да изпитват болка в челюстта и разкъсваше очите им. Един час бе изминал, откакто съгледвачите съобщиха, че войската на Лестър се приближава към реката на север от абатството и наброява поне осем хиляди души. Както Роджър бе казал на Де Луси, силата на Лестър ги превъзхождаше четири към едно, но основната й част се състоеше от фламандски наемници, малко от които бяха опитни с оръжие в ръка.

Роджър събра поводите до врата на Сорел и сложи крак в стремето. Беше изповядал греховете си и бе получил опрощение. Чувстваше се спокоен, решен и подготвен. Знаеше какво трябва да направи — и заради самия себе си, и заради хората, които разчитаха на него.

Вуйчо му, в пълно въоръжение с ризница и шлем, му подаде знамето на свети Едмънд. Още преди това приор Робърт го бе поднесъл официално на Роджър в църквата заедно с благословията си. Сега отговорността лежеше изцяло върху него и мисълта за това му вдъхна сила, вместо да тежи като бреме. Той развърза лентата, която прибираше знамето, и разгърна украсената с пискюли коприна, та тъканта в червено и златно да заплющи на вятъра.

— Разузнавачите казват, че баща ти язди заедно с графа на Лестър — отбеляза вуйчо му безизразно.

— Той избра своя път, а аз избрах моя — отговори Роджър, подражавайки на безстрастността на другия мъж.

— А ако тези пътеки се срещнат?

— Тогава баща ми може да постъпи както желае, но аз няма да отстъпя.

Вуйчо му го огледа внимателно и каквото и да видя, то очевидно го зарадва, защото рязко кимна.

— Действително, племеннико, днешният ден ще покаже кой е по-силният мъж.

— Надявам се това да съм аз, сър.

Стиснал решително устни, Роджър пристегна долната част на наличника, за да предпази устата и брадичката си.

Вуйчо му се обърна към коня си.

— Това не е достатъчно — каза той. — Трябва да си сигурен, че ти си по-силният. Те не бива да пресекат моста. Трябва да ги спрем тук и да ги натикаме в тресавищата.

Гласът на Роджър бе приглушен от кожата и метала:

— Няма да ни надвият, сир.

— Бог да е на помощ на всички ни, ако го сторят. Де Бохун ще отиде напред с рицарите. Милорд Де Луси иска ти да вземеш това знаме и да тръгнеш начело заедно с херолдите.

Гърдите на Роджър се издуха от гордост и опасения. Той стисна дръжката на знамето на свети Едмънд и обърна Сорел в посока към хората на Де Бохун — триста рицари в пълно снаряжение на гърба на добре екипирани бойни жребци. Имаше и сержанти с ризници от кожа и подплънки и не толкова хубави коне. Тук-там Роджър зърна и пеши войници, въоръжени със старомодни английски кръгли щитове, навярно предавани от баща на син от няколко поколения и прибрани за поводи като днешния. Оръжията на местното опълчение бяха от подръчните: копия за лов на вълци, прашки, коси и вили за сено.

Поради силния сняг от последните два месеца земята беше в най-добрия случай кална, а голяма част от ливадата до придошлата река Ларк се бе превърнала в тресавище. Ларк се надигаше буйно и единственият начин да я прекосят беше да минат по моста.

Роджър се присъедини към най-предния ред от рицарите на Де Бохун и застана с лице към пътя. Сърцето му пулсираше със силни кънтящи удари, а стомахът му кипеше. Оттук нямаше връщане и ако загинеше в битка, така да бъде. Никога повече нямаше да подложи и другата буза, когато го ударят.

Разузнавачите долетяха в галоп обратно при командирите си и докладваха, че са видели армията на Лестър, но тя е разпръсната и се движи рехаво, а не в тясна формация, докато войниците му се мъчат да намерят здрави пътеки през блатата. Хората в авангарда разбълниквали почвата и затруднявали тези, които ги следвали, но броят им все пак бил внушителен. Роджър се огледа и видя, че вуйчо му заема позиция да подкрепи левия фланг на Де Бохун, а Де Луси поема десния. В последните мигове преди бурята всичко застина и Роджър почувства как напрежението на мига преминава като бодеж през вените му.

Отново прикова поглед напред и зърна знамето на Лестър и проблясването на брони, носени от по-добре защитените рицари — хора, с които доскоро е седял на масата в голямата зала на Фрамлингам и които сега му бяха врагове. Той плъзна поглед през полето в търсене на по-близка плячка и най-накрая зърна яркожълтите и червените цветове на знамето на Бигъд назад, близо до обоза. „Хитро копеле такова“ — помисли си Роджър и поклати глава. Баща му бе дошъл достатъчно близо, за да създаде впечатление за подкрепа, но си бе оставил място за бягство при необходимост.

Де Бохун погледна към Де Луси и Де Вер и вдигна меча си; в отговор те отдадоха чест. Херолдите надуха ловните си рогове, оповестявайки началото на нападението. Де Бохун пришпори коня си, а Роджър сръга Сорел в хълбоците и нададе собствения си боен вик:

— Свети Едмънд! Свети Едмънд!

Анкетил яздеше от лявата му страна. Роджър пришпори коня си към рицарите на Лестър, които препускаха да посрещнат нападението на кралските сили. Един от тях полетя право към Роджър с вдигнато копие. Изпод копитата на коня му летяха буци влажна пръст. Роджър намести щита си и помръдна юздата, за да накара Сорел да се отклони надясно. Рицарят се опита да се обърне, но воинът от лявата страна на Роджър го повали. Роджър вдигна знамето, развя го високо и го заби дълбоко в глинестата почва. Енергията на движението премина като трепет през ръката и шията му и нахлу в главата му. А после с вече свободната си дясна ръка той извади меча си.

Въпреки неприязънта, която баща му изпитваше към него, Роджър бе получил цялостно обучение в боравенето с оръжия, а благодарение на собствения си талант владееше превъзходно меча. Мъжете виждаха неговата стройна фигура и подценяваха издръжливостта му, скоростта и способността му да пази равновесие. Сега в неговите удари беше вложена силата на гнева, но той владееше огъня й и го държеше вътре в себе си. Беше виждал мъже, доведени до нажежен до бяло бяс от бойна ярост — мъже, които обикновено загиваха. Когато ставаше въпрос за оцеляването на по-способния, човек трябваше да знае какво прави, ако искаше да оцелее. Роджър и Анкетил започнаха да си пробиват път през битката в стабилен ритъм, сякаш изпълняваха стъпки от смъртоносен танц, канеха партньори един след друг и след падането на единия търсеха следващ, а после и по-следващ. Роджър изваждаше знамето и го забиваше отново и отново във всяко ново място, което избереше за танца си. На острието на меча му се появи разширяваща се шарка от случайни червени завъртулки, а ударите, посрещнати от щита му, размазаха украсата на петно, наподобяващо сърцето на огън. Червеникавокафявата козина на Сорел потъмня до цвета на суров бъбрек, но Роджър не намали устрема си нито за миг.

Войниците от ядрото на Лестър отвърнаха свирепо на удара, но фланговете им бяха слаби и започнаха да поддават и да рухват; без тази подкрепа гръбнакът на армията се срина под непреставащия устрем на яростната атака. Превъзхождащият брой на противника се превърна единствено в плът, лишена от мускули и воля. Ненадейно Роджър установи, че вече няма партньори за танц. Рицарите на Лестър се оттегляха, бягаха, хвърляха оръжията си, предаваха се. Фламандските търговци, толкова смели доскоро, обърнаха гръб на битката и хукнаха да бягат, преследвани от пехотата на Де Луси и местното опълчение, размахало косите и вилите си. Оголил зъби, Роджър усети как дъхът стърже в гърлото му, извади за пореден път знамето на свети Едмънд и препусна с всички сили към колите с обоза и товарните понита, решен да стигне до тях, преди да ги ограбят.

Разгърна хората си с няколко остри заповеди и осигури неприкосновеността на припасите на графа на Лестър, като прогони кандидат — крадците с гласа на авторитета, подкрепен от острите върхове на копието и меча си. С периферното си зрение той зърна върволица от натоварени мулета, препуснала обратно по пътя, от който бе дошла, придружена от няколко сержанти. Знамето на Бигъд не се виждаше никъде, но Роджър разпозна мъжете по познатите щитове в червено и златно. Остави Анкетил да пази обоза, събра неколцина рицари и препусна след бегълците. Сорел започваше да се уморява, но все пак беше по-бърз от натоварените понита, а войниците на Бигъд не можеха едновременно да ги пазят и да се сражават.

— Тръгвайте! — изрева Роджър на сержантите на баща си, когато ги настигна и изправи Сорел на пътя им. В ръката си държеше извадения меч. — Дарявам ви живота, но оставете обоза. Иначе това поле ще се превърне във ваш гроб.

Мъжете се поколебаха. Очите им се стрелкаха напред-назад.

Роджър развърза долната част на наличника си и се обърна към водача им. Под него Сорел пристъпваше от крак на крак и се мъчеше да се изправи на задните си крака.

— Торкил, познаваш ме. В името Христово, човече, помисли разумно и спаси и себе си, и тях. Не виждам баща ми да е решил да остане, за да защити обоза си. Ти виждаш ли го? Ако се наложи, ще те убия. И това не е празна заплаха.

Сержантът облиза устните си и погледна към придружителите си.

— Момчета — каза той, пусна коженото въже на челното товарно пони и заби пети в хълбоците на скопеца си.

Роджър проследи с поглед отдалечаващите се в галоп мъже. Ако преживееха този разгром и ако имаха и капка здрав разум, щяха да си потърсят работа на някое друго място, вместо да се върнат във Фрамлингам. Той сграбчи захвърленото от Торкил въже, подаде го на един от рицарите си и се върна при обоза.

Де Луси бе подгонил графа на Лестър и жена му, които се опитаха да избягат, и ги беше уловил в капан между хората си и бреговете на придошлата река Ларк. Графинята, облечена в ризница като мъж, бе смъкнала от пръстите си всичките си великолепни пръстени, включително и този с безценния сапфир, и ги бе хвърлила в реката, та враговете на съпруга й да не ги получат. Доведоха и нея, и Лестър при обоза и ги качиха в заобиколената със стража кола на Лестър, след като свалиха ризницата на Петронила и й взеха дългата кама, която носеше.

Роджър слезе от гърба на Сорел. Обри де Вер се приближи до него и го потупа по рамото.

— Ти се би добре — похвали го вуйчо му с усмивка на одобрение към добре свършената работа. — Днес възвърна на семейство Бигъд честта, която баща ти продаде отдавна. Отсега нататък ти си бъдещето на своето семейство.

Роджър преглътна и не каза нищо. Думите на вуйчо му натежаха на раменете му като дебел плащ, но за момента не можеше да реши дали са защита срещу студа, или нещо, което ще го задуши.

Глава 3

Замъкът Хедингам, Есекс, юли 1174

Джулиана, бивша графиня на Норфолк, а сега лейди Маминът, господарка на Гринуич, погледна към стройния млад мъж, застанал несигурно на вратата на стаята й. Пресвета Дево, синът й изобщо не приличаше на образа, който бе носила в сърцето си през последните пет години. И последните следи от момчешка мекота се бяха стопили и на тяхно място се бяха появили твърда мъжка сила в очертанията на костите и получено с течение на времето лустро на войник.

— Роджър!

Тя стана от пейката до прозореца, където бродираше, и забърза към него с протегната ръка.

Той се поколеба, пое ръката й и коленичи пред нея в официален поздрав.

— Почитаема майко.

Джулиана погледна към наведената му глава. Косата му беше късо подстригана, за да може да я прибира под шлем, но все още беше такава, каквато си я спомняше: фина, но гъста, с мекия кафяв цвят на потъмнен от сянка пясък. В гърлото й заседна буца и Джулиана остана изненадана, защото никога не плачеше. Не заплака дори когато баща му й причиняваше неща, които не би трябвало да търпи нито една жена.

— Няма нужда да спазваш етикета, когато си с мен — каза тя и го повдигна. Беше висока за жена и Роджър я надвишаваше само с един пръст, макар че бе доста по-висок от баща си. Хю ненавиждаше, че Джулиана стърчи над него, и го смяташе за едно от многобройните й прегрешения. — Остави ме да те погледам.

Той не помръдна, докато майка му го оглеждаше, но от врата към лицето му се надигна червенина. Четина от това, което би било хубава брада, ако го оставеше да израсне, очертаваше квадратна брадичка и подвижна, добре оформена уста. Очите му бяха смесица от сиво-синьо и също като косата му й напомняха на морски бряг, разположен на север. Може би точно оттам идваше същността му, довята във Фрамлингам в бурната нощ на зачеването му, защото у него не се долавяше почти нищо от Хю. Джулиана забеляза, че носи и меч, и шпори и макар туниката и лицето му да бяха чисти, от него се излъчваше миризма на кон.

— Толкова време мина — каза Джулиана. — Прекалено много.

Протегна ръка, докосна го по бузата и със съжаление си помисли за всички тези години, които можеха да прекарат заедно и които не бяха прекарали. След анулирането на брака им Хю й бе забранил да вижда Роджър, а Уокълин беше заявил пределно ясно, че изчадието на Хю Норфолк не е добре дошло в Гринуич. Хедингам, домът на брата на Джулиана Обри, граф Оксфорд, представляваше неутрална територия и място, където майка и син можеха да се срещат в редки случаи като този.

— Отдалеч ли идваш? — попита тя и направи знак на един прислужник, който се шляеше наблизо, да донесе вино, после заведе Роджър до прозореца, до който допреди малко бродираше.

— От кралския лагер в Сайлъм.

— Аха.

Тя изчака прислужникът да донесе чаши и чиния с тиквени сладки.

— Значи си с краля?

— Да, госпожо.

Той отпи от виното и изяде една от сладките. Джулиана подозираше, че умира от глад, макар че любезно се ограничаваше — за разлика от баща си. „Самоконтрол“ — помисли си тя. Това го е наследил от нея… както и способността си да запазва спокойствие пред бурята. Беше чула за подвизите му в битката при Форнъм през есента. Обри й каза, че победата била съкрушителна, макар врагът да ги превъзхождал четири към едно и че Роджър носил в битката знамето на свети Едмънд и се сражавал невероятно.

— Баща ти… — започна тя, но се спря и отпи глътка вино.

Нямаше смисъл да става жлъчна; всичко това беше в миналото и Джулиана за нищо на света нямаше да излее своята злоба върху сина си. Беше чула, че след поражението при Форнъм Хю е подкупил главния съдия и е платил хиляда марки, за да сключи примирие. Колкото и да твърдеше, че при управлението на крал Хенри бил обеднял и подложен на преследвания, той си оставаше един от най-богатите мъже в кралството. Верен на същността си, бившият й съпруг бе използвал примирието, за да сключи свои собствени сделки с фламандците. В резултат на това в Англия пристигнаха още наемници, този път по-добре обучени, и той ги отведе в Норич и плячкоса града. Както обикновено, бе стигнал прекалено далеч и бе подценил краля. Джулиана имаше причина всеки ден да благодари, че бракът й с него е анулиран, макар вече да не беше графиня. Да са й честити на Гундреда и всички онези дрънкулки, и животинските му изисквания. Джулиана съжаляваше само за едно: че загуби детето си.

— … изкопа собствения си гроб с алчността си, а може би и моя — довърши мрачно Роджър. — Получи заповед да се покори на краля и трябва да го направи, защото бунтът пропадна и не остана никой, който да застане до него.

Джулиана сбърчи вежди.

— Защо казваш, че е изкопал и твоя гроб? Последната година се сражава толкова добре в служба на краля. Това нали ще е в твоя полза?

— Условията, които баща ми трябва да приеме при предаването си, са наказателни. Неговото предателство натежа на везните точно толкова, колкото и вярната ми служба на Хенри. Изгарянето на Норич беше последната капка. Кралят няма да му остави средства, които да му дадат възможност отново да се разбунтува.

— И тези условия са? — погледна го Джулиана над чашата си, като се опитваше да изглежда безпристрастна и спокойна.

— Трябва да отпрати всички наемници обратно във Фландрия, както и отново да плати глоба. Не знам каква, но няма да е малка…

Тя чакаше — знаеше, че има още, защото казаното до момента не беше нещо непреодолимо.

— Кралят възнамерява да срине Фрамлингам.

Веждите на Джулиана се вдигнаха към надипления ръб на забрадката й.

— Какво?

— Ще разрушат всички укрепления — погледна я измъчено той. — Сега, докато говорим, Хенри набира дърводелците. Поверил е тази задача на главния си инженер, Айлнот. И Бънги е застрашен, макар че Хенри още не е решил със сигурност. Но определено ще смени гарнизона със свои хора. Освен това ще задържи едната трета^[4] и ще изземе стоки и крепостни. — Сега очите му бяха сиви като буря. — Според собствените си разбирания Хенри проявява великодушие. Ще позволи на баща ми да остане граф до края на живота си.

Джулиана прехапа устна. Това наистина беше лошо.

— До края на живота си?

Роджър кимна.

— А после кралят ще преговаря пак с наследниците му. Това означава, че може да не им даде правото над графската титла, както и приходите, които вървят с нея. Мащехата ми… — Лицето му се разкриви. — Мащехата ми се стреми да направи така, че остатъкът от наследството да отиде при моя полубрат.

Джулиана се ужаси.

— Това никога няма да се случи! — чак се вцепени от възмущение тя. — Ти си законният наследник на Норфолк!

— Моите претенции са по-основателни, но това няма да й попречи да предяви исканията си пред съда. — Погледът му беше мрачен. — Тази борба ще е точно толкова кървава, колкото Божи съд чрез единоборство. Тя ще се опита да докаже, че бракът ти с баща ми не е бил законен, и ще заяви, че съм незаконороден.

Очите на Джулиана пламнаха.

— Тогава ще се изправи срещу цялата мощ на Де Вер. Как смее!

— Защото иска най-доброто за синовете си… или поне най-доброто, което може да спаси от ситуацията. — Роджър се поизправи. — Това е моя битка и ще я водя по най-добрия начин, който умея. Не съм глупак. Ако ми потрябва помощ, ще я поискам.

— И ще я получиш. Винаги съм съжалявала, че… — Джулиана стисна устни. От вниманието, с което синът й оглеждаше виното си и избягваше да я погледне в очите, тя разбра, че е късно за това, а и мъжете по принцип не обичаха такива разговори. — И аз искам най-доброто за теб — поправи се след малко. — Повече от спасени останки, повече от трохи.

— За момента баща ми е още жив — прекъсна я внезапно Роджър — и може да живее още много години. Казват, че щял да се оттегли в двора на Филип Фландърски.

— Мислиш ли, че е вярно?

Той кимна.

— Не допускам, че неговата гордост ще му позволи да остане в Англия.

— А мащехата ти?

— Доколкото разбирам, ще остане в Бънги с по-малкия си син, макар че и по-големият може да замине в изгнание във Фландрия, за да докаже предаността си.

Безизразният му тон показваше какво мисли за тази идея.

— Ами ти, сине? — попита Джулиана. — Кое място ще наречеш свой дом?

— Ако баща ми замине в изгнание, ще отида във Фрамлингам.

— Дори и там да е останала само трева?

Сега той я погледна в очите и неговите бяха сурови като подмятан от морето кремък.

— Човек може да опъне палатка на тревата — каза той. — Да храни с нея коня си. Отново да построи нещо.

След миг посегна към втора сладка.

Джулиана огледа ръцете му: коравите пръсти, палците, извити настрана от останалите пръсти, също като нейните. Не бяха едри, но бяха симетрични и силни. В основата на три от пръстите на лявата му ръка се бе отпечатал нов бледорозов белег. Кожата му беше загоряла дотам, докъдето започваха ръкавите на туниката му, и покрита с фини златисти косъмчета. Джулиана си спомни времето, когато държеше ръцете на едно малко момче — бели, небелязани, меки, с още ненаписана история, освен фините линии на двете длани, понякога мръсни от игра в прахоляка. Тогава ги вземаше в своите и ги измиваше над легена с фин кастилски сапун. Сега това бяха ръцете на мъж — белязани, познали опит. Вече не бяха ръце, които да държи една майка, а уловени в преходния миг преди да стиснат ръцете на съпруга или самите те да се окажат сграбчени от малките, зависими от тях пръсти на следващото поколение.

— Да — каза тя. — Разбирам. Ако не вярваш, че можеш да започнеш отначало, какво наистина ти остава?

 

 

Роджър пристигна в замъка Фрамлингам преди инженера Айлнот и неговия екип за разрушение. Слънцето бе надвиснало ниско над хоризонта. Горещият летен ден беше потопил земята в жега и от дъските на палисадата се излъчваше мараня от запазената в тях топлина. Роджър повери конете на един коняр и накара един от слугите да занесе вързопа му в резиденцията, където вече бе изпратил малката си свита. А после, следван само от Анкетил, се изкачи по стълбата в стената и се обърна с лице към залеза.

На майка си каза, че ще опъне палатка, и наистина бе готов да го направи, за да предяви претенциите над наследството си, но в този случай Хенри бе проявил капка милост. Утре унищожението щеше да започне, ала Айлнот и хората му бяха получили инструкции да оставят непокътнати голямата каменна жилищна сграда, параклиса, кухните, краварниците и обслужващите сгради. Щяха да унищожат бойните кули, кулата над портата, стаите на стражата, насипите и укрепленията — всичко, което правеше от Фрамлингам крепост. Но поне щеше да има къде да живее.

След като официално се предаде, баща му не остана в кралския лагер. Прие всички условия с глас, в който не се долавяше никакво чувство, и потегли, решен да се качи на кораба за Фландрия заедно с наемниците си. Не удостои първородния си син дори с един поглед, сякаш като отказваше да забележи присъствието му в палатката на краля, можеше да го заличи от лицето на земята. Роджър видя единствено един старец — обезсърчен, смазан, почти изчерпан, но все още вкопчен в живота с остатъците от горчивината и злобата си.

— Баща ми отказа да остане и да види как всичко това изчезва — притисна Роджър длан към стопления от слънцето дъб, сега потънал в сянка. — Но все някой трябва да остане като свидетел. Някой трябва да види как всичко това рухва и да се изправи срещу последствията. — Погледна към Анкетил и челюстта му се стегна решително. — Все някой трябва да го построи отново.

— Сър?

— Човек пада и отново се изправя — обясни Роджър. — Това беше замъкът на баща ми. Следващият ще е мой.

Глава 4

Замъкът Уиндзор, септември 1176

Айда де Тосни разглеждаше стенния гоблен. Възхищаваше се на начина, по който бродирачката е съчетала нишки с два оттенъка на синьо и ги е примесила със зелено, за да изобрази реката, където ловджийската групичка от сцената беше спряла да напои конете си. Представи си как би изобразила подобна сцена самата тя. Може би щеше да добави към водата сребриста нишка и една-две риби. Обичаше да замисля бродерии и макар че едва бе навършила петнайсет години, беше умела шивачка.

Розовата й рокля бе украсена с лози от фини зелени нишки по ръкавите. Малки гроздчета мъниста от гранит увенчаваха извивките, а външните ръбове бяха с втъкани перли. Коланът, който обвиваше два пъти кръста й, бе изтъкан от самата нея и също беше украсен с перли, защото Айда бе богата наследница и това беше дворцовата й рокля, ушита специално за представянето й пред краля, чиято повереница беше. Измъчвана от нервност, тя си бе представяла този миг хиляди пъти — как прави реверанс, как се покланя и отстъпва назад. Надяваше се, че ако кралят й каже нещо, тя ще успее да измисли подходящ отговор.

Прислужничката й Года прокара през дебелата й тъмнокестенява плитка златисти панделки, а Бъртрис оскуба веждите й в изящни дъги, докато Айда се опитваше да не потръпва.

— Трябва да изглеждате колкото може по-добре за краля — напомни й Бъртрис и кимна практично с глава. — Ако ви хареса, ще се постарае да изпълнява добре настойническите си задължения и ще ви намери добър съпруг.

Тя притисна до веждите на Айда влажен плат с аромат на лавандула, за да отстрани всяка червенина, после внимателно приглади кожата на това място с върха на пръста си.

— Сигурно ще си намерите съпруг още днес, сред придворните — обади се оптимистично Года. — Не може да изглеждате неподдържана, нали така, млада госпожице?

Айда се изчерви и се насили да остане спокойна, докато двете жени довършваха тоалета й. Знаеше, че много искат тя да допадне на краля, защото обратното щеше да хвърли съмнение върху грижите им за нея. И Айда искаше да му допадне, както заради тях, така и заради себе си, а освен това, както споменаха двете, някой от мъжете наоколо можеше да си търси съпруга. Макар и все още невинна за много от нещата от живота, Айда бе започнала да забелязва оценяващото изражение в очите на мъжете, как погледите им се задържаха върху устните и гърдите й. Подобно внимание извикваше топлина в слънчевия й сплит, макар че я и плашеше. Нещо й подсказваше, че става въпрос за власт и за опасност. За нея и едното, и другото бяха плашеща нова територия.

Един церемониалмайстор пристигна да я отведе в голямата зала, където щяха да я представят на краля преди вечеря заедно с други негови повереници и молители. Года подръпна роклята й още няколко пъти, преметна на раменете й тъмносиньо наметало и го закопча с две кръгли златни токи.

— Късмет, господарке — прошепна тя.

Айда отправи към прислужничките си неспокойна усмивка, а те й се поклониха. Тя си пое дълбоко въздух и излезе от стаята.

В голямата зала й наредиха да остане да чака с група хора във великолепни одежди и лица, светнали от скорошно измиване. На Айда, която бе най-младата, с изключение на едно момче, и то кралски повереник като нея, й отредиха място близо до края на редицата. Всеки път щом си поемеше въздух, дробовете й се изпълваха с миризма на розова вода, стара пот и нов вълнен плат. Тя стисна ръце пред себе си, за да не се изкуши да започне да ги върти, както правеха някои от останалите, и задържа погледа си скромно сведен, макар че от време на време поглеждаше нагоре изпод миглите си, за да види какво се случва около нея.

За главното официално хранене през деня бяха подредили маси с минаващи между краката дъски. Масата на подиума беше застлана с бели бродирани покривки. Всички чинии, гарафи и чаши на нея бяха от позлатено сребро. Някои бяха украсени със скъпоценни камъни. Двама отговорници бяха заети да издълбават продълговати хлябове, в които да слагат меса със сос, а други слуги поставяха кани с вино от избите на една странична маса. Макар и нервна, Айда успя да изпита глад. Надяваше се червата й да не изкуркат точно когато трябва да се поклони пред краля.

Хенри най-после се появи; той нахлу безцеремонно в залата така, сякаш е довян от звука на тръбите, оповестяващи пристигането му, и групата едва успя да се поклони и да коленичи навреме.

Кестенявата коса на краля беше подстригана късо и практично, без масла и изкуствени къдрици, а облеклото му изглеждаше съвсем обикновено в сравнение с одеянията на молителите и гостите му. Ако не я бяха предупредили за предпочитанието му към практичния стил, Айда щеше да го вземе за прислужник, а застаналия до него маршал със златната палка на службата си в ръка, облечен в пищна червена туника — за краля.

Айда погледна напред през мигли и видя как Хенри се приближава към редицата на чакащите за представяне и тръгва покрай тях, спирайки пред всеки за кратка дума. Гласът му беше дрезгав, сякаш е вдишал пушек, но говореше гладко и приятно и умееше да предразполага хората. Макар да бе влетял вихрено в залата, сега Айда си помисли, че май накуцва малко, и се зачуди дали обувките не му стискат. На опакото на дясната му ръка забеляза драскотина, която изглеждаше така, сякаш се е борил с куче или ястреб. Пръстите му бяха украсени с многобройни пръстени и Айда забеляза, че сваля някои и ги подава на другите в редицата като подарък. Предположи, че има цял сандък за такива случаи. Със сигурност не носеше пръстените, за да подчертае красотата на ръцете си. Кожата им беше толкова груба, сякаш по цял ден се занимаваше с ръчен труд.

Докато говореше със застаналия до нея младеж, погледът му се стрелна към Айда. В същия миг тя вдигна глава и за секунди се озова прикована от поглед, ярък като огряно от слънцето стъкло. Припряно сведе очи, убедена, че кралят ще я помисли за груба и невъзпитана.

— Айда де Тосни — каза маршалът.

Айда отново се поклони и задържа погледа си прикован в мъничките шевове на подгъва на своята рокля. А после почувства под брадичката си един показалец да повдига главата й.

— Изящен реверанс — каза Хенри, — но предпочитам да се изправиш и да ме погледнеш.

Айда призова цялата си смелост, изпълни заповедта му и отново се озова прикована от този хищен поглед с блясък на кристал.

Пръстът му посегна и докосна една от златните токи на наметалото й.

— Момиченцето на Ралф де Тосни — каза тихо Хенри. — Когато те видях за последен път, ти беше червенобузо бебе в ръцете на майка си, а виж се сега — достатъчно голяма сама да имаш бебе.

Погледът му последва думите нагоре и надолу по тялото й. Айда усети как бузите й пламват от топлина.

— Но все още си червенобуза — добави кралят с усмивка.

— Сир — прошепна тя, притеснена и уплашена. Погледите, които мимоходом й отправяха младите мъже, не бяха нищо в сравнение с начина, по който я поглъщаше погледът на краля.

— Скромността ти приляга — продължи Хенри и се приближи към младежа до нея, но й хвърли продължителен поглед през рамо.

Разтреперана от притеснение, Айда зачака разрешение да се оттегли, което така и не дойде. Все още имаше време преди вечерята и кралят искаше да поговори още със своите повереници. Накара да му донесат стол, както и красива тапицирана табуретка, а после заповяда на Айда да я намести под левия му крак.

— Старостта не носи радост — усмихна й се накриво той. — Искам да виждам младостта и красотата ти, за да пропъдят тази нерадост.

— Сир, вие не сте стар — каза любезно Айда, докато нагласяше табуретката така, че да му хареса, което й отне няколко опита. Наложи се да докосне и да вдигне крака му — едно много интимно действие, — като през цялото време усещаше изпитателния му поглед и се притесняваше.

След успешното изпълнение на задължението тя понечи да се оттегли на незабележимо място в края на редицата, но Хенри нямаше намерение да го допусне и й направи знак да застане до него.

— Бъди моя прислужница — каза той.

Айда видя как някои от придворните с дългогодишен опит се споглеждат разбиращо и изражението им накара стомахът й да се свие. Хенри поведе разговор с останалите от групата, но от време на време се обръщаше към нея с поглед или жест. Тя отговаряше с колебливи усмивки, ала усещаше напрежението в ъгълчетата на устата си. Не й беше приятно, че й обръща специално внимание. Както винаги когато се изправеше срещу неща, които я притесняваха, насочи мисълта си към бродирането. Табуретката беше покрита със златиста копринена дамаска, украсена с изящни ромбове, подобни на диаманти. Момичето започна да обмисля как да я пресъздаде върху правоъгълник от златистокафява вълна, който имаше в ковчежето си за шиене.

— Потънала си в размисъл, малка Айда — обади се развеселен Хенри. — Кажи ми какви дълбоки мисли таиш в главата си.

Тя се изчерви и хвърли тревожен поглед към останалите от редицата. Какво ли си мислеха за нея?

— Аз… аз не тая никакви дълбоки мисли, сир — отговори несигурно Айда. — Мислех си само за шарката на табуретката ви и как самата аз да създам подобна бродерия.

Видя как очите на краля се изпълват със смях в мига преди тя да сведе поглед. Сега Хенри щеше да й се присмее — и наистина го направи, но с благост и особена нотка в гласа, която я накара да потръпне.

— О! — възкликна той. — Ако всички жени, които познавам, мислеха достатъчно за иглите си, може би днес нямаше да съм толкова измъчен.

— Сир?

— Няма значение — поклати глава Хенри. — Ти ми напомняш, Айда, че на този свят все още има невинност, а в живота съществуват и мигове на нежност — а това е едно от най-редките и трудни неща, които може да направи човек.

Айда видя тъгата в очите му и въпреки неудобството и неловкостта, които изпитваше, това събуди у нея състрадание. Думите му разпалиха у момичето малка искрица топлина. Приятно й беше да мисли, че му е дала нещо, което другите не са успели.

Един придворен спомена някакъв слух, който е дочул — че Хю, граф на Норфолк, е приел кръста и е отплавал за Светите земи заедно с графа на Фландрия.

Челюстта на Хенри увисна от удивление. От устните му се изтръгна гръмогласен смях, а ръцете му стиснаха страничните облегалки на стола му.

— Хю Бигъд кръстоносец? Това е гледка, която бих искал да зърна!

— Така чух, сир.

— Кръв Христова, дъртото копеле трябва вече да е прехвърлило осемдесетака! — възкликна Хенри и енергично поклати глава. — На какво е готов само за да не се наложи да се върне в Англия и да се изправи срещу мен и срещу руините, които му останаха!

Докато говореше, кралят се усмихна на Айда и прокара ръка по полата й.

Тя се запита дали трябва да кимне в знак на съгласие, или да направи духовита забележка. Обади се несигурно:

— Сир, може би е заминал на поход, за да спаси душата си.

Хенри изсумтя.

— Хю Бигъд няма душа. Ако някога е имал, още преди години я е продал на този, който му е платил най-много. — Той махна презрително с ръка. — Ако слухът е верен, да им е честит на сарацините, но ако се съди по състоянието, в което го видях в Сайлъм, не вярвам, че ще имат това удоволствие.

Един от икономите се поклони и му съобщи, че вечерята е сервирана и го очаква. Хенри кимна, че е чул, и заповяда на Айда да вдигне крака му от табуретката и да му помогне да стане. Облегна се на нея и за един кратък миг ръката му се отпусна на кръста й, а погледът му мина хищно над гръдта й.

— Пак ще поговорим — каза той. — Компанията ти ми беше много приятна и няма да позволя да се скриеш някъде и да разцъфнеш, без аз да те видя.

С тези думи Хенри тръгна напред, за да заеме мястото си на масата на подиума. Айда направи реверанс и скри ръце под наметалото си, за да не види никой, че треперят.

 

 

Вечерта, когато Айда се канеше да се оттегли в спалнята си, Джон Фицджон, маршалът на краля, се приближи към вратата на нейните покои и й съобщи, че кралят иска да говори с нея по въпроса за опекунството и брака й.

Прислужничките на Айда бързо започнаха да я обличат наново, защото никой не можеше да откаже да отиде при краля, когато той го е повикал, особено когато съобщението е предадено от служител от ранга на маршала — дори да беше посред нощ, когато почти целият двор се е оттеглил.

— Е, добре — обади се задъхано Бъртрис, докато стягаше връзките на роклята на Айда, движейки се от подмишниците към ханша, — май сте успели да уловите в примката си цял крал.

Айда потръпна. Изобщо нямаше чувството, че тя е ловецът.

— Какво да правя?

Бъртрис завърза краищата на шнуровете.

— Приемете го като възможност. Откакто Розамунд де Клифърд умря през пролетта, той няма любовница.

Айда впери ужасен поглед в жената.

— Какво ми казваш — че трябва да му се покоря!

Очите на Бъртрис бяха знаещи, проницателни.

— Милата ми, освен ако не желаете да прекарате останалата част от живота си омъжена за някой дръвник, когото той ще избере от гняв заради отказа ви, тази вечер ще направите каквото поиска от вас. А после можете да получите каквото вие си поискате. Жена, която се ползва с благосклонността на краля, е сила, с която човек трябва да се съобразява.

Айда си помисли, че ще повърне.

— Ако знаех, щях да облека най-грозната си рокля и да не се мия цяла седмица. — Погледна укорително прислужничките си, защото те бяха тези, които настояха, че е много важно да направи добро впечатление. — Тогава изобщо нямаше да ме забележи.

— О, мисля, че щеше, сладката ми. Златото винаги си е злато.

Бъртрис взе един гребен и с бързи движения приглади косата с дъбов оттенък, преди да я заплете наново и да я завърже с копринени панделки.

— Ако кралят ви заповяда да му се отдадете, трябва да му се покорите — обади се Года. — Бъртрис е права. Ако изпълните заповедите му, ще разполагате с голяма власт.

Зад вратата се чу нетърпеливо прочистване на гърло.

— Когато сте готова, милейди — обади се маршалът.

Във въображението си Айда се видя как се скрива под леглото или избягва през прозореца, но в истинския свят път за бягство нямаше. „Може би наистина иска да говорим за опекунството ми“ — помисли си тя, ловейки се за сламка. Пое си дълбоко въздух, вдигна глава и се отправи към вратата. Маршалът й се поклони, хванал в ръка златната палка на службата си както по-рано същата вечер. Очевидно внимаваше изражението му да остане безстрастно.

— Може ли да взема една от прислужничките си? — попита колебливо Айда.

— Не, госпожице, няма нужда.

Той водеше един младеж, който осветяваше с фенер пътя им по коридорите и стълбищата към кралските покои. Маршалът беше висок, с широка войнишка стъпка и Айда трябваше почти да тича, за да не изостане.

— Много е късно — обади се тя, но не получи отговор. Хвърли поглед назад през рамо, но оттам, където свършваше мътният ореол на светлината на фенера, пътят отзад бе потопен в непрогледен мрак. Нямаше къде да избяга. — Моля ви… — промълви Айда и го хвана за ръкава.

Той забави крачка и спря, но не заради нея. Бяха стигнали до охранявана от стражи врата.

— Госпожице — каза маршалът и внимателно свали ръката й от своята. — Повикването на краля е голяма чест за вас. Няма да ви се случи нищо лошо.

Колко пъти досега е правил същото? Айда може и да беше невинна, но не бе съвсем непросветена. Маршалът и помощниците му упражняваха контрол над любовниците на краля. Тяхно задължение бе да управляват скритите дебри на живота в двора. Но Айда не беше любовница на краля. Беше негова повереница — богата наследница. Колко други наследници и повереници са минавали през същите тези коридори редом до маршала в тъмнината на нощта? Той й каза, че трябва да се смята за удостоена с висока чест, но тя изобщо не се чувстваше така. Изпитваше усещането за нещо безчестно, тайно и ужасяващо.

Маршалът удари с палката си по вратата, отвори я и направи знак на Айда да влезе преди него в стаята. Ръката му се спря на кръста й, твърда, но внимателна, и я бутна напред.

— Сир, лейди Айда де Тосни.

Седнал на една пейка с облегалка пред камината, Хенри вдигна глава от сноп пергаменти, хлабаво зашити в най-горната си част.

— А — каза той и махна на Айда със свободната си ръка. — Елате, мистрес^[5], седнете при мен.

Едно кимване и поглед се оказаха достатъчни, за да дадат разрешение за напускане на маршала, който излезе с поклон от помещението, без да каже нито дума. Погледът на Айда бързо премина из стаята, но не видя никакви прислужници, никакви други гости. Беше сама с краля. С огромно нежелание тя седна на края на пейката и скръсти ръце в скута си. Зачуди се дали документите, които разглеждаше, са свързани с опекунството й. Може би искаше да си припомни каква е зестрата й.

Хенри й отправи дълъг поглед, от който стомахът й стана на вода. Остави документите настрана, опъна ръка върху облегалката на пейката и изпъна напред краката си. Айда видя, че върховете на ботушите му са протрити.

— Не бива да се боиш от мен — каза Хенри. — Няма да ти причиня болка.

— Не, сир — промълви тя и стисна коленете си.

Кралят се подсмихна тихичко.

— Не ми вярваш, нали? Устните ти казват едно, а очите ти са изпълнени с всичко, което отричаш… Не, не гледай надолу. Имаш красиви очи, кафяви като лешник. — Той се приведе напред и погали бузата й с показалец. — И кожа като листенце на роза.

— Сир, аз… — помъчи се да не се отдръпне Айда.

— Знам какво си мислиш. Не искаш да си тук, нали?

Тя преглътна, уплашена да не каже нещо погрешно. Помъчи се да накара ума си да заработи въпреки вцепеняващия го страх.

— Милорд маршалът ми обясни, че искате да говорите с мен за опекунството ми?

— А, да, опекунството ти. — Ръката му се плъзна надолу и се заигра с плитката й. — Ти си богата наследница, Айда. Ще имаш много обожатели, те ще искат да се доберат до земите ти и да отведат в леглото си здрава млада жена, която да им роди синове, нали така?

Просташката му прямота я накара да се изчерви.

— Не знам, сир.

— О, за момента наистина не знаеш. Едва си пристигнала в двора. Но обожателите скоро ще се появят и ще горят от нетърпение да те спечелят. Ралф де Тосни беше важен човек, а майка ти произхождаше от семейство Бомон. — Хенри замислено прокара пръсти нагоре и надолу по плитката й, но ги движеше твърдо надолу, докато стигна до пискюла в края й, който беше на едно ниво с гърдите й. — Ти имаш земи; имаш и младост, красота и невинност. Ти си скъпа плячка — плячка, която съм изкушен да задържа за себе си.

Очите на Айда се разшириха, а тялото й се стегна да скочи на крака.

— Сир, това ще ме съсипе.

Хенри я удостои с ленива усмивка.

— Така е — ще те съсипе за всички други мъже след мен, скъпа моя, но не в смисъла, който имаш предвид. Моето внимание ще те превърне в още по-голяма награда в очите на онези, които се стремят към богатството и благосклонността ми.

Той посочи към гарафата от прозрачен кварц на една ракла.

— Бъди добро момиче и ни налей вино.

Айда се зарадва на временното спасение, но ръцете й трепереха и й беше трудно да не разлее виното, червено и тъмно като кръв. Усещаше погледа на Хенри върху себе си и изпитваше желание да скръсти ръце, за да прикрие тялото си.

Когато се върна при краля, той стана и сложи ръка върху нейната.

— От теб няма да излезе добър виночерпец — отбеляза развеселено Хенри.

Брадичката на Айда затрепери. Кралят взе чашата от ръцете й, остави я върху една ракла и се извърна обратно към нея.

— О, недей, красавице, не плачи, не плачи. Шшшт. Всичко е наред. Няма да те нараня, заклевам се, че няма. Искам само да…

Така и не довърши изречението. Откопча кръглите брошки, които затваряха деколтето на роклята й, и я свали от раменете й. После развърза шнуровете на ризата й и направи същото и с нея, така че Айда застана пред него гола до кръста, разтреперана.

— Сладка — каза той. — Толкова млада, невинна и сладка. Не знаеш какво ме караш да изпитвам…

 

 

Айда лежеше в леглото на Хенри върху ароматни хладни тъкани, покрита с чисти меки чаршафи и завивка от виненочервена коприна с избродирани пауни. Изпод миглите й се процеждаха сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Между краката й гореше пареща болка. В таза си усещаше друга, по-приглушена.

Седнал на леглото, Хенри я погледна със замъглени, задоволени очи и нежно изражение.

— Стига — каза той. — Не плачи. Не беше толкова лошо, нали?

Айда преглътна.

— Не, сир — прошепна тя.

Самият акт беше странен и неудобен, но Айда стисна зъби и си каза, че това е кралят и тя няма друг избор, освен да се подчини на волята му. Оцеля и още беше жива — поне телом.

— Тогава защо плачеш? Оказах ти голяма чест, любима. Ти си като невеста за мен — девствената невеста на краля, хмм? — Той нежно отметна от лицето й кичур гъста кестенява коса.

— На мен обаче ми изглежда като безчестие — събра смелост да прошепне Айда. — Хората ще ме гледат и ще ме наричат блудница. Свършено е с доброто ми име. Няма да отида при съпруга си девствена. — И тя преглътна въпреки болезнено стегнатото си гърло; сълзите в очите й преляха.

— О, скъпа, не! — привлече я в обятията си Хенри и избърса мокрото й лице с палеца си. — Никой няма да си мисли така за теб. Ти си моя. Ти си на краля, а кралят се задоволява само с най-доброто. Ако някой дръзне да те погледне лошо или да каже нещо грешно, ще накарам да го бичуват. Но това няма да се случи, обещавам ти. Прави ти чест, че се тревожиш, ала няма нужда. Аз се грижа за своето. Ти ще вървиш с високо вдигната глава и ще бъдеш горда.

Накара я да седне в леглото и със собствените си ръце й донесе вино, което се изля като кръв от гарафата. После извади от ковчежето си един пръстен — не от дрънкулките, които по-рано раздаваше наляво-надясно, а истинска скъпоценност с блед рубин с цвят на роза, голям колкото нокътя на палеца на едър мъж.

— Носи го заради мен — каза Хенри. — Така хората ще разберат колко те ценя и че си моя.

Той го сложи на безименния й пръст, където се слагаше венчалният пръстен, а после я целуна по бузата и по устата.

Тя усети жилавата мекота на брадата му, леко влажния отпечатък на устните му и потръпна.

— О, Айда, твоята власт се крие в това, че дори не подозираш за нея — измърмори кралят.

Тя допи виното. Хенри й помогна да се облече, разгъна копринените й чорапи обратно по краката, завърза жартиерите и целуна меката вътрешна страна на бедрата й над връзките, под петната от кръв и семенна течност. Подари й яка от хермелин за шията — още един символ, че принадлежи на краля.

— Ето — каза той и погали първо кожата, а после и врата на Айда. — Това ще те топли за мен до следващата ни среща.

Айда не помнеше как е напуснала спалнята му, как е местила крак след крак, докато маршалът я придружаваше обратно до стаите на жените. Года и Бъртрис се засуетиха около нея, но тя седеше неподвижна като камък под грижите им, без да каже нито дума. Искаше единствено да спи, да се изолира от света и да потъне в забрава, където да не трябва нито да мисли, нито да чувства.

Глава 5

Четири дни по-късно, след още две повиквания от краля, дойде месечното й кръвотечение и Айда изпита неимоверно облекчение, че семето на Хенри не е дало плод. Бъртрис, която разбираше от такива неща, й каза да изплаква женските си части в оцет, преди да отиде при краля, защото това възпрепятствало зачеването. Айда знаеше, че предотвратяването на бременност е грях, но чрез съвкуплението си с Хенри тя вече бе загубила Божията милост и мисълта да зачене я изпълваше със страх и срам.

Отначало се тревожеше, преди да излезе от стаята си, защото мислеше, че всички ще я гледат с думата „блудница“ на устните си, но вниманието, което получи, макар и несигурно, бе изпълнено преди всичко със съчувствие. Имаше няколко погледа, изпълнени с възхищение; от време на време се мяркаше и съжаление. Кралските служители се отнасяха с нея с уважение. Ако имаше стиснати устни и многозначителни жестове, никой не прибягваше до тях открито или в нейно присъствие. Тя бе любовница на краля; носеше пръстена му на пръста си, хермелина му на шията си и както бе казал Хенри, интересът му към нея я обгръщаше с ярък защитен ореол.

Хенри й подари и още неща — великолепни платове за рокли, изящни позлатени обувки, чорапи от най-фината коприна, панделки, пръстени и брошки. Кралят обичаше тя да седи в стаята му вечер и да бродира или да тъче на малкия си стан, докато той я наблюдава със снизходителна усмивка. Айда имаше нещо, върху което да се съсредоточи, нещо, което правеше добре, и това й помагаше да преодолее нервността си, а на Хенри, изглежда, му бе приятно тя просто да е тук, като успокоение на заден план. Обичаше Айда да разтрива раменете или краката му и да му пее. Често й изпращаше заповед да дойде в неговата стая, търсеше я, защото искаше единствено утехата на компанията й и нежно женско присъствие, което не изискваше интелектуална концентрация. В случаите, в които пожелаваше да спи с нея, Айда се подчиняваше на желанието му с покорство, макар и не с нетърпение. Когато започна да свиква с това, което искаше той, и да разбира какво може да очаква самата тя, страховете й намаляха. Опознаваха се все по-добре и Айда изпитваше дори малко удовлетворение от силата да му доставя удоволствие.

Седмиците и месеците течаха и тя започна да изпитва привързаност към Хенри. Той рошеше чаровно косата си, когато потънеше в мисли, и тъй като идваше в спалнята му късно нощем, Айда виждаше уязвимите места, които кралят не показваше пред двора. Няколко месеца преди да я вземе в леглото си, любовницата му Розамунд де Клифърд бе умряла при раждане заедно с бебето. Хенри не говореше за нея, но от малкото, което бе казал с безнадежден и болезнен тон, Айда разбра, че смъртта на Розамунд е оставила в плата на живота му дупка, която никой друг нямаше да може да запълни. Тя самата бе само блед заместител — слабо пламъче, което разсейваше съвсем леко студа в празнотата.

Позицията й се затвърждаваше и молители започнаха да й предлагат подкупи, за да се застъпи за тях пред краля и да го накара да ги изслуша. Първия път, когато един търговец й подари яркочервена коприна и я помоли да му помогне да си създаде клиентела сред двора, Айда остана стъписана и удивена. Не знаеше какво да направи, но реши, че ще е най-добре да е честна, затова взе плата и го показа на Хенри, който се разсмя на глас, целуна я и рече, че е очарователна.

— Задръж коприната — подсмихна се той — и го препоръчай, защото това ще накара още хора да търсят покровителството ти, а ти го заслужаваш заради невинността и честността си! — Уви кичур от косата й около кокалчетата си и добави: — Но каквото и да ти подарят, винаги ми го показвай и ми казвай кой ти го е дал и какво иска в замяна. Нека аз реша какво трябва да се направи.

Айда кимна, изпълнена с облекчение и задоволство. Беше успяла да се справи с нова и трудна ситуация и ако се съдеше по отговора на Хенри, бе постъпила правилно, като дойде при него.

В началото на март, шест месеца след като я представиха на Хенри, дворът отново се установи в Уиндзор. Изправена пред настъпването на пролетта, зимата нанесе последен удар с ариергарда си: от североизток задуха хапещ вятър и засипа с лапавица плътно затворените кепенци. Наложи се да запалят още свещи, за да прогонят мрака. Седнала до прозореца и доволна, че роклята й е покрита с поръбено със самур наметало, Айда играеше на шах със зарове с най-малкия син на Хенри, Джон, който неотдавна бе навършил единайсет години. Джон беше схватливо и интелигентно дете с жизнерадостна усмивка и фалшиво излъчване за невинност, което прикриваше лукавство и жестокост. Не можеше да му се има доверие; беше готов да прибегне до измама, за да спечели, поради което хората не искаха да играят с него. Беше хванал Айда на мястото й до прозореца, преди да успее да избяга. Айда не харесваше Джон, но изпитваше съжаление към него, а освен това не бе в природата й да откаже на дете. Майка му кралица Елинор се намираше под домашен арест в Солсбъри заради подстрекателството си към бунта преди три години и Джон рядко я виждаше. Братята му вече бяха големи, мъже със свои собствени свити и тревоги, а като най-малкото дете наследството му бе несигурно.

Джон хвърли зара и направи хода си, а после вдигна светлокафявите си очи към групичката, която прекосяваше стаята — облечена в черно жена, след която вървяха двама млади мъже.

— Гундреда, вдовстващата графиня на Норфолк, и синовете й са дошли да поднесат почитанията си на баща ми — оповести Джон. В очите му блесна язвителен пламък, който не подхождаше на годините му. Политиката и интригите бяха част от него като телосложението на баща му и цвета на косата и кожата на майка му. Бяха вкоренени в кръвта и костите му.

Айда погледна нататък.

— Познавате ли ги, господарю? — Графиня Гундреда й се падаше втора братовчедка, но тя никога не я беше срещала, нито бе говорила с нея.

Джон поклати глава.

— Само съм чувал за тях. По-рано сутринта се опитаха да се срещнат с баща ми, но той беше зает. Чух как се опитва да придума маршал Джон да я пусне да мине покрай церемониалмайсторите, но той отказа.

Айда си спомни, че съпругът на Гундреда, граф Хю Бигъд, е умрял във Фландрия — беше чула за това. Слуховете отпреди няколко месеца, че е приел кръста, се оказаха истина, но въпреки клетвата си той така и не бе напуснал Сен Омер — здравето му беше прекалено лошо. Между носа и устата на вдовицата му имаше сурови бръчки, а очите й бяха изпълнени с бдителност и подозрителност, но не и със скръб. По-големият й син беше висок горе-долу колкото Хенри, с бледа кожа. Пухеста жълта брада обграждаше издадена челюст. Погледът му бе бдителен като на майка му. По-младият, който се влачеше след него, беше тъмнокос. Коремът му висеше над туниката като буца тесто.

— Не мисля, че баща ми ще прояви интерес към нея — подсмихна се подигравателно Джон. — Не и ако не му предложи нещо по-добро. Лицето й може да пресече мляко, а тялото й е като чувал с тикви.

Айда стисна устни и отказа да достави на Джон удоволствието да изрече стъписан отговор, защото той точно това искаше. Тя хвърли зара, премести фигурата си и го постави в трудна позиция. Джон й се намръщи и Айда разбра, че е допуснала грешката да не го остави да спечели. На негово място Хенри щеше да се разсмее и да й каже, че е умно момиче; Джон обаче присви очи.

— Е — каза той, — поне не се налага да се тревожиш. Пак ще си предпочитаната любовница на баща ми, сигурен съм.

Помете фигурите към едната страна на дъската, така че не остана и следа от предишните им позиции, стана и се отдалечи наперено с вид на човек, който притежава целия свят.

Обзета от ярост и унижение, Айда внимателно прибра фигурите в сандъчето им. Каквито и болки в собствения си живот да се опитваше да компенсира, кралският син нямаше право да й говори такива неща. Тя нямаше да се принизи до неговото ниво и да се разприказва пред Хенри, който навярно и бездруго щеше да се разсмее и да каже, че това е само момчешка дързост, но се зарече отсега нататък да избягва Джон при всяка възможност и никога повече да не го съжалява.

— Може ли да се присъединя към вас, мистрес?

Айда вдигна глава и видя, че до нея е застанала вдовстващата графиня на Норфолк. Синовете й вече не бяха до нея, а отидоха да поговорят с други млади мъже и да се стоплят пред камината.

Айда стана и направи реверанс, а после седна, като стори място за родственицата си.

— Лорд Джон ми каза коя сте. — Тя преглътна гнева си и се съсредоточи върху своята компаньонка.

— Така ли? — изду ноздри Гундреда. — Новините се разнасят бързо.

Носът й беше извит в горната част, а кожата блестеше, сякаш костта щеше да я пробие. Устните й бяха тънки и сухи, а по бузите й личаха фини вени. Въпреки бавното разрушение, нанасяно от годините обаче, очите й имаха онзи рядко срещан яснозелен цвят като стъкло на прозорец и щяха да са красиви, ако изражението им не бе толкова ожесточено.

Само преди няколко месеца Айда щеше да се изчерви от раздразнение, но вече не бе толкова чувствителна.

— Аз съм Айда де Тосни, повереницата на краля. Мисля, че сме роднини по линия на майка ми.

Гундреда наведе глава.

— Радвам се да се запознаем, макар че не познавам семейството ви. Но съм чувала за тях. Имате брат, нали така?

— Да, милейди. И той е под грижите на опекун, но в Нормандия. Не съм го виждала от няколко години — добави тя с копнеж.

— Да се надяваме, че на него ще му е по-лесно да получи наследството си, отколкото на мен и синовете ми — подметна кисело Гундреда.

— Съжалявам за загубата ви — измърмори Айда в напрегнатата тишина. Искаше да намери правилните думи, но не беше сигурна за какво става въпрос. — Моля се Бог да ви помага.

Гундреда от Норфолк я погледна измъчено.

— Нямам нужда от Божията помощ, а от помощта на краля — както и от справедливостта му.

— Сигурна съм, че и двамата ще ви чуят, милейди.

— Човек би очаквал точно това. Нали съм вдовстващата графиня на Норфолк.

Айда забеляза как ръцете на Гундреда се стиснаха в болезнена хватка, лявата върху дясната. Палецът й не спираше да търка тежкия златен пръстен на безименния й пръст, а челюстта й бе стисната толкова здраво, че очертаваше видими вдлъбнатини по бузите й. Притеснена, Айда остави бродерията си и сама донесе на своята родственица чаша вино, вместо да вика слуга.

— Казват, че съпругът ви е умрял, след като е приел кръста — опита се да я утеши тя, след като Гундреда й благодари и отпи от виното. — Значи сега е в рая.

— Изобщо не ме интересува къде е съпругът ми — отсече студено Гундреда. — Той се държеше като копеле от началото до края на брака ни и ако вечният му дом е в ада, нека вечно се гърчи в мъки там. Интересува ме друго: наследственият ми дял от имуществото му, както и наследството на синовете ми. Лесно е да лишиш вдовици, наследнички и повереници от това, което им принадлежи по право. — И тя погледна към младите мъже до огъня.

— Надявам се начинанието ви да се увенчае с успех, милейди — каза Айда, макар че вътрешно бе потресена от жлъчта на Гундреда. Как е възможно някой, който и да било, да говори по такъв начин за друг човек?

Един мъж със сурови черти и посивяваща брада гледаше към тях. Наметалото му бе поръбено с катерича кожа, а туниката му — с онова скъпо синьо-черно, което се постига с прекомерна употреба на боя от сърпица. Айда не познаваше добре Роджър де Гланвил, но го беше виждала. Той бе един от служителите в административната част на двора. По-големият му брат Ранулф също заемаше подобна длъжност, а по-малкият беше кастелан на крепостта на Хенри в Орфърд.

— Адвокатът ми — каза Гундреда. — Извинете ме.

Айда видя как вдовстващата графиня се приближава към мъжа и го заговаря, преди да напусне стаята с ръка върху ръкава му. Този жест накара Айда да се замисли. Синовете на Гундреда я последваха, с което й напомниха за хрътки, влачещи се след господарката си. По-големият й хвърли поглед, в който тя видя предположения, примесени с това, което Айда вече разпознаваше като хищен блясък. Усещането беше неприятно, но такива погледи вече не я караха да се изчервява. Шестте месеца живот под погледа на двора я бяха научили на много неща за мъжете и на немалко — за самата нея.

Тази вечер, докато се молеше, тя изрече молитва за душата на графа на Норфолк и друга — за графиня Гундреда и тежкото й положение.

 

 

Два дни по-късно Айда се намираше в залата, когато графинята отново се приближи към нея. Този път на устните й бе изписана насилена усмивка, а очите й бяха сурови и ярки като перидоти.

— Успяхте ли да се срещнете с краля, госпожо? — попита учтиво Айда.

Гундреда кимна.

— Мастър^[6] Гланвил разговаря надълго с него от мое име и от името на синовете ми. — Тя погледна към потомците си, заети с новите си познати сред оръженосците. Айда също погледна нататък. По-големият бе изпънал плещите си назад и беше изпъчил гърди като петле, докато се хвалеше за нещо.

Гундреда се премести, така че притисна Айда в ъгъла, като я отдели от останалите в залата — властен, почти мъжки ход, който притесни Айда.

— Чух — обади се Гундреда, — че имате известно… ако мога така да се изразя… влияние върху краля?

Бузите на Айда пламнаха.

— Милейди, който и да ви е казал това, е сбъркал. Нямам никакво влияние над краля.

Гундреда вдигна вежди.

— От надежден източник знам, че е луд по вас и че вие сте една от любимките му.

— Хората постоянно преувеличават — стисна устни Айда. Чувстваше се много неловко.

— Въпреки това в думите им трябва да има зрънце истина. Винаги има такова зрънце. — Гундреда въздъхна и изведнъж заприлича не на заплашителна, а на изтощена жена. — По-рано проявихте доброта към мен. Не искам да злоупотребявам с добрата ви воля, нито с роднинството ни, но ако намерите у себе си желание да ми помогнете, моля ви да се застъпите за мен. Искам само това, което ми принадлежи по право. И вие сте жена и се надявам, че ще ме разберете.

Айда сведе поглед към ръцете си, към грижливо поддържаните си розови нокти и златните пръстени, които й бе подарил Хенри. Първо си помисли, че ако земите принадлежат по право на Гундреда, значи ще си ги получи, но сега от горчив опит знаеше, че животът не е честен. Гундреда от Норфолк трябваше да се бори за това, което искаше, с всяко оръжие, което намери.

— Ще му кажа — обеща тя. — Но нямам никакво влияние върху неговите решения. Наистина.

— Въпреки това ви благодаря. Няма да го забравя.

Гундреда се наведе и целуна Айда по двете бузи със сухите си студени устни. Скоро след това един прислужник се приближи към Айда и й подаде изящна дървена кутия, инкрустирана със сцени от чудото на свети Едмънд в ярки цветове, включително и с невероятно скъпото яркосиньо на лапис лазули.

— Моята господарка графинята на Норфолк моли да приемете този дар като символ колко много ви цени — каза той.

— Благодари на господарката си и й кажи, че и аз я ценя — отговори Айда с официална учтивост.

С ненадейно парване на смущението тя отвори ключалката с малкото ключе и вдигна капака. Сред спирали от блестяща червена коприна лежеше бокал от позлатено сребро, гравиран с шарка от дъбови листа. Около основата му блестяха тъмни като къпини аметисти, чиято сила предпазваше от отрова всеки, който пиеше от чашата. Айда подозираше, че и кутията, и чашата струват далеч повече от всичко, което щеше да успее да направи за Гундреда.

 

 

Айда прокарваше намазаните си с масло ръце по раменете и гърба на Хенри. Тялото му приличаше на буре и имаше малко тлъстини по корема, но кожата му бе приятна на пипане, а луничките му, за нейно удоволствие, й напомняха на пръските на яйце.

Докато тя работеше, кралят извади сребърната чаша от кутията, взе я в грубите си ръце и я огледа.

— Охо — каза той и от гърдите му се изтръгна боботещ смях, — вдовстващата графиня ликвидира джунджурийките на Хю, за да ги използва като подкупи по пътя си към богатството. Хитра лисица!

— Сир? — Тонът на Хенри й подсказа, че няма да прояви благоразположение към каузата на родственицата й.

Той се извъртя, за да я погледне.

— Тази чаша е част от комплект, който подарих на Хю Бигъд в годината, в която станах крал. Изработена е в стил, който се среща по бреговете на Рейн. Майка ми поръчала комплекта, когато била императрица на Германия. Гарантирам, че тази кутия има нещо общо с имотите, на които Бигъд са васали в Едмъндсбъри. Няма да се учудя, ако се окаже, че е била отмъкната точно от абатството.

Айда мълчаливо поклати глава, за да покаже, че не знае.

Хенри изсумтя развеселено.

— Харесва ли ти подаръкът?

Айда се замисли.

— Виждам, че е ценен и красив — каза тя — и разбирам, че и двете са скъпи, а чашата ще изглежда великолепно на някой бюфет или на масата, но стъклото е по-хубаво и по-фино.

Почувства смеха му.

— По-хубаво, да, но също така и по-чупливо, пък и не толкова полезно. Не можеш да претопиш стъклото, когато парите не ти стигат, а изпуснеш ли го, това е краят. Няма какво толкова да направиш с няколко счупени парчета стъкло.

— Това не го ли прави по-скъпоценно от среброто?

— И по-непрактично, сладката ми. Един крал винаги би предпочел позлатеното сребро. — Ухили се игриво. — Стига да искаш, готов съм да ти сменя този бокал за стъклена чаша.

Айда поклати глава.

— То е подарък от родственица, затова ще го задържа.

Хенри отметна глава назад и се разсмя.

— Дипломатичен начин да кажеш, че макар да копнееш за нещо, си достатъчно практична да знаеш кое колко струва.

— Уча се — отговори Айда с престорена скромност.

— Учи се колкото искаш, но недей да загубваш невинността си, защото тя е неоценимо богатство и всички ще се опитат да се приближат до теб, защото я притежаваш, и да ти я отнемат, стига да могат.

Айда си помисли, че самият Хенри го е постигнал пръв, но не го каза. И двамата го знаеха и той само дето не бе признал на глас вината си.

— Ще дадете ли графството на сина на лейди Гундреда? — попита след миг тя.

Предположението накара Хенри да се намръщи.

— Сладка моя, един Хю Бигъд е достатъчно наказание в живота на всеки човек. Дъртото копеле е мъртво. Ще премисля два или дори три пъти, преди да го заменя с човек от същата кръв — дори графинята да ми предложи хиляда марки, за да призная сина й за законен граф.

Айда намаза дланите си с масло, прокара ги по раменете на Хенри и отново започна да го разтрива. Стенанието на удоволствие, което се изтръгна от устните му, премина като пулсиране през плътта му и се вля във върховете на пръстите й.

— Изкушавам се самият аз да взема графството — продължи Хенри, — но най-големият син се доказа като воин и администратор… Въпреки това е Бигъд — добави той и в гласа му се появи лека нотка на отвращение.

Айда спря да го разтрива.

— Значи синът на графинята не е най-големият? — изненада се тя.

— Ти мислеше, че е ли? Е, предполагам, че не е имало причина да знаеш, а и тя не би ти казала. Хю от Норфолк има син, Роджър, от първия си брак със сестрата на графа на Оксфорд. Всъщност той сега е тук — дойде точно преди да затворят портите, така че ми съобщиха за пристигането му. Предупредих маршала да е нащрек, да не би семейната привързаност да се разпали прекалено. — Очите му проблеснаха. — Чудя се какво ли ще ми предложи той, за да му дам право да наследи графството на баща си. Със сигурност няма да е някоя от тези чаши, защото изглежда, че мащехата му си ги е присвоила.

— Защо той не е наследникът, щом е най-големият? — попита Айда.

Хенри вдигна рамене.

— Той е, но баща му анулира първия си брак и новата графиня се опитва да му попречи да влезе във владение, за да може графството да премине към собствения й син. Иска Роджър да бъде обявен за копеле.

Айда издаде тих звук на тревога. Не й се искаше да мисли, че Гундреда я е изиграла като някоя глупачка.

— Какво ще направите?

Хенри се замисли.

— Въпреки усилията й Роджър Бигъд ще си остане законороден. Той е племенник на графа на Оксфорд, а вуйчовците на майка му са от рода Де Клар. Няма да се бъркам там. Подозирам, че Гундреда знае, че по тази точка няма да успее, но това, което може да направи, е да осигури на сина си голяма част от наследството, ако съм склонен да му го дам. По-голямото й момче има солидни претенции върху земите, които баща му придоби по времето си като граф, и те представляват значителна част от наследството — като за начало, по-голямата част от Йоркшър. — В гласа му се появи пресметлива нотка. — Не съм склонен да ги дам нито на едните, нито на другите. Бащата беше мерзавец и предател, а кръвта вода не става. Роджър може и да се сражава за мен във Форнъм, но за да го направи, изостави баща си и се отрече от него.

Неодобрението в гласа му накара Айда да застане нащрек. Тя знаеше, че собствените му синове се бяха разбунтували срещу него и така са отворили в душата му незарастваща рана. Кралицата се бе присъединила към непокорството им, направи недоверието му още по-дълбоко и увеличи цинизма му.

— Трябва да постъпите така, както смятате за правилно, сир — измърмори Айда.

Той се обърна и я целуна.

— Така е. А освен това трябва да постъпя така, както ще е най-добре за кралството ми. Ти ми влияеш добре, момиче, знаеш ли го?

Айда му се усмихна стеснително и сведе поглед. Хенри вдигна брадичката й и отново я целуна.

— Не се променяй — каза той с внезапна напрегнатост. — Никога не се променяй. — Подаде й чашата. — Ето, вземи я и я сложи на сигурно място.

Айда поклати глава и се засмя.

— Понякога, сир, се чувствам като сврака с ковчеже, пълно с блестящи неща.

Хенри я погледна с очи, които бяха едновременно ярки и сънливи.

— Не и сврака, не — посегна той към нея. — Гърдите ти са меки като лебедов пух.

 

 

Айда седеше на масата сред дамите от кралското домакинство. Макар и от скъп плат, роклята й беше със скромна кройка и оскъдна и дискретна бродерия, а косата и шията й бяха изцяло покрити от бяла забрадка. Златният пръстен с рубин на Хенри светеше на безименния й пръст и на пръв поглед тя приличаше на достопочтена млада съпруга, вместо на последната кралска любовница.

Най-близо до нея на масата седеше Ходиерна, която някога е била дойка на Ричард, сина на краля. Собственият й син, когото бе кърмила по същото време като принца, сега учеше в Париж. Айда се наслаждаваше на компанията на Ходиерна, защото тя бе сърдечна и майчински настроена жена, общителна и бъбрива, но също така и благонадеждна, и Айда се улови, че й разказва за срещата си с Гундреда от Норфолк и какво е казал Хенри за ситуацията.

— За една жена винаги е трудно да предяви претенции срещу мъж — каза Ходиерна, — а предполагам, графинята смята, че заслужава компенсация за живота, който я застави да води Хю Бигъд. Не мога да кажа, че я виня за това. Но е жалко, че си го изкарва на първородния син. — Тя кимна към група мъже, седнали на маса отдясно на краля. — Ето там — рече Ходиерна. — Това е Роджър Бигъд, в синята туника, вторият отляво надясно.

Айда крадешком погледна към мъжа, когото й посочи Ходиерна и който говореше с графа на Оксфорд. Главата му бе извърната настрана и единственото, което можеше да види, бяха гъсти кичури златистокестенява коса и жестикулираща ръка с фини кости. Той кимна в отговор на нещо казано от Оксфорд и се обърна напред, за да вдигне виното си, така че за миг Айда успя да зърне чертите му: високи скули, дълги устни, квадратна челюст. Изражението му бе напрегнато и бдително и Айда бързо сведе поглед към храната си, уплашена да не я забележи, че го гледа.

— Често ще идва в двора, докато се бори в съда срещу вдовстващата графиня за графството си — каза Ходиерна.

Айда посвети вниманието си на храната и се престори на незаинтересована, макар че любопитството й бе разпалено, особено след разговора й с Хенри този следобед. Тя продължи да хвърля на Роджър Бигъд бързи кратки погледи. И той се оглеждаше наоколо, но не погледна в очите никоя от жените около масите. Погледът му беше наблюдателен и преценяващ, постоянно в движение, сякаш внимаваше за опасност.

— Няма жена и на никоя не е дал обещание за брак — отбеляза Ходиерна, — но според мен много бащи ще се заинтересуват. Нищо че му оспорват правата над земите му и че укрепленията на Фрамлингам са унищожени — пак си струва да го вземат под внимание.

Тонът й беше безизразен, но в последно време Айда приемаше малко неща да са такива, каквито изглеждат, дори да идваха от хората, на които вярваше. Ходиерна й казваше, че въпреки затрудненията си Роджър Бигъд е чудесен улов за всяка жена.

 

 

Роджър влезе в личния кабинет на краля, коленичи пред Хенри и наведе глава. Кралят се наведе, взе ръцете му в своите и го дари с целувката на мира.

— Съжалявам за смъртта на баща ти. Бог да упокои душата му — каза той.

И двамата знаеха, че това е чиста баналност — нито единият, нито другият не изпитваше ни най-малко съжаление.

— Той сам избра тази участ, сир.

За миг пред погледа на Роджър се появи образът на запечатания оловен ковчег на баща му, как го спускат в гробницата в основаната от семейството църква „Света Богородица“ в Тетфърд. Дали душата му щеше да почива в мир — това бе съвсем отделен въпрос. Живите със сигурност нямаше да се радват на такъв.

— Радвам се да те видя в двора — каза Хенри. — Твърде дълго отсъства.

— Сир, бях зает в земите си — отговори Роджър, като леко наблегна на думата „си“. — Имаше много работа.

Хенри потърка брадичката си и го изгледа замислено, без да бърза. Роджър изтърпя стоически погледа му. Беше му прилошало, когато осъзна, че мащехата и полубратята му са пристигнали в двора преди него и са се възползвали от предимството на времето, за да отправят първи молбата си. По-рано видя как го гледат от другия край на залата със смесица от любопитство и самодоволство.

Хенри даде знак на един шамбелан да налее вино и направи знак на Роджър да седне на пейката пред камината.

— Твоята мащеха предложи хиляда марки, за да отсъдя в нейна полза по въпроса за земите на баща ти — каза той.

Роджър взе чашата с надеждата, че съдържанието й е по-хубаво от обичайната мътилка, която Хенри предлагаше на гостите си.

— Винаги съм знаел, че съпругата на баща ми ще оспори наследството, сир, и категорично отхвърлям претенциите й. Тези земи са мои по право, тъй като съм най-големият син. Ако трябва да се осигури нещо за моите полубратя, нека това стане за сметка на имотите на майка им. Това, което баща ми е придобил през живота си, принадлежи на мен, а не на тях.

Той отпи колеблива глътка и установи, че надеждите му за виното са се оказали неоправдани.

— Не съм лишен от съпричастност към положението ти — отговори Хенри, — но трябва да проуча въпроса по-подробно, преди да взема решение.

Роджър запази изражението си неутрално, ала се запита дали „по-подробно“ не е красива дума за „по-голям подкуп“. Подаръците и паричните възнаграждения смазваха колелата на дворцовия живот, но Роджър нямаше намерение да се състезава с мащехата си и да се докара до просешка тояга, докато кралят потрива ръце.

Хенри се облегна назад на стола си, притисна едно рамо към ъгъла на облегалката, подпря ръка на страничната облегалка и сграбчи орнамента в края й.

— Това, което мога да кажа със сигурност — и Църквата е съгласна с мен, — е, че си законороден, но това не ти дава право на цялото наследство. Мащехата ти все още има основания да оспорва.

През тялото на Роджър премина облекчение. Това все пак беше нещо, макар че, честно казано, не бе очаквал да загуби по този пункт.

— Докато обмислям въпроса, титлата „граф“ не бива да бъде давана на никого, както и едната трета. — Очите на Хенри се присвиха. — Честно казано, не е в мой интерес да оказвам предпочитание и да издигам семейство, чийто лорд ме предаваше на всяка крачка.

Дишането на Роджър се ускори. Беше подготвен за този миг — защото едва ли можеше да очаква Хенри да му върне с готовност привилегиите и приходите, — но думите все пак бяха като удар в корема.

— Сир, аз не съм баща си. От битката при Форнъм ви служа вярно и съм правил всичко, което сте поискали от мен.

— Така е — отговори хладно Хенри, — но по този начин служеше и на себе си — нещо, което ми се струва характерна черта на семейството ви. Ти изостави баща си, а това ми показва, че си способен да ухапеш ръката, която те храни.

Още един удар, този път в слабините. Роджър стисна зъби.

— Сир, бях изправен пред избор да изменя на краля си или да предам баща си. Според вас какво трябваше да направя?

— А може би си помислил също кое ще ти донесе по-голяма полза в бъдеще. — Устните на Хенри се извиха в смразяваща усмивка. — До момента предаността ти ме задоволява, но също като вкусния хляб, трябва и втора проба. Преди да мога да ти поверя каквото и да било, трябва да знам, че ще си ми верен. Не е достатъчно да се закълнеш, че ще бъдеш. Нужно ми е доказателство.

Роджър потисна желанието си да отговори, че единственият начин да го докаже, е да се нагърби с това бреме.

— Ще ви дам това доказателство по всеки начин, по който пожелаете, сир — рече вместо това той, като внимаваше гласът му да остане равен, а стойката — ненапрегната.

Хенри притисна показалец до устните си, обмисляйки различните възможности.

— Така да бъде — отвърна най-после той. — Внимателно трябва да проуча претенциите на твоята мащеха, преди да взема решение, а дотогава вярната служба ще ти бъде само от полза. Ще приема и ще насърчавам присъствието ти в двора, а утре ти ще ми се закълнеш във вярност като господар на онези земи от бащиното ти наследство, които не са обект на оспорване.

— Сир — каза Роджър. Разбра, че аудиенцията е свършила и че на този етап няма да получи нищо повече от Хенри.

Докато се връщаше в залата, се замисли за това, което кралят каза, както и за това, което не каза. Нещата можеха да бъдат значително по-добри, но Роджър беше философски настроен: можеха да бъдат и по-лоши. Поне Фрамлингам със сигурност беше негов, както и вложенията му в Ярмът и Ипсуич. Той въздъхна тежко и изправи рамене. Имаше място за оптимизъм, но щеше да му се наложи да се бъхти като вол за всяка награда.

В залата група жени пееше бодра песен за радостите на пролетта, за да развлича и себе си, и другите. Роджър спря да ги погледа и послуша, докато си възвърне равновесието. Смътно си спомняше песента — с трогателна хорова линия и интересна тонална работа в стиховете; и докато се оставяше мелодията и удоволствието от музиката да го погълнат, той започна да се отпуска.

Вуйчо му Обри се присъедини към слушателите и като застана до Роджър със скръстени на гърдите ръце, под прикритието на песента попита как е минала срещата.

Роджър му разказа.

— Не беше това, на което се надявах, но беше това, което очаквах.

Де Вер изглеждаше замислен.

— Невинаги най-бързият печели надпреварата. Твоите претенции са по-основателни. Изчакай удобния момент, и ще спечелиш всичко. — И окуражително сложи ръка на рамото му.

Роджър кимна. Изглеждаше спокоен, но под невъзмутимото му поведение нетърпението клокочеше като гърне, което всеки миг щеше да кипне. Имаше чувството, че ще трябва да чака този удобен момент не със седмици или месеци, а с години и че да получи разрешение да построи наново укрепленията на Фрамлингам ще е все едно да се опита да изстиска кръв от камък.

В преднамерено усилие да се успокои той се съсредоточи върху певиците и забеляза няколко млади жени, чиято външност беше също толкова приятна за окото, колкото гласът им за ухото. Високо момиче с крив нос поддържаше нотите с чиста сила. До него закръглена млада жена чуруликаше със затворени очи и един изплъзнал се кичур руса коса гъделичкаше бузата й. В края на женския полукръг стоеше стройно момиче в рокля от зелена вълна и именно то привлече вниманието на Роджър. Девойката имаше благи лешниковокафяви очи, извити вежди и трапчинки по бузите от усмивката, изписала се на устните й, докато пееше с ясен сладък глас. Когато дойдеше ред на хора, певиците трябваше да плеснат с ръце и да се обърнат наляво и надясно и тя го направи с веселост и смях.

— Хубаво момиче — отбеляза вуйчо му и прокара език по затворената си уста. — Айда де Тосни — новата млада любовница на Хенри. Много я обича.

Роджър остана леко стъписан, защото невинната радост по лицето и в движенията й противоречеше на представата, че споделя леглото на краля. Нищо в държанието й не подсказваше, че е наложница.

— Не е някоя от обичайните му блудници — добави вуйчо му. — Тя е една от поверениците му. — Той вдигна саркастично вежда. — Богата наследница, но също като с теб, Хенри обмисля бъдещето й, като междувременно го държи в несигурност.

Роджър беше достатъчно схватлив, за да разбере веднага какво означават подмятанията на вуйчо му. Айда де Тосни принадлежеше на Хенри и всеки умен мъж щеше да стои на разстояние. Не че Роджър имаше намерение да се приближи до нея. Харесваше жените и имаше същите нужди като всеки здрав млад мъж, но беше сдържан и внимаваше с дворцовите пеперудки.

Прогони Айда де Тосни от ума си, измърмори нещо на вуйчо си и се запъти към нужника, за да освободи мехура си от гнусното вино на Хенри. Щом приключи, той се обърна да излезе, но установи, че пътят му е препречен от полубратята му и от адвоката на Гундреда Роджър де Гланвил. Сърцето му заби по-бързо, ала погледът му остана невъзмутим, а главата — високо вдигната. Беше свикнал с тези игрички на сплашване — баща му го бе обучил добре.

— Не можа ли да намериш повече от хиляда марки за подкуп на краля? — усмихна се той подигравателно на Хуон, като го изпревари в нанасянето на удара и изписа на лицето си изражение на развеселено презрение.

Хуон се изчерви.

— Не вярвам ти да можеш да му предложиш повече.

Роджър вдигна рамене.

— Ще видим.

Той понечи да мине покрай него и Хуон се опита да препречи пътя му, но така и не завърши движението. Де Гланвил се облегна на външната стена и ги загледа мълчаливо, без да взема участие, а Уил се задържа назад, неспокоен и захапал долната си устна.

— О, за бога, или пикай, или си прибирай оная работа в панталоните — отсече презрително Роджър.

Хуон побеля. Роджър прикова погледа си върху Гланвил.

— Или може би чакаш някой друг да се изпикае вместо теб? Това е повече в твой стил, нали така?

Хуон го сграбчи за ръката.

— Няма да спечелиш — изсъска той с пропит от омраза глас.

— Само гледай — отвърна Роджър, отърси ръката на Хуон и излезе от нужника.

Сърцето му биеше чак в ушите, повдигаше му се. Не се съмняваше, че Хуон прави точно това — гледа го — и от това кожата между лопатките му пареше, сякаш е паднал в коприва.

 

 

Гундреда погледна намръщено ризата, която бе извадила от купчината с върнато пране. На един от подгъвите имаше скъсване, което не беше там, преди да я даде на шивачката, а на ръкавелите все още се виждаше малко мръсотия. Защо никой не можеше да си върши работата като хората? Хлябът в двора беше или недопечен, или прегорен, а виното не ставаше за пиене. Леглото, в което спа снощи, гъмжеше от бълхи. Искаше й се да вдигне ръце и да се върне в Бънги, но не можеше. Прекалено много бе заложено на карта. А сега и тази скъсана риза! На Гундреда й се щеше да избухне в плач, да закрещи, да заругае и да затропа с крака, но всичко това щеше да изисква прекалено голямо усилие.

Звукът от прочистване на гърло я накара да вдигне глава. На прага стоеше Роджър де Гланвил, притиснал юмрук до устните си. Не знаеше дали да се зарадва на разсейването, или да се ядоса.

— Графиньо, бих искал да говоря с вас, ако обичате — каза той.

Беше толкова приятно да й демонстрират уважение — не можеше да не му го признае. Тя въздъхна тежко и посочи към купчината с дрехи.

— Не трябваше да плащам на перачката, преди да съм ги погледнала. Защо е толкова трудно? Толкова много ли искам?

— Милейди, разбира се, че не.

Тя долови умиротворителната нотка в гласа му и знаеше, че просто се опитва да я успокои, но в погледа му поне имаше съчувствие — нещо, което така и не видя в очите на съпруга си. За двайсет години брак така и не можеше да си спомни дори една проява на доброта от страна на Хю.

— Не — повтори тя. — Много мило, че ми го напомняте. — Въздъхна и уморено махна с ръка на прислужничката си. — Прибери ги в раклата и не забравяй да поръсиш отрова за бълхи между гънките. — Погледна към Гланвил. — За какво искате да говорим?

— За бъдещето.

— Какво за бъдещето?

— Спорът за наследството на сина ви може да остане неразрешен в течение на месеци или години. Ще ви трябва адвокат в двора, който да пледира каузата ви и да не я остави да потъне в забрава.

Гундреда се изсмя остро.

— Нищо ново не ми казвате.

Той поглади мустака си.

— Завареният ви син е много решителен млад човек.

— Той е едно нищо!

Буквално изплю последната дума. Още откакто пристигна във Фрамлингам като боязлива и изпълнена с нежелание булка, не бе изпитвала към Роджър почти нищо друго, освен антипатия. Първоначалните й опити да се сближи с него бяха посрещнати с гневни сълзи и пристъпи на ярост. Това, че бракът на родителите му бе анулиран, а майка му — отпратена, не беше по вина на Гундреда, но Роджър я обвиняваше, а тя нямаше нито време, нито желание да се бори с враждебността му. Не можеше да промени факта, че не е онази светица Джулиана. Когато се оплака на новия си съпруг от поведението на сина му, Хю, както можеше да се очаква, смаза момчето от бой, за което Роджър също обвини нея. Взаимната им неприязън продължи, макар че сега не бе така очевидна. Роджър продължаваше да я отблъсква, като не й обръщаше внимание и се държеше настрана. След раждането на собствените й синове раздразнението на Гундреда от отношението му се засили още повече. Той беше кукувичето в гнездото й, детето, което стоеше между нейните синове и законното им наследство. И така си остана чак досега.

— Във вашите очи може и да е така, но кралят ще потвърди, че е законороден, както и правата му над Фрамлингам, и аз не мога да направя нищо, за да попреча това да се случи.

Гундреда беше подготвена да чуе това, но то все пак засили раздразнението и нещастието й.

— Тогава какво можете да направите? — сопна се тя. — Казаха ми, че сте най-добрият. Това какво е било, празна хвалба ли?

Адвокатът въздъхна и й направи знак да седне.

— Милейди, аз…

— „Графиньо“ — поправи го остро тя.

Той отново й направи знак и след миг Гундреда го послуша, но ясно показа, че му прави отстъпка.

— Графиньо, това не е празна хвалба — заяви твърдо Гланвил. — Няма да намерите по-добри юридически съветници в двора от мен и брат ми Ранулф. Той се ползва с благоразположението на краля и навярно ще стане следващият главен съдия. Но нито той, нито аз можем да правим чудеса.

Гундреда го изгледа с присвити очи.

— А земите, придобити по времето му като граф? Предполагам, ще ми кажете, че и за тях нищо не може да се направи?

Адвокатът я изгледа замислено.

— Засега кралят ще ги задържи до разрешаването на спора, но има шанс да го убедим да ги даде на синовете ви.

— И колко дълго ще е това „засега“? — попита тя.

— Не мога да кажа, графиньо, но ще продължа да пледирам пред него.

Седна до нея, поколеба се и продължи:

— Искам да ви направя предложение, за което смятам, че ще е от полза и за двама ни.

От начина, по който я гледаше, по кожата й премина тръпка.

— Какво предложение?

Той прочисти гърлото си.

— Аз съм втори син, но не мога да се оплача от липса на перспективи, а освен това върша добра работа в двора. Семейството ми се ползва с влияние в Източна Англия и вярвам, че бракът ни ще е разумен съюз. Видях силата на духа ви и се възхищавам. Мисля, че ще си подхождаме.

Гундреда трябваше да потисне смеха си, защото знаеше, че започне ли, никога няма да спре, а не искаше Гланвил да я вземе за луда.

— Защо ще искам да се омъжвам отново? Един път ми беше предостатъчно.

— Защото така ще сте по-силна срещу тази буря — отговори той. — Защото ще ми е по-лесно да пледирам каузата ви, ако сме женени. Няма да ви позволят да останете вдовица. Все някой ще поиска ръката ви от краля — и този някой може да се окаже същият като покойния ви съпруг. Има много такива мъже, но аз не съм от тях.

Гундреда го изгледа подозрително.

— А вие какво печелите? — попита графинята. — Никой не се жени, ако и той не печели нещо.

— Така е. Вие ще ми донесете зестра в Източна Англия, а на семейството ми — роднинска връзка с графовете на Уорик. Ако успея да спечеля придобитите земи, кой може да каже какво още можем да спечелим заедно?

Тя вдигна вежда.

— Как мога да знам, че мога да ви се доверя?

— Не можете — отговори искрено Гланвил. — Но това важи и за всеки друг. Ако имам интерес да спечеля тези имоти за сина ви, ще е по-вероятно да продължа да се боря за тях. Това ще е от полза и за двама ни.

— Вече преминах възрастта за раждане. Не мога да ви дам наследник.

— Това няма значение. Аз съм по-малък син; имам братя, които да продължат рода.

— Ами ако откажа?

Той й се усмихна леко.

— Е, поне си струваше да попитам… — Поколеба се. — Простете дързостта ми. Имате много красиви очи.

Противно на всеки здрав разум, противно на всяка хладна логика, от всичко, което й бе казал до момента, последните му думи затвърдиха решението й, така, както оловото прикрепя скъпото зелено стъкло на прозорците. Никой мъж никога не й беше казвал нещо подобно. Хю по-скоро би я смазал от бой, отколкото да й направи комплимент. Чувстваше как по бузите й се прокрадва руменина, сякаш е глупаво момиче с глава, пълна с мечти.

— Ще трябва да обмисля въпроса — каза Гундреда. Все още се отбраняваше, но знаеше, че защитите й са рухнали.

— Разбира се, но се надявам, че ще ми окажете тази чест.

Гланвил й направи лек тържествен поклон и си тръгна. Застанала в тясната прашна стаичка, Гундреда почувства как в очите й запарват сълзи и се стичат по лицето й.

— Милейди? — обади се тревожно прислужничката й.

Гундреда избърса лице в ръкава си.

— Промених решението си — каза тя. — Повикай пак перачката и й дай тази риза. Искам да я изпере така, че да стане по-бяла от прясно навалял сняг, и да се погрижи да зашие скъсаното.

Глава 6

Уинчестър, август 1177

Седнала на затоплена от слънцето пейка в един ъгъл на двора, Айда бръкна в кошничката си за шиене и извади бродерията си. Работеше по покривка за столче за крака с бродерия от папратови листа и малки яркочервени огнивчета. Беше ушила в единия ъгъл малък заек, който надничаше от листака, а в другия — ловджийска хрътка, и бе доволна от ефекта. До нея Года й правеше компания и шиеше подгъв на риза.

Хенри бе затворен в стаята си, измъчван от абсцес на крака. Преди няколко години конят на един тамплиер го бе ритнал в бедрото и беше увредил костта и от време на време старото нараняване се отваряше в гнойна рана. Лекарят му нареди да почива и настоя да покрият крака с лапи и да го държат вдигнат на възглавници, за да подпомогнат дренажа. Преди това Хенри възнамеряваше да отплава за Нормандия по неотложни дела, но до излекуването на раната нямаше друг избор, освен да остане в Уинчестър; ето защо беше измъчван не само от треска, а и от лошо настроение. Нямаше желание за креватни подвизи, за което Айда беше благодарна, но знаеше, че всеки момент може да я повика да намести табуретката му за крака, да оправи възглавниците му така, че да бухнат, да му попее или просто да поседи в стаята му. Засега обаче тя имаше свободата да се порадва на слънцето и на ръкоделието си.

Звукът от конски копита я накара да вдигне глава от работата си. Роджър Бигъд влезе в тръс в двора с двама придружители, слезе от седлото с гъвкаво балансирано движение и дъхът на Айда секна, когато той се разсмя на забележка, подметната от един от останалите. През времето, което бе прекарал в двора, тя рядко го беше виждала безгрижен и усмивката му бе новост за нея. Изражението му бе оживено, пълно с ентусиазъм. Той прокара ръце по шията, гърдите и раменете на бързия кон с твърдо компетентно движение. Като го гледаше и слушаше, Айда осъзна, че сивият жребец не е негов — Бигъд го проверяваше за някого от другите и цялата група разчиташе на опитността му. Той вдигна предния крак на коня, за да огледа копитото, преди да го остави обратно на земята и да се отдръпне, за да огледа животното в цял ръст. Между веждите му се изписа съсредоточена черта.

— Надявам се милорд Бигъд да се обърне преди всички да видят дупката, която дълбаете в гърба му — обади се Года с предупредителна нотка в гласа.

Айда виновно се загледа в работата си.

— Не знам за какво говориш.

Года поклати глава.

— В мига, в който се появи, се втренчвате в него така, сякаш умирате от глад, а той е вашата храна.

Айда остана ужасена.

— Не се втренчвам в него!

— Е, може и да преувеличавам малко, но в очите ви има глад, макар че не го признавате.

Айда прехапа долната си устна и не отговори, защото Года имаше право. Наистина намираше Роджър Бигъд за привлекателен.

— Е — продължи Года, — все пак ми се струва, че не сте в опасност, защото той е от мъжете, които не забелязват това, което е точно под носа им, щом става дума за жени… или е решен да не забелязва. Не се е забъркал с нито една от дамите в двора, каквото и положение да заемат.

„Вярно е“ — помисли си Айда, докато вдяваше нов конец в иглата. Ако се съдеше по това, което бе забелязала, Роджър Бигъд беше предимно мълчалив наблюдател на вечерните забавления. Обикновено стоеше в периферията; понякога се включваше, но винаги предпазливо. Ето защо беше нещо съвсем ново за нея сега да го види така, в стихията му. През главата й премина игривият въпрос какво ли ще направи, ако се опита да го измъкне от черупката му. Разбира се, такава игра щеше да е опасна…

— Но този негов брат… — прекъсна мислите й Года. — Радвам се, че се махна от двора — потръпна тя.

Айда се намръщи. По-големият син на Гундреда вече си бе спечелил репутация сред дамите като невъзпитан и груб. Ходиерна казваше, че приличал на баща си, стария граф на Норфолк, който също бил неучтив простак, очаквал всички да се занимават с хрумванията и слабостите му и при всяка възможност приклещвал слугинчетата, за да ги щипе и опипва.

Хуон и брат му бяха напуснали двора малко след сватбата на майка им с Роджър де Гланвил. Айда присъства на церемонията, която мина тихо в кралския параклис в Марлборо. И булката, и младоженецът изглеждаха доволни един от друг, а синовете на Гундреда сякаш бяха приели пастрока си. Гундреда се бе върнала в Норфолк, но Де Гланвил все още беше в двора и Айда често го виждаше да говори с други адвокати и чиновници или да работи над пергаменти в амбразурите на прозорците, зает с оспорваното наследство на съпругата си. Айда знаеше какво мисли Хенри по въпроса и подозираше, че ще мине дълго време, преди да се стигне до решение — ако изобщо се стигнеше някога.

Роджър и придружителите му се отправиха към оборите, все още погълнати от разговора си за конете. Айда наведе глава над бродерията си, но когато групичката мина покрай нея, тя вдигна поглед и проследи грациозната походка на Роджър.

 

 

Роджър вдигна нарязания плод, топъл, мек и изпускащ капки глазура от вино и мед, и се постара да го изяде, без да окапе туниката си и да изцапа ръкавите си с лепкав сок. Техниката беше сложна и точно толкова мобилизираща, колкото сложен елемент от боравенето с оръжия на арената.

В топлата лятна вечер дворът отмаряше в градините и вечеряше неофициално на открито. Колона прислужници носеха подноси с деликатеси от кухнята, включително плодове в сок, малки топки от смес от бадеми, пълнени с фурми, и горещи ябълкови резени, пържени в тесто с разтопено сирене. Хенри надзираваше всичко, седнал в беседка в центъра на градината на стол с висока облегалка и дебела възглавница, подпрял на табуретка подутия си крак. Новият начин на прекарване на вечерта го поддържаше в добро настроение, както и неприличните шеги, с които го удостояваше неговият полубрат Хамелин от Съри.

По изключение виното ставаше за пиене и Роджър беше в добро настроение. Опитът му с конете по-рано през деня бе оценен и мнозина търсеха мнението му.

— Трябва да чифтосваш внимателно, за да получиш това, което искаш — каза той, докато облизваше пръстите си колкото може по-възпитано. — И търси коне, които предават добре своите качества на поколението си. Всички кобили, които заведа при червения си боен кон, раждат жребчета с неговия цвят, със сърца, големи като неговото, и кости, силни като неговите. — Той захапа ароматно парче праскова, омекнало от вино, и изтри капещия по брадичката му сок.

— Най-хубавият цвят все пак е сивият — каза Томас де Сандфърд, младият мъж, на когото Роджър бе дал съвет по-рано. — Дорестите и кафявите не изпъкват сред множеството.

— Зависи от вида на коня и състоянието на козината му. Качеството винаги си личи. Късметлия си, че твоят сив жребец е добър и в едното, и в другото — отговори дипломатично Роджър. Конете с блед цвят бяха показни и полезни за мъже, които искаха да ги забележат в битка, но същото можеше да се постигне с лекота и чрез бронята и снаряжението на коня.

Една жена мина покрай тях заедно с прислужничките си. Шлейфът й се плъзгаше по тревата, на роклята и колана й светеха бижута. Във въздуха след нея оставаше лек аромат на мускус, съблазнителен като желание. Една от прислужничките хвърли кокетен поглед през рамо към групата млади мъже, сякаш подаряваше символ за благосклонността си за турнир. Естествено, разговорът се насочи от конете към жените, макар че въпросът за чифтосването си остана най-важният.

— Нямам нищо против да изиграя ролята на жребец за някои от кобилките, които пасат наоколо тази вечер — разсмя се Робърт льо Бретон.

Де Сандфърд се ухили.

— Пробвай, и най-вероятно ще те скопят.

— Не и ако действа бързо — пошегува се друг.

— Това едва ли ще е проблем — подсмихна се Де Сандфърд, — ако се съди по слуховете, които чух.

— Говори за себе си. Аз оплаквания не съм получавал — отвърна Льо Бретон.

Роджър се отдръпна от препирнята, която му напомни за дебелашките шеги във Фрамлингам, когато там бяха разквартирувани фламандците на Лестър — безсрамна и малко неуважителна.

Де Сандфърд забеляза сдържаността му и го сръга в ребрата.

— И така, с кого ще ме чифтосаш, за да създам идеално потомство? — поинтересува се той.

Роджър се поусмихна и поклати глава.

— Питай ме за коне, не за мъже и жени.

— Стига! Правилата са все едни и същи! — сръга го пак Де Сандфърд.

— Какво ще кажеш, да речем, за Джива де Гал? — предложи Льо Бретон. — Зъбите й са като на кон! Какво мислиш за нея, Бигъд, ще ти подхожда ли?

— Изобщо не съм се замислял, защото не мисля да се женя в близко бъдеще — отговори неловко Роджър.

— Стига, все трябва да имаш някакви идеи! — подсмихна се Льо Бретон. — Това е част от функциите на двора — да намериш подходяща жена, с която да заченеш наследници.

Роджър се намръщи вътрешно и се замисли дали да не се измъкне.

— Забрави лейди Джива. — Де Сандфърд потупа Роджър по рамото с пиянска сила. — Дори и зъбите й да не ти пречат, ще ти трябва стълба, за да я целунеш. Какво ще кажеш за погледите, които ти хвърля Айда де Тосни! Сега, това е кобилка, която си струва да яхне човек!

Забележката накара младите мъже да се разсмеят шумно и неколцина от тях — да хвърлят тайни погледи към кралската беседка. Роджър примигна удивен. Със сигурност се шегуваха. Айда де Тосни изобщо не би погледнала към него. Животът й струваше повече от това… както и неговият.

— Но пък любимката на краля може да не те интересува — продължи лукаво Де Сандфърд. — Може да си прекалено чист, за да посегнеш към захабена стока? — В гласа му имаше дразнещо предизвикателна нотка.

Репутацията на Роджър като придирчив мъж, стоящ настрана от дворцовите блудници, бе пословична и придружителите му се люшкаха между присмех и възхищение — обикновено първото, защото беше по-лесно да го отпишат като дребнав или като младок, който още има жълто около устата, отколкото да признаят, че има код за лична чест, който ги кара да изглеждат безпринципни и груби.

Роджър изви устни в принудена усмивка.

— Съмнявам се, че тя се интересува от мен, не и при всички привилегии, които получава от краля. А и аз не бих направил нищо, с което да загубя благоразположението на Хенри, докато още водя дело за земите си.

Това беше предупреждение за приятелите му да не продължават да дълбаят по темата и той с облекчение видя, че макар и развеселени, те не са загубили съвсем здравия си разум. Де Сандфърд смени темата и клюките се насочиха към турнира отвъд Ламанша, където най-големият син на Хенри и командирът на домашните му рицари Уилям Маршал си създаваха завидна репутация. Роджър слушаше с половин ухо. Беше чувал за Уилям Маршал, брата на кралския маршал Джон. Обикновено с радост би се включил в разговор за турнира, тъй като самият той бе много надарен в това отношение. Сега обаче не спираше да се тревожи дали Айда де Тосни наистина го е наблюдавала, или приятелите му просто са си направили шега на негов гръб. Спомни си, че този следобед я видя, но главата й бе приведена над бродерията и двамата не се поздравиха. Зачуди се какво ще прави, ако е вярно, защото не можеше да си позволи да настрои краля срещу себе си.

На моравата в дъното на градината бе започнало състезание по хвърляне на камъни — мъжете се съревноваваха колко далеч могат да запратят голямо колкото поднос парче изгладена от морето слюда. Роджър и другарите му се отправиха нататък да гледат. Роджър притежаваше известен талант в тази област и благодарение на добрата си техника можеше да хвърли камъка далеч отвъд разстоянието, очаквано от човек с неговото телосложение, но най-добрите бяха наистина високите и силни рицари. Ако Уилям Маршал беше тук, никой друг нямаше да има шанс. Никой никога не го бе побеждавал. Но тъй като Маршал се намираше в Нормандия, борбата бе по-оспорвана. Роджър видя как един младеж от домашните рицари на Хенри повдига туниката си, прикляква, обръща се и хвърля камъка с рев на усилие, който придружи отлитането му в далечината — тъмна форма на фона на нощното небе, която се стовари с тропот на земята на петдесетина метра от тях. Състезанието стана по-напрегнато, дойдоха и още зрители, включително Джива де Гал с конските зъби и необичайния ръст. Докато й правеше място, Роджър едва не настъпи човека зад себе си, обърна се да се извини и се озова лице в лице с Айда де Тосни. Тя отвърна на стреснатия му поглед с очи, нежни като на елен и блеснали от удоволствие.

— Съжалявам, демоазел, не разбрах, че сте тук — каза сковано той.

— Аз съм виновна, че ви се изпречих на пътя — дари го тя с бърза усмивка, от която на бузата й се появи трапчинка. — А освен това може би е лесно да не ме забележи човек?

— Съвсем не, госпожице — направи й знак Роджър да застане пред него, за да наблюдава състезанието. Воалът й от коприна с цвят на роза се спускаше до веждите и подчертаваше тъмния блясък на очите й. — Не мисля, че има човек, който може да не ви забележи.

Трапчинката стана още по-дълбока и Айда му хвърли топъл поглед през рамо, преди да се обърне и да насочи вниманието си към състезателите. Роджър се постара да не поглежда към Де Сандфърд и Льо Бретон, защото знаеше, че ще му се ухилят. „Мили боже — помисли си той. — Ами ако наистина ме е харесала?“ Притеснен, се опита да се съсредоточи върху съревнованието, но в затишието между две хвърляния не можеше да устои да не погледне към Айда; той усещаше тръпка, когато тя се обърнеше и срещнеше погледа му, сякаш я е докоснал не само с очи. Устните й се бяха извили нагоре като че ли нещо й доставяше тайно удоволствие. Зачуди се какво ли ще е усещането да я целуне, а после прогони тази мисъл с такава сила, сякаш затръшваше капак върху нещо, което не искаше да види никой друг. Колкото и пленителна да беше, Айда де Тосни бе пламък, който можеше да изгори пръстите на всеки достатъчно глупав да посегне към нея. Само глупак бракониерстваше на територията на краля.

— Вие не хвърляте ли камък, месир^[7] Бигъд? — попита тя.

Гласът й бе ясен и сладък и Роджър трябваше да се насили, за да откъсне поглед от устните й, докато тя оформяше думите.

— Хвърлям, и то доста добре, мистрес Де Тосни — отговори той, решително приковал поглед в играта, — но недостатъчно, за да съпернича на тези рицари.

— А! Значи се състезавате само тогава, когато смятате, че може да спечелите? — попита тя и в погледа й светна пакостлива искрица.

Роджър се усмихна напрегнато в отговор.

— Ако беше така, демоазел, никога нямаше да играя шах или на дама с графа на Съри, но за момента предпочитам да гледам как другите хвърлят камък, вместо да го правя лично.

— Аз също. — Трапчинката отново се появи и Айда наклони глава на една страна. — Конят, който оглеждахте следобед, беше много хубав.

Роджър кимна бдително.

— Томас искаше нов кон, който да прави впечатление със скоростта си. Много е хубав. Ако той не го беше купил, щях да го купя аз.

— Значи разбирате от коне?

Той кимна стеснително.

— Малко.

— Повече от малко, ако се съди по начина, по който проверявахте издръжливостта на жребеца.

— В земите ми има добри пасбища — усмихна й се свенливо Роджър. — Може би е глупаво от моя страна, но искам да развъдя най-добрите бойни коне в целия християнски свят.

— Изобщо не мисля, че е глупаво. Всеки трябва да се стреми към нещо. — Айда се обърна към него още повече. — Кое прави бойните коне добри, силата ли?

— Ами да, бойният кон трябва да е силен, но и бърз и маневрен в опасни ситуации. Също така и покорен и интелигентен. Много издръжлив и способен да изкара на некачествен фураж по време на война и трудности. — След като се захвана с тази тема, ентусиазмът му бързо превъзмогна бдителността и неудобството му. Тук Роджър се намираше в свои води.

Състезанието стигна до края си, когато последният рицар, който хвърли камъка, улучи една беседка с рози, като окъпа градината в аромат на благоуханни цветчета и счупи едно от стъблата. Рицарят направи драматичен поклон и се наслади на какофонията от подсвирквания и аплодисменти. Айда поклати глава.

— Утре сутрин градинарят никак няма да го обича — каза тя, но се смееше.

— Градинарят няма да обича никого от нас, не и с всичката тази изпотъпкана трева. Аз… — И Роджър се спря, когато пред тях се поклони един церемониалмайстор.

— Мистрес, кралят ви вика да му прислужвате — оповести той.

Изчервяването на Айда беше очевидно дори на светлината на факлите.

— Разбира се — измърмори тя, сведе поглед и направи реверанс на Роджър. — Милорд, беше ми приятно да поговоря с вас, но ви моля да ме извините.

— Демоазел — поклони се той.

Не отвърна на любезностите й и не каза, че ще поговорят друг път, макар да бе неимоверно изкушен да направи и двете. За свое добро не биваше да допуска да го виждат да я ухажва или да я окуражава да търси компанията му, макар че нямаше нещо, за което да копнее повече. Проследи я с поглед как се приближава до краля, как се навежда над него и се заслушва в думите му. Сега вниманието й бе приковано единствено върху господаря й. Хенри протегна ръка, усмихна се и я погали по лицето. Роджър въздъхна дълбоко, върна се при придружителите си и донякъде мрачно прогони от ума си всяка мисъл за флирт.

Глава 7

Шатеру, френската граница, есента на 1177

Задъхан, Роджър избърса меча си в ръкава на пешака, когото бе повалил току-що. До него Анкетил свали долната част на наличника от брънки, който предпазваше лицето му, и задъхано започна да си поема въздух като пияница, поглъщащ първата си чаша вино след период на въздържание.

— Кълна се в костите Христови! — изхриптя той и прокара ръка по устата и челюстта си. — На косъм беше!

Роджър оголи зъби и се ухили безрадостно. Нямаше въздух да възрази, че превземането на замък от обитателите му едва ли някога ще мине гладко. Той превзе част от пътеката на стената^[8] с помощта на подвижни стълби, но борбата да я опази беше жестока и все още не беше свършила. Битката продължаваше да бушува по другите бастиони. Шатеру беше стратегическа крепост в оспорваните покрайнини между Франция и Анжу. Господарят й, който се бе заклел във вярност на Хенри, беше умрял по време на кръстоносен поход, оставяйки за наследница петгодишната си дъщеря. Французите бяха предявили претенции към замъка и го бяха заели и Хенри бе твърдо решен да си възвърне и него, и контрола над наследството на малката Дениз де Шатеру.

Роджър и преди си бе пробивал с бой път в замъци. Битката за Холи се беше врязала неизличимо в неговата памет: обвиненията, които му отправи баща му, неговото чувство на провал, загубата на хората му. В известен смисъл презреният му баща му бе направил услуга. В онзи ден Роджър научи трудни уроци, преживя бойното си кръщение и излезе от огъня като по-сурова, по-устойчива стомана. Тази стомана бе заблестяла с новия си блясък във Форнъм, а сега, с патината на опита, му позволяваше да организира хората си, да осигури това, което бяха завоювали, и да се приближи към следващото гнездо на съпротива с мрачна и уравновесена ефективност.

— A Bigod! A Bigod^[9]! — възвърна си достатъчно дъха да изреве Анкетил, докато златните щитове с червени кръстове разцъфнаха на кулите като огън, а знамената на Бигъд заедно с английските кралски лъвове се развяха и заплющяха на вятъра, сигнализирайки победа.

 

 

Тази нощ в стаята на стражите цареше шумно веселие, докато войниците на Хенри празнуваха изтръгването на Шатеру от френския крал. Седнал на една маса заедно с Анкетил, Хамо Ленвайс и Оливър Во, Роджър наля вино от каната в чашата, вдигна ръка и отпи. Главата му бучеше и той знаеше, че ако се изправи, краката му ще са несигурни. Време беше да спре, макар че все още се владееше. След тежка битка винаги бе едно и също: напий се. Забрави. Дай време на кървящите алени рани на спомена да се покрият с кора, за да може умът ти да ги понесе. Но сега Роджър не беше само един от многото млади рицари; сега бе командир и безпаметното напиване вече не беше вариант.

Беше се погрижил за затворниците; увери се, че са получили добри грижи в рамките на възможното и раните им са промити и превързани. Каза си, че го прави, защото трябва да оцелеят, за да могат да ги откупят, но имаше и нещо друго. Което бе достатъчно — бе достатъчно, а ритането на поваления враг приличаше твърде много на поведението на баща му.

Крал Хенри беше влязъл триумфално в Шатеру на белия си боен кон. Беше обещал богатства и награди на всички, които се бориха да превземат обратно замъка. Говореше предимно за плячка, но бе намекнал и за по-широк спектър от награди за някои от участниците, включително и Роджър. Приятно мъчителни поличби за бъдещето. Роджър така и не си позволи нещо повече от няколко секунди оптимизъм. Политиката на Хенри беше да раздава малки, но апетитни хапки и да държи хората си гладни. Роджър подозираше, че в неговия случай „наградата“ всъщност ще е още работа. Хенри щеше да види с колко задачи може да го натовари — да провери кога ще се пречупи.

От слуховете край огньовете Роджър знаеше, че си изгражда репутация на спокоен и прагматичен човек, както и на добър съдник на ситуациите — и на бойното поле, и извън него. Човек, който може да запази тона си учтив, но да го използва със смазващо презрение, без да повишава глас. Справедлив мъж с добра преценка. Запита се колко ли време ще мине, преди да го разобличат като измамник, защото понякога яростта и нетърпението у него просто кипяха.

Съпроводена от хор от ликувания на войниците близо до вратата, една от лагерните блудници, която флиртуваше с мъжете, започна да танцува за тях. Размаха ръце над главата си като клони, а после ги свали, за да погали съблазнително тялото си. Събра шепи от своята рокля на ханша и повдигна полите си, като разкри добре оформени глезени и дори кратък поглед към прасеца си. Роджър се загледа, както гледаха всички останали. Жената беше висока и пищна и макар че роклята й беше безформена, той виждаше плавните движения на гърдите й, докато танцуваше, и си представяше останалото.

— Още! — изкрещя някой и хвърли монета на една от масите. — Покажи ни косата си!

Тя се разсмя и тръгна към масата с монетата, където посегна и дръпна воала си, извади карфиците и разтърси глава, така че по раменете й потече водопад от твърди черни къдрици. А после, използвайки воала като кърпа, жената се качи на масата и затанцува. С всяко завъртане тя вдигаше полата си все по-високо, разкри прасеца и коляното си, червените панделки, които придържаха чорапите към долната част на бедрата й. С всяко предизвикателно откриване на плът на масата се сипеше още сребро, а окуражителните викове на мъжете ставаха все по-пронизителни и животински. По-смелите протегнаха ръце да докоснат голите й крака.

— Кръв Христова! — изхриптя Анкетил. Очите му сякаш щяха да изскочат, когато тя развърза жартиера си и чорапът отлетя на земята. Войникът бръкна в кесията си и хвърли монета при другите. — По-високо, моме, по-високо! Покажи ни цепката си!

Оливър и Хамо я гледаха с увиснала челюст и потекли лиги. Роджър задържа устата си здраво затворена и се престори на безразличен, но не беше неуязвим и почувства как се възбужда.

Измъчвайки публиката си, останала без дъх от своята собствена власт, жената показа на мъжете бърз проблясък на горната част на бялото си бедро, а после остави роклята си да падне обратно около краската. Първоначалният вой на протест се преля в одобрителен рев, когато тя се засмя, облиза устните си и разкопча деколтето на своята рокля. Роджър преглътна. Гърлото му бе пресъхнало, в слабините му биеше горещ пулс. Искаше да отклони погледа си, но също като останалите, и той бе в плен на похотливостта на мига.

Гърдите й бяха огромни бели възглавници, пронизани от сини вени, увенчани с дълги кафяви зърна; жената очевидно имаше малко дете някъде, защото когато обхвана едната си гърда с длан и я стисна, избликна струя мляко в пародия на мъжка еякулация.

Хамо Ленвайс измърмори нещо неприлично под нос, а Анкетил едва не се задави. Роджър стисна зъби и се застави да продължи да седи неподвижно, докато другите мъже се скупчваха около нея като кучета, устремени след елен. Похотта се виеше във въздуха, гъста като дим. За мъже, възпитани с мисълта, че плодовитостта и майчинството са две от най-желаните черти у жената, за мъже, които боготворяха образи на Богородица, която кърми бебето Исус и чийто най-ранен контакт със света извън утробата беше мократа утеха на пълна с мляко гръд, гледката бе невероятно възбуждаща.

Дразнещият усещанията, шокиращ танц дойде прекалено много на някои от по-възбудените войници сред публиката й, които я сграбчиха, свалиха я от масата и я понесоха към сламата в ъгъла на стаята. Един мъж застана между разтворените й бедра, докато приятелите му предявяваха претенции към ръцете й, устата й, цепката между нейните налети с мляко гърди. Анкетил, Хамо и Оливър си пробиха с рамене път напред, за да гледат, докато обмисляха дали и те да не се възползват. Роджър ги последва малко по-назад, но докато гледаше ликуващата разгонена тълпа, похотта му веднага изчезна, оставяйки на свое място отвращение и усещане за утаена скръб, както при събуждане след греховен сън. Това, което правеха хората му, си беше за сметка на собствената им съвест, но той бе видял достатъчно. Обърна се и излезе от стаята на стражите, ала на път за навън метна монета сред купчината сребро на масата и отново изрече наум личната си клетва никога да не обладава жена по друг начин, освен с уважение и чест.

Глава 8

Уинчестър, Великден 1179

Роджър слезе от коня си в двора до конюшните на замъка Уинчестър и подаде юздите на един коняр. Хапещ априлски вятър си играеше с перата от синьо рибарче на яркочервената му филцова шапка, а наклонената периферия засланяше очите му от ярката слънчева светлина. Два гълъба се поклониха един на друг и се завъртяха в дворцов танц на дървените плочи на покрива на конюшнята. Гледката накара Роджър да се усмихне кисело, защото си спомни за танците в залата на краля. На гълъбите им беше по-лесно да си намерят партньор, отколкото на хората.

Преди няколко седмици Роджър бе напуснал двора и замина за земите си край Байо, но не биваше да отсъства прекалено дълго. Далеч от очите — далеч от сърцето, а той трябваше да внимава постоянно да го забелязват, при това в положителна светлина. Най-големият син и наследник на Хенри бе дошъл на посещение при баща си и щеше да е политически благоразумно Роджър да се върне. Като се изключи това посещение на семейните имоти, той постоянно придружаваше краля. Стана свидетел на подписване на харти, занимаваше се с административна работа, работеше по юридически задачи, оставаше до късно и се беше погрижил Хенри да забележи това. Създаде си приятелства, контакти, извоюва си място в двора. Смазването на колелата беше от първостепенно значение, но това масло трябваше да се полага старателно, вместо да се маже дебело на повърхността, за да се постигне ефект. Това, което имаше значение, бе дълбочината, а дълбочината включваше много усърдна работа и мисъл.

Той се обърна към кобилата, която водеше на въже зад жребеца си, и откачи юздата. Кобилата беше подарък за Хенри от конюшнята за развъждане на коне на Роджър в Монтификет. Косъмът й блестеше като светъл мед, посипан по задницата с ивици по-тъмен кехлибар. Гривата и опашката й блестяха като сребрист сняг, а стъпката й беше толкова плавна, че можеше да носи ездач цял ден, без да го остави като пребит. На четирийсет и шест години Хенри вече достигаше възрастта, когато подобни удобства бяха по-важни, отколкото едно време.

Роджър тъкмо даваше на коняря подробни инструкции за грижата за кобилата, когато пристигна един ездач на жребец, повел на въже товарен кон. Погледът на Роджър се стрелна първо към конете и измери с възхищение младия червеникавозлатист жребец и хубавия стоманеносив товарен кон. И двете животни бяха превъзходни. А после погледна към ездача и си даде сметка защо са от такова високо качество. Уилям Маршал беше командирът на домашната гвардия на Младия крал, прославен шампион от много турнири и непобеждаван в пеша борба и мятане на камък. Младите дворцови контета до едно се стремяха да му подражават.

Уилям кимна на Роджър, макар че и неговият поглед се прикова върху кобилата, вместо върху мъжа, който я държеше.

— Прекрасно животно, милорд — каза с възхищение той.

Роджър се усмихна от удоволствие и в гласа му се появи нотка на гордост:

— Това е подарък за краля. Развъден е в Монфикат.

— Наистина подарък, достоен за крал! Чувал съм много хубави неща за чистокръвните коне на Бигъд. Може ли?

Роджър кимна, че е съгласен. Уилям връчи собствените си коне на един коняр и се приближи към златистата кобила. Прокара ръце на познавач по осеяните с вдлъбнатини плешки и задница, огледа зъбите, вдигна копитата и накрая отстъпи назад, за да огледа цялото животно.

— Предполагам, че нямате други като нея на пасищата си? — попита той.

— Имам едногодишно жребче, родено от същата кобила и същия жребец — отговори Роджър. — По-тъмно е от това — с кехлибарен косъм на червени пръски.

— Обещано ли е на някого?

— Още не — отговори Роджър. — Ако се интересувате, ще ви имам предвид.

Уилям потвърди, че се интересува, и Роджър не попита дали разполага със средства за подобна покупка. Маршал може и да не притежаваше богатство във вид на земи, но облеклото и снаряжението му говореха сами за себе си.

— Жребецът ви е великолепен — каза Роджър.

— Да, нали? — Уилям изглеждаше самодоволен. — Най-добрият в цяла Ломбардия.

На свой ред Роджър прегледа коня на Уилям, зададе въпроси и двамата мъже бързо се сближиха. Бигъд почти беше очаквал командирът на младия Хенри да бъде като господаря си — чаровен, но повърхностен. Уилям наистина притежаваше чар, и то много, но притежаваше и сила и дълбочина. Роджър умееше да преценява хората също толкова добре, колкото конете. „Уилям Маршал не е от тези, които се предават, защото им липсва издръжливост — помисли си той, — макар че като се има предвид какъв е господарят му, навярно ще има нужда от всеки грам от забележителната си енергия.“

 

 

От другия край на стаята Айда наблюдаваше Роджър Бигъд да води разговор с група мъже, сред които бяха Уилям Маршал и наследникът на Хенри, Младия крал, наречен така, защото го бяха коронясали още докато баща му беше жив, за да подсигурят гладкото протичане на наследяването на престола.

Роджър й липсваше по време на отсъствието си и времето се бе проточило бавно без тръпката на това тайно флиртуване. Други мъже с радост биха флиртували с нея, но тя не изпитваше към тях същото привличане, нито пък щеше да се чувства в безопасност, ако отговореше на погледите им. С Роджър знаеше, че нещата няма да стигнат по-далеч от поглед, бърза усмивка или мимолетна дума. С другите обаче нямаше подобна граница. Не че от пристигането си насам Роджър й бе обърнал и най-малко внимание — до момента изглеждаше дълбоко погълнат от мъжки разговори и интереси. Айда подозираше, че я избягва по силата на логиката, че този, който не се приближава до огъня, няма да се изгори. Но нямаше нищо лошо в това да се постоплиш на периферията му, стига да внимаваш… нали?

Решена да се забавлява, Айда се присъедини към дамите от двора, за да види гимнастическите изпълнения на група от акробати с въжета и колове, овесени на една греда. Костюмите на играчите бяха прекрасни, украсени с фестони от разноцветни коприни и пискюли. Един мъж носеше на раменете си връзка сини панделки, които й се сториха много красиви. Възхищаваше се от гъвкавостта и грациозността на изпълнителите, от елегантните им жестове и отличната координация. Дамите си шепнеха и се кикотеха на хубавите мускули, които гледаха.

На видно място сред зрителите седяха съпругата на Младия крал Маргьорит, дъщеря на крал Луи Френски, и сестра й Алис, която бе сгодена за принц Ричард, макар че въпросът кога действително ще се състои сватбата беше спорен и предмет на множество търкания. Крал Луи не спираше да настоява двойката да се ожени, а Хенри не спираше да си измисля извинения, защото ако се появеше нещо по-добро, един годеж щеше да се разтрогне по-лесно от един брак. Вече бе обвързал единия си син с френски брак и Айда го беше чувала да намеква, че партия, която да осигури владенията му в Поату и Аквитания може да се окаже по-изгодна в дългосрочен план.

Алис беше стройна и хубава, с права кестенява коса, чип нос и широка засмяна уста. За разлика от нея Маргьорит, съпругата на Младия крал, бе закръглена и сериозна, с очи, в които се таяха сенки. Беше родила на господаря си син, който бе умрял скоро след раждането, и беше пометнала втори. Отношенията й с лекомисления й млад съпруг бяха напрегнати и макар че Маргьорит пляскаше с ръце и се смееше на изпълнението, Айда видя, че и тя като изпълнителите се старае да угоди на другите, и усети как я парва съчувствие.

Младия крал се присъедини към дамите, за да наблюдава представлението. Стомахът на Айда изпълни свой собствен акробатичен номер, когато Роджър Бигъд и Уилям Маршал го последваха. За миг Роджър улови погледа й и любезно наклони глава към нея и другите жени.

— Какво мислите, милорд Бигъд? — възползва се от мига на разменените погледи Айда. — Не са ли много умели?

— Така е, демоазел. Иска ми се и аз да бях толкова гъвкав.

— Когато сте на кон, сте такъв, милорд.

Той й се усмихна съжалително.

— Не е същото. За да направя някои от тези неща, трябва да нямам кости.

Айда копнееше да докосне ръката му и да направи игрива забележка, но не смееше, не и когато се намираха пред всички тези погледи.

Уилям Маршал се приближи към съоръженията от колове и въжета и ги огледа замислено. Толкова висок беше, че можеше да ги стигне само като вдигнеше ръка.

— Хайде, Маршал! — подкани го Младия крал. — Предизвиквам те! Да видим колко си добър!

Думите на господаря му накараха Уилям да се разсмее.

— Някога виждали ли сте ме да бягам от предизвикателство, сир?

Отупа ръцете си в глинената купа с тебешир, която акробатите използваха, за да направят хватката си по-здрава, сграбчи един от коловете и се надигна, като местеше едната си ръка над другата.

Акробатът със сините панделки — ръководителят на трупата — умееше да разпознава златния шанс и се възползва максимално от участието на Уилям. Айда гледаше как маршалът на Младия крал виси с главата надолу като прилеп на един от прътовете и избухна в смях. Толкова силно се смееше, че накрая трябваше да притисне ръце към корема си. Въпреки че рицарят бе висок и със силно телосложение, той беше също така атлетичен и мускулест, макар да не можеше да се каже, че няма кости. Всъщност Айда рядко бе виждала човек, който да е по-истински и по-солиден мъж. До нея Роджър се подсмихваше и се отпускаше все повече. Наведе се леко към нея и раменете им се докоснаха.

— Сега виждате защо жъне такива успехи на турнирите — каза той. — Както и в двора.

— Така е, но ми се струва опасно.

— Той би казал, че просто е приел предизвикателството. Тези неща го поддържат.

— А ако вас ви предизвика някой? — попита закачливо Айда.

За миг се озова в плен на настойчивия му морскосин поглед.

— Зависи от предизвикателството — отговори Роджър, извърна глава и с развеселен вик започна да ръкопляска: ръководителят на акробатите беше накарал Уилям да стисне между зъбите си плоска дъска и да балансира наляво-надясно някакви малки сини чашки. — Надявам се да мога да се справя достойно.

Сложиха на дъската и последната чаша и изпълнителят размаха ръка към публиката, която започна да аплодира, да подсвирква и да подвиква одобрително. Свалиха чашите и дъската и Уилям, с яркочервено лице, направи салто и скочи на земята. Широко усмихнат, демонстрирайки хубавите бели зъби и силната челюст, които му бяха послужили така добре, той прие аплодисментите с дълбоки поклони и множество жестикулирания. Младия крал го потупа сърдечно по гърба и пъхна чаша вино в изцапаната му с тебешир ръка. Няколко жени се скупчиха край тях, сред тях и принцеса Алис, но не и Маргьорит, която остана назад. Айда видя изражението, с което гледаше Маршал, и това я накара да се замисли.

Смехът секна, когато кралят се присъедини към групата и всички се поклониха.

— Талантите ти нямат край, месир Маршал — каза Хенри. Тонът му беше любезен, но Айда почувства напрежението му. Нервите му бяха изострени още откакто най-големият му син пристигна в двора. Подмолните течения бяха толкова силни, че всички стъпваха крайно предпазливо. — Виждам уменията, заради които синът ми те цени толкова.

Уилям Маршал се поклони още по-дълбоко и се усмихна.

— Свикнал съм да вися на зъбите си, сир.

Хенри се усмихна, неохотно развеселен.

— Сигурен съм, че си свикнал — отговори той. — Както и да ти оставят достатъчно въже. — Посочи към събралите се. — Искам да говоря със сина си, но моля, продължете със забавленията.

Погледът му се премести към Айда, застанала до Роджър.

— Мистрес Де Тосни, искам да говоря и с теб. По-късно можеш да ме посетиш.

Направи знак на един церемониалмайстор. Айда се изчерви. Мразеше, когато Хенри я викаше в спалнята си пред всички. Знаеше, че трябва да се наслаждава на властта, която й даваше положението на предпочитаната кралска любовница, но се чувстваше омърсена, когато той го правеше по този начин, особено в присъствието на най-големия си син и пред очите на Роджър, който вече не се усмихваше и не изглеждаше отпуснат, а учтиво неутрален. Със сведени очи тя измърмори извиненията си и напусна събирането.

На път към стаята на Хенри се отби да вземе ковчежето си за шиене и да използва оцета. Откакто наследникът му пристигна от Нормандия, кралят беше в лошо настроение. Постоянно правеше мрачни коментари за лекомислието и прахосничеството на младия мъж. В очите му се четеше подозрение, а между веждите му се бе появила постоянна бръчка. Нищо не можеше да го удовлетвори. Кракът отново го болеше, обезформен нокът растеше навътре и не можеше да чете, без да вдигне пергамента на една ръка разстояние. В рязък контраст с всички причинени от възрастта болежки на Хенри, синът му блестеше в двора като млад лъв с лъскава козина.

Айда седна пред камината в спалнята на Хенри, извади ръкавелите, които бродираше за него, и се залови за работа. Престори се, че я шие за Роджър и си представи, че е негова съпруга и работи край огъня в техния соларий. Роджър седеше срещу нея и гледаше прокарването на иглата. На лицето му бе изписано изражение на привързаност и задоволство, а ръката му нежно гладеше лъскавия хълбок на една хрътка. Сцената накара Айда да се поусмихне, но предизвика и тъга, от която гърлото й се сви.

След известно време я заболяха очите и трябваше да спре. Беше станало късно дори за непредвидимия Хенри. Прислужниците се прозяваха, а свещите вече бяха почти догорели. Айда прибра ръкоделието си, уви се в едно от подплатените с кожа наметала на Хенри, взе ръжен и се приведе над огъня да разбърка въглените. Колебливи жълти пламъчета трепнаха и се съживиха, а вратата се отвори широко и кралят нахлу в стаята, движен от енергията на раздразнението си. Освободи прислужниците само с щракване на пръсти.

— Кълна се в раните Христови — изпухтя той, тръсна се в леглото си и зачака Айда да коленичи и да свали ботушите му. — Синът ми знае всичко за парадирането и самохвалството и нищо за това какво означава да си крал. — Въздъхна тежко и притисна основата на дланите си към очите. — Наистина няма представа — смята, че е достатъчно да се усмихваш, да пръскаш дарове като розови цветчета, и всичко ще се подреди. Казва, че не му възлагам никакви отговорности, но как да му поверя големи дела, когато е доказал, че не го бива и в обикновените?

Айда остави ботушите настрана и издаде майчински успокоителен звук. Тихо и практично му помогна да свали туниката и гамашите от метални брънки.

— Казва, че не разполагал с достатъчно средства. Ха! Когато бях дете, майка ми живееше ден за ден, опитвайки се да опази наследството ми — неговото наследство, като става дума за това. Трябва да се научи да живее в рамките на всичко, с което разполага. Съкровищницата ми не е бездънна и няма да дам парите си, за да издържам него и неговите… неговите глупави хрантутници, които предпочитат да си губят времето с глупави спортове и с това да изглеждат смешни, вместо със сериозното занимание да поддържат кралската власт. Пфу! — намръщи й се Хенри. — Предполагам, мислиш, че е хубав — изръмжа той. — Повечето жени го мислят.

Айда го погледна спокойно.

— Смятам, че е приятен на външен вид — отговори тя, — но по същия начин, по който се възхищавам на кон с лъскав косъм или на някоя приятна гледка в далечината. Нищо повече.

Хенри изсумтя, леко умилостивен. Пъхна се в леглото и демонстративно потупа другата страна. Айда скромно се обърна с гръб, за да се съблече по риза, и го чу как се подсмихва.

— Дори и сега, прекрасно мое момиче — каза той. — Дори и сега, когато топлиш постелята ми вече над две години, още си свенлива. Точно това ми харесва у теб — колко си скромна и сладка. Ела. Бъди добро момиче и ми разтрий раменете.

Айда се подчини и докато работеше, усети как напрежението се оттича от него. Хенри затвори очи и въздъхна.

— Като стана дума за хубави коне, днес Роджър Бигъд ми подари един.

— Така ли, сир? — опита се да прозвучи небрежно заинтересована Айда, макар че сърцето й ненадейно се качи в гърлото.

— Кобила с цвят на медовина — съобщи й Хенри — и стъпка като коприна. Помислих си, че може да ти е приятно да я изпробваш при следващото преместване на двора. Твоята кобила прекалено често удря задния си десен крак.

Айда преглътна.

— Много мило от ваша страна, сир, но милорд Бигъд няма ли да се обиди?

Хенри изсумтя нетърпеливо.

— Защо да се обиди? Не е негова работа какво правя с подаръците му. А освен това — добави кралят и я погледна лукаво, — не мисля, че Роджър Бигъд ще има нещо против ти да яздиш коня му. Той е запленен от теб.

Обзе я паника, от която почти замръзна, но се застави да продължи да разтрива раменете на Хенри.

— Не съм забелязала да ми обръща повече внимание, отколкото на другите — каза тя, както се надяваше, с нехаен и естествен тон.

— Не иска да навреди на шансовете си да получи графството и разрешение да построи наново Фрамлингам, но съм го виждал как те гледа. Поне има достатъчно здрав разум и знае докъде се простират границите на търпението ми… което е повече, отколкото мога да кажа за моя баща. Но Бигъд си е Бигъд.

Айда не отговори, ала докато продължаваше да работи, осъзна, че ще трябва да е нащрек. Не искаше да предизвика яростта на Хенри или да застраши необходимостта на Роджър да запази благосклонността му. Кралят очевидно виждаше много неща и тя знаеше, че ще е безмилостен, ако реши, че някой е навлязъл в територията му. Почувства се хваната в капан; и въпреки това нейната клетка беше позлатена и Айда знаеше, че много жени биха завидели на позицията й и на всичко, което имаше — в беднячка я превръщаше не то, а това, което нямаше.

Схванатите мускули на Хенри се отпуснаха и той я взе в обятията си. Когато я целуна, устните и езикът му миришеха на вино, й брадата му бодеше лицето й. Айда покорно се подчини на исканията му и дори изпита тръпка на удоволствие от преживяването. Беше приятно някой да я прегръща. Движенията на тялото му върху и в нейното предизвикаха вълни от възбуда, макар че преди да я доведат донякъде, Хенри изохка, изля семето си, а после удовлетворен целуна ъгълчето на устата й, шията й, гърдите й, преди да се обърне и тежко да се просне в леглото с доволна въздишка. Само след минути дишането му стана равно. В края на всяко издишване се примесваше хъркане. Айда предпазливо понечи да стане от леглото, но ръката му се стрелна напред и я прикова с хватката си върху кръста й.

— Не — каза той. — Остани през нощта, моя малка любов.

Със свито сърце Айда легна обратно. В слабините й все още трепкаше леко усещане като далечна гръмотевична буря, но постепенно замря, докато тя лежеше и се взираше в завесите, украсяващи стените на нейния затвор.

На сутринта Хенри отново я облада, сякаш за да докаже на себе си и на придворните, които го чакаха да излезе от покоите си, че все още е достатъчно мъжествен да прекара цялата нощ с млада любовница и да има силата за още един рунд на зазоряване — факт, който оповести пред слугите, застанали пред завесите на леглото, чрез издаване на ентусиазирани шумове, когато обикновено беше по-сдържан, докато си вземаше удоволствието.

Малко разранена от напъните му, Айда последва церемониалмайстора обратно по коридорите към стаята, която споделяше с още няколко жени сега, когато се бе събрал целият двор. Докато прекосяваше двора, тя видя, че мъже и кучета се събират за лов. Кралският коняр държеше жребеца на Хенри, а глутниците хрътки кръжаха въодушевено в краката на ловците или дърпаха каишките си. Мъжете стояха с ръце на хълбоците и хвърляха нетърпеливи погледи към главната сграда. Айда бе посрещната със знаещи погледи, много от които облекчени, защото щом тя е излязла, кралят нямаше да се забави. Чу как един от хората на Младия крал се шегува с друг, че Хенри май вече си е уловил заек тази сутрин.

Наложи й се да мине съвсем близо покрай Роджър Бигъд и Уилям Маршал, които чакаха заедно с другите, с ботуши и шпори, жадни да потеглят. Вратът на Роджър почервеня и той сведе поглед, като се престори, че не я е видял, докато Уилям Маршал наклони глава с учтива и неутрална любезност. И едната, и другата реакция я накараха да се изчерви от унижение, защото и двамата притежаваха вродени маниери и чувство за благоприличие в неловки ситуации. Никога нямаше да свикне, че е наложница. Никога!

Когато се озова на сигурно място в стаята на жените, тя потърси леглото си, хвърли се на него и избухна в плач.

Глава 9

Евърсуел, дворецът Удсток, юни 1179

Предишната вечер на плата, който Айда използваше за поливане на кръвта от месечното си течение, имаше няколко малки петна. Когато тази сутрин отиде в нужника, не видя нищо, макар че ужасно й се гадеше и се чувстваше уморена и подпухнала, сякаш кръвотечението й щеше да започне всеки момент.

Сух топъл вятър отвяваше пуха на глухарчетата, а горите и дърветата зеленееха в разцвета си с наближаващата среда на лятото. Прозоречните ниши, изрязани в дебелите стени, предлагаха на Айда изглед към цялото това великолепие, докато тя се бореше с гаденето си и се опитваше да не обръща внимание на тежестта в таза си.

Хенри обичаше Удсток и бе построил Евърсуел близо до двореца като частна вила за себе си и за своята предишна любовница Розамунд де Клифърд. Розамунд бе положена за вечен покой в Годстоу, ала това убежище си оставаше — със своите ароматни розови градини, с изкуствените си езерца и фонтани — красиво спокойно място, което Айда обичаше, но щеше да оцени повече, ако се чувстваше по-добре. Костите й сякаш бяха от олово, докато се връщаше в градините, където група жени се бяха събрали да си побъбрят. Сред тях беше и Ходиерна, бившата кралска дойка, която говореше само за себе си, защото синът на Хенри Ричард бе дошъл да посети баща си и бе отделил време да я потърси и да й подари златен пръстен в спомен за грижите й за него.

Айда седна до нея на затоплена от слънцето пейка. Един паун премина бавно пред жените и нададе пронизителните си писъци, докато разперваше своята опашка във великолепно ветрило с цветовете на дъгата.

— Също като придворен — подсмихна се Ходиерна и потърка украсения със сапфир златен кръг на пръста си.

Айда се усмихна немощно, докато гледаше как птицата разтърсва своите пера и се завърта. Възхищаваше се на цветовете й и си помисли да ги пресъздаде в бродерия. Роджър Бигъд имаше хубава яркочервена шапка, украсена с паунови пера.

— По-добре ли се чувстваш?

Айда поклати глава.

— Знам, че ще се подобря, само веднъж да започне кръвотечението ми.

Ходиерна я изгледа проницателно.

— Мислех, че е започнало вчера.

— Пак спря.

— И казваш, че ти се гади?

Айда кимна.

— Сутринта хапнах само хляб и мед, а снощи ми беше прекалено лошо за нещо друго, освен за няколко залъка хляб, натопени във вино — отговори тя и се загледа в рибата, която подскочи в най-близкото езерце. Люспите й проблеснаха със сребрист блясък, преди отново да цопне в тъмнозелената вода.

— Кога беше последното ти кръвотечение?

Айда изглеждаше озадачена.

— В началото на май, струва ми се, но закъсня с няколко дни. Тогава също нямаше много кръв.

— Мисля, че трябва да обмислиш възможността да чакаш дете.

В гърдите й се надигна паника, от която й прилоша още повече. Отказваше дори да помисли за това. Имаше малко кръв. Това означаваше, че тялото й се е отървало от излишната течност, нали така?

— Не — поклати енергично глава тя. — Не, не може да бъде.

— Това е най-вероятното обяснение. Щом се чувстваш сита, то е, защото утробата ти натежава от дете. Знам, че някои жени продължават да кървят всеки месец дори когато чакат бебе.

— Не — стовари Айда ръце в скута си. — Не! Внимавах. Всеки път използвах оцета. Правех всичко, което ми казаха.

— Скъпа моя, предпазните мерки невинаги действат, ако Бог е решил другояче. Със или без оцет, рано или късно щеше да се случи. Ти си здрава млада жена, а кралят е създал много деца. Семето му е силно.

— Не очаквам дете — повтори Айда и стисна зъби, колкото от упоритост, толкова и за да не повърне.

Ходиерна въздъхна и разпери ръце.

— Е, след няколко месеца ще разберем кой е бил прав, нали така? — каза тя, обви ръце около Айда и я прегърна майчински. — Не се тревожи, скъпа. Това не е толкова страшно.

— Напротив, страшно е! — изохка Айда, притисна ръка към устата си, изтръгна се от прегръдката на Ходиерна и коленичи над цветната леха, където повърна. Някои жени погледнаха към нея и се спогледаха разбиращо.

 

 

В градините не се виждаше никой от хората, които ги посещаваха през деня. Пауните бяха накацали за сън по дървените решетки и беседките и острите им писъци бяха заменени от мекото бухане на сови. Айда седеше на една пейка в тревата и се вслушваше в тихото плискане на градинските езерца, чиито води се бяха повишили от пролетните дъждове. Тънък полумесец и шепа звезди хвърляха достатъчно светлина, за да вижда тъмния блясък на водата. Рибите все още пляскаха, а тревата се полюшваше от хладен вятър. Айда потръпна и си пожела да се бе сетила да донесе наметалото си, но не искаше да влиза вътре, за да го вземе. Ако влезеше, трябваше да разговаря с хората, а точно сега не можеше да го понесе. Ходиерна проявяваше дискретност и нямаше да каже нищо, но другите жени не бяха така загрижени за благополучието й и шепотът вече се вливаше във вените на двора, за който клюките бяха като животворна кръв.

Тя вдигна стъпалата си на пейката и обви ръце около коленете си. Зачуди се колко ли дълго ще може да го прави. Кръстът й все още беше тънък. Не й личеше, но Айда знаеше, че тялото й се променя, че колкото и да го отрича пред себе си и пред другите, наистина очаква дете и до края на есента състоянието й ще е очевидно за всички. Почувства се също толкова засрамена и уплашена, колкото през онази първа нощ, когато Хенри я отведе в леглото си. Оттогава, успокоена от постоянните му уверения, всичко бе станало нереално — игра, която от време на време изискваше тя да загуби, но в която покорството й се възнаграждаваше със скъпи дрехи и бижута, както и с мъждукането на властта. Сега играта беше свършила. Бяха я заловили и трябваше да си плати. По лицето й потекоха горещи сълзи и изстинаха на лунната светлина. От време на време подсмърчаше и избърсваше бузите си в опакото на ръката. Поне Роджър Бигъд не беше в двора, защото се бе върнал в Норфолк за летните месеци. Но скоро щеше отново да се присъедини към краля и да види състоянието й. Как можеше да го погледне в очите? Как би могла да погледне в очите когото и да било?

Постепенно осъзна, че по по-светлата пътека към нея крачи една сянка и за миг Айда почти изпадна в паника, но после разпозна Хенри по фигурата и накуцването. „Някой сигурно ме е видял — помисли си тя — и му е казал къде съм и защо.“

Той се спря пред пейката, скръсти ръце на гърдите си и погледна надолу към нея.

— Чух, че имаш да ми кажеш нещо, сладката ми.

Айда поклати глава и се разплака наистина.

— Ще ми се да нямах — изхлипа тя. — Какво ще стане с мен сега?

— О, скъпа! — седна до нея Хенри, привлече я към себе си и обви наметалото си около двамата. — Тихо, тихо сега. Няма защо да плачеш. Аз ще се погрижа за теб. Как можа да си помислиш, че няма? Ти носиш моето дете в утробата си.

Айда сграбчи меката вълна на туниката му и усети под нея солидната сила на тялото му.

— Но родено от блудство и без брак. Грехът ми ще ме опозори завинаги.

— Не — успокои я Хенри, — недей да мислиш така, любов моя. Грехът е и на двама ни, но ти няма да пострадаш заради това. И преди съм ти казвал: ти си моя, а кралят се задоволява само с най-доброто. Никой няма да посмее да те погледне с презрение.

— Но ще нося срама си пред Бог…

— Нали затова има изповед и покаяние? — Хенри сложи показалец под брадичката й и повдигна лицето й към светлината на звездите. — Ако Бог не е пожелал да заченеш, утробата ти щеше да остане празна. Може би това е Неговият дар за мен — ново дете в люлката, за да ме поддържа млад. Синовете и дъщерите, дори родени извън брака, играят важна роля. Не бива да плачеш.

Айда усети по устните си соления вкус на своите сълзи. Преглътна конвулсивно и се помъчи да му се подчини. Може би имаше право. Може би наистина е трябвало да стане така и това не беше наказание за греха й. Челюстта й затрепери от студ и тревога.

— Ела сега — целуна я той по челото. — Не се тревожи. Ще се погрижа да получиш най-добрите грижи, а когато детето се роди, няма да му липсва нищо — нито на него, нито на теб. Обещавам.

Айда потърка с длани подутите си очи и се облегна на него.

— Благодаря ви, сир — прошепна тя.

Хенри я задържа в прегръдките си за един дълъг миг, в който се насили да остане неподвижен, а после извади от наметалото си малък самун хляб.

Устата на Айда се напълни със слюнка. Умираше от глад, но в същото време й беше ужасно лошо.

— Не знам дали ще мога да го изям — каза тя.

Хенри отметна глава назад и се разсмя.

— Момичето ми, той не е за теб, макар че, ако искаш, можеш да го изядеш. Донесох го, защото знам колко обичаше Розамунд да храни рибите вечер на спокойствие, преди да се оттеглим. Помислих си, че може да искаш…

Гласът му секна и замря. През тялото на Айда премина болезнена тръпка. Макар и обсебена от собствените си тревоги, тя чу нотката на копнеж в гласа му.

— Разбира се — каза тя. — Да, сир.

Взе хляба, разчупи го на две, отиде до средното езерце, където знаеше, че са най-големите риби, начупи го на малки парченца и ги хвърли между водните лилии. Хенри се присъедини към нея и двамата се загледаха как повърхността се набраздява, докато линове, червеноперки и главуши изплуваха да се нахранят.

— Как хвърляме хляба си във водата — каза Хенри, но в гласа му имаше тъга и Айда не се усмихна.

Глава 10

Удсток, август 1179

В далечината ръмжеше гръмотевична буря, а небето бавно потъмняваше от следобедно синьо до мътно сумрачно пурпурно. В градината Айда остави бродерията си настрана и погледна към белите искри на хоризонта. Вече беше в четвъртия месец от бременността си. Преди две седмици спря да й се гади и тя неочаквано доби огромен апетит с особена страст към дивите ягоди. С напредването на лятото ставаше все по-трудно да ги намират, но Хенри заповядваше да търсят специално за нея и й ги поднасяше заедно с какви ли не деликатеси, за да разпали апетита й. Както бе обещал, много се грижеше за нея. Беше спрял да я вика в леглото си, макар че тя все още отиваше вечер в стаята му с бродерията си и продължаваше да разтрива раменете му, защото според него никой друг нямал толкова умели ръце. За сексуалните си нужди в момента се забавляваше с една русокоса любовница, избрана сред дворцовите блудници. Айда я беше виждала няколко пъти как шумоли с полите си по коридора към покоите на краля, както бе правила толкова често самата тя, вдигнала качулката около лицето си.

— Господарке, трябва да влезем вътре, преди да се намокрим — обади се Бъртрис, вдигна тревожен поглед към неизбежната буря и събра ръкоделието си.

„Преди да се намокрим“ беше просто друг начин да каже „преди бурята да се е приближила“. Бъртрис, която в много отношения бе пряма и разбираше от много неща, изпитваше ужас от гръмотевиците, докато Айда ги обичаше и дори бе мислила да втъче такава сцена в един гоблен.

— Предполагам, че си права — съгласи се неохотно тя. Докато седяха, беше изритала обувките си и сега ги обу отново, като прокара пръст около петата на меката козя кожа.

Двете жени излизаха от градината, а през тревата премина внезапен порив на вятъра и в езерцата затрептяха първите капки дъжд. Айда вдигна полите си и хукна задъхана към сградите, като се смееше между две поемания на въздух. А после изведнъж се закова на място, когато зърна как конярите прибират дорест кон с бляскав косъм. Ивицата кожа на гърдите на жребеца бе украсена с емайлирани висулки, изобразяващи червен кръст на златен фон. Гаденето, с което мислеше, че се е преборила, отново заплаши да я повали. При последната й среща с Роджър Бигъд двамата танцуваха в голямата зала и разговаряха като добри познати. Стояха един до друг по време на литургията в църквата, а когато дворът излезе на лов със соколи, Роджър държа птицата й, докато Айда се качи на кобилата си, и й подари една от своите редки чаровни усмивки. Сега всичко щеше да бъде различно. Айда се бе запътила към залата, но смени посоката и се отправи към покоите си по по-заобиколен път.

— Рано или късно ще разбере — изрече задъхана Бъртрис зад гърба й, защото и тя беше разпознала коня. — Не можете да се скриете. Ако започнете да го избягвате, хората ще започнат да се питат.

— Какво да се питат?

— Дали детето е на Хенри, или не.

Айда ахна стъписана.

— Не биха посмели!

Бъртрис не каза нищо, само я погледна и Айда осъзна, че е права. Хората щяха да изтълкуват действията й погрешно, защото винаги правеха така. Колкото и унизително да беше, трябваше да покаже, че не се срамува.

На вратата на стаята й я очакваше церемониалмайстор със заповед да я отведе при краля.

— Нямате нужда от прислужницата си, милейди — каза той.

Нервността на Айда нарасна. Откакто потвърдиха бременността й, Хенри се въздържаше от интимни отношения с нея, но ако е променил решението си? Тя подаде своята бродерия на Бъртрис, избърса длани в нашарената си с тъмни петна от дъжда рокля и последва церемониалмайстора до личните покои на Хенри. Когато пристигна, бурята се бе развихрила с пълната си сила над главите им и кралят я наблюдаваше през отворения прозорец. До него стоеше тъмнокос млад мъж, който също се взираше в гръмотевиците.

Айда влезе в стаята, Хенри се обърна и лицето му се озари от усмивка.

— Аха! — промълви той и се приближи към нея, за да поеме ръката й и да я целуне по бузата. — Имам приятна изненада за теб, любов моя, чак от Нормандия — той посочи към своя гост.

За миг Айда го изгледа с празен поглед. Беше среден на ръст, с вълниста черна коса и кафяви раболепни очи.

— Не ме ли позна, сестричке? — попита той и се ухили. — Не се учудвам, защото истината е, че и аз едва те познах!

— Жослин? — притисна Айда ръка към устата си и впери поглед в своя брат. Той беше три години по-голям от нея и тя не го беше виждала, откакто замина за рицарското си обучение, когато Айда беше на тринайсет.

— Е, поне помниш името ми!

Засмян, той се приближи към нея, улови я за раменете и я целуна силно по двете бузи. Айда почувства усмивката му срещу лицето си и търкането на набола мека, непозната за нея брада.

— Не бих могла да го забравя!

Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Бяха го кръстили Роджър, но английската им дойка го наричаше Гозлинг^[10] в знак на привързаност и името му остана и се измени до нормандското мъжко име Жослин.

— Толкова време мина. Когато те видях за последен път, на лицето ти нямаше и един косъм, а камо ли брада!

Той сведе поглед към корема й.

— И ти си се променила, сестричке.

Айда инстинктивно сложи ръка върху утробата си в закрилнически отбранителен жест.

— Двамата с брат ти обсъдихме твоето състояние — намеси се гладко Хенри. — Няма от какво да се боиш, аз вече му казах. — Махна с ръка. — Седнете тук и си поговорете. Имам работа другаде — кимна и излезе от стаята.

Айда се изправи от реверанса, който бе направила при излизането му, и полуизвърната настрана от брат си, избърса очите си с длан.

— Много се радвам да те видя — каза тя, — но бих предпочела да не ме заварваш така — в очакване на дете и неомъжена.

Бурята изръмжа в небето, а трополенето на дъжда по плочите на покрива и изливането му през дупка в улука закънтяха шумно през отворения прозорец. Един прислужник тръгна да го затвори, но Айда му каза да го остави.

— Обичам да слушам дъжда — каза тя.

Брат й погледна към прислужника, а после към нея, и ококори очи.

— Може и така да е — рече той, — но имаш власт и влияние.

Айда се усмихна кисело.

— Достатъчно, за да наредя на един прислужник дали да отвори, или да затвори прозореца?

Жослин докосна ръката й в помирителен жест.

— Но можеш да наредиш на прислужника и той ти се подчинява. Имаш достатъчно авторитет. За семейството ни е добре, че си любовница на Хенри и носиш детето му.

Айда скръсти ръце на гърдите си, така че увисналите ръкави на роклята й да прикрият корема, макар че все още беше почти плосък.

— Как мислиш, дали баща ни щеше да се зарадва на състоянието ми? — попита тя. — Или пък майка ни?

Брадичката й потрепери.

— Това не е почтено.

— Не е и позорно да си любовница на краля — отвърна практично брат й. — Детето ще е син или дъщеря на владетел и братята му ще са принцове. Съжалявам, че стана така, и съжалявам, че не бях тук да те защитя, но това не е нещастие. Нещастие щеше да бъде, ако чакаше дете от някой прислужник в кръчма или слуга в кухнята. Семейството ни ще се ползва с благоразположението на краля години наред — ако не на Хенри, тогава на синовете му. Ще съм вуйчо на кралска особа! — На лицето му се разля усмивка на удовлетворение.

Айда с усилие се въздържа да не му се сопне. Думите му можеше и да са верни, но не той трябваше да износи детето. Не той трябваше да ляга в леглото с Хенри и да изпълнява с него най-интимния физически акт.

— Така е — съгласи се тя малко сковано.

Жослин може и да беше три години по-голям от нея, но по отношение на опита Айда бе по-зрялата. В последно време понякога се чувстваше древна. И все пак той бе единственият й близък роднина и толкова се радваше да го види. Сега се съсредоточи върху това. Трябваше да си разкажат толкова много за годините раздяла и не всичко от този период беше болезнено. Айда му донесе вино и седна до него на пейката, докато бурята се отдалечаваше с трясък към Оксфорд.

 

 

Всички предшественици на Роджър Бигъд бяха главни камерхери на кралското домакинство — пост, който се предаваше от баща на син. Затова, когато беше в двора, негов дълг бе да надзирава поднасянето на ястията за кралската маса. Макар че в последно време постът беше станал церемониален и обикновено задълженията се изпълняваха от подчинени, Роджър се бе завърнал наскоро след кратко отсъствие, за да се погрижи за някои дела в земите си, и реши да се заеме лично със задачата. Това категорично щеше да го постави в полезрението на Хенри, защото кралят не можеше да не забележи човека, който му сервираше.

От високото си място на подиума, преметнал през рамо бялата кърпа на поста си, Роджър откри Айда сред придворните. Тя седеше на една маса в дясната част на залата и разделяше съдържанието на дървената си чиния с някакъв тъмнокос млад мъж. От време на време се усмихваше и го докосваше по ръката и Роджър почувства прилив на ревност, която се опита да потисне. Ако се е възползвала от отсъствието му от двора, за да направи ново неприкрито завоевание, това не му влизаше в работата. Хенри не изглеждаше притеснен, което бе учудващо. Роджър се запита дали в нежеланието си да се сближи с Айда не е отишъл прекалено далеч с предпазливостта. Тя избягваше погледа му от началото до края на вечерята и той се ядоса, защото можеше поне да прояви любезността да покаже, че го вижда.

Вечерята свърши, хората се събраха на неофициални групички и поведоха разговори, докато прислужниците разчистваха и изнасяха масите. Младият обожател на Айда й помогна да стане и изпрати нея и прислужничките й до вратата на залата. Разделиха се с целувка по бузата, която говореше за близко познанство, и мъжът се върна да се включи в играта на зарове, която бе започнала в един ъгъл. Роджър беше толкова зает да оглежда новодошлия, че не забеляза мащехата си, докато тя не застана непосредствено до него. Гундреда поне го гледаше по време на вечерята и искаше да се увери, че присъствието й в двора му е известно. Роджър се надяваше, че каквато и работа да има тук, тя ще я свърши и ще си замине.

— Само защото се правиш на камерхер пред краля, това не те прави граф на Норфолк — каза му Гундреда злобно. — Кралят никога няма да ти даде титлата или земите.

Роджър я изгледа със същата омраза.

— Но няма да ги даде и на вашите синове, милейди. Кралят няма да даде графството на никого, докато може да се възползва от приходите му, да взема едната трета и да приема с усмивка подкупите.

Ноздрите й се издуха.

— Той знае ли какво мислиш за него?

— Знае, че ме е притиснал точно там, където иска, както и вас. Както и да се извивате, все ще сте увиснала на въжето му. Подкупите и даровете, които му предлагате, няма да ви послужат за нищо, освен да изпразнят съкровищницата ви и да напълнят неговата.

— И ти му даваш разни неща — стисна юмруци Гундреда. — Знам за коня, който си довел в двора.

— Това беше част от един стар дълг, пък и аз мога да играя тази игра, ако реша… госпожо.

Поклони й се сковано и се отдалечи с големи крачки.

Гундреда изгледа гневно гърба му, но постепенно суровите черти на лицето й се отпуснаха в по-замислено изражение. Той казваше истината, когато заяви, че Хенри се възползва от съперничеството им, а междувременно прибира приходите от земите за своя изгода. Според видяното до момента, предимството сякаш беше на страната на Роджър, при това въпреки брака й с опитен адвокат от двора на Хенри. За нещастие завареният й син също бе добре обучен в буквата на законите. Но ако бащата не желаеше да се вслуша в нея, Младия крал може би щеше да го стори. Все пак той бе наследникът на трона, а Хенри нямаше да живее вечно.

 

 

Поклонникът на Айда бе спечелил прилична сума на зарове. Подпийнал и развеселен, той прибра печалбата си, ръсейки монети като дъжд. Роджър приклекна, спаси няколко сребърни пенита от пода и му ги подаде. Младият мъж изрече някаква размазана благодарност и се изправи на несигурните си крака.

— Къде сте настанен? — попита Роджър. — Ще ви придружа.

— Близо до парка. — Махна неопределено с ръка в посока към комплекса Евърсуел, където живееха Айда и дамите от двора. Тази мисъл накара Роджър да стисне зъби.

Двамата излязоха на хладния от бурята въздух, придружителят му леко се олюля и се вкопчи в стената за опора. Роджър го подкрепи на светлината на фенера, който бе взел на път за навън.

— Не е добре да прекалявате с пиенето в залата на краля — каза рязко той. — Невинаги сте сред приятели, дори да изглежда така.

В отговор получи поглед, от който го прониза усещането за нещо познато.

— Вие сте ми приятел, нали?

— Не, но не съм ви и враг. Аз съм Роджър Бигъд, лорд на Фрамлингам. Не съм ви виждал в двора досега.

Младият мъж се оттласна от стената и се отправи на зигзаг към сградите на Евърсуел.

— Бях в Нормандия при настойника си, но скоро ще ме посветят в рицарство. — Отново спря и се обърна към Роджър с протегната ръка. — Аз съм Роджър де Тосни, но всички ме наричат Жослин. Дълга история, дойката ми… Не е за разправяне…

— А, значи сте роднина на лейди Айда? — Роджър стисна влажната протегната ръка на Жослин и се усмихна. Част от напрежението се отля от тялото му.

— Тя ми е сестра. Познавате ли я?

— Познаваме се.

Отново тръгнаха напред, Роджър по права линия, Жослин — на зигзаг. Роджър поклати глава и се усмихна с укор към самия себе си.

— Когато ви видях с нея, си помислих, че кралят й е намерил съпруг, но сега виждам приликата.

Жослин се разсмя.

— Тя е по-хубава от мен. — Олюля се и спря пред ниска дървена сграда — една от къщите за гости към комплекса. Вратата беше отворена и разкриваше голяма камина в центъра и места за спане между пътеките. — Ще се опитам да направя всичко по силите си за Айда — продължи Жослин, като потискаше оригването си. — Той поне е кралят. Няма да е подложена на презрение — нито тя, нито детето.

— Детето ли? — попита удивен Роджър.

Жослин кимна.

— Предполагам, че трябваше да се очаква. Това ще е полезна връзка за семейството ми, но беше такава изненада… Когато я видях за последен път, сестра ми беше дете, а сега… — вдигна рамене той. — Но стореното е сторено; Хенри поне се грижи за копелетата си.

Роджър не каза нищо, защото все още се опитваше да осмисли информацията и изпитваше страх. Детето щеше да е видимо, незаличимо доказателство за връзката между Хенри и Айда. Сгълча се наум. Както каза Жослин, стореното е сторено. Това не го засягаше. Пожела на младия мъж лека нощ, а после се отправи обратно към залата и си помисли, че Айда заслужава по-добра участ.

Глава 11

Удсток, януари 1180

Айда потисна вика си, когато следващата контракция я стисна в своята хватка. Никога не бе познавала такава безмилостна, страховита болка. Библията казваше, че това е наказанието на Ева — да ражда децата си с болки, — но фактът, че го знаеше, не й помагаше, докато се бореше и се молеше на света Маргарет да й помогне.

— Почти сме готови, скъпа, почти сме готови — изгука госпожа Елена, главната акушерка. — Беше много смела. Само още малко. Още няколко напъна. Това бебе ще се роди, докато денят все още е тук да го посрещне.

Айда напъваше, охкаше и напъваше и когато контракцията отслабна, се свлече на възглавниците. Косата й беше мокра от пот, страхуваше се и започваше да мисли, че няма да може да продължи. Жените повтаряха „само още няколко напъна“, както й се струваше, от много дълго време.

Тя погледна през отворените кепенци към небе, натежало от жълтата заплаха за сняг. Пожела си да беше на стотици мили оттук, в друго време и друг сезон, седнала с майка си на пролетното слънце — дете без всякакви грижи, бъбрещо за незначителни неща, докато сплита копринени панделки за пояс. Пожела си никога да не беше идвала в двора. Колко въодушевена изглеждаше тогава, мислеше, че я очаква прекрасно приключение! Сега се чувстваше като животно, поведено към кланицата. Следващата контракция набра сили и я разлюля. Помощничките на акушерката стиснаха ръцете й и Айда напъна със стиснати зъби и опънати сухожилия, а акушерката се завря между разтворените й бедра и зареди отсечени инструкции.

— О, главата, главата! — възкликна тя. — Не напъвайте толкова силно. Точно така, скъпа, внимателно сега, внимателно.

Айда затвори очи и стисна орловия камък^[11] в дясната си ръка, докато пръстите й се сгърчиха като утробата й. Ходиерна й го бе дала с уверението, че това ще улесни раждането. Яйцевидният камък, в който имаше друг камък, притежаваше способността да облекчава болката и да осигурява лесно навлизане на детето в света. Ако наистина действаше, тогава Айда се боеше да си представи какво ли би било да роди без него.

— Ето, раменете… ръцете… Какво имаме тук?… О, син, мистрес, едно хубаво момченце, погледнете го!

В гласа на акушерката личеше удоволствие, когато вдигна нагоре едно пищящо, розово-синьо нещо, покрито с кръв и слуз и все още свързано с Айда чрез пулсираща връв.

Айда се взря в новороденото, онемяла от смайване. Не можеше да повярва, че това нещо току-що е излязло от нейното тяло, а още по-малко — че е живо, дишащо същество — нейният син. Беше прекалено зашеметена и изтощена, за да изпита особен прилив на майчина любов. Чувстваше единствено облекчение, че болката е намаляла и че тази част от изпитанието е почти свършила. Жената сряза връвта с малък остър нож и вдигна новороденото над плосък леген. Сложи го в това подобие на утроба и нежно заплиска вода около телцето му, за да го почисти от родилните течности, като му шепнеше нещо. Айда се вслуша в сумтенето и плача му и почувства, че най-дълбоката й същност им откликва, но макар че имаше вибрация, в момента бе прекалено смазана и изтощена, за да чуе мелодията. Жената пъхна показалеца си в гърне с мед и натърка венците на бебето. После добави малко сол, което го накара да обърне глава и да изврещи.

— Шшт, дете, шшт — прошепна тя. — От този ден нататък ще познаваш само сладките неща в живота.

Подсуши го в голяма ленена кърпа, уви го в меко одеяло, занесе го на Айда и го положи в ръцете й.

— Синът ви, мистрес — каза тя със сърдечна усмивка. — Толкова усилия положихте, за да го родите. Не е ли красив?

Айда погледна към малкото сбръчкано създание в сгъвката на лакътя си. Косата му беше тъмна и мокра, а очите му бяха с неопределен цвят, като на котенце. Можеше да види ехо от Хенри във формата на веждите му и извивката на ноздрите му. Ръцете му бяха като нейните и всяко пръстче беше увенчано с мъничък нокът. Малък, съвършен. Зад очите й запариха сълзи. Айда се чувстваше толкова уморена.

— Хубаво, здраво бебе — каза госпожа Елена. — С хубав силен глас и всичко, което трябва да си има един мъж. — И тя се подсмихна.

Айда се усмихна, застави устните си да се разтегнат дори докато плачеше.

— О, недейте. Всички майки плачат при раждането — започна да я успокоява добрата госпожа. — Това ще премине. Дребничка сте, но сте силна. Не се тревожете, всичко ще бъде наред.

Жените се погрижиха за излизането на плацентата, измиха Айда, настаниха я удобно, преместиха бебето в люлка до леглото и оставиха родилката да спи.

Когато се събуди, беше тъмно. Кепенците бяха затворени, а в свещниците горяха свещи. Бебешки плач накара изтръпналите й от болка мускули и гърчещата се утроба да трепнат. Това беше нов звук в живота й — звук, който все още трябваше да осмисли. Плачът на сина й. Чу мъжки глас, нисък и успокоителен, насили се да се надигне на възглавниците и видя Хенри, застанал до леглото с бебето на ръце. Беше развил пелените, за да го погледне, и на лицето му бе изписана широка усмивка на удивление.

Шумоленето на чаршафите му подсказа, че се е събудила, и той се обърна към нея:

— Даде ми огромен дар, любов моя — каза кралят. — Син, нов син! — Той погали малката мека извивка на бузката на бебето. — Ха! Има моя нос, виждаш ли?

Айда успя да се усмихне и да кимне, макар че се чувстваше изцедена и сълзите бяха опасно близо. Брадичката й затрепка и тя стисна зъби. Хенри се наведе над леглото, за да погали и нея по бузата.

— Той е силно и хубаво бебе и ще стане велик мъж. Ще се погрижа да стане така, обещавам ти. Ще се грижа и за двама ви. Не се тревожи за нищо.

Воят на бебето започна да става все по-силен и Хенри изглеждаше очевидно доволен да го връчи обратно на акушерката сега, когато вече го бе признал. Госпожа Елена уви новороденото в пелените му.

— Вижте дали вече е готов да засуче, мистрес — каза тя и под погледа на Хенри Айда сложи сина си на гърдата си. За миг бебето започна да търси напред-назад, а после откри това, което търсеше инстинктът му, и засмука ареола и зърното й. Плачът му веднага спря и той започна да суче. Между веждите му се образува малка бръчка. Айда го заразглежда, все още неспособна да повярва, че е излязъл от тялото й, този живот, създаден от греха на прелюбодеянието. През слабините й премина тръпка на чувство, когато осъзна колко е уязвим и зависим от нея.

— Кръщенето му ще се състои утре призори — оповести Хенри. — Кръстници ще бъдат графиня Де Уорън и Ева де Брок, а Джефри Фицпитър и главният свещеник на Йорк ще са мъжете кръстници. Брат ти ще представлява семейството ти. — Той не откъсваше поглед от сучещото бебе. — Исках да го кръстя Уилям, на прадядо ми.

— Както желаете, сир — отвърна Айда. Името не беше по-лошо от което и да било друго.

Хенри се усмихна.

— Подхожда му. Моят прадядо също е бил роден извънбрачно, но със собствени сили и Божията помощ първо е станал херцог, а после и крал. Синът ни може и да не е принц, но е с кралска кръв и ще израсне, като знае това.

Айда искаше да заплаче и да се разсмее в същото време. Чувствата й се люшкаха диво между възторг и отчаяние, но знаеше, че заради самата себе си и заради подсмърчащото вързопче в ръцете си някак трябва да намери сили да запази равновесието си.

 

 

Айда намести сина си в сгъвката на ръката си и се засмя, докато го гледаше как посяга към края на плитката й и към синята панделка, с която я бе завързала. Тук, в жилището си, тя се бе разделила с покривалото за глава, което носеше на обществени места, и това й даваше чувство на свобода, усещането, че детството й не е съвсем изчезнало. Детето беше сукало наскоро, бяха му сменили пелените, беше будно и готово за игра. Айда му се усмихна и то я възнагради с широка усмивка, която разкри голите му венци и накара тялото й да се разтопи от невъзможно силна любов, любов, от която й се доплакваше.

Обожанието не дойде веднага. Макар че в първите дни след раждането го кърмеше и се грижеше за него, тя все още бе стъписана и постоянно готова да се разплаче, бореше се с бушуващ прилив на объркани чувства; но на петия ден, когато се наведе над неговата люлка, отворените му очи срещнаха нейните и връвта, която бяха срязали при раждането, сякаш ненадейно се възстанови. Айда усети прилива на майчинството дълбоко в тялото си. Гърдите я заболяха, а утробата й се сви. Когато го вдигна и намести телцето му срещу ударите на сърцето си, тя усети резонанса. Както и да се бе стигнало до зачеването му, той все пак беше неин.

На малкото личице се изписа неимоверна съсредоточеност. Бебето успя да сграбчи плитката й и Айда се засмя, горда от сръчността му, защото Уилям беше едва на три месеца.

Тя гукаше над него и му казваше какво умно момче е, когато Хенри се върна от езда. Наметалото му бе осеяно с бодливи лепки, панталонът — кален, а бузите — пламнали от вятъра. Айда вдигна Уилям и направи реверанс. Хенри даде на нея и на останалите жени знак да станат и закрачи през стаята към майката с бебето.

— Как е моят млад мъж? — забоде кралят нежно пръст в гърдите на Уилям.

Бебето изгука и размаха ръчички. Хенри се засмя.

— Много е добре, сир — отговори Айда. — Опитва се да хваща различни предмети и през цялото време се оглежда наоколо. Всички жени казват, че е много умен.

— Като се има предвид кои са родителите му, това можеше да се очаква — ухили се Хенри и хвърли на Айда оценяващ поглед. — Изглеждаш добре — каза той. — Наистина много добре, любов моя.

Тя видя как погледът му се спуска към гърдите й и се зарадва, че след като накърми Уилям, закопча брошките, които затваряха роклята й.

— Наистина съм добре, сир — потвърди Айда и почувства как бузите й пламват.

Той сложи ръка на плитката й, сграбчи я, прокара палец по увитата коса — мъж, който вземаше алчно това, което синът му получаваше по време на нежна игра.

— Искам да се върнеш в спалнята ми — каза Хенри. — Още сега…

Айда се изчерви още повече. Знаеше, че останалите жени преднамерено гледат настрани и се преструват, че не са видели нищо. Четирийсет дни след раждането на Уилям тя отиде на църква и тъй като Хенри не я повика в леглото, Айда започна да мисли, че вече не го интересува. Позволи си да стане безучастна, изцяло погълната от бебето.

— Аз… аз все още кърмя сина ни — каза тя. — Грях е жената да лежи с мъж, когато кърми. Така твърди Църквата.

— Дай го на дойка — отвърна безцеремонно Хенри. — Няма причина лично да продължаваш да го кърмиш. Искам те в леглото си. Или вече няма да дойдеш там?

Айда преглътна. Тя беше пионка, която кралят можеше да мести по своя воля. Беше я уверил, че ще се грижи за нея и за сина им, но това си имаше условия.

— Сир, ще дойда — каза Айда, — но мислех, че вече не се интересувате от мен.

Той й се усмихна кратко.

— Не, просто чаках да настъпи подходящият момент. Загрижеността за детето ти прави чест, но нищо няма да му стане на гърдата на дойка.

Айда подаде сина си на Ходиерна и се почувства изпразнена вътрешно. По-възрастната жена сложи ръка върху нейната в жест на съчувствие и подкрепа.

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш — прошепна тя, сякаш изричаше благословия. — Не го забравяй, моето момиче. Бъди като водата. Минавай покрай всичко, открий своята собствена пътека. Камъкът смазва, а мечът разрязва, но реката изглажда камъка и покрива стоманата с ръжда.

Нетърпението на Хенри продължи и в спалнята му, където той почти не си направи труда да дръпне завесите на леглото, за да се уединят, преди да се нахвърли върху нея. Не съблече нито своите, нито нейните дрехи, но сумтейки тихо от усилие, задърпа настрана вълна и лен, улови члена си в ръка и нахлу в Айда. Първият непоносим шок от навлизането я накара да извие гръб, но после тя се овладя до състояние на пасивно подчинение. Изминала беше почти година, откакто Хенри легна с нея за последен път, и когато си помисли, че всичко ще започне отново, й се стори, че над живота й се спуска тъмен облак.

Хенри бързо премина към същината и свърши също толкова бързо, така че Айда се почувства като кокошка под петела в селския двор. Задъхан, кралят се изтърколи настрана, а тя събра краката си и дръпна полите си надолу, опитвайки се да не обръща внимание на горещата течност между бедрата си. Чувстваше се използвана и омърсена, наистина като курва. Зачуди се защо я поиска конкретно за такова действие, когато можеше да го получи от всяка дворцова проститутка. Може би се опитваше да си възвърне обратно територията.

Той седна в леглото и я погледна. Все още дишаше тежко от усилието.

— Сега имаш тяло на жена — каза Хенри и Айда си помисли, че думите му звучат почти като обвинение. Дясната му ръка последва думите и се плъзна по гърдите, кръста и ханша й.

— Нямах ли и преди такова тяло, сир?

Той вдигна рамене.

— Преди нямаше опит с толкова… неща от живота.

— Защото все още не беше носило живот.

„Не само тялото ми се е променило“ — помисли си Айда. Характерът й също се беше променил — невинното момиче се бе превърнало в по-предпазлива и с повече познания жена. Тя се зачуди дали с припряното любене Хенри не се бе опитал да открие това момиче, да улови това, което вече си е отишло.

Той я помоли да разтрие раменете му и когато застана зад него, Айда забеляза в косата му нови сиви кичури. Бащата на детето й не беше млад мъж.

Хенри въздъхна и започна да се отпуска под пръстите й.

— Никой не може да го прави като теб — каза той. — Много е приятно.

— Дори Кристабел? — попита Айда и в гласа й трепна усмивка, когато спомена името на придворната блудница, която беше най-честата партньорка на краля, докато Айда беше бременна и в периода след раждането.

Хенри се засмя развеселено.

— Ревност ли чувам?

— Не, сир, какъв смисъл би имало? Кралете правят каквото пожелаят.

— Ах, де да беше вярно!

Той замълча и Айда не се опита да подхване разговор — възползва се от момента, за да потъне в собствените си мисли. Не възнамеряваше да дава сина си на дойка и ако това беше незачитане на Божия закон и желанията на Хенри, така да бъде. Ходиерна й бе казала, че жена, която кърми, рядко има месечно кръвотечение или забременява, така че това беше още един метод за предотвратяване на зачеване. Преди раждането на Уилям мисълта да се противопостави на Хенри й се струваше невъобразима. Той може и да се държеше с нея като с пионка, но Айда започваше да осъзнава, че ако иска да има думата за събитията в собствения си живот, сама трябва да стане играч, а не фигура, местена напред-назад по волята на друг. Но това щеше да означава да обмисли всичко сериозно. Преди да направи ход, човек трябва не само да знае правилата на играта, но и да разбира от стратегия и как да играе, за да спечели.

 

 

— Пак Нормандия — изгледа Джулиана изпитателно сина си. — Кога тръгваш?

— След една седмица — отговори Роджър.

Беше дошъл да посети майка си във вдовишкото й жилище в Дувъркорт. Около краката й пърхаха гълъби и кълвяха зърното, което им разпръскваше. Априлското слънце блестеше по наскоро израсналата трева, а въздухът ухаеше на свежа зеленина. Господарската къща се радваше на първата истинска топлина за годината, а дървените плочи на покрива издаваха малки цъкащи звуци, сякаш къщата предпазливо протягаше и свиваше невидими крайници.

— Значи няма да платиш откупа — каза тя. Говореше за данъка, който бароните можеха да платят в замяна на ежегодната си военна служба.

Роджър поклати глава.

— Не и когато мога сам да надзиравам хората си и да изпълнявам дълга си лично. Освен това така ще мога да посетя Монтификет и Корбон, както и останалите си имоти в Нормандия.

Погледът й се изостри.

— Но ще останеш близо до краля?

— Няма да му позволя да забрави за присъствието ми. Той не показва признаци, че скоро ще вземе решение за земите на баща ми, но му служа колкото се може по-добре, като в същото време си създавам съюзи и връзки в двора.

— Твоят час ще дойде, усещам го.

Роджър въздъхна.

— Надявам се, но деверът на Гундреда стана главен съдия и това не ми помага особено. Докато той разполага с такава власт, аз нямам шанс да получа наследството си.

Джулиана повдигна тънка златна вежда.

— Ранулф де Гланвил може и да е главен съдия, но той не е целият двор.

— Ще направи всичко по силите си, за да подпомогне интересите на собственото си семейство. Единственото, на което мога да се надявам, е да не се подхлъзна и да не загубя почва под краката си. — Направи кисела физиономия. — Много съм търпелив.

— Ти си като котел с вода над бавен огън — каза майка му. — Водата се надига бавно до точката на кипене, но няма нужда от много подклаждане, за да кипне.

Роджър я погледна въпросително.

— Мисля за Форнъм.

Той поклати глава.

— Не е същото. Тогава нямаше смисъл да чакам, след като веднъж взех решението да си тръгна, защото нямаше какво да чакам. Този път в края на пътя ми ще има награда…, а ако няма, вината няма да е моя.

Джулиана наблюдаваше как гълъбите кълват зърната около елегантните й обувки.

— И все пак, сине, го носиш у себе си. Стилът ти на езда ми подсказва, че у теб гори вътрешен огън.

— Никога не ми се е случвало да не се овладея — отвърна отбранително той.

— И това е много добре — изгледа го сериозно Джулиана.

Две прислужнички минаха покрай тях на връщане от млекарницата, където бяха правили сирене. И двете се поклониха на Роджър и Джулиана. Едната приличаше малко на Айда де Тосни със забележителните си кафяви очи и блестящи тъмни вежди и погледът на Роджър се задържа върху нея. Както винаги, майка му беше много наблюдателна.

— Може би трябва да се ожениш изгодно, докато чакаш Хенри да благоволи да вземе решение — каза тя.

Роджър направи физиономия.

— И това е част от подаръка на краля. Като пряк негов васал не мога да се оженя без позволението му, а той ще ми разреши само партия, която е изгодна за самия него.

— Но досега самият ти не си ли се замислял за възможна партия?

Златистокафявите й очи бяха прекалено проницателни.

— Нищо по-сериозно от мимолетна мисъл — отвърна стеснително Роджър. — Има много време.

— Сега казваш така — предупреди го Джулиана, — но докато не се ожениш и не създадеш деца, синовете на Гундреда са твои наследници. Трябва да помислиш за това.

Той неловко раздвижи рамене. Тази подробност беше дразнеща, но се бе примирил с фактите. Беше честен с майка си — наистина не съществуваше жена, за която сериозно да е обмислял да се ожени, защото нямаше нито една, чиято зестра и характер да отговарят на изискванията му. Айда беше само мечта, а Роджър бе достатъчно практичен и знаеше разликата между мечти и реалност.

Глава 12

Валон, август 1180

Роджър пристигна във Валон в един летен следобед, след като потегли от земите си край Байо предишния ден. Едва бе превалило пладне и докато той слизаше от седлото край поилката в прашния двор до конюшните и подаваше юздите на жребеца си на коняря, слънцето изгаряше гърба му като разтопена монета.

Избърса чело в долната част на ръката си и се отправи към отсрещната страна на двора, за да прогони от бедрата и хълбоците си схващанията от дългата езда. Звукът на гласове и смях го привлече към градината зад оборите, отделена с ограда и украсена с дървена решетка с увивни рози, орлови нокти и други подбрани цветни удоволствия. Жените от двора се бяха събрали в убежището и слушаха трио музиканти, докато шиеха и тъчеха. Бяха разпънали украсени с ивици шатри, за да осигурят сянка, и имаше изложени подноси с храна: малки плодови сладки, хляб, сирене и кани с вино. То накара Роджър да осъзнае колко е жаден. И там, сред жените, той зърна Айда с невръстния й син. Стройна и жизнерадостна в роклята си от червена коприна, тя се смееше и вдигаше бебето над главата си, докато му пееше. То й гукаше в отговор и размахваше свободните си от пелени ръце. Гледката прониза Роджър и той понечи да се оттегли, но Айда вдигна глава, забеляза го и му направи знак да влезе в градината. Смехът все още озаряваше лицето й като слънчева светлина.

Притиснат по този начин, Роджър нямаше друг избор, освен да се приближи, както си беше изцапан и потен от пътуването.

— Поздрави, милорд Бигъд — каза тя и успя да се поклони, макар че държеше бебето на хълбока си. Момченцето имаше ореол от мека тъмна коса и ярките лешниковокафяви очи на Айда.

— И на вас, мистрес — поклони се Роджър. — Изглеждате добре. — „Повече от добре — помисли си той. — Достатъчно добре, за да ви схрускам.“

— Наистина съм добре, милорд. А вие? — На бузите й се появи деликатна руменина. — Мина известно време, откакто ви видяхме в двора за последен път.

— Да, добре съм. — Роджър потупа по дрехите си. — Уморен от пътуване, но нищо, което да не се оправя с едно измиване.

Чуваше колко сковано и неловко звучи гласът му и точно така се чувстваше — скован като дърво.

— Трябва да вървя — каза той. — Налага се да се погрижа за някои неща.

Ясно осъзнаваше, че другите жени ги гледат и си шепнат зад дланите си.

— Не исках да ви безпокоя.

— Не сте ме обезпокоили — усмихна се Айда и премести бебето на хълбока си. То погледна към Роджър и засмука дебелите си пръстчета. На китката му бе завързана сплетена синя панделка. Носеше малка ленена ризка с миниатюрни бродирани шевове около вратлето. — Моля, насладете се на градината, ако искате. Пийнете малко вино, сигурно сте жаден.

Роджър поклати глава.

— Благодаря ви, мистрес, но трябва да тръгвам. Може би друг път.

Поклони й се и се отдалечи, като се наруга наум, задето се държи като оръженосец с вързан език. Знаеше, че за някои мъже е лесно да водят безцелен разговор с дами и завиждаше на Уилям Маршал и подобните му, задето винаги знаеха какво да кажат и веднага се чувстваха съвсем естествено в женска компания. А той изпита огромна болка, докато гледаше как Айда се смее заедно с бебето, облечена в червена рокля, подчертаваща стройната й фигура. Айда принадлежеше на Хенри; не беше отредена за него. Роджър се взираше в нещо, което не можеше да си позволи.

Айда го проследи с поглед как се отдалечава и изпита остро разочарование. Би се радвала той да остане, но знаеше защо й отказа. Дори мъжете, които дръзваха да флиртуват с нея, бяха внимателни, понеже никой не искаше да предизвика гнева на Хенри, а Роджър повече от всеки друг имаше причина да не дръзва да го разгневи. Тя се върна при жените и седна между тях със сина си в скута. Без да обръща внимание на побутванията, шегите и кикота им, Айда даде на бебето една коричка и то я задъвка с четирите си млечни зъбчета. В очите й се появи изражение, издаващо, че умът й е безкрайно далеч.

 

 

— Искала си да говориш с мен — каза Жослин.

Айда вдигна глава от одеялцето за люлка, което шиеше от парчета плат, останали след ушиването на рокли. В долината Йор духаше студен февруарски вятър, но в него се долавяше и оптимизмът на пролетта. Не беше виждала брат си от миналото лято, защото Жослин отсъстваше от двора, но сега се бе върнал и тя се възползва от възможността, докато я имаше. Той беше достигнал пълнолетие, получи владението на собствените си земи и следователно беше независим мъж, макар и много млад и опипващ предпазливо пътя си.

— Да — каза Айда и се премести на пейката, за да му направи място да седне и да протегне крака към огъня. Намираха се в една от най-горните стаи в Иври, пълна с много други жени, но сега те се бяха поотдръпнали, за да я оставят насаме с Жослин.

Бебето Уилям се заклатушка към вуйчо си, стиснало в ръка топка от натъпкана с вълна кожа.

— Вече ходи? — попита усмихнат Жослин.

— Отпреди Коледа — грейна от гордост лицето на Айда. — Толкова е бърз и умен. И вече говори.

— Топка — реши да потвърди Уилям хвалбата на Айда. — Топка, топка, топка!

На последното повторение се засмя и хвърли играчката си. Жослин я хвана и внимателно му я върна.

— Предполагам, че кралят е луд по него?

— Така е — потвърди замислено Айда.

Хенри не беше редовен посетител в детската стая, но и не забравяше сина си. Когато идваше, винаги изглеждаше запленен и развеселен от делата на малкия. А също така и горд.

— Какво има? — попита Жослин.

Айда поклати глава.

— Нищо, но искам да те помоля за нещо.

Брат й вдигна топката, която бебето отново хвърли, и махна широко с другата си ръка.

— Казвай. Ако мога, ще ти помогна. Знаеш, че е така.

Сега, когато се бе стигнало до това, думите заседнаха в гърлото на Айда. Тя сведе поглед към ръцете си, добре поддържани и украсени с пръстените, които й е подарил Хенри.

— Отдавна си мисля за това — подхвана най-после колебливо тя. — Всъщност започнах скоро след раждането на Уилям… Не ми беше лесно да стигна до това заключение.

Айда погледна настрани и видя, че отпуснатата поза на Жослин се е променила, когато той осъзна, че няма да чуе простичка молба за нещо обикновено и домашно. Смелостта й почти изчезна, но тя знаеше, че ако не довърши, мигът ще отмине и вината ще е само нейна.

— Кралят има много жени — продължи Айда, след като си пое дълбоко въздух — и знам, че един ден ще се умори от мен.

— Но ти все още ще си важна за него — потупа я по рамото Жослин в непохватен опит за утеха. — Ти си майката на сина му.

— Да, но искам да съм нещо повече от една от любовниците на краля! — възкликна страстно Айда. — Искам съпруг и дом, и да бъда пречистена от греха. Искам да съм почтена съпруга, а не кралска блудница.

Последната дума го накара да потръпне.

— Не си блудница! Никога не го казвай! Забранявам!

— Тогава каква съм? — попита тя. — Красивите думи не променят това, което е скрито под тях. Ако ме повика в стаята си, в леглото си, аз съм длъжна да отида. Това ли е животът, който искаш за сестра си?

Жослин прочисти гърлото си. Изглеждаше притеснен.

— Не — каза той. — Разбира се, че бих предпочел да те видя задомена и установена.

Айда погледна към брат си, изпълнена с лошо предчувствие, и се запита дали ще е способен да направи това, което искаше от него. Но какъв друг избор имаше, освен да опита?

— Тогава искам да му предложиш да ме омъжи — каза тя. — Вече нямаш настойник. Имаш правото да поискаш това от него.

Жослин изглеждаше замислен.

— Наистина ли това е желанието ти?

Тя вирна брадичка.

— Да. Ако не беше, нямаше да те моля, защото знам, че е трудно.

Жослин разроши косата си на тъмни щръкнали кичури и заприлича на момче. Вярата на Айда в него се разклати допълнително.

— Имаш ли някого предвид? — попита той.

— Да — отговори Айда, вдигна малкия Уилям на коляното си и го целуна по темето. — Искам да му предложиш Роджър Бигъд.

Брат й сви устни, без да казва нищо. Айда потисна паниката си и зачака. Дишането й беше леко и тихо като на сина й.

Най-накрая Жослин кимна.

— Той е почтен мъж и с готовност ще го приема за шурей, но не знам дали кралят ще одобри. Може да пожелае да те задържи за себе си.

— Точно затова трябва да действаш много внимателно. Не искам да започне да ревнува или да се съмнява в предаността ми към него. В миналото е преживявал не едно и две предателства и ще е твърде лесно да предположи, че това е и моето намерение, макар че нищо не би могло да бъде по-далеч от истината.

— Роджър Бигъд знае ли за мислите ти?

Айда поклати глава.

— Не, и аз не знам какви са неговите. Надявам се да го заинтересувам достатъчно, за да се съгласи, но осъзнавам, че положението му пред краля е деликатно.

— А това няма ли да наруши равновесието?

— Не и ако Хенри повярва, че идеята е била негова.

Жослин я измери с поглед, изпълнен с изненада и предпазливост.

— Отдавна мислиш за това, нали?

— Да — призна тя, — защото, ако не се заема сама, няма да имам право да се оплаквам, когато накрая Хенри сам ми избере съпруг.

Жослин въздъхна и стана.

— Не ти обещавам нищо, сестричке, но ще видя какво мога да направя.

Стомахът на Айда се сви от облекчение и нервност. Тя целуна брат си по бузата за сбогом.

— Благодаря ти.

Жослин се усмихна накриво.

— Това го запази за после — каза той. — Може и да не успея.

 

 

Хенри изгледа изпитателно младия мъж, на когото току-що бе наредил да стане от мястото, на което е коленичил. Жослин де Тосни изглеждаше притеснен и не го свърташе на едно място — все още не бе усвоил дворцовото изкуство на лицемерието и самоконтрола. Кралят го гледаше със същия интерес, с който би наблюдавал кутре, което се запознава с опасностите от гоненето на оси. Жослин му бе поднесъл дар — златно цвете, украсено със сапфир. Хенри остана впечатлен от подаръка и реши, че вместо да го дари на Църквата, както обикновено се правеше с подобни предмети, може да го задържи в спалнята си.

— Доколкото разбирам, искаш да ме помолиш за някаква услуга — каза сухо той и прокара показалец по връхчетата на едно от твърдите блестящи листа.

Младият мъж се огледа наоколо, преценявайки кой още може да ги чуе. Хенри потисна усмивката си. Епископите на Байо и Уинчестър нямаше да се заинтересуват от това, което имаше да каже този млад въздухар.

— Сир, искам да говоря с вас за сестра си.

Хенри вдигна любопитно вежда.

— Така ли?

Де Тосни се изчерви.

— Чудех се какво възнамерявате да правите по въпроса с брака й.

Думите му наистина изненадаха Хенри. Той не очакваше, че подобен въпрос изобщо би влязъл в главата на младия мъж, макар че, разбира се, това можеше да е първото показване на мускули от страна на Жослин. Опитът да упражни авторитета си по домашен въпрос беше добро начало на подходяща почва. Заинтригуван, Хенри реши да види накъде клони Жослин.

— От време на време съм мислил по въпроса — рече кралят с жест, който подсказваше, че очаква разбиране по мъжки. — Само глупак не би осъзнал, че много мъже искат да се оженят за нея.

Наистина беше мислил да я омъжи за някой придворен като награда. В последно време тя рядко споделяше леглото му. Докато увереността й като майка нарастваше и я отдалечаваше все повече от предишната й свежа девствена невинност, Хенри се бе насочил към други завоевания, но компанията й все още му беше приятна. Да я гледа как седи и шие в стаята му беше почти като това да усеща до краката си любима хрътка, пък и никой не можеше да разтрива раменете му като нея.

— Разбира се, сир, но според мен един изпъква сред другите и мисля, че ще й подхожда.

Хенри направи окуражителен жест.

Жослин пристъпи от крак на крак.

— Сир, моля за разрешение да обсъдя въпроса с Роджър Бигъд.

Заинтригуван и леко изненадан, Хенри се облегна назад на стола си и притисна показалец към устните си. Предложението бе достатъчно разумно от гледна точка на Де Тосни. Всъщност Бигъд беше добра партия за Айда. В момента го нямаше в двора — беше прекосил Ламанша след коледните тържества в Льо Ман, така че кралят се съмняваше той да е подсказал на Жослин тази молба. Интересно.

— Защо Роджър Бигъд изпъква сред другите? — попита той направо.

Жослин се изчерви.

— Има земи в Източна Англия, които граничат с моите. Добър воин е и познава закона. Ще се отнася към сестра ми с уважение.

— Въпреки репутацията на баща му относно земите и жените? — попита цинично Хенри. — На твое място бих се тревожил.

— Синовете и бащите не са едно и също, сир.

Хенри се засмя горчиво.

— Ако е така, толкова по-зле за мен и толкова по-добре за Роджър Бигъд. Сестра ти казвала ли ти е нещо?

— Няма да се противопостави, ако дадете разрешение.

Хенри присви очи.

— А Роджър Бигъд?

— Не знае нищо по въпроса, сир. Нямаше смисъл да го занимавам, без да съм получил съгласието ви.

— Значи идеята е изцяло ваша?

— Да, сир.

Хенри изгледа скептично почервенелите уши на Жослин. Помисли си за Айда в стаята си, седнала тихо над своята бродерия. Помисли си за усмивката, от която на бузите й се появяваха трапчинки, за дяволитото й чувство за хумор и за успокоителното движение на ръцете й по напрегнатите му мускули. Не искаше да си мисли, че тя никога повече няма да направи това за него. И със сигурност не искаше да си я представи как го прави за друг, по-млад мъж. Роджър Бигъд бе забележително търпелив, спокоен и усърдно работещ, въпреки че въпросът за наследството му се влачеше от четири години насам. Не беше направил проблем, задето едната трета отиваше в кралската хазна вместо в неговата, нито бе възразил на загубата на доходи от оспорваните земи, която възлизаше на няколкостотин хиляди лири всяка година. Инертността, изглежда, му беше вродена, но Хенри подозираше, че под нея тлее огън, който всеки момент може да пламне. Ако дадеше Айда на Роджър и Роджър се разбунтуваше, Айда щеше да се озове въвлечена в това, а Хенри не го искаше. Но пък ако му я дадеше, тази дребна отстъпка можеше да е достатъчна да го държи кротък, особено ако му отстъпеше като сватбен подарък няколко от именията в Източна Англия, които сега се намираха под попечителството на короната. Хенри погледна с присвити очи към Жослин, който безуспешно се мъчеше да си придаде вид на подмилкващ се придворен.

— Предложението е интересно — рече кралят. — Но е много сериозно и трябва да помисля повече, преди да взема решение. Не ти отказвам, ала в момента не съм готов да ти дам и разрешение.

— Сир, разбирам — поклони се Жослин.

Хенри погледна зад него, където още молители чакаха да му предложат дарове в замяна на изслушване.

— По-късно пак ще говорим — добави кралят и скъта разговора в ъгълчето на съзнанието си.

 

 

Под надзора на Ходиерна Айда смачка в едно хаванче съставките за благоухание за коса — розови цветчета и пореч, мускатово орехче и галангал. От сместа се надигна вълшебен аромат, свеж и чист, но със знойна пикантна топлина.

— Сега добави розовата вода — нареди Ходиерна, — но внимателно, лъжица по лъжица.

Айда се подчини. Обичаше тази работа и я биваше за нея, защото беше старателна и имаше усет за всички практични неща. Ходиерна често я учеше на стари знания и рецепти, макар че Айда не възнамеряваше да използва често рецептата, в чиито съставки влизаше мъртъв гущер, при все че обещаваше да направи тъмните мигли гъсти и лъскави. Тази конкретна рецепта беше за благоухание, което трябваше да се прокара с гребен през чиста суха коса.

— Да, отлично — измърмори Ходиерна. — Сега трябва да… — и вдигна глава. — Имаш посетител, мистрес.

Айда се обърна, видя, че към тях се приближава Жослин, и дъхът й секна. Ходиерна направи реверанс и дипломатично се отдалечи, за да поговори с една от другите жени.

Много внимателно Айда пресипа творението си в друга купа, като го прецеди през парче чист лен. Престори се на спокойна, макар че изражението на брат й й подсказа това, което думите му все още не бяха.

— Отказа, нали? — попита сковано тя.

Жослин надникна в плата и подуши ароматната кафява смес.

— Не, каза, че му трябва време да помисли.

Айда разбърка утайката.

— Все едно казва, че не е съгласен или че ще му трябва много дълго време да го обмисли. — За миг очите й запариха и се наложи да направи усилие, за да преглътне. Какво друго всъщност бе очаквала да чуе?

— Според мен наистина го мисли — увери я искрено Жослин. — Просто се изненада, това е всичко — пък и не беше сигурен за Роджър Бигъд. Не му вярва. — А после изражението му се поразведри. — Но не беше против идеята да ти намеря съпруг. Не се тревожи за това.

Айда стисна устни. В двора имаше неколцина неженени барони и рицари, които я караха да мисли, че по-скоро би останала кралска любовница, отколкото да стане съпруга на някого от тях.

— Радвам се, че според него трябва да се омъжа — каза най-накрая тя, — но няма да отида от врящия тиган право в огъня.

Жослин изпъна рамене.

— Роджър Бигъд не е единственият мъж на света, сестричке. Не е единственият, който ще придаде престиж на рода ни.

— Да, но няма да се омъжа за някого, просто защото по една случайност се е оказал наблизо.

Брат й изглеждаше наскърбен.

— Нали сама ми каза, че не си доволна от участта си. Ако единственият мъж, когото ще приемеш, е Роджър Бигъд, може да ти се наложи доста да почакаш.

Айда изправи гръб, вдигна лена и видя как утайката бавно се потапя в купата. Концентрираният аромат беше силен и женствен и засили решителността й. Тя погледна упорито към Жослин.

— В такъв случай ще почакам.

Той нетърпеливо сви рамене.

— Срещала си го само няколко пъти за по минута-две в двора.

— Ще срещна ли друг за по-дълго?

— Ами ако ти намеря друг подходящ кандидат, докато го чакаш да се върне? Няма ли поне да помислиш?

Айда вдигна рамене.

— Да — съгласи се, за да угоди на мъжкото му чувство за авторитет, макар че не смяташе да прави нищо подобно.

За един дълъг миг Жослин остана загледан в нея, а после поклати глава и й се усмихна раздразнено.

— В такъв случай чакай Бигъд и се моли кралят да го направи граф. Тогава ще станеш графиня.

Айда бе мислила и за това по време на бленуванията си. Графиня на Норфолк. Господарка на Източна Англия. Мисълта я караше да се чувства така, сякаш се взира в морето от сигурното си място на брега. Но нека Жослин си мисли, че това е един от мотивите му. Да имат граф в семейството беше голям престиж и даваше по-голяма сигурност от всяка благосклонност, която би могла да получи кралската любовница.

Брат й помириса сутрешната й работа.

— Какво е това, любовен еликсир ли?

Тя го изгледа изпитателно.

— Пийни и виж.

Той се засмя и поклати глава.

— Не бих посмял.

Поклони се на другите жени и излезе от стаята.

— Е? — попита Ходиерна, когато се върна при Айда. Беше вдигнала малкия Уилям и го крепеше на закръгления си хълбок.

Айда въздъхна тежко и пое сина си в ръцете си.

— Сега — каза тя — ще чакаме.

И се зачуди колко ли твърдост на духа ще й е необходима.

Глава 13

Шинон, Великден 1181

През последните години на Айда често й се налагаше да се справя с нови и трудни преживявания, които подлагаха духа й на почти непосилни изпитания, но никога не бе изпитвала такъв ужас; никога не се бе чувствала толкова безпомощна. Легнала на леглото до малкия си син, тя избърса горящото му телце с хладка розова вода и се загледа как гърдите му се надигат и спадат бързо като на задъхано куче, докато треската го поглъщаше. Телцето му беше покрито с петна и вече бе повръщал няколко пъти тази нощ. Сега повдигането бе отминало, но на негово място дойде бухаща кашлица, която го разтърсваше толкова силно, че не оставяше място за дишане, още по-малко за сълзи. Айда успя да му даде малко мед и вода и макар че беше почти отбит, тя започна отново да го кърми, отчасти с надеждата Уилям да поеме нещо хранително и отчасти за нейно успокоение.

Внимателно избърса горящото му телце и му изпя някаква глупава песничка за птичка в клетка. Той скимтеше и подсмърчаше. Очичките му бяха отворени, но невиждащи и матови като кафяви камъчета. Айда беше чула, че в града върлувала треска; другите жени се опитаха да го запазят в тайна от нея, но тя знаеше, че няколко деца са умрели, включително и невръстният син на един обущар, който беше на същата възраст като нейния. Обзета от вина и ужас, обляна в сълзи заради болката на майката, загубила детето си, Айда се помоли на свети Климент и свети Буено да й помогнат, запали свещи, даде милостиня и се помоли на Бог да пощади Уилям.

Тя отново изцеди плата и усети топлината, която идваше от вътрешността на мокрия плат, докато бършеше сина си.

— Пресвета Дево — прошепна Айда. — Не позволявай той да страда за греховете ми. Не го оставяй да умре. Вместо това вземи мен!

Года се приближи до леглото и внимателно я докосна по рамото.

— Милейди, търсят ви.

Айда вдигна глава през умопомрачението си и срещна погледа на Бомон, един от церемониалмайсторите на Хенри. В очите му просветваше съчувствие, но лицето му беше безизразно.

— Кралят заповядва да отидете при него, мистрес.

Айда се ужаси.

— За бога! Синът му е болен и животът му е в опасност. Нима иска от мен да загърбя майчинския си дълг?

Бомон пристъпи от крак на крак.

— Милейди, това може да ви каже кралят, а не аз. Аз само му се подчинявам, както трябва да правим всички ние. Съжалявам, че детето е болно, но има други жени, които могат да се грижат за него, докато ви няма.

— Тези жени не са майка му — процеди тя през стиснати зъби.

— Въпреки това, мистрес — поклони й се Бомон, но й показа пределно ясно, че няма друг избор.

Айда се надигна от леглото. Знаеше, че сигурно изглежда ужасно, мръсна и разрошена, ала нямаше намерение да се преоблича и парфюмира за Хенри. Нека я види такава, каквато беше — измъчената отчаяна майка на дете, което се бори да задържи живота в телцето си. Единствената й надежда бе, че Хенри ще забележи в какво състояние е и веднага ще я изпрати обратно при сина им.

— Аз ще се погрижа за него — приближи се до леглото Ходиерна. — Той ще е добре с мен, нали, миличко?

Тя сковано се отпусна на болните си от артрит колене, взе плата от Айда и започна да бърше бебето.

— Върви, направи това, което трябва — каза и й хвърли поглед, изпълнен с предупреждение и разбиране.

Някак си Айда успя да направи в ума си място за нещо друго, освен за тревогата си и се съсредоточи върху това, което Хенри искаше от нея. Колкото по-скоро изпълнеше дълга си към него, толкова по-скоро можеше да се върне при сина си.

Кралят я очакваше в спалнята си, където крачеше неуморно пред огъня. В стаята имаше неколцина прислужници, но присъствието им беше дискретно и Хенри очевидно бе отделил малко време, за да остане сам със себе си. Когато Айда влезе, той погледна към нея, усмихна се и й направи знак да се приближи.

— Липсваше ми, скъпа. — Взе ръцете й в своите, целуна я по устните, а после я задържа малко назад, за да я погледне.

— Сълзи? — Прокара палец по мократа й буза. — Какво значи всичко това?

Айда подсмръкна и избърса ръката си в широкия ръкав на роклята.

— Съжалявам, сир. Синът ми… нашият син Уилям… Той е болен от петнистата треска и се боя за него. Мислех… — гласът й се пречупи. — Мислех, че знаете.

Гласът му беше умиротворителен:

— Скъпа, наистина знам, както знам и че ти трябва почивка. Нека другите се погрижат малко за него. Лекарят казва, че щом треската премине, той ще се оправи.

Хенри я привлече към леглото, накара я да седне и да изпие чаша вино със захар и подправки.

— Сир, знам какъв е дългът ми към вас — рече Айда, докато оставяше чашата, — но аз съм негова майка. Трябва да съм при него.

Тя го стисна умолително за ръкава. Виното тежеше в стомаха й като разтопено олово и я караше да изпитва чувство на гадене.

— Значи вече не носиш пръстена ми? — попита остро кралят.

Айда преглътна.

— В ковчежето ми е. Свалих го, докато се грижех за сина ни. Не исках да го одраскам и бях прекалено притеснена, за да се сетя да си го сложа, когато ме повикахте.

Чу задъханата паника в гласа си и разбра, че не се справя добре със ситуацията.

Нетърпелива гримаса набразди челото на Хенри.

— Сега другите жени ще се погрижат за него — изръмжа той. — Всичко ще се оправи, казвам ти.

Тя кимна мълчаливо.

— Айда, погледни ме — настоя Хенри и вдигна брадичката й с показалец, за да огледа лицето й. — Ах! — Гласът му се смекчи. — Ти си красиво, красиво момиче и аз много те обичам.

Гърлото на Айда се сви така, че тя почти се задави. Какво трябваше да отговори?

— Доколкото разбирам, брат ти е говорил с теб?

— За какво, сир? — изгледа го неразбиращо тя, защото съзнанието й бе обсебено от сина й и от нуждата да се върне при него.

— За идеята му да те омъжа за Роджър Бигъд.

Думите му накараха дъха й да секне. Стори й се, че са я ударили през лицето с мокра кърпа и за миг единственото, което успя да направи, беше да се взре в Хенри с отворена уста, зашеметена. Не можеше да се справи и с това, освен с всичко друго.

Хенри попита раздразнено:

— Да разбирам ли, че не е говорил с теб?

Айда се помъчи да се съсредоточи, да насочи мисълта си натам, където трябваше да бъде в този момент.

— Сир, говори, но оттогава мина доста време. Каза ми, че обмисляте въпроса.

— Все още го обмислям, любов моя. Той каза, че нямаш възражения. Вярно ли е?

Стомахът й кипна. В гърлото й се надигна киселина.

— Не, сир — прошепна тя. — Нямам възражения.

— Бракът с него ще ти се стори ли поносим?

Той погали косата и врата й с опакото на ръката си, Айда затвори очи и си заповяда да не повръща.

— Изглежда почтен мъж, сир.

— И си готова да се откажеш от живота в двора заради него? От всичките си рокли, от всички танци и развлечения?

Айда се помъчи да овладее дишането си.

— Ще направя всичко възможно да се приспособя, сир.

— Ти си не само красиво, а и смело момиче. Понякога се оказва, че нежните и деликатните са тези, които притежават най-голяма сила.

Тишината се проточи за няколко удара на сърцето. Айда чу как една свещ изпращява върху някакъв примес във восъка, забеляза как пламъкът трепка и припламва пак. Опита се да не си представя, че вижда живота на сина си — трепкаща между живота и смъртта свещ.

— Не искам да се отказвам от теб… — измърмори Хенри, обърна лицето й към себе си и я целуна, отначало нежно, но после все по-собственически и енергично. — Не искам да те отстъпя на друг мъж.

Докато я любеше, Айда се оттегли вътре в себе си и отдели ума си от тялото. „Скоро ще свърши“ — каза си тя. И тогава можеше да се върне към своето бдение над Уилям. За другите неща щеше да мисли по-късно, защото не можеше да гледа едновременно в две посоки.

Хенри свърши, легна до нея, за да си поеме въздух, и преметна ръка над очите си. Айда прехапа устна, загледа се във върха на балдахина и се зачуди кога кралят ще й даде разрешение да си тръгне. Свещта все още гореше, но докога? Айда я гледаше и се боеше да не се разтече отново на вадички. Събра краката си.

Хенри обърна глава на бродираната възглавница.

— Може би вече съм те загубил — каза той с уморена въздишка. — Облечи се и се върни при детето. Тази вечер няма да те безпокоя повече.

Айда припряно навлече ризата си.

— Благодаря ви, сир!

С облекчението, че й позволява да се върне при Уилям, се появиха благодарността и вината. Беше си помислила, че може да я накара да остане, за да му разтрие гърба или краката.

— Утре сутринта ще дойда да го видя — каза Хенри. — И теб — и я целуна по бузата.

Айда се втурна обратно към стаите на жените. Матилд, една от прислужничките, която бе родила наскоро, държеше Уилям на гърдата си, а той спеше, все още налапал зърното й. Бузките му бяха лъскави и червени като ябълки. Ходиерна седеше до момичето и наблюдаваше и него, и бебето. Айда усети буря от любов към сина си и ревност, когато видя, че друга го кърми.

— Вече се поуспокои и сега спи, Бог да го благослови — усмихна се Ходиерна. — Струва ми се, че състоянието му се е подобрило малко.

Айда бутна полите си на една страна, за да не й пречат, седна на леглото и взе Уилям от Матилд, без да я поглежда. Момичето прибра гърдата си обратно в процепа за кърмене на своята рокля и размени унил поглед с Ходиерна. Уилям изхленчи, но докато майка му го гушкаше и го галеше по лицето, той се успокои. „Може би вече не е толкова горещ“ — помисли си тя. Поне за момента треската беше спряла да се надига.

Ходиерна и Матилд тактично се отдалечиха, за да оставят Айда насаме с детето. Ходиерна се спря, сложи ръка на рамото й и я целуна майчински по слепоочието. Айда прошепна „благодаря“ на двете жени, изпълнена с разкаяние и вина за ревността си сега, когато Уилям отново беше в ръцете й.

Прекара останалата част от нощта, облегната на възглавници в леглото си с детето в ръце. На стабилната светлина на свещта Айда го наблюдаваше как диша. Косата му беше мокра от пот и подвита в краищата, миглите — лепкави, а обривът по кожата му — смесица от тъмночервени петна. Обичаше го толкова много, та й се струваше, че и самата тя гори от силата на чувствата си. Дори и прелюбодеянието да беше грях, дори да се беше отчаяла при новината, че очаква дете, любовта, която сега изпитваше към своя син, я унищожаваше.

 

 

На сутринта на път за лов Хенри дойде да види сина си. С ботуши и шпори, жаден да потегли, той все пак остана за кратко до люлката.

— Малко по-добре е, сир — каза Айда.

Чувстваше се ужасно уморена от нощното си бдение, но треската на Уилям беше намаляла, а очите му вече не изглеждаха толкова замъглени. Неотдавна отново беше успял да посуче малко. Прекалено рано беше, за да кажат, че се подобрява, но състоянието му изглеждаше по-стабилно.

Хенри раздразнено вдигна рамене.

— Жените постоянно се притесняват прекалено много.

След още един продължителен поглед той се извърна настрана от люлката, като взе Айда със себе си. Прибра един кичур коса зад ухото й и рече:

— Много мислих; наистина е редно да имаш съпруг и дом пред Бога. Реших да позволя на брат ти да повдигне пред Роджър Бигъд въпроса за евентуален брак.

Айда погледна към него, без да знае какво да каже. След изминалата нощ думите му бяха като сламки, разпилени по повърхността на потока.

— Какво, да не онемя от мисълта за късмета си, или това е ужас? — Усмивката на Хенри не беше съвсем приятелска.

Айда се помъчи да се овладее.

— Не, сир — отвърна тя. — Благодаря ви много. Но покрай Уилям съм си загубила ума. Тази сутрин не знам дори как се казвам. Радвам се, наистина.

— О, Айда… — усмивката му се смекчи и стана малко тъжна. — Един ден ще станеш по-дебелокожа и това ще ме натъжи, но мисля, че така ще е по-добре за теб. — Хенри свали от пръста си един пръстен, взе ръката й и го сложи на средния пръст на дясната й ръка. — Ще поръчам да прочетат молитви за малкия.

Потупа я по бузата и излезе. Вече викаше останалите ловци, мигът на интимност бе останал зад него, сякаш не бе нищо повече от поредната добре свършена работа.

Айда знаеше, че би трябвало да изпадне в еуфория, но усети единствено още по-голямо изтощение — сякаш е дърпала въже много, много дълго време и силата й най-накрая я е напуснала. Тя погледна към пръстена, който й даде кралят: преплетени ивици злато, в които блестеше скъпоценен камък с рядка резба. Още един трофей за сврачешката й колекция. Един за началото, един за края. Айда се олюля и Ходиерна се втурна към нея, като извика на Года да дойде. Заедно, двете жени я отведоха обратно до леглото.

— Заспивай — нареди Ходиерна и дръпна завесите около нея. — Детето вече не е в опасност и няма да си му от полза, ако не си починеш поне малко. Ако трябва, ще те събудя, обещавам.

Айда се чувстваше прекалено уморена да спори, но си остана все така тревожна, докато ги гледаше как слагат Уилям в люлката до леглото. Все още изпитваше ужас, че ще го загуби.

— Аз може и да остарявам, но ушите ми още са си на мястото — измърмори Ходиерна, докато затваряше завесите. — Приливът май се надига, а?

— Надявам се — призна Айда, а после потъна в неспокоен сън и сънува дълга, равна брегова ивица с мокър пясък от матово злато, отмивана от неуморно синьо-сиво море.

Глава 14

Ярмът, август 1181

Роджър крачеше по брега. В един момент вдигна къс довлечено от морето дърво и го хвърли с цялата сила на ръката си. Двете му хрътки, ловуващи чрез зрение^[12], се втурнаха да го гонят. Мускулите им се стегнаха и започнаха да се вълнуват под стоманеносивата козина. Вятърът издуваше наметалото на Роджър и свистеше през косата му, докато той с наслада поглъщаше мириса и вкуса на морето. По-нататък на брега рибари поправяха мрежите си, а от огньовете край солниците се вдигаше дим. В морето се виждаха няколко лодки, устремени към пристанището, където щяха да стоварят улова си от тънка сребърна херинга.

— И така — обърна се той към Жослин де Тосни, който крачеше до него, — предполагам, че това не е обикновено светско посещение?

Жослин бе пристигнал точно когато Роджър излизаше с кучетата. Тъй като изпитваше нужда да усети вятъра в косата си и твърдия пясък под обувките си, домакинът бе довел госта си на брега, вместо да го покани вътре. Сега, когато Хенри се беше върнал в Англия, Роджър пак щеше да се присъедини към двора и за известно време това щеше да е последната му възможност да изпита удоволствието да огледа брега си. Предишния ден дори се бе качил с рибарите си в една от лодките и се наслади на възможността да вдига и свива платното и да влачи улова.

Жослин прочисти гърлото си.

— Ако беше, щяхте да ме помислите за странен.

Роджър се ухили.

— Може би.

Кучетата заръмжаха и задърпаха изхвърления от морето клон, като се бореха на игра за него.

— Но на този свят има не едно и две странни неща.

Жослин спря и вдигна шепа оплетени зелени водорасли.

— Дойдох да ви попитам дали проявявате интерес към евентуален брак — каза той.

Погледът на Роджър се стрелна от кучетата към придружителя му и очите му се разшириха удивено.

— Ха, сега наистина мисля, че сте странен, милорд. Защо ми задавате подобен въпрос? Какво значение има това за вас? Всъщност какво ви влиза в работата какви са ми намеренията? — В гласа му се появи повелителна нотка.

Жослин се изчерви.

— Може да се окаже, че има много голямо значение и може да се окаже, че наистина ми влиза в работата.

Той метна водораслите настрани на вятъра. Внезапен полъх запрати в лицето му шепа мокър сняг и се наложи да го изплюе.

Роджър се досещаше само за една възможна посока на този разговор и огромното й значение беше като удар в гърдите от турнирно копие в ръката на ездач, препуснал в пълен галоп. Помъчи се да остане безстрастен.

— За момента нямам намерение да се женя, а дори и да имах, трябва да получа разрешението на краля. Не мога да направя нищо без негово позволение, както навярно знаете, защото и вие сте негов пряк васал.

Жослин кимна и в кафявите му очи просветна пламъче.

— Така е, но да допуснем, че кралят пожелае да ви предложи сестра ми и да ви даде благословията си? — Направи крачка назад, заднишком, без да изпуска Роджър от погледа си. — Какво ще кажете тогава?

Думите отекнаха в самия център на тялото на Роджър. Стана му трудно да диша.

— Колко точно далеч е отишла тази хипотеза?

Жослин избърса с ръкав няколко песъчинки от лицето си.

— Говорих с краля и той е готов да й позволи да се омъжи.

— И сте предложили мен за кандидат?

— Вие бяхте първият, за когото се сетих, а кралят беше готов да даде съгласието си. Може би греша, но ми се стори, че изпитвате влечение към сестра ми.

Роджър закрачи към морето, оставяйки отпечатъци върху пясъчните ръбове, образувани от движението на вълните. Умът му се люшкаше напред-назад като камък, който приливът подмята към брега. Ако му правеха това предложение с благословията на краля, значи то облагодетелстваше самия Хенри по някакъв начин. Може би е започнал да се уморява от Айда и искаше да я махне от пътя си — или да я омъжи почтено, но запазвайки я достъпна за себе си при всяка прищявка, което би превърнало съпруга й в удобен пазач и сводник. Хенри не би взел подобно решение, воден от неегоистични подбуди, защото просто не беше такъв. Но каквито и да бяха тежестите, прикрепени към предложението, самото то беше хубаво. Айда беше млада, красива, имаше завидна зестра и бе доказала плодовитостта си, като роди син. Роджър съвсем не бе сигурен, че иска да приеме предложението, но щеше да бъде грешка, ако го отхвърли на момента. И през практичната му мисъл премина светкавица от течно злато. Можеше да получи Айда с благословията на краля!

— По този въпрос трябва да се помисли не само от гледна точка на влечението — обърна се той към Жослин. — Аз съм слуга на краля във всяко едно отношение и с известни резерви съм благоразположен към предложението, но трябва да определим подробностите от брачния договор и да разбера всичко, което има за разбиране, преди да продължа.

Той изгледа сурово Жослин, като с изражението си намекваше, че няма да позволи да го измамят като някакъв наивник.

Младежът се ухили от ухо до ухо и заподскача по пясъка, сякаш не можеше да стои мирен.

— Не съм очаквал нищо друго и за мен наистина е чест, че сте готов да обмислите предложението. Боях се да не откажете, а няма друг мъж, когото бих предпочел за съпруг на сестра си, макар че мнозина биха изпълнили добре тази роля.

Нескритото ласкателство накара Роджър да вдигне вежди, но думите засилиха тревогата му, че много мъже наистина биха успели да опазят любимката на краля от нуждите му.

— Айда знае ли за плановете ви за нейното бъдеще, или смятате да й кажете в някой удобен момент? — Гласът му беше по-суров, отколкото възнамеряваше.

Жослин стана сериозен.

— Знае — отговори той — и е удовлетворена.

Роджър направи съзнателно усилие да отпусне напрегнатите си рамене. В това предложение имаше нещо отвъд очевидното. Този, който купува месото, купува и костите.

— Бих желал да се срещна със сестра ви лично, вместо да разчитам на сватовници и посредници — каза той, — и после ще реша.

Жослин се поколеба.

Роджър го изгледа сурово.

— Или ми нямате доверие, че ще се държа като почтен мъж?

— Не, милорд, имам ви доверие, но Айда… — А после наклони глава. — Ще видя какво мога да направя.

„Но Айда какво?“ — зачуди се Роджър. На самата нея не можеше да й се има доверие ли? Не беше истински „удовлетворена“ и щеше да откаже да се срещне насаме с него? Е, добре, също като с морето и брега, рано или късно това, което искаше да узнае, щеше да изплува на повърхността и да се разбере дали е скъпоценен камък, или разложен труп.

Той подсвирна на кучетата си, обърна гръб на брега и закрачи към селището.

— Не мога да й предложа замък — каза Роджър и се стегна срещу поривите на вятъра. Мокрият пясък, по-мек сега, когато бе по-далеч от морето, поддаваше и се ронеше под подметките му.

Жослин се обърна заедно с него и тъмните му къдрици изплющяха в лицето му.

— Но един ден ще имате, милорд.

Изражението на Роджър беше овладяно и дистанцирано. Ако избереше да се ожени за нея, нямаше намерение да позволи да го сравняват с Хенри и да го намерят за незадоволителен.

— О, да — отвърна той. — Един ден ще имам крепост, достойна да съперничи на всичко, което може да построи Анжуйската династия. — А после вдигна рамене. — Но най-напред трябва да положа основите. Не може да строиш върху пясък и да очакваш стените ти да издържат. Една крепост трябва да е точно това: бастион срещу всичко, което я връхлети.

 

 

Джулиана видя ръцете на Роджър и недоволно поклати глава.

— Какво си правил? Да не си работил с палешник? — Обърна ги, за да разгледа дланите. — Само погледни тези мазоли! — възкликна тя и нареди на една от прислужничките си да донесе гърне с мехлем.

Роджър се ухили.

— Преди известно време наистина изорах една бразда — призна той. — Във Фрамлингам имаме два нови вола и нов нож на плуга и организирахме церемония, за да обърнем първия чим.

Джулиана вдигна вежди.

— Селянин такъв — пошегува се тя.

— Ако лордът не се интересува от земята си, кой тогава ще се заинтересува? — попита синът й и поклати глава. — Не, тези са от работата с конете и тренировките с меч — и едното, и другото достойни занимания за рицар.

И неговият глас беше шеговит, защото знаеше колко придирчива и изискана е майка му. Нямаше намерение да й признава, че най-ужасните мазоли са резултат от влачене на рибарски мрежи и свиване и опъване на платното на една лодка за лов на херинга в Ярмът.

Джулиана пое гърнето с мехлем от розова вода, намаза щедро дланта му и започна да втрива мехлема в кожата му. От мазилото се надигна благоуханен аромат на билки.

— Помня ръцете ти, когато бяха малки и меки като розови листенца — каза Джулиана и се позасмя. — Беше толкова отдавна… Винаги съм съжалявала, че не бях наблизо, докато растеш, но нямах друг избор. Принудиха ме да замина.

— Знам — отговори Роджър. — Всичко това свърши — остана в миналото.

За миг помежду им се възцари мълчание и това мълчание само по себе си беше мост. Джулиана продължи да втрива мехлема, докато не го разтвори докрай.

— И така — попита тя, — с какво запълваш времето си, освен да ореш бразди и да усъвършенстваш бойните си умения?

— Изслушвам прошения — отговори Роджър. — Говоря с гражданите и собствениците на кораби в Ипсуич и с рибарите в Ярмът. Проверявам солниците… Обмислям предложение за брак.

Погледът й стана по-внимателен.

— От кого?

Той й разказа за разговора си с Жослин де Тосни.

— Имам нужда от съвета ти, защото това е семеен въпрос…, а може би и женски.

На лицето на Джулиана се изписа замислено изражение.

— Айда де Тосни — измърмори тя. — Има полезни земи и връзки. Една нейна роднина е омъжена в шотландското кралско семейство… Нищо че е роднина на онази вещица Гундреда.

Роджър махна пренебрежително с ръка.

— Двете не се обичат много.

— Не мога да си представя Гундреда да е в състояние да вдъхне любов у когото и да било — отвърна язвително майка му и го прикова със сериозен поглед. — Ако Айда де Тосни наистина ти харесва — и трябва да си съвсем сигурен, че ти харесва, — тогава се ожени за нея с моята благословия. — Тя вдигна предупредително пръст. — Но ако не си сигурен, остави и си намери някоя друга. Не е добре да приемаш в бъдещето си нещо, което не те удовлетворява вътрешно. Не посягай към нещо само защото е привлякло погледа ти. Бъди сигурен, че нещата са по-дълбоки. Говоря от опит. Тя ще ти помага ли? По сходен начин ли разсъждавате?

— Наистина ми харесва — отвърна Роджър и усети гъделичкане на топлина в слънчевия си сплит, — но дали си подхождаме, тепърва трябва да разбера. Няколко разговора и срещи в двора не стигат.

— Тогава го разбери, защото земите и престижът са много хубаво нещо, но ти няма да градиш само тях, а и следващото поколение. Ще ти трябват силни основи. Има много млади жени с подходящи зестри и родословие.

Думите й толкова точно отразяваха собствените му мисли по време на разговора с Жослин в Ярмът, че Роджър едва не се усмихна. Радваше се да чуе, че и майка му е на същото мнение.

— Ако реша да приема това предложение, няма да вляза в него слепешком — заяви той. — Искам да разбера мотивите за съгласието на краля.

Джулиана кимна.

— Прав си. Никога не приемай нищо за даденост.

— Няма — обеща Роджър. — Научих си урока.

Тя му се усмихна бегло.

— Все пак ще прегледам сандъците си, да не би да ми се наложи да си търся рокля, с която да танцувам на сватбата.

 

 

В една красива сутрин в края на септември Роджър влезе на кон в Удсток. От дърветата капеха листа като оранжеви и златни ромбове, нашарени тук и там в жълто и зелено. Дворът бе отишъл за няколко дни в Марлборо, но Айда и още няколко членове на личното домакинство на Хенри бяха останали в двореца, вместо да продължат с другите от свитата.

Роджър слезе от седлото, един слуга поведе коня му към конюшните, а неговите придружители се насочиха към жилищата, отредени за свитите на благородниците. Самият Роджър бе отведен до стая в двореца, в която не беше влизал често — една от гостните за важните посетители на краля. Обикновено в Удсток трябваше да се задоволи с общите жилища или със собствената си брезентова шатра. В тази стая имаше легло с пухен дюшек, фини ленени чаршафи и мека вълнена завивка. Бяха му приготвили вана, от която се вдигаше пара, и Роджър погледна изненадано към нея. Очакваше да има вода за миене, но не и чак такъв лукс. На една странична масичка видя кана вино и храна: сладки със смокини, поръсени със захар вафлички и малки топки от бадемово тесто, пълни със стафиди. Роджър се намръщи. Отнасяха се с него като с член на кралското семейство и това сравнение го притесняваше, защото може би щеше да има и други.

Някакво ярко петно в червено и жълто на леглото привлече погледа му и той видя, че е турнирен чул за боен кон с цветовете на Бигъд, украсено с червения кръст на семейството по бродерията на ръбовете. Погледна го объркан, но се възхити на изкусната работа на шивачката.

— Подарък е — обади се Жослин, докато прекрачваше прага. — Сестра ми умее да си служи с иглата и искаше да ви ушие нещо лично. — Той влезе в стаята. — Всичко ли ви харесва?

Роджър кимна.

— Това е… повече, отколкото очаквах.

Жослин изглеждаше доволен.

— Айда се погрижи за всичко. Има талант за тези неща. Знае как да накара гостите да се почувстват удобно и добре дошли.

Точно в този момент Роджър се чувстваше повече обременен, отколкото удобно. Щеше да се зарадва повече на една най-обикновена кана и кърпа, но това беше, защото се чувстваше изнервен и се опитваше да се ориентира на непозната територия. Виждаше обаче логиката зад посрещането: показваха му колко ценна ще е Айда като съпруга, ако приеме предложението.

Около него се засуетиха прислужници, свалиха дрехите му и го подканиха да влезе във ваната. Объркан, той се подчини. Водата беше гореща и ароматизирана с розова вода и билки, които не успя да различи веднага. Една прислужничка изми косата му с испански сапун и обръсна наболата му брада. В очакване на тази среща Роджър вече се бе погрижил да е чист и спретнат, но когато прислужниците приключиха с него, се чувстваше така, сякаш са го излъскали дотолкова, че костите всеки момент ще светнат през кожата му.

През цялото време Жослин се въртеше наблизо, пиеше вино, опитваше изложената храна — повече от Роджър, който се чувстваше все по-неудобно. Във Фрамлингам бе свикнал да се грижи сам за себе си в много отношения и макар че имаше изисквания вещите му да са от високо качество и очакваше добра служба от хората си, цялото това въртене, внимание и лукс го смущаваха. Щеше ли Айда да очаква точно това от всекидневието си, ако се оженеше за нея?

— Готов ли сте? — попита Жослин, докато Роджър закопчаваше катарамата на колана си. — Ще ви заведа при Айда. Тя с нетърпение очаква да говори с вас.

Умът на Роджър се въртеше като воденично колело, но не го отвеждаше доникъде. Какво щеше да й каже при тези странни сковани обстоятелства? Погледна към конския чул и предположи, че би могъл да й благодари за него, макар че не беше сигурен точно колко признателност би трябвало да изрази за подобен дар. Ако станеше прекалено многословен, тя можеше да реши, че е готов да се сгодят на момента; ако беше пестелив с думите, Айда можеше да разчете в това обида.

Жослин го заведе в голяма стая на един от горните етажи — всекидневна с ярки завеси и боядисани гипсови орнаменти. До огнището имаше сложени пейки, на които седяха жени на най-различна възраст и с най-различно обществено положение и шиеха, предяха и клюкарстваха. Няколко малки деца играеха на гоненица, надзиравани от бавачките си. Роджър погледна недоволно групичката, защото това не беше тихата среща между него и Айда, която си бе представял. Знаеше, че някои от по-младите жени го оглеждат и оценяват — усещаше го по начина, по който шепнеха и се кикотеха зад дланите си.

Айда се отдели от група дами, на които току-що бе оставила едно малко дете. Изглеждаше ослепителна в роклята си от синя вълна, украсена с релефни фигури. Украсен със скъпоценни камъни колан подчертаваше тънката й талия. Тя се изчерви и руменината по бузите й придаде на очите й още по-силен лешниковокафяв блясък.

— Милорд — промълви тя и направи реверанс.

В отговор той направи полупоклон и му се стори, че гръбнакът му ще се счупи от усилието. Разнесе се още по-силен кикот. Роджър отправи яростен поглед към Жослин. Чувстваше се абсолютно унизен. Как да говори с Айда за брачен договор с цялата тази глупост наоколо? Беше напълно неуместно. Двамата се бяха превърнали в център на вниманието и той вече изпитваше чувството, че знаещите погледи наоколо са му одрали един слой кожа.

Роджър се изправи.

— Демоазел, това не е нито времето, нито мястото да обсъждаме бъдещето.

Айда се изчерви още повече и хвърли предупредителен поглед към жените.

— Съжалявам — докосна ръкава му тя с умолителен жест. — Моля ви, останете.

— Не мисля — отвърна отсечено Роджър. — Моите дела не са храна за клюките в това домакинство. С ваше позволение, мистрес.

Отново й се поклони, завъртя се на пета и абсолютно унизен, излезе с широка крачка от стаята.

Озовал се в двора с неговия чист и студен въздух, Роджър се облегна на стената, задиша учестено и изпита огромно облекчение, задето се махна от тази стая с хихикащи жени. Беше почти решен да заповяда да му оседлаят коня и да се махне. Както каза майка му, имаше и много други наследници. По-скоро отново би се сражавал при Форнъм, отколкото пак да преживее случката, разиграла се преди малко.

Жослин излезе от сградата и забърза към него.

— Никога повече не ми го причинявайте! — изръмжа Роджър, преди младежът да успее да проговори. — Когато казах, че искам да говоря със сестра ви насаме, имах предвид насаме. Боже, в тази стая имаше повече очи, отколкото в някоя каца с риби на кея в Ярмът!

Жослин обви ръце около колана си и изпъчи гърди.

— Мислех, че ще се съобразите с благоприличието и ще се срещнете с нея в присъствието на свидетели и компаньонки — отвърна отбранително той.

— Толкова ли ниско мнение имате за мен, че очаквате да се нахвърля на сестра ви, ако останем насаме дори и за миг? — оголи зъби Роджър. — Аз не съм кралят!

Помъчи се да се овладее, защото един вътрешен глас му напомни, че не е и баща си.

— Може би в такъв случай трябва да й потърсите друга партия!

— Милорд, не се съмнявам в почтеността ви — отговори Жослин, и той почервенял от гняв, защото според своите стандарти беше постъпил възможно най-добре. — Но сестра ми не желае да сметнете поведението й за неподходящо по някакъв начин. Има резерви към среща насаме поради случилото се преди и не желае да дава поводи да очернят морала й.

Роджър преглътна и направи усилие.

— Няма да сметна поведението й за неподходящо по какъвто и да било начин, ако се съгласи да се срещне насаме с мен. Отказвам да уреждам работите си в будоар, пълен с кискащи се жени и деца. — Той посочи към слънчевия часовник на стената. — Ще се срещна с нея в овощната градина след един час и се заклевам в рицарската си чест, че ще се държа почтително. Ако не изпълня клетвата си, нека ме порази смъртта. Ако реши да не идва, тогава и двамата ще знаем как стоят нещата.

— Ще направя каквото мога — отговори Жослин с официален вид.

Тъй като нямаше вяра на гласа си, Роджър кимна сковано и се отдалечи. Щом се озова на сигурно място в стаята си, той отпрати прислужниците, облегна се на вратата и изстена.

„Защо е толкова трудно?“ — зачуди се. Изправен пред задачи от военно или юридическо естество, умът му беше ясен и стабилен като камък, но пред стая, пълна с кикотещи се жени, се вцепеняваше от ужас. Мисълта да обсъжда бъдещето с Айда пред такава публика беше просто невъобразима.

Когато се успокои, той започна да вижда ситуацията от гледна точка на Айда и трябваше да признае, че опасенията й й правят чест. Приближи се към чула, постлан на леглото, разгърна го и се загледа във фината бродерия. Очевидно това беше работа, която е отнела много мисъл и старание. Навярно го е шила дълго време, може би няколко месеца. Всички отговори бяха тук, стига само той да покажеше умението да последва нишката. На лицето му се изписа замислено изражение. Много внимателно Роджър сгъна плата обратно, като използваше мисълта, необходима за точните движения, за да прочисти ума си. Изми лицето и ръцете си в каната, оправи туниката си, пое си дълбоко въздух и напусна убежището на стаята, за да се отправи към непознатата територия на овощната градина.

Вече беше почти октомври, но времето бе меко и тревата около дърветата все още растеше за последен път тази година. Скоро щяха да започнат да берат ябълките, ала Роджър с облекчение видя, че в момента никой не работи. Приближи се към една пейка под дърво, все още превито от плод. Избра една хубава ябълка с обагрена в червено кожица, седна на дъските на пейката, стегна се и зачака.

 

 

През прозореца на будоара Айда видя как Роджър пресича двора и се запътва към градината. Беше сърдита на себе си, задето е преценила ситуацията толкова погрешно. Знаеше, че Бигъд е свенлив в присъствието на представителки на нежния пол, но не беше осъзнала колко лошо ще му се отрази обстановката.

— Не искам да мисли, че не може да ми има доверие — обърна се тя тревожно към Жослин.

Брат й изсъска раздразнено през зъби.

— Сестричке, ако не отидеш долу при него, всичките ти планове ще рухнат, както и цялата ми усърдна работа. Той е като плашлив кон и главата му все още не е в оглавника. От теб зависи да намериш думите и начина.

Айда стисна устни. Нямаше смисъл да се сърди на Жослин. Знаеше какво точно представлява раздразнението й — прикритие на страха й. Избърса влажните си длани в роклята, призова цялата си смелост и излезе от стаята. Докато вървеше към градината, й прилоша от тревога. Беше минало дълго време от последния им незначителен разговор с Роджър и колебливото приятелско отношение, което си бяха изградили, не бе стабилна основа за решение от този характер, особено след неотдавнашното им недоразумение.

Айда тръгна по пътеката, а после напряко по тревата. Подгъвът на роклята й забърсваше връхчетата, а хладната влага се процеждаше през тънките подметки на обувките й. Роджър седеше на пейка под едно дърво и ядеше ябълка, протегнал напред кръстосаните си глезени. От разстояние изглеждаше спокоен и когато погледна към него, Айда почувства, че я обзема ужас, защото от следващите няколко минути зависеше толкова много. Той беше нейният начин за спасение от ситуация, от която бе започнала да се отвращава, и трябваше, както грубо се бе изразил Жослин, да сложи оглавник на коня си… При това не кой да е кон, а най-добрият в конюшнята.

Щом се приближи, Роджър вдигна глава, погледна я за миг в очите, а после отклони погледа си и посочи към пейката.

— Елате и седнете, демоазел, моля ви.

Айда седна на ръба на пейката, скръсти ръце в скута си и обзета от безпокойство, прецени напрежението, което витаеше във въздуха. Той не беше спокоен — ни най-малко. Айда знаеше, че Роджър е мъж, който може да се сражава и да се занимава с администриране — че в мъжките дела се отличава с абсолютно хладнокръвно спокойствие. Но около жени се стесняваше и това й се стори много умилително, особено като го съпоставеше с мъжете, които вземаха това, което искат, без да се замислят. Трябваше да го впримчи сега, на тази среща, и да не допуска грешки, защото друга възможност нямаше да има. Събра смелост и си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам за случилото се. Ако знаех, че ще стане така, щях да помоля Жослин да организира нещата по-различно.

— Оставете — прекъсна я Роджър. — Колкото по-малко говорим за това, толкова по-скоро ще го забравим.

Тишина. Айда продължи:

— Радвам се, че денят е топъл. Напоследък започна да става студено нощем, но поне ябълките узряха добре и почти всички са прибрани. — Вложи в гласа си усмивка: — Знам, защото цяла седмица надзиравам покриването им със слама. — „Ето — помисли си тя. — Това ще му покаже, че не съм само за украса, а мога да надзиравам и домашните дела.“

— Е, ето една, която няма да ви се наложи да покривате.

Айда се разсмя.

— Радвам се да го чуя.

Той прочисти гърло и погледна към плода.

— Е, какво мислите за предложението?

Айда сведе поглед към ръцете си.

— Ако ви удовлетворява, милорд, значи удовлетворява и мен — отвърна скромно тя.

За миг Роджър затаи дъх, а после от гърдите му се изтръгна продължителна въздишка.

— Това не е никакъв отговор. Хайде да говорим откровено, а не с дворцови заобикалки.

— Какъв отговор да дам, щом не знам какви са намеренията ви?

Отново последва тишина, а после той отвърна бавно, сякаш извличаше всяка дума от бъчва с туткал:

— Що се отнася до мен, аз съм склонен да приема предложението.

Сърцето на Айда задумка силно.

— Тогава ще кажа, че за мен ще е чест да стана ваша съпруга. Мисля, че сте чудесен мъж. Всъщност — добави тя, — без да ви лаская излишно, мога да кажа, че у вас има величие.

Роджър се завъртя на пейката и впери удивен поглед в нея. Вратът, бузите и челото му ненадейно пламнаха в яркочервено, а очите му заблестяха като плитчините на морето. Айда искаше да го докосне, да почувства кожата му с върха на пръстите си, да извлече успокоение от допира, но не посмя. Беше прекалено рано.

Той се овладя и каза с равнодушен глас, който контрастираше със зачервеното му лице:

— Не съм сигурен, че моето мнение е същото, но няма да споря с вас. — В ъгълчетата на устните му трепна лека усмивка. — Мисля, че много ще си подхождаме.

Айда дръзна да си позволи лек флирт: наклони глава на една страна и попита:

— И какво мислите за мен, милорд?

Роджър поклати озадачено глава.

— Мисля, че сте красива, трудолюбива и мила. Вие ще сте украса и утеха в живота ми.

Айда почувства, че се разкъсва между веселост и съчувствие, защото речта му беше много подходяща, малко скована и с нотка на тъга, която почти я задави. Утеха за какво? Задето не му даваха графството му? Това ли искаше наистина от живота? Думите му я объркаха от дън душа.

— Вие се шегувате, милорд. Говорите така, сякаш животът ви е свършил, но не сте нито стар, нито посивял.

Тя хвърли поглед към косата му, възхищавайки се на оттенъците на бронз, златисто и светлокафяво, блеснали на есенното слънце. Наскоро измита, косата му блестеше и изглеждаше леко пухкава. Лицето му се бе зачервило до корените й. Айда се зачуди как ще го излекува от тази болезнена срамежливост. Макар да бе казал, че иска да се ожени за нея, нямаше свидетели и можеше да промени намерението си. Конят й все още не беше в оглавника.

— Искате ли да се поразходим?

Роджър кимна, хвърли огризката от ябълката в тревата и стана. Айда също се надигна и се зарадва, че жените в будоара няма да ги видят, дори да протегнат глава от прозореца.

Докато вървяха един до друг, той не я докосна дори за да поеме ръката й по изискванията на официалната учтивост. Вместо това преплете ръце зад гърба си. В косата му се бе заплело едно листо и Айда посегна и внимателно го отърси, защото имаше нужда от този кратък миг на допир.

— Листата започват да падат, милорд — каза тя, докато то трепкаше и се спускаше към земята. Помисли си дали да не го вдигне и да го запази, но реши, че това може да се стори странно или глупаво на Роджър, затова остави листото да лежи на земята в прозрачното си златисто сияние.

— Така е.

За секунда погледът му срещна нейния и тя видя в него проблясване. Окрилена, Айда постави ръка на хълбока му и като се престори на недоволна, поклати глава.

— Какво? — Гласът му беше предпазлив, озадачен, но на устните му трепна нещо, което почти можеше да мине за усмивка.

„Аха, сега го заинтересувах“ — помисли си Айда и му хвърли кос поглед през дългите си мигли.

— Мислех, че може да сте ранен в хълбока, сър, защото сте толкова вдървен там. Може би имате нужда от малко лекарства — така, както градинарите слагат лекарства на някои от тези дървета.

Роджър я погледна, вдигна вежди, а после ненадейно избухна в смях. Айда се почувства така, сякаш слънцето най-после е пробило облаците. Сега успя да зърне красивия мъж зад непохватната маска.

— Значи ме сравнявате с дърво — попита той, — при това болно?

— Не, милорд, защото ще ме вземете за много дръзка.

— Може би сте права — каза той. — Може би наистина ми трябва лекарство, но не мисля, че ще ми се отрази добре, ако ми го дадат по същия начин като на дърветата. — Погледна с иронично шеговита усмивка към дървото, под което тъкмо минаваха и което имаше няколко окастрени клона. — И може би наистина сте много дръзка.

Тя отново го докосна, само заради удоволствието да го направи, а после бързо се дръпна настрана, подканвайки го да я подгони на шега.

— И как ще се справите с толкова дръзка съпруга?

Роджър се намръщи и Айда се зачуди дали не е избързала, или не е разчела затоплянето му погрешно, но той ненадейно се хвърли към нея с бързината на котка, хвана я и я стисна леко.

— Като я гъделичкам до омаломощаване — отговори Роджър.

Засмяна, Айда се отскубна от него.

— Но първо ще трябва да я хванете!

Вдигна полите си, побягна и двамата се впуснаха в игра на гоненица под дърветата. Айда знаеше, че той се забавлява, защото с неговата координация и нейните поли, които я спъваха, можеше да я хване съвсем лесно. Той обаче предпочете да удължи момента, докато и двамата останаха без дъх.

Най-накрая Роджър я настигна, хвана я за ръката и я дръпна към тялото си, но хватката му все още беше лека и Айда можеше да се освободи, стига да поиска — но тя не искаше. Беше задъхана, разтапяше се. Щеше ли да я целуне? Трябваше ли да му позволи, или това би било прекалено дръзко? Роджър наклони глава, сякаш смяташе да се възползва от нея, но промени подхода, дръпна я в обятията си и я понесе обратно към пейката под дървото. Остави я отгоре така, че краката й бяха над земята.

— Ето — промълви той задъхан, — така ще ви обслужват в моя дом. Никога няма да ви липсва нищо, кълна ви се.

Айда вдигна глава и този път Роджър я погледна право в очите. Отново протегна ръка и тя скромно сложи своята в нея. Коравата сила на пръстите му, докато я изправяше, я накара да почувства прилив на топлина, която премина през тялото й като вълна, последвана от сладост, която едва не я разтопи.

От овощната градина двамата се отправиха към градината с цветя — те губеха летните си багри, но бяха запазили част от зеленината си, както и някой и друг разцъфнал цвят. Рибите мудно плуваха в езерцата, а един градинар беше хвърлил мрежи над повърхността, за да обезкуражи чаплите. Пауните се разхождаха напред-назад, мъжките с цветовете на дъгата пристъпваха важно и влачеха след себе си разкошните си опашки като украсени със скъпоценни камъни метли, макар че нито една от тях не бе разтворена.

— Трябва да ви благодаря за чула за коня ми — каза Роджър. — Навярно ви е отнел много часове на работа.

— Обичам да шия, милорд, и исках да ви подаря нещо подобаващо на ранга и уменията ви, както и да ви покажа своите.

— Наистина успяхте. Трогнат съм и много се възхищавам на въображението и способностите ви.

Не добави, че този неин подарък бе определящият фактор в решението му. Когато си помисли за часовете, които е вложила в изработката, когато си представи гордостта и грижата й, мисълта, която е придружавала иглата, той бе осъзнал, че намеренията на Айда са сериозни, че това не е прищявка, не е случаен флирт.

Айда се изчерви от удоволствие.

Роджър я обгърна с проницателен поглед.

— Навярно сте го започнали отдавна, без да знаете дали няма само да си загубите времето.

— Като вашите усилия да си възвърнете графството, което е било на баща ви?

— Не е същото — възрази той, но се усмихна.

— Да, така както зрънце пясък не е морски бряг.

Усмивката му стана още по-широка.

— Тогава може би сте права. И някой ден ще ви покажа брегове, които се простират докъдето поглед стига.

Двамата заобиколиха езерцето и Роджър приклекна и потопи пръсти във водата. Сега, когато беше по-хладно, рибите не бързаха да излязат на повърхността.

— И така — продължи той. — Щом сме решили да се оженим, предлагам да се погрижим за оформянето на договорите, да уредим нещата юридически… и да изберем дата.

— Да направим необходимото — съгласи се Айда и добави забързано: — И нека да е скоро.

Той я погледна и тя пак се изчерви.

— За мен това ще е нов живот — ново начало. Нямам търпение.

Роджър отърси водата от пръстите си и на повърхността на езерото се образуваха кръгчета и започнаха да се застъпват.

— Да кажем, в началото на декември? Така ще имаме време, преди да започнат коледните тържества в двора, но ще разполагаме и с възможност да организираме подходяща церемония.

Айда кимна сериозно, макар че искаше да се разсмее, да затанцува, да започне да се върти… и може би да се ощипе, за да си докаже, че това наистина се случва. Роджър стана и този път й предложи ръката си. Тя сложи своята върху нея и потръпна леко.

— Студено ли ви е?

Айда поклати глава.

— Не. Щастлива съм.

Усмивката, която получи в отговор, накара сърцето й да се разтопи. Трябваше да преглътне и да примигне. Той щеше да я помисли за глупава, ако се разплаче.

— Един ден, ако Бог е добър и аз разпръсна достатъчно песъчинки, за да образуват плаж, ще станете графиня на Норфолк и господарка на голямо имение — каза Роджър, докато двамата довършваха обиколката на градината.

Айда се изкушаваше да отговори, че няма нужда от тези неща, но беше чувствителна и разбираше нуждата му да ги каже.

— А вие ще сте граф — усмихна се тя. — Синовете ни ще ви наследят, а дъщерите ни ще знаят какви късметлийки са да имат баща като вас.

Чу как дъхът му секва, видя как бузите му отново се изчервяват. Погледът му я накара да задиша по-учестено.

— Трябва да се връщам — рече Айда и погледна към главната сграда. — Дълго отсъствахме и ще се чудят какво е станало с мен.

В очите му светна весело пламъче.

— Много сте умна — каза той. — За днес нарушихме достатъчно от правилата на благоприличието, а тези жени нямат търпение да разберат как сте се справили и дали да обличат траур, или да започнат да шият сватбена рокля… освен ако вече нямате и това в сандъците си.

— Милорд, не бих си позволила — отвърна скромно Айда.

Той взе ръката й и целуна дланта й. Устните му бяха меки и Айда потръпна при това първо докосване до кожата й. Какво ли щеше да е да ги почувства върху своите — там, където някога бяха устните на Хенри? За разлика от краля, Роджър нямаше брада и устните му бяха по-пълни и по-гладки, защото беше по-млад. Тя взе ръката му и повтори жеста му, оставяйки му подобен спомен, а после го пусна и забърза към вратата. На прага се извърна и го озари с ослепителна усмивка през рамо. Това беше номер, усвоен в двора — изкуствен, но жест, в който Айда вложи и цялата искреност на сърцето си. Пред себе си се закле, че ще се превърне в най-добрата съпруга на света. Дължеше го на мъжа, който щеше да я спаси от чистилището, в което живееше в момента и с когото щеше да изгради наново живота си.

Глава 15

Удсток, ноември 1181

Ноемврийската вечер беше влажна и мъглива и мракът се бе спуснал рано. Всички кепенци бяха спуснати, за да прогонят вледеняващия студ. В камините гореше огън, допълнен от огъня в мангалите, а лампите и свещите добавяха в стаите ореоли от светлина и топлина.

Кралят бе отишъл на лов за елен, за да осигури месо за масата, върна се с натоварени с плячка товарни понита и се намираше в добро настроение въпреки студеното време. Хубавата вечеря, допълнена от първокласно развлечение под формата на акробати, танцьори с огнени предмети и трубадур, който изпя вулгарна песничка за французите, допринесе още повече за доброто му настроение.

Роджър се бе присъединил към ловците и се наслади на галопа сред обгърнатите в мъгла дървета. Конят му летеше през горската шума. Беше му приятно да язди с всички сили и дори в студения въздух да усеща как вятърът, предизвикан от бързината му, свисти срещу и през тялото му.

Заситен с храна, смях и удоволствие от приятно прекарания ден, Бигъд започна да се задява с Айда на един коридор разстояние от голямата зала. Подплатеното му с кожа наметало обгърна и неговото, и нейното тяло в удоволствието на флирта. Не че Роджър си позволяваше сериозни волности, защото знаеше границите и нямаше намерение да подражава на Хенри. Всичко щеше да се случи подобаващо, когато му дойде времето, а дотогава можеше да се порадва на удоволствието на предвкусването. Айда с готовност се сгуши до топлото му тяло под наметалото, с готовност взе ръката му, докосна лицето му, вдиша дъха му, но отказа да му позволи да види косата й разпусната, защото това бе строго съпружеска привилегия; нито пък отвори уста, когато се целунаха. Той внимаваше да задържи ръцете си на кръста й, така че докосването му да е проява на нежност, а не на похот. Желанието го владееше, и то силно, но на Роджър му оставаше по-малко от месец чакане, и после щеше да получи всичко, което искаше.

— Трябва да вървя — каза той с въздишка на неохота, но все пак не се разбърза. — Кралят ме очаква в покоите си.

Айда прокара палец по дланта му.

— Знаеш ли какво иска?

— Да обсъди утрешните дела със съветниците си. Все още не е повдигал въпроса за брака ни. Мислех, че може да го направи по време на лова, но вниманието му беше изцяло съсредоточено върху преследването. — Роджър вдигна ръката й и целуна китката й. — Недей да изглеждаш толкова нервна. Отдавна не съм го виждал в толкова добро настроение.

— Да, повалянето на елен му се отразява точно така — съгласи се Айда и се измъкна от обвилата я топлина на наметалото му. — Ще говорим утре.

Роджър й се поклони, тя му направи реверанс и му изпрати въздушна целувка. И двамата усмихнати, се отправиха всеки по своя път.

 

 

Хенри подаде на Роджър няколко пергамента, гъсто изписани с елегантния тъмнокафяв почерк на един от дворцовите писари.

— Това са все още неуредени работи — каза той, — но ако им хвърлиш едно око сега, ще е от полза за в бъдеще. Във връзка с брака на Айда ти правя подарък: връщам ти три от именията на твоя баща. Мисля, че знаеш колко струват. Освен това съм дал инструкции, че дългът от петстотин марки, който дължиш на хазната, е опростен.

— Благодаря ви, сир — отговори Роджър и зачете списъка. Ейкъл Халвъргейт и Уолшъм заедно струваха над сто марки. Тези три имения бяха част от собствеността, която си оспорваха той и полубратята му. Жестът на Хенри беше не само дар, а и положителен знак. Може би това бе първото открехване на вратата и женитбата му с Айда щеше да се окаже по-полезна, отколкото се бе надявал.

— Бъдещата ти съпруга заслужава такъв сватбен подарък — обясни Хенри. — Твърдо съм решен да й уредя добър живот. — Той изгледа сурово Роджър. — Грижи се добре за нея, милорд Бигъд. Поверявам ти Айда, но трябва да знаеш, че тя е много ценна за мен.

Роджър усети пробождане между лопатките си — чувство за опасност. От своя страна той изпита възмущение и немалко ревност, но ги прикри зад безстрастна маска. Женитбата все още не беше факт, а даренията не бяха подпечатани и ратифицирани.

— Тя ще бъде много ценна и за мен, сир… Ще бъде моя съпруга.

Хенри го изгледа внимателно, преценяващо, сякаш оглеждаше потенциален враг, а не съюзник.

— Има една подробност, която не подлежи на преговори.

Сърцето на Роджър се сви. Знаеше, че все някъде ще има уловка, защото Хенри никога не даваше нищо само от щедрост. Винаги имаше капан.

— Сир?

— Когато се ожениш за Айда, ще получиш само нея. Синът ми ще остане под моите грижи. Ще бъде възпитан по начин, съответстващ на положението му.

Новината блъсна Роджър като юмрук в гърдите. Лично той не се притесни особено, защото не познаваше малкия, а и едно бебе беше като всяко друго. Но Айда… Мили боже, какво щеше да й причини тази вест?

— Сир, майка му ще бъде покрусена…

Хенри разпери ръце.

— Ще се натъжи, знам, но няма как да го избегнем. Има прекалено нежно сърце и аз позволих привързаността й към малкия да стане прекалено дълбока. Трябваше да го дам на дойка веднага след раждането му. — Кралят вдигна рамене, сякаш се отърсваше от някакъв дразнител. — Не се съмнявам, че известно време ще мучи като крава след теле, милорд Бигъд, но очаквам брачното й легло да я разсее, както и раждането на наследниците ви след известно време. Предполагам, че бързо ще се заемете с изпълнението на този приятен дълг, а тя ще бъде приятна и послушна компаньонка — добави той със закачлив пламък в погледа.

Роджър се изкушаваше да го хване за гърлото и да го удуши, за да го накара да млъкне.

— Само селянките отглеждат сами децата си. Вие с Айда ще започнете на чисто. Нека всичко, което е било, остане в миналото. Тя ще го вижда от време на време в двора.

„Което ще е все едно да посипват сол в рана и само ще увеличи болката“ — помисли си Роджър.

— Освен това — добави Хенри — аз съм привързан към малкия разбойник, а не е много вероятно да създам още като него. Той е мой син и имам право да разполагам с бъдещето му така, както сметна за нужно. Той е мой, създаден от моите слабини. Майка му беше само съдът, който го износи.

Роджър успя да се въздържи да не изрече отговор, който щеше да унищожи шансовете му някога да си възвърне графството и да построи наново Форнъм, но неизречените думи оставиха в устата му горчив вкус.

Хенри го погледна ведро.

— Имаш ли копелета, Бигъд?

— Не, сир.

Кралят кимна и прокара език по зъбите си.

— Е, поне знаеш, че бъдещата ти съпруга е плодовита и ражда момчета.

Думите можеха да са практичен коментар, но можеше и да са предизвикателен намек, че Хенри е доказал мъжествеността си, като е направил син на Айда и че ако за в бъдеще се окаже, че има проблем, той ще е от семето на Роджър. Роджър отчаяно се опита да запази самообладание, като си напомни, че са му подарили три имения, опростили са му значителен дълг и всичко си има цена.

— Ще дам заповедта утре, когато уредя даренията и опрощаването на дълга ти.

— Ами Айда?

— Ще й кажа веднага — отговори Хенри и го отпрати.

Роджър излезе от кралската стая с натежало сърце, а актовете в ръката му сякаш тежаха като олово. Не можеше да направи нищо за решението на краля да задържи детето в двора. Беше видял твърдата решимост в очите на Хенри; ако се опиташе да се противопостави, само щеше да направи нещата още по-лоши за Айда, защото не можеха да спечелят. Тя щеше да се разстрои и това щеше да хвърли сянка върху брака им още преди да е започнал. Намръщен, Роджър започна да вижда войнствеността на баща си към Короната в по-различна светлина. Зачуди се колко ли капки може да побере една чаша, преди да прелее. Коя щеше да се окаже последната?

 

 

Айда наблюдаваше как Уилям си играе с новото си дървено конче, като го кара да препуска по овчата кожа, постлана на пода. Кръвта й се бе превърнала в замръзнала река, а сърцето й беше прободено от ледена висулка. Изпитваше едновременно вцепенение и болка, неверието на смъртно ранен човек, който едва е започнал да умира.

Предишната вечер един от капеланите на Хенри дойде при нея — дори не самият Хенри — и й съобщи, че когато се омъжи, синът й ще остане в двора и ще израсне в кралското домакинство. Кралят не можеше да й причини това, но ето че го беше сторил — беше й подарил целия свят и в същия миг го бе смазал с една-едничка заповед. Рано сутринта на следващия ден Айда щеше да напусне Удсток и да замине за имението на брат си във Фламстед — опеката над нея щеше да бъде възложена на собственото й семейство до деня на сватбата й. А Уилям щеше да остане тук.

— Виж, мамо, кон! — приближи се той да й покаже новата си играчка и й се усмихна с двата си реда идеални млечни зъбчета.

Айда го сграбчи в обятията си и го притисна здраво, сякаш искаше да го погълне обратно в своето тяло и така да затопли вените си. О, Господи! Не можеше да го остави. Това щеше да е все едно да пробие в себе си дупка, прекалено голяма, за да зарасне. Роджър може и да беше бъдещият й съпруг, можеше да я кара да изпитва чувства, които не е изпитвала към никого другиго, но Уилям го беше носила в утробата си, беше го усещала как рита и се обръща срещу дланта й в радостно движение. В тайнството на брака тя и Роджър щяха да станат една плът, но обвързването, създадено от думите, не беше същото като връзката, създадена от пъпната връв. И докато през главата й минаваха тези мисли, болката пламна, почти като родилните мъки.

Стисна го още по-силно, Уилям се размърда в ръцете й и запищя негодуващо. Айда го пусна, видя го как се заклаща към другите си животни и ги подрежда в редица. Косата му блестеше като тъмна вода, профилът му от меки извивки, подобните на сажди вежди и нежната извивка на устните му засилиха болката още повече и Айда се преви и стисна корема си. Някъде дълбоко от нея изригнаха ридания, докато тъгата режеше, сечеше и дереше.

— О, стига, стига, скъпа!

Ходиерна, която бе отишла да й донесе билков чай, остави димящата чаша настрана, забърза към нея и я обви в майчинска прегръдка.

Стиснал по едно дървено животно във всяка ръка, Уилям се втурна да ги покаже на една от другите дами.

— Не се притеснявай, скъпа. Пак ще го виждаш, когато идваш в двора. Нали ще можеш да идваш в детските стаи.

— Но няма да е при мен! — простена Айда между спазмите. — Някой друг ще го целува и прегръща, и ще го успокоява. Някой друг ще забелязва промените, които настъпват у него, докато расте, и ще се радва на постиженията му. Аз ще загубя всичко това, но аз съм тази, която би трябвало да се вълнува най-много от тези неща.

Ходиерна разтри гърба й.

— Той ще бъде възпитан в кралския двор и ще има възможност да стане велик мъж. Никога няма да му липсва нищо, знаеш това.

Уилям се заклатушка обратно към Айда и се хвърли в скута й с шумна въздишка. Айда отново обви ръце около него.

— Освен любовта ми — изрече задавено тя. — Освен майка му. Светските облаги не могат да заменят тези неща.

— Ще се грижат добре за него — заяви твърдо Ходиерна. — Ще бъде с баща си и е хубаво, че кралят е решил да поеме отговорността за него. Нима искаш да лишиш Хенри от сина му, когато можеш да имаш други с мъжа, когото сама си избрала? Знам, че е трудно, скъпа, и думите ми може да ти прозвучат жестоко, но трябва да мислиш точно така, защото нямаш друг избор.

— Можех да избера да не се омъжвам… — прошепна Айда.

Ходиерна издаде звук на раздразнение.

— Да, и накрая кралят щеше да ти натрапи някой друг — някого, който не ти е по вкуса. Ако не друго, сега малкият поне е прекалено малък, за да разбере какво означава това и това е добре за него. За теб ще е проклятие, че няма да те помни, но колкото по-дълго останеш, толкова по-лошо ще е за всички. Трябва да гледаш към бъдещето и към новите си задължения.

— Не мога.

Уилям отново хукна нанякъде, а Айда се откъсна от Ходиерна и се сви на топка от нещастие и скръб.

— Не мога, не мога!

 

 

— Демоазел, не можете да продължите по-нататък. Кралят е зает и не може да ви приеме. — Джон Маршал препречи пътя на Айда към покоите на Хенри.

— Но аз трябва да говоря с него — промълви тя и гласът й секна. — Става въпрос за сина ми.

— Не е възможно, демоазел, но ще му предам съобщението ви.

Лицето на маршала бе безизразно. Тя беше виждала тази учтива маска и преди, предназначена за молители, които нямаха никакъв шанс да ги допуснат при краля.

— Тогава ще го почакам…

— Най-добре ще е да се завърнете при дамите си.

Айда вирна брадичка, не отстъпи и се зачуди дали Маршал ще заповяда на хората си да я изнесат със сила. Постъпката й в момента беше безпрецедентна, но Айда бе далеч отвъд ограниченията на етикета — намираше се в дивата пустош, където картографът можеше да напише „Тук има дракони“. Зад маршала вратата се отвори и Хенри излезе с обичайната си бодра походка, следван от бароните, с които допреди малко е обсъждал различни въпроси, и неколцина писари и други чиновници. Айда се стрелна покрай маршала, преди да успее да я хване, и се хвърли на колене пред Хенри.

— Сир, умолявам ви! — провикна се тя. — Ако в душата ви има милост, не ме разделяйте от сина ми. Оставете ми го!

Под пръстите си усети избродираните златни възли на туниката му, мекия ръб на дебелото му вълнено наметало, коравите му крака. Нечии ръце се допряха до нея, опитвайки се да я издърпат от Хенри, но Айда го стисна още по-силно и притисна глава към краката му. Ако искаха да я отделят от него, щеше да им се наложи да я изрежат със сила.

— Пуснете я! — нареди Хенри и вдигна ръка. — Всички, оставете ни!

Ръцете я пуснаха, макар че болката, предизвикана от стискането, не изчезна. Хората се отдръпнаха и настана тишина.

— Погрижете се за дамата си, милорд Бигъд — каза Хенри, когато Роджър излезе от стаята, стиснал шепа току-що подпечатани документи, и спря удивения си поглед върху гледката.

Документите изшумоляха, когато той ги подаде на някого. А после се приведе над Айда. Ръцете му бяха нежни.

— Не! — простена тя.

— Айда… — промълви тихо в ухото й Роджър. — Айда, стани. Нищо няма да постигнеш, като лежиш така на пода. Ела…

Понеже това беше Роджър, понеже въпреки раните си не смяташе да се отказва от борбата, Айда прие опората му и му позволи да я изправи на крака.

— Моля ви — обърна се тя към Хенри с глас, който всеки момент щеше да се пречупи. — Моля ви, не го правете! Дайте ми го!

Тя се опита да го накара да я погледне в очите. Отначало кралят се помъчи да избегне погледа й, но когато най-накрая я погледна, изражението му беше изпълнено с каменна решителност.

— Няма да променя решението си, Айда — каза той. — Синът ми остава с мен и ще израсне в моето домакинство, както подобава на кралски син.

— И колко често ще ви вижда? Колко често ще го посещавате? Веднъж годишно? Два пъти? — Тя оголи зъби. — Коя жена ще знае за майка?

Хенри изду ноздри.

— Вдигаш неприличен шум — каза рязко той. — Имаш отговора ми и така е най-добре за всички, дори сега да не го виждаш поради слепотата на утробата си.

Отдели поглед от нейния така, сякаш разкъсваше нишка, и се съсредоточи върху Роджър.

— Милорд Бигъд, оставям мистрес Де Тосни на вашите грижи.

И се отдалечи. Чиновникът, който държеше снопа с актове, измърмори извинение, остави документите на една от пейките, вградени в стената, и забърза след краля.

Айда затвори очи. Чувстваше се изцедена, болна и абсолютно съкрушена. Роджър я заведе до пейката и я накара да седне. Отчаянието я обгърна като зловещо черно наметало и я отдели от всичко друго, освен от болката.

Беше рано сутринта и коридорът бе тъмен и леден, пропит от всепроникващата миризма на плесен, предизвикана от влажното време. Не само годината умираше.

— Трябваше да го направя — промълви Айда, превита надве. — Това беше последната ми надежда. Той… той изпрати капелана си при мен снощи след вечернята, сякаш става въпрос за нещо съвсем маловажно — нещо най-обикновено. Аз… О!

Залюля се напред-назад, прегърнала скръбта си така, както някога бе прегръщала бебето си.

Роджър я притисна към себе си и се залюля заедно с нея.

— Мислех, че ще ти каже лично. Ако знаех, щях аз да дойда при теб.

— Ти си знаел? — Гласът й секна при мисълта за още едно предателство.

— Снощи говори с мен и ми каза, че ще ти го съобщи. Не осъзнах, че няма да има благоприличието и смелостта сам да се яви.

Айда потръпна и Роджър обви наметалото си около двама им. Бяха сами в безмълвен коридор, прегърнати по начин, който за случайния минувач би изглеждал като флирт, но всъщност беше израз на скръб.

Роджър разтърка гърба й и след дълга пауза промълви:

— Каквито и слабости да има, Хенри обича Уилям.

— Тогава защо не ми го даде? — попита Айда с измъчен шепот. — Това ще е най-добре и за двама ни.

— Той може и да ти има доверие, но не вярва на другите мъже. За когото и да се омъжиш, няма да го сметне за достоен приемен баща за сина си.

— Исках ти да се грижиш за него… Исках…

— Да, знам, знам. Шшт.

Айда се облегна срещу него и се помъчи да събере парченцата. Трябваше да намери сили да понесе случващото се. Това, което й бяха причинили, не беше правилно, но не беше и правилно да го стоварва върху Роджър. Бремето си беше нейно, не негово. А освен това през скръбта си осъзнаваше, че истерията й може да го притесни и да го накара да се откаже от брака. Тогава тя щеше да остане без нищо.

Преглътна и се насили да се надигне.

— Искам да се върна в стаята си — промълви Айда, събра последните остатъци от достойнството си и вдигна брадичка. — Трябва да си опаковам багажа и да се погрижа за някои неща. Ще… ще бъде по-добре, ако съм заета.

Видя как напрегнатите му черти се отпускат облекчено и разбра, че инстинктът й се е оказал правилен. Не можеше да го обременява с това — стигаше му случилото се днес.

Роджър я притисна към себе си и й помогна да стане.

— Знам, че скърбиш и че каквото и да кажа, не може да го промени, но се кълна, че ще направя всичко по силите си, за да си доволна като моя съпруга и другарка.

Не беше по силите й да се усмихне, но тя вдигна ръцете му и целуна кокалчетата.

— А аз на свой ред се кълна, че ще бъда добра съпруга — прошепна Айда и го погледна през сълзи. — Ти ще си моята утеха.

 

 

Изповядана и пречистена, Айда се върна от църквата. Чувстваше се като равен бряг след висок прилив — изглеждаше почти същата, но разположението на всяко зрънце бе коренно променено. Грехът на прелюбодеянието й бе опростен — отмит така, сякаш никога не го е имало, и тя трябваше да се насили да повярва, че брегът винаги е бил празен, без отпечатъци. В известен смисъл беше точно така. Тази Айда, която опаковаше сандъците с багажа в алкова с леглото си, не беше същата, която преди пет години дойде в двора, въодушевена и невинна.

Застанала пред сандъците с багажа си, готова да замине за Фламстед, тя погледна към мъничките обувки, сгушени в ръката й. Това бяха първите обувки на Уилям, тези, с които беше направил първите си несигурни стъпки по пода на детската стая. Тънката мека козя кожа бе украсена с изящните шевове на самата Айда. В хода на детството си синът й щеше да получи още много обувки, пищно избродирани и украсени — все пак беше кралски син; но нямаше тя да е тази, която да ги ушие, а всеки нов чифт, износен и по-голям от предишните, щеше да е крачка, която го отдалечава от нея — сантиметър, метър, километър, докато накрая двамата се озоват в две различни държави.

В едната от миниатюрните обувчици имаше кичур от косата на Уилям, мек и тъмен, завързан с нишки яркочервена бродерия. За миг Айда го вдигна нагоре, поверявайки усещането за копринените кичури на паметта на пръстите си. С парещи очи и трепереща брадичка тя прибра и обувките, и косата в украсеното с емайл ковчеже за бижута, което Хенри й бе подарил през първите дни на връзката им. Затвори капака, завъртя малкото ключе и чу тихото щракване на ключалката — толкова тих звук, изпълнен с необятността на безвъзвратното.

Глава 16

Приоратът „Тетфърд“, декември 1181

Клюнийският приорат „Света Богородица“ в Тетфърд се намираше близо до спокойното течение на река Оруел. Дядото на Роджър го бе основал преди повече от седемдесет години и следващите лордове Бигъд, сред които чичото и бащата на Роджър, го бяха обогатили и разкрасили. Роджър прочете акта за дарението предишната вечер, докато преглеждаше кутия с документи. Notum sit omnibus tam futuris quam praesentibus quod ego Rogerus Bigotus, dapifer Regis Henrici^[13]… Малко неща се бяха променили, макар че броят на надгробните плочи на мястото на хора в църквата се бе увеличил. Все още имаше Роджър Бигъд и той все още беше главен камерхер на крал Хенри. И днес беше сватбеният му ден.

По ирония на съдбата дядото на Роджър и негов съименник, споменат в акта за дарение, беше погребан не тук, а в катедралата в Норич — жертва на войната между тогавашния епископ на Норич и приора на Тетфърд.

— За пръв път виждам гроба на баща ти — измърмори Джулиана, застанала до Роджър, и измери гравираната плоча с дълъг поглед. Дъхът й излизаше на бели облачета от разтворените устни, а ръцете й бяха пъхнати в парче самурена кожа.

— Той може би би искал повече — отговори Роджър, — но нямах намерение да го удостоявам с по-хубав гроб от този на брат му или на дядо ми в Норич.

— Ти изпълни синовния си дълг към него, което не може да се каже за него и бащиния му дълг към теб.

Роджър вдигна рамене.

— Това е минало.

Приближи се да разгледа новия кръгъл прозорец в апсидата, който бе поръчал, за да ознаменува деня на сватбата си. Имаше много неща, които трябваше да оставят в миналото. Нека оставят бъдещето да се напише само, с надежда.

Прозорецът все още не беше довършен, макар че стъклописецът бе приключил с контурите и с някои от цветовете. Изображението беше на Богородица в обора с новородения Исус — подходящо за сезона, както и за божествената покровителка на приората. Стъклописецът все още не бе завършил синята одежда на Божията майка, но бе очевидно каква е темата.

Джулиана се присъедини към сина си и се възхити на красивата изработка.

— Исках да го довършим за Айда — каза Роджър, — само че нямаше време, а предпочитам качеството пред претупаната работа.

— Но рано или късно ще го завършат — усмихна се Джулиана и сложи леко ръка на ръкава му. — Познавам те. Ще се погрижиш да свършат работата, и то прецизно. Не оставяй дребните грижи да те отвлекат от радостта от сватбата ти.

Роджър отпусна ръка върху нейната.

— Много мъдро от твоя страна, че ми напомняш — отговори той и в очите му се появи замислено изражение.

Анкетил пристигна и закрачи през нефа. Новата му къса горна дреха в жълто и червено блестеше като ярко петно, сякаш самият той бе слязъл от някой цветен прозорец. На фона на влажното сребро на наскоро измитата му коса с ленен цвят лицето му блестеше чисто и червендалесто. Роджър не беше единственият, който едва не си свали кожата от търкане, докато се къпеше за венчавката.

— Милорд, видели са групата на булката. Казахте да ви съобщя.

Роджър кимна и страхът му нарасна.

— Благодаря — рече той. — Иди я посрещни и се погрижи да я придружат до стаята й.

Анкетил се поклони и излезе. Джулиана целуна сина си по бузата.

— Трябва да отидеш и да се заемеш с последните приготовления. Скоро ще се видим. — Гласът й ненадейно потрепери.

— Майко? — погледна я подозрително Роджър.

— Не ми обръщай внимание — засмя се смутено Джулиана. — Радвам се за теб и за невестата ти. Искам най-доброто и за двама ви… Повече от това, което получих аз. Тръгвай! — побутна го нежно тя. — Хората ти ще се чудят къде си.

Джулиана го проследи с поглед как излиза от църквата и когато изчезна от полезрението й, тя избърса очите си и изправи гръб. Наистина се радваше за него и нямаше никакви притеснения да приеме Айда за снаха. Сълзите й бяха от любов, очакване… и загриженост. И синът й, и невестата му бяха преживели тежки времена. От опит знаеше, че при такива обстоятелства човек го грози опасност или да стане толкова дебелокож, че нищо да не може да го засегне, или да остави цялата си мекота открита, докато светът я погълне и не остане нищо друго, освен празна черупка. Трябваше да има равновесие и Джулиана им пожелаваше точно това — също толкова, колкото им пожелаваше и радост.

 

 

Роджър влезе в двора на къщата си край реката навреме, за да стане свидетел на пристигането на Айда. Облечен в дебело вълнено наметало, скрил лицето си под дълбока качулка, той застана сред тълпата и я видя как пристъпва в двора на гърба на златистата кобила, която Роджър някога бе подарил на Хенри, а Хенри — на нея. Почувства се така, сякаш някой е запалил пламък в самото му същество. Гривата на кобилата бе заплетена и привързана с червени панделки и от всяка от тях висеше малко сребърно звънче, което звънеше приятно при всяко движение. Жослин яздеше нов жребец — подарък от Роджър — кафяв боен кон, чийто косъм имаше скрит златист оттенък.

Докато един коняр помагаше на Айда да слезе, Бигъд си помисли, че изглежда по-слаба, отколкото при последната им среща преди месец, а лицето й беше малко изпито. Но все още бе красива. Загубата на тегло бе накарала бузите й да хлътнат и очите й изглеждаха още по-големи. Роджър изпита порив да я закриля и се закле пред себе си, че ще върне на лицето й усмивката, която кралят й бе отнел. Радваше се, че венчавката няма да се състои в двора и Хенри няма да присъства. Щеше да е непоносимо да го види тук.

Тихо, ненатрапчиво той се отдели от тълпата и отиде да се приготви за църквата и за новата си роля на съпруг.

 

 

Застанала в средата на брачната стая, Айда стоеше търпеливо, докато прислужничките й сваляха украшението за глава и разпускаха навитите й кафяви плитки. Сутринта разреса косата си с гребен, натопен в настойката от подправки и розова вода, която Ходиерна я бе научила да приготвя. В тази стая на горния етаж нямаше камина, но целия ден я бяха отоплявали с мангали, така че вътре беше приятно. Тъмночервените завеси на леглото бяха дръпнати и хлабаво прихванати с ивици от коприна с кехлибарен цвят. Жените бяха прегънали кувертюрата в подобен цвят, за да разкрият чаршафите от фин лен, избродираните червени подложки и пухкавите бели възглавници върху тях. Чаршафите бяха на Айда и тя бе накарала прислужничките си да ги застелят, докато в голямата зала течеше сватбеният пир. Сега това бе нейното владение, узаконено от Църквата и подпечатания брачен договор. Чувстваше се замаяна и развеселена от изпитото вино, от радостните танци в залата и от удоволствието да е обляна от вниманието на новия си съпруг. Роджър бе направил всичко по силите си, за да е идеално всичко за нея — от блясъка на свещите и вечнозелените растения в църквата до прекрасно подредените маси на сватбеното пиршество и музикантите, които изсвириха мелодия, специално написана за Айда. Макар че я обгръщаше с лукс, Хенри никога не се бе замислял какво може да й хареса. Фактът, че Роджър се е замислил и искаше да й достави удоволствие, струваше повече от цяла стая, пълна със злато.

Прислужничките й свалиха роклята, а после копринените чорапи с жартиери, но Айда остави ризата си. Джулиана се възхити на бродерията в същия цвят, която досега бе скрита от роклята.

— Каква фина бродерия — отбеляза тя. — Сама ли сте я правили?

— Да, почитаема майко. — Обръщението звучеше странно от собствената й уста, но знаеше, че трябва да свикне с него.

— Много сте сръчна с иглата — усмихна се Джулиана. — Виждам, че синът ми няма да страда от липса на украса по дрехите си.

Похвалата накара Айда да се изчерви.

— Няма да страда от липса на нищо, стига да мога да му го дам — отговори тихо тя. — За мен ще е чест и дълг да изпълнявам желанията му.

Джулиана продължи да се усмихва, но в погледа й се появи предупреждение.

— Виждам, че е така — каза тя. — Знам, че ще бъдете добра съпруга, но ще ви дам един съвет: мъжът трябва да вярва, че той е господарят, но жената трябва да ръководи семейното огнище в дребните неща, които образуват цялото.

— Милейди, благодаря. Съветът е много добър — измърмори любезно Айда, но без да го взема присърце. Не беше съвсем сигурна какво да мисли за свекърва си. Харесваше я, но й беше трудно да види какво се крие зад сдържаната ведрост. И Роджър притежаваше част от това спокойствие, ала при него то не бе така непробиваемо. Джулиана очевидно обожаваше сина си, макар че, слава богу, не изглеждаше обсебваща. Айда смяташе, че всичко ще е наред, но вече не вярваше, че хората са точно такива, каквито изглеждат.

Джулиана я изгледа проницателно.

— Доколкото видях в църквата и на пиршеството, Роджър ще ви обича и ще живеете добре с него — по-добре, отколкото живях аз с баща му… Но пък синът ми е независим и в мислите, и в чувствата си. Наследеното от баща му е смекчено от това, че видя какъв стана той.

— Не познавам добре Роджър по отношение на онези дребни неща, за които споменахте — каза Айда, — но съм го виждала как действа в по-големите. Той е любезен, благонадежден и не злоупотребява с онези, които зависят от него, нито пък ги мачка. Притежава смелост, разсъдливост и чест. — Макар че думите накараха лицето й да пламне, тя впери поглед в очите на Джулиана. — Затова го избрах.

Джулиана рязко вдигна глава и застана нащрек. А после в очите й проблесна веселост и искрица на уважение.

— А! — измърмори тя. — Така ми се пада, задето не надникнах под повърхността. Вие сте много мило момиче, но мисля, че характерът ви далеч не се изчерпва с това описание. С вас синът ми и графството ми ще са в сигурни ръце.

Айда се понамръщи.

— Но той не е граф.

— Не е, но ще стане, — а вие — графиня. Трябва да се подготвите да станете точно такива.

Джулиана се приведе напред и целуна Айда по бузата.

— Желая ви много радост днес, както и до края на живота ви.

Айда й благодари и решително прогони спомена, който изплува неканен в съзнанието й — емайлирана кутия в синьо и червено с малките обувчици на сина й. Тази вечер нямаше място за подобни спомени.

Прислужничките й разресаха косата й, така че да падне като парфюмирана кафява река до кръста й. Втриха в китките и шията й розово масло, а после надиплиха наметалото на раменете й и го стегнаха с връзки от златиста коприна. Една жена донесе поднос с хляб и сирене, парченца плод, оваляни в пудра захар, райски зрънца и пикантни пържени ядки. Имаше малко блюдо със захаросани зрънца от кардамон за освежаване на дъха и кана вино с подправки, ако се окажеше, че младоженците се нуждаят от подсилване.

Мъжете пристигнаха в добронамерен вихър от бутане, цветове и неприлични шеги и доведоха Роджър при булката му. Бяха му съблекли тъмночервената сватбена туника и финия син панталон и сега и той като Айда беше облечен в дълга риза и широко наметало. Джон, епископът на Норич, който бе извършил бракосъчетанието, се подготви да благослови двойката, макар че се беше почерпил щедро с рейнско вино и не можеше да стои стабилно на краката си, нито пък беше сигурен в думите си. Наложи се Жослин да го държи прав, докато един от помощниците на епископа се погрижи за жезъла с връх от слонова кост. Айда държеше очите си скромно сведени и потискаше порива да се разхихика. Не смееше да погледне в очите никого, особено Роджър.

Дамите й я придружиха до леглото и я пъхнаха вътре, от дясната страна — по-благоприятната за зачеването на мъжки деца. Чаршафите бяха затоплени с горещи камъни и макар че вниманието на Айда бе погълнато от други неща, все пак тя изпита удоволствие да размърда стъпалата си в благословената топлина и да вдъхне сладкия аромат на розова вода, който се надигаше от чистите чаршафи.

По-буйната група на мъжете напъха Роджър до нея с неприлични шеги за яхване и езда и забиване на копието в мишената. Бузите на Айда пламнаха от коментарите, но макар че шегите бяха близо до границата на допустимото, никоя не го прекрачи. Усещаше се, че мъжете изпитват уважение и привързаност към Роджър, а предвид положението на самата Айда внимаваха да не кажат нещо погрешно поради предишната й връзка с краля.

Епископът успя да избута някак благославянето на постелята, а Жослин избута гостите вън от стаята, за да продължат празнуването в залата.

Джулиана леко докосна рамото на Роджър и се усмихна на двойката.

— Желая всичко добро и на двама ви — каза тя. В крайчетата на очите й се образуваха бръчици на веселост. — Моята благословия може и да не е свята като благословията на добрия епископ, но ви я давам с цялата си любов.

Целуна Роджър по бузата, заобиколи леглото, за да целуне и Айда, и излезе последна от стаята, като леко пусна резето зад себе си. Чуха я как казва нещо на епископа, а неговото несвързано дрънкане затихва надолу по стълбите.

Роджър първо се намръщи, после се засмя.

— Бях забравил, че хич не умее да носи на вино — каза той. — Архиепископът на Йорк може да надпие всекиго на тази земя и пак да остане трезвен, но не и Джон от Норич.

— Утре сутринта ще го боли глава — съгласи се Айда.

— Както и много други.

Отново се възцари тишина. Роджър прочисти гърлото си.

— Ти искаш ли една чаша? Или нещо за ядене?

Айда поклати глава и веднага промени намерението си, защото това беше някаква занимавка и щеше да им даде време да се отпуснат един пред друг сега, когато бяха сами за първи път този ден.

— Само половинка — каза тя.

Бяха ги сложили в леглото с очакването, че ще консумират брака си по някое време преди зазоряване, но сега, когато мигът беше съвсем близо, двамата изпитваха не непринуденост, а неловкост.

— Нямам търпение да видя Фрамлингам — каза Айда, взе чашата, която й подаде Роджър, и отпи. Виното беше топло, а пиперът и галангалът я накараха да се почувства така, сякаш през вените й потича жарава.

Роджър се върна обратно в леглото и дръпна завивката.

— Много е далеч. Не можем да стигнем за един ден, но по пътя ще посетим други имения. Тогава можеш да видиш какво трябва да се направи. Много време мина, откакто именията на Бигъд са имали достойна господарка.

Айда го озари с бърза усмивка.

— В такъв случай ще се радвам да започнем на чисто — във всяко едно отношение, милорд.

Тя му подаде чашата и той също отпи. Айда видя раздвижването на гърлото му и почувства как в таза й нахлува топлина.

— Ще имаш всичко, което ти е необходимо, за да обновиш къщите. Само кажи какво искаш.

— Благодаря, милорд. Нямам търпение да започна.

Наистина нямаше. Колкото по-бързо приемеше новия си живот, толкова по-бързо старият щеше да избледнее.

— Добре. — Роджър се намръщи, докато връщаше чашата. — Но трябва да се върнем в Уинчестър за коледните празненства.

Айда впери поглед в тъмното бляскаво вино. Разкъсваше се между желанието да бъде с Роджър и несигурността дали е готова да се изправи пред двора. Ако Уилям беше там, трябваше отново да преживее болката от раздялата при заминаването им, а ако беше в Удсток, изобщо нямаше да го види; от сегашната си перспектива не можеше да реши кое е по-лошо.

— Какво има? — попита Роджър.

— Нищо — насили се да се усмихне тя, но не й се наложи да се преструва, че потръпва. — Дръпнете завесите, милорд, тази вечер е студено.

Допи виното си, остави празната чаша на сандъка и дръпна завесите от своята страна.

— Нещо те тревожи — настоя Роджър. — Искам да знам какво е то.

Айда задъвка долната си устна и се зачуди как да отговори. Не можеше да го обременява с копнежа си, макар че той сигурно се досещаше. Освен това бе научила, че само защото някой казва, че иска да знае нещо, това не означава, че наистина го иска. Понякога хората искаха успокоение.

— Сигурно ще ме сметнеш за глупава, но съм раздвоена. Не желая да се връщам в двора — не и толкова скоро след сватбата ни, — но не желая и да се отделям от теб.

За да подчертае думите си, тя протегна ръка и го докосна, както някога в градината, и почувства твърдостта на ребрата му под фината ленена риза. Хенри беше по-мек на това място, с повече плът и отпуснат от годините.

— Тогава дилемата ни е обща, защото и аз искам да си с мен и също не искам да отиваме в двора.

— Можем да останем в именията ти — предложи Айда с повече надежда, отколкото очакване.

Роджър поклати глава.

— Кралят очаква да се върна при първа възможност. Аз съм на служба при него и трябва да се представя колкото се може по-добре. Каквито и да са основанията му, той ни позволи да се оженим и ми върна три имения, за което съм му благодарен. — Устните му се извиха в усмивка. — Не осъзнава истинската стойност на дара, с който ме удостои.

Без да откъсва поглед от нея, Роджър спусна завесите от своята страна на леглото. Единствената светлина сега идваше от керамичната лампа над главите им, така че двамата се озоваха обгърнати в мека червена почти тъмнина, сякаш се намираха в сърцевината на роза.

След като беше любовница на Хенри за няколко години, Айда мислеше, че знае какво да очаква, но се оказа съвсем неподготвена колко различен е актът на физическо съединение с Роджър. Този път беше с мъж, когото тя искаше, вместо с мъж, с когото бе принудена да легне, защото няма друг избор, и този път му беше съпруга. На пръста й блестеше нова сватбена халка, така че деянието им не бе грях. Не беше прелюбодеяние и най-накрая тя можеше да се остави на цялото напрежение, натрупано през последните месеци.

Чувстваше се замаяна от виното, от сиянието на новата любов, от страст. И този път се разтрепери както първия път с Хенри, но сега не от шок, нито пък от страх. Роджър също трепереше, ала допирът му бе сдържан и прекрасен в нейните очи, защото беше бавен, нежен, като изследване на непозната територия. Той прошепна името й, докато целуваше веждите, слепоочията и брадичката й и проследяваше формата на лицето й с нещо повече от дъха си. Това беше нежно, бавно проучване на самата Айда и понеже Роджър не бързаше, тя въздъхна и се отпусна. Отговори по същия начин и можеше да се престори, че не знае нищо, че това е първият й път; и от тази преструвка се зароди действителността, защото това наистина беше първи път и понеже всичко беше толкова различно, вярата й остана силна.

Айда зарови ръце в косата му, по-дълга от косата на Хенри, пухкава и гъста, с мекия блясък на червеникав бронз в оттенъка, създаден от лампата и завесите. Докосна лицето му, врата му. Почувства се много смела, когато пъхна ръка под ризата му и усети контраста между твърдите мускули и костите, гладката кожа и жилавите косми по гърдите му. Той ахна, седна в леглото, съблече ризата през главата си и вдигнатите му ръце разкриха по-тъмните косъмчета под мишниците му. Сега и Айда ахна, когато зърна мускулите, очертани по ръцете му, и гъвкавото му атлетично тяло, плоския корем, папратовидната ивица тъмнозлатисти косми, която минаваше от пъпа до слабините му и я подкани отново да го докосне. Дланите й последваха погледа по рамото, ребрата и хълбока му.

Роджър преглътна и попита дрезгаво:

— Ще… ще съблечеш ли ризата си?

Айда се изчерви и се почувства едновременно свенлива и разпусната. Отдръпна ръцете си от него и развърза връзките на шията си. Задържа очите си скромно сведени, докато свиваше рамене, за да остави дрехата да се свлече. Чу как Роджър пресекливо си поема въздух и когато рискува да хвърли бърз поглед към него, тя видя, че погледът му я разкъсва. Той посегна към нея и целувките и ласките отново започнаха, но вече не бяха ограничени само до лицето й. В докосването му все още имаше почтителност, но сега бе станало по-настоятелно, когато започна да открива гърдите, бедрата, тазовите й кости и мекотата помежду им. Айда отвърна с шепот на признателност и въздишки на удоволствие.

Тя обви ръце около Роджър и го привлече отгоре си, наслаждавайки се на смесицата от сила и нежност в него. Досега се сдържаше — не искаше да изглежда прекалено опитна; но сега, когато бе запозната с движенията, Айда изви тялото си, за да му помогне. А после той нахлу в нея и тя го чу как рязко си поема въздух и дъхът му изсвистява през зъбите; удоволствието на Роджър направи нейното още по-силно. Щеше да му даде този миг и щеше да го направи идеален и за двамата. Айда се раздвижи леко под него и започна да издава тихи одобрителни звуци, защото вземането и отдаването на телата им беше толкова приятно. Започна да се гърчи под Роджър, обви крака около неговите и го стисна здраво. Почувства как напрежението му нараства, знаеше, че най-важният момент наближава. Прокара пръсти през косата му и се изви насреща му. Самата тя беше близо до нещо — усещаше го как набъбва в таза й, докато стана непоносимо.

— Дай ми дете! — изстена Айда, тласкана от нуждата си.

— Искам твоите синове. Искам твоите дъщери!

И тогава ненадейно тя се изтърколи през ръба, разтърсена от неистови усещания, които я накараха да извика. Дъхът му секна и като се притисна силно в нея и нахлу в нея, Роджър се освободи от всякакви задръжки. Айда го стисна с всички сили, докато вихърът на бурята наближаваше, а после, когато тласъците намаляха и отминаха, го погали нежно и почувства пулса, който бушуваше в гърлото му.

Чу се лек звук от мангал, когато един от горящите въглени падна по-надолу в съда. Айда се потопи в приятното усещане на отпуснатото тяло на Роджър върху своето. Не беше лек, но тя все пак можеше да диша и не искаше да помръдва, защото жадуваше тази близост, от която двамата почти се сливаха. Топлината на тялото му беше като допълнителна завивка, която обещаваше, че никога вече няма да й е студено. Главата му на гърдите й, лекото помръдване на устните му я изпълниха с нежност. Айда погали косата му, сега малко навлажнена от пот, и не можа да попречи на сълзите да рукнат по лицето й. Избърса ги тайничко с ръба на дланта си.

Той вдигна глава и погледна към нея. Насищането бе придало на очите му цвят на пушек, лицето му беше отпуснато, макар че това, което допреди малко бе блажено изражение, бързо се превръщаше в признак на тревога.

— Айда? Причиних ли ти болка?

Роджър понечи да се отдръпне, но тя мигновено го стисна по-силно, задържа го на място, като сложи ръка на извивката на хълбоците му.

— Не — поклати енергично глава Айда. — Остани, моля те, остани. Не си ме наранил, наистина. Просто… Аз… Плача, защото ти ми върна нещо, което мислех, че съм загубила. — Гласът й потрепери и трябваше отново да избърше очите си.

— За мен това е първият път, и то от любов, а не от дълг, или защото нямам избор… А защото имам.

Той се надигна на лакът, погали косата й и я целуна с такава болезнена нежност, че тя се разплака още по-силно.

— И за мен беше първият път — отговори Роджър — и не съм разочарован. Не знам какво да кажа… освен че ми поднесе несравним дар.

Отново я целуна и се премести да легне до нея, после я привлече към себе си.

Айда не беше сигурна какво има предвид, като каза, че и за него това е било първият път, ала не му зададе въпроси. Роджър не беше проявил непохватност, нито пък изглеждаше неопитен, но пък тя беше виждала вниманието и сигурността, с които се отнасяше с конете си, както и добрите му маниери на масата, където бавното опитване на вкуса му доставяше повече удоволствие от бързото поглъщане на храната. Беше виждала самоконтрола и смелостта му. Мисълта, че може наистина да е първата му жена, накара гърлото й да се свие от радост. Днес беше ново начало и за двама им и щяха да продължат заедно оттук нататък.

Глава 17

Фрамлингам, декември 1181

Айда и Роджър пристигнаха във Фрамлингам в един скован от студ зимен следобед. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а въздухът се забиваше като нож в дробовете им. Бреговете на езерото бяха поръбени с лед, а клоните на дърветата на територията, използвана лично от Роджър, приличаха на мрачна черна дантела на фона на бледото небе. Сградите бяха незащитени — пазеха ги единствено тресавището и водата в западния край на комплекса. Нямаше замък, а само каменна сграда, кацнала на ниска могила и свързана с кухни и параклис.

Айда знаеше, че Роджър се притеснява да я доведе в семейното имение на рода Бигъд. Съпругът й сякаш мислеше, че тъй като е свикнала с двора и целия му лукс и особено с великолепно обзаведения дворец в Удсток с неговите градини, фонтани и пауни, домът му ще й се стори беден. А това не можеше да бъде по-далеч от истината. Ако мисълта за предстоящото й идване я караше да изпитва несигурност и тревога, то причината бе съвсем друга.

Тя яздеше до него, малко разсеяна, но все пак изпълнена с удоволствие от равния ход на кобилата и от правото да язди открито до Роджър. Новото й наметало от дебела синя вълна бе закопчано с красива ромбовидна брошка от злато и сапфири, която съпругът й й бе подарил сутринта след сватбата им. От вътрешната страна на украшението беше гравирано мотото Soiez leals en amours — „Бъди верен в любовта“. Айда вдигна едната си ръка от седлото, за да докосне брошката, и прехапа устна, докато се приближаваха към замъка.

— Разочарована си — каза Роджър.

Айда подскочи. Не беше осъзнала, че я наблюдава.

— О, не, милорд! Всичко е… всичко е идеално.

— Едва ли. Знам недостатъците му, а на теб тези недостатъци навярно ти се струват още по-очевидни.

Тя поклати глава.

— Предпочитам това тук пред всеки позлатен дворец.

— Тогава защо се мръщиш?

Айда го погледна печално.

— Тъкмо си мислех, че сега аз съм господарка тук и трябва да се държа подобаващо и да покажа авторитета си. В двора се научих как да разговарям с епископи и графове и как да се движа в този свят като риба през водорасли, но това е нещо ново.

Той посочи към сградите.

— Не е толкова различно. Виждал съм те как надзираваш жените в Удсток, докато покриват ябълките със слама.

Айда се засмя и бузите й пламнаха.

— Знам, че можеш да направиш всичко, за което те помоля; не се съмнявам в способностите ти.

Тя остана трогната от доверието му, но и се притесни.

— Все пак трябва да подредя мислите си, в противен случай хората ти ще решат, че главата ми е пълна с перушина. Напоследък ме занимаваха други неща.

Роджър й се усмихна лениво, удовлетворено и Айда усети свиване в слабините.

— Мен също — отговори той, сръга леко жребеца си и тръгна по моста над рова.

Тревата в двора беше разкашкана, но я бяха покрили с дебел пласт слама, за да попие колкото може от зимната кал. Група рицари и прислужници чакаха да поздравят своя лорд при завръщането му. Айда знаеше, че я гледат и си задават въпроси за невестата, която е довел — куртизанка, бивша любовница на краля. Навярно клюката се беше разчула, макар че Източна Англия се намираше далеч от двора. Прилоша й от напрежение, но главата й си остана високо вдигната. Това беше нейният нов дом, нейното владение и щеше да започне така, както смяташе да продължи.

Един коняр взе поводите на кобилата, а Роджър се приближи, за да свали Айда на земята. Дъхът им вдигаше пара и се смесваше във въздуха. За миг Айда стисна ръката му, събра смелост, обърна се заедно с него и двамата влязоха с официална крачка в сградата. Айда вървеше с бавно достолепие, сякаш се е запътила към кралски банкет, положила изпънатата си длан върху ръкава му, и управителят на Роджър Клеръмболд и съпругата му Ройз я приветстваха с „добре дошла“ във Фрамлингам. Зад Айда и Роджър прислужниците започнаха да разтоварват каруците с багаж и върволица от ракли и сандъци последва новопристигналите в сградата.

Залата нямаше прозорци, но стените бяха варосани наскоро и блестяха като пресен сняг. Огромните голи стени не бяха украсени нито с гоблени, нито с щитове и оръжия и това създаваше ефект на студенина. В камината бумтеше огън, но бе запален наскоро и все още не беше нито силен, нито много горещ. Подът бе покрит с тънък слой овесена слама и Айда си спомни за пометените дървени подове в Удсток и украсените плочки в стаята на Хенри. Макар и проветрива и просторна, залата й напомняше за добре поддържан обор. Ненадейно достолепното й влизане й се стори малко глупаво. Нямаше кой да я види, освен неколцината рицари и прислужници, които живееха тук. Фрамлингам уж беше центърът на владенията на Роджър, но това не му личеше. Залата можеше да стане великолепна, ала за момента беше гола и студена. Айда почувства до себе си неудовлетворението на самия Роджър.

— Не е нищо особено, нали? — попита той. — Ако го виждах с твоите очи, щях да се зачудя защо изобщо са ме довели тук. Трябваше да останем в Тетфърд.

Тя се премести по-близо до него и го докосна по ръката.

— Радвам се, че стените са голи — рече. — Имам идея за някои гоблени и модели за фризове. Тази зала е като нас — чака да започне и има голям потенциал.

Роджър се обърна към съпругата си и стисна ръцете й. Айда намери у себе си воля да му се усмихне и си каза, че това място е предизвикателство и приключение, а не разочарование. Наистина усещаше искрица на очакване при мисълта да го съживи със собствените си способности. Тя стисна ръката на Роджър, а после импулсивно се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Искам да видя останалото — рече Айда. — Дали да не започнем със стаите над тази?

Роджър се засмя и я завъртя в полукръг, в пълен контраст с достойнството на влизането им.

— Ела — подкани я той. — Ще ти покажа. Сигурен съм, че и те „имат потенциал“.

Спалнята, както установи Айда, изглеждаше още по-зле от залата, защото стените все още не бяха варосани — бяха жълтеникави и потъмнели от наслоени сажди от лампите и светилниците. За разлика от залата обаче, тук имаше четири красиви прозореца с арки, макар че кепенците бяха затворени заради декемврийския студ. Единствената светлина идваше от вратата на вътрешното стълбище, двете дебели свещи, които примигваха в свещниците от ковано желязо, и от блясъка на огъня в камината. Голямото легло беше снабдено със завеси от хубава дебела вълна, но цветът им бе мътнозелен и напомняше на Айда на езерна утайка. Леглото беше застлано с чисти чаршафи с нелошо качество, макар че покривката бе в същия цвят като завесите. До него имаше голям полукръгъл стол, но без възглавница между задните части на седналия и коравото дърво.

— Това беше соларият на баща ми. — Гласът на Роджър звучеше сериозен и малко тъжен. — През лятото е по-хубав, когато прозорците са отворени. Слънчевата светлина влиза свободно. Баща ми продаде всичко по-красиво, за да плати дълговете си… А аз бях прекалено зает с други неща, за да помисля за обзавеждането на това място. Но това е нашият дом и заслужава нещо по-добро.

Айда отиде до леглото и седна, за да опита дюшека. Беше хубав — дебел и добре натъпкан. Разкопча наметалото си и го остави настрана.

— Всичко това е само на повърхността — каза тя. — Когато го пипне женска ръка, пак може да стане красиво.

— Все пак не в такава обстановка исках да те доведа.

За миг Айда го изгледа изпитателно, а после стана от леглото, застана пред него и разкопча наметалото му.

— Ще съм по-щастлива, ако живея с теб в козя кошара, отколкото в някой дворец с…

Млъкна, преди да е произнесла името на Хенри тук, в тяхната спалня, и вместо това запълни пространството на тази дума с жадна целувка.

— Леглото е удобно — промълви Айда, когато устните им се разделиха. — Не искаш ли да го изпробваш и сам да видиш какво може да направи докосването на женска ръка? — В усмивката й ненадейно се появи пакостливост.

Развеселеността разчупи неудовлетворението му и го прогони. Роджър се засмя, хвана я през кръста и я събори на дебелия дюшек.

— О, да — промълви и пръстите му ненадейно се оказаха заети с шнуровете на роклята й. — Много бих искал да направя и двете.

 

 

Стресната от някакъв звук, Айда отвори очи и за миг остана да лежи полубудна, като се чудеше къде се намира. Косата й бе разпиляна по възглавницата, а ръката й лежеше върху голата ръка на Роджър. Краката им бяха преплетени, почти като плитка. Той дишаше дълбоко. Тя наблюдаваше как гърдите му се издигат и спускат, а после, когато се осъзна напълно, седна в леглото и се огледа. Дрехите им бяха разпилени в безпорядък по леглото и всяка от тях разказваше своя собствена история за целувки, смях и желание. През отворените завеси Айда видя, че свещите са догорели, а огънят в камината се е превърнал в купчина от блестящи червени въглени.

Навярно бяха спали дълго, защото когато се качиха горе, вече беше нощ. Айда усети прилив на виновно смущение. Не беше сигурна какъв е звукът, който беше чула, но й напомняше на предпазливо спускане на резе. Наведе се над Роджър и го побутна нежно. Той изсумтя и скочи.

— Надявам се, не са ни чакали за вечеря — измърмори раздразнено Айда.

— Какво? — погледна я объркано Роджър, но докато умът му се отърсваше от съня, започна да се подхилква. — Толкова по въпроса за докосването на женска ръка — оповести той и игриво подръпна един кичур от косата й. — Съмнявам се, че някой ще остане скандализиран. Точно това се очаква от новобрачна двойка. А освен това кой може да възрази на това, което правим в сърцето на собствения си дом и нима зачеването на наследници не е най-важният дълг на един лорд и съпругата му?

Айда се изчерви.

— Все пак се надявам, че не ни чакат.

Тя се премести, извади крака си изпод завивките, а после изпищя, когато босите й пръсти докоснаха нещо меко и студено. Дръпна крака си обратно в леглото и впери поглед в белите петна по табана си.

— Прясно сирене — установи Роджър, едновременно объркан и развеселен.

Айда отново надникна над ръба на леглото и ахна тихичко.

— Оставили са ни храна!

Почувства се унизена до дъното на душата си, но в същото време й се искаше да се разсмее. Наведе се още по-надолу, взе салфетка от подноса, който някой бе оставил на пода, и избърса крака си. Беше потресена от мисълта, че някой в къщата е влязъл в стаята без тяхно знание, оставил е до леглото поднос с храна и е излязъл на пръсти. Навярно точно това я бе събудило — тихото излизане на човека с подноса. Айда потръпна при мисълта колко уязвими са били. Опита се да си спомни колко плът бе изложена на показ, макар че светлината беше слаба. А и разпилените им дрехи разказваха историята повече от красноречиво. Несъмнено сега разказите за разпуснатостта на двора и наложниците в него щяха да се разпространят навсякъде. Хората щяха да кажат, че новата господарка не е имала търпение да изпробва леглото!

Роджър обаче не изглеждаше смутен. Гърдите му се тресяха от смях, той отметна завивките и посегна към ризата и наметалото си.

— Сега вече няма смисъл да слизаме долу — каза той. — Ако наистина е толкова тъмно, колкото ми подсказва стомахът ми, значи всички отдавна са вечеряли и се готвят за лягане. Спокойно можем да хапнем тук и да започнем на чисто утре сутринта. Какво са ни оставили? Умирам от глад!

Той заобиколи леглото, за да мине от нейната страна, и вдигна подноса. Освен сиренето, в което беше стъпила Айда, имаше купичка с масло, пресен хляб, малки печени птици и чиния със стафиди. Стомахът му изръмжа.

— Хайде — обърна се Роджър към съпругата си, — трябва да те поохраним. Ако не умираш от глад, да знаеш, че би трябвало.

Той занесе подноса пред камината и го остави на пейката там. Подсвирквайки, засили огъня с духало, наряза хляба и се зае да го препече на нещо като малка вила от ковано желязо. Айда също навлече наметалото си и го последва. Седна на пейката до огъня и почувства как топлината на пламъците трепка през тялото й. Или може би това беше топлината на момента — усмивката на Роджър, интимността да хапнат за първи път заедно във Фрамлингам. Сега, когато бе преодоляла притеснението си, тя беше готова да се наслади на преживяването. Беше наистина гладна — за първи път от седмици. Комбинацията от тревога заради загубата на сина й и подготовката за сватбата й се бе отразила на нейния апетит, както и самата церемония и дните непосредствено след нея, когато трябваше да се занимава с гостите и не само да свикне с новото си положение, а и да запази спокойствие. Сега, когато Роджър й подаде голямо парче препечен хляб, натопен в капещо масло, Айда го захапа и с удоволствие усети хрускането на трохите, по-меката вътрешност и солената сладост на маслото, което го втечняваше. Никога досега не бе опитвала нещо толкова вкусно и му го каза.

— Научих се как да го правя, докато бях на война. Понякога единственото, което имаме за ядене, е хляб, при това доста застоял. Така и най-противният конски хляб^[14] става годен за ядене. Чакай… имаш…

Роджър повдигна лицето й нагоре и избърса с палец капка масло от бузата й. Айда върна жеста — хвана палеца му и облиза маслото, докато го гледаше съблазнително.

Очите му придобиха оттенък на пушек. В тялото й се надигна трепет.

Роджър се засмя дрезгаво и й направи знак.

— Яж — каза той. — Ако продължаваме така, ще умрем от глад.

Айда направи гримаса, но се обърна и наля чаша вино, за да си я разделят към хляба. Вечерята се превърна в игра, в която двамата се хранеха взаимно, едновременно грижовно и съблазнително. Айда се беше свила в скута му и заменяше стафиди за целувки, когато някой прекъсна играта им.

— Мамо? — разнесе се от вратата объркан детски глас. — Мамо, къде си?

Айда седна и се огледа. Допреди миг Роджър галеше гърдите й с нежност, която беше и наслада, и мъчение, и бе започнал да се възбужда срещу отвора между бедрата й. Тя затвори наметалото около развързаната си риза и като го остави да се приведе в приличен вид, тръгна към вратата. Детето беше малко момченце, не много по-голямо от нейния Уилям; и уплашеното изражение в големите му очи предизвика у Айда пробождане на копнеж и съчувствие. Тя коленичи, за да е на неговото ниво.

— Дете, майка ти не е тук. Но съм сигурна, че не може да е далеч. В залата ли е?

Момченцето поклати глава.

— Не мога да я намеря — каза то и притисна кокалчетата на пръстите си към очите.

Айда преглътна. Помъчи се да не си представя как Уилям казва същото за нея — как броди из тъмен коридор, загубен и сам. Ами ако никой не го утешеше?

Тя взе малката студена ръчичка в своята и отиде да извика някого от върха на стълбището.

Притеснената Ройз Пинсерна се втурна към тях, сграбчи детето в прегръдките си и го целуна по лицето.

— Робърт! Нали ти казах да не се отдалечаваш! Казах ти да не идваш тук горе!

Малкият зарови лице във врата на жената. Айда погледна към крачето, сгушено до хълбока й, към протритата обувчица, толкова подобна на тази, заключена в украсената й кутия.

— Ваш ли е?

— Да, милейди. Извинявайте. Казах му да остане при сестра си, но тя е толкова погълната от приятелчетата си, че изобщо не е видяла кога се е измъкнал от леглото и се е отдалечил. — Жената хвърли поглед към стаята. — Всичко наред ли е?

Айда кимна.

— Благодаря ви, да — каза тя. Знаеше, че се е изчервила.

— Накарах да донесат храна… Не знаех какво друго да направя.

— Благодаря ви. Беше много мило и предвидливо от ваша страна — отвърна Айда и устоя на желанието да изтърси трохите от предната част на наметалото си.

— Пътували сте дълго — рече Ройз със съчувствие и в очите й просветна весело пламъче, което накара Айда да я хареса. — А сега трябва да върна този малчуган в леглото. Милейди, пожелавам ви лека нощ.

Айда я видя как слиза по стълбите, като държеше детето така, сякаш е безценен товар. Над рамото на майка си малкият погледна към Айда и й отправи срамежлива усмивка, която проби всичките й защити. Разтреперана, почти разплакана, тя затвори вратата и се върна край огъня.

Роджър я придърпа обратно в скута си и Айда се сви там, поглъщайки топлината на тялото му и горещината от камината и макар че спря да трепери, едно кътче от съществото й си остана неутешимо и студено.

Глава 18

Уинчестър, Коледата на 1181

— Бракът ти се отразява добре — обърна се Ходиерна към Айда с игриво пламъче в очите, докато седяха на бродерия и клюки в една от всекидневните стаи в замъка Уинчестър. — Бузите ти са розови и се кълна, че вече изглеждаш по-закръглена. Този твой съпруг да не е започнал да те охранва?

Айда се усмихна, защото се сети за хляба с масло, и скромно сведе поглед към работата си. Украсяваше една от туниките на Роджър с бягащи елени и смяташе да му я подари на дванайсетия ден от тържествата. Трите седмици, изминали от сватбата й, бяха профучали покрай нея с бързината на връхлитащ върху плячка сокол. Трябваше да посетят още няколко имения, освен Фрамлингам, макар че не успяха да стигнат прекалено далеч — налагаше се да се върнат в Уинчестър. Все пак Роджър я беше завел в Ярмът и Ипсуич. Докато наблюдаваше оживлението по дока на втория град, докато усещаше ледения вятър, който духаше към брега от Фландрия, докато слушаше как Роджър обсъжда различни въпроси с отговорника си на кея, Александър, Айда осъзна, че съпругът й е по-важна личност, отколкото подсказваха сдържаното му поведение в двора и състоянието на Фрамлингам. Макар че значителна част от наследството му бе преотстъпена на чиновниците на Хенри за събиране на данъци и такси, съпругът й бе богат човек.

— Е? — подкани я Ходиерна, когато Айда не отговори веднага. — Нищо ли няма да кажеш?

Айда направи още един бод.

— Може би не знам откъде да започна — отговори тя. — Но си права, бракът наистина ми се отразява добре.

— Със сигурност се отразява добре на съпруга ти — усмихна се Ходиерна. — Никога не съм го виждала да се чувства толкова добре в двора. Когато погледне към теб, причината е ясна. Бих казала, че е много горд и удовлетворен мъж.

Айда се изчерви, а после се засмя и разказа на Ходиерна как са заспали първата си вечер във Фрамлингам.

Раменете на Ходиерна се разтресоха от веселие.

— Това е меденият ви месец, точно това се очаква от вас — успокои я тя и потупа Айда с обич по коляното. — Трябва да се насладите един на друг, докато всичко е още ново.

Айда се намръщи.

— Ако зависеше от мен, щяхме да останем във Фрамлингам, Ипсуич или Тетфърд за цялата зима — и въздъхна тихо и умислено. — Толкова неща не знаем един за друг и се боя, че никога няма да имаме време да ги научим.

Ходиерна отново я потупа по коляното, сега вече по-сериозно.

— Ти имаше възможност да избереш подходящия мъж — каза тя. — Сега използвай тази възможност, за да постигнеш останалото.

На вратата настана внезапно раздвижване. Гръмнаха тръби и един церемониалмайстор обяви влизането на кралица Елинор. Айда ахна. Притеснение и срам я изпълниха цялата и тя с радост щеше да избяга от стаята, ако единственият начин да се махне не беше да мине покрай Елинор. Макар че беше станала любовница на Хенри дълго след като той бе затворил съпругата си, Айда се почувства ужасно неудобно. Никога не си беше представяла, че един ден ще се озове лице в лице с кралицата. Заедно с останалите жени, и тя стана и направи реверанс. Фактът, че Елинор се намираше тук, в Уинчестър, вместо под домашен арест в Солсбъри, представляваше отстъпка по тържествения повод, знак, че ненавистта на Хенри към съпругата му се смекчава, и признак, че присъствието й му е необходимо по политически причини.

Елинор заповяда на жените да се изправят и се присъедини към тях пред огъня. За нея имаше отделен стол със златни възглавнички и табуретка за крака. Почти шейсетгодишна, тя все още притежаваше онзи непреодолим чар, направил името й прочуто в целия християнски свят, първо като младата кралица на Франция, която беше потеглила към Йерусалим със съпруга си, оставяйки след себе си следа от съблазън и скандал, а после като обиграната съпруга на деветнайсетгодишния херцог на Нормандия, която бе направила същото. Айда задържа очите си сведени и се помъчи да си остане просто анонимна дама край огъня, но скоро установи, че се възхищава на пищния ширит, с който е поръбено наметалото на кралицата, и се замисли по какъв ли начин може да избродира същия модел. Тя обаче не беше единствената жена край огъня, която се прехласваше по фината изработка.

— Милорд Бигъд ще бъде най-красиво облеченият мъж в двора — обади се с усмивка кралицата. — Вие сама ли сте измислили модела?

Айда едва не си изкара ума, защото бе очевидно, че Елинор знае коя е тя. Но пък беше глупаво да очаква обратното. Дори под домашен арест, една толкова забележителна жена не би допуснала да тъне в неведение за събитията в двора.

— Да, мадам, така е — успя да изрече Айда и й се прииска да можеше да се разтопи в стената и да изчезне.

— Толкова красиви цветове. Откъде си набавяте коприните?

Айда спомена името на един търговец в Уинчестър и разговорът потече по-лесно, защото се намесиха и други жени — питаха за подробности, даваха препоръки. Елинор бе довела музикантите си, за да ги развличат и под прикритието на звуците на големи и малки лютни и гайди леко докосна Айда по ръката.

— Познавам съпруга си — каза тихо тя. — Не тая гняв срещу невинните, лейди Бигъд. Искам това да е ясно.

— Да, мадам — отговори Айда и макар че продължи да се чувства неловко, любезността на Елинор понамали тревогата й.

Лорд Джон пристигна да поднесе своите почитания на майка си, коленичи, целуна ръката й и наведе глава. Елинор го поздрави сърдечно, но помежду им се долавяше скрито напрежение, сякаш са два камъка с остър ръб, легнали един до друг в коритото на бърза река. „Но всъщност — помисли си Айда — те са непознати.“ Елинор се беше превърнала в затворничка, когато Джон бе малко момче, и той бе израснал в двора на баща си и под негово влияние. Паралелите със собствената й ситуация бяха болезнени и очевидни. Колко щеше да се отчужди от нея Уилям, докато годините минават? Щеше ли един ден и тя да получи подобен поздрав от младеж на ръба на зрелостта — младеж, чието познание за света е оформено през очите на Хенри и живота в двора? Мисълта, че й предстои да пропусне години от живота му, й причиняваха такава скръб, че Айда не можеше да понесе дори мисълта за това.

Пристигнаха още дами, за да поднесат почитанията си; сред тях бяха снахата на Елинор Изабел де Уорън и децата й. Синът на Изабел беше пъпчив тъмнокос младеж приблизително на възрастта на Джон. Сестра му започваше да се сдобива с женствени извивки. Светлокестенявата й коса падаше до кръста на две гладки дебели плитки, а на устните й трептеше свенлива усмивка. Джон я погледна с хищен блясък в очите и облиза устни. Зад тях две по-малки деца чакаха реда си да поздравят кралицата, а зад гърба им една бавачка държеше на ръце едва проходило дете, което не спираше да се извива.

Сърцето на Айда се сви от болка, когато погледът й се спря на сина й. Той носеше туника, която тя му бе изработила от мека зимна вълна, и малка синя качулка, поръбена със заешка кожа. Когато я зърна сред жените, той изкрещя „Мамо!“ и започна да се мъчи да слезе на пода. За миг жената се поколеба, а после го пусна и малкият се втурна към Айда. Тя разтвори ръце и го прегърна, придърпа го в скута си и усети как този ужасен прилив на любов и загуба се плисва през тялото й като бурна вълна. Болката беше толкова силна, че я усети физически.

Уилям искаше да си играят на пляс-пляс ръчички, но след като повториха играта два пъти, се отегчи и отлетя като бръмчаща мушица, за да поиграе с по-малките си братовчеди, които танцуваха в кръг в ритъма на музиката, като се държаха за ръце. Айда подсмръкна и избърса очите си с опакото на ръката.

— Синовете на една жена винаги я напускат — каза Елинор. Гласът й беше суров и макар че в погледа й се четеше състрадание, в него имаше и строгост. — И съпрузите не са по-добри. От тях жената може да очаква мигове на радост, но не бива да разчита на тях за щастието си, защото те ще го пропилеят.

— Мадам, съжалявам…

— Недейте — отговори остро Елинор. — Колкото повече време прекарвате в извинения за неща, за които не сте виновна, толкова повече ще избледнявате, докато накрая се превърнете в сянка. Майка ви не ви е родила, за да бъдете сянка — било на себе си, било на някой мъж. Не го забравяйте, Айда. Вие притежавате своя собствена светлина.

Думите й докоснаха едно разранено кътче дълбоко у Айда и от това й се доплака още повече — от благодарност, а също така и от болката от просветлението. Не беше сигурна, че иска да види какво й показва тази светлина.

— Милорд Бигъд… — промълви замислено Елинор. — Не го познавам добре, но много хора имат високо мнение за него, включително онези, на които вярвам, че ми дават честното си мнение. Спомням си го слабо от времето, когато беше много по-млад — не повече от кутре. Открай време беше тих. Наблюдател, мислех си, а не деятел. Той обаче доказа, че не е така, макар това невинаги да беше в моя полза — добави сухо кралицата.

За миг Айда се запита какво ли има предвид тя, но после осъзна, че по време на бунта преди осем години Роджър бе застанал срещу нейната фракция и бе разгромил поддръжниците й в битката при Форнъм.

— Да — замислено наклони глава Елинор. — Мисля, че ще му подхождате. И двамата притежавате голяма смелост и ще я предадете на децата си.

Айда примигна, за да прогони парещата топлина зад клепачите си. Малкият Уилям, който танцуваше с братовчедите си, се превърна в блестящо петно.

— Не се чувствам смела, мадам.

— Тези, които се чувстват смели, невинаги са най-храбрите — отговори кралицата. — Необходима е голяма сила, за да не трепнеш, когато си уплашен. — За миг замълча, преди да продължи: — Съпругът ви, доколкото разбирам, е добре запознат с подробностите от законите, но предполагам, че не е имал друг избор. Съобщиха ми, че кралят му е върнал три имения и му е опростил един дълг като сватбен подарък.

— Така е, мадам — потвърди Айда и се зачуди накъде бие Елинор.

Кралицата повдигна тънка вежда.

— Три имения, конфискувани като част от спора за наследството между съпруга ви и бившата графиня на Норфолк и синовете й. Лейди Гундреда ми отправи молба да се намеся.

Айда се застави да се съсредоточи изцяло върху Елинор, а не върху Уилям. Положението можеше да се окаже опасно.

— Лейди Гундреда няма право върху тези имения — каза тя. — Щом кралят е решил да ги върне на съпруга ми в знак на благосклонност, това е съвсем правилно и редно.

— А милорд Бигъд няма да ги откаже, нали така? — подметна Елинор с иронична усмивка.

— Не, мадам — вдигна брадичка Айда. — Те са негово наследство и той нито е предлагал подкупи, нито е разпространявал слухове, за да ги получи.

Устните на Елинор трепнаха.

— Подкупи и слухове — повтори тя. — Е, и на мен са ми предлагали подкупи и аз съм предлагала, и за мен са разпространявали слухове и аз съм разпространявала, и то много. И вижте докъде ме доведе това. — Изгледа преценяващо Айда. — Понякога връзката се създава не толкова от подкупи и слухове и дори от семейни връзки и задълженията на лорд и васал. Понякога създаването на тази връзка е въпрос на лично предпочитание. Издигала съм мъже на служба при мен от желание да възнаградя смелостта и верността им. Понякога съм възнаграждавала и техните роднини от женски пол. Помислете за това.

Уилям се стрелна обратно към Айда и седна в скута й, но тя едва успя да го прегърне, преди той отново да се понесе нанякъде, преливащ от енергия. Елинор й бе предоставила толкова много материал за размисъл, че умът й кипеше. Чувстваше се обаче и ободрена и освежена.

Кралицата стана, за да излезе от стаята, и подаде на Айда фино ковчеже с принадлежности за шиене и накъдрен златен напръстник.

— Несъмнено съпругът ми ви е подарил множество такива дрънкулки, но тези тук са знак единствено на благопожеланията ми по случай сватбата ви — обясни Елинор. — Помислете над думите ми, докато се занимавате с бродерията си.

— Ще помисля, мадам! — направи реверанс Айда с ясното съзнание, че отношенията им са се променили коренно в рамките само на един следобед и макар че това бе дело на Елинор, Айда беше научила много.

Изпита болка, когато Уилям трябваше да излезе заедно с бавачката си, докато дворът се приготвяше за вечеря, но след като го прегърна за последен път, тя стисна устни, запази спокойствие и проследи с поглед как синът й се отдалечава, макар че сърцето й заплашваше отново да се пръсне. За негово добро Айда трябваше да го пусне.

 

 

Роджър беше наел жилище недалеч от замъка, в комплекс от къщи, които принадлежаха на монасите от абатството Труарн. Пътят оттам до замъка се изминаваше бързо пеша, а освен това двамата с Айда разполагаха с малко повече уединение, отколкото щяха да получат, ако бяха отседнали тук; за младоженци усамотението беше нещо, което те очакваха с нетърпение и му се наслаждаваха.

Хенри моментално бе впрегнал Роджър на работа. Съпругът й беше станал свидетел на подписването на няколко харти и бе дал мнението си по няколко подробности от закона. От пристигането им насам не бе имал много възможности да разговаря насаме с Айда, защото трябваше да общуват с други по време на вечерята, и сега двамата бяха сами за първи път от сутринта.

Роджър седна на леглото и изчака, докато Айда освободи прислужничките си и те отидоха в своята спалня от другата страна на завесата, която разделяше помещенията. Знаеше, че е прекарала следобеда с кралицата, но не беше казала нищо за срещата. Помисли си, че му изглежда малко тиха и замислена.

Разпуснатата й коса блестеше като излъскан дъб. Докато я гледаше как се приближава към него с тяло, което прозираше под фината й риза, през Роджър премина топлина на любов и желание. През последните три седмици усещането бе станало постоянно и желано — като засищането след първото ядене след Велики пости. Искаше да я отведе в леглото и да я люби, докато и двамата се зачервят и останат без дъх. Всъщност не беше сигурен как е живял досега без тази радост. Завръщането им в двора придаде на желанието му и привкус на ревност. Сега, когато Хенри беше наблизо, Роджър искаше да задържи Айда за себе си и да потвърждава с дела, че е негова, при всяка възможност.

Той протегна ръка и тя с готовност дойде при него. Отговорът й беше също толкова жаден, колкото неговия, а може би и още повече; само след няколко минути Айда се вкопчи в съпруга си и изпъшка името му, понесена от освобождението. Роджър целуна меката й бяла шия и почувства как пулсът й гърми срещу устните му. Усети, че и за двама им силата на освобождението беше нещо много повече от реакция, породена от физическо привличане — дължеше се на напрежение, което трябваше да сдържат през целия ден.

Бигъд се претърколи и дръпна Айда със себе си, така че тя легна върху него. Тъмната й коса се разпиля като паяжина по гърдите му, а тялото й се притисна по дължината на неговото.

— Айда — промълви той с нежна усмивка, изричайки името й сега, след края, така, както тя бе изрекла неговото във вихъра.

Айда сведе мигли по онзи неин прекрасен свенлив начин, а после му хвърли съблазнителен поглед с тези кафяви като на кошута очи, който едва не го накара отново да загуби самообладание. А после настроението й се промени внезапно, едва доловимо, и тя седна в леглото и обхвана тялото му с крака. Движението подсказваше не толкова покана към по-нататъшни сексуални подвизи, колкото удобна интимност. Роджър прокара ръце през косата й и с удоволствие почувства хладната й копринена мекота. Навярно и Хенри го беше правил, но сега нямаше да мисли за това. Сега Айда беше негова.

— Трябва да поговорим за нещо — каза тя. Сега усмивката изчезна и изражението й стана сериозно.

Все още преследван от призрака на Хенри, Роджър ненадейно застана нащрек.

— За какво?

— Трябва да знаеш, че Гундреда е отправила към кралицата молба да се намеси в наследствения ви спор. Елинор ми го каза по-рано днес.

Облекчен, че не става въпрос за Хенри или за детето, което знаеше, че трябва да е видяла днес, той вдигна рамене.

— Това няма да й помогне. Какво може да направи Елинор? Наследството зависи от решението на кралския съд, а кралицата е под домашен арест.

— Не мисля, че въпросът наистина я вълнува — отговори Айда. — Останах с впечатлението, че съчувства на Гундреда заради положението й и не е сигурна за теб, но беше много мила с мен.

Стана от него и отиде да донесе вино. С притворени клепачи Роджър наблюдаваше как блестящата й коса се полюшва, как свършва точно над извивката на стегнатите й бедра, които изглеждаха съвършено оформени.

Айда наля от гарафата в чашите.

— Мислех, че кралицата може да не ме хареса заради… заради това, което бях на краля, но тя не ми желае злото.

Роджър изсумтя.

— Щеше да е глупачка, ако го желаеше — заради нещо, което не беше по твоя вина. А доколкото познавам Елинор, тя съвсем не е глупачка, макар че е допускала грешки в преценката си. — Той пое чашата от ръката й. — Но ще е хубаво, ако успееш да спечелиш одобрението й. А това, че ти е казала за Гундреда, когато не е имало нужда да го прави, е много интересно.

Айда седна на леглото, подви единия си крак и го насочи към Роджър. Прибра косата зад ушите си.

— Мисля, че ме хареса и реши, че не бива да ме поставя в неизгодно положение. — Тя погледна надолу към чашата си. — Освен това мисля, че ме подлагаше на проверка.

Роджър вдигна вежда.

— В какъв смисъл?

— Дали съм достатъчно умна да разбера, или съм само играчка без капка ум в главата. Мисля, че обича да проверява кой колко струва. Ако Гундреда се е обърнала към кралицата, не е ли възможно да е потърсила помощ и другаде?

Погледът на Роджър се изостри.

— Къде например?

— Баща ти е подкрепил Младия крал, а полубратята ти са се сражавали за него. Ако Хенри е предал случая на лондонския съд, а междувременно ти е върнал три от именията, може би Гундреда и полубратята ти смятат, че ще е по-изгодно да потърсят помощ другаде.

Идеята, че некадърният наследник на Хенри може да е полезен на някого, едва не накара Роджър да изсумти, но се спря навреме. След смъртта на Хенри този некадърен наследник щеше да стане техен крал и щеше да издигне собствените си фаворити и да наложи собствените си предпочитания.

— И какво? Тя намекна ли ти, че може да реша за благоразумно да предложа услугите си на Младия крал, или ме предупреждава чрез теб, че играта е в ход и няма да е зле да покрия позицията си?

Айда вдигна рамене.

— Изрази се много неясно. Мисля, че е хвърлила заровете във въздуха и те оставя да решиш какво да правиш с тях, когато паднат.

Роджър се престори на замислен.

— В тази ситуация има само един отговор.

Айда погледна към него.

— Никога не вярвай на късмета, освен ако заровете не са лично твои… и не са подредени така, че да паднат, както на теб ти е изгодно.

Усмихна й се.

— И благодари на Бог, че ти е дал проницателна съпруга.

Глава 19

Сенлис, Нормандия, краят на март 1182

Роджър пъхна крак в стремето и се метна на гърба на новия си млад жребец. Конят запристъпва от крак на крак, отдръпна се настрани и размаха опашка. Роджър отпусна поводите.

— Ето — изрече успокоително той, — ето — и потупа потния врат на коня.

Крал Хенри бе дошъл в Сенлис, за да обсъди някои политически въпроси с краля на Франция, графа на Фландрия, папския легат и най-големия си син Хенри Младия крал. Освен да обслужват лордовете си, рицарите използваха събирането, за да огледат взаимно въоръжението си, да потърсят познати от турнирите, да разберат последните новини и да проверят взаимно куража си.

Роджър бе довел в Сенлис няколко коня от развъдника в Монтификет и смяташе да ги продаде на добра цена. Обикновено с тези неща се занимаваше управител, но Бигъд смяташе работата с конете и подбирането коя кобила с кой жребец да чифтоса с оглед на желаните качества едновременно за изкуство и удоволствие и вземаше участие при всяка възможност.

— Този едва ли се продава? — попита с копнеж Уилям Маршал, докато гледаше как Роджър овладява младия жребец с пети и ръце, преди да слезе от седлото.

Някои от рицарите бяха украсили жребците си с пищни сбруи по последна мода, но Роджър бе оставил коня си непокрит — единственото му украшение беше великолепен нагръдник от излъскана кожа, подчертан от висулки с кръста на Бигъд. Кожата на бойния кон беше като черна коприна, нашарена с рубинени ивици, и нямаше смисъл да прикрива качествата му. Искаше хората да го гледат и да го запомнят.

Ухили се и поклати глава.

— Прав сте, месир. Все още не е докрай обучен. Смятам да го обуча така, че след няколко години да е готов да замести коня, който яздя сега. — Той потърка брадата си. — Но ако някой се интересува, разполагам с две жребчета със същото родословие, а когато този тук не е на бойното поле, ще го пускам да тича заедно с кобилите ми и да се заема със задълженията си на заплодител.

— Издръжлив ли е?

— Готов е за преследване и препускане, както и за турнири — обясни Роджър и се обърна да потупа блестящата кожа на коня. — Може би още не е натрупал достатъчно тегло, но когато е готов, това ще се е променило.

— Отсега го виждам по стойката му — усмихна се Уилям Маршал на Роджър. — Баща ми предпочиташе сивите коне, но това беше само защото изпъкваха сред другите и така хората му винаги можеха да го виждат в битка. Всички знаеха къде точно се намира в боя.

— Същото казват и за вас, месир, но за тази цел не ви трябва сив кон.

Уилям скромно махна с ръка, сякаш отхвърляше похвалата.

— Чувал съм истории и за вас, милорд.

Роджър вдигна рамене, макар че беше доволен.

— Репутацията никому не е излишна.

— Ще останете учуден, когато разберете колко е голяма вашата — огледа се Уилям, отстъпи назад и се поклони. Роджър се обърна и видя, че към тях се приближава Айда с дамите си и двама прислужници, натоварени с вързопи.

— Лейди Бигъд — поклони се дълбоко Уилям. — Трудно е да се намери нещо, което да зарадва мъжкото око повече от гледката на всички тези прекрасни коне, но вие го постигнахте без усилия.

Айда се засмя и направи реверанс.

— Не е без усилия — отговори тя, — но се опитвам.

Обърна се към Роджър:

— Дойдох да видя как изпитваш Васал. — Тя потърка муцуната на жребеца и отправи грейнал поглед към съпруга си.

Уилям Маршал погледна към Роджър, наклони глава и се накани да си тръгва.

— Завиждам ви, милорд — каза той. — Най-добрият кон на бойното поле и най-красивата лейди за съпруга.

Роджър отвърна на признанието с типично придворно многословие:

— Дано бог реши един ден и вие да бъдете благословен с тези неща, месир, а дотогава се прекланям пред най-великия рицар на всички турнири.

Уилям се разсмя и белите му зъби блеснаха, но комплиментът очевидно го зарадва.

— Това все още не е решено.

Отново се поклони при пристигането на Младия крал, който раздразнено удряше ръкавиците си в бедрото.

— Търсих те — каза раздразнително той.

— Съжалявам, сир. Бях на път към шатрата ви, когато жребецът на милорд Бигъд ме изненада от засада. Виждали ли сте някога по-добър боен кон?

За миг погледът на Роджър срещна погледа на Уилям и помежду им премина искрица на разбиране: Младия крал беше в лошо настроение и Уилям го разсейваше така, както би разсеял малко дете, като му предложи захаросани ядки.

Наследникът на Англия плъзна поглед по Васал и неохотно призна, че е великолепен. Погледът му се прикова върху Айда.

— Баща ми знае ли, че сте в чужбина? — попита той и в гласа му се появи лек присмех.

Настъпи неловко мълчание. Айда се изчерви и сведе поглед. Роджър осъзна, че няма причина Младия крал да знае за брака му.

— Сир, Айда е моя съпруга от началото на декември — каза той.

В първия момент младият мъж изглеждаше изненадан, а после се разсмя и размаха ръка към Роджър.

— В такъв случай ви поздравявам, милорд, задето сте спечелили благоволението на баща ми… Както и вас, милейди, за същото — и наведе глава към Айда.

Роджър се вцепени. Сами по себе си думите не бяха обидни, но намерението зад тях определено беше злонамерено.

Младият Хенри отново заобиколи жребеца.

— Жалко, че не е сив — каза той. — Щеше да струва повече. — Отправи лукав поглед към Роджър. — Полубратята ви са тук, знаехте ли?

Айда потисна недоволното си възклицание.

— Да, чух, сир — отговори Роджър, като се надяваше адът да се отвори и да погълне Младия крал. Беше се опитал да запази новината в тайна от Айда, защото знаеше, че ще се притесни. Хуон неотдавна бе постъпил в свитата на Младия крал, като обираше падналите трохи и очевидно си постилаше пътя към това, което виждаше като свое бъдеще.

— Ще се сражава в турнира под моя флаг. Може да се срещнете на арената, но, разбира се, всеки двубой ще е a plaisance^[15].

Младия крал плесна лъскавата задница на Васал, при което конят потръпна, и продължи по пътя си. Уилям отново се поклони на Айда и Роджър с подчертано безстрастно изражение и го последва.

— Опитва се да ме раздразни, защото съм на страната на баща му, а случилото се при Форнъм все още го тормози — обясни Роджър със спокоен глас, макар че вътрешно кипеше.

— Защо не ми каза, че братята ти са тук?

— Защото не е важно. Остави ги да отправят молби към когото си искат — това няма да им помогне.

— Но ако започнат да отправят молбите си не с мастило, а с мечове и копия?

Роджър вдигна раздразнено рамене.

— Както казва Младия крал, тук двубоите ще се водят само за да докажат честта на участниците. Баща му е тук, за да обсъди политически въпроси със съседите си. Следващия месец или следващата година може да избухне война, но не и днес. Тези предизвикателства ще са само за показ. Няма да са важни. Нищо няма да се случи.

— Щом казваш.

— Защитавам се от Хуон и Уил от толкова отдавна, че няма да се оставя да ме заварят неподготвен. — Роджър въздъхна нетърпеливо. — Любов моя, мога да се грижа за себе си и никога не съм безразсъден… Макар че да те оставя да отидеш на пазара с пълна кесия може да е едно от най-необмислените решения в живота ми.

— Не се опитвай да ме залъжеш с шеги — предупреди го троснато тя.

— Тогава ми имай доверие — и той вдигна палец и поглади намръщената черта между веждите й, а после се наведе и я целуна. — Вече съм предупреден. Нищо няма да ми се случи.

След още няколко ласкави придумвания Роджър проследи с поглед как Айда се отдалечава към шатрата му. Усещаше, че още е разстроена и съвсем не е убедена, но по-късно щеше да й се реваншира. Нямаше да се спотайва в периферията и да се въздържи от участие в днешните двубои. Достатъчно умел беше, за да се справи с всичко, което можеше да му подготвят полубратята му.

 

 

Вече на сигурно място в шатрата на Роджър, Айда се остави на тревогата си и се наплака хубаво. Думите на Младия крал бяха като повърхностно порязване от нож с тънко острие — нито дълбоки, нито смъртоносни, но все пак болезнени. Мъжете казваха, че е велик рицар, но в действителност синът на Хенри притежаваше всички повърхностни украшения, а отдолу нямаше нито едно от важните неща. Роджър беше два пъти повече мъж от него. А мисълта, че полубратът на съпруга й е на арената, я ужасяваше. Какво щеше да стане, ако ранеше Роджър… или нещо още по-лошо? Прилоша й от тази мисъл.

Осъзна, че се намира на кръстопът. Можеше или да остане да лежи тук в палатката със студен плат на челото, без да обръща внимание на света, или да излезе навън и да види какво ще се случи. Внезапно решена, тя избърса очите си, стана и заповяда на Бъртрис да й помогне.

— Мистрес, трябва да останете тук — обади се разтревожено прислужничката.

Айда поклати глава.

— Не, добре съм и ще изляза да гледам как съпругът ми се сражава в турнира.

— Но не бива да се безпокоите, не и когато…

— Все едно дали ще остана, или ще отида, пак ще се безпокоя — прекъсна я Айда и вдигна брадичка. — Ще гледам и съпругът ми ще разбере колко се гордея с него.

 

 

Айда се присъедини към зрителите в края на полето, докато рицарите се разкършваха преди двубоите. Слънцето беше топло за март, но студен вятър я накара да се зарадва на подплатеното с кожа наметало. Момчето на шамбелана беше изнесло от шатрата дървена пейка, за да седнат жените, и Айда с благодарност го стори.

Роджър беше отстъпил Васал на един от по-младите си рицари, за да се изперчи с него пред всички, и се подготвяше да язди опитния си боен кон Мартиал — силен дорест жребец с тъмен косъм и бяла ивица на носа, син и заместник на баща си Сорел. Жребецът носеше чула в червено и жълто, който Айда и прислужничките й бяха ушили в седмиците преди сватбата им. Самият Роджър носеше пъстра горна дреха на ивици от червена и жълта коприна, над челото на шлема му беше завързана плитка в същите цветове. Айда си помисли, че сърцето й ще се пръсне от любов и гордост, докато го наблюдаваше как скача на седлото гъвкаво като младежите, наети да демонстрират качествата на конете. Оръженосецът му му подаде щита. Роджър пое от ръцете на младия мъж боядисаното на ивици копие и обърна коня си към арената. Анкетил яздеше до лявото му рамо.

Уилям Маршал и Младия крал водеха схватка, докато загряваха. И двамата бяха опитни бойци и Айда виждаше, че внимават ударите им да не са прекалено силни, докато разтягаха и себе си, и конете си. Роджър и Анкетил също започнаха да загряват заедно и тя не можеше да откъсне очи от координацията на съпруга си, от гъвкавите му грациозни движения. Той нямаше могъщото телосложение на Маршал, но беше балансиран, атлетичен и бърз.

Оживлението на полето нарасна, когато започнаха да пристигат все повече рицари и придружителите им. Виковете се засилиха, миризмите станаха по-остри, а цветовете — по-ярки, докато празните места се запълваха. Мъжете препускаха да се присъединят към другарите си и тъй като между краля на Англия и най-големия му син поне привидно се бе възцарил мир, Роджър и хората му се сляха с рицарите на Младия крал срещу французите и фламандците. Айда забеляза как Младия крал посреща Роджър с ръкостискане, докато жребците им се разминаваха в тръс. Предполагаше, че въпреки различията им един добър боец си остава добър боец.

От малките схватки за загряване групите нараснаха, а изпитанията за проверка на силата станаха по-сериозни и решителни. Щитовете задрънчаха, гербовете по тях се ожулиха, в кожените им покрития зейнаха процепи, появиха се вдлъбнатини. Мъжете се опитваха да извадят коня на противника от строя, като го хващаха за юздата. Виковете на херолдите, които крещяха заповеди от името на господарите си, трясъкът от трещящи копита, тежкото дишане на борещите се коне и тъпият звук от сблъскването на оръжия и щитове накараха Айда да се почувства така, сякаш е застанала на ръба на буря.

Помъчи се да различи Роджър сред рицарите и за миг го зърна — обръщаше Мартиал в галоп и с точни прецизни движения сграбчи оглавника на коня на някакъв рицар. Чулът в червено и жълто се стелеше като цветна вода; изпод копитата на бойния жребец летяха буци пръст. Хармоничните движения на човек и кон й внушаваха усещането, че вижда бойна песен, претворена в живот, и стомахът й се сви от страх, от който й прилоша, и гордост, която бе по-силна от него.

Сега двама закъснели излязоха в лек галоп на полето. Жребците им носеха чулове в същите цветове като Роджър, макар че техните бяха не на ивици, а на квадрати, а на щитовете им беше изрисуван не само червеният кръст на Бигъд на жълтия си фон, а и назъбени кули на замък на червен фон в най-горната част. За миг Айда си помисли, че някои от рицарите на съпруга й са закъснели за срещата, но почти веднага осъзна, че това трябва да са полубратята му. Докато наблюдаваше, те пришпориха конете си през мелето, единият наляво, другият надясно.

Айда скочи и се загледа над кипежа от мъже и коне, но не можа да зърне съпруга си никъде в тълпата. Мили боже! Притисна ръка до гърдите си, ненадейно останала без дъх.

Двама рицари й закриха гледката, когато минаха в галоп толкова близо до нея, че пяната от устата на единия жребец опръска роклята й. Ушите му бяха прибрани, а зъбите — оголени. Единият рицар държеше юздата на коня на противника си и се мъчеше да го извлече от арената, докато пленникът се бореше да се освободи. Жребецът му пристъпи напред с грешния крак и се разтресе; мъжът се озова хвърлен от седлото и падна тежко на земята. Оръженосци се втурнаха към арената да му помогнат, а доскорошният му противник сграбчи и задържа обляния в пот, треперещ кон. Раненият рицар стенеше и се гърчеше на земята. Кракът му бе извит на една страна под странен ъгъл. В гърлото на Айда се надигна жлъч.

Бъртрис я задърпа за ръкава.

— Мадам, много сте близо, елате!

Оръженосците понесоха ранения към една от шатрите. Айда трескаво затърси Роджър и Мартиал на арената, но не можа да ги види никъде. Червеното и жълтото бяха често срещани цветове и беше трудно да разбере кого вижда; мелето се бе разраснало от началните схватки и се бе прехвърлило на по-голяма територия, а после и на още по-голяма. Айда заби нокти в мокрите си длани. Братята на Роджър не биха дръзнали да го нападнат на такова публично събитие, при това докато носят отличителния си герб, но турнирите бяха прочути с това, че дават на мъжете възможност да уредят враждите си и да подхванат нови. Предполагаше се, че тримата се бият на една страна, но това не означаваше нищо. Ударът отзад беше по-опасен от удара отпред.

 

 

Схватките за загряване изпълваха Роджър с удоволствие. Макар че беше внимавал да се упражнява редовно, доста време бе минало от последния път, когато се бе състезавал на турнирна арена. Конете все още не бяха във форма поради дългия престой в зимните конюшни, но също като ездачите си нямаха търпение да се пораздвижат. Отначало Мартиал подрипваше и се мъчеше да хвърли ездача си и Роджър му позволи да полудува малко, преди да дръпне поводите и да го укроти. Беше прекрасно да вдигне в ръката си копие и да усети как под него силен кон се обръща в отговор.

Докато състезанието се разгаряше, той се понесе напред, за да приеме предизвикателството на един френски рицар. Мартиал се движеше по-бързо от жребеца на противника и прицелът на Роджър беше точен. Французинът обаче се държеше здраво на седлото и ударът на Роджър не успя да го събори. Бигъд сграбчи юздата му и го повлече към задната част на английската линия. Рицарят се помъчи да обърне жребеца си с пети, но хватката на Роджър беше прекалено силна. Тогава противникът му реши да разхлаби юздата и да се измъкне по този начин, но Роджър отрази движението, като обърна Мартиал, така че притисна юздата силно към тялото на другия жребец. Конете се захапаха, пуснаха се и се хвърлиха един към друг, а мъжете си размениха поредица от удари. За миг изглеждаше, че по-голямата физическа сила на французина ще му донесе победата, но Роджър не трепна — вярваше на уменията си, на потеклото и смелостта на коня си. Рицарят изсумтя от болка и се отдръпна, когато един от ударите на Роджър се стовари зад щита му. Роджър отново сграбчи юздата му и се помъчи да стигне до английските линии. Рицарят направи последен отчаян опит да се изплъзне, но съперникът му беше също толкова решителен, колкото противникът му беше упорит, и по отношение на издръжливостта предимството бе на негова страна. Най-накрая рицарят неохотно беше принуден да се признае за победен и да обещае да плати откуп, като съобщи на Роджър с носов глас, в който се долавяше чувство на превъзходство, че нормандците, които са се установили в Англия, знаят как да се разправят шумно, макар да им липсва възпитание. Роджър се съгласи с него, използвайки тихата ирония на безупречните си маниери, за да приключи разговора. А после, ухилен вътрешно след постигането на първата си задача от първостепенно значение, той препусна в лек галоп обратно към мелето, твърдо решен да се забавлява както подобава.

С напредването си по арената Роджър добави към сметката си още два откупа, спаси Анкетил от пленяване по време на енергична схватка и най-после реши, че е време да се оттегли на едно от определените за почивка места, за да се освежат и той, и конят. Не беше мъдро да язди уморен в турнир, защото сред рицарите винаги имаше мърша, която дебнеше да се нахвърли на уязвимите.

Анкетил разтриваше натъртеното си рамо; ненадейно стовари ръка върху поводите и изкрещя предупредително. Роджър инстинктивно вдигна щита си, а после и меча. Собствените му цветове проблеснаха пред очите му, когато Хуон, възседнал облян в пот дорест кон, го връхлетя отляво. Копието му бе насочено към Роджър и под този ъгъл нищо не можеше да му попречи да го събори и същевременно да пробие дупка в ребрата му. Роджър имаше време само да обърне щита си и да предпази своето тяло. Не можа да издържи силата на удара и тя го изхвърли от седлото. Падането извади и малкото въздух, който бе останал в дробовете му. Болката обгърна диафрагмата му, превърнала се в кухина без въздух. Докато се мъчеше да си поеме дъх, Роджър осъзна, че ако остане долу, конете ще го стъпчат и ще го убият. Лесно щяха да обяснят смъртта му като трагичен инцидент от днешните схватки. Движен почти само от инстинкта си, той се превъртя и някак успя да се изправи. Хуон бе обърнал коня си и препускаше към него, навел копието си, с намерение да го довърши. Макар че върхът беше притъпен, Роджър знаеше каква вреда може да нанесе. Един удар на подходящото място щеше да свърши същата работа като острие.

По-малкият му полубрат беше сграбчил юздите на Мартиал и се опитваше да го отведе като военна плячка. Анкетил се мъчеше да настигне Хуон с уморения си кон, но раненото му рамо затрудняваше усилията му, а другите рицари на Роджър бяха прекалено далеч, за да му помогнат в момента. Роджър успя да вдигне щита си навреме, но ударът беше тежък и го повали. Хуон се обърна в по-тесен кръг, с което стресна коня си. Роджър отново успя да се изправи, залитайки, и периферното му зрение се замъгли. Всяко поемане на дъх беше мъчително. Като призова на помощ волята си и последните капки от силата си, той хвана своя щит за дългия ремък и замахна с него към главата на дорестия кон. Жребецът хвърли Хуон и той падна тежко, наполовина върху извития ръб на собствения си щит. Нададе вик и притисна ръка към удареното място. Роджър залитна към него и го ритна.

— Ставай! — изхриптя той. — Ставай, безполезно лайно такова! Проклет да си!

Отговорът беше приглушен стон изпод шлема на Хуон. Роджър коленичи и дъхът му проряза болезнено гърлото, извади камата си, сряза ивиците, които придържаха шлема на Хуон към бронята му, и го дръпна. Лицето на полубрат му беше зачервено от напрежение и напъване. От устата му течеше кръв и капеше по брадичката му. Въпреки яростта си Роджър усети, че изпада в шок.

Уилям Маршал се приближи в бърз тръс, повел за юздите Мартиал. Той свали шлема си, слезе от коня и се приведе над падналия, за да го прегледа.

— Прехапана устна — обърна се към Роджър. — Няма да може да дъвче за ден-два. И пукнати ребра, бих казал… Добре ли сте, милорд?

Роджър направи усилие да си поеме въздух. Гръдният му кош не беше достатъчно голям, за да задържи дъха, от който имаше нужда, нито за да побере чувствата, които се набираха у него. Задушаваше се от ярост, шок и усилие да потисне бойната стръв, която заплашваше да го овладее. Чувстваше се облекчен, че неговият полубрат не е смъртно ранен, но същевременно искаше той да умре и да гори в ада. Кимна рязко.

— Само съм натъртен — изграчи, прибра кинжала си в ножницата и свали шлема си. Погледна към Хуон, който лежеше в полусъзнание в краката му, и овладя желанието си отново да го ритне.

— Ще придружа вас и вашия човек до мястото ви за почивка — каза Уилям. — За да не ви набележи още някой, решен да обере хора, които се нуждаят от отдих. — Внимаваше да запази и гласа, и изражението си неутрални. — Господарят ми сам решава кого ще вземе в свитата си, но няма да препоръчам братята ви, не и след днешния ден.

Роджър кимна сковано.

— Благодаря, месир Маршал. Ще съм ви много благодарен.

Уилям направи знак през рамо към своя рицар Хари Норис, който държеше Мартиал за юздите. В очите му просветна искра на мразовит хумор.

— Случайно се натъкнах на един грубиян, който беше повел този кон, без да има право над него, затова поправих ситуацията. Моля, приемете завръщането му заедно с най-добрите ми пожелания.

Роджър отново му благодари и хвана поводите на Мартиал. Друг от рицарите на Уилям Маршал държеше жребците на Хуон и Уил, който, свален от коня и опечален, жално куцаше към края на арената. Хвърли яростен поглед към Роджър, но не се приближи.

— Отдавна очаквах да се случи нещо подобно — призна Роджър, докато Уилям го придружаваше до мястото за отдих. Нито единият, нито другият погледна назад към Хуон, който бе успял да седне на земята и притискаше ребрата си.

— Аз съм си виновен, че успяха да ме изненадат. Знаех, че са тук, и знаех, че поне Хуон си търси повод за битка.

— Човек може да се обгради с охрана и да помоли приятелите си да му пазят гърба, но това невинаги е достатъчно — каза Уилям. — Съжалявам, че не успях по-рано да ви се притека на помощ.

Роджър махна с ръка.

— И така съм ви благодарен. И задето ми върнахте коня.

Уилям наклони глава.

— Няма за какво, милорд. За мен беше удоволствие.

Роджър успя да се усмихне някак. Маршалът беше прекалено любезен, за да изтъкне очевидното — че връщането на най-хубавия му кон беше признак за рицарска щедрост и дипломатичност, а освен това Уилям все още беше на печалба, защото разполагаше с другите два, както и с броните им, и можеше или да поиска откуп от господарите им, или да ги продаде на друг.

Маршалът остави Роджър на мястото за отдих, взе си ново копие, вдигна го в знак на поздрав и препусна обратно към арената.

Роджър отново слезе от седлото. Ненадейно краката му поддадоха и той трябваше да се облегне на здравото рамо и на врата на Мартиал за опора.

Анкетил слезе, пъшкайки, от седлото.

— Ако това е спорт, милорд, сто пъти предпочитам битка.

Роджър му отправи кос поглед и почувства как гърдите му отново се стягат. Думите на Анкетил не бяха смешни, но докоснаха някаква пружина у него и той избухна в смях.

— О, да — изломоти Роджър. — Разбира се, дай ни битка.

Задави се от смях и Анкетил го тупна по гърба, с което едва не го повали отново на земята.

— Сир, виждам, че лейди Айда идва насам с прислужничките си — предупреди го Оливър Во.

Роджър се приведе напред, притисна ръце към коленете си и се помъчи да се успокои. Когато Айда се приближи, вече се бе изправил на седлото и бършеше очи с показалеца си.

— Слава на Бог, че си жив и здрав! — сграбчи ръцете му тя, сякаш искаше те да потвърдят това, което казваха очите й. Лицето й бе побеляло, а очите — изпълнени с тревога. — Какво стана?

Той поклати глава.

— Нищо. Анкетил каза нещо смешно.

Опита се да потисне желанието отново да се разсмее. Зачуди се колко ли от случилото се е видяла и хвърли поглед през рамо, за да прецени разстоянието и видимостта от мястото, от което е наблюдавала.

— Полубратята ти… — потрепери гласът й.

— … си научиха урока. Ела, помогни ми да сваля бронята — прекъсна я Роджър и посочи към шатрите. Имаше отчаяна нужда да се махне от погледите на хората, а Хенри щеше да очаква присъствието му на съвета по-късно и той трябваше да се появи там нащрек и спокоен. Освен това не искаше Айда да изпадне в истерия пред всички, а точно сега това изглеждаше напълно възможно.

Щом се озоваха в шатрата му, тя изчака неговите оръженосци да му свалят бронята, а после отпрати всички и сама му наля вино. Роджър предпазливо свали туниката и ризата си, за да се преоблече с чисти дрехи за пред краля, и Айда с ужас видя пурпурните белези по ръцете и торса му, причинени от удара от падането.

— Синини — вдигна със съжаление рамене той. — Няколко дни ще съм скован и ще ме наболява, но няма да има трайни поражения. Това се очаква от този вид спорт. Маршал ми каза, че веднъж шлемът му се вдлъбнал така, че не можел да си извади главата, и единственият начин да го свали бил да легне на наковалнята при ковача. — Погледна я внимателно. — Какво видя?

Айда потръпна.

— Слава богу, имаше прекалено много други участници, за да видя кой знае какво, но видях, че Уилям Маршал те придружава до местата за отдих. — Прикова го с обвинителен поглед. — Щом ме питаш, значи искаш да скриеш нещо.

Роджър се престори на небрежен.

— Не. С Хуон си разменихме удари, но той пострада повече, макар че нападна пръв. Маршал се справи с Уил, спаси коня ми и ги разкара от терена. — Внимателно и с малко болка я обгърна с ръка. — Сега съм добре, любов моя, кълна се, по-добре от братята си. Хуон със сигурност има счупени ребра.

Коленете й поддадоха. Роджър я хвана и я положи на сгъваемия стол, като изохка от болката, предизвикана от внезапното движение. Знаеше, че е чувствителна, но не мислеше, че е склонна към гадене. Намокри една кърпа в розова вода, изцеди я и избърса челото й, като се чудеше дали да повика прислужничките й, но не искаше да се въртят около тях като властни врабчета и да влошават нещата още повече.

— Айда?

— Трябва да ти кажа нещо — промълви тя, след като й попремина. — Исках да го отложа за по-късно, но ще ти кажа сега. Очаквам дете.

Роджър чу и разбра думите идеално, но му трябваше малко време да ги възприеме. Бяха женени почти от четири месеца и доколкото си спомняше, тя вече бе имала три месечни кръвотечения.

— Сигурна ли си?

Айда кимна.

— От няколко дни си мислех, че е така, но това, случилото се току-що ме убеди съвсем.

Изглеждаше толкова крехка, седнала там. Благите й кафяви очи бяха измъчени и зад тях се таяха сенки. Роджър не знаеше дали да се ухили и да подскочи, или да я вземе в обятията си и да се отнася с нея като с най-рядкото и крехко стъкло. Ненадейно отново усети, че дъхът му секва — чувствата бяха заменили въздуха в дробовете му. Можеше ли човек да се задуши от радост и ликуване?

— Кога? — попита нетърпеливо той. — Знаеш ли кога?

Падна на колене пред нея, сграбчи ръцете й и ги повдигна към устните си.

Айда се засмя треперливо.

— Не съм съвсем сигурна, защото не съм говорила с акушерка, но със сигурност преди края на годината. Надявах се и се молех и Бог прояви милост и ми отвърна.

Роджър се приведе напред и я обгърна с ръце. Талията й все още беше тънка, а коремът — плосък, но вътре вече растеше нов живот, създаден от него. Знаеше, че когато следобед влезе на кралския съвет, ще го стори със самообладание и удовлетворена усмивка в посока към Хенри.

Глава 20

Фрамлингам, октомври 1182

Отпуснала ръце на издутия си корем, Айда надзираваше прислужничките си, които окачваха новите завеси на леглото. Тежката червена вълна беше подплатена с хубаво платно, за да виси добре и да е още по-топла, както и да осигурява още по-голямо уединение на леглото. Ръбовете на кувертюрата в същия цвят бяха избродирани с червените кръстове на Бигъд на златист фон, каквито бяха изрисувани и на балдахина. През лятото бяха варосали стените, а след това ги украсиха с резба със спирали, наподобяващи растителна зеленина, и деликатни яркочервени огнивчета. Стената до прозореца беше украсена с драперии в червено и златисто, които през зимните нощи можеха да се дърпат пред кепенците, за да стане стаята по-уютна.

— Отлично — каза тя, докато прислужничката зашиваше последната халка и прикрепяше завесата към балдахина, така че леглото се превърна в диван за през деня.

— Достойно за крал, милейди — грейна жената.

Айда потръпна.

— Достатъчно е да е достойно за милорд Бигъд — отговори тя.

— Да, но ако ни посети кралят, няма да се посрамим.

Жената, която заемаше длъжността отскоро, очевидно не подозираше за предишния живот на Айда, макар че несъмнено скоро щеше да разбере, тъй като клюките работеха с пълна сила.

Избягвайки погледите на Года и Бъртрис, Айда се извърна настрана от леглото. Малкият син на Ройз, Робърт, препускаше из стаята на дървеното си конче и крещеше нещо на въображаем приятел. Бебето в утробата на Айда я ритна силно и усещането й донесе утеха. Тя отпусна ръка върху мястото на ритника и беше възнаградена от притискането на малко краче срещу дланта си.

Айда се спря пред солидна люлка от черешово дърво, поставена до леглото. Беше се натъкнала на нея, докато разчистваше подземните помещения. Развеселен и малко тъжен, Роджър й каза, че навремето е била негова, а преди това на баща му и дядо му. Айда не го попита дали и полубратята му са били приспивани в нея — навярно беше така. Тя леко побутна със стъпало едно от крачетата за люшкане и изражението й стана замислено и изпълнено с копнеж.

— Мадам, съпругът ви пристигна — съобщи жената на шамбелана от прага.

Настроението на Айда веднага се повдигна. Роджър отсъстваше от няколко дни — беше заминал за Ипсуич, а после трябваше да участва в заседанията на най-различни съдилища на стоте^[16]. Тя забърза към един от прозорците и отвори кепенците. В спалнята нахлу влажният мокър въздух на късната октомврийска сутрин. Роджър бе слязъл от коня си и даваше заповеди в двора на двама слуги, заети с опашка от превити от товар понита. Той погледна към прозореца, зърна Айда и й се усмихна. Тя му помаха в отговор, обърна се и след като даде няколко оживени заповеди на прислужничките, се втурна надолу да го посрещне.

Роджър я прегърна, завъртя я във въздуха и я целуна със студените си от пътуването устни. После погледна към издутината, която заемаше пространството помежду им.

— Добре ли си?

— Сега, когато се върна, съм още по-добре — засмя се тя тихо и задъхано. — Гладен ли си?

Въпреки товара на бременността си Айда ненадейно се почувства лека като перце.

— Умирам от глад — увери я Роджър и отиде да стопли ръцете си на огъня.

Хората му го последваха, всички в прекрасно настроение, и Айда се погрижи да поднесат хляб, сирене и кани с вино за всички.

— Как са пътищата?

Той се намръщи.

— С всичкия този есенен дъжд — мочурища. Поне водехме товарни понита, а не каруци с багаж.

Роджър започна да гали едно куче, което се приближи към него с размахана опашка, и посочи на неколцината души, които бяха влезли с вързопи и пакети, да ги качат в частта за живеене.

— Само дреболии — махна той небрежно с ръка, докато Айда поглеждаше любопитно нататък. — Успях да ти намеря конците, които искаше, и два топа фламандски плат… О, и още малко розова вода и онзи кимион, който искаше.

Храната пристигна и прислужниците сложиха една маса близо до огъня. Айда забеляза, че Роджър си е купил нова шапка, и се възхити на широката периферия, на дискретните наситени зелени оттенъци и на жизнерадостното изобилие от фазанови пера.

— Можеш да скриеш много мисли тук отдолу — пошегува се тя.

Той я погледна развеселено.

— Защо си мислиш, че я купих? Цената на хубавата шапка се избива от тайните, скрити под нея.

— Значи изобщо не е било, защото обичаш шапки?

Роджър посегна към едно парче хляб и отчупи от края му.

— Съвсем не. Шапката е най-практичната част от всяко облекло и е от първа необходимост. Нали така, Оливър?

— Да, милорд — съгласи се сериозно рицарят.

Докато се хранеше, Роджър разказа на Айда за делата на съдилищата на стоте, които бе ръководил, за нарушаването на закона за горите в Уестън и за условията, поставени от адвокатите в Тасбърн, където бе постигнал съгласие с арендаторите, че са длъжни да осигуряват услугите на мъж с копие по време на война в замяна на земята си. Айда слушаше и се опитваше да проумее това, което й говореше, защото ставаше въпрос за управлението на имотите им и беше полезно тя да знае такива неща, макар че Роджър разполагаше с пълномощници и управители, които да се занимават с тях по време на отсъствието му.

След като засити първоначалния си глад, той отърси трохите от туниката си и подаде едно останало парче хляб на хрътка, която се навърташе наблизо.

— В Ипсуич чух нещо, което ме натъжи. — Изражението му стана мрачно. — Не знаех дали да ти кажа, но така или иначе скандалът скоро ще се разнесе навсякъде и по-добре да го чуеш от мен, отколкото от клюките. Прогониха Уилям Маршал от двора под страх от смъртно наказание. Обвинен е в прелюбодеяние със съпругата на Младия крал.

Айда го погледна стъписана.

— Не вярвам! Той не би го направил! Той е като теб — почтен човек. Кой говори такива неща?

Роджър се усмихна кисело.

— Той си има врагове сред хората на Младия крал — хора, които завиждат на положението и влиянието му и смятат, че трябва да са техни. Стана прекалено обичан и преуспял и това не е добре за него.

— Но да съчинят такава история! — настоя Айда и си представи Уилям Маршал. Той винаги се държеше учтиво и любезно с нея, дори докато беше любовница на краля, и тя знаеше, че двамата с Роджър са свързани с чувства на уважение и другарство.

Роджър преплете ръце между коленете си.

— Маршал и Младата кралица са големи приятели. Не е трудно да се преувеличат подробностите. Младия крал вече завижда на необикновените дарби на Маршал и на това как го ласкаят мъжете; Хенри смята, че Уилям е отговорен за разпуснатостта на Младия крал и ще се зарадва, ако го види да губи благоразположението му.

— Да, често съм го чувала да се оплаква колко пари пръска синът му за свитата си. Струва ми се, че според него Уилям Маршал беше отговорен.

Роджър раздели ръцете си и направи многозначителен жест.

— Никой не може да отрече, че маршалът обича хубавите неща от живота, но не е прахосник, а Младия крал няма нужда някой да го окуражава да харчи много и бързо.

— И какво ще стане с него?

Роджър въздъхна.

— Той се оттегли от поста си като маршал на Младия крал и замина на поклонение на гроба на тримата влъхви в Кьолн.

— А когато се върне?

— Не знам, но има много приятели и дава под наем няколко къщи във Фландрия. С умения като неговите няма да остане без работа. Но дори накрая да го оправдаят, скандалът ще остане горчив привкус. — Ъгълчетата на устата му се извиха надолу. — В това и кралят, и синът му ги бива много: да приготвят горчиви чаши за другите.

Айда не каза нищо. Думите му бяха верни, но не беше сигурна как да отговори. Хенри я беше прелъстил, не даваше на Роджър наследството му и я раздели със сина й. Суровият блясък в очите на съпруга й й подсказа, че си мисли за всички тези неща.

— Точно така се посяват семената на недоволството и бунта — добави мрачно Роджър.

— Но Уилям Маршал няма да се обърне срещу господаря си — промълви Айда и името на самия Роджър увисна във въздуха между тях, неизречено, но ясно.

Той я изгледа мрачно.

— Не, няма, защото е честен човек, макар че господарят му и неговият баща опетниха честта му. А у мен тези семена няма да покълнат, защото съм видял каква жътва дава такава реколта. Кралят отне на баща ми земите му, срина замъка му, наложи тежки глоби и от тези глоби построи Орфърд, за да ограничи властта ни. Ако баща ми не се беше разбунтувал, нямаше да ни отнемат графство Норфолк.

— Ти ще си го възвърнеш — постави Айда ръка върху неговата. — Това е само въпрос на време.

— Също като деня на Страшния съд — отвърна Роджър и вдигна рамене, сякаш физически се освобождаваше от тежките мисли. — Ела — подкани я той и се надигна. Изражението му се смекчи. — Като говорим за бъдещето, искам да ти покажа нещо.

Усмихната, озадачена, Айда пое ръката му и го последва в спалнята им. Засмя се, когато съпругът й я накара да закрие очите си, преди да отвори вратата, а после я вкара вътре, обвил с ръка това, което някога беше талията й.

— Сега — каза той. — Погледни.

Тя свали ръце и огледа стаята. Прислужниците бяха сложили топовете плат, които бе поискала, на леглото, а имаше и още няколко топа с великолепни цветове, които просто молеха да ги огледа. После погледът й падна върху фино изработения месингов леген за къпане на новородено, а до него — люлка, издялана от топъл златист дъб с фина украса от листенца на детелина, изваяни от двете страни и над крачетата за люшкане. Беше застлана с меки избелени платове и чудесна покривка с бродерия в същия цвят.

Айда вдигна ръце към устните си, сподавяйки своето удивление и тихото „О!“, което понечи да се изтръгне от гърлото й. Веднага се зае да погледне, да проучи с допир. Дървото беше гладко и блестящо под пръстите й. Нямаше неравности, никакви трески. От едната страна проблясваше връв със сребърни звънчета, които запяха тихо, когато Айда залюля люлката. Ненадейно очите й се наляха със сълзи. Предвидливостта на Роджър я порази. Повечето мъже не биха и помислили да купят подобно нещо — оставяха този вид покупки на съпругите си. Тя не беше купила люлка, защото реши, че в името на традицията Роджър ще иска да запази старата.

— Прекрасна е! — възкликна Айда, обърна се и обви ръце около врата му. — Наистина! Прекрасна!

— Това е ново начало — промълви той, като галеше нежно закръгления й корем. — Тя е за нашите синове и дъщери. Те ще бъдат възпитани да уважават връзките и задълженията, произтичащи от потеклото им, но се заклевам в спасението на душата си, че няма да допусна тези връзки да ги оплетат.

Докато говореше, клепачите му се напрегнаха и Айда не пропусна ударението, което Роджър постави върху думата „нашите“. Осъзна, че люлката е нещо повече от обикновен подарък, предназначен да й достави удоволствие. Това беше заявяване на намерение — символична замяна на миналото им с бъдещето. Тя кимна с яростно съгласие.

— Не — заяви с преливащи от сълзи очи. — Няма да ги оплетат.

 

 

Точно една година след сватбата си Айда лежеше в голямото легло във Фрамлингам и се бореше да роди детето в утробата си. И преди бе преживявала тези мъки и знаеше какво да очаква, но все пак беше трудно и болезнено. Беше се изповядала, в случай че стане жертва на опасностите на раждането, макар акушерките да изглеждаха уверени, че всичко върви както трябва. Поддържана от една от жените, седнала зад гърба й, Айда напъваше с всички сили. Беше прекарала часове на колене, молейки Бог за прошка, изпълнена със страх, че Той ще я накаже заради прелюбодеянието й с Хенри. Ами ако малкият Уилям се окажеше единственото живо дете, родено от нея?

— О, ето главата! — промълви акушерката. Ръцете й действаха между бедрата на Айда. — Сега раменете. — Ненадейно тембърът на гласа й се промени. — Внимавайте — предупреди тя. — Внимавайте, милейди, не напъвайте!

— Какво има? — попита Айда, обзета от паника.

— Нищо, милейди, няма нищо, но не напъвайте. Пъпната връв е увита около вратлето на бебето и не искаме да се затегне…

Задъхана, Айда затвори очи и започна да се съпротивлява срещу почти непреодолимата нужда да напъне. „Пресвета Дево, и ти, света Маргарет, направете така, че бебето да оживее. Не позволявайте да се роди мъртво… О, моля ви, о, моля ви!“

Акушерката й кимна.

— Така, отвихме я. Напънете пак — нареди тя, — но внимателно, милейди, леко като ветрец.

Айда изпълни заповедта и след миг жената повдигна нещо синкаво измежду бедрата й.

— Имате прекрасно момченце — каза тя, докато почистваше устата и носа на бебето, а друга жена срязваше пулсиращата пъпна връв. — Хайде, мъничкият ми, вдишай дъха на живота. С благословията на светата Божия майка.

Хвана го за петите, плесна го силно по дупето. Детето изхленчи и започна да плаче. Звукът, отначало слаб и несигурен, набра сила, докато акушерката го изправяше и го носеше към голямата месингова купа, която друга жена бе напълнила с топла вода, ароматизирана с розово масло.

— Добре ли е? — Обезумяла от тревога, Айда наблюдаваше акушерката.

— Да, милейди — увери я тя. — Просто се поуплашихме за малко, но всичко е наред. — Усмихна се широко. — Прекрасно оформено мъжле.

Жената над купата свърши с миенето на бебето. Сега го донесоха при Айда, увито в топла кърпа.

Айда го пое в ръцете си, изпълнена почти със страх да го погледне. Споменът как държеше първия си новороден син беше неразривно свързан със сегашния миг. Тогава бе уплашена, изтощена и объркана. Сега я измъчваха чувства, които бяха различни, но не по-малко сложни. Изтощението беше същото, но този път имаше и вина заради случилото се в миналото. Изпълваха я облекчение и радост, че е родила на Роджър наследник, и първична нежна любов, ала пронизана от ужас, че може да не се окаже достатъчно добра майка, че Бог ще прозре в душата й и ще я накаже, като й отнеме и това дете. Необходимо й бе да призове цялата си смелост, но успя да събере сили и погледна към новородения си син.

За нейно облекчение той почти не приличаше на своя полубрат. Чертите му носеха отпечатъка на веждите на Роджър. Веждите му бяха деликатни нишки от светло злато, а не тъмно очертани като тези на Уилям. Порив на любов потече от нея към него. Гърлото й се сви от сладката болка, предизвикана от това чувство, а утробата й се сгърчи. Щяха да го нарекат Хю — име, традиционно носено от синовете на семейство Бигъд, и сега Айда му го прошепна с обещанието, че никога няма да му липсва нищо, стига любовта й да може да му го осигури.

— Кажете на милорд — промълви тя. По миглите й блестяха сълзи като скъпоценни камъни. — Кажете му, че има син.

 

 

Изпълнен с опасения, въодушевление и огромна неловкост, предизвикана от влизането му в царството на женските дела, Роджър прекрачи прага на спалнята. През последния месец, докато раждането наближаваше, той се бе преместил да спи в един ъгъл на залата, който бяха отделили със завеса за него, и вършеше цялата си работа от главната стая, та да могат Айда и жените да разполагат с дневното помещение за усамотението преди раждането.

Стоеше на тръни, откакто болките й започнаха преди повече от половин ден. Никога досега не бе осъзнавал как времето може да се проточи цяла вечност и да се превърне в наказание. Мислеше, че е обигран в изкуството на чакането и запазването на спокойствие, но откакто започна раждането, Роджър не спря да крачи из залата като звяр в клетка и да се сопва на мъжете, които го молеха за съвсем безобидни неща. Новината, която му донесе една жена, докато се усмихваше и стъпваше на пръсти — че Айда е добре и е родила син, — го изпълни с такова облекчение, че се почувства вцепенен.

От новата люлка от златен дъб подобният на котешко мяукане звук го накара да прекоси стаята и да погледне. Бяха разповили сина му и го бяха сложили голичък на мека агнешка кожа, за да може Роджър да го огледа и да се увери сам, че всичко е наред и както трябва да бъде. Бебето скимтеше и размахваше малките си ръчички и крачета като пиян танцьор на карол. Личицето му беше червено, а останалата част от него — поруменяла до розово. Вцепенението на Роджър се разнесе като дим на вятъра.

— Хубаво здраво момче, милорд — оповести акушерката и му се усмихна.

Роджър кимна, неспособен да продума. Изпитваше гордост, ликуване и усещането, че го изпълва мъжка сила. Сега вече спокойно можеше да погледне Хенри в очите.

Госпожа Сесили вдигна бебето и след като го уви с опитни ръце първо в ленена пелена, а после и в топло одеяло, го подаде на Роджър. За миг той се почувства объркан. А после инстинкт, който не знаеше, че притежава, го накара да намести крехкото черепче и малкото телце в сгъвката на ръката си. Бебето го погледна с озадачено изражение, в което се четеше мъдростта на вековете. Древно и новородено. Лицето на баща му; лицето на дядо му. Неговото и на Айда. За миг почти му се стори, че може да види редица от поколения, водеща към хоризонта на далечното минало, и към бъдещето, което щеше да продължи дълго след като него вече нямаше да го има.

Много внимателно той занесе бебето до леглото. Айда седеше, подпряна на бухналите възглавници. Току-що бяха заплели косата й и макар че изглеждаше уморена, очите й блестяха, а на устните й играеше усмивка. Роджър я целуна нежно и седна.

— Жените казват, че си добре… — започна неловко той.

Айда кимна.

— Добре съм, милорд, макар че се потрудих много.

— Ти донесе гордост на името Бигъд, а също така и на Де Тосни.

— Надявам се. — Айда продължаваше да се усмихва, но очите й се наляха със сълзи.

— Не се съмнявай. Ти ни даде син и още една причина да продължим да се борим за бъдещето си. — Роджър положи свободната си ръка върху нейната, обзет от внезапна загриженост. — Айда?

— Казват, че е нормално — успокои го тя с треперлив смях. — Жените винаги плачат след раждане. Течностите в тялото им са небалансирани. Дай ми го.

Роджър предпазливо й подаде бебето и я видя как го гушва. Начинът, по който държеше сина им, сведените й очи със сълзи по ресниците, широката синя нощница, която носеше, му напомниха на Богородица. Тази мисъл може би беше богохулство, ала се надяваше, че Бог ще го разбере и ще му прости. Това не беше непорочно раждане, но Айда беше добродетелна съпруга.

— Изпратих вест на брат ти и майка ми — каза той. — Ще накарам да съобщят и на васалите ми и на абата в Едмъндсбъри. Ще изпратя човек и до краля.

В стаята изведнъж се появи напрежение. Споменаването на Хенри беше като болката от повърхностно остро убождане, което зарастваше бавно и можеше да пари дори и в радост като днешната.

— Кой знае, сега, когато имаме наследник, може да ми даде наследството.

Говореше с повече надежда, отколкото убеденост. „Всъщност — помисли си Роджър — може да стане точно обратното.“ Хенри можеше да се окаже достатъчно дребнав да ги лиши от благосклонността си сега, когато мъжката линия на рода беше подсигурена.

Роджър остана с Айда, докато очите й започнаха да се затварят от изтощение и акушерката дипломатично, но твърдо измърмори, че милейди има нужда от почивка. Той би предпочел да остане с жена си и новороденото си дете, но знаеше, че рицарите му го чакат, за да празнуват с него и да отворят голямата бъчва с вино, запазена специално за този повод.

— Утре сутринта ще дойда пак — обеща той, целуна Айда и неохотно се отправи към вратата. На прага се обърна и я видя как целува бебето по главичката, преди да го подаде на акушерката, и изпита прилив на всепоглъщаща любов.

Глава 21

Ипсуич, май 1183

Айда пееше някаква глупава песничка на Хю и го разсмиваше, като духаше във вратлето му, когато Роджър влетя в спалнята на дома им в Ипсуич. Щом го зърна, сърцето й заби по-бързо. Той беше заминал с Хенри на кампания отвъд Ламанша и се бе прибрал съвсем наскоро. Войнишкият живот беше направил тялото му по-кораво и стегнато, а походката — по-енергична. Липсваше й ужасно и дори сега й бе трудно да го изпусне от поглед, макар че малко след зазоряване той замина да обсъди делови въпроси с Александър, отговорника си на кея.

Хю зърна баща си, нададе писък и заподскача нагоре-надолу в скута на Айда. На лицето на Роджър се появи изражение на удоволствие и гордост. Той взе сина си и го вдигна над главата си. Това накара Хю да се разкикоти неконтролируемо и за миг Роджър също се засмя в отговор, вдигнал глава към малкия, преди да го свали и да го намести в сгъвката на ръката си, срещу гърдите. Хю незабавно сграбчи кръста със скъпоценни камъни на врата на баща си и опита да го захапе с новото си зъбче. После се отдръпна, главичката му се залюшка леко, а погледът му се прикова в блестящите червени камъни. От устата му потече ивица слюнка, която го свърза с тях.

Роджър се ухили.

— Виждам, че отсега обича златото.

— Обича цветовете, също като мен — отговори сладко Айда. — Успя ли да свършиш всичко?

— Почти, но останаха още няколко неща.

Той целуна Хю по бузката, завъртя го във въздуха и го подаде на Ема — розовобуза млада жена, която бяха наели за бавачка.

— Наглеждай го за малко — каза й Роджър. — Айда, вземи си наметалото.

Леко озадачена, но усмихната, тя си облече наметалото, улови го за ръката и го остави да я изведе от сградата. Блеснала на пролетното слънце, река Оруел се въртеше в променящи се нюанси на зелено, сиво и синьо. На въжетата си на кея се поклащаха множество съдове. Екипажът на една балтийска галера се трепеше да разтоварва мед, восък и бъчви с катран, донесени от сърцето на Киевска Рус, кожи от бобър, самур и вълк. Зърнаха дори рядката и великолепна кожа на бяла мечка, която заплени Айда.

— Моят прапрадядо е имал наметало от такава кожа — каза тя и докосна дебелата сребриста козина. — Мисля, че сега е у краля на Шотландия. Моята пралеля я е взела със себе си, когато се е омъжила за него.

Роджър се усмихна сам на себе си. Айда не говореше за това, но Уилям Лъва, кралят на Шотландия, беше неин далечен братовчед.

— Би ли искала такава кожа за Фрамлингам? — попита той.

Тя му хвърли таен поглед през дългите си мигли.

— Може би за завивка за най-студените нощи.

Роджър я обхвана през кръста.

— Идва ми наум една завивка, която е по-хубава от меча кожа!

— И на мен, но понякога не разполагам с нея. Мисля обаче, че все пак бих предпочела сама да ушия завивката ни — съгласи се повторно Айда и вдигна ръка да го погали по бузата, защото й беше приятно да го докосва. — Все пак това е част от удоволствието.

Роджър се изчерви и се засмя дрезгаво.

— Така е — потвърди.

— Така че може би трябва да купим още платове и коприни за бродиране?

Той се разсмя още по-силно.

— Как да ти откажа?

Ръка в ръка, те закрачиха по кея, оглеждайки стоките за продан. По-навътре в града се намираха пазари, но много от капитаните имаха разрешение да продават направо от корабите си срещу такса. Един предлагаше африкански пипер и Айда го накара да счука малко в хаванче за проба. Помириса ароматите, опита съвсем малко от праха на езика си и обеща да изпрати управителя на домакинството, за да обсъдят количеството и цените. Глътка бургундско вино от галера с вина премахна лютенето от езика й и Роджър поръча три бъчви за къщата. Купиха също така и кръгче от слонова кост, окачено на панделка от яркочервена коприна, за Хю, за да облекчи никненето на зъбките, и нова шапка за Роджър, ненабиваща се на очи, но от луксозна мъхеста вълна в оттенък между пурпурно и тъмносиньо. Айда изпита огромно удоволствие, докато стоеше близо до съпруга си, отместваше косата, която му пречеше, и наместваше шапката. Радостта идваше от допира и по времето, когато остана доволна от ъгъла и начина, по който му стоеше шапката, вече беше малко задъхана и изпълнена с топлина.

Верен на думата си, Роджър й купи хубава фламандска вълна от един капитан, който караше платове, и купчина коприни във всички цветове на дъгата от друг търговец. Айда се нахвърли на коприните с радостен вик, който накара съпругът й да се ухили и да изпита желание да я заведе право в леглото — както обсъждаха преди малко.

Когато обаче се върнаха от набега си, всички мисли за лудории бяха пометени при гледката на конете, завързани в двора.

— Посетители — каза Роджър с любопитство и лека загриженост, щом разпозна аристократичния черен жребец с подплатено с брокат седло и сребърни висулки, закачени на нагръдника. — Това е вуйчо Обри. Чудя се какво иска.

 

 

Седнал на полукръглия стол на Роджър край огъня със сериозно изражение, Обри де Вер потърка коленете си с длани.

— Предполагам, че пратеникът на Ранулф де Гланвил още не те е намерил?

Роджър поклати глава.

— Де Гланвил обикновено ми оставя съобщения, докато не се види принуден да ги изпрати.

Вуйчо му вдигна вежди.

— Тъй като единият от братята на главния съдия е женен за мащехата ми, а другият е конетабъл на крепостта в Орфърд, ако мога така да се изразя, не се обичаме особено.

Де Вер го изгледа проницателно, но се въздържа от коментар.

— Трябва да знаеш, че Де Гланвил е поставил цяла Англия под наблюдение и графовете на Глостър и Лестър са арестувани. — Изгледа сурово Роджър. — Ти, племеннико, се смятай за предупреден.

Роджър го изгледа удивено.

— Какво?

Вуйчо му направи гримаса.

— Младия крал отново вдигна бунт отвъд Ламанша. Ограбва църкви и гробници, за да плаща на войниците си, и Лимузен е в пламъци. Уби двама от херолдите на баща си, които отидоха при него под бяло знаме, а когато самият крал пристигна там да преговаря с него, войниците на момчето изстреляха арбалетен залп, който мина през наметалото му.

Докато изричаше „момчето“, устните му се извиха, а самото определение показваше ясно чувствата му, защото Младия крал беше почти трийсетгодишен.

— Хенри остана жив само по Божията милост. Не иска бунтът да се прехвърли и в Англия, както стана последния път, и Де Гланвил има разрешение да арестува всички, които биха се вдигнали срещу него. Предпазлив е заради случилото се преди десет години.

Роджър почувства, че чак му прилошава от гняв.

— Кралят нали не вярва, че ще се вдигна на бунт?

На лицето на вуйчо му се изписа мрачно изражение.

— Ако вярваше, вече щеше да си в килия, а земите ти да са конфискувани. Това е само предупреждение да внимаваш какво правиш. Ако искаш да спечелиш от ситуацията и да не пострадаш, бъди нащрек и внимавай за всичко.

— Кралят е моят господар и аз ще му служа с всички сили, както съм правил винаги — заяви сковано Роджър, който се почувства оскърбен.

— Изобщо ли не си чул за бунта? Никакви слухове? — Де Вер посочи към вратата. — Никой ли от капитаните или моряците не каза нищо?

— Нито дума — изви саркастично устни Роджър. — Дори и кралят и синовете му да се карат отвъд Ламанша и да се мъчат да си пуснат кръв, никой не се е опитал да ми предложи графство за подкуп, нито от едната, нито от другата страна. Жалко! Може би главният съдия Де Гланвил трябва да потърси бълхите в собствената си постеля, преди да тръгне да проверява моята.

Вуйчо му му отправи красноречив поглед.

— Де Гланвил е верен на краля. Смея да твърдя, че ще провери постелята си много внимателно, но не пред хората.

— Не — въздъхна дълбоко Роджър и махна с ръка в жест, че се е примирил. — Да, милорд. Ще се грижа за земите си и ще предупредя управителите на крайбрежните села да са нащрек:

Де Вер кимна одобрително и запретна ръкави, сякаш се канеше да пристъпи към работа, след като вече бе съобщил новините.

— Те са размирно люпило, две мнения няма. Виждал ли си новоизлюпени птички в гнездата? Отварят уста за още и още, повече, отколкото могат да натъпчат вътре родителите им. Синовете на Хенри са такива. Колкото и да им даде, все няма да е достатъчно.

Роджър погледна към собствения си невръстен син, сгушен в скута на Айда и доволно задъвкал новото си кръгче за облекчаване на болките.

— Може би с птиците и кралете наистина е така — отговори той, — но се заклевам в Бог: никога няма да възпитам децата си така, че да станат като наследниците на Хенри.

Айда прехапа устна и наведе очи, подуши меката руса косичка на Хю.

— Нима и ти не воюваш със собствените си братя за това, кое е твое и кое е тяхно? — попита Де Вер с язвителна усмивка.

— Не, воювам с тях за своето — отговори Роджър и се засмя неохотно. — Ха, добре ме хвана в собствената ми мрежа. Но говоря сериозно. Наследникът на Хенри е суетно, разглезено дете, което иска света на златен поднос и смята, че външността и усмивката му са достатъчна причина да го получи. Ричард вижда живота си отразен в острието на меч. Джефри е лукава змия, а Джон — невъзпитан хлапак, който смята, че е забавно да подпали опашката на котката и да я слуша как пищи от болка. Може и да не съм от кралско потекло, но мога да се справя десет пъти по-добре от това.

 

 

Свил ръце под главата си, Роджър лежеше в шкафа легло^[17], който шамбеланът му бе поставил на подиума на къщата им край пристанището. Двамата с Айда бяха отделени със завеси от хората, които спяха в другата част на стаята. Вуйчо му като почетен гост бе получил лукса на главната спалня на горния етаж и голямото хубаво легло.

Айда сложи ръка на гърдите на съпруга си и разпери пръсти над триъгълника кожа, разкрит между развързаните шнурове на ризата му.

— Много си мълчалив.

Той изсумтя тихичко и смъкна едната си ръка надолу, за да я погали по косата.

— Просто се мъча да осмисля новините, които ми донесе вуйчо ми.

— Кралят няма да предприеме нищо срещу теб… срещу нас.

Роджър долови тревожната нотка в гласа й.

— Кой може да каже какво ще направи или няма да направи кралят? — попита я рязко. — Той ме цени, но ми няма доверие, това е очевидно. — Изсумтя нетърпеливо. — Мисля, че сме в безопасност. Както каза вуйчо ми, Хенри можеше да заповяда да ме арестуват заедно с графовете на Глостър и Лестър, стига да искаше. А Гланвил не би се поколебал да го стори, стига само да му се удаде възможност.

Айда нежно подръпна космите по гърдите му.

— Жал ми е за краля, както и за синовете му. Аз…

Роджър долови болката в гласа й и се напрегна също като нея, защото знаеше накъде бие.

— Когато по-рано каза, че за нищо на света не би искал да отгледаш синове като неговите, не можах да не си помисля за… за всички тях.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Айда, не можеш да го промениш. Кралят реши да задържи момчето и правилно или грешно, решението му беше окончателно.

— Да, знам, знам. — Тя се обърна в ръцете му и притисна лице към врата му. — Но така боли… боли всеки ден, макар че се заклех да не мисля за това.

— Тогава се съсредоточи върху красивия син, който имаш — сина, който ти дадох аз и който никой никога няма да ти отнеме.

Тонът му беше груб, защото и Роджър таеше у себе си незарастваща несигурност. Никога нямаше да признае, че ревнува, защото това беше недостойно за мъж, но чувството го обземаше с голяма сила, когато си помислеше какво представляваше някога Айда за Хенри.

— Така и правя — промълви тя с треперещ глас. — Всеки ден благодаря на Бог за него. Вие с него сте целият ми свят и моята утеха.

Роджър бе използвал тази дума в овощната градина в деня, в който решиха да се оженят, и сега му се прииска да не го беше правил, защото Айда я бе заела от него и сама я използваше. Утеха можеше да бъде или облекчаване на мъката, или заместител за нещо, което човек не може да има.

Той се обърна в леглото и я целуна бавно, нежно, всепроникващо. Развърза шнура на ризата й и я издърпа през главата й, после направи същото със своята. Започна да я люби със смесица от яростна страст и деликатност, която не оставяше място за нищо друго. Айда откликна жадно, първо прошепна името му, а после го извика и го притисна до себе си. Докато се движеше в нея, Роджър се закле, че ще заличи от ума й всички мисли за Хенри, всички спомени, които пазеше тялото й за докосването на друг. Щеше да остане само той.

Глава 22

Гринуич, Лондон, краят на юли 1183

Топъл вятър раздвижваше водите на Темза и леко полюшваше покритата баржа, която се люлееше на въжето си край кея. По-навътре в реката галери, нефове, коги^[18] и баржи с най-различен размер плаваха срещу вятъра към лондонските кейове или надолу към естуара на реката и открито море. Айда пристегна иглата на лекото си лятно наметало и проследи с поглед как една елегантна бяла галера с червен горен стрингер се отправя главоломно към града. Двамата с Роджър бяха дошли в Гринуич за погребението на съпруга на Джулиана, Уокълин, който бе умрял от апоплектичен удар. Сега се приготвяха да се върнат в лондонската си къща на Фрайди стрийт.

— Фини платове от Камбре — отбеляза Джулиана и кимна към кораба. Сивите й очи се бяха присвили, за да вижда по-добре. — Навярно и подправки, и сапуни.

Айда погледна към свекърва си. Джулиана изглеждаше ведра и спокойна. Смъртта на втория й съпруг сякаш почти не я бе засегнала. Тя изпълняваше дълга си към него, докато беше жив, и се погрижи да го погребе както подобава, но това сякаш бе образувало в живота й по-малко бразди от тези, които трепкаха по повърхността на реката. От няколкото кратки споменавания и цялостното поведение на свекърва си Айда се бе досетила, че Джулиана не е изпитвала нищо друго, освен отвращение и презрение към първия си съпруг, бащата на Роджър, а към втория, с когото нямаше почти нищо общо — единствено примирено безразличие. Всъщност беше решена да внесе в кралската съкровищница такса от хиляда марки, за да се освободи от задължението да се омъжи за трети път против волята си. Смяташе да се върне във вдовишкия си имот в Дувъркорт и да живее така, както единствено на нея й харесва.

— Откъде знаете какъв е товарът му? — попита любопитно Айда. Водата се разделяше пред носа на белия кораб на сребърни къдрички, които й напомняха на бродерия.

— Това е „Сен Фой“. Понякога Уокълин правеше сделки с капитана му. — Джулиана погледна проницателно Айда. — Такива кораби винаги носят товар от новини, също толкова важни, колкото платовете и боите за тях.

— Тогава се надявам новините да са добри — каза Айда и погледна замислено към Роджър, който разговаряше с рицарите си.

През последния месец не бяха чули почти нищо за бунта на Младия крал — знаеха само, че продължава да отказва да се подчини на баща си и ограбва църкви и манастири, за да плаща на наемниците си. Чуха също така, че е умолявал Уилям Маршал да се върне при него и да поеме командването на рицарите му, сякаш предишният скандал и пропъждането са дреболии, които можеха да се отърсят така, както пухчета от туника. Айда не можеше да проумее защо Уилям се е съгласил да се върне и отново да служи на такъв господар.

— Прави това, което трябва — каза й Роджър, когато една вечер обсъждаха въпроса край огъня. — Той дължи вярност на лорда, пред когото е положил клетва, и тъй като този лорд е Младия крал, честта го задължава да се отзове на призива му. Всички ние в един или друг момент сме се озовавали в такова положение. Пътят, който избира човек, определя какъв е той. Някои може да видят почтеността му като безразсъдство, но всички се възхищават на неговата смелост да вземе решение, без да се поколебае.

Тя отново осъзна каква важна част от характера на самия Роджър представлява чувството му за чест, защото думите му за положението на Уилям Маршал идваха от сърцето. Нямаше нужда да пита дали на мястото на Уилям и той би направил същото — знаеше, че е така, и това я караше да изпитва и гордост, и тревога.

Джулиана насочи вниманието на Айда обратно към настоящето, като каза:

— Успокоявам се с това, че този път в Англия няма бунтове. С Глостър и Лестър под арест няма кой да обедини размирниците и хората не горят от такова желание да последват Младия крал, като си спомнят какво се случи миналия път.

— Полубратята на моя съпруг го подкрепят.

Джулиана издаде презрителен звук.

— Да, точно това очаквах от тях.

— Роджър казва, че главният съдия ще ги държи под контрол, защото това е в интерес на семейството му.

— Да, сякаш ще има някаква полза — процеди Джулиана през зъби и очите й станаха твърди като кремък. — Синът ми ще стане граф на Норфолк. Това е негово рождено право.

Роджър приключи разговора с хората си и се приближи, за да се сбогува с майка си. Прегърна я нежно и я целуна по бузата. С обещания скоро да й дойдат на гости той помогна на Айда да се качи в баржата, която бе снабдена с черги и възглавници. Докато четиримата гребци изкарваха лодката на течението, Айда взе Хю от ръцете на дойката му, сложи го в скута си и го зави с наметалото си, за да го предпази от острия вятър над реката. После започна да му пее, докато накрая клепачите му натежаха и той заспа в ръцете й.

Роджър усети буца в гърлото си, когато Айда се наведе над бебето, за да го целуне по главата и да го погали по челото. Собственото му детство бе лишено от толкова много от тези неща. Може би и той бе преживявал такива мигове с майка си, но ако беше така, е бил прекалено малък, за да запомни. Спомените му бяха почти единствено за раздяла и загуба. За това как се превърна в чужденец, когато издърпаха изпод краката му сигурното гнездо и го замениха с тръни.

Айда вдигна глава, видя жадния му поглед и му отвърна със сияйна усмивка, която направи празнотата от тези загубени години още по-силна и го изпълни с решителност синът му никога да не познае тези лишения.

 

 

След като пристигнаха в лондонската си къща, Роджър се извини и отиде да говори с управителя си по административни въпроси, а Айда сложи Хю в люлката му, за да си доспи. Остави Ема да го наглежда, изнесе бродерията си навън на ярката слънчева светлина и седна на пейката пред вратата на залата.

Едва беше вдянала конеца в иглата си, когато в двора влезе един мъж, следван от оръженосец, който водеше изгърбено под товара си муле. Айда остави бродерията и забърза да го посрещне.

— Месир Маршал! — възкликна тя, протегна ръка към него и успя да придаде на тона си нотка на приятна изненада, вместо на тревога. Маршал със сигурност би трябвало да е с Младия крал. Присъствието му тук можеше да се окаже опасно за нея и Роджър.

Той примигна и Айда разбра, че изобщо не е забелязал присъствието й, преди да му заговори. Но Маршал незабавно се върна към добрите си маниери и се поклони над ръката й.

— Лейди Бигъд.

Лицето му беше хванало червеникавокафяв загар от лятото, прекарано на седлото, а кестенявата му коса беше прошарена с избелели от слънцето по-светли кичури. Би трябвало да изглежда като самото олицетворение на здравето, но лицето му бе изпито — измъчено, би казала Айда, с хлътнали скули и тъмни сенки под очите.

— Много се радвам да ви видя — каза тя. — Влизайте, и ще ви предложа нещо, за да утолите жаждата си. Ще останете ли за вечеря?

Маршал се поколеба, сякаш не бе сигурен в отговора си, и кимна.

— Благодаря, милейди. Много сте любезна.

— Искате ли и място за нощувка? Простете ми, но изглеждате така, сякаш идвате от дълъг път.

Клепачите му потрепнаха.

— Милейди, така е и ми остава още много път, но тази вечер смятам да пренощувам при тамплиерите. Тук съм, за да помоля съпруга ви за един знак за добрата му воля.

Думите му прозвучаха зловещо, но Айда не позволи на опасенията си да проличат. Заповяда на прислужничките си да приготвят баня за госта им и извади чисти одежди. Изпрати едно момче да повика Роджър, въведе Уилям в залата и го насочи да седне под прозореца, а после му донесе вино със собствените си ръце.

— Съжалявам, че ни заварвате така — каза тя. — Току-що се върнахме от погребението на съпруга на свекърва ми.

По лицето му премина спазъм.

— Съжалявам да го чуя, лейди Бигъд. Бог да упокои душата му. И аз се…

Той млъкна и погледна към вратата, на която току-що се бе появил Роджър. Айда видя как съпругът й забелязва състоянието на госта им, както бе направила и тя преди него, и се спира за миг, преди да закрачи напред.

— Добре дошъл — поздрави Роджър и двамата мъже се прегърнаха. — Мислех, че сте в сърцето на Лимузен.

Уилям рече тихо:

— Младия крал, моят млад господар и син на крал Хенри, издъхна от дизентерия. Скоро градските камбани ще разкажат историята на всички. Аз съм на път към кралицата в Солсбъри, а оттам — към брат ми в Хамстед. След това заминавам за Йерусалим. — Отправи празен поглед към Роджър. — Заклех му се, докато умираше, че ще положа наметалото му върху гроба на църквата при Божи гроб.

Айда и Роджър се спогледаха изумени. Гласът на Уилям Маршал беше спокоен както винаги. Той се владееше чудесно, но Айда се зачуди какво ли му струва това. Съзнанието й се изпълни с образа на младия мъж, когото бе видяла за последен път преди повече от година, наскоро след сватбата си. Красив и арогантен, убеден, че светът е негов. И невероятно чаровен — към тези, които искаше да спечели. Синът на Хенри. Най-големият жив син на Хенри. Тя стисна устни.

— Бог да упокои душата му — каза Роджър и се прекръсти. — Ще накарам капелана си да изнесе литургии за него и ще организирам бдение.

Уилям наклони глава.

— Благодаря ви — каза той с достойнство. — И аз трябва да се покая и да направя някои благодеяния — за неговата душа, както и за моята. Имам да се разкайвам за много неща. Тук съм, за да попитам дали имате коне, които искате да ми преотстъпите за пътуването. Жребците ми са у краля, а мулето е уморено и трябва да го върна там, откъдето го взех.

— Разбира се, вземете дорестия скопец от конюшните — махна с ръка Роджър. — Отпочинал е и е надежден. Походката му е плавна, а темпераментът — спокоен. В конюшнята има и един як товарен кон — жребецът с белия преден крак.

Айда вече се бе научила да разпознава маниерите на Роджър и нюансите в поведението му — малките жестове, които го издаваха. На повърхностно ниво той беше любезен домакин, но на по-дълбоко тя виждаше, че осмисля новината и се мъчи да реши как да действа. Дорестият скопец беше един от любимите му ездитни коне. Фактът, че го предлагаше на Уилям Маршал и навярно никога нямаше да го види пак, беше проява на щедрост, която издаваше мнението на Роджър за госта им по-ясно от всякакви думи.

— Благодаря ви — каза Уилям простичко и искрено. — Няма да забравя великодушието ви.

Един прислужник пристигна и дискретно съобщи, че банята е готова. Айда заведе Уилям в стаята и използва мига далеч от Роджър, за да попита как кралят е приел новините за смъртта на най-големия си син.

— Скърби, милейди, но го прикрива пред хората. Загуби пораснал син, а това е ужасно. Има и друго, което го разяжда — когато младият ми господар умря, двамата бяха отчуждени и непознати. — Изражението на Уилям стана тъжно и замислено. — Толкова неща се объркват заради липса на една прегръдка, не е ли така? Изричаме толкова много думи, които не трябва, вместо тези, които трябва, и ги превръщаме в пречка по пътя си.

Айда преглътна, неспособна да отговори, защото думите му я накараха да усети прилив на скръб в собствените си гърди. Измърмори, че трябва да се погрижи за сина си, и го остави да се измие.

Хю беше буден и когато майка му се наведе над люлката, загука от радост. Тя го вдигна и го притисна яростно към себе си, макар че пелените му бяха мокри. И макар че го прегръщаше заради самия него, прегръдката й беше също така и за уязвимото малко момченце, което бе оставила на грижите на Хенри. Хенри, който оставяше синовете си да жадуват за прегръдки и думи на обич.

 

 

— Какво ще правите, когато се върнете? — обърна се Роджър към Уилям по време на обяда от печени птици, ашуре и подбрани листа за салата от градината зад кухнята, полята със сок от ягоди.

Банята, чистите дрехи и малко време да дойде на себе си бяха направили чудеса за госта им. Вече не изглеждаше толкова измъчен, а изправените му рамене сякаш се бяха освободили от тежко бреме. Той остави ножа си.

— Заклех се, че ако оцелея след пътуването, ще се върна при краля и ще му съобщя, че съм положил наметалото на младия си господар на гроба на Исус. Той обеща да ми намери място в домакинството си. После ще видим. Нека се изпълни това, което Бог ми е отредил.

Уилям посегна към чашата си и на лицето му се изписа замислено изражение.

— Имам много грехове за изкупване… и много неща, за които да мисля. Когато някой близък до теб умре, това те кара да се замислиш за собствения си живот.

Роджър кимна в знак на мрачно съгласие. Току-що завърнал се от погребението на пастрока си, за да чуе тази новина, и той самият бе склонен към размишления и остро осъзнаваше как времето минава. Беше на годините на Уилям Маршал — все още не на средна възраст, но вече лишен от ентусиазма на първата младост, който преодоляваше всякакви неудачи с една неподатлива гъвкавост. Имаше своите цели, своите амбиции — те бяха като буйна река, която го носеше към морето. Но той поне се намираше в лодка и знаеше в каква посока плава. Бъдещето на Маршал беше далеч по-несигурно.

— Значи сега Ричард е наследникът на Хенри — промълви замислено Роджър, докато прислужниците носеха купи с късни череши, тъмни като косъма на Васал. — Какво означава това за бъдещето, как мислите? Той определено ще е по-различен владетел от Младия крал, но не го познавам толкова добре, колкото вас.

Ричард бе прекарал толкова малко време в Англия, че в действителност Роджър изобщо не го познаваше.

Уилям забави отговора си, докато миеше ръцете си в купата с розова вода и ги бършеше в кърпата, предложена от един прислужник.

— Ричард обича хората, които казват това, което мислят, и се отличават с непоколебима вярност. Този, който върви по права линия и не се отклонява от нея, ще спечели благосклонността му. Има пламенен темперамент и изисква трезва преценка и бърза мисъл. Не очаквайте от него да се съобразява с вас. Може да ви възнагради, а може и да не ви възнагради, но със сигурност ще ви съсипе от работа. Освен това е син на майка си — добави гостът. — Когато работите с него, мислете за кралицата, не за Хенри, и не забравяйте, че стана наследник на Аквитания много преди да стане наследник на Англия.

Уилям се сбогува с Роджър и Айда почти по залез-слънце, яхна дорестия скопец и поведе товарния кон, понесъл багажа му. Роджър го гледаше как излиза от двора им и се насочва към Людгейт и се запита дали някога ще види отново конете си или Уилям.

И двамата с Айда се върнаха в къщата умислени. Настроението на Роджър бе предизвикано от думите на Уилям. Трябваше да начертае планове и да обмисли различните възможности. Потънал в собствените си сериозни размишления, той не забеляза нито мълчанието на Айда, нито тъжното и замислено изражение в очите й.

Глава 23

Уестминстър, Коледа 1186

Дворът се установи в Уестминстър за празнуването на Коледа, както и на трийсет и втората годишнина от възкачването на Хенри на престола. Роджър и Айда присъстваха на честванията, Роджър в официалната си роля на кралски камерхер, която включваше надзираването на ястията, поднасяни на масата на краля. Не че Хенри обръщаше внимание на начина, по който слагаха подноса пред него, защото за него храната съществуваше, за да поддържа тялото и стига да ставаше за ядене, той не се интересуваше от начина на поднасянето и формата й.

Роджър си помисли, че Хенри изглежда остарял. Годините, които дълго време не му личаха, ненадейно се бяха стоварили върху него. Сега куцането му бе станало постоянно, а косата му, червеникавозлатиста, когато Роджър започна борбата за наследството си, сега беше повече сива, отколкото ръждива. Заядливата челюст бе загубила ясните си очертания. Ако някой, който не го познаваше, се натъкнеше на него в коридора, щеше да го вземе за опърпан, уморен служител, не за краля на Англия. Интелектът и умствените способности зад остарялото лице обаче си оставаха непроменени — проницателни, силни и лукави. Ръката, стиснала юздите, ги държеше здраво както винаги.

Той все още се мъчеше да преодолее трагедията от загубата на сина си Джефри на турнир в Париж. Младият мъж бе паднал от коня си, беше прегазен и издъхна в агония няколко часа по-късно. Остави за наследници бременна съпруга и малка дъщеря. В традиционния дух на Анжуйската династия, причините за отиването му в Париж бяха съмнителни и по всяка вероятност бяха свързани не с удоволствието от спорта, а защото е подготвял бунт срещу баща си. Сега Джефри бе мъртъв, издъхнал на двайсет и осем години също като брат си Хенри Младия крал, и тялото му бе положено за вечен покой във величествената катедрала „Нотр Дам“. Всички чакаха на тръни да разберат дали послероденото дете ще се окаже момче, или момиче.

Хенри огледа блюдото с еленско месо, което Роджър бе сложил пред него, горещо и ухаещо на подправки, малко кърваво в средата. Взе ножа си, но не започна веднага да реже месото. Вместо това погледна към главния си камерхер.

— Как е твоята лейди? Напоследък почти не съм я виждал.

— Добре е, сир — отговори Роджър с безизразна любезност. Колкото по-малко се доближаваха един до друг Айда и Хенри, толкова по-добре, така мислеше той. Сега съпругата му се намираше в по-малката Бяла зала^[19] на кралица Елинор, на която Хенри отново бе позволил да излезе от домашния си арест в Солсбъри и да присъства на празненствата в Уестминстър.

— Чух, че ви се е родила втора дъщеря — стрелна го Хенри с поглед, в който блестеше провокация. — Момичетата са полезни инструменти за сключване на брачни съюзи, макар че е по-добре, ако човек преди това се подсигури със синове.

— Бог беше добър, сир — отговори Роджър, като остана привидно нехаен, макар да усещаше как гневът му набъбва като мехурчета в кипяща вода.

Хю неотдавна бе навършил четири и Роджър се гордееше дори прекомерно със сина си, който беше забавен, пъргав и много умен. Второто му дете Мари, на две годинки и половина, току-що бе оставило зад гърба си бебешките роклички — толкова мънички, че Роджър изпитваше едновременно веселост и болка, когато ги видеше преметнати над раклата, докато малката спеше. Маргьорит се роди през август, в същия ден, в който узнаха за Джефри. Айда плака, когато й подадоха новородената им дъщеричка, но Роджър не беше сигурен откъде идват сълзите. Може би се дължаха на радост и облекчение след поредното успешно раждане… но той си мислеше, че новината е докоснала незарастващата й рана, скръбта за първото дете, което е родила.

— И аз така мислех — съгласи се Хенри, — но сега се чудя дали Бог не ни изпраща синовете и дъщерите ни, за да ни накаже, а после не ни ги отнема по същата причина. — Кралят заби ножа в еленското и по златната чиния потече кървав сок. — Ти и баща ти бяхте отчуждени, когато той почина, милорд Бигъд. Съжаляваш ли затова?

— Съжалявам, че умря по този начин, сир — отговори тихо Роджър. — Съжалявам, че така и не можахме да постигнем съгласие, но не се разкайвам, че му се противопоставих.

Хенри набучи на върха на ножа си парче месо и за миг се загледа в трепкането му, преди да го поднесе към устата си.

— От известно време те наблюдавам, милорд — каза той. — Поведението ти винаги е внимателно и се отличаваш с огромно търпение — все хубави и полезни качества. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка хората, на които имам неограничено доверие…

Кралят се поколеба и стомахът на Роджър се сви. Най-после. Като коледен подарък Хенри щеше да му върне графството и едната трета. Щеше да му позволи да построи наново Фрамлингам.

Въпреки усилията си не можа да предотврати дрезгавата нотка в гласа си:

— Сир, винаги съм се опитвал да постъпвам почтено.

Кралят изглеждаше наполовина отвратен и наполовина развеселен.

— Милорд Бигъд, бях забравил с какви хора общуваш.

Забеляза озадаченото изражение на Роджър и махна с ръка.

— Уилям Маршал — каза той. — Още един „почтен“ мъж.

Макар че тонът на краля беше хаплив, Роджър прие думите му като комплимент. Маршал се беше върнал от Светите земи през пролетта и Хенри му бе подарил имение в северната част на Англия, както и опекунството над една млада наследница, Елоиз от Кендал. В момента Уилям се грижеше за новите си земи и надзираваше тези, за които отговаряше, без да им е господар. Конете на Роджър вече не бяха у него, но той го посети и се опита да му плати стойността им. Роджър отказа — заяви, че му ги е дал като подарък и Уилям, който познаваше до съвършенство законите на учтивостта, прие тактично.

Роджър се беше питал дали Маршал ще дойде в двора за Коледа, но той не го направи. Беше се чудил също така дали Уилям ще се ожени за наследницата на Кендал и подозираше, че Хенри очаква точно това, но поне до момента не се говореше нищо за сватба. Все едно, щом кралят бе счел за необходимо да възнагради маршала, Роджър предполагаше, че и други хора ги очакват дарове.

— Такъв е, сир — каза той.

Хенри го измери с поглед, изпълнен с кисел хумор. Каквото и да го караше да се усмихва, очевидно бе свързано със собствените му мисли.

— Имам нужда от „почтени“ мъже с трезва преценка.

Ненадейно Роджър почувства, че дланите му са потни и изстинали.

Хенри присви очи като котка, притиснала лапата си върху опашката на мишката.

— Искам да участваш в следващите заседания на Кралския съд в Уестминстър и да изслушаш случаите.

Разочарованието бе жестоко, но Роджър някак си успя да не допусне това да проличи по изражението му. Нямаше да достави на Хенри това удоволствие. „Това е привилегия, а не наказание“ — помисли си той. Поверяваха му задача, която изискваше отговорност и добра преценка, задача на високо ниво, която щеше да го направи още по-важен. Вземането на решения в Кралския съд беше знак на голямо уважение и изискваше хора с мъдрост и уравновесен ум, които познават закона. Той обаче очакваше повече. С крайчеца на окото си вече виждаше графски колан и мекия блясък на хермелин. Саркастичното пламъче в очите на Хенри му показа, че кралят знае точно какво си мисли и това го забавлява.

— Сир, ако това е желанието ви, ще го сторя — заяви Роджър със скован поклон.

— Това е желанието ми — отсече Хенри. — А после може би ще поговорим за едната трета.

 

 

В залата на кралицата група акробати забавляваха жените и децата от кралското домакинство с различни изпълнения и номера. Един мъж носеше костюм на черни и червени карета, а над перуката му от жълти къдрици се поклащаше епископска митра. По-малките деца бяха запленени от кученцето му с пухкава опашка, което можеше да скача през обръчи, да гледа умолително, да се превърта и да танцува на задните си крака.

Погледът на Айда се беше приковал жадно в тъмнокосото момче, което се опитваше да реши под коя чаша един от фокусниците е скрил бобче. Беше дългокрак, облечен като принц в туника от тъмночервена вълна и тесен панталон. Имаше носа и веждите на Хенри, но косата и кожата му бяха като нейните, в извивката на бузите и линията на челюстта му също се долавяше нещо от нея. Погледът му, също като погледа на баща му, беше наблюдателен и той постоянно сочеше към правилната чаша — е, поне два пъти. Чашата, която избра на третия път, се оказа празна, както и другите, а фокусникът ликуващо извади бобчето иззад ухото на момчето. На лицето на сина й се изписа удивление, а после той избухна в радостен смях. И Айда се засмя, макар че вътрешно се гърчеше в агония. Клатушкащото се, едва проходило дете се беше превърнало в жизнерадостно момче. Би познала детето си навсякъде. Дори и с вързани очи, майчинският инстинкт щеше да й го посочи… но обратното не беше вярно. Той вече не я помнеше. Други жени бяха заели мястото й във всекидневието и привързаността му. Айда знаеше, че не може да установи връзка с него и после да си тръгне, защото това би било прекалено мъчително и нечестно към момчето. Само ако можеше да дойде и да заживее с нея и Роджър, да израсне заедно със своите полубрат и полусестри… но тя знаеше, че това никога няма да се случи. Хенри никога нямаше да се откаже от най-малкия си син, не и след неотдавнашната загуба на по-големите си момчета.

Едно момиче, уловено в преходния период между ранната младост и истинската женственост, се усмихваше, докато наблюдаваше номерата, в които фокусникът въвличаше Уилям. Носеше лек воал, но плитките му стърчаха под него, дебели колкото мъжка китка и с цвят на зряла пшеница. Очите му бяха тъмносини и светлината на свещите ги правеше още по-тъмни. От известно време лорд Джон, синът на краля, оглеждаше жадно девойката, а тя старателно избягваше погледа му със самоувереност, на която Айда се възхищаваше. На тази възраст самата тя далеч не беше толкова сигурна в себе си. Но не мислеше, че Джон ще стигне по-далеч от това да гледа. В момента се намираше в немилост, задето бе направил дете на братовчедка си Ема, дъщерята на граф Де Уорън, затова се държеше възможно най-добре…, макар че това не означаваше кой знае какво.

Фокусникът извади седем яркоцветни кожени топки и започна да жонглира с тях във вихрушка от цветове. Между отделните подмятания намери време да подхвърли една на Уилям, който трябваше да я хвърли обратно във въртящия се кръг. Фокусникът я хвана, без да изпусне нито една от другите или да се поколебае в ритъма, и продължи по същия начин: изваждаше една топка от кръга и я посрещаше, оголил зъби в усмивка. За разлика от неговото, лицето на Уилям бе намръщено от съсредоточаване и Айда прехапа устна, обзета от нежност и развеселеност.

Русото момиче плесна с ръце.

— Ще ми се и аз да можех така.

— Несъмнено щяхте да можете, ако трябваше да си изкарвате хляба с това — отговори Айда. — Понякога си мисля, че ние жените трябва да жонглираме с живота си така, както те с тези топки, но колкото по-добре се справяме, толкова по-малко хора го забелязват.

Момичето й се усмихна надлежно и Айда, макар и само на двайсет и пет, ненадейно се почувства като старица, събрала целия опит на света. Девойката носеше два златни пръстена, но нито един от тях не беше сватбена халка.

— Простете — каза Айда. — От известно време не съм идвала в двора и вече не мога да свързвам лицата и имената.

Момичето поклати глава.

— И аз не познавам много хора. — Поколеба се и добави скромно: — Аз съм Изабел де Клар. Баща ми беше Ричард де Клар, лорд на Стригил и Пембрук.

— Аха.

Сега вече Айда я позна. Изабел де Клар беше наследница на един от най-големите имоти под юрисдикцията на Хенри. Земите й се намираха на границата между Англия и Уелс, а освен това бе наследница на Лонгвил и Орбек в Нормандия и на голяма част от Южна Ирландия. Покойният й баща беше всепризнат воин, а майка й — потомка на ирландския кралски род.

Айда на свой ред съобщи името си и момичето реагира любезно, но по нищо не личеше, че е чувало за нея. „Но защо да е чувала?“ — помисли си Айда. По времето, когато беше любовница на Хенри, Изабел де Клар е била дете. Засега девойката не познаваше коварните слухове в двора, независими, но хлъзгави като черва, скрити под гладката кожа на корема. И беше невинна. „Също като мен едно време“ — помисли си тъжно Айда.

Хенри дойде от по-голямата зала с подбрана група придворни и се присъедини към дамите за любезен разговор. Айда и Изабел направиха реверанс. С периферното си зрение Айда видя как синът й се привежда в съвършен поклон — плавен, балансиран и толкова естествен, че тя разбра: упражнявал го е дотогава, докато не го е превърнал в своя втора природа. Очите й се замъглиха от гордост.

Роджър беше с краля и Айда се опита да улови погледа му. Той отвърна с извиване на устните и бърз поглед, който я изпълни с обич и страст. Почувства се почти като при първия си престой в двора, когато си разменяха тайни погледи. Сега обаче тази размяна беше позволена и можеше да стигне до естествения си край.

Хенри прекара известно време в разговор с Елинор и двамата се държаха учтиво един с друг, въпреки че кралицата все още се намираше под домашен арест. С времето оковите бяха станали по-меки, но макар и изковани от коприна и вино, книги и песни, те си оставаха окови и щяха да държат Елинор в Солсбъри до последния дъх на Хенри.

Най-накрая кралят се запъти към Айда, Изабел и групата, която наблюдаваше фокусниците и акробатите. Айда отново направи реверанс.

— Лейди Бигъд. — Гласът на Хенри беше изпълнен с топлина, която далеч надхвърляше учтивия поздрав. — Какво удоволствие да ви видя в двора.

— Благодаря ви, сир — наведе поглед към пода Айда с отчаяната надежда, че кралят няма да я щипне под брадичката или да направи каквото и да било, което да напомни за някогашната им интимност.

— Дала си на своя лорд наистина прекрасен син — усмихна се косо Хенри към Роджър.

На пръв поглед забележката беше невинна, но Айда знаеше как работи умът на Хенри и беше наясно, че хапливостта, скрита под любезните думи, е съвсем преднамерена. Бърз поглед нагоре й показа безизразната усмивка на Роджър, но тя видя, че раменете му са сковани от напрежение.

Хенри целуна ръката и бузата на Айда и я изгледа с напрегнат поглед, който я връщаше към миналото. Ако все още беше негова любовница, това щеше да е една от нощите, в които я викаше в леглото си и я използваше с цялата си енергия. В известен смисъл тази среща приличаше на онзи първи път, когато кралят я зърна сред тълпата и незабавно й обърна внимание.

— И мистрес Изабел — продължи Хенри, като пусна Айда и се обърна към наследницата на Стригил. — Харесват ли ти празненствата?

— Много, сир — отговори скромно Изабел.

Хенри я изгледа преценяващо.

— Трябва да видя какво може да се направи за бъдещето ти. — Премести език под бузата си. — Може би някой лорд, достоен за земите ти в Стригил и Лейнстър?

Изабел наведе глава грациозно като лебед.

— Надявам се да е достоен, сир.

Хенри изглеждаше развеселен.

— Не се тревожи. Няма да сложа някой окуцял кон или дървено конче да върши работата на боен кон.

— Нито пък неизпитано жребче — намеси се Айда. Мислеше за Джон, макар че не погледна към него.

Хенри й отправи остър, макар и развеселен поглед.

— Благодаря ви, лейди Бигъд. Надявам се, не говорите от опит по въпроса? — Тонът му беше натежал от сарказъм, а очите му отново се насочиха към Роджър, чието лице се бе превърнало в скована маска.

На Айда й се прииска земята да се отвори и да я погълне.

— Не, сир, само от опит какво може да направи подходящият мъж, стига да получи шанс.

— Както и подходящата жена — отговори Хенри. — А това понякога може да е опасно, както с прискърбие е имал повод да се увери не един съпруг.

Понечи да продължи по пътя си, но Айда си пое въздух, сякаш искаше да каже нещо, и той се спря и се обърна с вдигната вежда.

— Исках да ви кажа, че съжалявам за Джефри — рече тя. — Скърбя за загубата ви.

Изражението на Хенри се смекчи.

— Айда, ти имаш добро сърце и това ме радва. Моли се за мен.

Погали я по бузата, продължи напред и по пътя си нежно разроши тъмнокестенявата коса на най-малкия си син.

 

 

Веднага след като влезе в къщата на Фрайди стрийт, Айда сграбчи в обятията си Хю, който се втурна да я посрещне, а после обсипа лицето му с целувки, докато той започна да се върти в опит да се освободи. Направи същото с Мари, а накрая се наведе над люлката, целуна пръстите си и ги притисна до бузката на бебето. Хю я погледна подозрително с големите си сини очи изпод русите къдрици. По нищо не приличаше на по-големия си брат — освен може би по координацията и преждевременната си ловкост, макар че в случая на Хю тази плавна гъвкавост на мускулите беше по линия на Роджър.

Докато пътуваха към къщи, съпругът й седеше мълчаливо със стиснати устни, но сега свали шапката си и я наложи на главата на Хю. После седна на пейката близо до блестящите цепеници в камината и взе сина си на коленете си.

— Добро момче ли беше? — попита той.

Хю засмука долната си устна, замислен над въпроса, и после кимна енергично. Заподскача на коленете на Роджър и размаха крака. Периферията на шапката покри късото му носле почти до ноздрите.

— Радвам се да го чуя, защото ти нося подарък. Познай в коя ръка — и баща му протегна двата си здраво стиснати юмрука.

Хю сбърчи лице и потупа левия. Айда подозираше, че го прави, защото Роджър носеше златен пръстен с украса на тази ръка, а малкият харесваше украсата.

Роджър разтвори юмрук и показа на Хю празната си длан.

— Не — каза той. — Хайде пак!

Хю потупа десния юмрук и се разшава в очакване, но и в този нямаше нищо. Роджър се престори на удивен.

— Знам, че допреди малко беше у мен.

Погледна сериозно към сина си и повдигна червената периферия на шапката, за да го погледне в лицето.

— Сигурен ли си, че не си го намерил? Да не е там отдолу?

Хю свали шапката и надникна вътре.

— Не, татко — отговори сериозно той.

Роджър обхвана брадичката му с ръка.

— Тогава какво е това зад теб?

Хю надникна назад през рамо, но там нямаше нищо. Когато обърна глава напред, за да го съобщи на баща си, Роджър държеше в ръка дървена фигурка на рицар на кон. Щитът на рицаря беше боядисан в червено и жълто, както и връхната му дреха и копието.

Очите на Хю се ококориха от радост, особено когато видя, че може да раздели рицаря и коня един от друг и пак да ги сглоби.

Айда остана запленена.

— Откъде го взе?

— Ерлуин конярят ги дялка и го помолих да направи едно за Хю — отговори Роджър, като избягваше погледа й. Вдигна детето от коляното си и се обърна към него: — Иди и донеси другите си рицари, и ще играем на турнир.

Айда стисна устни. Очевидно нещо не беше наред и очевидно Роджър нямаше да й каже какво е то пред Хю и прислужниците.

Докато Роджър си играеше с Хю, Мари се заклатушка към тях и поиска да седне в скута му. Той й направи място и ръцете му се плъзнаха около малкото й тясно телце. Докато играеха, Роджър разказа на играта история за един крал, една дама и един храбър рицар и как рицарят трябвало да спаси дамата от краля, който искал да я затвори. Айда го слушаше и започна да трепери. Когато влязоха вкъщи, бе свалила наметалото си, но студът, който изпитваше, идваше отвътре.

— Рицарят убил ли е краля? — поиска да разбере Хю.

— Не — отговори Роджър, — защото това щяло да бъде безчестно, а рицарят държал на честта си и бил дал клетва да почита суверена си.

— Но спасил дамата?

— Не знам. — Погледът на Роджър се прикова върху Айда, ала тя не можеше да го погледне на свой ред и трябваше да отклони очи. — Това ще ви го разкажа някой друг ден. Сега е време за вечеря и лягане.

 

 

— Кралят поиска да участвам в Кралския съд в Уестминстър и да отсъждам по делата — рече Роджър, когато двамата с Айда се върнаха край огъня, след като се увериха, че децата са казали молитвите си, и ги целунаха за лека нощ. Хю настоя новите му рицар и кон да останат на пода до леглото с лице към вратата, за да го пазят. — Освен това казва, че ще помисли дали да ми върне едната трета.

Айда го погледна, опитвайки се да прецени настроението му. Подобна новина би трябвало да е повод за празнуване, но Роджър изглеждаше мрачен.

— Това не е ли хубаво? — попита тя.

— Отначало си помислих така, но сега започвам да се чудя каква ще е цената.

— Какво искаш да кажеш?

Роджър изкриви устни.

— Видях как те гледаше Хенри днес. Още е готов да те отведе в леглото си, ако мислеше, че ще му се размине. А като го видях как го погледна ти в отговор…

Айда се ужаси.

— Говориш глупости!

Той я изгледа мрачно.

— Така ли?

Прилоша й.

— Значи мислиш, че ти предлага това като подкуп, за да се преструваш, че не знаеш какво става, докато той се забавлява с мен? Толкова малко доверие ли ми имаш? Нима следваш човек, за когото вярваш, че е способен на това?

Обърна се с лице към него, разтреперана от ярост и болка.

— Много отдавна, в един друг живот, бях любовница на краля, да. Някога му родих дете. Ако си забелязал нещо в поведението му към мен, то е било насочено към онова отдавна отминало време и към момиче, което вече не съществува. Той остарява. Ако изобщо изпитвам нещо към него, това е съжаление. Двама от синовете му са мъртви. Как мислиш, какво означава това за един баща?

— Тъй като той почти не ги познаваше, нямам представа — отвърна Роджър със стиснати устни.

Айда рядко се караше със съпруга си, но това се дължеше преди всичко на факта, че той беше справедлив и добър по душа и тя го обожаваше. Освен това знаеше колко различен щеше да бъде животът й без него. Роджър наистина я беше спасил от краля. И като знаеше каква късметлийка е, Айда се примиряваше винаги тя да е тази, която отстъпва, за да избегне сблъсъка и да върви по равен път. Сега обаче виждаше единствено камъни, които се простираха чак отвъд хоризонта, и си помисли, че гръбнакът й ще се прекърши. Стана и се отправи към стълбите, които водеха към горния етаж, на който двамата спяха.

— Познаваше ги достатъчно добре, за да скърби за тях — каза тя. — Това го чух в двора и го видях изписано на лицето му. От деня, в който те зърнах за пръв път, когато дойде при него, за да поискаш наследството си, винаги съм била твоя. Бог да ме убие, ако някога съгреша пред теб с думи, дела или мисли.

Преглътна и се помъчи да се успокои.

— А сега си лягам, защото направо ми се повдига.

Роджър я остави да излезе, после изруга в тишината, останала след нея. Прокара ръце през косата си. Знаеше, че не се държи разумно. Беше си изградил репутация на спокоен и уравновесен човек — човек, който призовава към разум във всяка ситуация, човек, когото почти нищо не може да обърка, но това беше различно и не беше способен на трезва преценка. Когато видя Айда и Хенри, застанали един до друг, почувства как го изпълва разрушителна ревност. Беше бесен на Хенри, задето все още смееше да я гледа така. Беше сърдит на Айда, задето изпитваше съчувствие към краля. А начинът, по който тя гледаше момчето, го объркваше и разстройваше до дън душа. Изобщо не му пречеше да я гледа как се грижи за Хю или за момичетата. Ако му родеше втори син, привързаността й към него също не би го притеснявала, но това се дължеше на факта, че неговите деца бяха част от самия него. Той беше техен баща, беше ги създал в тялото й с любов, удоволствие и дълг. Когато я виждаше да гледа първото си дете с такъв копнеж, не можеше да не си я представя с Хенри и във въображението му изплува как двамата изпитват същите тези чувства. Зарови длани в очите си и изстена. Искаше да говори с нея за възможността да се преместят да живеят в Лондон, за това какво щеше да означава да участва в Кралския съд и да издава присъди по дела, а вместо това беше оплескал всичко.

Роджър въздъхна тежко, остави виното си, обърна гръб на огъня и тръгна след Айда към спалнята. Тя бе оставила фенера да гори на лавицата, за да може той да вижда, докато се съблича. Беше съблякла роклята си, но все още беше по риза, а плитката й се очертаваше като тъмно въже на светлите ленени възглавници. Роджър седна от своята страна на леглото. Ненавиждаше усещането, че се намират далеч един от друг. Може би трябваше да поговори за това с капелана си. Още докато мисълта минаваше през ума му, я отхвърли. Сам трябваше да разреши това и се съмняваше, че може да получи помощ от целомъдрен свещеник.

Издърпа ботушите си. Под тях носеше дебели чорапи, които го пазеха от студа, но се събуваха трудно. Обикновено Айда бързаше да му се притече на помощ; сега обаче тя остана, обърнала му гръб, а Роджър нямаше намерение да вика прислужник за целта. Най-накрая, след много усилия и ругатни, той успя да ги смъкне. После трябваше да развърже връзките на панталона си. Пръстите на Айда винаги изпълняваха тази задача по-сръчно от неговите и грижите й често водеха до други приятни интимности. Роджър се бореше с възлите и си мислеше, че няма нищо чудно, че малките момчета носят бебешки роклички толкова дълго и че старците вонят на урина.

Чу зад гърба си приглушено подсмърчане и усети как дюшекът се размърдва. След като пребори последния възел, Роджър сгъна панталона си и го остави на раклата. Загледан в дрехите, се заслуша как Айда се мъчи да заглуши риданията си и не успява. Открай време не можеше да понася женския плач и звукът от нейния го прониза като сол в рана. Той легна, обърна се към нея, привлече я в обятията си, целуна я по шията и по студената мокра буза.

— О, любов моя, съжалявам. Не плачи, недей. Ще загубя цялото си мъжество, ако те гледам така.

За миг тя се опита да се възпротиви на прегръдката му, но после ненадейно потръпна и се обърна в ръцете му с ново ридание.

— Утре няма да отида в двора, ако искаш — каза Айда.

Роджър се намръщи до слепоочието й и вдъхна сладкия жасминов аромат на косата й.

— А ти искаш ли, съпруго моя?

Тя подсмръкна шумно и избърса лицето си с ръка.

— Ще ти намокря ризата — измърмори в знак на треперливо извинение.

— Нищо, тъкмо няма да трябва да я перем скоро.

— Аз… искам — каза Айда. — Важно е да общувам с жените и дъщерите на другите барони там. Също като теб, и аз трябва да създам връзки и да завържа приятелства. Дълг на жената е да смазва колелата, които движат каруцата.

Притисна се по-близо до него и той позволи на ръката си да се промъкне към кръста й. Ароматът на косата й, близостта й го възбуждаха. Роджър се застави да се съсредоточи върху това, което му говореше Айда, и знаеше, че в думите й има логика. Само ако логиката беше всичко!

— Кралят прояви благосклонност към теб — продължи тя — и ти трябва да надградиш над тази основа. Но ако ми нямаш доверие…

Гласът й секна, защото нямаше нужда да изрича останалото.

Роджър затвори очи.

— Айда — каза тихо той. — Мисля, че ти си най-красивото нещо, на което някога се е спирал погледът ми. Ти събуждаш у мен чувства, които мислех, че са умрели завинаги, и ми вдъхваш други, за които дори не съм подозирал, че мога да изпитвам. Дори да се държа като глупак, се боя да не загубя тези чувства. Боя се да не те загубя.

Тя си пое въздух и понечи да каже нещо. Роджър почувства отрицанието, което напираше на устните й, усети уверенията, но ги спря с дълга целувка, а когато се отдръпна, каза:

— Може би ти имам доверие, но не вярвам на себе си.

— Не разбирам.

— Баща ми не се държеше добре с жените — каза Роджър горчиво, мрачно. — Майка ми го мразеше заради всичките му дребнави жестокости. Мащехата ми също. Не изпитвам любов към Гундреда, но виждах на какво я подлага той и се заклех, че никога няма да се държа с някоя жена така, както се държеше баща ми със съпругите си. Правеше го, защото на самия него нещо не му достигаше, и накрая започнах да го съжалявам. Не можеше да ги накара да го обичат, не знаеше как, затова ги подчиняваше със сила. — Роджър прокара палец по лицето й, проследи с него деликатните й кости. — Искам да те затворя в кутия, като безценен пръстен, и в същото време искам да се перча с теб пред целия свят, но се боя, че някой ще те открадне и ще те видя на пръста на някой друг. Чудя се как ли се чувства Хенри, като гледа голото място там, където някога те е носил. Чудя се как ли бих се чувствал аз.

Айда свали ръката му от лицето си и нежно го захапа по палеца.

— Ти не си Хенри. Той си има нова любовница — всъщност няколко — и открай време е имал по много жени едновременно. Вече не го привличам с нищо, освен с носталгията на спомена, защото не съм невинното момиче, което му се хареса някога. Сега съм по-стара, по-мъдра… и по-силна. А след това, което направи той…

Гласът й се пречупи. Тя се наведе над Роджър и го целуна по устата. Той знаеше, че търси утеха във физическия допир. Това беше много, десетки пъти по-лесно от мисленето.

— Мамо… Мамо…

С дрезгав от съня глас Хю се вмъкна в стаята им, олюлявайки се, зачервен и дезориентиран. Търкаше очите си с ръка.

— Видях мечка — голяма черна мечка със зъби! Не ми харесва! — изхленчи той.

Айда и Роджър се разделиха; Роджър сви ръка и я вдигна над очите си, а Айда побърза да прегърне детето и да го успокои.

— Тихо сега, тихо. Това е само лош сън, нищо повече. Видя танцуваща мечка на пазара и още мислиш за нея. Нищо няма да те нарани. Няма да му позволим.

Хю подскачаше от крак на крак, подсказвайки, че голяма част от неудобството му се дължи на пълен мехур. Айда намери нощното гърне и повдигна нощничката на детето. Мерникът на Хю беше малко неточен, но по-голямата част от струята отиде на правилното място.

Роджър свали ръката си и погледна към Айда и сина си. На светлината от нощната свещ и другите свещи по-нататък видя, че лицето на жена му е на петна, а очите й са подути. Беше плакала силно и това отново го накара да се почувства безкрайно виновен.

Когато Хю свърши, Айда го хвана за ръката, за да го върне в леглото му, но той се дърпаше, търкаше очите си и още хленчеше за мечката. Освен това трепереше на нощния въздух. Айда го взе на ръце и го пъхна в тяхното легло, между нея и Роджър, в топлия пашкул от чаршафи и одеяла.

— Няма никакви мечки — каза нежно тя за пореден път. — Тук си на сигурно място.

Хю се сгуши до тях и спря да трепери. Клепачите му натежаха, палецът му се вдигна към устата. Скоро потъна в сън. Косата му блестеше на възглавницата, златиста като ангелски ореол, а малкото му телце едва издуваше завивката. Роджър си помисли, че Хенри никога не би позволил подобно нещо. Това може и да беше обичайно за селяните и бедняците, които имаха само едно легло, но не и за човек с положение. Не можеше да си представи, че Хенри ще има достатъчно търпение за това — или достатъчно нежност.

— Утре иди в двора — каза тихо той. — Създай необходимите връзки. Давам ти ключа за кутията. Не го губи и не го забутвай някъде.

— Благодаря — отговори простичко Айда. Погледът й се спря на Хю и тя погали косата му с върховете на пръстите си.

Роджър се усмихна с усилие.

— Просто не му уреждай брак с една или друга вероятна наследница, без да се посъветваш с мен.

Айда също се насили да се усмихне.

— Днес можех да го направя като нищо — прошепна тя. — Изабел де Клар е прекрасен улов, не смяташ ли?

Отдалечаваха се от опасната територия и сякаш виждаха как задалата се в далечината гръмотевична буря се понася в обратна посока. Със заспалото помежду им дете не можеха да си позволят да са по-шумни. Присъствието на сина им ги принуждаваше да водят разговора по-спокойно и по същество.

— Така е — съгласи се Роджър — и все още ще може да ражда деца, когато той стане достатъчно голям да й ги направи.

После стана сериозен.

— Не че има особен шанс, освен ако тя не овдовее. Изабел де Клар е много богата и прелестна като априлско утро. Хенри ще я размаха като примамка под носа на всеки жаден неженен рицар и барон и ще ги кара всичките да се трудят и чакат.

— Можеше да изчакаш тя да порасне, вместо да вземеш мен. — В гласа на Айда се появи нотка на предизвикателство.

Роджър поклати глава.

— Тя е богата и красива, признавам, и ще е прекрасна награда за някой мъж, но защо ще я искам, когато имам теб?

— Когато става въпрос за такива неща, сърцето рядко е на първо място.

Той вдигна рамене.

— Не бих се оженил за жена, с която не мога да съм щастлив. Видял съм прекалено много такива бракове, за да искам подобно нещо в собствения си дом. А ти? Сърцето ти изобщо ли не взе участие? Нима всичко, което искаше, беше да избягаш — да си намериш сигурно убежище?

Айда ахна, вдигна глава.

— Не, съпруже мой! Дори не го помисляй!

— А какво да мисля, когато казваш такива неща?

Очите й отново се наляха със сълзи.

— Изопачаваш думите ми. Хората се женят, защото имат дълг към семейството и земите си. Ако има хармония… и любов, добре, но това никога не е първото съображение — поне не и за мъжете. Жената няма право на мнение, освен ако не е вдовица и може да плати такса, за да получи право на избор. Избрах те, защото мислех, че си силен, добър и почтен; знаех, че мога да те обикна, но ти не прие веднага предложението. Имаше други съображения.

— Въпреки това не бих го направил, ако не го исках с цялото си сърце. — Роджър потърка челото си. — О, Айда — въздъхна той, — тази вечер съм същият като сина си. Преследват ме мечки, родени от собственото ми въображение. Хайде да спим. На сутринта друго слънце ще огрее двора ни — за всички нас.

Айда кимна и въздъхна.

— Да.

Избърса очите си, издала решително брадичка напред.

Роджър се наведе да я целуне, угаси свещта, легна и се заслуша в тихото дишане на сина си и повърхностно вдишваната тишина, която идваше от самия него и съпругата му.

Глава 24

Удсток, есента на 1187

Седемгодишният Уилям Фицрой^[20] прикова бавачката си със сериозен поглед. Тя се казваше Джуета и имаше дълга, тъмна къдрава коса. Пред хората я покриваше с воал, но когато бяха насаме, я носеше на обикновена плитка без украса, което му харесваше. Беше му донесла хляб и мед, както и чаша мляко.

— Защо си нямам майка? — попита той.

Джуета се засмя и разроши косата му.

— Ах, мой малки принце! — измърмори тя. — Разбира се, че имаш майка! Всъщност си голям късметлия, защото имаш много майки. — Бавачката посочи към другите жени в дневната. — Всички ние сме тук, за да се грижим за теб, и всички ние те обичаме. Все пак си кралски син.

Уилям се намръщи. Знаеше, че е син на краля и че братята му са кралски особи. Но те бяха много по-големи от него и майка им беше кралица Елинор, която не живееше в двора. Имаше и друг брат, също много по-голям, който се обучаваше за свещеник и беше канцлер на баща им. И той сякаш нямаше майка, но тъй като бе голям мъж, това не изглеждаше толкова странно. Уилям беше чувал разкази от по-големите момчета в кралското домакинство откъде идват бебетата. Отначало не бе сигурен дали им вярва, но започваше да си мисли, че са прави. Беше виждал коне и кучета да се чифтосват, но никога не се бе замислял, че и хората може да правят такива неща, не и преди да чуе разговора на подхилкващите се момчета.

— Баща ми… — подхвана той, намръщи се и използва същата дума като момчетата, макар да знаеше, че е неучтива. — Баща ми чукал ли те е?

Джуета се изчерви чак до корените на косата.

— О, боже, не! — изохка тя. — Кой ти е втълпил такива мисли и такива думи? — Гласът й стана по-рязък. — Ела, изяж си хляба и си изпий млякото.

— Тогава откъде съм дошъл?

Бавачката обви длан около плитката си, както правеше, когато се раздразнеше.

— Ти си син на краля. Не ти трябва да знаеш нищо друго. Казах ти, всички ние сме ти майки.

Той се намръщи още повече, но знаеше, че няма да стигне по-далеч. Навярно можеше да попита баща си, но не беше сигурен дали ще има смелост. Брат му Джон можеше и да му каже, но Джон често говореше лъжи, защото му харесваше да разстройва хората, и не можеше да му има вяра. Макар че изпълни заповедта на Джуета и се зае с храната си, Уилям затъкна въпроса в периферията на съзнанието си, сякаш слагаше на лавица нещо, от което имаше нужда — така че сега да не му се пречка, но да може да го вземе при нужда. Имаше неясни спомени за друга тъмнокоса жена, която ухаеше на жасмин, как някой му пее и го гушка; но когато се опиташе да сграбчи този спомен, той изчезваше. Тя ли беше майка му? В такъв случай къде беше сега? Хубаво бе, че има тези „други майки“, но това не компенсираше липсата на единствената.

 

 

Роджър изгледа одобрително стойката на сина си на седлото. Хю седеше изправен като копие и владееше пъстрото си пони толкова добре, че баща му беше откачил повода за главата на животното. Стойката на Хю бе естествена. На Роджър изобщо не му се налагаше да мисли за това, докато се взираше отвъд Темза, към предградията на брега на Саутуърк, от гърба на жребеца си. Синът му бе дете с чудесна координация, бърза ръка и око и вече можеше да прокарва възлите на обувките си през отворите и да завързва панталоните и чорапите си. Роджър помнеше колко грубо и презрително се държеше баща му и беше твърдо решен, че Хю няма да страда така. Полагаше преднамерени усилия да прекарва време с момчето, да го учи на разни неща и да създава връзка — също толкова силна, колкото връвта, свързвала Хю и Айда в утробата й. Щеше да властва над сина си с любов, а не с тояга.

До ушите на бащата и сина стигна шумът от ритмичните удари на машина, която забиваше нещо на речното дъно, направлявана от една баржа малко по-навътре от брега. Сините очи на Хю блеснаха любопитно.

— Какво правят?

— Строят платформи за изграждане на колони на мост — обясни Роджър.

— Защо?

— Защото дървеният мост започна да изгнива и няма да издържи още дълго. По него минават прекалено много хора, коне и каруци, а освен това ерозира. Лондон има нужда от каменен мост, за да издържи много години. Ще забият колове в речното легло и ще ги засипят с чакъл, за да направят основи. — Роджър и Хю наблюдаваха как мъжете дърпат скрипеца, за да вдигнат един камък нагоре, след което го пускат, за да се блъсне в един кол от бряст и да го забие в речното легло. — Кралят наложи данък върху вълната, така че да има пари за построяването му — завърши Роджър и се намръщи. Неотдавна данъците се бяха превърнали в последна мода.

— Кога ще го довършат?

— О, изобщо няма да е скоро — поклати глава Роджър. — Предполагам, че ще си голям мъж със свои деца, преди да са приключили. Такива строежи отнемат много време и много усилия.

Хю сбърчи нос.

— Но дотогава старият мост може да рухне.

— Предполагам, че ще го поправят често, докато дойде време да започнем да използваме новия.

Пристигна баржа с товар от още колове от бряст, както и втора, с бъчви катран. Баща и син наблюдаваха още известно време, а после Роджър направи знак на Хю и двамата се обърнаха, за да тръгнат към къщи.

От кея към тях се приближи един свещеник — крачеше с енергичната походка на занаятчия, вместо сдържано като духовник, и наметалото му свистеше зад него. Питър де Колчърч беше надзорникът на строителните работи, както някога за изграждането на стария дървен мост. Роджър дръпна поводите, поздрави любезно свещеника, и отбеляза, че проектът сякаш напредва бързо.

Де Колчърч направи физиономия. Имаше печално лице с дълбоки гънки по бузите и вкопани бръчки около очите.

— Засега е така, милорд Бигъд, но това е, защото времето остана хубаво, а приливите са ниски. Дойдат ли бурите на истинската зима, работата ще тръгне по-бавно. Пък и ще трябва да ремонтираме и стария мост… И да се молим да не дойде висок прилив и да помете цялата работа, която сме свършили.

— Така е.

Роджър знаеше какво се очаква от него, затова развърза от колана си малка кесия и я подаде на свещеника.

— За ускоряване на работата.

— Милорд, много сте щедър — отговори Де Колчърч и благосклонно наведе глава. — Дарът ви ще ни е от голяма полза. Кой знае докога можем да разчитаме на данъците от вълната сега, когато Йерусалим падна в ръцете на неверниците. Ще трябва да намерим приходи за кръстоносен поход.

Роджър впери удивен поглед в него.

— Йерусалим е паднал?

Де Колчърч го изгледа мрачно.

— Не знаехте ли, милорд?

Роджър поклати глава.

— Не, не знаех. Чух, че армията на йерусалимския крал е претърпяла тежко поражение, но не и че Светият град е паднал. — Прекръсти се.

— Чух новината тази сутрин от един венециански търговец. Градът бил обсаден и не могъл да устои на напора на сарацините — половината от годните да носят оръжие мъже вече били загинали в пустинята. Ако искаме да си върнем Йерусалим, това ще ни струва много усилия и много пари. — Свещеникът отвори ръката си. — Какво е един мост, като го сравним с града, в който се намира гробът на Исус?

Роджър измина пътя до дома си на Фрайди стрийт замислен. Хю го засипваше с въпроси, на които той отговаряше разсеяно. Преди две години патриархът на Йерусалим бе изминал целия път до Англия, за да предложи на крал Хенри престола на Светия град. Съобщи им, че младият крал на Йерусалим е прокажен и не му остава дълго. Трябваше им водач — фигура от достатъчно голям мащаб, за да успее. Хенри свика голям съвет и поиска мнението на всичките си епископи и преки васали. Трябваше ли да остави Англия на синовете си и да приеме престола на Йерусалим, както някога бе направил собственият му дядо? Съветниците му смятаха, че не бива да го прави. Циниците твърдяха, че Хенри е свикал събранието с цел да получи отказ, за който да не може да бъде обвиняван лично. Тези, които не бяха толкова уморени от живота, бяха на мнение, че Хенри проявява подобаваща грижа към процеса на вземане на решения и достойна за похвала вродена предпазливост.

Сега трябваше да свикат нов кръстоносен поход — огромна концентрация на усилия и ресурси, както бе казал Де Колчърч… а това можеше да означава и възможности. Докато съдеше по делата в Кралския съд, Роджър бе разбрал, че човек трябва да оглежда нещата от всички ъгли и да намери този, който сочи към най-добрия път напред. Трябваше сериозно да помисли.

 

 

Гундреда гледаше как по-големият й син крачи из стаята като див глиган в тясна клетка. Когато правеше така, й напомняше неприятно за баща си. Беше войнствен също като него, със същата дълбока намръщена ивица между очите.

— Каква полза ще имаш, ако поемеш кръста? — попита тя.

— По-добре така, отколкото да седя тук и да чакам напразно — сопна се той. — Ако не друго, така мога да се доближа до краля повече, отколкото, изглежда, можете ти и „роднините“ ми.

Презрителният му поглед се насочи към неговия пастрок, който седеше до огъня и разглеждаше различни ненавити пергаменти и от време на време ги вдигаше на една ръка разстояние, за да ги види по-добре.

— Необходимо е време и търпение — каза Роджър де Гланвил. — Роджър Бигъд е на път да получи от Хенри това, което желае, точно толкова, колкото и ние.

— И това трябва да ме успокои ли? — изрита Хуон от пътя си една табуретка, при което изби едно от крачетата й.

— Не — каза вторият му баща. — Съвсем не. Но така стоят нещата. Дори да поемеш кръста, това няма да накара краля да промени решението за наследството ти. Той може и да е проявил благосклонност към Роджър Бигъд, но тази благосклонност си има граници. От добър източник знам, че твоят полубрат е предложил на краля хиляда сребърни марки, за да получи графството и едната трета.

Гундреда се извърна към съпруга си.

— Откъде знаеш?

Той махна с ръка.

— Не помня — отвърна нехайно, с което й съобщи, че разполага с шпиони тук и там. — Кралят е отговорил, че ще помисли, но преди това Роджър Бигъд трябва да е готов да утрои количеството.

Устните на Гундреда се извиха в кисело удовлетворение.

— Така му се пада на копелето — изръмжа Хуон.

— Кралят не е действал, воден от отмъстителност — поясни вторият му баща. — Просто е хитър. Знае с какво разполага Роджър Бигъд и знае колко струва. А освен това е наясно колко приходи носи едната трета. — Гланвил изгледа проницателно Хуон. — Кралят се закле да освободи Йерусалим, но ако спази тази клетва, ще изгоря пергаментите и перата си. Хенри няма да отиде никъде.

— Но Ричард се закле, и той ще отиде — отвърна яростно Хуон. — Той е наследникът на баща си. Ако успея да привлека вниманието му, Ричард ще погледне на мен благосклонно.

Гундреда гледаше сина си и усещаше колко безсилен се чувства. И тя искаше да изкрещи при мисълта колко бавно върви всичко и че въпреки думите на съпруга й кралят показва благосклонност към Роджър, а тях ги пренебрегва. Връзката на синовете й с главния съдия чрез втория им баща им даваше известно влияние, но недостатъчно. Роджър постъпи много умно, като се ожени за бивша любовница на краля, към която той все още имаше слабост и която беше майка на сина му.

— Сине, дори да поемеш към Йерусалим, това не е гаранция, че ще успееш, пък и е опасно.

— Но е по-добре, отколкото да седя тук като селянин със запек. Така поне ще правя нещо. А дори да ми се случи нещастие, все още ще имаш Уил. — Той хвърли бърз поглед към по-малкия си брат, който седеше до огъня и разбутваше пламъците с една цепеница. — Така или иначе, в момента само пропилявам живота си.

Гундреда поклати глава и погледна към съпруга си за подкрепа. По обичайния си методичен начин той подреди пергаментите един върху друг, докато краищата им съвпаднаха идеално.

— Има време да помислиш — рече Гланвил. — За кръстоносен поход са необходими пари, хора и ресурси. Не може да се организира от днес за утре. Брат ми ми каза, че ще обложат с десятък всички приходи и движимо имущество — всичко, освен най-необходимото снаряжение за един рицар. Като се има предвид колко време е необходимо, за да се свърши това и да се организира всичко, не мисля, че хората ни ще се отправят към Светите земи по-рано от септември другата година — и това е най-краткият срок. Дотогава много неща може да се променят.

— Не виждам защо, след като от десет години си стоят същите! — изръмжа Хуон. — Не съм по-близо до наследството си, отколкото бях, когато умря баща ми. И не ми казвай да имам търпение, защото точно в тази бъчва не е останала и капка вино.

Той напусна демонстративно стаята и изкрещя да му доведат коня.

Гундреда потърка челото си, уморена почти до пълно изтощение. Сега Хуон щеше да язди прекалено бързо и грубо и тя се боеше, че ще падне или че конят му ще рухне от преумора и ще го смачка, както се случи с един от куриерите на съпруга й предишната седмица. Хуон не притежаваше умствената издръжливост и темперамент да води спор от рационална гледна точка или да обмисля нещата от всички ъгли. Всичко в главата му беше ясно очертано и непоколебимо; да спориш с него беше все едно да допреш рамо до хълбока на вол. Съпругът й казваше, че Хуон прилича на нея, но не беше вярно. По въпроса на правата си Гундреда наистина беше като вол, защото трябваше да бъде, но притежаваше самоконтрол, какъвто синът й нямаше, и умееше по-добре да преценява ситуациите и да се справя с тях. Но пък тя беше жена, отдавна преминала разцвета си, а той все още бе сравнително млад мъж, който се намираше в задънена улица. Светият град със сигурност щеше да го заслепи. „Поне Уил ще си остане тук — помисли си тя, докато наблюдаваше как вторият й син подклажда огъня. — Може би да си роден без амбиция наистина е скрита благословия.“

 

 

Широко усмихнат, Уилям Маршал гледаше как младият Хю Бигъд играе на надничане със сестричката си Маргьорит: криеше лицето си зад синьо-бяла избродирана кърпа на камерхер.

— Чудесни деца — обърна се той към Роджър.

— Така е — отговори Бигъд и изгледа развеселено госта си, докато семейството се приготвяше за вечеря. — Не искам да ви обиждам, месир, но изражението ви е като на жена, която гледа малки деца по време на игра, а не като на мъж с вашата репутация и положение.

Уилям се усмихна с лек копнеж.

— Не грешите, милорд. Няма човек, който при вида на вашите деца и на красивата им майка да не ви завиди.

— Ако е вярно това, което чух сутринта в Уестминстър, може да не ви се наложи да завиждате дълго — каза Роджър и в очите му просветна развеселено пламъче. — Дениз де Шатеру, казват?

Уилям се подсмихна, но не отговори, само вдигна вежда. Седна на почетното място от дясната страна на Роджър. Бавачките заведоха децата на отделна маса, за да се хранят близо до възрастните и да се учат на добри маниери, но без да прекъсват разговора на високата маса прекалено много.

Великите пости бяха свършили и тъй като не беше ден за постно или петък, масата на Роджър беше добре снабдена и елегантно сервирана. Покривките бяха снежнобели, а ястията и напитките — приготвени по стандарт, който далеч надхвърляше този в кралското домакинство, особено по отношение на виното, което в двора редовно не ставаше за пиене.

Уилям отпи с удоволствие от силното гасконско червено.

— Може да продължа да ви завиждам още дълго, милорд — каза сухо той. — Преди да мога да направя лейди Де Шатеру своя съпруга, ми се налага да помогна на краля да превземе обратно замъка й от французите. А после ще трябва да го задържа — не точно начинът, по който един мъж иска да прекара медения си месец. При сегашното положение може никога да не си върнем Шатеру, а кралят на Франция разполага с предостатъчно рицари, които с радост ще утешат господарката му с брачна халка.

Роджър го изгледа проницателно.

— Но все пак ще заминете за там?

Уилям сви рамене.

— Кралят нареди, а освен това ми направи предложение. Ако бях останал на север, какво друго можех да правя, освен да броя овце и да затлъстея? — Той отвори дланта си и я показа на Роджър. — А и след като ми направи подобно предложение, най-вероятно ще има и други наследници.

Роджър прокара показалец нагоре и надолу по бузата си, но не каза нищо, макар че изражението му издаваше замислено съгласие. Все още планираха експедицията до Светите земи и таксите за финансирането й бавно капеха в кралската съкровищница. Хенри бе приел кръста през януари, но продължаващият му спор с краля на Франция, който също се бе заклел да освободи Йерусалим, държеше и двамата владетели заети. Докато въпросът с Шатеру не се разрешеше по един или по друг начин, никаква войска нямаше да замине за Утремер^[21]. Уилям Маршал беше призован от Кендал, където се занимаваше със своите си дела, за да помогне на Хенри във Франция, и този призив беше подплатен с намеци за възнаграждение за преданите служители, далеч по-големи от това, което вече му бе предложено.

— Ще ми трябват още коне — каза Уилям. — Сега и аз развъждам в Картмел, но още съм в началото и за кампанията ще са ми нужни коне. Чудех се дали нямате излишни.

Роджър хем се раздразни, хем му стана смешно. Маршалът май смяташе, че запасът му е неизчерпаем.

— Сега съм зает с работата си на кралски ковчежник, но все още дължа на краля четирийсет дни военна служба и ще ми трябват добри бойни и товарни коне. Ще ви напиша обаче заповед до началника на развъдника ми в Монтификет. Това ще ви спести разходите и трудностите да прекарвате конете през Ламанша.

— Благодаря, милорд.

Роджър издиша през носа си.

— Ако станете господар на Шатеру чрез брака си, очаквам да не ме забравяте.

Уилям наклони глава.

— Ако някога мога да ви направя услуга, милорд, ще я имате.

Приключиха с вечерята и Роджър заповяда да му донесат мастило и пергамент и лично написа писмото, с което упълномощаваше Уилям да вземе конете. Маршал му беше приятел и Бигъд и бездруго щеше да му ги даде, но той бе достатъчно проницателен, за да види, че звездата на Уилям изгрява и че ако сега прояви великодушие, може да очаква отплата в бъдеще — макар че, разбира се, всяко нещо в живота включваше известен риск.

Той осъзна, че Уилям наблюдава с копнеж решителните сръчни движения на перото.

— Завиждам ви за умението — каза Маршал. — Аз съм принуден да разчитам на писари.

Роджър спря да пише, за да потопи перото в рога с мастило, после продължи, бързо и прегледно.

— Това беше едно от малкото неща, за които родителите ми бяха единодушни — моето образование. Баща ми каза, че човек, който може да пише със собствената си ръка, няма да зависи от милостта на писарите по отношение на личните си дела, а освен това и двамата виждаха образованието като още една тетива на лъка, когато става въпрос за изкачването по стълбицата на успеха.

Изражението на Уилям стана шеговито-иронично.

— И моите бяха единодушни — каза той, — но по времето, когато шестгодишният ми брат Хенри пишеше веруюто на латински, а аз, на тринайсет, едва успявах да надраскам името си, осъзнаха, че просто няма да се получи. Не можеха да ми го налеят насила в главата, не можеха и да ми го внушат с разумни доводи. Признавам, че наистина е неудобство. Налага се да разчитам на паметта си.

— Острият ум е също толкова полезен, колкото и острото перо — отбеляза Роджър и посегна към восъка за запечатване. — Струва ми се, че липсата на писарски умения не ви е спъвала до момента.

— Защото не й позволявам. И все пак щеше да ми е полезно да можех.

Заситен, с писмото в пътната си чанта, Уилям се сбогува с домакините си. Последното, което направи, беше нежно да разроши русите къдрици на Хю.

— Дениз де Шатеру — каза Айда, когато двамата с Роджър се обърнаха да влязат в къщата.

— Това ще е голям успех за него — отговори Роджър, — макар че като познавам краля, обещанието е повече думи, отколкото дела.

— Мисля, че той точно на това се надява — промълви замислено Айда.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ще преговаря с краля за това, което наистина иска. Мисля, че интересът му е насочен в друга посока.

Роджър погледна жена си с озадачена усмивка. Жените умееха да задълбават под повърхността, сякаш това, което виждаха отгоре, не бе толкова удовлетворително, колкото нещата, които чакаха да ги открият там отдолу. Това понякога водеше до неловки ситуации, когато жените започваха да отправят емоционални искания въз основа на дълбаенето си… Неловки и неудобни ситуации, но затова пък компенсирани от миговете на яснота, които разкриваха области, недостъпни за мъжете, защото те не биха и помислили да погледнат нататък.

Айда поклати глава и се разсмя на объркването му.

— Той иска Дениз де Шатеру не повече, отколкото Елоиз от Кендал.

Роджър я изгледа неразбиращо и Айда се засмя още по-силно.

— О, съпруже мой! Готова съм да си изям бродерията, ако не помоли Хенри за Изабел де Клар.

Роджър примигна, за миг зашеметен от разкритието. После изсумтя развеселено.

— Заради храносмилането ти се надявам да се окажеш права, но представа нямам откъде ти е хрумнала тази идея.

Айда разпери пръстите на дясната си ръка и започна да отмята доводите си един по един.

— Имаше две години, през които можеше да се ожени за Елоиз от Кендал, но не се ожени. Освен това каза, че може да му направят и други предложения. Нямаше да го каже, ако мислеше само за Дениз де Шатеру. А земите на Де Клар са по-близо до неговите.

— Ирландия не е — изтъкна Роджър.

— Не, но другите са: пограничните области край Уелс и Нормандия. Тях има по-голям шанс да задържи, отколкото Шатеру.

Роджър подръпна горната си устна.

— Може и да си права. Щом Хенри му е предложил Шатеру, тогава спокойно може да му предложи земите на Де Клар. И едното, и другото ще го направят много важен човек… ако кралят удържи на думата си. Обещанията не означават нищо, ако не се спазват.

Айда сведе очи и Роджър усети как част от ведрото й настроение се стопява. Хенри имаше това въздействие върху тях. Присъствието му беше като малък тъмен облак, надвиснал над живота им — постоянно.

Роджър въздъхна.

— Предполагам, че ще е най-добре да се върна към задълженията си. Имам работа — и той хвърли неволен поглед в посоката, в която бе поел Уилям. Може би нямаше да е толкова лошо да е на пътя към Шатеру, обгърнат от разцъфтяващата навсякъде пролет, и да усеща как във вените му се надигат соковете на живота така, както в клоните, стъблата и стръковете на тревата.

— Трябва ли? — отправи му Айда поглед, който беше едновременно навъсен и съблазнителен.

— Да, трябва.

— Веднага? — заигра се тя с брошката на деколтето на роклята си, а после докосна врага му. Роджър видя руменината по бузите й, блясъка в очите й.

През тялото му премина поток топлина, предизвикана от посланието в гласа и погледа й. Наистина имаше работа — цял куп, — но докато се взираше в Айда и мислеше за спалнята им, докато си представяше свежия аромат на чаршафите, меката пролетна светлина по кожата й, тъмната й коса разпусната и блестяща, деликатната отзивчивост на тялото й и ги съпоставяше с купищата изчисления и пергаменти, които го чакаха в Уестминстър, той установи, че е готов да се остави да го убеди. Можеше да работи вечерта, вместо следобед, и да остави Хенри да плати за свещите.

— Не — каза Роджър, целуна я по врата и за миг се спря на входа, за да я привлече към себе си. — Не веднага.

 

 

Като специална награда Уилям Фицрой бе получил позволение да прекара известно време в стаята на баща си, вместо да го пратят в леглото като другите момчета от кралското домакинство. На сутринта щеше да замине обратно за Англия заедно с група куриери и духовници, а баща му щеше да продължи към Шатеру.

Уилям обичаше живота си в двора, особено сега, когато му бяха възложили задълженията на паж — предимно вземане, пренасяне и предаване на съобщения, както и сервиране на масата. Той поглъщаше жадно всички свързани с това ритуали, всички цветисти изрази, всички демонстративни жестове. Баща му сякаш не държеше особено на това поведение — всъщност кралят рядко сядаше на масата, но все пак, влезеше ли в стаята, всички очи го следваха, защото присъствието му вдъхваше енергия на всички и защото той беше кралят. Уилям с радост би продължил да пътува със свитата му, но това беше първият му сезон като паж и Хенри беше решил, че синът му е натрупал достатъчно опит и трябва да се върне да продължи обучението си на сигурно място в Англия.

Уилям играеше на дама с едно от по-големите момчета, но когато видя, че баща му за малко е останал сам и действително седи на едно място, обърна гръб на играта и се приближи към него.

Хенри го изгледа със сивите си кървясали очи. В дясната си ръка държеше хлабаво една чаша и Уилям видя няколко повърхностни драскотини, нанесени от ноктите на ловния му сокол, защото кралят отново бе отишъл на лов без ръкавици.

— Готов ли си за пътуването, момко? Багажът ти събран ли е?

Уилям кимна.

— Да, сир.

Хенри изсумтя.

— С радост бих те взел и по-нататък, но няма да е разумно. По-добре е да се върнеш в Англия и да се посветиш на образованието си, докато се върна, нали така?

Уилям отново кимна, макар че не беше съвсем съгласен. Самият той на драго сърце би тръгнал с армията чак до стените на Шатеру.

Погледна баща си право в очите.

— Може ли да ви задам един въпрос, преди да замина?

Хенри се усмихна снизходително и кимна, че е съгласен.

— Питай каквото пожелаеш.

Уилям си пое дълбоко въздух.

— Лейди Джуета ли е моята майка?

Тя често му беше казвала, че не е, но цветът на косата й бе същият като неговия, а той вече знаеше, че възрастните лъжат и съгрешават чрез бездействие, макар да казваха на децата, че е грешно да постъпват така.

На лицето на баща му се появи изражение на удивление, последвано от хриплив смях.

— Кой ти е втълпил тази мисъл, дете?

— Защото тя се грижеше за мен — издаде брадичка напред Уилям. Не обичаше да му се смеят. — Защото другите деца си имат майки или знаят кои са майките им. Мислех си, че може да е тя, но че това е тайна.

На лицето на баща му се изписа търпеливо развеселено изражение. Той придърпа Уилям към себе си и разроши косата му.

— Със сигурност можем да кажем, че Джуета не ти е майка и никога не е имала шанс да бъде. — Хенри се облегна назад и го загледа изпитателно. — Майка ти се казваше Айда — добави след миг той — и беше красива.

Внезапното разкритие накара Уилям да примигне — изненада се, че получи отговор толкова лесно. Стъписа се така, както когато не успяваше да преброи правилно стъпалата и падаше на последното, липсващото. Не знаеше в двора да има жена на име Айда — нито пък жени с това име, които да имат подобаващ ранг. Пък и баща му каза „беше“. Това означаваше ли, че е мъртва?

— Естествено, трябва да разбереш, че не бях женен за нея — добави Хенри, — но в известен смисъл така беше по-добре, защото си роден от удоволствие, а не от дълг, и този факт не те прави по-малко скъп за мен.

Уилям преглътна, обзет от паника. Знаеше всичко за жените за удоволствие. Беше ги виждал в двора в крещящите им рокли, със сребристи панделки в дългите плитки и без приличен воал над косата. Те позволяваха на всеки мъж да ги притежава, стига да имаше достатъчно пари. Не можеше да е роден от такъв съюз. Не това си бе представял за себе си.

— Значи е била уличница? — попита той и почувства как му прилошава от думата.

Баща му незабавно се изправи на стола си, поклати глава и стисна силно лакътя му.

— Не, сине, не — заяви категорично той. — Не си го и помисляй. Тя беше добра и почтена жена. Никога не бива да говориш така за нея.

Уилям се поуспокои от думите „добра“ и „почтена“, но все още изпитваше някакво ужасно чувство.

— Защо тогава не е тук? — попита той.

Хенри се разсмя и отново разроши косата му.

— Защото ти си мой син, син на краля. Тя имаше други мечти и трябваше да роди други деца. Избра друга пътека.

Заради думите на баща си Уилям изпита още по-голяма несигурност. Споменаването на „други деца“ го накара да се почувства изоставен и недостатъчно добър. Защо го е изоставила, за да роди други деца? Защо, освен ако нещо не му беше наред? Защо той не беше мечтата й?

Баща му го гледаше със снизходителна усмивка, сякаш темата изобщо не е важна.

— Ти си късметлия — каза Хенри. — Повярвай ми, има много жени, които много биха искали да са ти майки.

Но очевидно не и тази, която го беше родила. Щом си е тръгнала и го е изоставила, значи не можеше да е била добра и почтена. Уилям почувства в сърцето си загуба и гняв и застана скован като дърво, когато баща му го хвана над лакътя и го стисна.

— Ние, мъжете, трябва да се държим един за друг, нали така? Ти си мой син, това е наистина важното, и аз те признах като такъв.

Хюбърт Уолтър, върховен свещеник на Йорк, дойде да говори с баща му и Хенри освободи Уилям с целувка по двете бузи.

— Сега върви — каза той. — Отдавна е време за лягане. Утре призори трябва вече да си на път.

Уилям се поклони, както подобаваше, и излезе така, както го бяха учили. Радваше се, че е прекалено голям за грижите на Джуета и че за обучението му отговарят свещеници и рицари. Не искаше да я поглежда — нито нея, нито някоя от другите жени, които й бяха съучастнички в този заговор за мълчание. Защо не можеха те да му кажат? Все още не знаеше коя е майка му, само името й, а дори и то му звучеше като дума от чужд език. Каква беше тя? Коя част от него идваше от нея? Тя беше в него, но как бе възможно той да е в нея, щом го е изоставила? Уилям легна по очи на леглото си в спалнята, отредена за пажовете и оръженосците, и зарови глава в сгънатите си ръце. Допреди малко искаше да знае, но сега му се прииска да не беше питал, защото се чувстваше още по-нещастен и объркан.

— Какво ти е? — поиска да разбере Хюбърт де Бърг, един от по-големите пажове. — Нали не плачеш?

Той седеше на леглото си и поправяше възела на обувката си.

— Не — отвърна яростно Уилям и стисна устни. Очите му пареха, а гърлото му се беше свило, но той се насили да преглътне чувствата си. Беше син на крал, който владееше земи от границата на Шотландия до Пиренеите — места, които Уилям не беше виждал, но знаеше за тях от учителя си. Освен това баща му се бе заклел да стане кръстоносец. Щеше да се стреми да подражава на това величие и да го накара да запълни и надвие онази друга част от него — онази, нейната.

На сутринта, преди да замине, Уилям отиде да се помоли, както обикновено, но извърна поглед от малката статуетка на Богородица с новородения Исус в скута й, когато само предишния ден се бе взирал в нея с трескава жажда и отчаяно желание да узнае истината.

Глава 25

Фрамлингам, юли 1189

Айда погледна към панделката, която бродираше, и изруга, защото беше изпуснала едно обръщане и сега в шарката в червено и бяло се бе появило несъвършенство. Грешката я дразнеше ужасно и трябваше да се обърне настрана, защото главата я болеше, а очите й продължаваха да губят фокуса си. Още от началото на сутринта не се чувстваше добре.

Айда бутна гергефа настрана, стана от работната си маса, отиде до прозореца и погледна навън към двора. Улфуин, една от кухненските прислужници, хранеше кокошките и както обикновено, големият бял гъсок само създаваше неприятности, опъваше врат и съскаше на другите птици. Поради някаква причина Хю си го беше харесал и вчера се наложи да му се скарат, задето го вкара в залата.

Айда потърка челото си. Въздухът бе натежал като завеса от дъжд, който така и не бе завалял, и навярно щеше да се извие буря. Макар че тя искаше да завали и въздухът да се прочисти, искаше това да стане по-късно, защото пътищата щяха да се разкалят и пътуването да стане по-трудно. На сутринта трябваше да тръгне заедно с децата към Роджър, който все още беше в Уестминстър.

Капризен плач я отведе до люлката. Тримесечният Уилкин се беше събудил и тя се наведе към него и на лицето й грейна усмивка. Всъщност малкият се казваше Уилям — важно и традиционно име в семейството на Роджър, но то караше Айда да изпитва болка заради първородния й син. Този нов син също беше тъмнокос и щеше да има кафяви очи. Всеки път щом го погледнеше, си представяше и се чувстваше ограбена. Все едно имаше две парчета от рабош или пергамент, които се доближаваха един до друг, но не съвпадаха. Айда вдигна детето на ръце, занесе го до прозореца и погледна навън. Хю играеше на гоненица с Мари и крясъците им огласяха двора. Маргьорит, която следващия месец щеше да навърши три години, се опитваше да тича след тях, без да изостава, но крачетата й бяха прекалено къси и постоянно застъпваше рокличката си. Най-накрая тя седна насред двора и изпадна в гневен пристъп. Лицето й беше яркочервено на фона на светложълтите къдрици. Бавачката й я взе, пъхна я под мишница и я внесе в залата.

— Да опаковам ли дворцовата ви рокля, милейди?

Айда погледна през рамо към Бъртрис, която беше вдигнала рокля от зелен копринен брокат. Само от обръщането на главата изпита болка, която прониза черепа й и накара нещо в стомаха й да кипне.

— Да, вземи я — отговори тя и се насили да продължи въпреки отпадналостта си: — Ако я оставя, сигурна съм, че ще ми потрябва за нещо.

Роджър можеше да поиска да поканят гости или да я заведе в Уестминстър.

Не беше го виждала от началото на май. Докато се подготвяше в уединение за раждането, той се намираше с Хенри в Нормандия. Върна се за причестяването й на четирийсетия ден, но го повикаха в Уестминстър и той реши, че за нея ще е най-добре да остане още един месец във Фрамлингам и да възвърне силата си, а и новороденият им син да порасне още малко, преди да се отправят към Лондон. Айда запълваше времето си със задълженията на домакиня, с домашни проблеми и с тези на имението, с майчински задачи и управление, с домакинството и земите и макар че дните й бяха запълнени до последната минута, често й се струваха съвсем празни. Беше като танц, който изпълняваше сама или с любезни непознати. Ръката й се опитваше да хване въздух там, където би трябвало да е ръката на партньора й. Айда се извърна обратно към прозореца и за миг притисна чело към студената каменна стена със затворени очи. Искаше утре сутринта да замине. Не можеше да си позволи да се разболее.

Звукът от конски копита, влетели в галоп в двора, я накара да погледне надолу. Едуин, един от куриерите им, слизаше от запъхтяния си жребец. От коня капеше пот, той трепереше и нямаше сила да се дръпне, когато белият гъсок се отправи войнствено към мъжа и жребеца, опънал врат, и закрещя в защита на територията си.

Айда почувства как я обзема тревога. Щом Едуин едва не бе уморил коня си от бързане, новините навярно бяха много сериозни. Тя заповяда на една от прислужничките си да слезе долу и веднага да го доведе при нея. Мили боже, ами ако се е случило нещо с Роджър?

Едуин прекрачи прага, приближи се към нея и коленичи с наведена глава. Вонята на сгорещен кон и потен мъж изпълни стаята. Когато Едуин свали шапката си, от косата му закапаха капки пот и попиха в рогозките.

Айда се стегна, за да чуе най-лошото.

— Какво има? — попита тя. — Кажи ми.

— Милейди, кралят е мъртъв — оповести Едуин. — От известно време отпадаше, но за последно се разболял и умрял в Шинон преди една седмица. Милорд ви изпраща новината от Уестминстър и заповядва да отидете при него колкото се може по-скоро.

— Мъртъв ли? — повтори немощно тя, а после пак, беззвучно, почти като издихание.

— Да, милейди. — Едуин все още дишаше тежко, уморен от ездата. — Ще го погребат във Фонтевро.

Айда го гледаше и се чувстваше вцепенена. Нещо натежа под сърцето й, а светът около нея се разми и стана едноцветен.

— Милейди… Мадам…

Тревожният глас на Бъртрис направи на Айда не по-голямо впечатление от досадното бръмчене на муха.

— Благодаря ти — обърна се сковано тя към Едуин. — Иди да си починеш и да се освежиш.

— Искате ли да взема друг кон и да отнеса на милорд отговора ви, милейди?

Тя поклати глава.

— Скоро лично ще говоря със съпруга си.

Пратеникът се поклони и се оттегли. Айда се почувства празна, куха, сякаш някой е изсмукал мозъка от костите й. Едва-едва осъзнавайки какво върши, тя се отправи към параклиса, за да се помоли. Хю и Мари бъбреха с коняря, който бършеше и охлаждаше коня на Едуин. Хю си играеше с украсените с емайл червени и златисти висулки на нагръдника на жребеца. Бяха затворили гъсока, но той продължаваше да крещи заплашително иззад оградата от върбови клонки. Айда чуваше и виждаше всичко това със странното усещане, че го наблюдава отдалеч. Сцените пред очите й бяха почти като страници от някоя от книгите на Хенри.

Тя влезе в параклиса, приближи се към олтара, коленичи и се прекръсти, а после сключи пръсти около зърната на броеницата си и се помоли за душата на Хенри. Крайчецът на плата на олтара от украсена със злато коприна помръдваше леко, но нямаше никакъв въздух. Айда си представи, че усеща топлината от свещите в позлатените им свещници и пламъците сякаш изгориха кожата й. Очите й бяха сухи и горяха. Докато спомените се събираха в съзнанието й и я попариха като разтопено олово, й се прииска да заплаче. Но не можа.

Можеше да се види в двора, как мести табуретката по заповед на Хенри, как повдига крака му и размества това и онова, за да му е по-удобно. Как върви по коридора към спалнята му. Онзи първи болезнен път, когато искаше да умре от нещастие, страх и притеснение, а после, когато свикна, усещането за нещо познато, което привнесе в общуването им топлината на привързаност и от време на време тръпка на удоволствие. Помисли си за подаръците, които й беше правил: пръстените, платовете и кожите. Спомни си го как се усмихваше на невинността й и снизходителната развеселеност от мъдростта, породена от това й качество. Видя го как се навежда над люлката и подава показалец на новородения им син с усмивка на горда радост, която смекчава чертите му. Сега тази усмивка вече я нямаше — беше заключена в студен гроб. Цялата тази жизненост, цялата тази пламтяща жизнена сила. Бяха догорели докрай и бяха угаснали с тихо съскане и струйка дим.

Айда притисна пламналото си чело към стиснатите ръце. Ами синът им? Сега той беше на практика сирак, без закрила нито от баща си, нито от майка си. Какво щеше да стане с него без баща му? Сега крал щеше да стане Ричард, най-големият син на Хенри, за когото тя не знаеше нищо, освен че се е заклел да отиде на кръстоносен поход и поради това няма да има кралски двор в обичайния смисъл на думата.

Стомахът й се сви и тя разбра, че ще повърне. Ужасена да не оскверни църквата, Айда се отправи, олюлявайки се, към вратата, дръпна я със сила, за да я отвори, и падна на колене до страничната стена, където повърна силно. Свещеникът изкрещя за помощ и приклекна до нея. Един прислужник се приближи тичешком. Айда потръпна. Как е възможно човек да изгаря от горещина и в същото време да зъзне от студ? Ставите я боляха, а костите й сякаш бяха разхлабени.

Прислужничките й дойдоха и й помогнаха да се качи в стаята си. Сложиха я в леглото и я затрупаха с одеяла, под които тя продължи да трепери и да изгаря. Донесоха й билков чай, за да успокои стомаха й, и Айда го изпи, но веднага й прилоша пак.

Прекара почти цялата нощ ужасно болна, докато проблясването на светкавици без дъжд придаваше на небето странен оттенък на млечно — пурпурно и в завладяното й от треската въображение отбелязваше смъртта на краля. Призори заваля малко дъжд. С разранено гърло и такива болки в корема, сякаш я е ритнало муле, Айда заспа под звуците на съпровода му по покрива и капенето му по капчуците. Сънува огън, битка и опасност. Чу как първородният й син я вика със съкрушен, объркан глас, но не можеше да го намери, защото всичко бе обгърнато от гъста мъгла. А после Роджър извика името й и закрачи към нея през миазмата, протегнал напред дясната си ръка, сякаш искаше да я спаси. За миг Айда си помисли, че държи кесия, пълна със злато, но когато погледна отново, нямаше нищо. Прикова погледа си върху него и промълви отчаяно:

— Бащата на детето ми е мъртъв.

Той отвърна на погледа й със студения взор на съдия и отговори:

— Бащата на децата ти е жив.

Айда се стресна и се събуди. По лицето й течаха сълзи. Бъртрис отвори завесите на леглото и надникна в мрака с изпълнени с тревога очи.

— Милейди, повикахте ли ме?

Айда седна и избърса лицето си с длан. Сънят все още беше жив, преследваше я с цветове, по-ярки от цветовете в тази стая. Главата й кънтеше от главоболие; Айда се чувстваше изцедена и слаба като котенце, но гаденето бе преминало и вече не изгаряше от треска.

— Да — каза тя. — Донеси ми малко хляб и преварена вода. И вода за миене.

— По-добре ли се чувствате?

Айда кимна.

— Малко, но днес няма да яздя. По-добре да пътувам с колата.

Очите на Бъртрис се разшириха.

— Все още ли смятате да заминете, милейди?

— Няма да стигна до Лондон, като седя тук, нали така? И съпругът ми ме повика.

Усещаше как сълзите засъхват по лицето й. Ризата й бе омачкана и вонеше на пот и болест. Ненадейно й се прииска да стане от леглото, да се преоблече и да се махне от всичко това.

— При тези обстоятелства, мадам, съм сигурна, че ще разбере.

Айда упорито поклати глава.

— Въпреки това тръгвам. Побързай.

Докато прислужничките й я миеха и вадеха дрехи от сандъците, сънят избледня в съзнанието на Айда, въпреки че остави неизличима утайка. Айда успя да изяде къшей хляб и се насили да изпие водата малко по малко, макар да изгаряше от жажда. Дъждът беше спрял и въздухът се беше попречистил. Времето изглеждаше достатъчно добро за пътуване.

Преди да тръгне, Айда се върна в параклиса да се помоли, взе и по-големите деца, за да запалят свещи за душата на Хенри. Хапейки устна от съсредоточаване, Хю успя да задържи свещта стабилна, докато изпълняваше дълга си. Айда се зачуди дали и първородният й син е направил същото, но, разбира се, за него това щеше да означава нещо съвсем друго. За Хю това беше тържествено задължение, ала също така и нещо мъжествено и вълнуващо. Смъртта на краля не означаваше нищо за него — само изпълняването на няколко ритуала. За другото й дете обаче това означаваше, че е загубило баща си и цялата си сигурност.

Айда прекара почти целия първи ден от пътуването в сън, този път без сънища и когато се събуди, се почувства замаяна от глад и празнота. Един важен човек в живота й, един от хората, които я бяха оформили, си беше отишъл и мястото, на което доскоро усещаше присъствието му, трябваше да се запълни с други, по-позитивни неща, за да зарасне раната. Щеше да й е трудно да ги намери.

 

 

Роджър наблюдаваше как каруцата с багаж под покривалото в червено и златисто влиза в двора на къщата му на Фрайди стрийт, теглена от три силни сиви коня. Учуди се, че не вижда Айда на златистата й кобила, защото жена му беше добра ездачка и рядко пътуваше с кола — оставяше я на прислужничките си и по-малките деца. Хю яздеше в тръс заедно с рицарите и сержантите, с изправен гръб и стойка, която издаваше лекота на роден ездач. Ако се съдеше по изражението му, се преструваше, че е един от мъжете, които пазят колата, и гледката накара Роджър да се усмихне развеселено и гордо.

— Татко!

Хю преметна крак над седлото, скочи от понито си и се втурна към Роджър, после си спомни, че е мъж и че от него се изискват добри маниери, спря и се поклони елегантно. Роджър се поклони в отговор, разсмя се и разроши русите къдрици на наследника си.

— Радвам се да те видя — каза той. — Много ми липсвахте всички. Вече яздиш като истински рицар. Виждам, че си се упражнявал много.

Хю изпъчи гърди и грейна в усмивка.

— Къде са майка ти и сестрите ти?

— В колата. Мама беше болна, но сега е по-добре. Разболя се, когато чу, че кралят е умрял.

Роджър изслуша информацията с вдигната вежда, но не каза нищо. Смъртта на Хенри не го беше изненадала, защото в Уестминстър вече се бе разбрало, че страданията му са много по-големи от обичайните болежки. Самият той изпита чувство на освобождение. Най-после можеше да измете миналото на бунището и да започне отначало. Приближи се към колата, докато един от придружителите на Айда й помагаше да слезе, и зае мястото му за последните стъпала. Улови ръката на жена си и изгледа изпитателно лицето й. Беше бледа и изпита, но погледът, който му подари, бе радостен и тя отговори с готовност на целувката му.

— Хю казва, че си била болна — рече Роджър.

Тя кимна.

— Стомахът ми не беше наред и имах треска, която продължи едно денонощие. И Маргьорит се разболя, докато пътувахме, но сега е добре.

Останалата част от семейството му излезе от колата, следвана от прислужничките на Айда. Роджър целуна дъщерите си и се учуди колко много е пораснало бебето от причестяването на Айда насам.

— Значи си получила вестта? — попита той и се обърна заедно с нея към къщата.

Около тях прислужниците се занимаваха със задачите си и разтоварваха колата, докато конярите се грижеха за конете. Хю беше намерил един клон за подпалки и вече се бе впуснал в енергична игра с кучетата на баща си. Мари заподскача към него, а бавачките отнесоха бебето и Маргьорит вътре, за да ги настанят удобно.

— Да — отговори Айда. — Помолих се за душата на краля и наредих да организират бдения и да отслужат литургии.

Роджър забеляза, че отговорът й дойде бързо, а гласът й беше задъхан. Може би се бореше със сълзите, а може би това се дължеше просто на последния отглас на болестта, както и на общата бъркотия от пристигането.

— И аз платих за литургии — отговори той. — Всичко трябва да се извърши с уважение и по правилата.

Защото тогава най-после можеха да го оставят зад себе си.

Айда не отговори, но очите й останаха сведени надолу и тя се облегна на съпруга си, сякаш търсеше подкрепа.

Той я отведе в солария, където шамбеланът му бе подредил маса с храна и напитки. Реши да не й казва, че Хенри е издъхнал сам и че прислужниците му са разграбили от стаята всички завеси и мебели, излагайки голото, опетнено от смъртта тяло на краля пред погледа на всички. С мекото й сърце и историята й с Хенри знаеше колко уязвима ще бъде за подобни образи. Самият той не обичаше краля, но описанията го бяха отвратили, когато узна за случилото се. Вместо това й каза, че Хенри е бил погребан във Фонтевро от рицарите на домакинството си с всички церемонии и Ричард е присъствал на полагането му в земята.

— Ричард няма да дойде в Англия по-рано от август и още възнамерява да се отправи на кръстоносен поход — каза Роджър и седна на една пейка. — Но изпрати заповед да освободят кралицата от домашния й арест и не се съмнявам, че тя активно ще започне да му помага с управлението, и то веднага. Вчера видях копия от заповедите.

— Той… той каза ли какво ще стане с… с Уилям?

Роджър знаеше, че ще зададе този въпрос и че той ще е на първо място в ума й. Все едно колко много й даваше, включително и други синове и дъщери, тя все още се терзаеше заради този, когото не можеше да има.

— Не мисля, че подобен въпрос е бил първата му грижа — каза Роджър, — ала двамата имат един и същ баща и Ричард знае колко са ценни кръвните връзки, когато са близки, но не представляват заплаха. За такива кралски роднини почти нищо няма да се промени. Когато Ричард дойде в Англия, ще разбера какво смята да прави.

Благодарността в погледа й го раздразни и в същото време го накара да се почувства виновен. Все пак сам го беше предложил. Как бе очаквал да реагира тя?

— Само искам да знам, че има хора, които се интересуват от Уилям и се грижат добре за него. — Гласът й потреперваше.

— Не се съмнявам, че ще е така — каза Роджър. Нотка в гласа му подсказваше, че това е краят на темата, и той насочи разговора в друга посока. — Освен лошите новини, има и хубави. Утре сме канени на сватба, ако се чувстваш добре.

Айда вдигна глава.

— Сватба ли? — Веселостта в тона й беше насилена, но все пак тя се стараеше.

— Изглежда, че няма да ти се наложи да ядеш бродерията си — осведоми я той с нотка на сух хумор. — Уилям Маршал ще се ожени за Изабел де Клар в „Сейнт Пол“.

Топлината на искрена усмивка заличи тъгата в погледа й.

— Дори да трябва да ме занесат на носилка, с радост ще дойда, за да видя това! — отсече Айда и го погледна триумфално. — Нали ти казах!

— Каза ми, любов моя.

— Предполагам, че пак ще иска да вземе коне назаем — подметна дяволито тя.

Роджър й се ухили.

— Естествено. Всъщност му купих дамски ездитен кон — сватбеният му подарък за лейди Изабел. Така не му се наложи да претърсва цял Смитфийлд, а освен това му спестих една задача. Търси си и писари и администратори, така че поразпитах тук-там в Уестминстър от негово име.

— И това няма нищо общо с факта, че имаш интерес да претърсиш Смитфийлд за подходящ кон и да му намериш служители за домакинството му, които ще са благодарни не само на него, а и на теб?

Роджър призна пред себе си, че съпругата му е много умна и това го накара да се усмихне.

— Това определено е предимство — призна той.

Замислена, Айда отпи от чашата с вино и гризна от къшей хляб.

— Значи Уилям Маршал ще стане лорд на Стригил и съпруг на Изабел де Клар.

— Да, по заповед на Ричард. Хенри му беше обещал момичето и си умря, без да е изпълнил обещанието, но Ричард веднага даде на Маршал благословията си и го изпрати в Англия, натоварен с кралски задачи и писмено позволение да се венчае за нея.

Айда изглеждаше натъжена.

— Хенри често даваше обещания и не ги спазваше — рече тя. — Казваше, че мисли за това и чака да настъпи подходящият момент, а подходящият момент така и не идваше. — Усмихна му се безрадостно. — Знам, че мислиш, че скърбя ненужно, но вече приех новината и се помолих. Ако има още неуредени въпроси, те са свързани с живите, а не с мъртвите.

Тя вдигна решително глава и смени темата.

— Тъй като ти си подарил на Уилям Маршал кон, искам и аз да направя подарък на него и невестата му.

— Имаш ли нещо наум?

— Люлка — отговори тя. — Знам колко много означаваше за мен фактът, че ти поръча люлка за децата ни. Навярно нито той, нито тя имат подобно нещо. Досега на него не му е трябвало, а освен това е втори син. Изабел де Клар беше повереница на краля и живееше в Тауър и каквото и да има семейството й, то е много далеч, отвъд Ирландско море.

Устните на Роджър потръпнаха.

— Това не е ли прекалено директен намек?

Айда поклати глава.

— Не видя ли колко стръвно се отправи да служи на Хенри? Той иска съпруга и семейство. Иска да пусне котва. На твоята възраст е, но е прекарал целия си живот в скитане и иска да спре.

Роджър призна правотата й с мълчаливо кимване.

Айда продължи все по-разпалено:

— Ти вече имаш жена и четири деца; имаш земи и място, което наричаш свой дом. Той ти завижда заради това. Мисля, че тя ще се зарадва да се омъжи за него. Също като теб, и Уилям е мъж на честта. Първият й дълг към него ще е да му даде наследници, но в качеството си на господарка на Лейнстър трябва да даде наследници и на своя род. Люлката ще е подарък, който те ще оценят заради това, което казва без думи.

— Вярвам ти — вдигна ръце Роджър и се разсмя. — Вярно, че това е само женско чувство, но признавам, че по такива въпроси жените обикновено са прави и мъжете трябва да правят каквото им се каже.

 

 

Слънцето бе залязло над Лондон и прилепи се стрелкаха нагоре-надолу на фона на небе от тюркоаз и тъмносиньо, обсипано със звезди. Сватбеният пир на Уилям Маршал и Изабел де Клар се състоя в къщата на един богат лондонски търговец, Робърт Фицрение, който бе побързал да организира достойно тържество за новия лорд на Стригил и наследницата, за която щеше да се ожени, и да им предложи подслон и гостоприемство за първата им брачна нощ, въпреки че не разполагаше с почти никакво време.

В овощната градина бяха подредили маси, покрити с бели покривки. Фенери примигваха в ябълковите и крушовите дървета, а нощни пеперуди с очи като скъпоценни камъни трепкаха със светли крила около примамката от смъртоносна светлина. Въздухът бе изпълнен със свежия аромат на току-що стъпкана трева, носеха се смях, музика и песни. Фицрение бе намерил един ирландски бард, който свиреше на арфа с необуздаността на ангелите и пееше на езика на родината си в чест на родословието на булката. А за тези, които смятаха езика за чудноват, мисълта, че майката на Изабел де Клар бе принцеса на тази земя, внасяше романтична нотка, която идеално допълваше атмосферата в градината на Фицрение.

Роджър се върна от много належащо посещение на нужника и замаян от пенливото вино, потърси Айда сред празнуващите. Усмихна се, когато я зърна потънала в разговор с няколко жени. Опитът й от двора и вродената й сърдечност й помагаха да общува безпроблемно с хората и да извлича от общото бъбрене късчета полезна информация.

Младоженецът безмълвно се присъедини към него, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на едно дърво. Усмихваше се и изглеждаше спокоен и отпуснат, но пък Роджър не помнеше случай да не се е държал съвършено във всяка ситуация. Очевидно този навик беше в сила и на собствената му сватба. Булката — същинско видение в коприна с цвят на рози — бе попаднала в плен на неколцина гости, макар че насред разговора тя вдигна глава към Уилям и двамата си размениха поглед на признателност.

— Искам отново да ви благодаря за подаръците — каза Уилям. — Бяха много… тактични.

Роджър потърка врата си.

— За люлката можете да обвинявате Айда.

Уилям се подсмихна тихо.

— Съпругата ви е жена, надарена с много топлина и интуиция — каза той. — Може би, ако Бог е добър, а нейният подарък — пророчески, един ден ще обсъдим възможността за по-близък съюз между Бигъд и Маршал.

— Много бих се радвал — отговори Роджър, — и то не само заради общите цели.

Уилям го изгледа проницателно.

— Знам кога да мълча и кога да говоря. Знаете го, нали?

— Така е. Носи ви се слава на дискретен човек — наклони глава Роджър.

— На вас също. Когато крал Ричард дойде в Англия, ще има да се занимава с много неща. Въпросът за графството на баща ви остана пренебрегнат прекалено дълго време.

Роджър си пое дъх през зъби.

— Така мислите или така знаете?

— Знам, че новият крал ще назначи хора, на които вярва, че може да разчита, докато е зает с похода. — Уилям погледна надолу над скръстените си ръце. — Няма нужда да казвам, че ковчежетата за този поход са широко отворени за дарения.

Роджър не си позволи да почувства нещо повече от тръпка на въодушевление.

— Ричард не ме познава — отговори предпазливо той. — Срещали сме се само няколко пъти в двора, съвсем бегло. Баща му предпочете да задържи едната трета и приходите от оспорваните ми земи в ковчежетата си.

— Така е, но познавам Ричард. Той също ме познава и вярва на преценката ми. Няма лошо и в това, че съпругата ви е майка на полубрата на краля. Ричард ще се погрижи за роднините си.

Роджър успя да запази спокойствие при споменаването на първото дете на Айда. Сега, след смъртта на Хенри, пътят за повече контакти беше отворен и той трябваше да се примири с това.

— Оставям ви да действате по свое усмотрение, милорд, и ви благодаря.

— Нищо не ви обещавам, но ще направя всичко, което мога. В миналото много пъти сте ми помагали и ще се радвам да изплатя този дълг.

Уилям се поклони на Роджър, извини се и се отправи към невестата си.

Небето вече беше придобило наситен оттенък на индиговосиньо, когато отведоха новобрачните до стаята им сред тостове за тяхно здраве и многобройни неприлични, но добронамерени шеги и благословии и от миряни, и от духовници. За тези, които все още не бяха приключили с пиенето и танците, празненството продължи в градината на светлината на звездите и фенерите. Роджър седна на една пейка в топлата градина и започна да отпива от последната си чаша вино, наслаждавайки се на ароматите на нощта. Айда се присъедини към него, облегна се на рамото му и прокара палец по долната част на ръката му, където той бе вдигнал ръкавите на туниката си и космите се показваха на блестящи влакънца. Кепенците на спалнята на Уилям и Изабел бяха отворени зад гърба им, но не долиташе никакъв звук.

Роджър се премести, за да обвие ръка около раменете на Айда.

— Маршалът казва, че има голям шанс Ричард да ми върне графството — да ни го върне. Ще говори с него и ще направи каквото може.

Тя спря да го гали и погледна към него.

— Има много възможности нещо да се обърка — продължи Роджър — и човек никога не може да има вяра на прищевките на кралете, но вярвам на Уилям. — Стисна я лекичко. — Може би все пак ще се сдобиеш с рокля от златист плат и титла на графиня.

Тя преплете пръсти с неговите.

— Повече от всичко друго искам съпругът ми да получи признание — каза Айда. — Искам да получиш това, за което толкова дълго си работил. Знам, че Уилям Маршал много се труди за наградата ти, но същото важи и за теб, а досега те държаха само на едно място.

— Защото докато Хенри беше жив, нищо не можеше да се промени истински. Враждата им с баща ми бе прекалено стара и жестока. Той никога нямаше да ми даде графството.

За известно време Айда остана мълчалива, но продължи нежно да си играе с преплетените им пръсти. После вдигна глава и промълви с предрезгавял от чувство глас:

— В овощните градини винаги ни е било приятно, нали?

Роджър нежно докосна бузата й.

— Както никъде другаде — отговори той и си помисли, че Уилям не е единственият щастливец тази вечер.

 

 

Уилям Фицрой седеше на леглото си и му се струваше, че е вцепенен. Баща му беше мъртъв. Всички църковни камбани оповестиха смъртта му и навсякъде се отслужваха литургии за душата му. Уилям изигра ролята си, изрече думите, спази обичаите, положи всички усилия за баща си, изпълни своя дълг и отговори на високите стандарти, очаквани от кралски син. Но сега, в затишието след края на церемониите и ритуалите, имаше време за мислене и всички съмнения го смазваха. Всички го уверяваха, че неговият полубрат Ричард ще се погрижи за него и че бъдещето му е осигурено, при все че баща му не му бе оставил нищо в завещанието си. Домакинството щеше да продължи да функционира както преди с няколко дребни промени. Уилям щеше да продължи с уроците и тренировките си, сякаш изобщо не ги е прекъсвал. И въпреки това пред краката му зееше пропаст. Баща му беше мъртъв, а той все още не знаеше коя е майка му.

Една от перачките се казваше Айда и по едно време Уилям Фицрой започна да се поболява от тревога, че може да го е родила тя, защото беше лоша, груба и говореше със силен фламандски акцент. Как бе възможно баща му да е легнал с нея? Но ако тя беше майка му, защо не е казала нещо? Не смееше да повдигне темата пред никого и тя го измъчваше, разяждаше го, още повече сега, след смъртта на баща му.

— Виж ти, дете, какво правиш тук сам?

Той вдигна глава и видя Ходиерна, надвиснала над него. Изглежда, тя е била дойка на новия крал Ричард, когато е бил бебе. Трудно му бе да си го представи, защото косата й беше сива, по брадичката й стърчаха косми, а кожата й бе набръчкана като ябълка през зимата, а всички дойки, които беше виждал, бяха млади и с пищна гръд. Никога не бе търсил Ходиерна по свое желание, но тя беше добра и знаеше неща, които някои от по-младите жени не знаеха, макар че ухаеха по-хубаво и бяха по-приятни за прегръщане.

— Мислех си — отговори той.

— За баща си ли?

Той кимна и задърпа една стърчаща нишка от коляното на панталона си. После поклати глава.

— За майка ми.

— Аха — скръсти ръце на гърдите си Ходиерна.

Уилям я зачака да се махне. Така обикновено правеха жените, когато разговорът се насочеше към опасни територии. Когато тя остана на мястото си, загледана надолу към него, той си пое дълбоко въздух.

— Никой не иска да ми каже коя е тя.

— Някога говорил ли си с баща си за това, дете?

Уилям отмести косата от очите си.

— Каза, че се казвала Айда и че била добра жена, но това е всичко. Сега е мъртъв и вече не мога да го попитам.

Ходиерна се огледа наоколо, като че ли търсеше подкрепа, и Уилям видя как краката й се размърдват, сякаш все пак щеше да си тръгне.

— Трябва да знам — изрече пламенно той, опитвайки се да й внуши с цялото си същество да остане.

Ходиерна стисна устни и го загледа изпитателно, а после въздъхна и седна до него.

— Майка ти е лейди Айда, съпругата на Роджър Бигъд, лорд на Фрамлингам. Много отдавна беше любовница на баща ти.

Сърцето на Уилям туптеше силно, а ръцете му бяха хлъзгави от студена пот. Помисли си, че може да я е виждал един-два пъти, но не й беше обръщал внимание, защото не знаеше. Дали тя го е поглеждала по по-различен начин от другите жени? Дали му е обръщала внимание? Или той не означаваше нищо за нея? Улично кутре, което е трябвало да удавят в някоя бъчва?

— Когато майка ти се сгоди за лорд Бигъд, баща ти каза, че ти ще останеш тук, в неговото домакинство. Тя трябваше да се откаже от теб. Не й позволиха да те вземе със себе си, макар че това разби сърцето й.

Уилям кимна, но продължи да гледа към панталона си, защото не вярваше напълно на думите й. Възрастните често говореха неща, които не мислеха, за да се измъкнат от някоя трудна ситуация. Обиди се, задето никой не му е казал преди и го бяха оставили да се чуди и тревожи.

— Баща ми защо не ми каза?

Ходиерна нежно приглади косата му назад.

— Мисля, че след време щеше да го направи, но е смятал, че има още няколко години, през които да те остави да пораснеш. Ти си най-малкият му син и той не искаше да те изпрати в домакинството на друг мъж. Така и не можа да гледа как другите растат — не и както успя да види теб. Знаеше, че майка ти ще роди други деца и ще е заета със задълженията си на съпруга и тъй като той те бе създал, ти му принадлежеше. Не искаше да те даде на Роджър Бигъд да те отгледа. Знам, че ти е трудно да разбереш, но баща ти искаше най-доброто за теб.

Уилям стисна устни и се отдръпна от успокоителната й длан. Не беше бебе и не му трябваше такава утеха. Макар да знаеше, че е дете и хората се държат с него като с дете, отдавна се чувстваше като възрастен. Баща му не го беше излъгал — майка му наистина бе от добро потекло, — но все пак й се сърдеше, задето го е изоставила, за да започне нов живот, и изпитваше негодувание към Роджър Бигъд, задето я е отвел. Ала нямаше да иска лорд Бигъд за баща вместо своя собствен царствен родител. Мисълта за Хенри го караше да изпитва единствено вцепенение. Този миг между делото и усещането беше като силен удар.

— Разбирам — каза Уилям.

— Така си мислиш — отговори съчувствено Ходиерна, — но тези неща ще ти изглеждат различни, когато пораснеш. Ела сега с мен и седни до огъня, а аз ще ти разкажа каквото мога за майка ти.

Разкъсван между желанието да узнае всичко и желанието да продължи да тъне в неведение, Уилям остана на мястото си, но накрая се поддаде на нежните увещания на Ходиерна и й позволи да го отведе до пейката край огъня. Слушаше я и чуваше какво казва, но думите й сякаш идваха от разстояние и той все още не можеше да повярва, че майка му е жива, дишаща плът, а не измислица, сътворена в пламъците като зимна приказка.

Глава 26

Уестминстър, септември 1189

Надолу по течението на Темза, на известно разстояние от Лондон, дворецът Уестминстър^[22] блестеше на светлината на факли, свещи и фенери, докато здрачът се спускаше над комплекса от зали, административни сгради и параклиси. Отраженията на светлините танцуваха по повърхността на реката като паднали звезди.

По-рано през деня бяха помазали и коронясали Ричард с бляскава церемония във величествената църква на абатството в присъствието на всички графове, магнати и епископи на Англия.

Пиршеството в голямата зала, построена преди сто години по времето на царуването на сина на Завоевателя, Уилям Руфъс, беше само за мъже, а жените, присъстващи на коронацията в абатството, се бяха събрали да празнуват отделно в по-малката Бяла зала начело с кралица Елинор.

Преметнал през рамото си украсена с пискюли бяла кърпа, Роджър изпълняваше церемониалните си задължения заедно с останалите кралски камерхери, сред които беше Робърт, граф на Лестър, наскоро наследил баща си. Лестър се бе заклел да се отправи заедно с Ричард на кръстоносен поход към Светите земи. Графът беше надарен воин и способностите му щяха да са много полезни при една по-дълга кампания. Роджър обаче знаеше, както и всички други, че колкото и да се перчеше с важността си, Ричард искаше да вземе новия граф със себе си не толкова, за да разполага с компетентен командир на бойното поле, колкото, за да елиминира една заплаха у дома. Бащата на Лестър бе един от водачите на бунт, който едва не унищожи Короната. Ричард нямаше желание да поема никакви рискове.

Роджър знаеше, че кралят наблюдава и него. За разлика от Уилям Маршал той не разполагаше с предимството на дълга история на служба в тесния кръг на кралското семейство, нито с дългогодишното приятелство и добрата воля на кралица Елинор. Всичко все още висеше на косъм, макар че имаше нещо, което беше в полза на Роджър: Ранулф де Гланвил бе лишен от поста главен съдия и Ричард ясно бе заявил, че очаква да го види на похода. Нямаше да го оставят да контролира Англия. Носеха се слухове за финансови злоупотреби в огромни размери и Роджър спокойно можеше да им повярва, макар че щеше да е по-трудно да се докаже, че това е дело на Ранулф. Но бившият главен съдия не бе единственият Де Гланвил, приел кръста. Съпругът на Гундреда също трябваше да замине в подкрепа на брат си, а Хуон вече бе положил клетва да се присъедини към кръстоносците. Единственият недостатък, който Роджър можеше да види в положението, беше, че това щеше да им даде възможност да спечелят благоразположението на Ричард.

Погледът на Роджър се спря на един паж от кралското домакинство, който прислужваше на кралската маса и изпълняваше задачите си бързо и точно. Тъмната му коса блестеше срещу наситеното червено и златно на туниката му и Роджър разпозна сръчните движения на ръцете му, защото ги виждаше всеки ден у дома си, когато Айда работеше с иглата си или тъчеше на стана си. Преди Роджър беше прекалено зает, за да забележи момчето, но сега започна да му обръща внимание и тялото му се стегна в инстинктивна съпротива.

Сякаш погледът на Роджър бе магнит, момчето вдигна глава и го погледна. Роджър усети, че го разтърсва шок, защото очите на пажа бяха същите като очите на Айда — и все пак съвсем различни — погледът на Айда винаги го обливаше с нежност и любов, а погледът на момчето беше суров и враждебен. Защо би го наблюдавало така, освен ако не знаеше произхода си?

Прозвучаха тръби и Роджър трябваше да насочи вниманието си към своите задължения, защото бяха внесли в огромната зала със свободно носещи греди поредното ястие и го носеха към подиума. По времето, когато Роджър се увери, че печеният паун, чиито пера украсяваха блюдото като ветрило във всички цветове на дъгата, е поднесен подобаващо, момчето бе изчезнало.

Роджър го откри отново малко по-късно, докато проверяваше таблите, които прислугата щеше да занесе в залата на дамите. Младият Уилям Фицрой надничаше през отворената врата в стаята, взирайки се напрегнато, в събралите се жени. Нещо в позата му издаваше жаден копнеж и за своя изненада Роджър изпита състрадание. Това можеше да е не Уилям Фицрой, а самият той преди време, копнеещ за нещо, което отдавна бе изчезнало от живота му.

Сякаш почувствало присъствието му, момчето се обърна и по лицето му плъзна червенина. Погледът, с който го стрелна, беше виновен, отбранителен и сърдит.

Роджър се поколеба — не беше сигурен какво да каже. Със сина си никога не беше объркан, но това не бе неговият син. Изпита яд и знаеше, че не бива, защото детето нямаше вина. Грехът беше на Хенри.

— Имаш много хубава туника — рече той.

Момчето вирна брадичка.

— Подари ми я брат ми, кралят.

Роджър вдигна вежда, забелязал натъртването на последните три думи. Поведението на детето можеше да се дължи на наранена гордост, а можеше и просто да означава, че е претенциозен нахален хлапак.

— Радвам се да видя, че се грижи за теб — продължи Бигъд. — Сигурно заемаш важна позиция в двора, а?

Момчето кимна.

— Скоро ще стана оръженосец — каза и погледна зад Роджър.

Братът на краля, Джон, граф на Мортен, се появи. Крачеше, без да бърза, и завързваше панталона си, сякаш току-що е посетил нужника.

— Милорд — поклони му се Роджър.

— Семейните събирания са прекрасно нещо, нали така? — попита Джон небрежно и сложи ръка на рамото на момчето. — Какво правиш, малко братче? Измъкваш се от задълженията си, за да зяпаш жените през ключалките ли? Тц, тц. Остави тая работа за по-възрастните мъже като милорд Бигъд, които разполагат с оборудването да направят нещо по въпроса с желанията си.

Лицето на Уилям придоби същия цвят като туниката му.

— Не. Аз просто…

— … беше спрял да си поемеш въздух — помогна му Роджър и хвърли кос укорителен поглед към Джон. — Винаги е полезно човек да знае какво става наоколо. Колкото до надникването през ключалки… Предпочитам да го оставя на други, на които такива хитрувания им харесват.

За миг Джон присви очи, но после реши да приеме забележката с развеселеност и разроши игриво косата на своя полубрат.

— Изчезвай, негоднико — каза той. — Да те няма.

Уилям се плъзна под ръката му и хукна към Залата на Руфъс. Джон сложи ръце на хълбоците си и се ухили зад гърба му.

— Изпитвам почти привързаност към малкия изтърсак. Баща ми винаги се е грижел добре за копелетата, които правеше на курвите си. Можете да кажете на прекрасната си съпруга да не се тревожи. Ричард ще се погрижи малкият да се издигне, както възнамеряваше да стори баща ми, а ако тази отговорност някога стане моя, аз ще направя същото… в тяхна памет.

— Благодаря ви, сир — отвърна сковано Роджър и макар че не искаше нищо друго, освен да събори мъчителя си на земята и да стъпи на трахеята му, се овладя. Джон имаше пословична репутация за словесна жестокост и лукаво непочтено поведение. Никога нямаше да тръгне право напред, ако имаше приятната възможност да изкопае тунел, а когато говореше, неизменно пускаше кръв на някого.

И все пак, докато Джон продължаваше по пътя си, Роджър си помисли, че може би и той е спрял пред залата на жените, съблазнен да погледне майката, която почти не познаваше. Никой не можеше да се върне назад и да си вземе обратно тези липсващи години, но продължаването напред без тях в багажа на човек много затрудняваше балансирането на живота му като възрастен. Неговата собствена майка не присъстваше на коронацията, ала Роджър знаеше колко лесно самият той можеше да е човекът, който наднича през тази врата.

Уилям се облегна на стената на една от допълнителните пристройки в двора, изпълнен с чувство на абсолютно унижение. Искаше само да хвърли един бърз поглед към жената, която го е родила, за да запамети образа й в съзнанието си. Откакто Ходиерна му каза коя е тя, малкият беше започнал да си я представя като красива безплътна дама, като небесната царица — дама, за която баща му не е могъл да се ожени, защото така и не бе успял да получи развод от кралица Елинор. Двамата наистина се бяха обичали, а бракът й с Роджър Бигъд бе само по сметка. Децата, които бе родила от този брак, бяха родени от дълг, а не от любов като него. Беше чул, че родът Бигъд водел началото си от обикновен беден домашен рицар на служба при епископа на Байо, докато неговият собствен род беше кралски. Баща му беше крал, както и неговият полубрат. Ако баща му се бе развел с кралица Елинор и се бе оженил за майка му, самият Уилям щеше да има място в линията на престолонаследието.

Само искаше да види майка си за един миг и да разбере дали, когато я види, това ще събуди у него някакви спомени. Но не беше сигурен коя точно от всички тези облечени в блестящи коприни дами е тя. Кръвта не го поведе към нито една и това бе също толкова разочароващо, колкото всички онези пъти, в които се беше чудил коя от жените в домакинството го е родила, когато истината бе, че не беше нито една от тях. Можеше да попита, но така щеше да издаде уязвимостта си и да се притесни. А сега беше унизен до дъното на душата си, когато се оказа заловен от своя полубрат и от съпруга на майка си — мъжа, за когото я бяха принудили да се омъжи. Помисли си за суровия синьо-сив поглед и стиснатите устни. Как би могла тя да е щастлива с него? Каза си, че баща му е взел най-доброто решение. Той не би искал да отиде да живее в някаква жалка порутена къщурка насред нищото с котило сополиви полубратя и полусестри. Роджър Бигъд говореше френски със силен акцент от Норфолк. Навярно и позволяваше на прасетата да бродят в резиденцията му. Ако го беше отгледал той, досега Уилям щеше да е станал наполовина селянин. Притисна глава към стената, стисна юмруци и си каза, че живее на по-хубаво място и е получил онзи край на кокала, на който има месо, но това не му помогна да престане да се чувства окаян като гладуващо бездомно улично псе.

Уилям стисна клепачи и остана така, докато напиращите сълзи се стопиха, отърси туниката си и се върна към задълженията си в Залата на Руфъс. Брадичката му беше вдигната, а очите — наведени. Застави се да се съсредоточи върху работата си, сякаш събирането на кани с форма на животни и птици, които трябваше да занесе да ги напълнят пак, бе най-важната част от живота му. И в известен смисъл наистина беше, защото му даваше стабилност, стълб във вихъра.

 

 

Прислужничките на Айда се поклониха и излязоха от стаята, като дръпнаха завесата на вратата на път към сламениците си от другата страна на преграденото помещение. Седнал на леглото, Роджър започна да се съблича. Облечена по риза, с разпусната коса, Айда изми ръцете и лицето си над легена и ги избърса във фина ленена кърпа.

— Видях сина ти — каза Роджър. — Прислужваше като паж на кралската маса. Много се стараеше и се справи добре.

Айда се вцепени и стойката й издаде, че е застанала нащрек.

— И аз го видях, от разстояние в катедралата. — Бавно се обърна. Все още бършеше ръцете си. — Но след това не.

— Беше зает, макар че го хванах да наднича в залата на жените.

Роджър й разказа за срещата си с Уилям. Айда слушаше жадно всяка дума и очите й блестяха от надежда и тревога.

— Сега, когато Хенри е мъртъв, може би е време да възстановим рухналите мостове — рече тихо Роджър, — но трябва да действаме внимателно, като мислим за всички замесени, за да не се окаже, че сме сторили зло вместо добро.

— Значи знае коя съм? — попита дрезгаво Айда.

Той стисна ръце между коленете си.

— Доколкото разбирам, да, но не мисля, че го е научил сега. — Роджър въздъхна. — Хенри искаше той да израсне в двора и да го отгледат като принц и това няма да се промени с новия крал, а и не трябва. Дворът е домът на момчето и сега то вече се обучава за рицар… но трябва да признаем съществуването на семейните връзки.

Вдигна ръцете си и заобиколи леглото, за да я прегърне.

— Няма да е лесно за никого, ала с времето можем да го постигнем — като новия мост, който строят над реката.

Айда се надигна на пръсти и докосна лицето му.

— Даваш ми надежда, за да се боря със страха си. — Гласът й потрепери. — И си много великодушен.

Роджър се намръщи.

— Не — отговори той. — Аз съм себичен — по-себичен, отколкото мислиш.

Не искаше да говори за детството си, за загубата на майка си и за борбата си да се приспособи към новото положение. Започна да разбира много по-късно, чак когато порасна. Сега виждаше и друго: защо вторият съпруг на майка му не желаеше той да се натрапва в брака им и да обсебва вниманието й.

— Той е връзка между нас и краля — каза вместо това Роджър, защото това беше практично съображение, предимство и не изискваше гмуркане в дебрите на емоционален мрак. — Такива връзки трябва да се поддържат и подсилват.

Лицето на Айда помръкна леко.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Прав си.

Никой от двамата не изрече на глас истината, която лежеше между тях: че преди смъртта на Хенри самата Айда беше връзката, която поддържаше споразумението живо. Кралят се интересуваше от благоденствието й заради сина им. Ричард обаче стоеше едно ниво по-далеч. Може и да признаваше незаконородения си полубрат, но нямаше да смята бившата любовница на баща си за нещо важно.

Роджър взе лицето й в дланите си и я целуна.

— Не го казвам само по тази причина. Знам колко много означава той за теб. За мен не може да означава толкова, защото не е моя плът и кръв, а мъжът, който го създаде, понякога ми беше почти враг, но съм готов да положа основите на някаква връзка сега, когато… — млъкна и вдигна рамене. Нямаше нужда да изрича останалото.

В отговор Айда обви ръце около врата му и го целуна и Роджър разбра, че сега не е време за говорене. Освен това не знаеше какво да каже, защото засега бе изчерпал всичките си запаси от мъдрост. От кожата й се разнасяше лекият аромат на розова вода, а шията й ухаеше слабо на нещо по-мускусно — някакъв парфюмиран крем. Роджър доближи устни до кожата под ухото й, подуши я и почувства как Айда потръпва в отговор.

Както винаги когато станеше въпрос за Хенри, го обземаше ревност — необходимост да се увери, че тя е само негова. Поведе я към леглото им, положи я на него и я люби с безмилостна деликатност и нежно дразнене. Тази нощ имаше нужда той да е този, който доставя удоволствие и да я гали, докато Айда започне да се гърчи и да крещи в плен на усещания, за които Роджър с ликуваща сигурност знаеше, че Хенри никога не е предизвиквал у нея.

Глава 27

Уестминстър, ноември 1189

Уилям Маршал мина покрай церемониалмайсторите и влезе в стаята на краля. Облечен в роба от дебела червена вълна, обсипана със златни звезди, Ричард седеше пред маса, покрита с пергаменти и рабоши. Великолепна гарафа от прозрачен кварц подпираше една купчина пергаменти, а чиния с хляб и еленско — друга. Наблизо двама музиканти свиреха на лютня и ребека^[23], а Ричард си тананикаше полугласно, докато проучваше листите пред себе си. Макар че беше сам на масата, неговият канцлер и съветник Уилям Лоншан, наскоро назначен за епископ на Илай, се мяркаше в дъното на стаята и даваше инструкции на неколцина писари.

Ричард вдигна глава, зърна Уилям и изражението му се разведри.

— А! — измърмори той и му посочи стола до себе си.

Уилям седна и прикри гримасата си, защото възглавницата беше още топла от задните части на Лоншан, а той не искаше да се озовава толкова близо до кралския канцлер.

Ричард махна към гарафата и Уилям наля вино в чашата му, както и в празния бокал от позлатено сребро до нея, за щастие неизползван от предишния обитател на стола. Кралят набучи на върха на ножчето си парче еленско и го поднесе към устата си. Между енергичните движения на челюстта си направи знак на Уилям, че ако иска, може и той да се възползва. Уилям нямаше нужда от втора покана — беше натоварен през почти целия изминал ден, ако не с въпросите, свързани с обширните си нови земи, то със задълженията си към Ричард, който го бе направил един от главните съдии, които щяха да управляват кралството, докато владетелят отсъстваше заради похода. Часовете на деня не бяха достатъчно и понякога беше дразнещо трудно да намери време за ядене.

Ричард преглътна, отпи, за да прочисти устата си, и каза:

— И така, Маршал. Какво мислиш за тази работа с графа на Норфолк?

Уилям погледна към краля с вдигнати вежди.

— Какъв граф на Норфолк, сир? — попита с шеговит тон. — Не знаех, че има такъв.

Ричард се поусмихна и поклати глава.

— Няма, но скоро ще има. — Посочи към една от купчините с пергаменти, струпани пред него. — Ти кого би предпочел?

— Ами някой от рода Маршал би бил идеален — отговори Уилям със съвършено сериозно лице и посегна към второ парче хляб.

Ричард изсумтя.

— Не съм си мислил за някого чак толкова далеч от Фрамлингам, милорд, както добре знаеш. — Той почука пергаментите под пръстите си. — Роджър Бигъд ми предложи хиляда марки, за да му дам титлата, и какви ли не подаръци, за да спечели благосклонността ми. Товарни коне, ездитни коне, две ловни кучета и къс пурпур на коприна.

— Пурпурната коприна е по-скъпа от златото, а като конете на Роджър Бигъд няма други във владенията ви.

— Това може и да е така, но доколко мога да съм сигурен във верността му? Името на баща му беше синоним на измяна. Моят баща трябваше да го лиши от замъците му и да построи Орфърд, за да може да държи този мерзавец под контрол. Източна Англия е богата и пристанищата й са точно срещу Фландрия.

— Но това беше баща му — изтъкна Уилям, — а Роджър Бигъд е граф Хю толкова, колкото и вие сте баща си или аз съм моя. С Роджър се познаваме отдавна. Той е мъж на честта и не се бои от работа.

— Благонадежден ли е?

Уилям сдъвка и преглътна.

— Ако искаше да се разбунтува, щеше да го направи отдавна. При Форнъм той беше героят на деня. Иначе кой може да каже какво щеше да стане с Англия. Освен това е женен за майката на вашия полубрат и това го прави ваш родственик.

Ричард се изсмя язвително.

— Но не кръвен, Маршал, не кръвен.

— Понякога това не е толкова лошо.

— Но готов ли си да му повериш живота си? Ще посрещне ли той меча, насочен към теб? Виждал съм как „верни“ мъже обръщат гръб в последния момент. Няма да дам графство Норфолк на някого, на когото не може да се разчита.

Уилям погледна Ричард право в очите.

— На него може — заяви той. — Да, той ще посрещне меча.

— Сигурен ли си?

— Сир, кълна се в живота си.

На лицето на Ричард се изписа замислено изражение.

— Неговият полубрат се включи в похода и на свой ред ми предложи скромни суми, за да отсъдя в негова полза. Има претенции над всички земи, придобити след като баща му стана граф, а това са над седемдесет имения. — Кралят отново почука по пергаментите. — Бащата може да завещае земите си както реши и макар че по традиция по-малкият син получава придобитите по-късно земи, тази традиция няма силата на закон.

— Значи братът на Роджър Бигъд няма никакви права?

— Както може да се очаква, в момента оспорват волята на баща си. Роджър Бигъд е по-вероятният кандидат. Не вярвам неговият полубрат да издържи, ако бъде подложен на натиск, макар че може да се окаже, че греша. Ще разбера по пътя към Йерусалим.

— Сир, трябва да уредите този въпрос, преди да заминете за Утремер — настоя Уилям. — Роджър може да ви бъде от голяма полза. Вие ме направихте лорд на Стригил, за да ви помагам в управлението, но трябва да разполагам с подкрепата на хора, крито мислят като мен, и Роджър Бигъд е един от тях. Дайте му титлата, и той ще ви е задължен и верен.

Ричард завъртя своята чаша в ръката си и се загледа замислено в скъпоценните камъни, инкрустирани в основата й.

— Хиляда марки за графството, едната трета и позволение да възстанови Фрамлингам — каза той. — Прилична сума, но е изчислил предложението си до най-малката подробност.

— Роджър Бигъд е разумен човек, когато стане въпрос за сметки — съгласи се Уилям.

Ричард хвърли поглед през рамо към канцлера си.

— Но гарантирам, че не е толкова разумен, колкото епископа на Илай — подметна развеселено той.

В изражението на Уилям се появи лека ирония. Никой не можеше да се съмнява във верността на Лоншан към Ричард. Той беше ревнив като любима хрътка и също като с хрътките, човек можеше само да се надява, че когато стисне челюсти, собствената му плът няма да е между тези зъби. Лоншан живееше, за да измъква пари от хората и да ги държи категорично под властта на ковчежника и краля. Имаше шпиони в дома на почти всички барони и знаеше кой лорд колко струва, до последната сребърна монета.

Ричард допи виното си.

— Така да бъде. Роджър Бигъд ще получи това, което желае, в замяна на това, което предлага… поне за момента, а когато имам повече време, ще коригирам сумата. Засега не искам да те лишавам от категоричната подкрепа, която смяташ, че ще ти даде, а него — от парите за хубава шапка, за да отпразнува издигането си.

Забележката на Ричард накара Уилям да се ухили, защото Роджър наистина беше малко суетен, когато ставаше въпрос за шапките му. Не спомена, че Бигъд ще види даряването на графството не като издигане, а като връщане. Тези подробности не интересуваха нито Роджър, нито краля. Единственото важно нещо беше, че Ричард бе готов да даде на Роджър титлата.

 

 

Това, че в края на ноември небето беше сиво от единия край на хоризонта до другия и че силният дъжд, който се лееше над Лондон и Уестминстър, бе пронизан със сребристи иглички лед, нямаше значение. Нямаше значение, че от мангалите се отделя повече дим, отколкото топлина, или че в абатството е студено като в гроб. Единственото, което имаше значение, бяха графският колан, блеснал от скъпоценни камъни и златни нишки на кръста на Роджър, коронката на челото му и хартата в ръката му. Sciatis nos fecisse Rogerum Bigot, comitem de Norfolc… „Знайте, че правим Роджър Бигъд граф на Норфолк.“ Най-после! Дванайсет години след смъртта на баща си Роджър бе получил графството. Получи едната трета; получи земите си, включително и оспорваните, и всички съответни права. И имаше позволение да започне да възстановява замъка във Фрамлингам. Щеше да го построи така, че да устои на всички бедствия като знак на постижението му.

Гърдите му бяха стегнати, изпълнени с непреодолимо чувство и той не смееше да си поеме въздух, защото се боеше, че ще загуби контрол и ще избухне в плач. Ричард го удостои с целувката на мира и Роджър почувства, че го изпълва ликуване. До него Айда се приведе в дълбок реверанс пред краля. И нейната рокля блестеше от златни нишки, каквито бяха втъкани и във воала й, сега украсен с изящната коронка на новия й ранг. Графиня на Норфолк. Роджър си помисли, че ще се пръсне от гордостта и триумфа, които изпитваше в този миг. Те си имаха цена и хилядата марки бяха само началото й. Знаеше, че го екипират за място в управлението по време на отсъствието на Ричард, но нямаше търпение да надене хамута. Всичко това му носеше неизмеримо удовлетворение.

Роднините му, приятелите му и най-важните духовници и магнати присъстваха на събитието — майка му, която скришом бършеше очите си в дългия ръкав на украсената си със скъпоценни камъни рокля; вуйчо му Обри; братът на Айда Жослин; епископите на Дърам, Солсбъри и Илай; и Уилям Маршал, чието изражение бе изпълнено с достойнството, което случаят изискваше, но очите му блестяха от удоволствие.

„Това е ново начало за всички“ — помисли си Роджър. Имаше да постигне още много неща и пътят пред него все още бе осеян с камъни, но беше сигурен, че ще успее да ги махне или да ги заобиколи. Най-голямата пречка бе преодоляна. Помисли си за мащехата и полубратята си само колкото да си напомни, че и те знаят в какво положение се намират. Родът Гланвил бе загубил своята власт и нямаше какво още да направят, за да препречат пътя му. Дори ако неговият полубрат и роднините му отидеха на кръстоносен поход, какво можеха да сторят? Графство Норфолк принадлежеше на Роджър Бигъд.

 

 

Айда се взираше със смесени чувства в роклята от златиста копринена дамаска, която прислужничките й неотдавна й бяха помогнали да съблече. Като любовница на Хенри разполагаше с великолепни рокли, но тази надминаваше всичките по пищност, като деликатес в края на пира. Макар че беше скроена по фигурата й, Айда не беше сигурна, че може да я носи достойно.

Роджър влезе в стаята и я обгърна с ръце. И той бе съблякъл пищната си туника и беше свалил златния колан, който крал Ричард препаса на кръста му.

— Графиньо — каза той и я целуна по ухото.

Айда потръпна леко и се облегна на него.

— Чувствам се странно, когато чувам тази титла.

Усети как се усмихва срещу шията й.

— Ще свикнеш.

— Както и ти, милорд, с твоята.

— Подозирам, че поне за известно време блясъкът й няма да изчезне — призна Роджър, — при все че знам, че ще платя за нея с тежък труд.

Думите му казваха едно, но Айда чуваше собственическото удовлетворение в гласа му. Колко далеч бяха стигнали и двамата! Когато погледнеше назад, невинното момиче с всички онези надежди и мечти беше далечна точица на хоризонта, а жената, която беше сега, имаше други, различни амбиции. Предполагаше, че за разлика от нея Роджър е имал една и съща цел през всички години на ранната си младост и началото на зрелостта си.

Айда се надяваше, че първородният й син ще присъства на церемонията, но той не бе в двора — обучаваше се и се упражняваше в замъка Дувър. Тя изтласка разочарованието си настрана, за да се съсредоточи върху триумфа на Роджър — единственото важно нещо в този ден. И въпреки всичко усещаше сянка на скръб.

Съпругът й я пусна и отиде да легне на леглото им, като сви ръце зад главата си.

— Докато сме в Лондон, ще питам за добри зидари и дърводелци. Искам да започнат работа през пролетта. И ще потърся инженер за сградите.

Айда се присъедини към него и той я привлече в прегръдките си. В гласа му трептеше удоволствие, когато продължи:

— Фрамлингам ще бъде най-големият замък в Източна Англия — по-хубав от Орфърд или Акър. Този път ще го построя така, че да остане за поколенията. Вече не крачим на едно място и не правим все едно и също. Сега строим бъдещето за синовете си и техните синове, и синовете, които ще дойдат след тях.

 

 

В църквата на приората „Света Богородица“ в Тетфърд Гундреда стана от мястото, където бе коленичила. Ставите й бяха сковани. Всъщност цялото тяло я болеше, и то не само от тежестта на настъпващите години. Чувстваше се смазана, смачкана, очукана от живота. Губеше всичко и не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

По-големият й син стана от мястото, където бе коленичил до гроба на баща си, и се прекръсти. Долната му устна беше издадена напред и подвита надолу, а намръщените бръчки между очите му приличаха на ивици, които нечие длето бе издялало в камък.

— Баща ми не искаше Роджър да получи графството.

Докато говореше, силата на свистящия му дъх раздвижи катеричата кожа, с която бе поръбено наметалото му.

— Това не беше истинското му желание.

— Знам — съгласи се Гундреда. — Знам.

Устните на Хуон се свиха, докато накрая устата му заприлича на обърнат надолу лък. Устата на баща му; призракът на баща му.

— Той никога не го е харесвал. Аз бях този, който му остана верен. Няма да допусна някакъв незаконороден слабак да ми отнеме наследството. — Изгледа злобно гроба на баща си. — Щом баща ми се е отървал от жена си, за да изпълни Божията воля, защо не се е отървал и от Роджър?

— Защото постъпи глупаво — каза Гундреда. — Защото допусна грешка. — Погледът, който самата тя отправи към гроба, беше изпълнен с презрение. — А сега ние плащаме за нея.

— Това не е краят — изръмжа Хуон. — Аз ще съм близо до краля, а моят полубрат няма да е.

Гундреда подви устна.

— Не, той ще е зает да строи огромния си замък във Фрамлингам, за да се перчи с триумфа си.

Чула беше, че Фрамлингам щял да има масивни стени с бойни кули, построени на равни разстояния една от друга по цялата им дължина. Слуховете за плановете на Роджър я поболяваха от горчивина. Дори бе видяла със собствените си очи някои от каруците с дърво и камък по пътя им, докато ги разтоварваха от лодките в Ипсуич, и ги бе проклела, докато трополяха около нея.

— Да го строи — тросна се Хуон. — Аз ще съм близо до краля и ще мога да говоря с него, а това струва колкото десет купчини камъни. Веднъж вече сравниха Фрамлингам със земята. Пак може да го сринат.

Той закрачи към вратата и мина грубо покрай монаха, който бе дошъл да налее масло в лампата на храма. Гундреда излезе след сина си и се отправи към стаята за гости, където придружителите им се готвеха да си лягат. Утре Хуон и съпругът й щяха да се отправят начело на своите хора към едно южно пристанище и тя можеше никога повече да не ги види. Единствената й утеха по време на отсъствието им щеше да бъде по-малкият й син, нейният безделник, непрокопсаникът, който обичаше да се взира в огъня, а това не беше никаква утеха.

Глава 28

Замъкът Уиндзор, октомври 1191

Роджър разглеждаше намръщено новия си шлем. Старият, с правата преграда пред носа, който му беше служил още отпреди Форнъм, сега бе пратен в сандъка с резервно снаряжение. Този имаше цял наличник с дупки за дишане и правоъгълни отвори за очите. Обхватът на зрението му не беше толкова широк, но шлемът предлагаше по-добра защита. Като граф на кралството подобаваше да разполага с най-ново снаряжение от най-високо качество. Беше поръчал шлема при оръжейник, препоръчан от Уилям Маршал, който настояваше за най-доброто. Надяваше се шлемът да е само за показ и никога да няма истинска нужда от него. Човек винаги можеше да се надява. Върна го в кожената торба и нареди на оръженосеца си да го занесе в двора и да го качи на товарния кон.

Анкетил се приближи. Едната му ръка бе положена на дръжката на меча, а другата отмяташе пшениченорусата му коса от челото.

— Готови са, милорд — съобщи той. — Графът на Съри току-що слезе в двора, и епископът на Лондон.

— А епископът на Илай? — Тонът на Роджър беше безизразен.

Анкетил се намръщи.

— Още е в стаята си. Ако зависеше от него, мисля, че тази сутрин щяхме да си останем тук.

Роджър провери ремъците на колана, на който висеше мечът му.

— Но не зависи от него, нали? Колкото и да му се иска. Трябва да отговори на някои въпроси, и то така, че всички ние да останем доволни.

Анкетил го стрелна с кос поглед.

— Той не смята така.

Роджър сложи под шлема си шапчицата, която можеше да се разпъне двойно и да се превърне в обикновена шапка.

— Давам му още няколко минути, след което, ако се наложи, ще го извадя оттам за жезъла.

— Крал Ричард не трябваше да го назначава за главен съдия — отсече навъсено Анкетил. — Това е все едно да вкараш вълка сред овцете и да очакваш да не ги нападне.

Роджър се намръщи в знак на съгласие. Ричард отсъстваше вече цяла година и през това време положението в Англия се бе влошило застрашително. Канцлерът Лоншан беше тиранин. Обяви, че има разрешение от краля да постъпва така, както прецени, че е добре за благото на Англия. „Благото на Англия“ обаче се оказа тясно свързано с благото на Лоншан и роднините му, които бяха заграбили замъци и земи, както им се виждаше добре, и затваряха всички несъгласни от името на краля. Братът на Ричард, Джон, използваше произтичащото от това недоволство за своя облага и ентусиазирано се бе нагърбил с ролята на защитник на потисканите. Борбата за власт се бе развихрила с пълна сила и Роджър съвсем не се радваше, че се е оказал в центъра й. Макар и не съдия като Уилям Маршал или Джефри Фицпитър, той беше затънал до уши в управленски дела и бе принуден да прекарва голяма част от времето си в компанията на човек, когото ненавиждаше от все сърце, в ситуация, която ставаше опасна.

— Е, добре — каза той, докато вървеше към вратата, — сега вълкът е изправен пред овчаря и кучетата му, не е ли така?

Анкетил не изглеждаше убеден.

— Не бих нарекъл лорд Джон овчар.

— И аз не бих. Говорех за епископа на Руан и другите съдии, които поне наистина мислят за доброто на страната. Джон е просто още един вълк, който си търси месо.

— Търси си кралство — уточни Анкетил.

Роджър красноречиво вдигна вежда. Джон се стремеше да си извоюва възможно най-благоприятна позиция да сграбчи короната, ако Ричард не се върнеше от похода си. Другият претендент беше Артър, племенникът на Ричард, роден седем месеца след смъртта на баща си по време на един турнир в Париж. Вече се бяха развихрили няколко схватки. Роджър бе отчасти отговорен за сключването на примирие между Лоншан и Джон по време на последните по-сериозни военни действия, но краят на примирието беше неизбежен. Лоншан беше паднал в собствената си клопка, когато арестува Джефри, архиепископа на Йорк, и си позволи да се отнася зле с него. Джефри беше един от незаконните синове на Хенри. С подкрепата на голяма част от бароните Джон реагира енергично на новината за подобно отношение към неговия полубрат. Сега двете враждуващи страни трябваше да се срещнат на моста на река Лодън по пладне и да обсъдят различията си, а подобни дискусии невинаги бяха вербални. Като предпазлив човек Роджър щеше да отиде с бронята си.

Дворът на замъка гъмжеше от оръженосци, рицари, сержанти и войници. Хамелин де Уорън, граф на Съри, вече бе яхнал жребеца си. Един рицар повдигаше епископа на Лондон на бялото му муле, а Уилям де Браоз, лорд на Брамбър, стоеше до пънчето за качване и очакваше да доведат коня му. Конят на Лоншан, който се набиваше на очи с пищния си избродиран със злато чул, беше вързан за една халка в стената. Роджър погледна още по-нататък и видя собствените си хора, застанали близо до поилката. Алард, конярят му, държеше Васал в готовност. Жребецът беше нервен, риеше с копита земята и мяташе опашка. „Навярно усеща цялото това насъбрано напрежение“ — помисли си мрачно Роджър, приближи се до коня и взе поводите. Единствените други случаи, при които Васал се държеше така, бяха, когато наблизо имаше кобили. Може би просто реагираше на близостта на Лоншан.

Де Браоз се приближи. Походката му беше солидна и войнствена като характера му.

— Как само ни кара да го чакаме тоя Лоншан — изръмжа той. — Да си помисли човек, че той е кралят.

Роджър пъхна крак в стремето.

— Докато не получим вест за противното, той представлява краля — заяви Бигъд. — Но грешите. Повечето хора могат да различат краля от епископа на Илай.

Де Браоз изпухтя в невесел смях.

— Освен самия епископ на Илай.

И посочи към кожената торба с шлема, увиснала от седлото на Роджър.

— Подготвен сте за трудности, милорд.

— Винаги е добре човек да е подготвен — отговори Роджър. — А демонстрацията на сила често е по-полезна от самата сила.

Де Браоз го изгледа замислено.

— Да, ако човек е готов да последва демонстрацията с истинска проява.

Роджър отвърна на погледа му.

— Никой не бива да се съмнява в това, но този, който не бърза да извади меча си, е по-разумен от този, който го вади при всеки повод.

— Мъдри думи, милорд, но пък и аз не съм очаквал друго от вас — каза Де Браоз с провокативен тон. Той беше пограничен барон с репутация на избухлив човек и ръка, винаги готова да посегне към меча.

Роджър не трепна. Репутацията като боен командир, която си бе изградил при Форнъм и по-късно, му беше от полза пред мъже като барона. Те знаеха, че той може да се бие, ако се наложи, и може би се бояха от него още повече поради факта, че познаваше тънкостите на закона също толкова добре, колкото и тези на меча.

— А! — погледна нагоре Де Браоз. — Епископът е решил да ни удостои с присъствието си.

Ричард се обърна, погледна към мъжа, който влизаше в двора, и потисна потръпването си. Робата на Лоншан искреше от бродерия, а той самият беше обкръжен от свита от рицари и духовници, чийто брой и демонстративно бляскаво облекло целяха да подчертаят важността му. Епископският му жезъл блестеше, покрит със златни листа; кокалчетата на пръстите му едва се виждаха от пръстените, а обувките му бяха избродирани със спирали от пурпурна коприна. Роджър си помисли, че това е все едно човек да се загледа в красива черупка, а после да се отврати от хлъзгавото създание вътре.

Лоншан огледа чакащите мъже на конете им и се поколеба. Тъмните му очи се спряха на Роджър и Де Браоз, които се поклониха дълбоко.

— Страх го е — измърмори Де Браоз с крайчеца на устата си. — Личи по лицето му. Тази история с архиепископа на Йорк ще бъде краят му.

В гласа му имаше наслада.

Роджър не каза нищо. Задачата, която очакваше Лоншан тази сутрин, беше наистина трудна и той изглеждаше блед като стара покривка. Но пък това, което му предстоеше, бе крайно неприятно. Не беше в природата му да се извинява и арогантността открай време му пречеше в областта на дипломацията, когато камшикът беше в негови ръце. Роджър взе поводите и пришпори коня си към епископа.

— Милорд, ако сте готов, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем до мястото на срещата до пладне — каза той.

Лоншан го изгледа гневно изпод тежките си черни вежди.

— Фактите са ми добре известни, милорд Бигъд. Няма нужда да ми ги напомняте, сякаш съм провинило се дете. Щом толкова искат тази среща, да почакат. Аз държа печата на краля и няма да се покорявам на предатели, които се противопоставят на волята на нашия суверен. Разбирате ли ме?

Роджър настръхна.

— Напълно, милорд — отговори с ледена учтивост и обърна коня си, за да направи жест на хората си да се строят в колона.

Групата се отправи към моста на Лодън. Лоншан яздеше в средата, защитен от ограда от копия, носени от рицарите и сержантите му, които бяха въоръжени до зъби. Епископът изпрати напред съгледвачи, които да съобщят, ако има и най-малки признаци на засада, и Роджър бе принуден да стисне зъби, за да не позволи раздразнението му да проличи. Графът на Мортен беше напълно способен да устрои засада, стига да действаше сам, но не и когато се намираше в компанията на архиепископа на Руан, архиепископа на Йорк и заместник — главните съдии, сред които бе Уилям Маршал.

Бяха изминали четири мили, когато един от съгледвачите се върна с новината, че другата група вече е пристигнала, поставила е моста под свой контрол и надвишава тяхната по численост с една четвърт. Освен това се беше събрала и тълпа лондончани, които не бяха част от официалната група, а обикновени зяпачи, дошли да видят как ще се въздаде справедливост.

Лоншан бе спрял да изслуша доклада на съгледвача; когато чу и последните думи, рязко обърна коня си.

— Крои се предателство — отсече той. — Архиепископът на Йорк и графът на Мортен са настроили хората срещу мен. Няма да продължа по-нататък.

— Милорд, трябва да се срещнем с тях — изрече умолително графът на Аръндел. — Трябва да уредим този спор, преди да се е превърнал в истинска война.

— С никого не трябва да се срещам! — сопна се Лоншан. — Дължа вярност първо на Бог, а после на крал Ричард. Не отговарям пред сбирщина предатели, решени да съборят назначения от краля главен съдия.

Роджър скръсти ръце върху главичката на ефеса на меча си и каза ледено:

— Милорд канцлер, мой дълг е да ви посъветвам да придружите членовете на тази група до срещата от името на крал Ричард, комуто твърдите, че служите.

Лоншан хвърли враждебен поглед към Роджър.

— Ще постъпя така, както смятам за най-добре, милорд Бигъд. Срещу думата ми ли заставате?

— Ако не дойдете на тази среща, по ваша отговорност ще се стигне до обсада на самия замък Уиндзор — отговори Роджър. — Съдиите и лорд Джон няма да отстъпят. Трябва да се състои среща, за да обсъдим различията си.

Видя как гърлото на Лоншан се раздвижва и по лицето му зърна бледата лъскавина на страха. Епископът приличаше на плъх, хванат в капан. Очите му се стрелкаха напред-назад и търсеха път за бягство между кучетата.

— Не се чувствам добре. — Лоншан се наведе отстрани на коня си и започна да се дави, а после повърна. — Стомахът ми, червата — изхриптя той. — Днес не мога да се срещна с тях.

Роджър не се впечатли.

— Искате да кажете, че не желаете.

— Искам да кажа, че съм болен — изправи се Лоншан и прикова Роджър с искрящ поглед. — Никой не може да ми се налага, освен Бог и моя крал. Никой от вас няма да ми казва какво да правя, никой!

Махна с ръка към всички наоколо. Устните му се бяха отдръпнали назад в озъбена гримаса.

— Всички вие веднага ще тръгнете заедно с мен обратно към Уиндзор. Заповядвам ви!

— Милорд, не мога да го сторя — заяви отсечено Роджър. — Съдиите и лорд Джон настояват за отговор. Ако тази среща не се състои, ситуацията само ще се влоши още повече. Мой дълг е да отида, независимо дали вие ще присъствате, или не.

— Противопоставяте ли ми се, милорд графе? — изсъска Лоншан.

Роджър прибягна до гласа, който му служеше добре на съдийската скамейка, и прикова канцлера с леден поглед.

— Аз не съм ваш слуга — заяви той — и все някой трябва да каже нещо, дори и само че не се чувствате добре и ще се срещнете с тях веднага щом се възстановите.

Лоншан го изгледа кръвнишки, но очевидно осъзна, че няма място за маневриране.

— Много добре — тросна се той. — Правете каквото искате, но вие ще сте отговорен за последиците. И няма да позволя да говорите вместо мен. Мой представител ще бъде Аръндел. Той поне не прибягва до двусмислени думи.

Вътрешно Роджър едва не се задави от думите на Лоншан. Гордееше се с уравновесения си прост начин на изразяване, а освен това, ако някой прибягваше до двусмислици, това беше не друг, а обвинителят му. Самоконтролът обаче го накара да замълчи. „Поне — каза си — ще се освободя от противното присъствие на Лоншан.“ Изражението на Аръндел бе сковано като плат на гергефа, но Роджър подозираше, че и той ще се радва да се отърве от канцлера.

Най-накрая Лоншан обърна коня си обратно към Уиндзор, ескортиран от Де Браоз, Де Уорън и силен фламандски контингент, а Роджър, Аръндел и епископът на Лондон продължиха към мястото на срещата.

На другата страна на моста ги очакваха множество палатки и шатри; когато влезе в лагера, Роджър видя свещеническите знамена на епископите на Линкълн, Уинчестър, Бат и Ковънтри, както и гербовете на Маршал, Солсбъри и различните заместник — главни съдии.

Аръндел се намръщи.

— Как не ми е по сърце да го правя — обади се той.

Роджър кимна.

— Но сме натоварени с тази задача. Мислете за нея като за свой дълг — нищо повече и нищо по-малко. И не се оставяйте да ви въвлекат в спор. Ние служим на Ричард, не на Лоншан… и не на Джон, колкото и да пресолява манджата.

 

 

Роджър свали шапката си и с тежка въздишка седна на леглото си в една от стаите за гости в абатството Рийдинг. От дюшека се надигна аромат на прясно сено. Най-отдолу имаше овча кожа, застлана с хубави ленени чаршафи и карирано вълнено одеяло. Стаята се осветяваше от няколко керамични висящи лампи и Роджър се зарадва на този удобен уют. След няколко наситени с напрежение дискусии той бе предпочел да остане със съдиите, вместо да се върне да нощува в Уиндзор. Бяха уредили втора среща за следващия ден, по-близо до Уиндзор, и Лоншан или щеше да излезе и да отговори на обвиненията срещу него, или наистина щеше да се стигне до открита война.

Роджър прокара ръце през косата си. Аръндел бе направил всичко по силите си, но не съществуваха убедителни отговори на обвиненията за прилагане на насилие към архиепископа на Йорк, полубрата на самия крал, и възпрепятстване на работата на съдиите. Уолтър де Кутанс, архиепископ на Руан, бе нанесъл смъртоносния удар: показа писмо от краля, с което Ричард го упълномощаваше да свали Лоншан от поста му и сам да заеме мястото на главен съдия, в случай че Лоншан не успее да управлява в съгласие със съветниците си.

Роджър вдигна глава, когато под арката на вратата се провря Уилям Маршал. По-рано двамата бяха седели един до друг на съвещателната маса в шатрата на Кутанс край моста на Лодън, опитвайки се да запазят равновесие по хлъзгавото нанадолнище, което водеше право към хаоса.

— Лоншан няма да отстъпи, нали? — попита Уилям без предисловие и влезе по-навътре в стаята. За човек с неговата височина и широчина движенията му бяха много грациозни.

— Съмнявам се — отговори навъсено Роджър. — Той наистина е убеден, че изпълнява волята на краля и всеки, който мисли другояче, само иска да спъва работата му.

— Писмото на Де Кутанс трябва да го постави на мястото му.

Роджър разпери ръце с дланите нагоре.

— Той ще каже, че Ричард е получил злонамерени съвети и че самият той има на сърце само доброто на краля.

— Какво сърце? — попита Уилям с поглед, по-красноречив от всякакви думи. — Познавам добре Ричард. Той не е нито наивен, нито доверчив, но като всички нас, си има своите слабости и Лоншан е една от тях.

— Канцлерът умее да съставя схеми и планове как да измъква пари от хората — отговори Роджър. — Обещава на краля богатство и власт, но това е само илюзия, също като номерата, които правя пред сина си — правя така, че пенито ту се появява, ту изчезва между пръстите ми. На Ричард му трябват пари, затова Лоншан му пълни главата с видения за пълни съкровищници и обещания, че ще ги превърне в действителност. Ако Лоншан не беше допуснал това, че разполага с кралския печат, да му замае главата, можеше още да заема поста си. Подозирам, че кралят е написал писмото до Де Кутанс с огромна неохота.

Уилям се замисли и кимна.

— Може би сте прав, но сега трябва да решим какво да правим.

Роджър въздъхна.

— Трудно е, нали? Дори да разполагате с писмо от краля, което ви дава право да свалите епископа на Илай от власт, трябва да го направите открито и по такъв начин, че някои други хора да не го сметнат за разрешение да заграбят властта за собствените си цели.

Нямаше нужда да споменава името на граф Джон.

Уилям му се усмихна мрачно.

— Трудно е, наистина, но се надявам, че ако и от двете страни има хора, които държат на равновесието, можем да накараме кораба да остане стабилен на котвата си.

Роджър вдигна вежда със съмнение и отиде до гарафата, оставена на един сандък.

— Вино?

— Защо не?

Уилям разгъна столчето до леглото, пъхна кукичките в примките и седна на него.

— Виждам, че имате нов шлем — кимна той към придобивката на Роджър, която блестеше близо до гарафата.

Роджър му подаде пълната чаша.

— Надявам се да не го нося често. Предпочитам да украсява спалнята ми, а не бойното поле.

На лицето на Уилям грейна широка усмивка.

— Боя се да го призная, но истината е, че последния път, когато оставих шлема си в стаята, наследникът ми реши да го използва за нощно гърне.

В последно време нямаха много поводи за веселие и думите на Уилям разведриха атмосферата.

— Предполагам, че е по-добре така, отколкото да го използва във война — подсмихна се Роджър. — Как е почитаемата ви съпруга?

— Добре е, но няма търпение да се свърши. Детето трябва да се роди всеки момент. — За миг на лицето му се появи изражение на раздразнение. — Ако не беше Лоншан, сега щях да съм с нея в Кавършам. А вашето семейство, милорд?

Роджър обърна чашата в ръката си.

— Добре са, доколкото мога да съдя от срещите си с тях. Най-големият ми син е почти на девет. — Намръщи се и си помисли, че ако добави само половината от това време, Хю ще е почти мъж. Времето летеше тревожно бързо.

— А Фрамлингам? — попита Уилям. — Как вървят нещата там?

Роджър се усмихна иронично шеговито.

— В сградата ще трябва още доста труд. Айда е по-близо до строителните работи от мен и се оплаква от праха и шума, но всичко ще си струва, когато свършат. От всяка кула ще може да се стреля, за да прикрива съседната, и ще може да се изолира, така че ако падне едната, другите да останат невредими — и, разбира се, разположението им ще е такова, че от тях да може да бъдат избити всички в двора, ако се наложи.

В очите на Уилям светна ентусиазирано пламъче и разговорът се насочи към военни въпроси. Той разказа за замъците, които бе видял в Светите земи и че бил наел зидари, за да построят две нови кръгли кули в Стригил, както и че поръчал нови врати за главната порта. След като изчерпаха докрай темата, двамата продължиха да пият мълчаливо, а после маршалът се върна към настоящия проблем.

— И вие, и аз знаем, че канцлерът ще падне, но както казвате, трябва да се запази равновесието. Дори ако ограничим властта на Лоншан, той пак ще разполага със замъците, които му даде кралят преди заминаването си, а те са стратегически. — Замълча, а после ги изброи бавно: — Дувър, Кеймбридж и Хиърфорд. Във всички тях ще трябва да сложим кастелани^[24], които да са безпристрастни и неподкупни. — Погледна към Роджър. — Бихте ли приели да станете един от тези кастелани или поне да отговаряте за надзора на някой от замъците? Вярно, че служихте на лорд канцлера против волята си, но бяхте справедлив и имате слава на уравновесен човек.

Роджър почувства тръпка на въодушевление, ала се престори на равнодушен.

— Това ваша лична мисъл ли е, или стигнахте до нея, след като сте се посъветвали с другите?

— След като се посъветвах с тях, естествено. Архиепископът на Руан смята, че ще сте идеален за поста и всички са съгласни. Обсъдихме Хиърфорд, ако сте съгласен да се наемете с администрацията му.

Роджър стисна горната си устна с два пръста. Не бързаше да отговори. Маршалът му беше близък приятел и двамата имаха много общи неща. В миналото Роджър бе принуден да работи усилено, за да се издигне в двора след предателството на баща си. Уилям също се бе изкачил по стълбицата на късмета чрез служба при краля и бе стигнал там, където се намираше сега, единствено благодарение на собствените си усилия. Въпреки това обаче Роджър трябваше да вземе предвид и политическите обстоятелства. Двамата с Маршал може и да бяха свързани с приятелство и общи интереси, но не биваше да забравя привързаността на Ричард към Лоншан. Дори да е бил принуден да напише писмо, с което лишаваше канцлера си от власт и издигаше на негово място архиепископа на Руан, това не означаваше, че с Лоншан е свършено завинаги.

— Готов съм — каза той, — ала само в рамките на закона. Ако Лоншан не се съобрази с условията на писмото, на драго сърце ще се нагърбя с този дълг, но в името на крал Ричард.

— Естествено — съгласи се Уилям. Тонът му беше сериозен, но доволен. — Това ще е голямо облекчение за нас — да знаем, че заемате такава позиция.

Той остави чашата си и стана.

— Не бих ви помолил да направите какъвто и да било компромис с честта си, но ако сте готов да ни помогнете, пътят пред нас ще стане по-гладък, а Бог вижда, че имаме нужда от това.

Пожела „лека нощ“ на Роджър и се запъти към собственото си легло. Роджър си наля половин чаша вино, облегна се на възглавниците и се замисли за събитията и думите от изминалия ден. Погледна към новия си шлем и се усмихна, защото си спомни думите на Маршал за нощното гърне. После обаче устните му се опънаха, а очите му станаха сериозни — мислеше си за предложението за Хиърфорд. Наистина говореше сериозно. Смяташе да държи крепостта единствено за Ричард и да не се оставя да го притискат нито от едната, нито от другата страна — а натиск със сигурност щеше да има, и любезен, и не толкова любезен. Роджър обаче бе свикнал да не се поддава. Отдавна бе започнал да трупа опит — и за какво друго, ако не за това? Ако приемеше Хиърфорд, това щеше да му донесе предимства — и като престиж, и като приходи. Щеше да му донесе също така и отговорност, както и нови предизвикателства, които да разширят кръгозора му.

Докато се приготвяше за сън, в мислите му неканен се появи образът на децата му. Хю по време на урок, как пишеше изящни главни букви с перото си, Мари с косата си с цвят на кайсия и с гердан от сини стъклени зърна, Маргьорит със завързано под брадичката боне. Но най-малките, Уилям и Ралф, бяха безлики бебета в образа пред очите му. Ако го сложеха в стая, пълна с бебета, и го помолеха да ги посочи, той нямаше да ги познае. Успехът му си имаше цена. Всичко си имаше цена. Никой път не беше без такса за преминаване.

Мехурът му го събуди посред нощ и Роджър сънено запали свещта и измъкна нощното гърне. Отново беше ожаднял, но двамата с Маршал бяха изпразнили каната с вино. Бигъд си метна наметалото и сбута слугата си Годфри, за да му донесе разредено вино. Младият мъж замаяно отвори вратата и се озова лице в лице със стреснатия Уилям де Браоз, който тъкмо минаваше покрай стаята.

Застанал зад прислужника си, Роджър впери поглед в него. Господарят на Брамбър му отвърна със същото, а после устните му се разтвориха в саркастична усмивка.

— Добра среща, милорд граф — каза той и се изпъна, така че стойката му стана внушителна и властна.

Роджър обаче отказваше да бъде сплашен. Волът беше по-голям от орача, но знаеше кой държи камшика.

— Не съм сигурен, че е добра — отговори той. — Какво правите тук, когато би трябвало да сте в Уиндзор с канцлера?

Де Браоз прокара език по предните си зъби със затворени устни.

— Тук съм по негова заповед.

По гърба на Роджър плъзна студена тръпка.

— Какво крои сега?

Де Браоз го изгледа с продължителен преценяващ поглед.

— Съобщението ми е предназначено единствено за графа на Мортен.

— Посред нощ ли?

Де Браоз отново се усмихна.

— Нали познавате Джон. Такива неща му доставят удоволствие и го правят хрисим. Ако преговорите доведат до нещо, скоро ще разберете. Пожелавам ви приятна вечер.

Поклони се и продължи по пътя си.

Зад него Роджър се намръщи. Защо Де Браоз носеше съобщения от Лоншан до Джон посред нощ? Какво си шепнеха в мрака — думи, които не биваше да видят светлината на деня?

— Когато донесеш виното — обърна се той към Годфри, — иди и събуди архиепископа на Руан и съдиите и им кажи, че искам да се срещна с тях. Кажи им, че искам да обсъдим нещо важно.

 

 

Джон влезе в стаята на Уолтър де Кутанс, архиепископ на Руан и главен съдия. Роджър, който съобщаваше на донякъде сънената си аудитория от духовници и благородници новината за тайното посещение на Де Браоз, погледна към него и незабавно се почувства неловко. Графът на Мортен приличаше на добре нахранена котка и Роджър почти можеше да си го представи как доволно чисти с лапа сметаната от мустаците си.

— Какво означава всичко това, благородни господа? — измърка Джон. — Заговор?

Блесналите му очи се спряха развеселено на Роджър.

— Вие ми кажете, сир — отговори Уолтър де Кутанс и избута нагоре хлабавите ръкави на робата си. — Разбрах, че тази вечер ви е посетил милорд Де Браоз.

Все така усмихнат, Джон се приближи към масата, около която се бяха събрали мъжете.

— Така е — потвърди той. — Посещението беше тайно и от лично естество… Както графът на Норфолк несъмнено ви е казал — завърши той и се подсмихна победоносно на Роджър.

— Къде е сега Де Браоз? — попита Хю Нонант, епископ на Ковънтри.

— На път към Уиндзор с отговора ми — отговори любезно Джон. — Нямаше смисъл да остава.

— Бихте ли ни осветлили от какъв характер е било това посещение? — протегна подканящо ръка Кутанс.

— Но разбира се — съгласи се Джон, облегна се на масата и се взря в събралите се. Приковаваше всеки един със суров поглед, преди да премине към следващия. — Канцлерът Лоншан се чудеше дали няма да се заинтересувам да се обединя с него и да пристъпим към действия срещу съдиите и съюзниците им. Беше готов да ми предложи като гаранция замъка Хиърфорд, петстотин марки и една позлатена ракла.

Последва стъписано мълчание. При споменаването на Хиърфорд Роджър се изчерви и избягна да срещне погледа на маршала и Де Кутанс. Това наистина бяха мътни води и той се чувстваше омърсен от това, че е нагазил в тях.

— Разбира се — продължи нехайно Джон, — бях принуден да откажа. Може да съм амбициозен, но не съм глупак. Покажете ми поне един човек, който доброволно би пожелал да се сдуши с епископа на Илай… Някой друг, освен отсъстващия ми брат. Позорно е, че канцлерът се опитва да изкриви справедливостта по подобен начин.

Роджър вдигна вежда, напълно наясно, че Джон изобщо не го смята за позорно. Просто имаше достатъчно здрав разум да осъзнае, че на всеки, замесен точно в този заговор, ще му припари повече, отколкото ако извади с гола ръка желязна пръчка от въглените на ковашко огнище. Като се правеше на по-морален обаче, Джон бе придобил предимство пред съперника си. Случилото се показваше, че Лоншан е отчаян.

— Така е, милорд — отвърна Де Кутанс без запъване, — и вие сте проявили голяма мъдрост, като сте устояли на подкупите на канцлера. Бъдете уверен, че ще обсъдим този въпрос утре сутринта по време на срещата ни.

Джон наклони глава.

— Сигурен съм — каза той. — И, разбира се, няма да забравите, че досега можех да съм на половината път до Уиндзор заедно с войниците си.

Де Кутанс му се усмихна благо.

— Но вие го казахте сам, милорд: не сте глупак.

 

 

На сутринта групата от Рийдинг се отправи към уговореното място за втората среща близо до Уиндзор, а колите с багажа им се насочиха към Стейнс, където смятаха да пренощуват.

Джон подкара коня си близо до Роджър.

— Милорд Бигъд, не сме разговаряли насаме за подкупа, който ми предложи Лоншан снощи.

Роджър бе нахлупил ниско шапката си, за да не може да изхвърчи нанякъде на брулещия есенен вятър. Сега се зарадва на прикритието, което му предлагаше.

— Защо да разговаряме насаме, милорд? Нека волята на съдиите бъде воля на всички.

Джон оголи зъби във вълча усмивка.

— Не знам за вас, но аз никога не се обиждам, когато ми правят предложения, дори тогава, когато, за жалост, не мога да ги приема. Канцлерът навярно е отчаян, не мислите ли?

— Канцлерът допусна някои грешки в преценката си — каза Роджър. — И престъпи закона. — Погледна право напред между изправените уши на жребеца си. — Но да, за да предложи пари на човек, над когото бе решен да се наложи, навярно наистина се чувства притиснат до стената.

Усмивката на Джон се разшири.

— Казват, че всеки човек си има цена, милорд. Питам се каква ли е вашата.

Роджър чу закачливата нотка в гласа му, но зад нея имаше размисъл и искрено, безмилостно любопитство.

— Милорд, подозирам, че разберете ли я, и вие, и канцлерът ще се разорите.

Предпочете да не мисли за замъка Хиърфорд.

Джон се подсмихна мрачно.

— Така ли? Е, може би цената, която платихте на брат ми, вече ви е разорила — и все още може да ви съсипе от умора.

— Тогава нека грохнем заедно — отвърна остро Роджър, а после рязко дръпна поводите, защото по пътя срещу тях препускаше съгледвач на облян в пот жребец.

— А! — измърмори Джон с глас като коприна. — Подозирам, че носи новини за нашия прославен канцлер. Червата му очевидно продължават да му създават проблеми при мисълта да се срещне с тези, които е оскърбил.

Съгледвачът се поклони на групата и оповести, че канцлерът Лоншан наистина се е отправил към мястото на срещата, „но после ненадейно обърна коня, сякаш го гонеше самият дявол, и сега язди по същия път като каруците с багаж със скорост, от която конят му ще окуцее от умора“.

Мъжете се загледаха удивено един в друг. Неколцина измърмориха, че Лоншан си е загубил ума.

— Защо ще гони каруците ни? — попита Джон и в гласа му прозвуча нотка на засилващо се неверие. — Знам, че е алчен, но все пак не може да смята да заграби тенджерите, тиганите и завивките ни?

— Може би е взел каруците за нас и мисли, че сме се отправили да поставим Лондон под своя власт — предположи Роджър, защото това му се струваше единственото логично обяснение за такова безумно поведение. Който контролираше Лондон, контролираше най-важния град в Англия.

— Какво ще правим сега? — попита недоволно Реджиналд, епископ на Бат. — Пак ли ще се връщаме в Рийдинг? Кълна се, че с цялото това препускане напред-назад започва да ми прилошава.

Хю Нонант, епископ на Ковънтри, го удостои със саркастична усмивка.

— С цялото ми уважение, милорд, мисля, че няма смисъл да се връщаме в Рийдинг. Смятам, че трябва да последваме примера на канцлера и да отидем в Лондон да си купим зимни дрехи.

Думите му предизвикаха смях у тези, които се намираха достатъчно близо да го чуят.

— И тогава — продължи Нонант — може дори да настигнем канцлера и да проведем тази дискусия, която той като че ли много държи да избегне.

— Той ни взема за глупаци — обади се Джон. В гласа му звучеше точно подходящата нотка на обида. — И ни оставя да стърчим тук, докато убеждава лондончаните да затворят портите под носа ни.

— Някога опитвали ли сте се да убедите лондончанин да направи нещо? — попита Роджър. — Ще ви е по-лесно да оседлаете див глиган. Лондончаните ще направят това, което сметнат, че е най-добре за тях.

— Тогава наш дълг е да направим така, че това, което сметнат най-добре за тях, да е същото, което и ние смятаме за най-добре — отговори Джон със саркастична усмивка и обърна коня си към града.

Глава 29

Фрайди стрийт, Лондон, октомври 1191

Айда гледаше как Хю и още няколко деца ритат един надут свински мехур из двора на къщата на Фрайди стрийт. Въодушевените им викове кънтяха във въздуха. Почти деветгодишен, Хю беше гъвкав и строен, с рошави златни къдрици и очи с наситеносиния оттенък на лятно море. Чертите му все още се отличаваха с детинска мекота, но той се бе устремил към независимост с бързина, която я плашеше. Знаеше, че не бива да се вкопчва в него, и много се гордееше, докато го наблюдаваше как бяга и хваща, крещи и хвърля, изпълнен с уверена радост. Все пак изпитваше болка заради всички дребни неща, с които трябваше да се раздели, когато го пуснеше да тръгне сам, и всяка тънка като косъм нишка, която се разсичаше по пътя, беше поредната нишка към скъсване на връвта.

Роджър бе зает с управленски дела и макар че живееха под един покрив, Айда почти не го виждаше, а когато го видеше, той беше далечен и угрижен. В града кипеше смут още откакто канцлерът пристигна в шеметен галоп и се затвори в Тауър, следван по петите от съдиите. Някои от гражданите искаха канцлерът да продължи да управлява, но други предпочетоха да подкрепят Джон. След няколко дни усилени преговори и изпускане на нерви Лоншан най-накрая се съгласи да се предаде на съдиите, но не и на Джон. Точно с това се занимаваше днес Роджър — надзираваше предаването на ключовете от Тауър на Де Кутанс.

Едно от другите момчета се опита да отнеме свинския мехур от Хю, но синът й го хвърли силно и високо и той падна в улука на птичарника. Хю се втурна да вземе пръта за почистване, за да го събори долу.

— Аз, аз! — провикна се Мари. Плитката й с цвят на кайсия се извиваше като змия. — Дай на мен, Хю!

Засмян, той й подаде пръта и я вдигна на ръце. Айда изпита прилив на топлина и любов към сина си. Не бяха много момчетата на тази възраст, които биха угодили на малката си сестричка — или поне не докато играеха с други момчета, — но Хю нямаше такива колебания. Чувстваше се съвсем уютно в кожата си и се разбираше със света като цяло.

Айда чу до вратата на двора гласове, а после и тропот на копита. Роджър се завръщаше от задачата си. Тя забърза да го поздрави и забеляза, че шапката му е нахлупена ниско над очите — недобър знак. Докато слизаше от коня, Мари успя да извади свинския мехур от улука със замах, който го запрати във въздуха. Мехурът удари Роджър отстрани по главата, събори шапката му и счупи пауновото перо в лентата.

Настъпи мигновена тишина.

— Извинявай, татко — промълви Мари и прехапа устна.

Роджър се наведе, взе шапката си и за миг я огледа изпитателно. Един мускул на челюстта му потръпна. Той прокара периферията между пръстите си и огледа счупеното перо.

— Няма значение — каза с тих напрегнат глас и влезе в къщата.

Айда целуна Мари, за да я успокои, направи знак на децата да продължат играта си и забърза след съпруга си.

Той стоеше до камината в главната стая и бе оставил шапката на една маса. Пламъците пърлеха счупеното перо.

— Лоши новини ли?

— Зависи какво разбираш под „лоши“ — отговори той, докато наблюдаваше как гори перото. — Лоншан предаде ключовете от Тауър на съдиите, така че с този въпрос е приключено. Засега аз ще поема отговорността за замъка Хиърфорд — което напълно ме устройва, — а Лоншан ще бъде прогонен от Англия веднага щом ни предаде замъците си.

Айда знаеше и очакваше и едното, и другото. Всъщност тихомълком бе започнала да опакова багажа им, сигурна, че им предстои преместване.

— Тогава защо изглеждаш толкова обезсърчен?

Роджър въздъхна тежко и сложи ръка на кръста й.

— Омръзна ми да газя в тресавището. Лоншан не се предаде с достойнство и продължи да ни заплашва дори докато слагаше ключовете в ръцете на Де Кутанс. Може и да сме го лишили от властта му и да отнемем замъците му веднага щом успеем да го уредим, но това не означава, че с него е свършено. Съвсем не. Каквото и да е причинил на останалите, верността му към краля е безгранична, а Ричард цени това качество у хората повече от почти всичко друго. — Потърка лицето си със свободната си ръка. — Днешният ден ще има отражение и за едната, и за другата страна. Джон видя разгрома на най-големия си съперник и се перчи като петел на бунище. Аз съм уловен в средата… а това означава още в тресавището.

Отвън се разнесоха звуците на възобновената игра на топка и заповедните крясъци на Мари:

— Аз, аз!

Роджър продължи:

— Ричард си имаше причина да ме направи граф. Не беше нито от любов, нито за да довърши нещо вече започнато и да поправи старите злини. Каквото и да правят останалите, аз трябва да вървя по права линия. Това е моята роля във всичко, което се случва.

Гърлото на Айда се сви от гордост със съпруга й, но изпитваше също така и страх, и негодувание. Толкова малко време можеха да прекарват заедно и винаги имаше толкова много работа.

— Иска ми се и всички други да постъпват така — каза тя.

— Дано, но не ми се вярва — въздъхна тежко Роджър. — Сега мой дълг е да препусна към Хиърфорд и да го поставя под наш контрол по заповед на съдиите, макар че официално ще го държа като пълномощник на Лоншан.

— Вече започнах да прибирам багажа — рече Айда. — Кога тръгваме?

— Ами не че всички подозират Лоншан, но казах, че ще потегля веднага щом се нахраня. До Хиърфорд са четири дни езда — три, ако пришпорим конете, ала това, разбира се, е, ако няма каруци. Те ще трябва да тръгнат отделно. Искам ти и децата да отидете във Фрамлингам, а аз ще дойда, когато успея.

Сърцето й се сви.

— Не в Хиърфорд?

Роджър поклати глава.

— Не знам какво ще заваря, когато стигна там. Ако кастеланът на Лоншан откаже да отвори портите или да ми предаде ключовете, ще трябва да го обсадя. Не искам да сте там. Във Фрамлингам и ти, и децата ще сте далеч от всякакви беди и на сигурно място.

Айда усети прилив на разочарование при мисълта, че пак ще се разделят. Зидарите и дърводелците щяха да са заети с новите кули и жилищни сгради. Никъде нямаше да има спокойствие — щяха да кънтят чукове и длета, да се чува дрънчене, да се вдигат прах и шум. И докато Роджър щеше да бъде пощаден от тревоги за нея и децата, тя щеше да продължи да се тревожи за него, при това отдалеч.

Лицето й навярно бе издало част от мислите й, защото той обхвана бузата й с длан и бързо я целуна.

— Няма да се бавя, обещавам. При първа възможност ще назнача някой благонадежден пълномощник, но първо трябва лично да видя какво е положението.

Айда успя да кимне, че разбира, но се почувства ограбена. „Поне ще имам време да купя достатъчно платове и конци, преди да тръгна за Норфолк — помисли си тя, — и докато съм там, мога да продължа да преобзавеждам залата и спалнята по свой вкус.“ Това обаче бе нищожна компенсация, когато единствените, които щяха да видят резултата, бяха тя и децата. Знаеше, че Роджър е прав за Хиърфорд, затова решително се помъчи да се отърси от самосъжалението, но вкусът на разочарованието си остана.

Глава 30

Ипсуич, март 1193

Роджър стоеше заедно с Александър, отговорника на кея, и наблюдаваше как моряците свалят мачтата на кораба, завързан на пристана. Приливът беше дошъл и мръсната вода на устието се блъскаше в стълбовете на пристанището. Във вятъра пръскаха капки дъжд, а влажният въздух носеше мириса на море. Беше почти залез, но хоризонтът на запад бе обагрен единствено в наситено синьо-сиво. В ръката си Роджър държеше омачкано парче пергамент, а на средния му пръст, на сигурно място, блестеше тежкият златен пръстен, който бе пристигнал заедно с писмото.

— Доведете го — каза Бигъд.

Александър се обърна и щракна с пръсти на един сержант, който забърза да изпълни заповедта му.

Роджър прихвана горната част на носа си с два пръста и потисна въздишката си. Беше пристигнал от Хиърфорд късно следобед и се чувстваше много уморен. Новината на Александър го бе довела право на кея. Хълбоците му все още бяха схванати от седлото, а панталонът му миришеше на кон, язден с всички сили. Нямаше нито миг спокойствие, нито миг почивка. Ако се съдеше по информацията от писмото, страната се намираше на ръба на хаоса.

При завръщането си от Светите земи Ричард решил да поеме по сушата и бил заловен в Австрия от нейния херцог, с когото се карал по време на похода. Херцог Леополд го предал на германския император Хайнрих, който също имал политически причини да го задържи като пленник. Сега, когато брат му бе затворник, Джон се опитвал да стане крал, а съдиите, кралица Елинор и хората, останали верни на Ричард, се мъчели да му попречат. Роджър погледна към пръстена, инкрустиран с два рубина и един сапфир, който бе видял на ръката на графа на Мортен по време на коронацията на Ричард. Каква ирония — сега използваха същия този пръстен, за да свалят Ричард. Джон много би оценил тази шега.

Сержантът се върна, придружен от двама мъже, повлекли пребит и окървавен трети. Ръцете му бяха вързани пред тялото със здрави моряшки възли.

— Капитанът казва, че се качил в Сен Омер и си платил за пътя — съобщи Александър. — Докато спял, претърсил багажа му, намерил писмото и пръстена и си помислил, че трябва да ги видите.

— Добра работа — подаде Роджър на Александър кесия със сребро. — Погрижи се капитанът да бъде възнаграден за усърдието си.

— Да, милорд.

Роджър се съсредоточи върху пленника. Лявото му око беше закрито от лилава подутина, а долната му устна бе зрелищно разцепена.

— Нищо не знам! — изпревари той Роджър със силен фламандски акцент.

— Тогава обясни откъде си получил тези неща? — вдигна Роджър писмото и протегна ръка, за да покаже пръстена.

Човекът поклати глава.

— Вярно е, че работя като куриер за графа на Мортен, но не знам какво пренасям. Казаха ми да ги занеса колкото може по-бързо в Уиндзор и че там ще ми дадат нови заповеди…

— Значи си очаквал да пътуваш още?

Мъжът преглътна и кимна.

— Но не ми казаха къде.

— Изглежда, много неща не са ти казали — отсече студено Роджър.

Питаше се каква ли част от страха и невежеството на куриера е само за прикритие. Винаги можеха да го окачат на бесилото, за да разберат, или да го натикат във водите на пристанището и да го оставят да си помисли, докато наближава времето за следващия прилив. Но пък писмото и пръстенът бяха достатъчно доказателство, че Джон заповядва на кастеланите си да пълнят крепостите си с мъже и припаси и им съобщава, че събира армия от наемници отвъд Северно море в Уисънт, готова да нахлуе в Англия. Ако самият Роджър бе замислил подобен заговор, би ли казал подобни неща на куриер? Размишляваше, приковал мъжа с каменен поглед, и умът му претегляше последствията от току-що прочетеното. Не на последно място го безпокоеше, че неколцина от разколниците, споменати в писмото, са родственици на мъже, които самият той считаше за съюзници.

Щом имаше един пратеник, значи трябваше да има и други. Джон не би поверил подобно писмо само на един — ами ако го заловяха? Кралицата и съдиите трябваше да узнаят незабавно, за да могат да организират охраната на брега и да се разправят с кастеланите на Джон. Можеха да овладеят ситуацията, но трябваше да действат бързо.

— Отведете го и засега го приберете в затвора — нареди Роджър. — Може да се наложи да му задам още въпроси.

Обърна се към къщата си, докато последните слънчеви лъчи изчезваха, и нареди на шамбелана си да доведе писаря му и двама от собствените му куриери.

 

 

Айда огледа спалнята. Прилошаваше й от притеснение, но се успокои, че всичко е готово. Пред огнището бе поставена вана с димяща вода и фин бял сапун наблизо. Айда бе извадила чисти дрехи за Роджър, включително туника, върху която беше работила няколко седмици. Нова бродерия със сцена от пикник освежаваше стената зад леглото и Айда бе наела художник, за да изрисува над него подобен фриз. Стаята беше изпълнена със светлина и въздух, но имаше и цвят и пищност, които създаваха дух на спокойствие, а не на студенина. Ведро пращящият огън осигуряваше усещане за интимност, както и кошничката за шиене на Айда и игралната дъска, поставена на маса близо до един свещник, за да може всеки, решил да играе, да вижда добре. Айда остана удовлетворена от усилията си. Кой не би желал да прекара известно време в тази стая? Кой би искал да я напусне заради непостоянството на открития път?

— Мамо, пристигнаха! — втурна се в спалнята Хю. Лицето му бе грейнало от въодушевление и зачервено от дългия престой на ветровитите укрепления, откъдето гледаше за свитата на баща си.

Айда пое четиригодишния Уилям и накара бавачката да доведе двегодишния Ралф. Момичетата тръгнаха пред нея, хванати за ръка, а Хю пое пред всички, като истински мъж. Извън сградата кулите продължаваха да се издигат все по-високо в защитна стена, която накрая щеше да обгърне двора от всички страни. Жилищата на зидарите се намираха във вътрешния двор — същинско селце от дървени колиби със сламени и дървени покриви. При мащаба, с който строеше Роджър, най-вероятно щеше да продължи да се издига тук години наред. Прахът влизаше навсякъде и макар че вече бе свикнала с присъствието на зидарите, Айда често копнееше да ги няма, да си почине от постоянното трополене на работата им. Децата обаче го обожаваха. Хю беше запленен и от процеса на строене, и от зидарите. Често вечер се измъкваше до колибите им и слушаше историите и песните им. Понякога Мари го придружаваше и Айда трябваше да изпрати някого да ги прибере, когато станеше късно, а тях още ги нямаше.

В двора започна да се изсипва кавалкада от рицари и оръженосци, духовници, прислужници и натоварени докрай понита. Погледът на Айда се спря на Роджър върху дорестия му кон и сърцето й подскочи. Толкова време мина, откакто се бе прибрал у дома за последен път. Покрай администрирането на Хиърфорд, държавните дела и сега битката с бунтовния по-малък брат на краля и организирането на бреговата защита тя почти не го беше виждала от миналата есен.

Роджър слезе от коня и Айда направи официален реверанс. Момчетата се поклониха, а дъщерите й последваха примера й, като се споглеждаха и се кикотеха. Също толкова официално Роджър я вдигна да се изправи и я целуна по двете бузи.

— Изглеждаш добре — каза той.

— Добре съм, милорд, и сега, когато те виждам, се чувствам още по-добре — отговори прочувствено Айда.

Принудената усмивка, която получи в отговор, не беше поздравът, на който се надяваше, и лицето й помръкна.

Роджър разроши светлата коса на Хю.

— Кълна се, че си пораснал още, момко — каза той с прекалена сърдечност.

— И аз съм пораснала — оповести Мари.

— И аз! — Маргьорит бе твърдо решена да не допуска да я забравят.

— Значи скоро всички ще станете великани — каза Роджър и вдигна очи към парапетите на бойните кули. — Вече придобиват вид — кимна той. — До средата на лятото ще са приключили с тази кула.

— Значи няма да си тук в средата на лятото? — Айда долови киселата нотка в гласа си и я намрази.

Роджър размърда рамене.

— Надявам се, че ще бъда, но всичко зависи от това какво ще се случи.

Влезе в залата и се изкачи по стъпалата към спалнята. А после се спря и впери поглед във ваната, от която се вдигаше пара, в красивия декор, в храната, и докосна лицето си с длан.

— Какво има? — попита тревожно Айда.

Той поклати глава.

— Бяхме в затруднено положение и гледката на домашните удобства ми идва почти прекалено.

Грижовните инстинкти на Айда взеха връх над разочарованието й.

— Ела, изкъпи се и хапни — подкани го тя. — Ще се почувстваш по-добре.

Посегна към колана му, разкопча го и за миг двамата останаха близо един до друг. Дишането й се ускори, а слабините й се изпълниха с топлина и станаха по-чувствителни. Мили боже, шест месеца си беше същинска суша.

Продължи да съблича съпруга си, като оглеждаше тялото му и с облекчение установи, че по него няма белези от войната. Ръцете и китките му бяха чисти, лицето също, но целият бе покрит с мръсотията от дългите дни, прекарани на седлото и постоянното носене на броня. Той влезе във ваната и въздъхна дълбоко. Айда сложи възглавница зад гърба му и накара да донесат столче до ваната, за да го използва като маса за чаша вино и голям къс пилешко месо, печено в тесто. В миналото двамата щяха да се пъхнат заедно във ваната и да се изкъпят и нахранят насаме, но с шумотевицата от слуги и деца в стаята и другите изисквания на момента такава интимност беше невъзможна. Айда все пак се възползва от възможността да поеме задълженията на прислужница в банята и да възстанови познанството си с тялото му. Усети как Роджър се отпуска под движенията на насапунисания плат.

— Свърши ли? — попита Айда.

Роджър сбърчи лице.

— Не знам. Сключихме примирие до Деня на вси светии, но това е в полза на Джон, защото той и бездруго губеше. Флотът му не отплава от пристанището, а единствените наемници, които успя да си осигури, бяха шепа некадърни уелсци. Тъй като прихванахме съобщенията му навреме, успяхме да задушим този конкретен план за нашествие още в корен. Джон обаче продължава да настоява пред всички, че Ричард никога няма да се завърне от Германия и той трябва да поеме короната.

Айда потопи плата във водата и натри съпруга си с още малко сапун, а Роджър захапа печеното тесто. Във водата нападаха трохи и се смесиха с посипаните вътре билки и изсушени цветчета.

— За наш късмет знаем, че макар и затворник, Ричард е в добро здраве и с бодър дух. Всичките преструвки и козни^[25] на Джон няма да го доведат доникъде.

— И така, какво ще стане сега?

Той сдъвка и преглътна.

— Трябва да откупим краля. Всички трябва да дадат една четвърт от доходите си. Имотът на всеки един рицар ще бъде оценен на двайсет шилинга. Всички съкровища в страната — злато, сребро, каквото намерим — трябва да отидат за освобождаването му.

— И на колко възлиза откупът? — попита Айда, напълни отново чашата му и избърса водните капчици от раменете му просто заради удоволствието да го докосне отново.

— Разисква се сумата от сто хиляди марки.

Удивена, Айда впери стъписан поглед в Роджър.

— Откъде ще ги намерим? Ричард за малко да ни разори, докато събере пари за похода. Какво е останало?

Роджър дояде тестото с пиле и изплакна ръцете си в изстиващата вода.

— Имаме някои резерви, както и възстановяеми ресурси като вълната. Докато Ричард е жив, Джон не може да стане крал. Аз пазя тези земи за сина си. Няма да позволя войната да ги похаби и съсипе след всичките ми усилия да ги възстановя и построя отново.

— Но двайсет шилинга за имота на всеки рицар…

— За нас това е малко по-малко от сто и деветдесет марки. Не се съмнявам, че ще го закръглят на двеста… и че ще поискат още под формата на злато, сребро, бижута и така нататък. — С тежка въздишка Роджър се надигна от ваната.

— Германският император не е глупак. Положително е изчислил до последното пени колко точно може да си позволи Англия — до последното пени, но не повече.

След като се облече, Роджър отиде да огледа строителните работи и да говори със зидарите. Айда остави децата на прислужничките си и тръгна заедно с него. Той обсъди изискванията си с началника на зидарите, обсъдиха и как ще трябва да прекроят темпото с оглед на необходимостта да съберат пари за откупа на краля. После се качиха на дървената палисадна стена с изглед към езерото и полята, покрити със свежа пролетна трева. Агънца подскачаха около майките си, които бяха покрити с прекрасни руна. Айда усети как я пробожда негодувание при мисълта, че тази вълна вече е обещана, за да измъкне краля от затвора му.

Облегнат на дъските, Роджър промълви:

— Гледах, когато разрушиха всички укрепления във Фрамлингам и не оставиха нищо друго, освен тази стара сграда. Мой дълг беше да присъствам на събарянето и тогава се заклех, че ще накарам да ми върнат графството и че не само ще построя всичко отново, но и ще го направя великолепно. — Удостои я с мрачна усмивка. — Когато нямаш какво да губиш, няма значение дали ще го загубиш. Когато обаче имаш повече, има значение.

Айда прехапа устна. Не искаше да мисли за това. Не и сега. Не беше честно. Той си бе у дома и макар да знаеше, че има задължения и тежки отговорности, Айда смяташе, че трябва да има и мигове на отдих. Просто трябваше да има, иначе тя щеше да полудее.

— Спомняш ли си първата среща от ухажването ни? — попита Айда. — В овощната градина в Удсток?

Роджър бе приковал поглед към една точка на хоризонта, ала сега отново насочи вниманието си към нея. Остана си все така намръщен, но устните му се извиха в полуусмивка.

— Какво за нея?

Айда го докосна по бузата.

— Казах, че не си нито стар, нито посивял, но имаш нужда от лекарство.

— Като болно дърво — уточни сухо той. — Добре си го спомням.

— Мисля си, че може би пак ти трябва лекарство. — Посегна и го погали по косата. Наскоро измита, тя беше като меки перца под пръстите й. — Знам, че на мен със сигурност ми трябва. — Айда докосна леко бузата му и когато Роджър извърна глава, за да целуне дланта й, тя продължи шепнешком: — Липсваше ми.

Гърлото й ненадейно пресъхна и Айда се вкопчи в съпруга си.

— Всеки ден ми се струваше безкраен като година.

— Наистина беше безкраен като година — поправи я той и я притисна в обятията си.

 

 

Яхнал бойния си кон, Роджър наблюдаваше как Хю препуска в лек галоп на жребеца си през ливадата до конюшнята. Пъхнало под мишница малко леко копие, момчето се понесе към първата от трите стойки, от която висеше пръстен от плетена ракита. Хю контролираше умело коня си, стойката му на седлото беше добра, а прицелът — точен. Той наниза на копието си първия пръстен и продължи към втория и третия. Зрителите избухнаха в буйни аплодисменти.

— В турнирите ще е също толкова добър колкото баща си — отбеляза ухилен Оливър Во, когато Хю обърна коня си в края на ливадата и препусна обратно към тях.

Роджър се усмихна гордо и не поправи рицаря, макар тайно да си мислеше, че Хю едва ли ще прекарва много време по турнири. Момчето имаше дарба и ако пожелаеше да я развие, щеше да стигне далеч, но Роджър знаеше, че синът му при всяка възможност би предпочел да забие нос в някоя книга или трактат или да се завърти около зидарите. Изпитваше огромен интерес към рязането и трупането на камъни и бе запленен от процеса на създаване на по-сложните и снабдените с украса орнаменти. Наследил бе любовта на майка си към симетрията, цветовете и моделите. Воинските умения бяха необходима част от образованието му, но на Хю му се струваха нещо несъществено, докато по-малките му братя вече тичаха напред-назад с дървените си мечове, твърдо решени да пометат всичко живо наоколо.

— Добре, сине! — похвали го Роджър, когато Хю се присъедини към тях.

Момчето се изчерви от удоволствие. Баща му изпита рязка болка, когато осъзна колко много е пораснало по време на отсъствието му. Все още беше дете, но вече бе по-близо до юношеството, отколкото до детството. Роджър накара един оръженосец да сложи пак пръстените, взе копие от един от придружителите си и препусна да изпълни същите маневри като Хю. Донякъде го правеше, за да поддържа собствените си умения, но имаше нещо повече. Координирането на ръка, очи и кон му доставяше удоволствие и му напомняше, че въпреки бремето и отговорностите, които се бяха стоварили на плещите му, във вените му все още гори кръвта на млад мъж и малките удоволствия на живота могат да му доставят радост.

Беше се завърнал у дома преди седмица и макар че бе зает с управлението на имота, надзираването на крепостта и работата по събиране на парите за откупа, все пак имаше и кратки мигове като този, когато можеше да се отпусне. Истински лукс бе да се събуди в легло с дюшек от пера редом с Айда. Да я гледа до себе си, докато се храни вечер, свита до него с бродерията си, или докато пее заедно с него за удоволствие и развлечение. Физическият контакт също му доставяше удоволствие. Роджър не беше роб на похотта и плътските удоволствия по начина, по който им робуваха много други мъже, но да обладава жена си — и тя да го обладава — бе наслада, която много му беше липсвала. И децата му бяха истинско удоволствие. Лудориите им го забавляваха, а бурното им оживление му оказваше същото въздействие, както препускането сега. Само като ги гледаше, кръвта във вените му пееше. Изпитваше силен закрилнически инстинкт всеки път щом по-малката му дъщеря се сгушеше в скута му, увита в неговото подплатено с кожа наметало. Такова безусловно доверие, такава любов. Собственият му баща никога не се бе радвал на подобна привилегия. Всъщност той щеше да се ужаси при самата представа да вземе дете на коленете си и тази мисъл примесваше удоволствието на Роджър с остра скръб.

Той наниза трите пръстена на върха на копието и се върна при останалите в лек галоп. Изпита леко удоволствие от възхищението в очите на сина си.

Докато слизаше от седлото, огромният бял гъсок от птичарника запляска с крила през моравата — преследваше няколко кряскащи, уплашени кокошки. Опънал врат, той надаваше крясъци, съскаше и агресивно нападна, за да защити територията си.

— Внимавайте, сър — изрече предупредително конярят, който бе дошъл да отведе коня на Роджър. — Миналата седмица нападна главния зидар, защото реши, че заплашва женските му — и посочи с глава към четирите кафяви гъски, които кълвяха туфите трева до стената на една колиба за складиране.

Роджър изсумтя развеселен и проследи с поглед как гъсокът подкарва кокошките през двора. Няколко от глупавите създания паднаха от страх право в поилката, където започнаха да пляскат с крила и да къткат в паника под продължаващите заплахи на гъсока. От устата на Роджър захвърчаха слюнки. Хората му се държаха за корема и се превиваха от смях, поне докато от кухните не се появи една румена жена с навити ръкави и голям черпак в ръка.

— Задава се беда — изхриптя Анкетил. — Ето я Улфуин.

Тя закрачи войнствено към бъркотията. Лицето й беше станало тъмночервено от ярост.

— Няма да ви е толкова смешно, господа, когато останете без пилета за тенджерите и без яйца на масата! — провикна се Улфуин, без да се смущава от подробности като различия в ранга. — Така се уплашиха, че цял месец няма да снесат и едно яйце!

Тя изгледа гневно Роджър, сякаш ситуацията бе възникнала единствено по негова вина. Яростта й обаче само го развесели още повече. От очите му потекоха сълзи.

Улфуин стигна до поилката, измъкна от водата мърлявите кокошки, сграбчи гъсока за врата, притисна крилата му към тялото, пъхна го под мишница и се отдалечи, дълбоко възмутена, без да спира да мърмори колко са глупави всички мъже. Кокошките започнаха да се олюляват около поилката, пляскаха с крила и кряскаха недоволно, а мъжете бършеха очите си и се опитваха да овладеят веселието си.

— Няма да му извие врата — включи се Хю. — Той е любимецът й. Обича го и все му говори, макар че основно му се кара.

— Все едно си има мъж наоколо — отбеляза Анкетил.

Хю поклати глава.

— Казва, че е по-добър от мъж. Защитава я и не иска да я чука всеки път, щом легне в леглото.

Всички отново избухнаха в смях, залитаха и се подпираха един на друг. Хю стана огненочервен и се ухили. Роджър го перна добронамерено.

— Какви неща си учил, докато ме е нямало? — попита той.

Хю вдигна рамене, по-червен от всякога.

— Ами тя точно това каза, и то пред всички.

— На мен ми звучи, сякаш й се иска да е така — подсмихна се Анкетил. — Няма мъж с акъла си, който да иска да легне с тая дърта вещица. А дори и да има, кой ще иска да рискува да му отхапе оная работа?

— Може и да си струва, за една добра закуска — възрази Томас от Хийчъм, който беше прочут лакомник.

— Стига де, човече, ти ще си закуската!

Шегите и заяжданията, усещането за другарство изпълниха Роджър с топлина. Развеселен, той видя как Хю ги попива като жадно подрастващо кутре. Добре беше, че момчето се учи как да общува с хората, от които щеше да зависи, когато дойдеше неговият ред да управлява тук. Разбира се, имаше граници, както и трябваше, но един добър водач, добър лорд, знаеше къде да ги постави и къде да ги размие.

Докато мъжете се възстановяваха от веселието си, пристигна куриер в бесен галоп и скочи от седлото още преди да е дръпнал докрай поводите. Когато зърна Роджър, той се отправи към него, коленичи и му подаде един пакет. Роджър го позна: беше един от куриерите на канцлера Лоншан.

— Джефри, нали? — попита той и му махна да стане.

— Да, милорд.

Новодошлият почтително свали шапката си, разкривайки прошарените си къдрици. Изглеждаше притеснен. Роджър погледна към пакета, който бе запечатан с печатите на Лоншан, краля и кралица Елинор. Извади ножа си, отвори документа и се зачете в съдържанието. Започна да се мръщи, а на един от редовете погледът му се стрелна към сина му.

— Неприятности ли? — попита Анкетил.

Мъжете вече не се усмихваха. Куриерът на Лоншан прокара длан по потното си лице. Роджър погледна към него и му даде разрешение да прибере коня си в конюшнята и да отиде да пийне нещо в кухнята. Той не беше виновен за вестта, която носеше, но Бигъд почти се надяваше гъсокът все още да е на пост и да пази Улфуин от всички.

— Кога епископът на Илай е носил нещо друго, освен неприятности? — отвърна мрачно той. — Викат ме на съвет в Сейнт Олбънс, за да обсъдим откупа на краля.

Отново погледна към сина си и почувства, че лицето му е някак сковано.

— Оливър, събери всички. Трябва пак да прочета писмото и да говоря с графинята, и после ще реша какво да правя.

 

 

Айда седеше до прозореца в солария на горния етаж, където пролетното слънце се изливаше в скута й и върху ризата, която шиеше за Роджър. Можеше да възложи тази задача на някоя от шивачките, но предпочиташе да се заеме лично, защото така съпругът й щеше да носи труда й до кожата си, където и да отидеше.

Първият признак за беда се появи, когато Роджър отвори със замах вратата и нахлу в стаята, обгърнат от лека миризма на кон и тежки упражнения. Настроението му обаче не беше бодро, както би очаквала Айда след такъв спорт. А после зърна пергамента в ръката му и почувства как вътре у нея зейва дупка.

— Какво? — попита.

Една седмица, бяха разполагали с една седмица. Това ли беше всичко, което щяха да им отпуснат?

Той се приближи и седна срещу нея на пейката под прозореца, където през първата си нощ тук двамата се бяха хранили взаимно с къшей препечен хляб, от който капеше масло, в интимността на мрака, разсейван само от огъня.

— Уилям Лоншан се е върнал — изръмжа Роджър. — И познай къде е слязъл на брега — в Ипсуич, моето собствено пристанище. Свиква среща в Сейнт Олбънс след една седмица, смятано от днес.

Прониза я страх. Въпреки прогонването си миналата година Лоншан се бе опитал да се върне в Англия, но го бяха посъветвали да не го прави. Не можеше да повярва, че е направил нов опит — и че очевидно е успял.

— За какво ще е тази среща?

— Кралят е дал разрешение за провеждането й. Ричард го е натоварил със задачата да събере парите за откупа и да ги занесе на император Хайнрих в Германия. — Роджър погледна към документа в ръката си, сякаш виждаше парче гниеща плът. — След като платим първите седемдесет хиляди, Ричард може да си тръгне, но императорът изисква заложници като гаранция за честността ни да платим останалите.

Ненадейно разтревожена, Айда се изправи на стола си.

— Какво говориш?

Мълчанието му продължи още няколко удара на сърцето.

— Лоншан ми заповяда да замина като един от заложниците — каза после той. — Както и Ричард де Клар и епископите на Рочестър и Чичистър. Освен това настоява лордовете да изпратят и синовете си като заложници… включително и Хю.

Ръцете на Айда се стрелнаха към устата й. Беше стъписана.

— Не може да го направи!

— Освен това поиска и един от внуците на Елинор.

— Не можеш да го дадеш, не и Хю!

Прилоша й.

— Аз и нямам намерение — отсече Роджър с мрачна решителност. — Всичко това е част от преговорите. Искат повече и изглеждат разбрани, когато се задоволят с по-малко. Нека Лоншан да заповяда, мен ще ме получи. Аз не съм десетгодишен и мога да се грижа за себе си. Но сина ни няма да дам.

Думите му почти не намалиха тревогата на Айда. Противопоставянето също криеше опасности и дори да успееше да защити Хю, Роджър предлагаше самия себе си като щит и жертва.

— Но все пак ще трябва да заминеш за Германия?

— Най-вероятно — загледа се към прозореца Роджър, за да избегне погледа й.

Айда пъхна ръце под ризата, която шиеше, за да не позволи той да види треперенето им. Германия! Все едно й казваше Йерусалим.

— Кога тръгваш? — попита тя с едва доловим глас.

Той сгъна пергамента и го пъхна под колана си.

— Трябва да замина утре. Не разполагам с много време.

Айда се почувства така, сякаш я е ударил.

— Тогава да започвам да ти събирам багажа — чу да казва собственият й глас. — Ще ти трябват дворцовите ти одежди и няколко чифта долни дрехи… Аз… — продължи тя и преглътна. — Мислех, че ще разполагам с повече време да довърша ризата ти…

Сведе поглед към мекия избелен лен под ръцете си и примигна. Една сълза капна върху плата и образува прозрачно петно. Още едно лято щеше да си отиде. Още един сезон от най-хубавото време в живота им.

— Айда… — протегна Роджър ръце през пространството зад амбразурата и улови нейните. — Мой дълг е…

— Да — отвърна сковано тя. — Не искам да ходиш никъде, но също като теб и аз знам какъв е дългът ми.

Откъсна се от него, взе ризата и започна наслуки да прави бодове. Шевът се набръчка и Айда се убоде. Кръвта й изцапа чистия бял плат.

— Остави — каза Роджър. — Няма значение. Имам предостатъчно ризи.

— Има значение! — извика тя, обзета от ярост, гняв и жестока болка. — За теб може и да няма — за мъжете една риза е като всички ризи. Но за съпругата, която я е ушила, плакала е над нея и я е обливала с кръв, това е много повече от… от дълг.

Скочи на крака. Когато той протегна ръка към нея, Айда направи същото, за да го спре.

— Не — каза. — Трябва да се успокоя… Остави ме сама.

Влезе в спалнята и спусна завесата, която разделяше двете помещения. Зад очите й напираха сълзи и Айда знаеше, че трябва да даде простор на бурята, за да успее да мине от другата страна — да се наплаче до пълно вцепенение и да изглежда спокойна.

Роджър я последва, бутна настрана завесата и после я върна на мястото й.

— Ако можех, щях да остана — каза той и Айда потръпна, когато чу раздразнението в гласа му. — Но когато се заклех във вярност на Ричард, обещах да му служа с тялото си за задачи като тази. В какво ще се превърна, ако не спазя клетвата си? Всички сълзи на този свят не могат да променят нищо.

— Знам — отвърна нещастно Айда. — Но дали да плача, или не — това поне мога да реша сама.

Той се приближи до нея, обърна я и грубо я привлече в прегръдките си.

— Какво си мислиш, че когато утре сутринта замина, искам да отнеса със себе си спомена за сълзите ти ли?

— Може би имам нужда да отнесеш със себе си точно този спомен — нападна го тя през болката си.

Двамата стояха съвсем близо един до друг, без да могат да си поемат въздух. Айда си помисли, че той ще се извърне и ще излезе. Част от нея копнееше да го стори, да доведе докрай нещастието й. Вместо това обаче Роджър я стисна по-силно, целуна я пламенно й тя отвърна, така че издиша в устните му и той в нейните.

— Ще ти кажа какъв спомен искам да запазя — прошепна Роджър. — Всъщност ще ти покажа.

Вдигна я на ръце и я отнесе в леглото им.

 

 

Рано на следващата сутрин, когато зората все още трепкаше като сив здрач, Айда наблюдаваше как Роджър се отдалечава от Фрамлингам със свитата си от рицари, оръженосци и духовници. Товарните коне носеха купища багаж. Не беше взел каруца — каза, че щяла да го забави. Хю бе застанал гордо до нея с вдигната глава и ръце, затъкнати по мъжки от двете страни на колана му, макар Айда да знаеше, че само след час пак ще е момче, ще играе на топка или ще се надбягва с приятелите си на гърба на своето пони.

Не можеше да се насили да се усмихне, но вдигна ръка, за да отговори на прощалния поздрав на Роджър. Не можеше да види изражението му, докато се отдалечаваше, но чувстваше колко е съсредоточено и това я връщаше към спомена за часа, който бяха прекарали в спалнята предишния следобед и всички неща, които останаха неизречени, но не и премълчани — споделени на интимния език на допира. И Роджър не се усмихваше. В този момент и двамата трябваше да се държат за мрачното равновесие, необходимо да минат по тънко въже, от чиито две страни стърчаха ножове — някои наточени от самите тях.

Когато и последният кон излезе през портите на Фрамлингам, гъсокът на Улфуин запляска с крила през двора, съскаше и крякаше, сякаш гонеше натрапници. Обикновено подобна комична гледка би развеселила безкрайно зрителите, но днес никой не се разсмя.

Глава 31

Сандуич, август 1193

Силна буря бе оцветила вълните в сиво и ги бе поръбила с бяла пяна. Водата се блъскаше в стрингерите и избухваше в малки водопади от солена пяна. Времето не беше бурно в истинския смисъл на думата, но Роджър знаеше, че пътуването им ще е студено и мокро и след няколко часа пътниците, податливи на морска болест, вече ще повръщат. Самият той нямаше особени проблеми в това отношение, освен ако вълнението не беше наистина голямо.

Един младеж се приближи и застана недалеч от него, загледан в снабдения с чисто нови съоръжения и пълни провизии кораб. Раменете му се издигаха и спускаха в ритъм с ускореното дишане, а погледът му бе напрегнат като на застанала нащрек хрътка, ловуваща чрез зрение. Почти четиринайсетгодишният Уилям Фицрой беше оръженосец в домакинството на съдията Джефри Фицпитър… или поне докато не го избраха за ролята на заложник за изплащането на откупа на неговия полубрат.

Младежът носеше прекрасна туника от боядисана със сапаново дърво червена вълна, обсипана със сребърни жетони. Сребърна брошка във формата на диск придържаше подплатеното му с кожа наметало на рамото, а краката му бяха обути в обувки от мека червена кожа, на която Роджър се възхити, но му се стори непрактична. Самият той носеше практично здраво облекло, което щеше да издържи капризите на пътуването, и корави обувки от волска кожа, намазани с дебел слой восък, за да не пропускат нито дъжда, нито морето.

Много се радваше, че Айда не подозира за включването на младежа в числото на заложниците, защото знаеше, че това ще я съсипе. Достатъчно трудно й бе да се раздели със самия него, а начинът, по който реагира на искането на Лоншан да предадат Хю, го накара да не й казва, че Уилям е в списъка на заложниците. Това, което не знаеше, не можеше да й причини болка.

— Трябва да се качваме — рече той.

Момчето кимна сковано и се запъти към мостчето. Вървеше с вдигната глава и повелително изражение, без да обръща внимание на хората наоколо. Роджър осъзна, че младежът се опитва да прикрие страха си, но знаеше, че собствените му синове и дъщери никога не биха се държали по този начин. Бяха възпитани да са любезни към всички, независимо от ранга им, защото това беше истинският признак на благородството. Момчето се държеше така, сякаш собственият му ранг ще бъде омърсен, ако общува с по-нископоставени.

От известно време Роджър възнамеряваше да покани Уилям да се запознае с майка си и полубратята и полусестрите си, но винаги изникваха по-важни въпроси, с които трябваше да се занимае — управлението, въпроси, свързани с правото. Нямаше нито време, нито възможност да уреди срещата, особено когато самият той изпитваше толкова противоречиви чувства по въпроса. По-лесно бе да каже „някой ден“, отколкото наистина да се заеме със задачата.

Той се качи на палубата, погледна към изхода на пристанището и видя, че навътре в морето дъждът се е превърнал в гъст сив воал.

— Пътуването ще е много мокро — обърна се той към младежа, когато се присъедини към него под навеса, издигнат на палубата. — Имаш ли в багажа си обувки?

Уилям се намръщи.

— Имам ботуши за езда — отговори, но подви устни по начин, който показа какво мисли за идеята да смени хубавите си червени обувки с нещо толкова обикновено.

— В такъв случай ти предлагам да ги обуеш, ако искаш да спестиш това, което носиш, за императорския двор. Морската вода ще направи с ботушите ти точно това, което ще направи солта с хубавото вино. — Роджър вдигна рамене. — Не че ме интересува. Моите крака са сухи и такива смятам да останат. Зависи кое е по-важно за теб — да си конте или да си добър войник.

Уилям се изчерви. Протегна крака си напред и Роджър видя как се колебае между решението дали да запази изисканата си външност, или да преглътне гордостта си и да предпочете практичността. Престори се, че се обръща настрана, но продължи да го наблюдава, защото решението на младежа щеше да издаде характера му и да покаже как би трябвало да се подходи към него.

Най-накрая момчето въздъхна тежко, повика прислужника си и се зае да смени меката червена козя кожа с обикновени ботуши от волска кожа. Роджър не каза нищо — пощади гордостта му, като му остави пространство да се уедини, но наум се зарече един ден да го накара да пие бира от дървена чаша.

Докато приливът намаляваше, моряците развързаха въжетата и се отправиха към открито море. Младежът излезе от навеса, за да наблюдава дейността на борда, и се върна чак когато дъждът се засили, а вятърът засвистя с всички сили. Намазаните му с восък ездитни ботуши бяха просмукани с вода, но по неизречено взаимно съгласие нито той, нито Роджър казаха нещо.

Корабът си проправяше път през вълнението като як кон, устремен напред срещу вятъра. Роджър седна на пода на навеса, който бе покрит с намаслен брезент и дебел пласт овчи кожи. Рицарите започнаха да си подават винения мех с пробити дупки за върви на колан, а готвачът на Роджър извади хляб, сирене и порции студени печени птици. Уилям яде и пи с тях, ала видът му си остана все така придирчив, сякаш простата храна не бе достатъчно добра, но се налагаше да се задоволи с нея. Роджър стисна зъби, решен да го изтърпи. Чувстваше се почти така, сякаш обучава млад кон, който вече е започнал при друг човек с различни методи. Включваше момчето в разговора, като нито проявяваше почтителност, нито гледаше да го среже.

Анкетил извади от торбата си кожена дъска за дама и комплект костени пулове. Роджър седна от другата страна и двамата изиграха цели три игри, докато около тях корабът пращеше и килът прорязваше студените води на канала. Роджър загуби първата игра и спечели следващите две.

— Ти играеш ли? — обърна се той към Уилям, който внимателно наблюдаваше играта.

В отговор получи предпазливо вдигане на рамене.

— Понякога.

Роджър му направи знак да заеме мястото на Анкетил.

— Ела тогава. Да те проверим.

Младежът седна, кръстоса крака и сложи купчината си жетони в гънката, която туниката образуваше в скута му. Започнаха играта и на лицето му се изписа изражение на крайно съсредоточаване. Беше интелигентен, с пъргав ум и много добре разбираше стратегията. Докато играта напредваше и го завладяваше, стойката му се отпусна, а предпазливостта му изчезна. Погълнат от наблюдение на момчето вместо на дъската, първия път Роджър загуби. В очите на младежа грейна блясък, който напомни на Бигъд толкова силно за Айда, че през тялото му премина тръпка. Насили се да се съсредоточи за втората игра и този път спечели той. Третата беше оспорвана, но въпреки острия ум на Уилям Роджър беше далновиден и имаше опита, който му позволяваше да предвижда няколко хода напред, затова накрая победи той. Момчето прие поражението си без озлобление и Роджър си помисли, че това е добър знак, защото показваше, че Уилям е възприел и по-малко надутата страна на изтънчеността. У момчето имаше силна състезателна жилка, но не и озлобление.

Дъждът намаля и се превърна в леко ръмене. Уилям стана, излезе от навеса и отиде да наблюдава моряците, докато работят.

— Не страда от морска болест — отбеляза Анкетил с практично одобрение, докато Роджър подаваше дъската на други двама, които искаха да играят.

Роджър се усмихна. Анкетил произхождаше от моряшко семейство и такава забележка от неговата уста беше висша форма на комплимент.

— Става — съгласи се той и скръсти ръце на гърдите си. — Исках да го поканя при нас — да го събера с майка му, да го запозная с братята и сестрите му. Но така и не се появи удобен момент. — Погледна през процепа в брезента към сивото небе и също тъй сивото море, към издигането и спускането на кораба, който се бореше с вълните. Уилям наблюдаваше един моряк, който оправяше една от реите, и погледът му беше прям и напълно съсредоточен. Роджър почти можеше да види как момчето поглъща подробностите и ги превръща в част от знанията си. Тази съсредоточеност идваше единствено и само от Хенри. — Предполагам, че моментът никога няма да е удобен.

— Имате предвид, че няма да го направите? — Сините очи на Анкетил се изпълниха с изненада.

Роджър поклати глава.

— Не — каза той. — Ще го направя при първа възможност веднага след завръщането ни. Вече отлагах достатъчно.

 

 

В горещината на августовския следобед Айда с благодарност прие чаша охладена в потока суроватка от Алдита, една от предачките в селото. Ескортът на Айда беше завързал конете си за върбите край потока в подножието на двора на жената и се бе разположил в сенките в очакване на нарежданията на графинята.

Айда беше седнала на пейка вътре в къщата. В огнището в средата на стаята гореше огън, а на камъните тихо къкреше глинено гърне с овнешко и зеленчукова яхния. Една от основните причини за посещението, едноседмичната дъщеря на Алдита, спеше във върбово кошче на масата. Ръчичките и крачетата й бяха плътно пристегнати в повоите.

— Много сте великодушна, милейди — каза Алдита, очевидно трогната и зарадвана от подаръка на Айда — парче плат за рокля от сиво-зелена вълна.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна се Айда. — Реших да ти го донеса сега, за да имаш време да ушиеш роклята до причестяването си. Една жена винаги трябва да има нова рокля за такива случаи.

Беше донесла и пръстен за дъвчене от слонова кост за бебето, закачен на красива панделка от синя коприна. Алдита бе опитна предачка, която можеше да превърне изчепканата вълна и ленени влакна в гладка здрава прежда с изумителна бързина. Раждането на дъщеря й беше намалило производителността й, макар че майка й помагаше с бебето, както и с другите две деца. Като идваше на посещение и носеше подаръци, Айда надзираваше онази част от стопанството на графството, на която можеше да повлияе и правеше каквото можеше, за да поддържа доброжелателството на хората и желанието им да работят. Сега, когато Роджър беше заложник, бе твърдо решена да помогне да съберат откупа на краля възможно по-бързо.

При новината, че първото събиране не е довело до натрупването на достатъчни суми и затова се организира второ, тя бе изпразнила ковчежето си с бижута до последния пръстен, брошка и катарама. Извади от бюфета сребърните чаши и чинии, свали гоблените от стените и фината копринена покривка от леглото. Смени златните накрайници на най-хубавия си колан с такива от гравирана кост и започна да поправя всичко, което можеше, вместо да купува нови неща. В Дувъркорт свекърва й бе направила същото. Навсякъде, където управляваха Бигъд, бяха прибегнали до крайно спестяване.

— Предполагам, че моят Голдуин няма да се върне за причестяването — промълви с копнеж Алдита.

Айда се поколеба и поклати глава.

— Мисля, че ще отнеме малко повече време. Графът ми писа от Антверпен. Влезли са в пристанището мокри до кости, но морето е било спокойно.

Бебето се събуди и захленчи. Алдита го вдигна от кошчето и го сложи на гърдата си. В гласа й се появи нотка на съжаление:

— Иска ми се само Голдуин да можеше да я види сега. Мъжете не обичат новородените толкова, колкото жените, особено когато не им е първото, но все пак ми се иска да беше тук.

Айда добре разбираше как се чувства Алдита. Двамата с Роджър бяха женени почти от дванайсет години, но тя не можеше да се насили да пресметне колко време са прекарали заедно и колко разделени, защото знаеше какво ще покаже сметката. Докато гледаше как бебето суче, почти усещаше напрежението в собствените си гърди и слабини. Подозираше, че резултатът от болезненото мъчително сбогуване с Роджър в спалнята им ще се появи на бял свят през пролетта. От няколко дни й прилошаваше сутрин, а гърдите й бяха чувствителни и наедрели. „Достатъчно време да полудува — помисли си тя, — а после, след успешния край на задачата, да премине към нови територии.“

Благодари на Алдита за суроватката и се сбогува с обещанието, че ще изпрати вълна за предене от тази, която е запазила от стригането за ползване в самото имение.

В замъка зидарите продължаваха да се трудят на горещото слънце. Много от тях бяха без ризи, макар че все още носеха шапки и шапчици. Айда се запита къде ли е Роджър. Какво ли правеше сега? Добре ли беше? Опита се да си го представи, но виждаше единствено една от шапките му, с широка периферия, нахлупена ниско, прикрила лицето му. Не този образ желаеше да види, но не можеше да призове друг.

В залата я посрещнаха радостни писъци от единия ъгъл. Децата се бяха скупчили около някого, седнал на една пейка. Когато се приближи, видя, че новодошлият е Александър от Ипсуич, отговорникът за кея на Роджър. Беше навил ръкава на ризата си и показваше на малките впечатляващ белег с формата на вихър в долната част на ръката си.

Маргьорит забеляза майка си, втурна се към нея и я задърпа към мастър Александър.

— Виж, мамо! Виж къде му е останал белег, когато един дракон е издишал отгоре му!

— Дракон ли? — разсмя се Айда и поклати глава.

— Да, тъща ми — поясни Александър и намигна, макар че жестът бе насочен към децата, за да не проявява непочтителност към Айда. — Който смее — да го пипне, предизвиквам ви!

Протегна ръка към Маргьорит, която изписка и се дръпна.

— Ако го пипнете, можете да си пожелаете нещо.

— Миналия път каза, че е изгаряне от фенер по време на морска буря — предизвика го Хю.

— Аха — докосна Александър с показалец едната страна на носа си. — Нали знаете, че морето се променя с вятъра, а приливът с луната?

Хю кимна.

— И с историите е така. Човек никога не бива да разказва два пъти една и съща.

Момчето скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава откъде да разберем кое е вярно и кое не?

Александър продължи да потрива носа си.

— Ами точно там е работата. Понякога и истината се променя. Човек трябва сам да реши в какво вярва, когато другите му казват нещо, и сам да стигне до собствената си истина. — Усмихна се леко на момчето и белите му зъби блеснаха. — Трябва да решиш дали този белег е оставен от фенер, или от драконов дъх и дали майката на жена ми е едно от тези създания. Но пък може и да се е случило, когато едни пирати нападнаха брега на Варвария по времето, когато бях в Светите земи… Но това е друг разказ за друг ден, когато приливът се е обърнал, нали така?

Маргьорит събра цялата си смелост, сложи показалец върху белега, изписка и отскочи настрана.

— Пожелахте ли си нещо? — попита Александър.

Момиченцето кимна тържествено.

— Не казвайте какво е, иначе няма да се сбъдне — изрече предупредително той, като поклати показалец, а после го притисна към устните си.

— Ами ако не се сбъдне? — поиска да разбере Маргьорит.

— Тогава значи приливът се е обърнал, докато не сте гледали.

Усмихнат, той плесна с ръце и изпрати децата при бавачките им. Те се повлякоха неохотно натам. Хю, като истински мъж, остана, но седна тихо на пейката до отговорника за кея.

Айда потисна желанието си да попита как наистина се е сдобил със страховития белег — знаеше, че приказките й въздействат също толкова силно, колкото и на децата. Александър смъкна ръкава си, дръпна смарагдовозелената си туника, за да я оправи, стана и се поклони със закъснение.

— Графиньо.

— Какво ви води във Фрамлингам?

— Бъчви с херинга, стоки от нормандските имения и дърва за замъка — изброи той. — Трябваше да ги докарат тук, затова реших лично да придружа каруците и да видя как напредват строителните работи. От време на време е полезно човек да се измъква от един свят в друг, не мислите ми?

— Да — съгласи се Айда с мисълта, че такава възможност наистина би била прекрасна. — Ще останете ли за вечеря?

Той се поклони в знак, че приема. Произхождаше от рицарско семейство, но като най-малкият от шестима синове нямаше почти никакъв шанс да наследи каквото и да било, затова се зае да гради кариера — първо в моретата като моряк на служба при Бигъд, а сега като отговорник за кея им в Ипсуич. Отличаваше се с добри маниери и малко претенции и беше не само доверен служител, а и приятел.

— Чух от един капитан, че графът е слязъл благополучно в Антверпен — продължи Александър, докато един прислужник слагаше пред него чаша с ябълково вино.

Айда кимна.

— Да. Моля се останалата част от пътуването му да е бърза и безопасна.

Александър избърса от горната си устна влажната ивица, оставена от виното.

— Дано да е така, милейди. Споменавам и него, и сина ви в молитвите си.

Айда го погледна и примигна. Вратата на залата беше отворена и слънчевата светлина се изливаше по рогозките до пейката, на която седеше. Хю отправи объркан поглед към Александър.

— Епископът на Илай рече, че и аз трябва да отида, но баща ми отказа.

Айда преглътна.

— Синът ми — повтори тя. — За кой син говорите, мастър Александър?

На лицето му се изписа ужас.

— Съжалявам — промълви той. — Мислех, че знаете.

Айда притисна ръка към устата си.

— Кажете ми — изрече през пръстите си. — Кажете ми веднага, за да няма никакви недоразумения.

— Месир Уилям Фицрой е заедно със съпруга ви, графиньо. Доколкото разбрах, на срещата в Сейнт Олбънс са го избрали като един от заложниците, които трябваше да заминат при краля в Германия. Съжалявам, че не сте разбрали.

Айда поклати глава.

— Не — промълви. Усещаше, че й прилошава. — Не, никой не ми е казал.

— Графиньо, да повикам ли дамите ви?

Гласът й дойде като че ли отдалеч. Хю я гледаше с ококорени очи.

— Не — каза тя. — Но трябва да ме извините.

Разтреперана, Айда се качи в солария и махна с ръка, за да отпрати прислужничките си, когато те се приближиха смаяни към нея. Влезе в спалнята, седна на леглото и обхвана лицето си с длани. Беше й ужасно лошо. Разсеяна от усилията си да предотврати отвеждането на Хю, тя бе получила удар от друга посока и остана сляпа за грозящата я опасност. Откога е знаел Роджър за това и защо не й е казал? Нима е мислил, че няма да разбере? За толкова маловажна ли я смяташе? Почувства се предадена, изолирана… и разгневена.

Какво щеше да прави сега? Задаваше си този въпрос отново и отново, сякаш прехвърляше зърната на броеницата си. Най-накрая стана от леглото и извади от раклата си малка емайлирана кутия за бижута — кутия, която Хенри й бе подарил в един друг живот. Отключи я, отвори я и от вътрешността й се надигна аромат на кедър като мъгла на спомен. Айда вдигна обувчиците от козя кожа и извади от едната мекия кичур тъмна коса, привързан с червена панделка. Прокара го нежно по бузата си и зърна с вътрешния си поглед най-големия си син, такъв, какъвто беше в деня, в който отряза този кичур от косата му. Беше се опитала да среже връзките още докато разделяше косата от корените й, но този преждевременен разрез бе отворил в сърцето й рана, която така и не спря да кърви. С безкрайна нежност Айда върна обувките и косата в ковчежето. Вътре имаше и един пръстен — този, който й подари Хенри, когато й отне девствеността. Още един спомен. Още една връзка, която бе оставила следата си като опарване от изхвърлена на брега медуза.

Рубинът блестеше в свитата й длан като катран. Айда го сложи на пръста си и за миг се загледа в сиянието му върху кожата си. Ръцете й бяха гладки и добре поддържани, защото не искаше бродерията й да се закача в груба кожа. Всяка сутрин при ставане и всяка вечер при лягане втриваше в тях кремове и розово масло, но никога не бе смятала, че основната им цел е да носят великолепни пръстени. Сега свали рубина. Щеше да помоли Александър да го продаде в Ипсуич и да даде сумата за откупа. След последното набиране на средства кутиите й за бижута бяха празни, но все още имаше топ коприна, който бе запазила, както и колан с втъкано злато и перли. В края на краищата кой можеше да го види тук? А освен това спокойно можеше да си изтъче нов, с умело подбрана шарка, която да създава впечатление за повече украшения, отколкото имаше в действителност. Щеше да продаде и кехлибарената си броеница и да си поръча други от дърво. Щеше да излезе навън и да тормози, умолява и проси от всички, за да се върнат заложниците живи и здрави у дома. Но докато тях можеха да ги откупят, Айда се чудеше дали самата тя някога ще се измъкне от затвора си.

 

 

Хю се огледа скришом наоколо и влезе в тъмната, миришеща на плесен крипта. Беше почти сигурен, че никой не е видял идването му, а освен това бе довел и териера Тиб и си бе измислил оправдание: че са тръгнали да ловят плъхове.

До едната стена бяха наредени редица бъчви с вино и канелката на едната бе повредена, така че съдържанието й бавно изтичаше капка по капка. На един мъж щяха да му трябват няколко часа, за да се напие оттам, но на Хю му беше забавно да ляга под канелката и да оставя хубавото червено вино да капе в устата му. Към това го подтикваха повече фактът, че изживяването беше ново, както и въодушевлението, предизвикано от възможността да го хванат, отколкото действителната нужда от вино, което можеше да задигне много по-лесно от залата или от килера. Ако имаше късмет, тук никой нямаше да му пречи и можеше да мисли спокойно.

Докато Тиб сумтеше в ъглите и пъхаше нос между бъчвите с провизии, а виното капеше на езика на Хю, момчето се замисли по въпроса за по-големия си брат. Когато някой споменеше за него, винаги ставаше едно и също: в очите на майка му се появяваше изражение на болка и тя се отдръпваше в себе си. Понякога това беше съвсем краткотрайно — не повече от облак, закрил за миг слънцето. Друг път обаче приличаше на дъждовен ден — или дори седмица — и тогава от единия до другия край на хоризонта се простираше само сивота.

Един от най-ранните му спомени беше как седи на коленете на майка си, а тя го гали по косата и му казва, че ще стане голямо, силно, красиво момче също като брат си Уилям. Спомняше си как си мислеше, че да си голям и силен е прекрасно, но се чудеше кой е брат му Уилям, защото не познаваше такъв човек. Майка му рече и друго: по-големият му брат е син на краля и не може да живее с тях, защото трябва да израсне в двора. Тогава Хю беше достатъчно малък, за да реши, че е странно и прекрасно, задето си има брат от кралско потекло и чрез него връзка със самия крал. Прекалено малък, за да се зачуди защо никога не го е виждал, прекалено готов да приеме всичко, за да зададе трудните въпроси. Просто така стояха нещата. Майка му рядко говореше за това вълшебно същество, но когато го правеше, то сякаш имаше способността да озарява целия й свят.

В последно време обаче възприятията на Хю се бяха променили. Говореше се неопределено за възможността този негов „царствен“ брат да ги посети. Баща му бе споменал мимоходом, че смята да уреди среща, но после борбата между Лоншан и граф Джон, последвана от плена на краля, бе прекъснала обичайния ход на нещата и не се случи нищо. Очакването, въодушевлението и любопитството, породени от мисълта, че най-сетне ще се запознае с това висше същество бяха избледнели и с навлизането му в юношеството на тяхно място се бяха появили други усещания.

Преди да може да роди дете, жената трябваше да легне с мъж. Следователно майка му трябваше да е легнала с краля по същия начин, по който лягаше с баща му и по който Алфреда краварката лягаше с Марк краваря и сега имаше корем като кръгла луна по жътва. Тази мисъл го караше да потръпва. Нима майка му наистина бе извършила акта на съвкупление с краля? Не искаше да повярва, но навярно беше така, иначе Хю нямаше да има този брат, уж толкова фин — а сега, както изглежда, заложник заедно със собствения му баща. Тази мисъл също предизвика у него тревожни чувства. Връзката на Хю с баща му беше дълбока и силна, но ако отсъствието я разклатеше? Ами ако неговият полубрат узурпираше мястото му?

Иззад бъчвите ненадейно се разнесе шум от драскане, Тиб изръмжа, скочи нататък, сключи челюсти около един огромен плъх и го изплю на земята. Умиращият гризач падна върху Хю, който скочи с вик и запрати създанието по-далеч от гърдите си. Тиб отново скочи, приложи повторно същата хватка на жертвата си и се отдръпна, за да погледне към Хю. Енергично махаше с опашка напред-назад, муцуната на кафяви и бели петна бе разтворена в ухилена гримаса.

— Добро куче — похвали го Хю въпреки стъписването си и избърса от гърдите си капка вино. — Добро куче.

Жертвата на Тиб беше бременна женска и струваше много повече от един-единствен плъх. Хю я хвана за люспестата опашка, все още потръпваща, но вече без живот. Изнесе я от подземието и докато я запращаше на бунището, си помисли, че неговият полубрат навярно никога не е правил нещо подобно. Навярно и никога не беше слизал в подземието, за да пие вино от протекла канелка.

Той разходи кучето из имението и спря, за да погледа как работят зидарите, макар че днес нямаше желание да се присъедини към тях. И Александър ги гледаше, вдигнал отново ръкави заради горещината. Белегът му се виждаше ясно.

— Майка ти те търсеше — каза той. — Отиде в църквата, за да се помоли баща ти да е жив и здрав, както и брат ти.

Хю погледна надолу към земята. Александър сложи ръка на рамото му и го стисна окуражително.

— Добре се справяш с бремето на мъжествеността, момко — похвали го той.

Хю го стрелна с поглед, за да провери дали не го гледа снизходително, но макар и развеселен както обикновено, погледът на Александър беше спокоен и искрен.

— Баща ти щеше да се гордее с теб… Знам, че майка ти се гордее.

Хю стисна зъби.

— Имаш голям кураж, защото си го наследил и от двамата. Не мисля, че познавам много хора, които са смели като тях. Ще разбереш причините, когато пораснеш.

— На кого прилича моят полубрат? — попита Хю.

Александър го изгледа изпитателно, а после поклати глава.

— Не знам. Никога не съм го виждал. Ще трябва да почакам и да разбера, както и ти.

Отново показа белязаната си ръка на Хю.

— Искаш ли да знаеш истината? Брат ми разля над мен една тенджера с вряща овесена каша, когато бях момче. Сбихме се. Не помня защо, но той хвана тенджерата с каша и тя се изля върху ръката ми. Отдавна му простих, но не знам той дали си прости.

Хю не беше сигурен какво се опитва да му каже Александър — ако изобщо се опитваше да му каже нещо. Отговорникът на кея разроши косата му.

— Сега върви. Иди при майка си, макар че ако бях на твое място, преди това щях да сдъвча малко джоджен от градината с билки ей там. Иначе майка ти ще се запита какво си правил в свободното си време.

Хю се изчерви, но когато видя ухиленото лице на Александър, и той му се ухили в отговор.

Глава 32

Шпайер, Германия, януари 1194

Роджър се приведе над седлото си, за да избегне един нисък клон, покрит с белезникави влакънца, и даде надясно с окуражителен вик към дорестата си кобила. Тя отговори, като помръдна уши и се впусна в лек галоп. Скреж посребряваше голите клони и блестеше като фини захарни кристали по приведените бодливи зеленики и покрити с мъх паднали дървета. Дъхът на Роджър излизаше като бял пушек, докато препускаше с ловната групичка, подгонила един глиган през пищните гори отвъд стените на Шпайер. Знаеше, че крал Ричард е някъде напред, защото бе видял задницата на белия му жребец между дърветата само преди секунди, както и боядисаното със сапаново дърво и подплатено с хермелин наметало, което се издуваше около него.

— Ха! — изкрещя отново Роджър на кобилата и пак почувства как тя се устремява напред под него.

От двете им страни тичаха кучкари и хора, които пропъждаха птиците. Ловните кучета бяха по четири на каишка. Воят на хрътките за проследяване изпълваше гората. Тропотът на копита създаваше вибрация, от която от дърветата падаха малки лавини скреж, а усещането, че си жив, се отличаваше с кристална яснота, остра като чисто нов нож. Кобилата на Роджър прегази един поток, на чийто бряг имаше надвиснал камък с кинжали от ледени висулки. Сега кучетата лаеха по-шумно и Роджър усещаше горещия поток на кръвта във вените си.

Крал Ричард се намираше под домашен арест, но му беше разрешено да ходи на лов с кучета и соколи — всъщност да се занимава с делата на двора си от своите покои в Шпайер. Не му позволяваха единствено да се завърне у дома, преди откупът му да се е влял в съкровищницата на императора. Бягството беше невъзможно. Позволяваха му да гони глигани, вълци и елени през тъмните гори отвъд градските стени, но го наблюдаваха отблизо.

Роджър служеше при него от пет месеца и през това време бе свикнал с живота в германския двор с всичките му протоколи и ритуали, церемонии и почти византийска пищност на облеклото и обстановката. Дните може и да бяха тъмни, кратки и леденостудени, но стаите бяха озарени от сиянието на коприна и злато, а вината — плътни и силни. Понякога му бе трудно да си спомни как изглеждат домът и семейството му. Понякога, когато се опитваше да си спомни как изглежда лицето на Айда, виждаше единствено празен овал и трябваше да си го припомни, като погледнеше към лицето на сина й. От време на време това помагаше, но друг път виждаше Хенри и трябваше да се извърне настрана.

Сега момчето се присъедини към него. По-дребният му червеникавокафяв скопец дишаше тежко и от ноздрите му се вдигаше пара.

— Нужен ми е по-бърз кон — изрече задъхано Уилям. Дрезгавият глас, който извиси, за да се чуе през шумовете от лова, бе уловен в пространството между момчето и мъжа.

— Несъмнено ще ти дадат, когато се върнем в Англия — отговори Роджър.

Момчето не каза нищо, прекалено заето да увещава коня си да ускори ход и да се опитва да не изостава, докато завиваха рязко надясно, а после и наляво. И двата коня прескочиха един повален дънер, при което Роджър мина малко по-напред. От двете им страни имаше други хора — германски лордове крещяха на родния си език и забиваха шпори в хълбоците на конете си. Пред тях бурни крясъци, придружени от оглушителни писъци, показаха, че в момента някой убива плячката.

— Закъсняхме! — В гласа на Уилям звучеше дълбоко разочарование.

Роджър не отговори, че такава е природата на лова, особено когато придружават краля, и че ще има други възможности да покажат смелостта си. Младият Фицрой, изглежда, бе наследил страстта на баща си към лова и обичаше да е в центъра на действието, затова изглеждаше толкова разочарован от коня си. Но никой нямаше да даде някой от най-добрите коне на малолетен заложник, пък бил той и полубрат на краля на Англия.

Ловците бяха заети да изкормват един огромен глиган. Хрътките тичаха въодушевено наоколо, а конете размахваха опашки и тупаха по земята с копита. Миризмата на прясна кръв ги караше да въртят очи. Ричард, ухилен от ухо до ухо, говореше с неколцина от германските лордове, тупаше ги по гърба и споделяше с тях опиянението на мига. Шапката му беше нахлупена над ушите и се виждаха само няколко кичура от меденозлатистата му коса. Бузите и устните му бяха станали яркочервени от студа. На техния фон зъбите му изглеждаха много бели, докато се смееше. Роджър го наблюдаваше как упражнява алхимията си върху своите придружители и се възхити на начина, по който ги очароваше и предразполагаше. Императорът можеше да си има свои планове и цели, но нищо не можеше да попречи на Ричард да се опита да ги осуети или поне да си изгради буфер, печелейки приятели и симпатизанти в германския двор.

Кралят се обърна на коня си и срещна погледа на Роджър. Помежду им премина безмълвно разбиране, преди погледът на Ричард да се насочи към Уилям.

— Ето, братко Лонгспе! — провикна се той. — Подарък за теб. Направи си дръжка за нож!

Хвърли някакъв бял предмет във въздуха към тях. Младежът инстинктивно протегна ръка напред и сграбчи изцапания с кръв бивник на глигана.

Роджър погледна към острата извивка от окървавена слонова кост, която държеше Уилям. Напоследък момчето бе започнало да се назовава Лонгспе^[26], на някакъв предшественик от кралско потекло, наречен така, защото мечът му бил особено дълъг. С оглед на това Уилям бе започнал да се упражнява с по-дълъг меч и огромна решителност. Доста хора се забавляваха за негова сметка, не на последно място Ричард, но когато присмехът не успя да го откаже и Фицрой дори прояви известни способности, кралят му стана партньор в тренировките и обеща, че когато го освободят, ще му купи оръжие, за да го възнагради за новооткритото умение. Освен това Уилям бе прекарал известно време в проектиране на щит върху късчета пергамент и каза, че щом го посветят в рицарство, ще приеме герба на дядо си по бащина линия Жофроа льо Бел^[27]: яркосин фон, обсипан със златни лъвчета. Когато го чу, Роджър повдигна вежди, но не каза нищо. Яркосиньото беше скъпа боя като за фон на щит, но напълно съответстваше на вкуса на младежа. Несъмнено щеше да иска и скъп кон — нищо под петдесет марки.

Когато се върнаха в града, здрачът набраздяваше небето с ивици индиговосиньо и пурпурно, а атмосферата беше весела. Очакването за хубава храна и напитки и разказите около бумтящ огън не бяха единственото, което повдигаше настроението: всички знаеха, че основната част от откупа на краля пътува от Кьолн по река Рейн, придружена от кралица Елинор, архиепископа на Руан и свита от графове и прелати. Бяха определили освобождаването на Ричард за седемнайсети януари; всички те бяха само на една седмица разстояние от свободата и на един месец от дома.

Пристигнаха в замъка. Роджър слезе от коня, подаде поводите на един коняр и се запъти към стаята си, за да се измие и да смени панталона за езда с нещо подходящо за вечеря в дворцова компания: панталони от червен плат с диагонална сплитка плътно по крака, украсени с позлата обувки и дворцовата си роба от тъмносиня вълна, избродирана от Айда със сложни шарки от малки златни възли. Наметалото му беше поръбено с кожа от норвежки катерички. Навремето всичко това му се стори малко претенциозно, но на фона на великолепието на германския двор и на самия Ричард одеждите му изглеждаха направо скромни. Среса косата си, а после и брадата. Все още се чувстваше странно, че има брада, но докато пътуваше, беше по-лесно да я остави да израсне. Освен това тя му придаваше достойнство на възрастен държавник, непостижимо за обръсната челюст — нещо, което точно в този момент бе особено полезно.

Откакто се присъедини към Ричард, Роджър бе изцяло погълнат от документи, съвети, слушане на спорове, балансиране между различни линии и преценяване на ситуации, точно както в Кралския съд у дома. Работата не беше кой знае колко по-различна и понякога почти можеше да си представи, че е в Уинчестър. Езикът, който го заобикаляше, беше германски, а не френски, но всички образовани хора можеха да се разберат на латински.

Тъкмо се канеше да излезе от стаята си, когато дотича Уилям Фицрой, зачервен и задъхан.

— Милорд, кралят ви вика в заседателната зала, веднага — изхриптя той. — Изпрати ме да ви доведа!

— Защо, какво има? — грабна Роджър наметалото си и го закопча.

Уилям притисна ръка до хълбока си. Очите му бяха неимоверно разширени.

— Императорът казва, че няма да го пусне!

Роджър се втренчи ужасен в момчето.

— Казва… казва, че залозите са се променили. Предложили му повече сребро, за да задържи Ричард като заложник до есента!

— Кой му е предложил?

— Френският крал и… и графът на Мортен.

Роджър усети стягане в гърдите. От време на време се ядосваше във всекидневието си, но беше минало много време, откакто за последен път бе изпитал абсолютна ярост. След Форнъм винаги се бе опитвал да я избягва.

— Няма да стане! — изръмжа той и излезе с широка крачка от стаята.

Момчето хукна след него и каза, че било оръженосецът, дежурен при Ричард. Роджър обаче почти не го чу — умът му кипеше, погълнат от други мисли. През цялото време на преговорите имаше извинения и отлагания. Отначало определиха откупа на сто хиляди сребърни марки, но после увеличиха сумата с още една втора. Макар че затворът на Ричард представляваше позлатена клетка, той вече бе прекарал в нея повече от година и беше и незаконно, и неморално някой да попречи на един кръстоносец да се завърне у дома. Пратеникът навярно бе пристигнал по време на лова и император Хайнрих най-вероятно беше чел пергамента в същия момент, в който Ричард бе убил глигана.

Пред вратата на краля Роджър спря и си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. Не се съмняваше, че вътре вече бушува достатъчно ярост и без той да добавя своята. Трябваше му ясна мисъл, ако искаха да намерят начин да се измъкнат от примката.

Ричард кръстосваше стаята с дивашка енергия, сякаш не бе прекарал целия ден на лов. Лоншан го следваше по петите като кълвяща птица и ръкавите на робата му трепкаха като криле. Роджър забеляза на стената голямо петно от вино, сякаш някой бе плиснал към нея съдържанието на чаша.

— Чух новините, сир — каза Роджър и се поклони. — Това е позор и безчестие.

Ричард рязко се извъртя, за да застане с лице към него. Сега в чертите му нямаше и капка веселост. Дори замаскиран от светлината на свещите, на лицето му ясно личеше отпечатъкът на ярост.

— Френският крал е вероломен лъжец, но не вярвах, че ще падне толкова ниско! — изръмжа той. — Джон — да, защото той открай време копае тунели за всичко. Няма да позволя да ме задържат тук. Няма да търпя повече това пленничество!

— Няма да ви се наложи, сир — обади се Лоншан. — Ще намерим начин да заобиколим тази пречка.

— Колко са обещали? — попита Роджър.

— Двеста хиляди марки — усмихна се презрително Лоншан. — На части.

— Обещанието не струва нищо, ако решат да не го изпълнят — заяви Роджър, приближи се към огъня и протегна ръце към яростната червена светлина. — Откъде ще дойдат парите? Крал Филип ще трябва да обложи поданиците си, а подозирам, че те ще се възпротивят на перспективата да платят такса, за да задържат английския крал в затвора. В Англия не остана нищо. Джон ще е късметлия, ако успее да изтръгне квичене от заклано прасе, още по-малко пък подобна сума.

Ричард бе спрял да кръстосва помещението, макар гневът все още да се излъчваше от него на вълни, горещи като огъня.

— Ние знаем, че не могат да съберат парите, императорът също го знае, но блъфира. И той не обича Филип Френски, така че защо да се съюзява с него за това?

— Знае, че скоро трябва да ви пусне — каза Лоншан. — И че когато го стори, няма да има с какво да ни държи. Просто се опитва да изцеди от нас и последните капки.

— Мисля, че възможността да получи пари от Филип Френски го радва — добави Роджър, — но знае, че среброто от Англия е сигурно и е почти в ръцете му. Има нужда от него за войната си срещу Сицилия. Няма да го изтърве.

Ричард се хвърли на пейката пред огъня и задърпа брадата си.

— Не мога да остана на това място нито ден повече. Трябва да съм се прибрал до пролетта, когато започва сезонът за походи.

— Така е, сир, имате да се справяте с много предатели там — съгласи се мрачно Лоншан. — Не всички, на които се доверихте, оправдаха доверието ви. Трябва да се пазите от маршала си. Брат му е доверен съветник на графа на Мортен, а самият маршал открай време е показвал предпочитания към брат ви.

Ричард погледна с вдигнати вежди към канцлера си.

— Ще ми трябват повече доказателства от хорска мълва, преди да нарека маршала предател.

Роджър изгледа Лоншан с присвити очи. Епископът на Илай беше от хората, които поддържаха омразата си като добре наточен кинжал, който да забият в предполагаемите си врагове в мига, в който те им обърнат гръб.

— Грешите за маршала, милорд. Той може и да е имал разногласия с вас, но такива имаха всички съдии, както и аз, като стана дума за това. Това не ни прави неверни към господаря ни. Нито пък е въпрос, който трябва да ни занимава точно сега, не е ли така? Сега трябва да решим как да реагираме на новото развитие на ситуацията. С всичко друго можем да се заемем, когато му дойде времето.

— Норфолк е прав — каза Ричард. — Нямам причина да се съмнявам в маршала си.

Лоншан наклони глава на една страна.

— Мой дълг е да ви съветвам по всички въпроси така, както ги виждам, сир.

— Е, добре, заеми се да си изградиш визия по въпроса как да ме измъкнеш от тази клетка — изръмжа Ричард.

 

 

Роджър се поклони ниско, когато кралица Елинор мина покрай него, но знаеше, че не е забелязала нито него, нито всички останали, които също се покланяха, защото имаше очи само за Ричард. Цялата сияеше.

— Сине! Светлина моя, сине мой!

Елинор докосна лицето му с треперещи ръце и по бузите й потекоха сълзи.

— Знаех си, че този миг ще дойде. Не спрях да се надявам — нито за миг!

Очите на Ричард също бяха овлажнели, когато се усмихна и целуна пръстите й.

— Почитаема майко, и аз не съм се съмнявал, нито пък се съмнявам, че скоро ще съм свободен да отида където пожелая.

Дворът се бе преместил от Шпайер в Майнц, където щяха да поздравят кралицата и да обсъдят все така актуалния въпрос с откупа. Роджър се зачуди дали Елинор знае за опитите на по-малкия си син и Филип Френски да възпрепятстват освобождаването на Ричард и реши, че сигурно знае. Елинор никога не бе оставала без своя собствена мрежа от информатори, дори когато съпругът й я държеше като затворничка, и макар че вече беше над седемдесетгодишна, притежаваше енергията и решителността на жена на половината на годините й.

Ричард я проследи с поглед как се овладява. Макар да продължаваше да проявява радостта си, че отново вижда Ричард, сега се бе превърнала в кралица и дипломат. Майчината й тревога беше искрена, но това не накърняваше решителността, която всички забелязваха да се излъчва от нея. Все още им предстоеше тежка битка, съчетана с деликатни политически машинации, ако искаха да си възвърнат свободата.

Император Хайнрих изглеждаше любезен и загрижен за гостите си, но в очите му блестеше суров пламък и той също се подготвяше за предстоящата битка. Никой не се съмняваше в твърдата му решителност да спечели всичко, което може, от заровете, които е хвърлил. След официалния прием дискусиите започнаха и императорът показа на Елинор и Ричард писмата, които е получил от Джон и Филип. Печатът на второто все още висеше от ръба на пергамента като доказателство.

— Какво да направя? — попита той и разпери извинително ръце. — Предложението е много изкусително и трябва да действам така, както смятам, че ще е най-добре за мен и за управлението ми.

— Готов ли сте да вечеряте с дявола, милорд? — попита Елинор.

Хайнрих вдигна рамене.

— Зависи колко ще е дълга лъжицата ми — отговори и поклати глава. — Те обаче не са дяволи, а хора, които са също толкова амбициозни, колкото и всички ние. Аз не се оставям да ме излъжат толкова лесно.

— Нито пък аз, милорд — отговори остро Елинор. — Изпълних изискванията ви и съм наскърбена от мисълта, че ще измените на думата си и ще продължите да държите като затворник крал, който се е сражавал за Христа.

— Тази мисъл наскърбява и мен — отговори императорът. — Нищо не би ме зарадвало повече от това да стигнем до споразумение… ако успеем.

— Откупът е тук, в ръцете ви — каза Елинор. — Ще поемете ли риска да повярвате, че от друго място изобщо ще ви дадат нещо? Ще предизвикате ли разкол между мъжете, които ви следват, защото сте се полакомили за още няколко монети? Честно казано, никъде няма да намерите достатъчно дълга лъжица.

— Майка ми е права — обади се Ричард и скръсти ръце на гърдите си. — По-добре ще е да се споразумеете с нас, отколкото с брат ми и краля на Франция. Ако Джон някога удържи на думата си, ангелите в рая ще запеят от радост.

Императорът поглади големия сапфирен пръстен на средния си пръст.

— Прави сте, като казвате, че количеството сребро е просто „още няколко монети“. — В очите му светна лукав блясък. — Но има нещо, което вие можете да ми дадете, а брат ви и Филип не могат.

Ричард вдигна вежда. Роджър, който седеше тихо от едната страна и слушаше, почувства как косъмчетата по врата му настръхват.

— Кралство — уточни императорът. — Дайте ми Англия.

 

 

Мъглата обгръщаше всичко в бял воал и макар че имаше видимост от единия край на кралската галера до другия, пространството отвъд него спокойно можеше да е краят на света. Роджър си спомни разказите, които бе слушал като дете за предшествениците си: викингите дошли в Нормандия, като се спуснали с кораби по река Сена и стягали и отпускали мускули и сухожилия на греблата си, докато те прорязвали водата и изскачали от нея и я карали да блести като острата стомана по ръба на оръжията им.

Влажният февруарски въздух се промъкваше между костите като дима от свещите на Сретение Господне, пробиваше си път в ставите и костния мозък. Увит във вълна и кожи, за да се предпази от студа, Роджър облегна рамо на стената на „Моресекач“ и се заслуша в плискането на греблата. Чуваше и как противната вода от устието се удря в кила на кораба. С изключение на това, наоколо бе почти тихо — моряците не пееха, а всяко действие се извършваше без излишен шум. Император Хайнрих най-после бе освободил Ричард. Ричард бе коленичил пред него, беше сложил ръце между неговите и се бе заклел да бъде негов васал в качеството си на английски крал. Това обаче не означаваше, че веднага ще ги освободят. При пристигането си в Антверпен предишния ден бяха чули тревожни слухове, че Филип Френски е увеличил предложената сума и увещава императора да се впусне в преследване след Ричард и пак да го плени. Бяха чули и че френски кораби патрулират водите на Ламанша, така че ако императорът отклони предложението, Филип да може лично да пристъпи към действие. Понякога слуховете бяха истина, понякога — лъжи, но винаги представляваха мъгла, която човек трябваше да пробие, за да намери яснота.

Роджър се размърда и напрегна слух. През плисъка на морското течение се приближаваше друг съд. Бигъд посегна към меча, който бе оставил до себе си. Дишането му понечи да се ускори, но той препречи пътя на въздуха от дробовете си, докато те пламнаха и му се стори, че ще се пръснат. Другият съд изсвири със сирената си и мина близо от дясната им страна — търговска галера в посока към Антверпен, с фламандски екипаж. От двата кораба закрещяха, за да се разберат кой къде отива, размениха се и ругатни, защото „Моресекач“ нито светеше с фенер, нито надуваше сирена, а се промъкваше тихомълком през морето като пиратски кораб.

Роджър издиша, най-после свободен от напрежението, и пое въздух в жадните си дробове. От лявата му страна Анкетил измърмори, че навярно няма да има значение дали императорът, или французите ще ги заловят, защото най-накрая сами ще се блъснат в някой друг кораб и ще потънат или ще се забият в някое от многобройните островчета около устието на река Шелда.

— Добре ли си, момко? — погледна Роджър към Уилям Фицрой, сега прероден като Лонгспе.

Ричард му бе направил дар: меч с дълго острие, който момчето получи, когато групата им спря в Кьолн на път към Антверпен. Оттогава Уилям не се бе разделял с оръжието нито за миг. Спеше, като го държеше по-плътно до себе си, отколкото някои мъже държаха жените си, и се отнасяше с него с такава грижа, която надхвърляше и най-смелите очаквания на съпругите. В дръжката бяха инкрустирали бивника на глигана, а после я бяха обвили със сплетени ивици червена кожа. В момента момчето я стискаше в юмрук. И то дишаше повърхностно.

Уилям кимна и гърлото му се раздвижи — преглъщаше мъчително.

— От чакането е — обади се Анкетил. — Това може да ти го потвърди всеки войник. — Прокара длан по лицето си. — С малко късмет чакането ще е единственото ни неудобство.

— Някога участвал ли си в морска битка? — обърна се Роджър към рицаря.

Анкетил поклати глава.

— Веднъж за малко да стане, когато едни пирати подгониха кораба ни на път от Саутхемптън към Барфльор, но ги изпреварихме и това може само да ме радва. Достатъчно е неприятно да се биеш и на твърда земя, без палубата да се люшка под краката ти.

Роджър изсумтя, развеселен и напълно съгласен.

— Според мен пък ще е интересно — каза Уилям Фицрой.

Роджър вдигна вежди.

— Да, нали?

Момчето кимна.

— Ако се сражава от седлото, човек трябва да се научи да управлява коня си по същия начин, по който се учи как да борави с оръжието, така че боят на палубата е просто още едно умение — и ако другите не го притежават, дава предимство.

Роджър го погледна одобрително, защото думите му бяха зрели, резултат от наблюдения и размишления.

„Моресекач“ продължи да плава през мрака и когато малкото светлина започна да избледнява, мирисът на открито море стана по-силен, а водата — солена.

— Англия — промълви Анкетил. — Мога да помириша Англия.

Роджър се усмихна кисело.

— Само така ти се иска. Трябва да пресечем целия океан и да избегнем французите. Ще минат още няколко дни, преди да стигнем там.

— По-добре няколко дни, отколкото няколко месеца — отговори рицарят. — В момента мога да унищожа горещ пай със змиорка и един рог истинска бира от Норфолк, приготвена от Гите във „Ведрото“ в Ярмът.

— Също и самата Гите — подсмихна се Роджър.

От устата на Анкетил се разхвърчаха слюнки.

— Прекалено е голяма, за да я унищожа — каза той, — но една-две хапки са добре дошли. Липсваха ми и кнедлите от Норфолк.

През мъгливия здрач долетя висок звук — песен на корабна сирена прекъсна тихите им шеги. Прокънтя три пъти, а след това още три. Идваше някъде отблизо, макар че разстоянията можеше да се окажат измамни. Роджър бързо се изправи с ръка на дръжката на меча. Ричард излезе от покрития с брезент навес на палубата, където беше насаме с майка си, приближи се и застана до него.

— Спокойно, милорд Бигъд — каза той. — Това са приятели и освен ако не греша много, мечът няма да ви трябва.

Още три протръбявания на сирената раздвижиха мъгливия силует на водата и Ричард се обърна към капитана на „Моресекач“ Стивън де Търнам.

— Отговорете — заповяда той. — Сложете фенер на носа. Тази вечер всички ще се насладим на вкусна храна и сухи легла.

— Сир — отговори Де Търнам, направи знак на един от моряците си и скоро на носа им светна фенер, а тръбачът огласи отговора на „Моресекач“. Нотите отекнаха над водата, разделяйки талазите от мъгла, и получиха отговор, но въпреки това като че ли измина цяла вечност, преди другият кораб да се появи пред погледа им, очертан на фона на мъглите като призрак, но такъв, който постепенно придоби солидна мокра форма. „Божия милост“ беше голяма галера, кораб за провизии от Рай, снабден с нови бойни кули и пълен с рицари, сержанти и стрелци. От гърдите на пътниците на „Моресекач“ се изтръгна всеобща въздишка на облекчение.

Все още не бяха у дома и със сигурност не бяха сухи, но се намираха по-близо до тези две неща от когато и да било.

 

 

Вече на борда на „Божия милост“ Роджър седеше пред една маса в навеса на по-голямата палуба заедно с Ричард, Лоншан и многобройните барони и духовници, дошли да придружат краля до дома. Елинор се бе оттеглила заедно с придружителките си в навес за дамите на другия край на кораба и мъжете също вече мислеха за лягане.

Лоншан бе в стихията си, защото архиепископът на Руан, когото ненавиждаше, бе останал в Германия като гаранция за плащането на останалата част от откупа, а това даваше на Лоншан възможност да се перчи и да се прави на много важен. Никой не биваше да се съмнява кой е работил най-усърдно, за да осигури освобождаването на краля и че Лоншан се връща в Англия, обдарен с благосклонността на монарха, която щеше да причини много щети на определени лордове и прелати. В очите на Лоншан блестеше и пламъче на допълнителна злоба. Новините, които капитанът на „Божия милост“ бе донесъл от Англия, сякаш оправдаваха предупреждението му от Шпайер.

— Не ви ли казах, че на Уилям Маршал не може да му се има доверие? — провикна се той. — Кръвта вода не става. Баща му беше прочут бунтовник.

Ричард се облегна назад на стола си. Носеше една от любимите си шапки: зелен филц с широка периферия, която оставяше очите му в сянка. Това заедно с допълнителното прикритие, предложено от брадата му, му вдъхваха чувството, че е задоволително заслонен.

— Както и моят, милорд епископ — напомни му Роджър, — но това не ни прави еднакви. Дори и братът на маршала да се е обявил за лорд Джон и да е подготвил замъка Марлборо за война, това не прави самия маршал предател.

Очите на Лоншан заискриха.

— Не, милорд, не го прави, но когато са видели маршала да отива в Марлборо, тогава всичко изглежда по-подозрително. Може би тази негова дружелюбност към предателите е нещо повече от действията на загрижен съдия. Аз поне се съмнявам какви са мотивите му.

— Не съм видял нищо с очите си и мога само да предполагам, но смятам, че е отишъл, за да преговаря с тях. Човек не може да издаде присъда, без да е запознат с всички факти — или поне с толкова от тях, колкото успее да събере.

— Бигъд е прав — погледна Ричард остро към канцлера си. — Не знаем всичко и съм готов да го оправдая поради липса на доказателства. Спокойно можеше да ме убие по пътя от Льо Ман, просто като промени ъгъла на копието си. Но не го направи. Продължи да защитава баща ми, когато всяка надежда бе загубена и щеше да спечели повече, като го изостави.

— Когато се завърнете, ще откриете, че във ваше отсъствие е станал човек на брат ви — не се отказа Лоншан.

— Милорд канцлер, на ваше място не бих правил подобни изявления, без да съм узнал повече — настоя Роджър тихо, но упорито. — Просто не знаем.

Осъзнаваше, че Ричард преценява и него, и канцлера, и знаеше, че предимството е на страната на Лоншан, защото шпионите му навярно са видели маршала в Марлборо.

— Ще разберем, когато пристигнем в Англия, нали така? — каза Ричард. — Ще изпратя да доведат маршала и ще отсъдя по заслуги, както ще постъпя и с всички останали.

— Ако маршалът дойде при вас — отговори скептично Лоншан.

Роджър стисна зъби. Лоншан винаги трябваше да има последната дума и разговорът щеше да продължи да се върти в едно и също русло цяла нощ.

Ричард изгледа канцлера си и търпеливо, и развеселено.

— Ти си стар гарван и черен пророк, Лоншан. Очаквам маршалът да дойде при мен и да ми даде обяснение. Ако не го стори, можеш да ми кажеш, че съм сбъркал и да получиш удовлетворението да се увериш, че е трябвало да те послушам.

Лоншан изглеждаше опечален.

— Това няма да е удовлетворение, сир. Напротив, ще ме наскърби.

Роджър прикри недоверчивото си изсумтяване с кашлица.

Лоншан го изгледа гневно.

— Винаги съм мислил само за доброто на краля.

— Не го оспорвам, милорд епископ — отвърна Роджър с равен глас. — Но се съмнявам, че ще останете наскърбен, ако видите падането на определени хора. Говоря това, което мисля.

Лоншан се сдържа и не отвърна, но погледът, който хвърли на Роджър, бе достатъчен отговор. Бигъд добре знаеше, че думите му са съвсем верни и че отсега нататък няма да е зле и той да се пази.

Глава 33

Фрамлингам, март 1194

Роджър пришпори уморения си кален кон през последните метри над рова и копитата закънтяха в тръс, преди да спрат в двора. Беше препуснал преди ескорта си и каруците и преднамерено пристигна преди свитата си. Загледан в двете нови завършени кули, той се удиви колко много са напреднали строителните работи в негово отсъствие. Все още имаше много работа, но каменният пръстен на Фрамлингам действително започваше да се превръща в горда действителност. На фона на огромните кули залата и параклисът изглеждаха смалени, но бяха поддържани и блестяха от неотдавнашно варосване. Временната ограда около портала също бе пребоядисана наскоро и дръзкото й червено и златисто изпъкваха на фона на бялата боя на сградите. Подбрани птици кълвяха около вратата, ала по някаква случайност белия гъсок на Улфуин го нямаше.

Роджър слезе от седлото и завърза коня си за една халка в стената. Един коняр, който ринеше тор, спря и го зяпна, а после падна на колене.

— Милорд, не ви познах, простете ми!

Роджър му махна да стане.

— Няма причина да ме познаеш. Изпреварих останалите. Но по-добре изритай другите от леглото. След по-малко от час ще трябва да се погрижат за много коне.

— Да, милорд, аз…

Той млъкна. И двамата се огледаха, когато иззад ъгъла на конюшнята се появиха четири деца, които играеха на гоненица — две момчета и две момичета, слети в неясно петно от тичащи крайници, хвърчаща коса, яркоцветни рокли и туники. Всички се заковаха на място, когато зърнаха коняря и черния жребец. А после Маргьорит се отдели от останалите.

— Татко, татко! — изписка тя и се хвърли отгоре му.

Той я вдигна и я завъртя.

— Миличка!

Изпита огромно облекчение, че го помни, защото не беше сигурен, че децата ще го познаят. Тя го целуна шумно по наскоро обръснатата буза, а после го стисна за врата и Роджър не разбра дали силата на ръцете й, или стягането в гърлото му бяха причината изведнъж да усети, че му е трудно да диша. Мари не се приближи веднага, макар че лицето й се озари от усмивка, и Роджър се сепна, когато осъзна каква голяма част от поведението й е държание на млада жена дори насред детската игра. Тригодишният Ралф също поиска да го вдигне, макар баща му да видя, че настояването му се дължи повече на желание да покаже колко е смел, отколкото на необуздана привързаност, и усети как детето се сковава, когато го взе. Уилям, две години по-голям, стоеше на мястото си стабилно като дъбово дръвче, но се усмихна и разкри дупка там, където едно млечно зъбче бе паднало неотдавна, а постоянното още не беше поникнало.

А после Роджър погледна зад децата и видя, че Айда излиза от сградата да го поздрави, притиснала от лявата си страна малко, здраво увито бебе. Погледът, който му отправи, беше предпазлив и дори малко враждебен. Не му се усмихна за добре дошъл и стомахът му се сви. Той остави Маргьорит и Ралф на земята и се приближи към нея.

— Това е най-малкият ти син — каза сковано тя. — Кръстих го на баща му, за да ми напомня, че има такъв — и сложи бебето в ръцете му, преди Роджър да успее да я прегърне.

То все още беше малко, на не повече от две седмици, и не беше започнало да се закръгля. Очите му бяха тъмни и щяха да са кафяви като на Айда.

— Трябваше да ми пишеш — каза Роджър. — Трябваше да ми кажеш.

Айда го изгледа сурово.

— И къде щях да изпратя куриера? Не знаех къде да те търся, а и не мислех, че подобни неща ще те заинтересуват.

— Определено щях да се заинтересувам, че пак чакаш дете, и щях да искам да знам как си.

— Така ли? — отново го изгледа продължително тя. Все още не се бяха прегърнали.

— Разбира се!

Роджър обви ръка около нея и понечи да я целуне, Айда обаче извърна глава и той улучи бузата й — мека, но студена в пролетния следобед.

— Сигурно ще искаш да се изкъпеш и да хапнеш — каза тя. — И предполагам, че си изпреварил хората си и те скоро ще пристигнат.

Взе обратно бебето и се отправи към сградата.

— Не и в следващия един час — уточни Роджър и се огледа. — Къде е Хю?

— На езда с един коняр и кучетата — отговори Айда. — Не знам кога ще се върнат. На теб прилича.

Тя подаде бебето на една от прислужничките си и нареди да приготвят вана и да донесат храна.

Роджър почувства как възелът от чувства в гърдите му се стяга. Раздразнението бързо се превръщаше в гняв.

— Не по свое желание прекарах толкова месеци в чужд двор, но това беше мой дълг.

Двамата се изкачиха по стълбите в солария. Жените вече бяха довлекли голямата овална вана и я пълнеха с ведра гореща и студена вода. Роджър забеляза, че всички работят с наведени глави и извърнат поглед и почувства, че това не е обикновена проява на уважение. Студът в солария можеше да замрази пламъците в ада.

Айда повдигна капака на една ракла и извади спретнато сгънати чиста риза, долни гащи и панталони, от които се разнасяше аромат на лавандула.

— Уших ги за теб — каза тя. — През есента. Мислех, че ще се върнеш преди Коледа. Мислех, че… — брадичката й потрепери. — Е, ти не се върна и ги прибрах заедно с надеждата да те видя преди края на годината.

Роджър свали шапката си и внимателно я остави върху една друга ракла.

— Продадох всичките си бижута, до последното — продължи Айда. — Свалих гоблените от стените, тормозих и преследвах арендаторите и васалите ни. И всяко сребърно пени, което успеех да измъкна, отброявах като един миг по-малко от времето на престоя ти в Германия. — Притисна длан към устата си и Роджър видя вътрешната й борба. Но когато понечи да заговори, Айда свали ръката си и го погледна с насълзени очи. — И един миг по-малко за сина ми. Защо да ти казвам, че очаквам дете, когато ти не ми каза за Уилям? Трябваше да науча тази подробност от Александър от Ипсуич. Знаеш ли колко болезнено беше? Защо не ми каза? Защо?

Роджър протегна към нея ръката си с отворена длан.

— Защото знаех, че само ще се притесняваш напразно.

— Мислел си, че няма да разбера?

Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Надявах се, че няма.

Айда ахна.

— Видях колко се разстрои от перспективата да вземем Хю и знаех, че и с другия ти син пак ще е същото… а може би дори още по-лошо, защото така и не можа да го наречеш свой. Може би съм сбъркал, но да ти напиша в писмо нещо, което не можеше да се промени… — и въздъхна. — Взех решение и ако е било грешно, съжалявам, но вече е свършено.

Свали колана и туниката си.

— Смятах да ти кажа сега и въпросът да се уреди, ала закъснях и съжалявам за това. Сърди ми се, ако искаш, но съдията може да вземе грешни решения, особено ако не разполага с други насоки освен това, което чувства, че трябва да направи.

Видя как Айда прехапа устна, погледна настрана и се зачуди дали наистина е прекалено късно.

— Не знам дали това има някакво значение за теб, или не — продължи той, — но мислех за теб през всеки един ден на отсъствието си. И за децата. Не съм ви забравил.

— Но аз се чувствах забравена — промълви Айда и гласът й се пречупи. — И пренебрегната.

— Не, за нищо на света… Дори не подозираш колко ми липсваше.

Той я привлече в обятията си и я притисна силно. Усещаше вибрирането на пулса в гърлото й. Вдъхна слабата миризма на орлови нокти от крема, който тя обичаше да използва.

— Не, не знам — каза Айда и ненадейно зарови пръсти в косата зад врата му и наклони глава назад, за да го погледне в очите. Погледът й беше гневен и блестящ от сълзи. — Понякога се чувствам така, сякаш това място е краят на света, а аз съм все едно вдовица.

— Това са глупости — изръмжа Роджър. — Ти си моя съпруга. Ти си велика дама. Ти си графинята на Норфолк.

— Да — съгласи се тя. — Често си го повтарях в мрака на нощта след поредния ден, прекаран в опити да измъкна пари за откуп от празни ковчежета или от хора, които не искат да дават, или след като приемах знатни люде на път към абатството Сейнт Едмъндсбъри, или в занимания с делата на имота. Но понякога думите загубват значението си и тогава вече не знам коя съм или започвам да се чудя дали не съм самозванка, парцалана, просякиня, която ще разобличат всеки момент.

Роджър отново я притисна към себе си, защото не знаеше какво да каже. Мъдрите думи изникваха в ума му по-лесно на съдийската скамейка, където границите бяха очертани по древен обичай, а след толкова дълго отсъствие и живот в мъжка среда уменията му да се справя с домашни проблеми се бяха захабили още повече. Не му помагаше и това, че Айда съвсем наскоро бе родила и беше сантиментална и нестабилна.

— За мен никога не си била парцалана — промълви непохватно той. — Винаги съм мислил, че си създание, изтъкано от изящество и честност.

Тя издаде приглушен звук срещу туниката му. Думата „честност“ зейна като рана помежду им и Роджър осъзна, че не е било благоразумно да я използва. И все пак беше вярна.

Дълго време двамата останаха така и Айда се успокои под дланите му. Той почувства как тялото й омеква и се отпуска. Най-накрая тя се отдръпна и Роджър свали ръцете си.

— Водата ще изстине.

Гласът й едва се чуваше, но се беше овладяла и Роджър почувства, че първата буря е отминала, макар да знаеше, че навярно ще има още.

Махна пренебрежително с ръка.

— Не са я донесли чак толкова отдавна.

Приключи с разсъбличането и влезе във ваната. Водата наистина беше хладка, но той реши, че дипломацията е най-ценната част от смелостта.

— Виждам, че си се сдобил с нова шапка — посочи Айда към раклата.

Роджър й се усмихна смутено.

— В Шпайер имаше добър шапкар и работата му ми хареса. Донесох ти коприни за бродиране и нов колан.

Айда взе сапуна и една кърпа за миене.

— Продадох колана от злато и перли, който… който ми подари Хенри. И един пръстен от времето ми в двора.

За миг се възцари неловко мълчание. Роджър се зачуди как да подходи към останалата част на това, което трябваше да й каже, и реши, че ще е най-добре да го вмъкне в общия разговор. Разказа й за пребиваването си в Германия, като подбираше по-хубавите моменти и се опитваше да й каже това, което според него жените биха искали да чуят. Разказа й и за сина й и колко достойно се бе държал. Лицето й грейна и Роджър трябваше да потисне прилива на ревност. Този миг беше неин — дар, който навярно бе по-ценен и от коприните, и от новия колан. Спомена за новия прякор на момчето и колко много се стараеше то да го заслужи.

— Всеки ден го гледах как тренира — продължи Роджър. — Гледа на задачите си така, както ти гледаш към бродериите си: толкова съсредоточено, сякаш ще пробие дупка в плата само с поглед. Ще стане свестен мъж. Притежава чест, гордост и смелост. Вярно, прекалено много държи на церемониалността и се надува с роднинството си с краля, но у него няма злоба. — Роджър изплакна лицето си, попи водата от очите си и погледна към Айда. — В Уинчестър ще се състои церемония на носене на короната, за да очистим петното от пленничеството на краля — и всички благородници са повикани да присъстват. Кралят иска младият Лонгспе да държи един от прътовете на носилката му, докато влизаме в катедралата, а аз ще нося меча му. Можеш да се срещнеш със сина си, докато сме там.

Айда се отдръпна от ръба на ваната. Роджър видя как дишането й се учестява, а на лицето й се изписва изражение на надежда и страх.

— Кога?

— На Великден — отговори той. — Дотогава ще можеш ли да пътуваш?

Тя кимна. Очите й сияеха.

— Дотогава ще съм се причестила.

— Добре, значи е решено.

Роджър се изправи и жените го изплакнаха с чиста ароматизирана вода. Преоблече се в чисти дрехи и седна на пейката пред прозореца заедно с Айда на чаша вино и няколко малки сладки. Бебето се събуди и захленчи. Айда разви повоите му и го сложи на гърдата си. Въпреки че модата диктуваше използването на дойки, тя открай време кърмеше децата си сама — поне докато се причестеше. Лекотата, с която държеше бебето, без изобщо да се замисли, нежността, изписана на лицето й, накараха Роджър да почувства, че ще му е още по-трудно да продължи с това, което трябваше да й каже.

— Знаеш, че в някои части от страната все още има бунтове срещу крал Ричард — каза той.

Айда кимна.

— Да, но чух, че лорд Джон е избягал във френския двор, така че най-лошото трябва да е минало.

Роджър поклати глава.

— Нотингам още се държи, а също и Тикхил, и Марлборо. Опасно е. Кралят не може да допусне да останат във вражески ръце. Хюбърт Уолтърс се отправи да обсади Джон Маршал в Марлборо, а аз трябва да потегля към Нотингам с толкова войници, колкото успея да събера.

Айда сведе поглед към сучещото бебе и го премести по-удобно.

— Кога? — Гласът й бе съвсем безизразен.

— Колкото може по-скоро.

Тя се засуети около пелените на малкото.

— А Фрамлингам със сигурност е необходимо отклонение, за да можеш да събереш хора и припаси и да се подготвиш за битка.

— Това ли си мислиш?

Тя не каза нищо, но Роджър видя болката й в стиснатите устни и в това, че не искаше да го погледне. Едно от по-малките деца бе оставило в амбразурата една играчка — малко конче. Айда му беше изплела юзди от вълна и дори му бе ушила малка висулка с цветовете на Бигъд за наличника. Роджър вдигна играчката и я погледна. Главата беше направена не от дърво, а от натъпкан плат, за да е мека за детските ръчички, а отпред имаше бяло петно от избелено място, за да прилича кончето на Васал. Толкова любов. Толкова грижа. Толкова голяма нужда.

Бебето спря да суче и се оригна. Айда нежно го отдели от зърното и се покри с внимателни точни движения. Когато проговори, гласът й беше напрегнат, но овладян:

— За какво са ми голям замък и прекрасно обзаведени стаи, когато бащата на децата ми не е тук, за да живее в тях с мен, освен в краткотрайните мигове, в които се завръща, за да създаде поредното дете без баща? В началото на брака ни постоянно бяхме заедно. Когато се събудех сутрин, ти беше тук. Спомням си как вдигах глава от бродерията и те виждах да се усмихваш на Хю в люлката му; сърцето ми се изпълваше с такава любов, та ми се струваше, че ще се пръсне. Обичах те повече от всичко.

Той забеляза миналото време и се зачуди дали не присъства на бдение.

— А сега вече не ме обичаш?

— Не, обичам те, но това, което някога беше пълно докрай, сега е опасно близо до изпразване. — Айда направи знак на една от прислужничките, която взе бебето, за да му смени пелените, и се извърна обратно към Роджър. — Докато те нямаше, понякога ми се искаше да съм мъж. Искаше ми се да можем да си разменим местата. Да мога да яхна кон и да препусна накъдето пожелая. Да мога да вляза в някоя кръчма, без да ме гледат. Да мога да отида на пазар без прислужница. Да виждам на хоризонта повече неща, а не само прах от камъни и тиня, корем, издут от бременност, и страха на този, който чака.

Роджър я погледна и се намръщи.

— Имаш покрив над главата си; по Божията милост всичките ни деца са живи и здрави. Макар да трябваше да изпразним ковчежетата си за откупа на краля, не ти липсва нищо.

— Така е — съгласи се сковано тя. — Много си щедър, милорд. Празнотата ми е украсена с филигран.

— Тогава какво ще те направи щастлива? — Започваше да се дразни. Жените наистина бяха невъзможни! — Какво искаш?

— Да не съм самотна — отговори Айда. — Това беше единственото нещо, което имах в двора, а сега го нямам.

— Имаш прислужничките си, имаш децата и достатъчно суматоха в имението, за да те държи ангажирана!

— Ти не разбираш, нали? За теб вътрешният ти живот винаги е бил достатъчен. Ти не…

Звукът на тръби прекъсна думите й. Роджър погледна към прозореца и видя, че хората му влизат в двора, а Хю се е присъединил към тях някъде по пътя и препуска с изправен гръб на черното си пони. Момчето говореше с Хамо и Оливър и от време на време жестикулираше. В гърдите на Роджър се появи топло пламъче на гордост и се разнесе навън.

Той се приведе напред и сграбчи ръцете на Айда в своите.

— По-късно ще поговорим за това. Мъжете ще връхлетят всеки момент, а ти трябва да си почиваш. — Докосна я по бузата. — Под очите ти има сенки. По-късно ще се върна и ще вечеряме насаме, само двамата, обещавам.

Целуна я по бузата и обзет и от вина, и от облекчение, излезе от стаята и се отправи към двора.

 

 

Айда затвори очи и притисна ръце към корема си, след като съпругът й излезе. Не това искаше, не така искаше да бъде. Роджър имаше право, наистина се нуждаеше от почивка. Раждането я бе изтощило и тя знаеше, че е станала сълзлива и раздразнителна. Ако й беше изпратил вест, щеше да се подготви по-добре. Сега обаче всичко бе започнало да се върти неконтролируемо като сламка в потоп. Каза му неща, които наистина чувстваше, но изричането на думите я уплаши, защото им придаваше форма отвъд тази на мисълта, а веднъж придобили такава форма, кой можеше да каже в какво могат да се превърнат? Трябваше да е извън себе си от радост, че се е върнал жив и здрав от Германия и е могъл да отдели един миг, макар и кратък, за да се прибере у дома, а единственото, за което можеше да мисли, беше, че на сутринта отново ще я остави и ще тръгне на война.

Насред всички тези бурни вълнения мисълта да се събере с първородния си син блестеше като скъпоценен камък. Да говори с него, да го докосне, колкото и сдържано… Но ако той не пожелаеше да се срещне с нея? И как щеше да се справи с този първи контакт? Почувства се така, сякаш посяга към прекрасно ястие на масата по време на пир с ясната мисъл, че може да е отровно, но готова да поеме този риск, защото, без да го опита, не може да се излекува. Затова трябваше да събере смелост и ако ястието я убиеше, така да бъде.

Насили се да стане. Погледна през прозореца. Роджър бе излязъл от сградата и бе обвил ръка около рамото на Хю. Очевидно му говореше като мъж на мъж и дори от горния етаж Айда виждаше как синът й реагира с усмивка и открити жестове. Хю бе понесъл отсъствието на баща си по-добре от нея, но пък той притежаваше способността на Роджър да се затваря в себе си и да е доволен, докато на нея й бе необходим осезателен личен контакт, за да оцелее.

Видя как Роджър казва нещо, от което и двамата се разсмяха, а после се обърнаха към сградата и гледката й подсказа още по-силно какво е липсвало по време на отсъствието на Роджър. В огнището имаше огън и той съответстваше на нуждите им, но без него не можеше да излъчи цялата си топлина и светлина. Как би могъл?

Глава 34

Замъкът Нотингам, април 1194

Най-високопоставените барони и военачалници на Ричард бяха заели няколко къщи недалеч от портата на замъка Нотингам. Роджър стоеше до камината в една от тях, наслаждаваше се на топлината на огъня и отпиваше от чашата с бира. Навън петлите пееха, за да оповестят идването на безцветната пролетна зора пред население, което вече бе будно и в нервно очакване на пристигането на значителни кралски сили в анклава си.

За момента портите на замъка бяха останали затворени и конетабълът Уилям де Уеневал отказваше да ги отвори. Вместо това им изпрати послание за непокорство във вид на стрели от лъкове и арбалети и камъни от прашки, когато кралската войска спря пред стените, и отказа да повярва, че Ричард е дошъл лично да се заеме с обсадата. Заяви, че това е номер и няма да се хване.

Бигъд бе издигнал пред стените две бесилки и обеси неколцина сержанти от гарнизона, които залови пред крепостта при пристигането си. Труповете им се гърчеха на засилващата се светлина, главите им се люшкаха, а ръцете се мятаха зад гърба им. Бруталното предупреждение на Ричард доведе до нов залп от стрели и хули, но не и до предаване.

Роджър вдигна глава, когато вратата се отвори, за да пропусне Уилям Маршал. Също като Бигъд, и той бе облечен в ризница и панталони, с меч на десния хълбок и кама на левия. Носеше шапчицата си за шлем с развързани шнурове и на лицето му бе изписано обичайното му изражение на спокойна безстрастност.

Уилям прие чаша бира от оръженосеца на Роджър и след като поздрави господаря му, каза:

— Трябва да ви благодаря, задето сте ме защитили, милорд. Някои хора бяха убедени, че съм станал предател.

Роджър махна с ръка.

— Направих каквото можах, макар че като дойдохте при краля, вие сам накарахте да замълчат всички езици, които ви клеветяха.

Нямаше нужда да назовава Лоншан. Епископът на Илай не спря да настоява да споменат името на Уилям Маршал сред онези, които се бяха вдигнали на бунт срещу краля.

— Знаех, че не сте предател — продължи Роджър и измери Уилям с дълъг спокоен поглед. — Съжалявам за смъртта на брат ви. Познавах го отдавна. Бог да упокои душата му.

— От известно време беше болен — каза тъжно и сериозно Уилям. — Опитах се да го отклоня от пътя, който бе избрал, но той не пожела да ме послуша. — Устата му се изкриви в изражение, което бе наполовина гримаса и наполовина усмивка, изпълнена със спомени. — Баща ми беше господар на Марлборо много години и живях там като дете. Според мен брат ми вярваше, че ако успее да го запази за Джон, той може би ще го върне на семейството ни. Но прецени погрешно ситуацията и си плати за това. Бог да упокои душата му.

Прекръсти се и размърда рамене, сякаш се опитваше да премести някакво бреме. После смени темата:

— Чух, че сте благословен с още един син.

Роджър кимна.

— Красиво здраво момче, слава на Бога.

— Графинята добре ли е?

— Да, благодаря — насили се да се усмихне Роджър. — А вашата съпруга?

— Вече е в уединение, очаква третото ни дете. Казва, че този път ще е момиче, и аз й вярвам. Тя като че ли знае за какво говори. Имам един наследник за Англия и втори — за Нормандия. Ще ми е от полза този път да ми се роди дъщеря и да вляза в ролята на оглупял от любов баща. — Погледна към Роджър и наклони глава. — Ще е от полза и за създаването на брачни съюзи. Сгодили ли сте вече някое от момичетата си?

Роджър поклати глава.

— Обмислям подходящи кандидати. Те имат да растат още и да се учат на много неща.

— Мисля, че ще ги обучат добре и ще са чест за всеки дом, в който влязат. Съпругата ви е най-любезната и гостоприемна жена, която познавам. — Усмивката му образува бръчици в ъгълчетата на очите. — Ако трябваше да извая статуя с нейния образ, щях да я изобразя като източник на топлина и гостоприемство за уморените пътници, които имат нужда от отдих. Тя е като фенер в края на дълъг път.

На лицето на Роджър се изписа униние. Фенерът не го посрещна с ярка светлина при завръщането му от Германия и помръкна още повече при заминаването му за Нотингам. Бигъд каза сухо:

— Може би съпругата ми е трябвало да се омъжи за някой ханджия. Тогава щяхме да се виждаме по-често. Престоят ми в Германия й се отрази тежко, а сега и тази обсада. — Въздъхна дълбоко. — А след като възстановим мира, най-вероятно ще съм в пътуващия съд и ще изслушвам прошения.

— Вземете я с вас — предложи Уилям. — Докато обикаляте, нямате ли имения, където може да остане, а вие да се отбивате при нея поне за две нощи от всеки седем и да водите гости?

— Зависи къде ще ме изпратят, но да — отвърна със съмнение Роджър, като си мислеше колко ще е сложно да пренесе цялото си домакинство.

— Когато мога, уреждам Изабел да ме придружава. Жените имат нужда от повече контакти, а това е добре и за политиката. Мъжете говорят повече, когато са удобно настанени и в приятна компания. Освен това искам да прекарвам повече време с жена си и да гледам как растат децата ми, докато все още имам възможност да се наслаждавам на тези неща. Според мен наградата напълно си заслужава усилието, което отнема преместването на домакинството.

Тук разговорът приключи заради пристигането на близкия приятел на Маршал Балдуин де Бетюн, който завързваше шапчицата си дори докато подаваше глава през вратата.

— Кралят се въоръжи и иска и двамата да отидете при него — съобщи той.

Уилям и Роджър припряно допиха чашите си и забързаха навън. Ричард бе излязъл от собственото си жилище и се взираше в солидната палисада, заобикаляща външния двор на Нотингам. В очите му блестеше хищен пламък. Лека ризница покриваше тялото му като сребриста змийска кожа, а желязната шапка оставяше лицето му открито. Златните английски леопарди се вълнуваха на червената коприна на знамето му, което се вееше така, че всички да могат да го видят от стените.

Роджър огледа изпитателно замъка. Нотингам се издигаше на един тесен хребет от пясъчник, малко по на запад от града. Самата крепост се извисяваше насред един по-горен двор в южния край на билото, заобиколен от яка каменна неносеща стена. Отдолу се простираше втори двор, също обгърнат от неносеща стена, а отвъд него, на север и изток се намираше външният двор, изграден по линията на скалата и обърнат на юг. Защитаваше го палисада от пръст и дървета, сред която се виждаше една-единствена масивна дървена порта. Защитниците стояха в готовност на крепостния вал. Бяха отказали да се подчинят на заповедта да се предадат, а поне за момента гледката на обесените бе довела само до засилване на съпротивата им.

Приключил с огледа, Ричард извърна глава и даде заповед леките щитове да излязат напред — огромни каменни щитове, зад които стрелците и другите войници можеха да се крият и да се приближат достатъчно близо до подножието на палисадата, за да опрат до нея обсадни стълби. Един таран стоеше в готовност да се забие в огромната дървена порта.

Роджър махна на оръженосеца си да му донесе шлема — не онзи модерния с надупчен наличник, а този, с който се биеше пеша, с права ивица за носа, такъв, какъвто носеха домашните рицари. Надяна го над шапчицата си и провери меча си, за да се увери, че може да го извади с лекота от ножницата.

— Колко скоро можем да очакваме пристигането на епископа на Дърам от Тъкхил, сир? — попита той.

— Утре за вечеря, ако подраним с яденето, надявам се — отвърна Ричард. — Тъкхил няма да затрудни човек с опита на Дърам. — Бръчиците в крайчетата на очите му станаха по-дълбоки. — Този тук може да отнеме малко повече време, но след три седмици имам ангажимент в Уестминстър, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. — Краят на устните му се изви почти като в усмивка. — Ако успеем да ги пречупим преди края на седмицата, може да имаме време за един лов в Шерууд. Обичам еленско.

Кимна рязко на военачалниците си.

— Господа, знаете какво да правите. Дайте щитовете напред, опрете стълбите, превземете първия двор и се отправете към барбикана^[28]. Арбалетчиците ще повалят стрелците им с лъкове и прашки.

Прикова всички със суровия си син поглед.

— Пощада няма да има — каза той. — Ако има оцелели, ще ги обеся. Искам това място превзето с железен юмрук.

Сърцето на Роджър забумтя, а ръката на дръжката на меча му се овлажни. Почувства напрежението около себе си, страха, агресията, решителността и дори полъх на диво и прекрасно опиянение. Всички те бяха играчи, уловени в мига между хвърлянето и падането на заровете.

Ричард извади меча си и го вдигна високо.

— Десет марки за първия, който прехвърли палисадата! — изрева той.

Свали ръката си и сержантите се втурнаха напред с леките щитове, а стрелците започнаха да стрелят над палисадата, опитвайки се да повалят стрелците на противника горе на пътеките. Под прикритието на щитовете си други войници се хвърлиха в рова и се закатериха по другата страна, понесли обсадните стълби. Неколцина бяха повалени от стрели и камъни от прашки, но останалите продължиха натиска.

Роджър откъсна мислите си от съскането на стрелите, от свирепото тракане на прашките, от крясъците от усилие и виковете от болка. Беше водач и командир и това означаваше, че трябва да се сражава, за да даде пример, като остане напълно съсредоточен и направлява операциите.

— Свети Едмънд! — изрева той на хората си. — Десет марки и от мен!

Вдигна оцветения си в червено и златно щит, измърмори под нос една молитва, излезе от защитата на сламените щитове и се втурна към рова и палисадата. От повърхността на щита му отскочи един камък. Край него се надигна суматоха, когато защитниците успяха да прекатурят една от стълбите с мъжете на нея и да я съборят в рова. След нея падна и втора. На други места нападателите обстрелваха със стрели, вряща вода и стрита вар.

Роджър чу как Уилям Маршал окуражава хората им и на свой ред изрева насърчително. Под закрилата на щитовете други войници бяха докарали тарана до портата и сблъсъкът на желязната глава с дървото отекна с оглушителен грохот.

Роджър нареди на войниците си да изправят още стълби до стените: три наведнъж, при това по-далеч от тези, които вече бяха скупчени близо до портите. Това щеше да принуди защитниците да разделят силите си. Мъжете започнаха да се катерят. Анкетил сложи крак на лявата стълба, а Роджър — на средната. Начинанието изглеждаше опасно, но това бе единственият начин да превземат външния двор. Над Роджър един от хората му потръпна и падна от стълбата. От врата му стърчеше стрела. Роджър продължи да държи щита си високо вдигнат, а главата си — наведена. Продължи да се катери. Дишането му кънтеше в ушите. Отдавна не беше се упражнявал по-енергично, нито пък бе тренирал, макар че като цяло беше активен. И макар че изпълняваше военни задачи, никога досега не бяха искали от него да се сражава във водовъртежа на битката, при това за да убива. Бяха минали повече от двайсет години, откакто участва в тежка битка при Форнъм — млад мъж, който сам изсичаше своя пътека. Сега трябваше да изсече други, по-различни.

Сержантът над него на стълбата се прехвърли над парапета и си проправи път до пътеката на стената. Загърмя сблъсък на оръжия. Анкетил скочи от върха на стълбата си на стената. А после самият Роджър се озова на последната стъпенка и се прехвърли. Един войник се устреми към него, размахал брадва. Роджър стъпи здраво на земята, наведе се, избягна удара и за миг двамата се счепкаха. От толкова близо от меча му нямаше никаква полза, при това не можеше и да го извади. Успя обаче да измъкне камата от канията й и да я забие в незащитената подмишница на противника си. Мъжът се отпусна и Роджър го изхвърли от пътеката. Не си направи труда да види как е паднал — знаеше, че от такава височина сблъсъкът със сигурност ще го убие. Вместо това извади меча си, прибра камата и започна да си пробива с бой път към стълбите близо до портата.

Тя се тресеше от ударите на тарана. Още от хората на краля се прехвърлиха през палисадата и защитниците се оттеглиха, оставяйки укреплението в ръцете на обсаждащите. Битката продължи да бушува около портата и Роджър се озова редом до Уилям Маршал, докато се мъчеха да сломят безнадеждните усилия на гарнизона. Борбата бе отчаяна и кървава, но докато мускулите на Роджър си припомняха моделите от тренировките, движенията му станаха по-плавни.

Уменията на маршала бяха толкова забележителни, че малцина дръзваха да му се изпречат на пътя и Роджър бе извънредно доволен, че двамата не са врагове.

От замъка прокънтя рог; Бигъд позна сигнала за отстъпление. Без да спират да се сражават, войниците от гарнизона се отдръпнаха към барбикана пред първата неносеща стена. След като и последният се прибра, стрелите и камъните от прашките заваляха наново. Шумът на тарана спря, когато войниците на Ричард отвориха портата отвътре и останалата част от хората им се изсипа през нея. Самият таран също бе вкаран, предизвиквайки високи одобрителни възгласи.

Задъхан, Роджър направи знак на Анкетил да прегрупира хората около знамето на Бигъд, носено от Хамо Ленвайс. Златната коприна беше опръскана с кръв, а прътът — повреден на мястото, където един нож се бе забил в него. Стиснал плата в ръка, Роджър се приближи към един мъртъв войник и взе копието, което лежеше до тялото.

— Използвай това — каза той.

Ленвайс внимателно развърза знамето и го завърза на копието. От неносещата стена зад барбикана враговете продължаваха да ги обсипват със заплахи и ругатни. Уилям Маршал се присъедини към Роджър, който с облекчение видя, че раменете му се повдигат и спускат учестено — доказателство, че все пак е смъртен.

— Това беше първото препятствие — изрече Уилям триумфално със задъхан глас. — Сега ни остават само един барбикан и две неносещи стени, и сме пред крепостта.

— Съвсем просто, значи — съгласи се Роджър и се зачуди колко ли схванат ще е на сутринта. Повика оръженосеца си и му каза да разбере броя са ранените.

Уилям вдигна рамене.

— Може и да е просто — каза той. — Зависи колко ще са войнствени сега.

Роджър погледна към барбикана и към втората стена. В двора заваляха буци тор.

— Не съм оптимист, що се отнася до здравия им разум.

Уилям се усмихна.

— Дори за глупаците има надежда да стигнат до разумния извод. Рано или късно торът им ще свърши и тогава ще видим.

 

 

Роджър спря до стража и се загледа в пламъците, обгърнали дървения барбикан и огромните порти, които бяха превзели сутринта. Неспирният бой бе жесток и горчив и макар че успяха да стигнат до барбикана, спускането на нощта спря усилията и на двете страни. Ричард заповяда да изгорят портата и барбикана, защото иначе трябваше да отдели хора, които да ги защитават срещу нощно нападение. Така не се налагаше да ги включват в сметките си.

— Дръж си очите отворени, Томас — каза Роджър, не защото войникът имаше нужда от такова напомняне, а защото това бе знак, че самият Бигъд е буден и обръща внимание на всичко наоколо. — Ти си от Тасбърн, нали? И отговаряш за сержантите?

Роджър винаги се стараеше да узнае колкото се може повече за войниците си. Един мъж, на когото господарят му е вдъхнал гордост и увереност — и му е платил, — беше два пъти по-вероятно да не отстъпи от някой пренебрегнат и оставен да се грижи сам за себе си.

— Днес се сражава добре.

— Сър. — Очите на мъжа блеснаха с изненада и удовлетворение. Той пристъпи от крак на крак и в гласа му се появи нотка на страхопочитание: — Сър… Видях ви как се сражавате край портата заедно с милорд Маршал.

Устните на Роджър се извиха.

— Той е по-висок от мен — отбеляза самокритично. — Има по-голям обхват, което много ме радва. Битката беше тежка и всеки мъж бе важен.

— Какво ще стане утре?

— Тепърва ще се реши на съвета. Очакваме да дойдат архиепископът на Кентърбъри и епископът на Дърам и ще докарат обсадни машини.

Той потупа войника по рамото и продължи обиколката си. Една жена се приближи към него с ръце на бедрата и змийска походка, натежала от покана. Роджър ускори крачка, преди да му е предложила. Блудниците винаги се влачеха след войската и въртяха занаята си сред войниците, които очакваха битката. Една последна нощ на удоволствие, един последен шанс да оставиш нещо след себе си в света, ако смъртта те връхлети на следващия ден.

Неколцина домашни рицари играеха на зарове, седнали около маса в една от къщите до тази на краля. Роджър забеляза сред тях младия Лонгспе. Момчето беше малко шумно от погълнатите питиета и губеше. Между две хвърляния бе намерило време да се похвали на една жена, че е брат на краля, но тя отказваше да го приеме сериозно.

— Много си млад — засмя се жената с ръце на хълбоците. — Младок като теб, брат на краля! Кого се опитваш да излъжеш? Изобщо не приличаш на него.

Лонгспе се изчерви.

— Аз съм брат на краля! — повтори той и направи жест към събралите се. — Питай когото искаш от тях, и те ще ти кажат!

— Да — потвърди завалено един от рицарите. — Вярно е. Гарантирам за него. Той е едно от копелетата на стария крал от една дворцова блудница!

Лонгспе се отправи към мъжа, ръмжейки с оголени зъби, но Роджър го изпревари: сграбчи рицаря за туниката и го тласна към вратата. Движението беше толкова бързо, че не му остави време да реагира и да се защити.

— Майката на милорд Лонгспе е почтена дама и няма да е зле да не го забравяш — изръмжа той. — Ако не ни трябваше за битката утре, щях да те одера жив за тези думи.

Блъсна го на улицата и направи знак на двама стражи да го вземат със себе си.

Рицарят се надигна на четири крака и повърна. Роджър се изкушаваше да накара да го набият с камшик и да го сложат в стегите, но реши да не го прави, защото това само щеше да усложни нещата още повече, а както бе казал, наистина имаха нужда от всеки боец, с когото разполагаха. Влезе обратно в къщата и изгледа гневно Лонгспе.

— Ако толкова трябва да се хвалиш, не го прави, когато си пиян или пък пред пияници. — Хвана момчето за ръката. — Ела. Можеш да присъстваш на срещата на кралския съвет утре сутринта като мой оръженосец. Предполагам, че си достатъчно трезвен, за да наливаш вино?

— Да, сър — издаде напред челюстта си младежът. — Благодаря ви… — и направи неопределен жест, който обобщаваше ситуацията. Едно оригване обаче развали скования му официален отговор.

— Не го направих заради теб — отвърна рязко Роджър. — Направих го заради майка ти.

 

 

Ричард огледа събраните военачалници.

— Очаквам епископа на Дърам и архиепископа на Кентърбъри утре, а машината за хвърляне на камъни ще е готова преди обед.

— Въпреки това превземането на тези неносещи стени ще ни струва време и усилия — каза Уилям Маршал и отхапа парченце кожа отстрани на окървавения си нокът. — И скъпо, ако мерим в човешки животи. Днес имахме много ранени.

Ричард потърка челюстта си.

— Може да се предадат, когато видят пристигането на подкрепленията ни и опитат вкуса на обсадните машини.

Роджър предложи:

— Изпратете някого да преговаря, сир, и да ги убеди, че наистина вие лично предвождате нападението. Може би все още вярват, че тези, които ги нападат, са само съдиите.

Крайчецът на устата на Ричард се изви нагоре, докато обмисляше предложението.

— Може би — съгласи се той. — Но кого да изпратя?

Лоншан, който досега седеше облегнат назад и си играеше със скъпоценните камъни по ръба на мантията си, се обади с присвити очи:

— Изпратете милорд Бигъд, сир. Конетабълът знае, че той беше в Германия, и със сигурност са го видели в боя днес. Сладкодумен е като всеки адвокат. Нека той ги убеди.

Роджър вдигна вежди и чу как Ричард изсумтя развеселено. „Сладкодумен“ не беше дума, с която би се описал, но пък Лоншан много го биваше в това да измисля характеристики на хората и после да се опита да ги накара да им паснат.

— Аз, разбира се, ще отида, ако вие го желаете, сир — каза той. — Вярно е, че предпочитам да излизам от трудните ситуации с думи, а не с бой. — Кимна към Лоншан. — Познавам хора, които успяват с думи да се докарат до бой, а после очакват други да размахат меча вместо тях и знам кои според мен са по-разсъдливите.

Този път Ричард избухна в смях. Роджър видя, че устните на маршала трепват, а в ъгълчетата на очите му се очертават развеселени бръчици.

— Милорд Бигъд доказва колко съм бил прав да направя предложението си. — В гласа на Лоншан се стелеше копринена злоба.

Роджър погледна към Ричард и наклони глава, без да обръща внимание на канцлера.

— Ще направя всичко възможно да ги накарам да преговарят — обеща той.

Ричард му кимна в отговор.

— Струва си да опитаме, преди да похабим хора и оръжия — съгласи се кралят.

Един страж отведе Роджър пред конетаблите на Нотингам — Уилям де Уеневал и Ралф Мърдак. И двамата изглеждаха изтощени и навярно бяха будували цяла нощ, докато крояха планове как да задържат обсаждащите извън втория пръстен на защитите.

— Милорд Бигъд — поздрави го Де Уеневал, който бе по-високопоставеният от двамата. — Добре дошъл.

Той посочи към една пейка. Роджър отвърна на поклона му и зае предложеното място. Държеше се спокойно и свободно. Залогът в предстоящия разговор бе много висок, но той беше свикнал да води преговори и не се боеше от нападение от страна на тези двама мъже, които бяха хора на честта… макар и заблудени.

— Иска ми се да бяхме съюзници при обстоятелства, по-малко трудни от сегашните — започна Де Уеневал.

— Съгласен съм — отговори Роджър, прие виното, което му донесе един слуга, и остави напрежението да се оттече, преди да продължи: — Нали осъзнавате, че е лудост да отбранявате това място срещу краля на Англия, когато той лично оглавява кампанията? Лорд Джон избяга във Франция и остави вас и другите си кастелани и васали да посрещнете последствията от предателствата му.

Мърдак прокара показалец нагоре-надолу по покритата си с четина буза.

— С цялото ми уважение, милорд Бигъд, и говоря сериозно, защото наистина ви уважавам, знаем, че крал Ричард все още е затворник на императора.

— Защото лорд Джон ви е казал така ли? — попита Роджър. — Добре знаете, че заминах да се присъединя към краля в Германия. Мислите ли, че бих се върнал и бих го оставил там? Мога да разкажа на всички ви за писмата, които графът на Мортен изпращаше на императора, за да му предложи подкуп да задържи краля в плен, и как тези писма не успяха. Отплавахме от Антверпен на борда на „Божия милост“ и пристигнахме в Англия преди две седмици.

Погледна към мъжете, но израженията им бяха безстрастни, както би било и неговото на тяхно място.

— Преди да стане пладне, очакваме да пристигнат архиепископът на Кентърбъри и епископът на Дърам със силни подкрепления и обсадни машини. Откъде очаквате помощ, господа, от Франция ли? — Роджър кръстоса глезените си. — Уверявам ви, че оттам помощ няма да дойде.

Де Уеневал скръсти ръце на гърдите си в знак, че думите на Роджър не означават нищо.

— Трябва да обсаждате това място седмици наред, преди да го превземете — изръмжа той.

— Кралят несъмнено ще остави контингент тук, ако се наложи — отговори Роджър. — След три седмици, считано от днес ще има церемония, на която отново ще му сложим короната в Уинчестър. Естествено, той би предпочел дотогава Нотингам да се е върнал в редиците на покорните му владения. Предлага ви добри условия, ако се предадете.

Де Уеневал вдигна вежди.

— Разбира се, ще има глоби — продължи Роджър, без да се смути. — Кралската съкровищница е празна, но прошката и пощадяването на живота ви ми се струват изгодна сделка. След като възстановите честта си с целувката на мира, можете да се заемете със задачата отново да си спечелите благосклонността му.

Последва продължително мълчание. Роджър почувства съмненията на събеседниците си, нежеланието им дори да обмислят възможността, че наистина са изправени срещу самия Ричард.

Де Уеневал загриза нокътя на палеца си.

— Трябва ми време, за да го обмисля, милорд графе.

Роджър наклони глава, стана и се приближи до прозореца. Въздухът бе натежал от аромата на дим от барбикана и портите и Бигъд знаеше, че пепелта още пари, защото неотдавна мина покрай тях и усети допира на пламтящия въздух върху кожата си. Оттук бесилките не се виждаха, но тази сутрин Ричард бе обесил още трима войници, пленени при вчерашната битка, и мъжете на външната стена със сигурност разполагаха с отлична видимост. Когато Роджър напусна лагера като пратеник за преговори, екипът за мортири^[29] издигаше каменохвъргачка и се готвеше да нападне външната неносеща стена.

Най-накрая Де Уеневал заговори:

— Милорд, ако се заема с този въпрос, трябва да действам внимателно. Ако изпратя двама от хората си, които познават краля, искам гаранция, че след това ще се върнат живи и здрави, за да ми докладват.

Роджър разпери ръце.

— Естествено, милорд. Отговарям с думата си и от името на краля, от когото имам пълномощия… Както хората ви ще видят лично и ще ви съобщят.

Де Уеневал кимна.

— Така да бъде.

И изпрати един оръженосец да повика Хенри Ръсел и Фулкер от Крендън от стената. Те бяха служили в двора и познаваха Ричард по лице. Когато, придружен от двамата мъже, Роджър мина обратно през външния двор, той видя как Ръсел и Крендън поглеждат към труповете на бесилките — и тези от предишния ден, и новите от сутринта. Поведе ги покрай обесените, без да каже нищо, само се прекръсти. Но се погрижи да ги преведе и покрай екипа на мортирата, който приключваше с работата си. Погрижи се също така и да усетят горещината от тлеещите останки на това, което до вчера представляваше две солидни порти.

Докато Роджър го нямаше, двамата духовници бяха пристигнали и външният двор и пространството непосредствено пред портата бяха пълни с рицари и войници, товарни коне и коли от обоза, натоварени с още обсадни машини, значително по-големи от късата мортира. Двамата придружители на Роджър не казаха нищо, но той почувства тревогата им. С ръка на дръжката на меча ги поведе към краля, който стоеше до каруците с требушети^[30]и разговаряше с Хюбърт Уолчър, архиепископ на Кентърбъри.

При приближаването на Роджър Ричард вдигна глава и двамата се спогледаха, после кралят съсредоточи вниманието си върху рицарите. Роджър коленичи и почувства ужаса и стъписването, които преминаваха като вълни през поверениците му. Знаеше, че те все още се надяваха всичко да е уловка, но сега това беше невъзможно.

— Сир, тези мъже дойдоха, за да се уверят с очите си, че наистина сте вие, а не някой измамник — обясни Роджър.

Ричард изглеждаше развеселен.

— Така ли?

Махна на Ръсел и Крендън да станат и разпери широко ръце с обърнати напред длани.

— Господа, какво мислите? Кой съм аз, измамник, с когото съдиите се опитват да измамят лордовете ви и да ги накарат да се предадат? Или съм законният крал на Англия?

Бавно се завъртя и отново се обърна с лице към тях. На устните му играеше полуусмивка, но погледът му беше смъртоносен.

— Сир — промълви Ръсел и отново падна на колене.

След миг Крендън последва примера му.

— Станете! — махна властно с ръка Ричард. — Сега, когато видяхте, че наистина съм тук и това не е някаква измама — както и че армията ми се е увеличила почти двойно, — ваш дълг е да се върнете при лордовете си и да ги убедите да се предадат. Разполагат с време до пладне, преди великодушието ми да се изчерпи. Върнете се и положете всички усилия, защото ако не го сторите, ще го направя аз — и последствията няма да ви харесат.

Видимо потресени, Крендън и Ръсел се отправиха обратно към замъка, придружени от ескорт, а Ричард се обърна към Роджър:

— Говорил си с Де Уеневал и Мърдак. Ще се предадат ли?

— Не са очаровани от идеята, сир, особено Мърдак, но ще я преглътнат като горчив хап. Може би няколко залпа от мортирата ще са капката, която окончателно ще ги убеди.

Ричард кимна.

— Благодаря ти, милорд Бигъд. Справи се добре.

Роджър се поклони и се обърна, за да се върне при хората си, но се закова на място, когато зърна своя полубрат, застанал сред рицарите на Хюбърт Уолтър. Дрехите на Хуон бяха окъсани. Сресаната му коса приличаше на стиски жълта трева, а слънцето на Утремер беше издълбало дълбоки бръчки в бузите му и ъгълчетата на очите му. Изпълненият му с горчив гняв поглед се прикова в погледа на Роджър в ожесточена битка.

— Мислиш, че си спечелил — изръмжа той. — Мислиш, че си великият граф на Норфолк и си недосегаем, но аз ще получа правосъдие и земите, които ми се полагат по право.

— Имаш право на мнение — отговори студено Роджър, — не на моите земи. Признавам, че участието ти в кръстоносния поход може да ти спечели точки на небето, но се заблуждаваш, ако си въобразяваш, че ще помогне на каузата ти тук, на земята.

Роджър де Гланвил стоеше наблизо и сега се присъедини към Хуон.

— Той е прав — каза. — В твой интерес е да се споразумееш с нас, защото граф или не, няма да си в безопасност, докато не го сториш.

Бялото на очите му бе станало жълто и мътно.

Зад тях се разнесе тътен, когато късата мортира запрати първия камък към неносещата стена, а скоро последва и острото изпращяване от забиването на снаряда в пясъчника. Веднага след това заредиха нов камък, наместиха мерника и втори снаряд последва първия. Този път прелетя над стената и се приземи с глух трясък.

— Заплашвате ли ме, милорд? — попита властно Роджър.

Де Гланвил поклати глава.

— Няма нужда да ви заплашвам. Казвам само истината. На краля му трябват пари и когато положението се стабилизира и отново започне да обръща внимание на управлението, всичко ще бъде за продан. Всичко.

— Съмнявам се да разполагате с достатъчно средства, за да купите цяло графство — отвърна кратко Роджър.

Де Гланвил го изгледа с разбиращ поглед.

— Не, но вие разполагате ли с достатъчно средства, за да го задържите?

На неносещата стена се появи прът с импровизирано знаме — една избелена покривка. Развя се напред и назад и привлече вниманието на хората в първия двор. Екипът на требушета намести механизмите за захващане на машината си.

Студени тръпки полазиха Роджър.

— Какво означава това, милорд? Нека да се изясним.

Де Гланвил вдигна рамене.

— Ами точно това, което казах. Доведеният ми син няма какво да губи, защото няма нищо… но някои други хора имат повече да губят.

Отправи на Роджър полуусмивка, която беше опасно близо до подигравателно ухилване, и се отдалечи. Роджър нямаше време да размишлява над думите му, колкото и обезпокоителни да бяха, защото бялото знаме изискваше цялото му внимание, а един оръженосец вече бързаше към него със заповед от краля.

 

 

Във вдовишката къща на свекърва си в Дувъркорт Айда изслуша как децата си казват молитвите, целуна ги за „лека нощ“ и с въздишка седна край огъня, за да продължи да шие. По-рано Джулиана се бе заела да забавлява децата с някаква история за една лисица и една врана. Изглежда, това била една от любимите приказки на баща им като дете и била написана по времето на древните гърци от човек на име Езоп. Докато слушаха, момичетата упражняваха уменията си по шев, а Айда даде на момчетата малки части от броня и сбруя, за да ги почистят и да не правят бели. Свекърва й много се гордееше с внуците си, но предпочиташе в нейно присъствие да са тихи, благоприлични и да запазят буйността си за някое друго място. Като съвсем малък Хю беше запленен от бижутата и бродерията по роклите й и Айда постоянно трябваше да го наблюдава и да държи лепкавите му пръстчета настрана от роклите на Джулиана.

— Много си трудолюбива, скъпа — усмихна се свекърва й. — Рядко те виждам без шев в ръцете, а дори и тогава правиш сирене, даваш указания на предачките или надзираваш прибирането на ябълките.

Айда унило вдигна рамене.

— Винаги има работа.

— Но винаги има и прислужници — отговори Джулиана. — Не е необходимо да вършиш всичко сама.

Айда избягна погледа й.

— Обичам да съм заета.

— Така ли? — вдигна Джулиана тънка светлокафява вежда. — Достойно е за възхищение, но има разлика между това да си заета със занимания, подобаващи за жена с твоето положение, и това да работиш до пълно изтощение.

Айда не каза нищо с надеждата, че Джулиана ще смени темата. Обичаше свекърва си, но признаваше, че когато бе в по-особено настроение, Джулиана можеше да бъде тиранична и прекалено откровена.

Една прислужница се движеше ненатрапчиво зад тях, сменяше свещи, носеше ги по-близо по искане на по-възрастната жена. Тя стана от мястото си до огъня и отиде да погледне към бебето в люлката му.

— Спомням си баща му, когато беше повит така — промълви замечтано Джулиана, полуусмихната. — Тогава бях млада съпруга… изпълнена с крайно нежелание да бъда такава. Казаха ми, че е мой дълг да служа на семейните интереси и да се омъжа за Хю от Норфолк, и нямах избор. Спомням си колко бях удивена, че животинските му нужди може да са довели до появата на сина ми.

Тя се наведе над люлката.

— Вече знаеш, че не се размеквам при вида на новородено бебе, но обикнах Роджър още от мига на раждането му и отчаяно се опитвах да го защитя. Знаех, че може да стане или един, или друг — това му беше в кръвта. През цялото време, докато се превръщаше от бебе в дете, правех всичко по силите си — опитвах се да му вдъхна чувство за дълг и чест, за справедливост и любезност към всички, защото знаех, че единствените уроци, които ще получи от баща си, са да преследва безмилостно собствения си интерес и желанието да стъпче всички по пътя си към върха на бунището. Всяко приличие да върви по дяволите. Твърдо решена бях да не допусна синът ми да се превърне в копие на баща си.

Айда престана да шие и погледна към Джулиана. На обикновено спокойното лице на свекърва й сега се изписа напрежение, от което косъмчетата по врата на Айда настръхнаха. Не искаше Джулиана да казва нищо повече, но не знаеше как да я спре.

Джулиана нежно оправи завивката на спящото бебе и се върна на мястото си. Червената светлина на огъня, жълтият блясък на пламъка от свещите караха скъпоценните камъни по роклята й да искрят, сякаш са мокри. Джулиана потърка ръцете си.

— Роджър не беше единственото ми дете — продължи тя. — Родих дъщеря, мъртва, точно единайсет месеца след раждането на Роджър, а седем месеца по-късно пометнах второ момче, след като съпругът ми ме преби, защото съм го гледала по начин, който не му харесал.

Айда впери ужасен поглед в Джулиана.

— Но поне можех да се обърна за помощ към семейството си — добави възрастната жена. — Оплаках се на брат си и той говори с Хю — заплаши го да му отвърне с насилие, ако отново ме докосне. Това беше оскърбление за семейната чест, нали разбираш — сестрата на графа на Оксфорд пребивана от съпруга си. Изпратиха ме при свещеника, който ми изчете лекция колко е важно да съм добра съпруга, след което ми наложи покаяние. Хю не искаше да се кара с брат ми, затова ме остави на мира — освен за заплождане. Аз обаче така и не заченах повече и той не можеше да ме накара да се страхувам от него. Единственото ми чувство беше отвращение. Накрая Хю накара да анулират брака ни и ме изгони. — Айда я изгледа тъжно и разбиращо. — Скъпа моя, и аз загубих първородния си син, но когато беше на седем години. И го видях отново едва когато вече беше станал мъж.

Айда издаде някакъв звук, който трябваше само да не позволи на гърлото й да се стегне. Задушаваше се от мъка.

— Роджър го прикрива добре, ала той прилича на мен. Много неща остават неизказани и са дълбоко заровени, но не са мъртви. Заровени са живи. Айда, видях, че правиш сина ми щастлив, а това е дар, който няма цена.

Айда не можеше да вижда шева си — очите й бяха замъглени от сълзи. Избърса ги с ръкава си, но веднага се появиха нови и заеха мястото им.

— Не, не го правя — изрече задавено тя. — Това, което си видяла, е в миналото.

— Ще остане в миналото само ако ти му позволиш — каза внимателно Джулиана.

Айда подсмръкна.

— Да, но ако и той го позволи, госпожо.

Джулиана кимна замислено. Здравомислието, което винаги личеше в поведението й, показваше откъде Роджър е наследил способността си да се дистанцира.

— И двата ми брака бяха в името на дълга и нямах право на избор нито при единия, нито при другия. С Уокълин я карахме някак си, търпяхме се, в най-добрия случай, но това не беше бракът, който бих желала. На драго сърце платих такса на краля, за да не ме кара да се омъжвам за трети път. Ти имаше избор, както и синът ми. Ще е много жалко, ако нещо толкова хубаво се развали. Имаш толкова много, скъпа моя, много повече от мен едно време. Не бива да го оставяш да се изплъзне между пръстите ти.

Айда не можа да сдържи скръбта си и избухна в плач. Джулиана не беше жена с вродено умение да показва привързаност, но стана, седна до снаха си и обви ръка около раменете й.

— Поплачи си — каза тя. — Без дъжд светът ще пресъхне и тази буря трябва да се развихри. Остави я да изгърми.

Направи знак на жената, която се грижеше за свещите, и й нареди да накара останалите прислужнички да приготвят леглото и да донесат горещо мляко, подсладено с мед.

Айда поклати глава.

— Сигурно си мислиш, че съм много слаба и глупава — каза тя.

Джулиана се поусмихна.

— Слаба не, но глупава — да. И ти, и синът ми имате позиции, които трябва да поддържате. Ще стане по-лесно, ако и двамата дърпате в една посока, вместо единият да гледа на север, а другият на юг, но това ще го реши светлината на деня. Остави шева си. Може да почака още един ден.

Джулиана леко подръпна плата в ръцете на Айда и не го остави, преди снаха й да го е пуснала. После забоде иглата така, че да не падне, и помогна на Айда да стане. Поведе я към спалнята.

Айда изпита облекчение, че някой й казва какво да прави. Обикновено тя вземаше решенията, грижеше се завивките да са проветрени и свещите запалени и обикновено тази част от задълженията й й харесваше, но отчаяно имаше нужда от отдих. Когато се пъхна между чаршафите с аромат на лавандула, очите й почти се затваряха, макар че успя да изпие млякото с мед, което й донесе една от прислужничките на Джулиана. Свекърва й пъхна обувките й под леглото и отвърза завесите, за да ги дръпне.

— Приятни сънища, дъще — каза тя.

Айда едва не се разплака наново, когато Джулиана изрече думата, защото тя означаваше любов и приемане. В съчетание с разказа на свекърва й за мъртвороденото й момиченце, тя изразяваше невероятно мощно послание, макар че сега Джулиана възстанови дистанцията и не се наведе да я целуне.

С парещи очи, изтощена, но много по-умиротворена, отколкото преди, Айда заспа.

 

 

Беше късно през нощта, когато се размърда и се обърна, издавайки малък звук, в който удоволствието се смесваше с лека тревога. Достатъчно будна беше, за да знае, че сънува еротичен сън и че това е греховно и опасно. Меки устни докоснаха рамото й, раздвижиха се над ключицата й и погалиха врата й. Тегло, различно от нейното, размести дюшека и силни ръце я привлякоха и я притиснаха към кораво, топло мъжко тяло. Айда вдигна ръка, за да го проучи, и докосна кожа, коса, меката грапавина на брада. Вдъхна познат мирис и почувства как ефектът му се разгръща през тялото й, отпуска крайниците й и ги разтапя. Отвори очи. Стаята бе потънала в мрак, но Айда знаеше, че е будна, а присъствието все още е там, силно и непогрешимо мъжко.

— Роджър?

— Шшт.

Едната му ръка я обгърна, а другата се плъзна надолу по тялото й. Той я целуна по клепачите, по бузите, по крайчетата на устните, а после и по самата уста с нежен натиск. Айда изстена и се изви срещу него, почти мигновено възбудена до отчаяние. Той нахлу в нея с един тласък, а тя обви крака около него и изви гръбнак, изпълнена с желание да поеме колкото се може повече от съпруга си в себе си.

Ритъмът му беше бавен и равномерен и макар че беше съвсем корав, той се движеше нежно, като нисък прилив през лятото. Айда усещаше как усилието да се сдържа преминава като тръпка през тялото му и си помисли да му каже, че няма нужда, но част от нея искаше това да продължи завинаги — това нежно нахлуване и отдръпване. Отвърна му — едва помръдваше, но напрежението ставаше все по-силно, тялото й се стягаше и напрягаше и ненадейно, като сламка, пометена от прииждащия към брега прилив, тя започна да се премята, докато накрая се озова над главното течение на вълната, където я докосваха по-малките вълни, идващи отзад. Над нея Роджър прошепна името й и Айда усети пулсирането му в нея отново и отново, докато свърши и тогава си позволи да се отпусне, задъхан като удавник, изхвърлен в последния момент на брега.

Айда го погали по косата и по бузата. С радост прие тежестта на тялото му в мига, в който той остана върху нея, преди да се надигне и да се отдръпне. Дишането му се успокои и Роджър я целуна нежно по рамото. Непрогледният мрак между завесите на леглото ги затваряше като в пещера.

— Закъсняхме — измърмори той. — Отдавна не бях яздил на лунна светлина. Майка ми каза, че спиш и не бива да те безпокоя, но се боя, че не послушах съвета й.

— Радвам се — промълви свенливо Айда, — макар че съм й много благодарна за другите съвети. Какво правиш тук?

— Дойдох да взема теб и децата и да ви заведа в Уинчестър.

— Мислех, че си още с краля.

Той остана безмълвен в продължение на няколко удара на сърцето и атмосферата се промени.

— Поисках разрешение да напусна двора и да дойда да ви придружа — каза Роджър и тя усети в гласа му унила нотка.

Притеснена, потърси праханта и кремъка на раклата до леглото, намери фенера и го запали. Трябваше да види изражението на Роджър, защото нещо не беше никак наред.

В неравната светлина на фенера Айда погледна към съпруга си. На шията му имаше червена ивица, за която предположи, че е от бронята му, а на ръката му тъмнееше синина, но с изключение на това кожата му беше чиста. В очите му обаче се таяха сенки, които надхвърляха сенките от естествената умора.

— Това ли беше единствената причина да си тръгнеш? — попита тя, намери друга свещ, запали я и си помисли за думите на Джулиана — че не бива да допуска нещата да се изплъзнат между пръстите й.

Той я изгледа предпазливо.

— Това беше основната — отвърна сдържано, а после въздъхна и поклати глава. — Напуснах двора, защото ми трябваше почивка от другите, дори и само за няколко дни. Има хора, с които ми се налага да общувам, а бих предпочел да не го правя.

Айда взе каната с вино от раклата до леглото. Под парче плат имаше оставена храна — хляб и сирене — и тя взе и тях.

— Какво се е случило?

Роджър се намръщи.

— Превзехме Нотингам — нали получи писмото ми?

Тя кимна. Писмото беше кратко и по същество, написано набързо, преди съпругът й да потегли към ловната хижа на краля в Клипстън. Когато го получи, се раздразни, че има време да гони елени, а няма време да се отбие във Фрамлингам.

— Битката беше жестока, но кратка — продължи Роджър и дръпна назад завивките в подкана Айда да се върне до него. — Когато осъзнаха, че този, който ги обсажда, наистина е кралят, проявиха здрав разум и се предадоха. Оттам продължихме към ловната хижа в Клипстън, а после към Нортхамптън, където имаше съвет.

Той отново млъкна и Айда почувства, че си налага да е спокоен, защото яростните изблици не бяха в негов стил.

— Кралят не разполага с много средства, както можеше да се очаква — обясни Роджър. — Той разори Англия, за да финансира похода си, а всички случайно останали късчета отидоха за откупа му… който все още не е изплатен докрай. Докато не го платим, архиепископът на Кентърбъри не може да се върне у дома. Освен това трябва да се справим с бунтовниците във Франция и Нормандия. — Роджър гневно стисна зъби. — Ричард свали шерифите от длъжност и махна конетаблите от замъците. Ако искат да си върнат службата, трябва да я откупят.

Айда се намръщи.

— Но ти не си шериф и не мислех, че Хиърфорд те вълнува толкова.

— Не съм, а Лоншан така или иначе си получи обратно Хиърфорд. Не е това.

— Тогава какво?

Той въздъхна и потри очите си с ръка.

— Ричард назначи Лоншан да отговаря за събирането на парите, а той е същинска пиявица. Казва, че законното право на собственост на някои имоти от графството ми е под съмнение и ако искам да ги задържа, трябва да платя такса. — Горната му устна се изви саркастично. — Хиляда марки, моля.

Айда ахна.

— Това е възмутително!

— Съгласен съм, но алтернативата е да загубя земите.

— Но Ричард ти е длъжник… Всичко, което направи за него…

— Според него това, което направих, не е нищо повече от това, което му дължа. Дългът на васала е да подкрепя сюзерена си.

— А на сюзерена — да подкрепя васала си!

Роджър отпи от чашата.

— Така е и той ще каже, че е направил точно това — проявил е справедливост и великодушие, като ми е върнал графството и едната трета и ми е разрешил да възстановя Фрамлингам. Не само аз съм в това положение. И към други са отправени подобни искания.

— Кои земи ти оспорват, че да струват такава сума?

— Пет имения. Дънигнуърт, Ставъртън, Холсли, Фрамлингам и Клаксторп. Незабавно трябва да платя сто марки, а останалото ще е на вноски.

— И когато го платиш, ще ти поиска още хиляда, а после и още?

Роджър не каза нищо. Айда знаеше, че мълчанието му се дължи на реалната възможност този ужас да се случи.

— Ами ако не платиш?

— Ще понеса още повече загуби. Докато моят полубрат продължава да оспорва, Ричард — или Лоншан — могат да предявяват такива искания и аз трябва или да платя, или да загубя земите в полза на Хуон. Ранулф де Гланвил може и да е умрял по време на похода, но брат му си остава в двора, а племенникът им е архиепископът на Кентърбъри. Хуон и Гундреда все още имат влияние сред хората, които определят политиката, а Ричард ще приеме каквито приходи успее да докопа и няма да гледа откъде идват. — Погледна към нея. — Има и друго.

Айда се зачуди дали нямаше да е по-добре Ричард да си бе останал заложник, а Джон да беше седнал на трона.

— Какво още може да има?

Роджър посегна и улови ръцете й.

— Трябва да участвам в есенните заседания на съда в Уестминстър, така че ще останем на Фрайди стрийт.

Айда не се намръщи, защото това й се стори хубаво. То означаваше, че ще са заедно, а къщата не беше кой знае колко по-малка от сградата във Фрамлингам.

— Но след това кралят иска да участвам в пътуващото съдилище и да проверя как са вдовиците и сираците, които са негови повереници, както и още някои неща. За него това е още един източник на приходи. До края на годината трябва да съм обиколил четири графства, а през следващата година ме очакват още девет.

Айда преглътна. „Достатъчно време да ми направи още едно дете — помисли си, — а после да замине.“ Опита се да издърпа ръката си от неговата, но Роджър я стисна силно.

— Мислех си, че може да искаш да дойдеш с мен — каза той. — Имаме имения в няколко от графствата. Не мога да ти обещая, че ще бъда с теб всеки ден или дори всяка седмица, но така отсъствията ми няма да са толкова дълги. Знам, че не това желаеш, но все пак е някакъв компромис.

Айда погледна към преплетените им ръце и прехапа устна.

— Може и да ти се наложи да приемаш гости — добави той. — От време на време другите съдии ще се отбиват при нас.

Тя го погледна изпитателно.

— Това ли искаш?

Той я погали по бузата и затъкна един кичур коса зад ухото й.

— Липсваше ми, Айда… отдавна. И аз съм виновен за това поне отчасти.

Възелът, който се бе свил в сърцето й, започна да се отпуска. Тя почувства как я изпълва някакво чувство почти като свян. Изпита лекото, едва доловимо усещане за обновление — за тънки ластари, които се обръщат към пролетта, но зимата все още може да ги убие.

— Да — каза Айда. — Желая го с цялото си сърце.

Глава 35

Уинчестър, април 1194

Айда се огледа нервно в солария на къщата, която наеха в Уинчестър. Мебелите блестяха, прясно лъснати с восък, рогозките на пода бяха нови и посипани с билки. Виното в гарафата бе рейнско, а стъклените чаши, бледозелени на сини спирали, чакаха да ги напълнят. Ръцете й трепереха, когато за десети път размачкваше възглавниците на пейката пред огнището, за да бухнат. Докато побутваше с крак една табуретка на мястото й, си спомни първия път, когато трябваше да премести подобно столче за крал Хенри и да го сложи там, където бе най-удобно за ранения му крак, а той я наблюдаваше с поглед на хищник.

Айда приглади с овлажнели ръце зелената си рокля. Деколтето, подгъвите и ръкавите бяха корави от бродерия, тя самата също се чувстваше втвърдена, сякаш крайниците й са от дърво. Гърдите й бяха като куха пещера. Айда се приближи към прозореца и погледна към моравата. Хю се беше увлякъл в бурна игра на топка с оръженосците на баща си и крясъците им кънтяха в солария през отворените кепенци. Помисли си дали да не го повика вътре, за да се измие и преоблече, но реши, че ще е по-добре да пристъпва към нещата едно по едно. Не искаше Хю да е в стаята, докато поздравява по-големия му брат. Не искаше и Роджър да е наблизо, преди да е преминал първият момент. Макар и очевидно притеснен за нея, той се подчини на желанието й и сега се бе заел с някаква юридическа работа в онази част на залата, отредена за писарите.

Шамбеланът й Джефри, който стоеше на пост, подаде глава през вратата.

— Графиньо, пристигна.

Айда преглътна. Стомахът й сякаш бе залепен за гърлото. Сутринта на няколко пъти й се повдигна. „Все едно очаквам дете“ — помисли си тя и се зачуди дали болките ще се върнат, когато го види. И все пак, също като раждането, тази среща трябваше да се състои. Не можеше да избяга от нея и Айда изпитваше нужда да се освободи от бремето.

Повика прислужничките си, пое си дълбоко въздух и излезе на двора. Синът й слизаше от красив черен кон, за който Айда знаеше, че е подарък от Роджър. Платът на седлото бе позлатен, от нагръдника и начелника висяха сребърни украшения. Младият мъж имаше гъста, блестяща тъмна коса. Беше строен и с изправена стойка, гъвкав и красив. На хълбока му висеше дълъг меч и лекотата, с която той не му позволяваше да спъва движенията му, показваше дълга практика. Сърцето на Айда набъбна така, че изпълни целите й гърди. Ненадейно почувства, че й е трудно да диша.

— Мадам.

Една от прислужничките й понечи да я подкрепи, но Айда застави коленете си да не трепват и овладя нервността си със силата на своята воля.

— Добре съм — отговори тя, макар че не беше. Събра цялата си смелост и се отправи да го посрещне. Направи реверанс, така както би поздравила всеки гост от благородно потекло при пристигането му.

— Добре дошъл — промълви. — Добре дошъл… сине.

Думите излязоха от устните й, макар че почти я задавиха. Бърз поглед нагоре й показа, че лицето му е бледо и напрегнато — и властно. Имаше челото и носа на Хенри, но очите му бяха кафяви като нейните, а челюстта му — като мъжки вариант на нейната. Айда искаше да прокара пръсти по очертанията на лицето му, но знаеше, че този жест би бил прекалено интимен. Нямаше никаква следа от бебето, чиито пелени бе сменяла, над което бе бдяла и се бе молила, докато то се бореше с треската. Нямаше следа и от тънкокракото момченце, което танцуваше с други деца в залата в Уестминстър. Всичко, което й бе останало през годините, които можеха да бъдат и не бяха, беше кичур коса и чифт малки обувчици.

Видя помръдването на наболи косъмчета по врата му, когато преглътна. Вече беше достатъчно голям за наченки на брада. Той вдигна брадичка.

— Почитаема майко — рече. — Или поне така ми казаха.

Гласът му беше леко задавен — може би признак на силно чувство, а може би чисто и просто наследство от баща му.

— Аз… не знам какво са ти казали, но ти наистина си мой син. Ще влезеш ли вътре? — посочи тя към отворената врата. — Моля те.

Уилям кимна сковано и несигурно.

— Имам прислужници. Скоро ще пристигнат.

— Конярите ще се погрижат за конете им, а в залата ще им предложат нещо за хапване.

Тя го поведе по външното стълбище към солария. С цялото си тяло усещаше стъпките му зад гърба си, усещаше и че въздухът е натежал като че ли преди буря.

Уилям прекрачи прага и Айда го видя как оглежда стаята като подозрително куче, преди да навлезе в непозната територия. Погледът му се плъзна по излъсканите мебели, по гоблените и бродериите, по овчите кожи пред пейките и накрая се прикова върху по-малките деца, които играеха с бавачките си в един ъгъл на залата.

Айда заби нокти в дланите си.

— Това са братята и сестрите ти — каза тя и отново изпита трудност да проговори, защото се чувстваше притеснена. Признанието й се стори почти безчестно.

Уилям отклони очи от тях, но не погледна към нея. Вместо това прикова поглед към стената.

— Баща ми, кралят, каза, че сте имали други мечти и трябвало да родите други деца, но така и не ми спомена коя сте. Разбрах едва след смъртта му.

Айда отчаяно искаше да го докосне, да сложи ръка на ръкава му и да заличи изминалите години, но това беше невъзможно.

— Нямах друг избор. Повярвай ми, това е истината. Кралят искаше да израснеш в неговото домакинство. Не ми позволи да те взема със себе си, когато се омъжих, и това е нещото, за което съжалявам най-много в живота си. Моля те, седни — и посочи към една пейка.

— Благодаря, госпожо.

Държеше се любезно и дистанцирано. Какво друго бе очаквала? Мечтите й — не тези, за които говореше той, — бяха да се сближат, а кошмарите й — че ще я отблъсне. Средата беше болезнена, но в нея поне имаше учтивост и Айда можеше да напредне крачка по крачка.

Тя седна до сина си на пейката и стисна ръце в скута си.

— Бях много млада — започна. — И току-що бях пристигнала в двора. Баща ти…

Прехапа долната си устна. Това бе толкова болезнено. Какво трябваше да каже, за да обясни нещата, без да обвинява никого?

— Баща ти беше кралят, а аз бях възпитана в преданост и подчинение. Той пожела от мен другарство и утеха и аз не можех да се противопоставя на волята му. След като те родих, живяхме в Удсток, но понякога пътувахме с двора. Предполагам, че не помниш онези времена, но аз ги помня… Всеки миг от тях… И понякога си мисля, че това е моето проклятие.

Той бе свел мигли и изражението му бе непроницаемо.

— Исках да те взема с мен, наистина. Не исках да те оставям, но баща ти настоя. Не желаеше да се откаже от теб.

— Но вие… — Устната му се сви леко. — Вие сте избрали да напуснете двора.

— Да — потвърди Айда. — Защото, ако бях останала, накрая щях да загубя цялата си чест и всяка капка самоуважение. Рано или късно баща ти щеше да ме омъжи за някого, когото той избере, и аз пак щях да те загубя. Докато все още имах избор, го направих… И оттогава не съм спряла да живея с вината си. — Гласът й се пречупи. — Моля те да ми простиш за всяка вреда, която това ти е нанесло.

Устните му се извиха още повече.

— Да бъде каквото е писано — каза той. — Израснах в двора, радвах се на привилегировано положение и съм кралски син — нещо, за което малцина други могат да претендират. Не се оплаквам.

Двамата вдигнаха глави, когато чуха как Роджър прочиства гърлото си на прага. Айда се зарадва на прекъсването, защото не знаеше как би продължила разговора от този момент нататък. Уилям не каза, че й прощава — само да не говорят повече за това.

— Милорд Лонгспе — приближи се Роджър с напрегната усмивка и протегната ръка. — Добре дошъл.

Айда видя как синът й става и се покланя на съпруга й.

— Добре ли вървят упражненията с меча? — посочи Роджър към ножницата на младия мъж.

— Да, милорд, много добре. — Уилям сложи ръка на дръжката и гордо вирна брадичка. — Брат ми, кралят, смята да ме дари със земя и привилегии. Ще получа имение и ще отговарям за събирането на такси за турнирите.

— Турнири ли? — попита учудена Айда.

Хенри често бе говорил за този спорт с отвращение и беше забранил турнирите в Англия. Казваше, че подстрекавали към бунт и размирици и били просто глупава арена, на която младите мъже можели да демонстрират мускулите си и да се изперчат с дрънкулките си.

Синът й кимна.

— Кралят ще издаде разрешителни за пет места в страната, където ще може да се провеждат турнири, а за участие ще се иска такса. Две марки за рицар и десет — за барон. — Ентусиазмът направи гордостта му още по-силна. — Аз ще отговарям за събирането им, както и Теобалд Уолтър.

— Аха — каза Роджър с компетентен вид. — Това е добър метод за събиране на приходи и младите контета много ще му се зарадват. Теобалд Уолтър е брат на архиепископа на Кентърбъри, придворен и държавник с голям опит. Ти си брат на краля и си по-млад. Много добра комбинация. Мъжете ще имат желание и да тренират, а това може да е само от полза за уменията им на бойното поле.

Айда потръпна при думите „бойното поле“, но като цяло се чувстваше горда и доволна от новините. Това бе добър признак — знак, че първородният й син напредва в живота, и доказателство, че брат му, кралят, се грижи за него. Сега, когато разговорът се бе изместил към по-малко напрегната тема, можеха да продължат напред. Айда отправи към Роджър благодарен поглед, а той й отвърна с бърз окуражителен жест. Разговорът за турнирите продължаваше да разсейва напрежението и не позволяваше настъпването на неловки паузи. Имаше място дори за усмивки и шеги и въпреки че и едното, и другото бяха несигурни, все пак бяха положителни знаци. Айда започна да си мисли, че може би ще успее да вплете миналото в настоящето и така да създаде хармонично бъдеще за всички им.

 

 

Уилям Лонгспе се подготвяше за тази среща още откакто я уговориха след обсадата на Нотингам. Много пъти бе мечтал за нея, но действителността го бе лишила от цялата му смелост. По време на престоя си в Германия той стигна до нещо като примирие с граф Роджър. Спокойствието, което се излъчваше от него, уравновесеното му поведение при трудни обстоятелства предоставиха на Уилям кратък поглед към това какво означава наистина да бъдеш мъж. Макар че френският му бе белязан с подчертано носовия изговор на Източна Англия; макар че носеше скандални шапки и екстравагантни украшения и кожи; макар че предците му са били обикновени сержанти, той беше благороден човек, на когото можеше да се разчита. Лонгспе обаче не знаеше какво да мисли за майка си. Мислите и чувствата му бяха прекалено много и твърде объркани. Ами ако се окажеше, че Айда е безчувствена фаворитка, която го е изоставила веднага щом е зърнала възможност за изгоден брак? Не един и двама души му казваха, че била мила и добра, но милите добри жени не ставаха кралски любовници. Това го караше да се чуди дали баща му не е използвал принуда. Но ако наистина беше роден от такъв съюз, не искаше да вижда отражението си точно в това огледало.

Жената, която го поздрави при пристигането му, наистина изглеждаше свенлива и нежна. Имаше кафяви очи на кошута, деликатни черти и трапчинки, когато се усмихнеше, макар че беше бледа, а изражението й — безкрайно напрегнато.

Вече не си я представяше като пресметлива фаворитка, но не беше сигурен дали й вярва, че не е имала друг избор, освен да го остави. Думите на баща му за „други мечти и други деца“ го караха да се съмнява. Айда очевидно обожаваше графа и доказателствата бяха там, в другия край на помещението — цели пет броя. В Германия Роджър ги беше споменавал от време на време, но никога в подробности. За Уилям беше неприятна изненада да ги види в пълен състав, защото това означаваше да си представи как майка му многократно се въвлича в креватни занимания. Но беше доволен от себе си, от начина, по който се справи със ситуацията. Фактът, че е кралски син, определено му помогна. Като полубратята и полусестрите му имаше много, а освен това кръвта, която течеше във вените им, бе по-низша в сравнение с неговата. Негов дълг беше да е великодушен заради кралското си потекло.

— Видя ли вече братята и сестрите си? — попита графът усмихнат.

Уилям погледна към децата, които си играеха в другия край на стаята.

— Да, сър — отговори любезно той.

Графът също погледна в тази посока.

— А видя ли най-големия ми син? Запозна ли се с Хю?

Уилям бе прободен от чувство на неприятна изненада. Най-голям син? Присви очи. Най-големите от децата сред котилото в ъгъла бяха момичета. Две от момчетата бяха малки, а третото — новородено. Мисълта за син, който е по-близък до неговата възраст, разклати равновесието му. Уилям хвърли подозрителен, почти гневен поглед към майка си. Защо не му е казала? Нима не искаше той да разбере?

— Не — отговори Уилям, като успя да запази спокойствие въпреки горчивия вкус в устата си. — Не съм се запознал с него.

Видя как графът и съпругата му се споглеждат и се почувства изключен. В края на краищата все пак ставаше въпрос за заговор.

— Ела — стана Роджър от мястото си. — Ще ви запозная.

Стиснал дръжката на меча си за успокоение и подкрепа, Лонгспе го последва до прозореца с изглед към морава, на която няколко по-големи момчета и младежи бяха увлечени в енергична игра на топка.

— Ето — посочи Роджър. — Този със зеления панталон. Това е Хю.

Лонгспе погледна към момчето, което бе посочил графът. Хю беше бърз и изправен като стрела, гъвкав, грациозен, с лека мускулатура и коса с цвят на зряло жито в полето. Играта изглеждаше напрегната и панталонът му беше опръскан с кал. „Има вид, сякаш се е въргалял с прасетата“ — помисли си отвратено Уилям.

Гласът на момчето се извиси и долетя до тях, изпълнен с радост:

— Насам, Томас, насам, на мен!

Уилям почти потръпна, когато чу силния провинциален акцент.

— Сигурен съм, че с времето ще се сприятелите — каза Роджър.

Лонгспе откъсна поглед от своя полубрат и погледна към графа. Изражението на Роджър беше невъзмутимо, но веждата му бе красноречиво извита.

— Да, сър — отговори Уилям и си помисли, че адът ще замръзне, преди това да се е случило.

Роджър направи знак на Хю да свършва с играта и да влезе вътре. Междувременно запознаха официално Лонгспе с по-малките деца и той някак успя да намери сили да реагира подобаващо. Почти не погледна към майка си, макар че усещаше вътрешната й борба — и се радваше, че се чувства така, защото беше сърдит.

Хю влезе в солария, все още задъхан от играта. Лицето му пламтеше от физическото напрежение, а бузата му бе изцапана с пръска кал. Отвън и отдолу Уилям чуваше шума на другите, които все още играеха, и този шум го изпълни едновременно с ревност и презрение.

— Хю, това е брат ти Уилям Лонгспе — представи го графът.

Момчето се обърна към Лонгспе и усмивката на устните му направи очите му още по-морскосини.

— Добре дошъл, братко — поздрави то и протегна мръсната си ръка.

Последното, което искаше Лонгспе, беше да поеме ръката на хлапака, но учтивостта го задължаваше да го стори.

— Хю, иди се измий и облечи чиста туника — обади се бързо Айда. — В този вид не можеш да поздравиш когото и да било.

Момчето се огледа и удостои майка им със същата тази неподправена усмивка.

— Добре, мамо — отговори. Лекотата, с която изрече обръщението, засили антипатията на Уилям.

— Играеш ли на топка? — попита Хю, докато вървеше към вратата.

— Понякога — отговори високомерно Лонгспе. — Когато бях в Германия с брат ми, краля, и твоя баща, от време на време играехме.

Беше леко бодване — намек, че е разполагал с вниманието на Роджър, когато самият Хю е бил лишен от него. Момчето обаче не го забеляза и си остана все така ведро.

— Добре, тогава може би ще поиграем някой път. Мечът ти много ми харесва.

— Хю — обади се предупредително Айда.

Хю завъртя очи, но си тръгна все така ухилен.

Уилям тайно избърса длан в туниката си. В жилите му течеше същата кръв. Ненадейно почувства, че е много доволен, задето е израснал в двора.

— С времето ще разбереш, че Хю е точно такъв, какъвто изглежда — обади се графът. — У него няма нито измама, нито уловка.

„Значи е кален ухилен идиот“ — помисли си Уилям и се насили да отвърне на усмивката на Роджър, макар че устните му бяха толкова напрегнати, че го заболя. Той беше първият и най-добрият, защото беше кралски син.

 

 

След като забеляза начина, по който го изгледа неговият полубрат, когато си стиснаха ръцете, Хю много се постара да измие калта. Почисти ноктите си, изтърка зъбите си с лескова клонка и сдъвка малко кардамон, за да оправи дъха си. Облече чиста риза, синята си туника със златна бродерия и най-хубавите си червени панталони. Обу обувките с връзки от синя коприна. Щеше да покаже на новодошлия, че може да се облича както подобава винаги когато се налага.

Макар че се усмихна и направи всичко по силите си, за да накара своя полубрат да се почувства добре дошъл, присъствието на Уилям разклати равновесието на Хю. Първородният син на майка му… този, за когото бе слушал истории в детството си, този, за когото тя плачеше, когато мислеше, че никой не я вижда. Този, който бе отишъл в Германия с баща му. По природа Хю беше щедър и великодушен, но това бе препятствие, поставено толкова високо, колкото не беше скачал никога досега. Неговият полубрат имаше предимството, че е по-голям — почти мъж. Донякъде това беше добре, защото създаваше разделение, но донякъде — не, защото мъжете разполагаха с повече власт. От Лонгспе се излъчваше блясък, особено с този меч на хълбока му.

Хю среса косата си и изправи рамене. Заради майка си и заради принципите, в които го бяха възпитали, щеше да направи всичко възможно да приеме новодошлия, но нямаше да е лесно.

Когато се върна в солария, Ралф и Уилям стояха до Лонгспе и гледаха възхитени меча му. Сестрите му правеха същото с облеклото и лицето му. Майка му ги наблюдаваше усмихната, но стиснатите пред тялото ръце показаха на Хю, че е нервна. Той се присъедини към групата и показа приятелски интерес към меча, но по-големият младеж почти не му говореше, макар че с малките беше по-общителен. Забелязал, че Лонгспе е допил виното си, Хю взе празната чаша.

— Още малко? — попита той с намерението сам да го налее.

Лонгспе го изгледа с хладен поглед на превъзходство.

— Нямате ли прислужници за тази задача?

Хю вдигна рамене.

— Не е проблем — отговори той. — Освен това го правя като знак, че си почетен гост.

Лонгспе също вдигна рамене, макар че неговото беше изкуствен жест — вдигане и спускане, което подчерта златната брошка, блеснала на рамото му.

— Щом искаш, благодаря — каза той. — Предполагам, че в двора баща ти е виночерпец на брат ми, краля.

Хю погледна към баща си, но той се намираше прекалено далеч, за да ги чуе, потънал в разговор с един от рицарите за подробностите около церемонията с носенето на короната. Хю напълни чашата и се върна.

— Какво мислиш за светилището на свети Едмънд? — попита той, защото знаеше, че кралят е отседнал там на път към Уинчестър. — Не е ли красиво?

Самият Хю обичаше абатството. Панелите от ковано сребро, прекрасната изработка никога не преставаха да го привличат.

— Много — съгласи се Лонгспе, — но не колкото светилището на тримата влъхви в Кьолн. То е много по-пищно.

Хю стисна зъби. Не беше сигурен дали го предизвикват, или го отрязват надменно.

— Баща ми е носил знамето на свети Едмънд в битка — заяви той с гордост в гласа.

Неговият полубрат го погледна с високомерна усмивка.

— Моят баща беше кралят.

Хю се намръщи. Знаеше, че майка му иска тази среща да протече успешно, но как можеше да стане, когато неговият полубрат бе толкова самодоволен и ограничен? Преди си мислеше да му покаже новото котило кученца на любимата хрътка на баща си, но реши, че няма да са достатъчно велики за Лонгспе, който само щеше да се подсмихне и да отвърне, че е виждал по-красиви в Германия или в двора на брат си. А и бездруго Хю изведнъж почувства, че не иска да дели нищо с него.

— Аз ще съм един от носачите на балдахина по време на церемонията на носене на короната — осведоми го надменно Лонгспе.

— Баща ми ще носи меча на краля в катедралата — отговори Хю.

Все едно правеше залози, залагаше все повече и повече, докато накрая не му остане нищо.

— А ти какво ще правиш? — попита Лонгспе.

Хю го изгледа право в очите.

— Ще стоя до майка си — отговори и изпита вина, но удовлетворяващ прилив на триумф, когато видя как по-голямото момче се изчерви.

Скоро след това гостът трябваше да си тръгне, защото имаше много неща за вършене преди церемонията и всички ангажирани с нея постоянно бяха заети с трескава дейност.

Айда отново му направи реверанс, а той целуна официално ръката й.

— Трябва да ни дойдеш на гости във Фрамлингам — каза тя.

— Госпожо, с удоволствие.

В гласа на Лонгспе имаше искрено желание, а не нотка на безлична любезност. Въпреки инстинктивната неприязън, която изпитваше към Хю, беше много приятно малките да го гледат с възхищение и да го смятат за възрастен. Нямаше намерение да прекарва прекалено много време с роднините си от семейство Бигъд, не и когато кралските му роднини бяха много по-прославени, но му зададоха въпрос и той отговори. В много отношения се радваше, че не е израснал сред това котило. Бог да му е на помощ, ако беше, сега можеше да прави неща, които да са под достойнството му. Същевременно обаче изпита болка, като гледаше колко много любов получават братята и сестрите му. Метна се на седлото с чувство на постижение и дълбоко облекчение и насочи коня към двореца. Щеше да отиде гордо във Фрамлингам да посети майка си, но щеше да се появи там като кралски син, а не като полубрат на наследниците на Норфолк.

 

 

Уилям Лонгспе си тръгна и настъпи затишие, докато събитията от изтеклия ден полагаха пластове над случилото се и всеки един от членовете на семейството откриваше своето ново ниво. Хю отиде сам да види кутретата и след известно време Ралф и Уилям го последваха. Ралф крещеше и размахваше над главата си въображаем дълъг меч.

Роджър пое ръката на Айда.

— С времето ще стане по-лесно — успокои я той. — Днес мина напрегнато, защото трябваше да започнем всичко отначало.

Тя изглеждаше натъжена.

— Надявам се.

Той я привлече към себе си.

— Момчето има много хубави качества — рече безпристрастно Роджър. — Смел е, честен, добър ездач е и не се оплаква от трудностите при пътуване. Издръжлив е и решителен.

— Казваш го като комплимент, но усещам, че искаш просто да подсладиш горчилката.

Роджър поклати глава.

— Не съвсем, но за всички нас изтече много вода и ни отнесе далеч от мястото, където започнахме. Не можеш да уловиш миналото в мрежа и да го преправиш.

— Не това искам.

— Така ли?

— Да — заяви Айда и гласът й секна. — Искам да закърпя дупките, та бъдещето да не се изплъзне през тях.

— Не съм сигурен, че е възможно — целуна я по слепоочието Роджър, за да смекчи думите си. — Той е съсредоточен върху кралските си роднини. Да, мисля, че закърпихме най-големите дупки, но не очаквай чести посещения и особена обич, защото ще останеш разочарована.

— Няма — отговори смело тя, макар че сълзите заплашваха да се търкулнат от очите й всеки момент. — Случаен поглед от време на време — това е всичко, от което имам нужда. Надявам се да дойде във Фрамлингам и да опознае братята и сестрите си, но ще разбера, ако не пожелае.

Роджър се зачуди дали наистина ще разбере, но не каза нищо. Това беше въпрос, на който можеше да отговори само времето. Подозираше, че и някои други членове на семейството трябва да се приспособят към новата ситуация, особено Хю. Беше забелязал напрежението между полубратята и прекалено добре знаеше колко жестоко може да е такова съперничество и колко дълго може да продължи.

Глава 36

Йоркшър, февруари 1196

Роджър влезе в двора на господарската къща в имението си в Сетрингтън. Целия ден беше прекарал в заседание и умът му бе и блокирал, и изпълнен с подробности от случаите, които се наложи да изслуша — предимно спорове за земи и молби за вдовишки наследства и зестри. Толкова лесно щеше да е да остави всички те да се слеят в едно, но беше длъжен да отсъжда всеки случай самостоятелно, затова трябваше да положи усилие да ги отдели в ума си и да не забравя нито че кралят има нужда от пари, нито че тъжителите са дошли при него за правосъдие. Не беше лесно да балансира двете неща и сега го измъчваше жестоко главоболие.

Отново валеше — неспирно ръмене проникваше в костите и постепенно караше костния мозък да замръзне. Беше влажен февруарски ден, какъвто можеше да се види само в тази част на света. Сивите стени се сливаха с небето, земята, покрита с разлюляна от вятъра трева, бе оцветена в сиво-кафяво, тъмно и светлосиво. Тук и там се виждаха купчинки полуразголен сняг покрай падините.

Хю, който яздеше до него, изглеждаше пребледнял от изтощение. И той пътуваше с Роджър в съдилищата в ролята на оръженосец на баща си и усвояваше повелите и подробностите на закона, защото един ден и той самият щеше да стане съдия, а Йоркшър беше област, в която семейството имаше голямо влияние и имуществени права. Роджър виждаше само предимства в това да обучи сина си по правните въпроси. Човек, въоръжен с такова знание, рядко можеше да бъде измамен. Наслаждаваше се не само на това да учи Хю, а и на компанията му, но днешният ден бе напрегнат и натоварен и двамата мълчаха, докато се приближаваха към къщата — пазеха вниманието си за ездата.

В двора войниците им слязоха от седлата и започнаха да разтриват гръб и хълбоци, преди с многогласни пъшкания на облекчение да се отправят към осветената от факли топла къща. Роджър уморено се изкачи по външното стълбище и влезе в солария над залата. Никъде не видя съпругата си, но стаята блестеше от светлината на восъчни свещи, а в камината пращеше червен огън. Прекрасният аромат на телешко месо и кимион накара устата му да се напълни със слюнка и докато сваляше шапката си и я оставяше на една ракла, видя, че масата е приготвена — с бяла покривка и чаши от зелено стъкло. Стената над нея бе украсена с нова бродерия на сцена с пилигрими и пътници. „Значи я е довършила“ — помисли си Роджър. При последното му посещение преди четири дни работата беше почти към края си. По-малките му синове тичаха наоколо и играеха някаква шумна военна игра с кончетата и оръжията си.

— Татко! — втурна се към него петгодишният Ралф, грабна шапката от раклата и я наложи върху тъмните си къдрици; после се ухили на Роджър изпод периферията и разкри два реда равни млечни зъби.

— Искаш ли утре да отидеш в съда вместо мен? — осведоми се Роджър. — Кълна се, че ще ти позволя.

Ралф поклати глава.

— Утре ще участвам в турнир — аз съм рицар!

Все още с шапката на баща си на главата, той яхна дървеното си конче и запрепуска из стаята.

Усмивката на Роджър се превърна в подхилкване.

— Надявам се да е платил таксата, в противен случай Лонгспе ще го изхвърли, без да се церемони.

Хю на свой ред свали наметалото и шапката си.

— Първо ще трябва да го хване, без да се препъне в онзи негов меч — отговори остро той.

Развеселен, Роджър вдигна вежда, но не каза нищо. Вместо това погледна към вратата, през която влетя Айда и забърза към него, за да го целуне.

— Тази вечер няма гости? — огледа се бързо наоколо тя.

Роджър поклати глава.

— Другите съдии останаха да вечерят в жилището на епископа, но аз казах, че ще се прибера и утре ще се срещна с тях на пътя. — Направи физиономия. — Нощта ще е неприятна, а пътищата сутринта — ужасни. Бродът ще прелее.

Подаде наметалото си на един прислужник и отиде да измие лицето и ръцете си над легена на бюфета.

— Трябва да добавя още две съдилища в списъка си. Когато свърша тук, кралят иска да продължа с Уорик и Лестър. Днес получих писмата.

— Съсипва те от работа — подметна неодобрително Айда.

Роджър я погледна уморено.

— Графството и привилегиите към него си имат цена, както и двамата добре знаем. Той държи Уилям Маршал постоянно зает по бойните полета във Франция. Като си направя сметка, на моята възраст предпочитам да седя на съдийската скамейка и да изслушвам жалби от зори до здрач, вместо да се катеря по обсадна стълба в пълно бойно снаряжение.

Айда потръпна при самата мисъл за това и му наля чаша горещо вино. Не знаеше как съпругата на Уилям, лейди Изабел, понася положението си, особено с това нарастващо семейство от уязвими малки деца. Момчетата на Маршал бяха на шест и пет години, а дъщеричката Изабел, родена около церемонията с носенето на короната, едва бе проходила. През половината година баща им беше на война като един от главните командири на Ричард, и съпругата му навярно постоянно се тревожеше. Роджър също трябваше да отбива военна служба, но неговата поне продължаваше шест седмици, а не шест месеца.

Айда подаде чаша вино и на Хю и го целуна по бузата. Той вече беше по-висок от нея и, изглежда, щеше да надрасне баща си. Гласът му бе започнал да става по-дълбок, на гърлото му се образуваше адамова ябълка, а над горната му устна се къдреше фин златист пух. Айда не знаеше дали да заплаче заради загубата на малкото си момченце, или да се пръсне от гордост от чудесния мъж, който излизаше от обвивката му.

— Неотдавна пристигна куриер с писма — каза тя и махна на един прислужник да донесе снопчето.

Докато дъвчеше горещо пържено тесто от блюдото, донесено току-що от кухнята, Роджър огледа печатите на различните документи.

— Архиепископ Хюбърт — каза той — и кралят.

Сряза шнуровете и бързо зачете.

— Още инструкции за вдовиците и поверениците. Кралят е като прегладнял събирач на баберки на стърнище — трябва да събере и последното зърно и да го пусне в мелниците. А, какво е това? — сепна се той и бързо огледа редовете.

Айда погледна към него.

— Нещо лошо ли?

С времето бе започнала да приема снопчетата с писма и куриерите, които бяха всекидневна част от живота на Роджър, извънредно подозрително, защото обикновено носеха заповеди и инструкции, които включваха или още работа, или дилеми, които съпругът й трябваше да разреши.

— Съвсем не — погледна я внимателно той. — Роджър де Гланвил е умрял от наплив на кръв.

Айда осмисли чутото и устните й оформиха думите.

— Какво означава това за нас? — попита тя.

— Гундреда отново е вдовица. Ще загуби влиянието си в двора, макар че канцлерът ще продължи да изслушва и нея, и брат ми благосклонно, защото е в негов интерес.

Устните му се свиха с отвращение. Лоншан продължаваше да му иска пари за най-различни имения, които Гундреда и Хуон му оспорваха. Хартата, с която му даряваха графството и всички наследствени земи, беше безполезна, докато кралят и канцлерът му продължаваха да го изнудват. Разбира се, изнудваха и Гундреда. Среброто си беше сребро, а съкровищницата бе празна. Това бе една от причините, поради които се влачеше от графство в графство, изслушваше жалби и глобяваше злодеи. Десет марки тук, три шилинга и осем пенита там, два коня, сокол, сребро…

— Хватката им отслабва — рече Роджър, — макар и с малко. Времето ще покаже.

Посегна към втори пакет, този път с печат върху тъмнозелен восък. Айда разпозна изображението на рицар на кон от едната страна и щит с малки лъвчета на другата и усети познатото пулсиране в утробата си.

Роджър отвори писмото, хвърли поглед към редовете, вдигна вежди и й го подаде. Айда прочете поздравите, написани с гладкия професионален почерк на писар, но в главата си чуваше думите на своя син и това, което й съобщаваше той, я накара да ахне тихо.

— Значи кралят му дава графство — каза Роджър. — Единственото, което трябва да направи, е да се ожени за деветгодишно момиченце.

Той погледна към Хю, който ядеше пържено тесто и беше спрял да дъвче.

— Кралят е дал Ела от Солсбъри за съпруга на твоя полубрат — обясни му Роджър. — Признавам, че се надявах да я омъжа за някой от вас, но предполагам, че от гледна точка на Ричард този брак е идеален за Лонгспе — достатъчен, за да го извиси по ранг, но не толкова, че да го превърне в заплаха. Солсбъри не е толкова важно графство — само шейсет и пет рицарски имота. Момичето обаче е роднина на Уилям Маршал.

Докато минаваше в галоп покрай тях на дървеното си конче, Ралф дочу разговора.

— Не искам да се женя — отсече той и сбърчи лице. — Момичетата са скучни.

Устните на Роджър потръпнаха.

— Когато пораснеш, ще станат по-интересни — увери го той. — Но засега не се тревожи за това.

Айда не беше сигурна какво изпитва. Тревожеше я мисълта, че най-големият й син ще се жени, след като едва е излязъл от момчешката възраст. Шестнайсетгодишен и обвързан с момиче на девет! Но пък на шестнайсет самата Айда вече бе любовница на баща му. Прободе я ревност, защото осъзна, че това момиче ще има правото да споделя живота му така, както самата тя не е могла, ала се насили да потисне това чувство.

— Това е голяма стъпка напред — отговори Айда — и доказателство, че кралят смята да се отнесе почтено с него.

— Разбира се, засега бракът ще е само на книга — добави Роджър, — но ще му осигури приходи и ще му даде възможност да се научи как се упражнява власт… Ако не е доволна, тя ще има право да се разведе с него, когато навърши дванайсет. Съмнявам се обаче, че ще я насърчат, дори да прояви подобно желание.

— Имате ли наум някоя партия за мен? — попита дяволито Хю.

Роджър се ухили.

— Майка ти ще иска и тя да има думата по тези въпроси — каза той и улови сина си за брадичката. — Да нямаш наум някоя подходяща? Видях те как гледаш дъщерята на Томас де Бохун в Йорк миналата седмица — и не мисля, че мнението ти беше същото като това на Ралф.

Хю се изчерви, но продължи да се усмихва.

— Според мен е хубава — вдигна рамене момчето.

— И има добра зестра — продължи замислено Роджър.

— Още е много млад! — тросна се Айда. Знаеше, че само я дразнят — и нея, и взаимно, но се вбеси достатъчно, за да се хване. — Той ти е наследникът. Виждам защо е благоразумно най-големият ми син да се възползва, когато му се е открила възможност — такъв шанс не се среща под път и над път, но за Хю имаме време да помислим.

Видя как бащата и синът си разменят погледи, изпълнени с мъжка веселост, в която нямаше място за нея.

— Права си, любов моя — съгласи се Роджър. — Ще търсим близо и далеч, за да намерим подходяща съпруга за Хю… и снаха, която да посрещнеш с радост. А дотогава трябва да се приготвим за сватба.

 

 

Роджър седеше пред огъня с протегнати крака и кръстосани глезени и се наслаждаваше на една последна чаша вино преди лягане.

— Колите и товарните понита ще са готови призори — обърна се той към Айда и погледна към купчината кожени дисаги, пътнически сандъци и препълнени кошници. — Виждам, че ще пътуваме почти без багаж.

Айда седна до него, наклони глава на една страна и започна да сплита косата си. Беше я сресала с гребен, намазан с лосиона с розова вода, и сега кичурите й ухаеха на цветя. На бузите й се появиха трапчинките.

— Ще има повече място, ако оставим този тук — кимна тя към сандъка с шапките му.

Роджър я изгледа с престорена обида.

— Това е може би единственият, който непременно трябва да вземеш. — Обърна се леко към нея и смени темата. — Той ще стане граф на Солсбъри.

— Това е прекрасна възможност за него, макар че ми се иска и двамата да бяха по-големи — отговори Айда, като успя да запази гласа си спокоен. Всъщност нямаше проблем с факта, че синът й се жени за толкова младо момиче, защото това щеше да й даде време да свикне с мисълта за брака му. Човек не можеше да ревнува от малко момиче. Само можеше да изпитва състрадание към него… И това се случваше толкова скоро след смъртта на баща му.

— В някои отношения той е по-зрял за годините си — каза Роджър — и тя ще има време да го опознае. — Посегна и прокара ръка по плитката й. — Шегувах се за Хю. Неговото положение не е като това на Лонгспе. Не му трябва наследница, за да си спечели място в живота, макар че, разбира се, трябва да потърсим някоя, която ще придаде блясък на графската му титла. Освен това има и братя, така че няма защо да бързаме.

Айда разбра, че се опитва да я ободри.

— Знам — каза тя и за миг постави ръка върху неговата. — Знам и че този миг ще дойде и макар че може да съм прекалено любяща и смешна, не съм глупава.

— В никакъв случай. Просто по отношение на сърдечните въпроси имаш повече белези от мен.

— Искам всичките ми деца да са щастливи, сигурни и защитени, дори ако за в бъдеще самите те са защитниците.

Той обви длан около плитката й, остави настрана виното си и я привлече към себе си.

— Ще направим всичко по силите си за тях, но въпреки всичките ни грижи, те сами ще намерят пътя си.

Гърлото й се сви. Двамата с Роджър бяха преодолели трудностите си. Най-вероятно щяха да изникнат нови и Айда се молеше на Бог да й даде мъдрост и сила, за да ги разреши. В живота й имаше периоди, в които не беше нито щастлива, нито сигурна, нито защитена. Едва на възрастта на Хю загуби и трите неща и оттогава трябваше да живее в постоянна несигурност. Да се усмихва и да се преструва, че всичко е наред, когато не е. Тогава бе загубила грижите на родителите си, а брат й живееше с настойника си. Никой не бе направил всичко по силите си за нея. Както бе казал Роджър, трябваше сама да намери пътя си. Понякога пътеката, която избираше, се оказваше камениста и тясна. Краката й се разкървавяваха, докато вървеше, без да знае какво я очаква зад завоя; но поне все още беше на нея, а мъжът, с когото бе избрала да потегли на път, беше до нея с ръка в нейната. Само можеше да се моли пътищата на децата й да са по-гладки от нейния.

Глава 37

Катедралата в Солсбъри, януари 1197

Невестата на Уилям Лонгспе беше дребно слабо дете, което изглеждаше много по-малко от годините си. Имаше светлоруса коса, остро личице и сериозни светлосиви очи. Гърдите й бяха плоски, а ханшът — тесен. Окъпана в светлината на цветното стъкло на огромния прозорец на катедралата в Солсбъри, тя коленичи, изправи се и отново коленичи редом до младия си съпруг.

От мястото си на първия ред на гостите Айда почувства как гърлото й се свива от гордост от най-големия й син и състрадание и възхищение към детето, за което се женеше той. Ела от Солсбъри беше едва десетгодишна и очевидно уплашена, но притежаваше огромна смелост, която я бе принудила да надвие страха си. На въпросите на свещеника отговаряше с ясен глас, който говореше за непоколебим характер, скрит в крехкото тяло. Айда беше сигурна, че с времето Ела ще се превърне в прекрасна съпруга за сина й. Разликата във възрастта им не бе прекалено голяма. Уилям щеше да е само на двайсет и пет-шест години, когато Ела щеше да порасне достатъчно, за да се нагърби с всички задължения и отговорности на съпруга и графиня.

След края на литургията двойката се отправи тържествено по украсения със сводове огромен кораб на катедралата към вратите. Айда потърси очите на сина си и за миг той срещна погледа й. Устните му бяха извити в ъгълчетата и тя усещаше удоволствието и триумфа му. Толкова се гордееше с него и с начина, по който се отнасяше към младата си съпруга — с уважение и любезност, сякаш е велика дама, а не дете, което все още живееше в детската стая.

Новобрачната двойка и множеството свидетели и гости се върнаха в двореца на билото на бруления от вятъра хълм. Айда беше доволна, че е прикрепила с допълнителни игли воала си към шапчицата отдолу, защото вятърът я блъскаше с голяма сила. Роджър мрачно притискаше новата си шапка на мястото й и гледката я караше да изпитва желание да се разсмее, макар че успя да се сдържи. И Хю имаше нова шапка, с украсена със скъпоценни камъни периферия, но след като я махна в църквата, така и не я сложи обратно. Вятърът рошеше златистата му коса и не една жена го гледаше с възхищение. Вкопчена в ръката му, Мари отправяше ослепителни сини погледи наляво и надясно в търсене на други очи. Айда си отбеляза да е нащрек, макар да осъзнаваше, че по-голямата й дъщеря просто упражнява ново изкуство от сигурното си място в обкръжението на семейството.

Айда почти не бе идвала в Солсбъри. Отначало го бяха построили като дворец за един от предишните епископи, който управлявал като принц. По-късно кралица Елинор бе живяла тук в дългите си години затворничество и макар че беше издигната с цел отбрана, сградата приличаше повече на дом, отколкото на крепост. Стаите и апартаментите бяха луксозни. Айда се възхити на пищните гоблени по стените, на избродираните възглавници и стъклените чаши, през които виното светеше като прозрачен чист рубин.

Синът й настани своята съпруга — дете на стол с възглавница до себе си и изтъкан от любезност и добри обноски, се погрижи да й сервират и да се отнасят с нея като с кралица.

Сватбеният пир се отличаваше с достойнство. На никого не позволиха да се напие и пределно ясно обясниха, че похотливите разговори, които обикновено придружаваха подобни празненства, няма да бъдат толерирани. Никой обаче не страдаше от липса на развлечения и веселби. Бяха поканили група жонгльори и най-добрите музиканти. Храната беше прекрасна, а вината — или сухи и прозрачни, или сладки и пенливи. Нямаха нищо общо с помията, която поднасяха в двора по времето на славния баща на Лонгспе. В залата и двора имаше танци и игри и за възрастни, и за деца. Всичко беше на място и организацията беше безупречна.

Айда и Роджър си разделиха една сладка с розова вода. Изражението на Роджър беше и развеселено, и унило.

— Иска ми се да бях подготвил нашата сватба наполовина толкова добре — каза той. — Помниш ли, епископът беше пиян?

Айда се усмихна.

— И така беше прекрасно. — Допря бедро до неговото. — А освен това отпразнувахме сватбената си нощ веднага след пиршеството.

— Да — отвърна той на натиска и поклати глава, когато Лонгспе тържествено поздрави гостите на подиума с тост със сватбената чаша, преди да отпие изискано. — Знаеш ли — измърмори Роджър, докато вдигаше собствената си чаша за поздрав, — прилича ми не на придворен, а на крал, заобиколен от двора си.

Айда го побутна недоволно с лакът.

— Гордее се, че е станал граф и има място и титла, които вече са негови, това е всичко. Виж колко учтиво се държи с Ела. Виж колко старателно е обмислил приготовленията.

— Това не може да му се отрече, но подозирам, че го прави колкото заради нея, толкова и заради себе си. Лонгспе обича демонстрациите и големите жестове. Това е част от природата му или може би от възпитанието му.

— Няма нищо лошо в добрите маниери и в това да се съобразяваш как да постъпиш — отвърна остро Айда.

— Така е, и маниерите му са безупречни — призна Роджър. — Но човек трябва да знае кога да спазва границите и кога да ги размие. Всичко е организирал добре и го контролира както трябва и това е хубаво, но не бива да забравя, че не е принц, макар да е кралски син. — Роджър я изгледа продължително и гласът му стана по-мек: — Казвам това, което мисля. С право се гордееш с него и днес е един благоприятен ден.

— Искам да има свое място и признание — каза Айда. — Да блести със собствена светлина, това е всичко.

— Ще го стори — достатъчно е представителен.

Не добави, че тази светлина винаги ще бъде в сянката на царствените му роднини, защото би било жестоко от негова страна. Погледите, които си размениха Лонгспе и Хю, не бяха останали незабелязани за него и Роджър знаеше, че оттам могат да се очакват неприятности. С момичетата и другите момчета беше различно. Двете по-малки момчета не представляваха предизвикателство. Лонгспе можеше да се прави на принц и те нямаше да оспорят авторитета му. Момичетата, по типично женски начин, изпитваха симпатия към него, защото им беше брат, а освен това бяха заслепени от блясъка му, маниерите му и факта, че е от кралско потекло. Хю обаче беше по-голям и не така запленен, а това означаваше, че между двамата може да се зароди съперничество.

Размишленията му бяха прекъснати от приближаването на Хамелин де Уорън, граф на Съри, чичо на Лонгспе и господар на замъка Акър, който се намираше на северозапад от Фрамлингам. Между поднасянето на ястията графът беше отишъл да използва един от писоарите, вградени в стените на коридора, и сега при завръщането си се спря до Роджър, като облегна хълбок на масата и скръсти ръце на гърдите си.

— Един от моите куриери ми съобщи интересна новина — измърмори той и отправи проницателен поглед към Роджър.

Едно време се отличаваше със същата червеникава коса като своя полубрат крал Хенри и макар че сега в нея имаше повече сиво, отколкото червено, веждите и миглите му бяха запазили цвета си на житни стъбла.

Роджър изглеждаше заинтригуван, но запази спокойствие и изчака.

— Добрият епископ на Илай е изпуснал последното си издихание. Бог да упокои душата му. Вече нямаме канцлер.

Хамелин се прекръсти уж благочестиво, но набожният жест рязко контрастираше със саркастичния блясък в очите му.

Роджър последва примера му.

— Бог да упокои душата му — каза той и устоя на желанието да се ухили, защото нямаше да е прилично, а при подобно събитие човек трябваше да прояви християнско състрадание. Освен това смъртта на Лоншан сама по себе си не означаваше, че положението ще се подобри. На Ричард му трябваха пари и когото и да назначеше на мястото на Лоншан, щеше да е някой с богат опит в ограбването на хората до шушка.

— Кой ще го наследи?

— Като епископ на Илай ли? — свиха се несигурно устните на Хамелин. — Чух, че Юстас от Солсбъри — и той погледна към среброкосия прелат, седнал по-нататък на трапезата в пищните си бродирани одежди в синьо и златно.

За миг Роджър се изненада. Юстас беше тих, ефективен и неизпъкващ с нищо духовник — човек, на когото спокойно можеха да се поверят много задачи, но не с толкова твърд характер, колкото Уилям Лоншан. По традиция епископите на Илай бяха и канцлери, но Юстас от Солсбъри никога не му бе правил впечатление на човек, надарен с достатъчно способности и сила на духа за такава задача.

— И канцлер ли?

— Засега — потвърди Хамелин и се огледа, докато херолдите оповестяваха поднасянето на следващото ястие със свирене на тръби. — Идва ред на деликатността.

Поклони се на Роджър, наклони глава към Айда и се върна на мястото си.

Роджър изсумтя, развеселен против волята си от прощалните му думи. Айда го гледаше объркано — очевидно се чудеше защо се усмихва. Той я избави от мъките.

— Кой беше доскоро епископ на Солсбъри и непосредствен висшестоящ на Юстас?

В погледа й просветна разбиране.

— Хюбърт Уолтър.

— Именно. Архиепископът на Кентърбъри все още владее всички фигури на дъската. По-изтънчен е от Лоншан, но е също толкова лукав и навярно още по-опасен.

— Защо тогава се разсмя на думите на граф Де Уорън?

Роджър се усмихна иронично.

— Развесели ме играта му на думи. Също като деликатния вкус на марципана, успехът на бъдещите ни проекти ще зависи от творческия талант на майсторите, които го приготвят.

 

 

Настъпи мигът за това, което по традиция би трябвало да бъде церемонията на брачното ложе, когато отвеждаха булката и младоженеца в стаята им, събличаха ги пред свидетели, слагаха ги в леглото и след благословия от свещеника се очакваше да консумират брака си. Тъй като младоженката все още беше дете, вместо това я отведоха до предишните покои на кралица Елинор и я предадоха в ръцете на прислужничките й.

Лонгспе виждаше, че младата му невеста започва да отпада. Изминалият ден бе изтощителен за нея, изпълнен с дълг и церемонии, но той беше доволен колко добре се справи тя. Поведението й бе безупречно. Не можеше да намери у нея и най-малката грешка и дори сега, когато под очите й се бяха образували сенки, тя все още се държеше достойно, знаеше какво се очаква от нея и дори успя да му се усмихне, когато спряха пред вратата на стаята й. Уилям пое малката й бледа ръка в своята и я целуна, а после целуна и венчалната халка. Беше поръчал да я изработят специално за нея, за да легне на деликатния й безименен пръст. По-късно, когато се превърнеше в жена, щеше да има други пръстени, украсени със скъпоценни камъни и фина изработка. Лонгспе щеше да се отнася с нея като с нещо безкрайно ценно, защото тя бе неговият път към величието.

— Почитаема съпруго — каза й любезно, — желая ти приятна почивка. Ще те посетя на сутринта.

Реверансът, с който му отвърна Ела, го зарадва. После тя се оттегли в спалнята си със скромно сведени очи. Резето тихо изтрака и Лонгспе и свидетелите се върнаха в залата, за да продължат с пиршеството и общуването.

Уилям зае отново стола си на подиума и се загледа как гостите му танцуват карол в залата. Смяташе да се присъедини към тях, но умът му бе изпълнен с прекалено много мисли и му трябваше малко време, за да проясни главата си, преди да продължи по-нататък.

Женитбата го радваше, защото го превръщаше във високопоставен човек и граф, също като чичо му Хамелин де Уорън и Уилям Маршал, с когото вече беше роднина. Все още не го бяха препасали официално с графски колан, но той смяташе да се представя с тази титла. Жаждата му за сигурност и признание беше по-силна от желанието да изчака формалното уреждане на въпроса.

Погледът му падна върху най-големия от полубратята му Бигъд, който биеше на очи сред танцьорите. Хю се движеше гъвкаво и координирано и косата му привличаше светлината като спирали блестящо злато. Беше придърпал една от прислужничките да танцува с нея и тя се изчервяваше и смееше, увлечена в стъпките на танца. Горната устна на Уилям се изви леко. Нищо добро нямаше да излезе от такова общуване с коняри и прислужници, сякаш са равни на господарите си.

Малко се дразнеше при мисълта, че макар бракът да му бе донесъл графска титла, макар покойният му баща да беше крал, а брат му — владетел, чиято слава се носеше из целия християнски свят, това глупаво наперено момче по силата на законородеността си беше наследник на графство Норфолк — територия, която някога е била кралството на владетелите на Източна Англия. Баща му строеше огромен замък във Фрамлингам и Бигъд разполагаха със сто шейсет и три рицарски имота в сравнение с неговите шейсет и пет. Не беше правилно, че този винаги готов за някоя дивотия глупак щеше да наследи толкова много. Стомахът му се сви, когато Хю се откъсна от танца и в спонтанен изблик на радост сграбчи ръката на Айда и я накара също да се включи. Майка му се засмя и се опита да го перне, за да го накара да се махне, но той не приемаше „не“ за отговор и накрая тя се предаде, изчервена и порозовяла като момиче. На Лонгспе му се повдигна от обожанието, с което гледаше към Хю. Каза си, че и той би могъл да е такъв, ако го бе отгледала тя, и че се е спасил на косъм, но негодуванието си остана. Самият Уилям смяташе да я покани на танц, но в официален и спокоен ритъм, който би придал блясък на веселбата, вместо глупавото въодушевление на този простонароден карол. Сега изобщо не мислеше да танцува.

Стисна устни и реши да изтрие Хю от съзнанието си така, както човек избърсва кално петно от наметалото си. Всеки човек с капка вкус можеше да види кой е по-добре възпитан.

Глава 38

Фрамлингам, април 1199

Айда скръсти ръце на гърдите си и огледа необятната нова жилищна сграда. Издигната в западната част на двора, тя беше готова за използване веднага щом Айда успееше да организира пренасянето на мебелите от старата, която щеше да остане като къща за гости.

Много се радваше на новата сграда. През по-голямата част от деня щеше да я облива слънчевата светлина, имаше много прозорци и щяха да им сложат стъкла. Щеше да има градина за забавления, в която да се влиза директно от залата, и задна врата, така че хората да могат да слизат до езерото и да гледат лебедите и водните птици по повърхността му. Айда отговаряше за задачата да избере всички гоблени и мебели за новата сграда и след като вече се бе възстановила след раждането на трета дъщеря в началото на февруари, се чувстваше готова да насочи творческия си талант в други области.

— Тази зала ще трябва да бъде в цветовете на баща ти — обърна се тя към Мари, която стоеше до нея и наблюдаваше как мъжете варосват залата с метли. Червеното и жълтото бяха смели и ярки цветове и мъжете лесно ги виждаха в битка. Бяха подходящи и за знамена, които дръзко да се развяват от стените на замъка, но не предразполагаха към спокойствие и почивка, макар че може би щеше да успее да приглуши ефекта им с пищни цветове и платове в залата. — Синьо и зелено за спалнята.

Мари наклони замислено глава. Слънцето, което нахлуваше през прозорците, блестеше в сплетената й коса и превръщаше цвета й в златен огън.

— Можем да поръчаме нови стъклени чаши в Ипсуич — каза тя, — като тези на сватбата на брат ми.

Сърцето на Айда подскочи както винаги при споменаването на най-големия й син. От сватбата му насам почти не го беше виждала — той имаше по-важна работа, но от време на време се отбиваше във Фрамлингам или в именията им в Йоркшър — обикновено когато искаше да отиде на лов или му трябваше нов кон. По Коледа обаче доведе своята съпруга дете и цялото семейство седна около червения зимен огън да пее песни. Тогава Айда се чувстваше обладана от неземното усещане за чисто щастие. Жослин също бе придружен от жена си Констанс и децата им. Дори напрежението между Хю и Уилям се смекчи от топлината на събирането и двамата братя пяха в синхрон. Мигът беше съвършен — мимолетен, но уловен завинаги в спомените на Айда.

— Да — каза тя. — Чаши и гарафа.

— И голяма кана за вода — продължи Мари. — Видях една в Норич, беше с формата на лъв с широка усмивка на лицето.

Айда се разсмя.

— Лъвовете не се усмихват!

— Този се усмихваше! — сбърчи нос Мари и се разсмя на свой ред. Очите й, сиво-сини като на баща й, заискриха. — Или пък може да поръчаме кана, която да прилича на някоя от шапките на татко.

Айда сръга дъщеря си с лакът, но все пак се разкикоти.

— Тази с дългата островърха периферия — ще е идеална за наливане.

Мари беше непоправима. Айда се огледа, за да се увери, че съпругът й не се е върнал и не може да ги чуе. По-рано беше отишъл в конюшните, за да нагледа една кобила, която трябваше да се ожреби. Вместо това погледът й падна върху Мартин, иконома, който водеше една жена и двама мъже към новата сграда. Айда присви очи, за да се съсредоточи по-добре, а после се вцепени, защото позна Гундреда и втория й син. Придружаваше ги още един, по-млад мъж, но Айда не го познаваше. Гъстата му кестенява коса бе сресана на леко наклонен на едната страна бретон, а очите му притежаваха зеленикавокафявия оттенък на мъхов ахат.

Първият инстинкт на Айда беше да им нареди да си вървят, но в същия миг логиката й подсказа, че трябва да имат причина за идването си — а и каква вреда можеха да им нанесат?

Мари разглеждаше новодошлите изпитателно, с изненада, но без враждебност. За нея тези хора бяха непознати, които не е виждала никога досега.

— Добре дошла, братовчедке — поздрави любезно Айда. — Ще дойдете ли в другата сграда да пийнете малко вино? — и посочи към вратата.

Гундреда изду ноздри.

— Това не е приятелско посещение. Дойдох да говоря със съпруга ви.

— И ще говорите с него — потвърди Айда и погледна към иконома. — Предполагам, че си изпратил да го повикат?

— Да, графиньо.

Докато Айда водеше гостите към вратата, Гундреда спря и обхвана залата с продължителен поглед.

— Хубав дом имате — каза тя, като успя да примеси похвалата с презрение. — Виждам какво са ви донесли плодовете на справедливостта.

Изрече думата „справедливост“ така, сякаш е рибешка кост.

Айда се усмихна през стиснати зъби.

— Справедливост, наистина — съгласи се тя, като придаде съвсем различен смисъл на думата, — и съпругът ми отдавна страдаше от недостига й.

Очите на Гундреда се присвиха. Мари изглеждаше объркана, но въпреки очевидното й смайване от грубото поведение на новодошлите, погледът й продължаваше да се стрелка към втория, непознатия мъж от групата, който стоеше малко настрана.

С надеждата, че Роджър ще побърза, Айда прекоси двора и се погрижи да настани „гостите“ си на пейките пред огнището в старата зала.

Гундреда продължи да сипе хапливи забележки.

— На каква справедливост могат да се надяват тези, които нямат бездънни ковчежета и ухото на краля не ги слуша благосклонно?

Айда обаче не смяташе да търпи подобно поведение. Нареди на Мари да оправи възглавниците и да поднесе вино и нападателно отвърна:

— Живяла съм в двора, милейди, и се радвам на добра памет. Знам много за хората, които търсят ухото на краля с всички средства, които успеят да намерят. Очевидно в това отношение вашата памет не е много силна.

Гундреда я изгледа пренебрежително.

— Моята памет ми казва, че не точно „ухото“ на краля ви донесе високото положение в двора… братовчедке.

Айда ахна.

— Вие не знаете нищо за положението ми и за всичко, което трябваше да изтърпя!

— И какво е трябвало да изтърпите? — попита подигравателно Гундреда. — Няма жена, която не би искала да живее сред най-големия лукс на света и единственото, което трябва да „изтърпи“, е да си разтвори краката.

Айда се сви, сякаш Гундреда я е ударила.

— Как смеете!

Гундреда поклати глава. Приличаше на човек, безкрайно уморен от живота.

— Смея, защото вече нямам какво да губя. Смея, защото ако си въобразявате, че няколко години внимание от страна на краля е нещо за „търпене“, трябваше да преживеете двайсет години с Хю Бигъд и още двайсет в опити да си възвърнете това, което по право ви принадлежи. Нищо не знаете… графиньо.

Част от Айда искаше да се свие и да умре от силата на нападението, но тя призова цялата си сила, потърси жената зад уплашеното момиче, призова жената, майката, графинята. Представи си Джулиана и отвърна със сдържано достойнство:

— Тежки думи изричате. — Гласът й беше ледено спокоен. — По пътя ми имаше препятствия, които вие не бихте могли да преодолеете, но съжалявам за положението, в което се намирате. Предполагам, че не сте дошли тук, за да си разменяме обиди… братовчедке.

Гундреда се отдръпна назад като борец, който се отдръпва от мелето, и Айда видя раздразнението от самата себе си, преминало по чертите на по-възрастната жена.

— Не — рече Гундреда. — Не съм дошла за това, но няма да се извинявам за думите си.

— Нито пък аз — наклони глава Айда.

Мари я гледаше с ококорени очи и отворена уста. Това засили убеждението на Айда, че реакцията й е била уместна. Искаше да даде пример на дъщеря си как да се справя с неприятни ситуации.

Роджър и Хю дойдоха от конюшните. Хю чистеше лепки от наметалото си, а Роджър смъкваше ръкавите на туниката си, които досега бяха навити и разкриваха обсипаните му с лунички ръце. Той плъзна поглед към своите гости и ги поздрави със студена любезност.

— На какво дължа това удоволствие? — попита.

— Стига, милорд, със сигурност знаете — отговори остро Гундреда.

— Е, знам, че това не е приятелско посещение, макар че сте добре дошли да вечеряте и да оставите конете си да отпочинат. Никога не гоним гости от Фрамлингам.

Роджър изгледа втория придружител на Гундреда.

— Мисля, че не се познаваме, месир.

Младият мъж се поклони.

— Аз съм Ранулф Фицробърт. Съпругът на лейди Гундреда ми беше прачичо.

На лицето на Роджър се изписа замислено изражение. Това беше внукът на бившия главен съдия. Архиепископът на Кентърбъри беше братовчед на майка му. Младият мъж, макар и все още под грижите на опекун, неотдавна бе станал наследник на някои полезни земи в Йоркшър след смъртта на двамата си по-големи братя. Роджър си беше отбелязал да проучи ситуацията и да разбере какво точно включва наследството му.

Гундреда нетърпеливо поклати глава.

— Не смятам да ям от хляба ти и да пия от виното ти — тросна се тя. — Тук съм само защото нямаше как да го избегна, по работа. Не бих дошла, ако имах избор.

Роджър седна на пейката.

— И за каква работа става въпрос?

Погледна към своя полубрат, но Уил, верен на себе си, не каза нищо, както винаги в сянката на властната си майка.

Бръчките около устата на Гундреда станаха още по-дълбоки.

— Ти отговаряш за проучванията на краля за таксите на всички вдовици и лица под настойничество, нали така?

— В пълномощията ми е да проуча положението им — съгласи се Роджър.

Гундреда си пое дълбоко въздух.

— Тогава си разбрал, че загубих втория си съпруг… и няма да се омъжа повече, за нищо на света. Предлагам такса от сто марки, за да запазя вдовишкото си положение.

Роджър я погледна и се намръщи озадачено.

— Но това е въпрос от компетенцията на съда, мадам. Защо идвате при мен? Не мисля, че някой ще възрази на решението ви или на таксата ви.

— Ха! Аз не съм толкова сигурна — отвърна горчиво тя. — Не бих искала да наложат запор на имуществото ми или да ми натрапят нов брак, защото не съм действала навреме.

Роджър пренебрегна намека й.

— Сигурен съм, че служителите на кралския ковчежник ще сметнат тази сума за подходяща — рече ледено той.

Гундреда му отправи унищожителен поглед, който подсказваше, че не му вярва.

— Искам да подредя живота си и за тази цел трябва да уредя своето положение и това на синовете си. Веднъж завинаги трябва да се разберем по въпроса с имотите на баща ти. Кралят е благосклонен към теб и изглежда, така ще е и в бъдеще. Не мога да се меря с теб, но мога да съм ти трън в очите, и то постоянно, уверявам те.

Тя се изправи.

— Дойдох да постигнем споразумение. Синовете ми имат нужда от нещо, от което да живеят — нещо от наследството.

Роджър потисна желанието си да я попита защо синовете й не са достатъчно големи сами да уредят въпроса. Хуон го нямаше, а Уил приличаше на глух.

— В такъв случай предлагам да останете за вечеря — каза той. — Очакват ни дълги преговори.

 

 

Айда седеше с шева си в горната стая на старата сграда. През отворените кепенци долиташе песента на птиците, а късното следобедно слънце обливаше пометения под с лъчите си. Чуваше как отвън децата преследват водните птици. Както обикновено, Ралф беше най-гръмогласен.

— Винаги съм знаел, че Гундреда е опърничава жена — каза сухо Роджър, — но така и не съм разбрал колко точно е свадлива.

Айда направи няколко малки красиви бода, докато се успокои. Не спомена на Роджър за собствения си сблъсък с Гундреда — колкото и да я бяха наранили думите, предпочиташе да лекува раните си насаме. Освен това думите на Гундреда за четирийсетте й години борба тежаха на съвестта на Айда.

— Жалко, че не сте успели да се разберете — каза след миг тя.

Роджър изсумтя.

— Няма да се откажа от земи, за които съм платил хиляда марки, особено за да уредя положението на полубратята си, когато трябва да мисля за бъдещето на нашите синове и дъщери. — Изкриви устни. — Предполагам, че се надява да ми наложат поредната глоба и това да ме направи по-отстъпчив. Затова ми каза, че ще плати сто марки, за да не се омъжва пак. Това ще й спечели благоразположението на новия канцлер.

Айда остави иглата си.

— Този спор продължава повече от двайсет години. Може би си заслужава да направиш малка жертва, за да го прекратиш най-накрая?

Роджър почеса наболата си брада.

— Готов съм да направя известни отстъпки, но не още. Това е като купуване и продаване на кон — пазариш се. Тя иска мир, аз искам да спрат да ме доят с такси за земи, които са мои по право. — Махна с ръка. — И бездруго не можем да направим нищо, преди да е довела Хуон да вземе участие в преговорите, а според мен той по-скоро ще забие сам ножове в лицето си, отколкото да преговаряме. Но ще видим.

Айда продължи да шие. Мари влезе в стаята, тананикайки си замечтано, с букет иглики в ръце и отмъкна една глинена кана, за да ги натопи вътре. После се приближи до люлката и загука на сестричката си.

Айда каза тихо, за да не чуе дъщеря й:

— Ранулф Фицробърт е доста представителен.

Не откъсваше поглед от работата си, но си спомняше младия мъж, който придружаваше Гундреда и сина й. Имаше приятна външност, беше мълчалив, но самоуверен и с добри маниери. Ако бе на възрастта на Мари, Айда щеше да се влюби в него на мига.

— И на мен ми хареса — съгласи се Роджър.

Айда вдигна очи и видя, че я наблюдава с шеговит поглед и усмивка на устните.

— Един съюз със семейство Де Гланвил ще е много полезен — каза тя. — Все едно прибираме изпусната нишка в шева, за да не ни притеснява повече. Тогава и ние ще имаме роднинска връзка с архиепископа на Кентърбъри, а имаме още две дъщери, които можем да омъжим в други семейства.

— За Мари мислех или някой Маршал, или Де Уорън — отговори Роджър, — но Маршал ще иска да обвърже наследника си с Омал, а освен това има и дъщеря, така че ако трябва, можем да уредим друг брак. Съгласен съм, че си струва да помислим за младия Фицробърт. Непременно трябва да дойде пак. Покани го да ловува елени в гората. Той е горе-долу на възрастта на Хю, така че навярно двамата ще се спогодят добре, а ние ще можем да помислим още по въпроса.

Айда се усмихна над работата си.

— Според мен няма да се наложи да се претрепеш да го каниш — предрече тя.

 

 

— Какво си направила?

В Бънги по-големият син на Гундреда размаха невярващо ръце над главата си.

— Исусе Христе, майко, да не си си загубила ума? Никога няма да се откажа от това, което по право е мое, никога. Чуваш ли ме?

В очите му блеснаха яростни сълзи. Гундреда потръпна, когато той ритна една табуретка към другия край на стаята и едва не улучи едно от кучетата.

— Изобщо не съм си загубила ума — отвърна рязко тя. — Уморих се от тази битка. Вторият ти баща беше човекът с юридически способности. Лоншан е мъртъв. Какво друго да направя? Ако искаш да продължиш борбата, давай, аз обаче ще платя моите сто марки, за да си остана вдовица, и ще се оттегля в манастир.

Гласът му стана дрезгав:

— Не за това изтърпях ада на Утремер!

Гундреда поклати глава.

— Знам, но нищо не може да се направи. Твоят полубрат е готов да преговаря, но иска ти да дойдеш и да говорите очи в очи. Казах му, че ще отидеш в Тетфърд след една седмица, считано от днес.

Хуон оголи зъби.

— По-скоро край вратата на ада ще се образуват ледени висулки, майко. Още не мога да повярвам, че си отишла при него. Не си по-добра от някоя курва!

Гундреда побеля и кръстоса ръце на гърдите си. Уил се надигна и застана закрилнически пред нея.

— Прекаляваш, братко.

— Съвсем не! — изръмжа Хуон. — Тя иска да продаде наследството ни за сто марки. Ако това не е курвалък, не знам какво е! А ти одобряваш действията й, ти, мекушав червей! И ти не си по-добър!

Завъртя се на пета и излезе разярен от стаята.

В ужасната тишина, която се спусна след изсвистяването на наметалото му, Гундреда наведе глава.

— Искам само мир — прошепна тя. — Цял живот съм се борила за него и не мога повече. Как можа да ми каже подобно нещо?

Мина й през ума, че макар и неин син, той беше досущ като баща си, който бе наричал всички жени курви. И също като баща си умееше да наранява. Може би беше и наказание за това, което бе казала на Айда този следобед — отглас на собствената й жестокост.

Уил непохватно я потупа по рамото, после безмълвно излезе от стаята. Гундреда покри лицето си с ръце и се зачуди как се стигна дотук.

 

 

Хуон седна на стола до леглото си. Някога беше на баща му и той го изнесе от Фрамлингам в деня преди да ги принудят да напуснат. Понякога седеше на него с изправен гръб и ръце на излъсканите облегалки и си представяше, че е графът, че въздава справедливост, както реши, че упражнява властта си, че дава съвети на крале. Беше два пъти по-способен от Роджър и се поболяваше при мисълта, че родната му майка и брат му са го предали, като са се опитали да постигнат споразумение зад гърба му. Стисна украсата на облегалките и се зарече, че никога няма да се откаже от борбата. Все още си спомняше ясно как взе меча на Роджър и го препаса, още докато баща им бе жив. Помнеше колко приятна се оказа тежестта на острието до хълбока му. Изобщо не биваше да позволява на Роджър да си го вземе обратно. Трябваше да го прегази с коня си, когато имаше възможност. Хуон протегна ръце напред и се загледа в тях. По кожата му започваха да личат петната от възрастта, като загнило по мъртво листо. Имаше белег там, където го поряза едно сарацинско острие при обсадата на Акър, и нова раничка от място, от което наскоро извади една треска. Само ако можеше да извади и Роджър по подобен начин!

Той вдигна глава и се намръщи, когато Уил влезе в стаята.

— Махай се! — изръмжа му.

Между веждите на Уил се появи нервна бръчка, но той не отстъпи.

— Не трябваше да наричаш майка курва!

Хуон изви презрително устни.

— Прав си, братко — подсмихна се той. — Това обръщение трябваше да го запазя за графинята на Норфолк и челядта й — и да нарека нашия полубрат рогоносец и събирач на чужди отпадъци.

Уил захапа вътрешната част на бузата си.

— Трябва да й се извиниш — настоя той. — Тя не заслужава такива думи след всичко, което е направила за нас.

Хуон не отговори. В някакво далечно ъгълче на съзнанието си знаеше, че е несправедлив, но справедливостта не означаваше нищо за него. Беше признак на слабост, а сега повече от всякога трябваше да бъде силен.

— Няма ли поне да дойдеш да слушаш следващата седмица? — протегна ръка Уил. — Да видиш какво ще ни предложи?

— Какво, като търговец, който се пазари на сергията за евтин вълнен плат ли?

Помисли си, че сравнението е много подходящо, защото използваха този плат за покриване на труповете в савани на път към гробището при лошо време.

— Няма какво да губиш.

— Няма и какво да спечеля. Ако сега се предадем, значи цялата борба е била напразно, не разбираш ли?

— Но така или иначе ще останем без нищо. По-добре да се разберем за нещо. Ти защо не разбираш?

Хуон изгледа брат си с презрителен поглед, стана и сбута Уил в шкембето, което преливаше над тесния му кожен колан.

— Винаги си бил мекушав като разпилени черва — изръмжа.

— Може би, но е време да сложим край на битката — за благото на всички ни.

— Никога няма да се откажа — отсече Хуон и усети в устата си горчив вкус.

 

 

Роджър се изправи лице в лице срещу братята си от другата страна на грижливо изтъркана дъбова маса в къщата за гости на приората в Тетфърд — територия, която бе по-неутрална от Фрамлингам и също толкова свързана с миналото на рода Бигъд. Навън мракът от предишния ден бе отстъпил пред светла, обляна в слънце сутрин, която ухаеше на пролет и обновление. Роджър си помисли, че на нейния фон Хуон прилича на старо изсъхнало дърво. Петте години от обсадата на Нотингам досега не му се бяха отразили добре и видът му неприятно напомни на Роджър за баща им, сякаш граф Хю се е надигнал от криптата, за да присъства заедно с тях на тази среща. Чертите на Хуон бяха извънредно остри, а лицето му — червено. Бузите му бяха пронизани от спукани капилярчета, ъглите на устата му бяха увиснали, а капризната долна устна бе влажна и изразяваше недоволство. Уил, тъмнокос и с излишно тегло, се беше облегнал малко назад от масата — поза, която отразяваше цялостното му отношение към живота и към разрешаването на проблемите. Двамата не изглеждаха привлекателна двойка.

През отворените прозорци нахлуваха слънчеви лъчи, стигаха до масата, на която седяха братята, и обливаха документите и рабошите с топло бледозлатисто сияние. Малко по-настрани от тримата седеше в готовност един писар с рог с масло и пера и чист пергамент.

— Дойдох само за да доставя удоволствие на майка ми и да поправя всички погрешни впечатления, които може да е оставила у теб — изръмжа Хуон на Роджър. — Ще се боря до смърт за наследството си.

Роджър вдигна вежда и посочи към документите.

— Нямаш никакво наследство. Това е копието от завещанието на баща ни, оставено тук в абатството. Можеш да видиш, че името ти не се споменава никъде.

Хуон оголи зъби.

— Това завещание не става дори да си избършеш задника с него и ти го знаеш. Невалидно е по две причини: ти си незаконороден и то е подправено. Не го признавам.

Роджър запази спокойствие. Всъщност сега, когато мигът най-после бе настъпил, се чувстваше точно толкова дистанциран от ситуацията, колкото когато седеше на съдийската скамейка.

— Подпечатано е с печата на баща ми и е подписано в присъствие на рицарите му, някои от които са готови да дадат показания. — Посочи към Хамо Ленвайс, Оливър Во и Анкетил. — Както добре знаеш, анулирането на брака не прави децата, родени от него, незаконородени.

Хуон изсумтя.

— Тогава няма смисъл да стоя тук, нали така?

— Майка ти иска да се споразумеем мирно и аз съм готов да го сторя.

Хуон се наведе напред.

— Единственото, което ще ме задоволи… братко… са земите, които баща ми придоби, след като стана граф. Така е по обичай и ти го знаеш. Искам и Бънги, което е вдовишкият дял на майка ми.

Пламъкът в зениците му ги караше да блестят в ярко, непроницаемо сиво на фона на пожълтялото бяло.

Роджър стисна устни и почука по друг документ на масата.

— По времето на женитбата на баща ми за майка ти всички се съгласиха, че Бънги ще принадлежи на наследника, посочен от баща ми в завещанието му.

— Значи смяташ да се криеш зад пергаменти и да откраднеш наследството ми? Смяташ да вземеш всичко и се чудиш защо не искам да седя на една маса с теб, копеле!

В стомаха на Роджър се сви топка от презрение.

— Нищо не съм откраднал. Постигнах споразумение с майка ти за имотите, които бяха нейни като част от наследството й на вдовица. Готов съм да ти предложа две имения, ако в замяна се откажеш от претенциите си към графството.

Внимаваше да запази тона си безстрастен и направи знак на един оръженосец да напълни отново чашата му.

— Не съм просяк, да ми подхвърляш мухлясал хляб и да очакваш благодарност! — изръмжа Хуон, разярен и възмутен. — Оскърбяваш ме!

В тона на Роджър се появи нотка на уморено отвращение.

— Кажи ми тогава… братко… ако ролите ни бяха разменени, колко точно щеше да ми дадеш? Всеки път, когато си помислеше, че разполагаш с някакво предимство, се опитваше да ме смачкаш — на всяка крачка. Още от мига, в който се научи да крадеш, започна да отмъкваш вещите ми и да ги чупиш.

Стисна зъби. Това не мислеше да го казва и знаеше, че така разкрива собствената си горчивина.

— Готов съм да ти дам земи на стойност два рицарски имота. Вземай или отказвай, защото това е всичко, което съм готов да ти дам, и знам, че е повече, отколкото някога би ми дал ти.

Хуон рязко скочи на крака. Видимо преглъщаше. По навик посегна към меча си, но не хвана нищо, защото всички оръжия бяха поверени на приора.

— Трябваше да те убия, когато имах възможност.

— Никога не си имал — отвърна остро Роджър и собствената му ръка сграбчи колана му. — Искаш ли да разрешим въпроса с единоборство? Искаш ли? Да накарам ли някой от рицарите си да донесе мечовете ни и да поведем двубой над гроба на баща ни? Искаш ли да ме изпиташ, братко… до смърт?

Хуон го изгледа кръвнишки и стисна зъби, сякаш дъвчеше думи, които не можеше да изплюе. Вдигна бокала си, плисна виното в лицето на Роджър и изфуча от стаята, като пътьом събори поставката за пергамент на писаря и блъсна един прислужник в стената. Двамата рицари, които бяха дошли с него, бързо излязоха. Роджър възпря собствените си хора, като махна успокоително с ръка. Някой му подаде кърпа и той избърса лицето и шията си. Писарят и един от рицарите на Роджър вдигнаха поставката и разпилените материали за писане.

— Затвори вратата — обърна се Роджър с тих глас към Анкетил, а после погледна към Уил, на чието топчесто лице беше изписано абсолютно смайване. — Освен ако и ти не смяташ да си тръгваш?

Уил поклати глава.

— Не, милорд. Какъв е смисълът? Той очаква да го последвам. След малко може и да го сторя, но до момента не сме направили нищо друго, освен да си разменяме обиди, а не това бе целта на идването ни тук.

Ноздрите на Роджър се изпълниха с миризмата на вино — металическа, почти като кръв. Тази миризма се носеше от дрехите му, от кожата му, от косата му. Той седна обратно, докато Анкетил затваряше вратата много внимателно.

— Не аз отправих обидите.

Уил го изгледа спокойно.

— Брат ми със сигурност смята два рицарски имота за обида.

— Каквото и да му предложа, винаги ще го смята за обида — вдигна рамене Роджър и се запита що за човек е по-малкият му полубрат. Разделяха ги десет години и цял порой лоши чувства и семейни борби. Роджър изобщо не го познаваше — знаеше го само като сянката на Хуон. Но пък навярно беше лесно да не обърнеш внимание на бозавия плат най-отзад на сергията… което не означаваше, че бозавият не става или е слаб. Понякога беше точно обратното.

— Нямам какво друго да му предложа — каза той. — Хуон няма синове, аз обаче имам петима, и три дъщери, на които трябва да намеря зестра. При сегашното положение на нещата заплахите му са само празни думи. Няма да му дам средства, с които да ги превърне в нещо повече.

Уил задърпа един излязъл конец на ръкава си.

— С теб никога не сме можели да се търпим, както и ти с майка ни, но ако предложиш малко повече, може по-лесно да стигнем до компромис.

— Например?

— Брат ми иска да организира панаир в градчето Бънги и да събира такси, които да му носят приходи. Можеш да използваш влиянието си, за да му помогнеш да получи разрешение срещу разумна цена. И може да уредиш от време на време да го спохожда благосклонността на краля.

Роджър се почувства развеселен и едновременно изпълнен с ново уважение към този свой бозав, безличен полубрат.

— А ти какво печелиш от всичко това?

Уил стана и оправи гънките на туниката си.

— Брат ми няма съпруга. В миналото имаше любовници, но нито една не зачена. Аз съм негов наследник и имам жена и малък син. Един ден, когато му дойде времето, тази земя и това разрешение за панаира ще преминат към моето момче… Не съм толкова горд и озлобен както брат си, нито пък толкова амбициозен. Какво ще правя аз с половин графство? — Усмихна се мрачно на Роджър. — Какво ще прави половин графство с мен?

За своя изненада и Роджър се усмихна и се почувства странно, че разбира и дори споделя шегите на човек, когото е смятал за враг почти през целия си живот.

— Да — каза той. — Мисля, че мога да направя това, което искаш.

— Мислиш, или си готов да се съгласиш? Да поемеш този ангажимент?

Усмивката на Роджър стана още по-широка, уважението му също нарасна.

— Съгласен съм — каза той. — Пред тези свидетели, твои и мои, съгласен съм.

— И ще вземеш сина ми за оръженосец, когато порасне достатъчно? — попита Уил с жест, който издаваше леко притеснение. — Щом нямам амбиции за себе си, искам поне синът ми да успее в границите на средствата, с които разполага.

Роджър кимна.

— Ще го сторя. Той ще бъде рицар.

Удостоверили споразумението си пред свидетелите, те излязоха заедно от къщата за гости. Край тях птиците извиваха песни, а слънцето бе почти топло. Рамо до рамо двамата влязоха в параклиса, минаха през кораба, влязоха в мястото на хора и застанаха пред гроба на баща си.

Намръщен, Роджър погледна към издълбаните цветни мотиви и кръста, очертан в центъра на надгробната плоча.

— Когато се превърнем в земя и кости, с баща ми ще се сплотим така, както никога не успяхме в плът — каза той.

И Уил изглеждаше неприятно замислен.

— Странно, нали? Аз и Хуон останахме с него през живота му, но в смъртта няма да лежим до него.

— В деня на Страшния съд едва ли има значение кой къде е лежал, стига да е било в осветена земя.

Уил му хвърли кос поглед.

— Знаеш ли, от нас тримата ти винаги си бил предпочитаният.

Роджър поклати глава.

— Той ме мразеше.

— Признавам, че не те харесваше, но пък той така или иначе никого не обичаше. Уважаваше те, макар че така и не го призна, нито пък го показа.

Роджър издиша през носа си.

— Съмнявам се. Вече не помня колко пъти е искал нещо от мен, след което ме критикуваше, че не съм успял.

— Може би, но пък и с нас беше същото. Смяташе, че това ще ни закали и ще ни подготви за света. Ние обаче се подчинявахме на волята му. Не се разбунтувахме и не направихме нищо, за да се защитим. Ти му обърна гръб, изправи се срещу него в битка и победи. Сам намери пътя си и това беше причината завещанието му да е такова, каквото е. Ти му показа, че си най-силният от всички ни — този, който може да изведе графството напред. Преди така и не го проумях — мислех просто, че е нечестно дърто копеле, но той е знаел какво прави.

Роджър отново погледна към гроба на баща си и изпита внезапно усещане за разбиране, недоловимо като промяната в ъгъла, под който слънчевата светлина падаше върху плочата. Все още не можеше да се насили да хареса баща си, но Уил му помогна да го разбере донякъде. Сега беше по-лесно и да изпита състрадание — сега, когато баща му отдавна лежеше в гроба си. Раните зарастваха, макар че оставяха белези. Роджър коленичи, допря чело отстрани на гроба в знак на неохотно уважение и почувства, че от плещите му е паднало тежко бреме.

След известно време стана, запали свещ за баща си и излезе от църквата. Монасите влизаха за молитвата в деветия час и пеенето им изпълни пространството между земята и Бог с нещо неземно, което беше като храна.

Рицарите на Роджър чакаха до конете. Нямаше следа от Хуон, но Роджър и не очакваше да го види. Ескортът на Уил се състоеше от един коняр и един сержант.

— Ще говоря с Хуон — обеща Уил, когато двамата се спряха пред конете и си стиснаха ръце в знак на колебливо приятелство.

— Това, което правя, го правя за твоето бъдеще, а не за неговото — каза Роджър.

Бутна наметалото си настрана, за да не му пречи, докато яхва коня си, а после спря, когато видя куриера да се приближава към портата на запъхтян кон. Позна Дикън, който служеше при Уилям Маршал, и извади крак от стремето. През тялото му премина тръпка, защото знаеше, че новините трябва да са важни. Уил го погледна въпросително и също спря, преди да се качи на коня.

— Милорд!

Мъжът скочи от седлото, коленичи пред Роджър и му подаде пергамент, подпечатан с малкия конник на Маршал. Роджър счупи восъка, прочете съобщението и погледна към Уил.

— Кралят е мъртъв. Забрала рана от стрела по време на една от обсадите в Лимузен. Маршалът заповядва да се съберем на съвет в Нортхамптън след една седмица.

Уил го погледна стъписан.

— Ричард е мъртъв?

— Така пише и не се съмнявам в думата на маршала. В момента носят тялото на краля към Фонтевро, за да го погребат до баща му.

Обърна се към пратеника:

— Предполагам, че ще продължиш пътуването си?

— Да, сир. Трябва да съобщя новината на граф Уорън в замъка Акър.

Роджър кимна отсечено.

— Първо иди в кухнята и им кажи да ти дадат поне хляб и вино. Вземи един от конете на приората. Аз ще им дам друг.

Куриерът отдаде чест и тръгна. Роджър остана на мястото си, загледан в мекия априлски ден наоколо.

Уил прочисти гърлото си.

— Кой ще наследи краля? Той не остави наследници от своето тяло.

Объркан, Роджър се помъчи да подреди мислите си и се обърна.

— Маршалът казва, че нормандците са приели за свой херцог Джон, графа на Мортен, и че ако бароните го подкрепят, той ще стане крал на Англия.

— Ами Артър? — попита Уил. — Той е внук на крал Хенри от син, който беше по-възрастен от Джон. Претенциите му сигурно са силни. Ричард го определи за свой наследник, преди да тръгне на кръстоносния поход. Знам, защото пастрокът ми отговаряше за кореспонденцията.

Роджър потърка десния си крак по песъчинките под подметките си.

— Значи от една страна имаме дванайсетгодишно момче изцяло под влиянието на френския крал, а от друга, голям мъж, който познава добре Англия.

— Ти за кого си?

Роджър погледна замислено към своя полубрат. Двамата може и да бяха установили известно разбирателство, но нямаше да му повери информация, която би могла да му навреди, а освен това трябваше да помисли много сериозно, за да реши какво да прави, преди да тръгне за Нортхамптън.

— Ще видим какво ще каже маршалът след пристигането си, но със сигурност ще има вълнения. Когато се възкачи на трона, Ричард обяви всичко за продажба и хората се стичаха на тълпи да купуват постове и имоти и да обявят, че го подкрепят.

Погледна иронично развеселено към Уил в безмълвно признание, че графство Норфолк беше един от тези постове и имоти.

— След завръщането на краля от Светите земи имаше доста разногласия, но след Нотингам само някой луд би дръзнал да се разбунтува срещу Ричард в Англия. Това променя всичко. Този път новият крал, който и да е той, ще бъде молителят. Ще трябва да предлага подкупи в замяна на това, което иска, а не обратното, и няма да има твърда ръка, с която да усмирява недоволните. Най-вероятно ще има неприятности.

Уил му отправи остър поглед.

— Но това, за което говорихме преди малко? Надявам се, ще удържиш на думата си?

Роджър преглътна раздразнението си.

— Може да не съм се заклел, но не изменям на обещанията си — на нито едно от тях. Да, ще удържа на думата си, ала в замяна очаквам Хуон да се откаже от всякакви претенции.

Оправи наметалото си и подаде поводите обратно на коняря си.

— Трябва да кажа на приора. Трябва да запалят свещи и да организират литургии за душата на крал Ричард. — Стисна устни. — Светът току-що се обърна с главата надолу.

Уил яхна коня си.

— Най-добре да настигна Хуон — каза той, кимна сковано на Роджър и се отдалечи в припрян тръс.

Роджър си пое дълбоко въздух и за миг го задържа в гърдите си. Думите от пергамента все още витаеха на повърхността на съзнанието му, което отказваше да ги допусне до по-дълбоките слоеве. Все още чувстваше слънцето по кожата си и чуваше разногласните априлски песни на птиците. Нищо наоколо не се бе променило и все пак всичко бе станало съвсем различно, защото отвъд морето кралят беше умрял, а все още не бе решено кой ще е наследникът му.

Глава 39

Замъкът Нортхамптън, април 1199

Роджър стоеше на пътеката на стената на замъка Нортхамптън. Беше мека пролетна вечер. Беше се спуснал мрак, но трепкането на звездите и блясъкът на луната хвърляха известна светлина. Небето бе чисто и ведро и това успокояваше Роджър. Радваше се на това усамотение, преди да се оттегли за през нощта — така можеше да събере мислите си и просто да се наслади на спокойствието на мига.

Само че не остана сам задълго. Един часовой вдигна копието си, последва кратък разговор на няколко гласа и войникът се премести на ново място по-нататък на кулата. Новодошлият спря, облегна ръце на стената в дупката между два зъбера. Космите на кожената яка на наметалото му блестяха на широките рамене, стойката му бе отпусната, но говореше за сила, оставена в покой.

— Милорд — поздрави Роджър Уилям Маршал.

Той се обърна.

— Приготвям се за лягане — каза. — Приятно е човек да подиша чист въздух след дима в залата. Трябва да почистят огнището.

— И аз съм тук по същата причина — отговори Роджър. — Днес имаше много дим във всички посоки. Ако искате да останете сам…

Уилям махна с ръка.

— Не, останете. Ще ми е от полза наблизо да има човек, с когото мога да говоря открито — някой с бистър ум и без скрити подбуди.

Роджър се облегна до него.

— Всеки желае нещо, милорд, и не мога да обвинявам никого. Артър е доведен син на графа на Честър, така че Честър има интерес престолонаследието да се насочи в определена посока. Графът на Дерби иска да му върнат някои земи и ще продаде подкрепата си скъпо и прескъпо. Мнозина имат оплаквания, които ще очакват Джон да уреди в замяна на подкрепата им. И всички ще искат разни неща. Не харесвах Уилям Лоншан, но беше прав, когато каза, че всеки си има цена. Не можете да си позволите да подкрепите Артър, защото имате малко влияние в обкръжението му. Той е марионетка на френския крал. — Роджър отправи проницателен поглед към Уилям. — Обзалагам се, че цената на верността ви към Джон ще бъде графството Пембрук.

За миг Уилям се скова, а после се засмя тихичко. Роджър видя как на бузата му се образува трапчинка, а зъбите му проблясват.

— О, милорд Норфолк, много сте проницателен. Жена ми каза същото, а аз й отговорих, че навлизаме в опасна територия. Според Изабел графство Пембрук ни принадлежи по право, защото по времето на крал Хенри е било на баща й. Но ако човек приеме подкуп от един крал, тогава и той му е задължен, нали?

Роджър вдигна рамене.

— Имате ли друг избор?

Уилям отправи поглед отвъд парапета.

— Дъщеричката ми хвърли куклата си през стената на замъка в Лонгвил — искала да види какво ще се случи. Куклата падна в кочината на прасетата и когато малката отиде да я вземе, се оклепа повече и от прасетата. На прислужничките им отне почти цял следобед да я измият, а куклата беше съсипана. — Гласът му издаваше, че споменът го е развеселил. — Тя обаче се поучи от грешката си.

— Да не хвърля куклата си през стената? — И Роджър беше развеселен, защото си спомни за собствените си дъщери. Знаеше обаче, че не му го разказват само като забавна случка.

— Не, да не я хвърля, когато отдолу има свинска кочина. Човек е свободен да поема рисковете, но трябва да ги уравновесява с помощта на здравия разум и да помисли как ще се отразят на всички участници.

Роджър поглади замислено брадичката си и след дълго, но не неловко мълчание, попита:

— Значи ни съветвате да приемем Джон за крал? Според вас това е да не паднем в свинската кочина?

— Не точно, милорд Бигъд, но това е най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства. Ако на трона седне Артър, вярвам, че наистина ще затънем в тинята.

Отблъсна се от стената и се обърна с лице към Роджър.

— Каква е цената ви, милорд? Забелязах, че при първоначалните преговори не казахте почти нищо. Честър ми каза, че както обикновено пазите всичко в тайна.

Роджър се усмихна.

— Исканията ми са скромни. Искам гаранции за земите си. Повече няма да плащам такси, за да запазя това, което по право ми принадлежи.

Уилям кимна.

— И не би трябвало да го правите, милорд.

— Искам кралско потвърждение за всичките си титли — продължи Роджър и вдигна ръка да погали подплатената периферия на шапката си. — И искам потвърждение, че откупът ми от военна служба ще възлиза на стойността на шейсет рицарски данъка, както по времето на баща ми.

Уилям рязко вдигна вежди. Веждите на Роджър не помръднаха. Чакаше Уилям да каже, че графство Норфолк струва почти три пъти толкова, ако се вземат предвид имотите в Йоркшър.

— Тежки условия, милорд.

— Според мен са честни — отговори Роджър. — Прекарах двайсет години в мизерия в сграда без укрепления, докато чаках правосъдие.

Уилям наклони глава в знак, че признава правотата му, но Роджър усещаше какво си мисли: че графът на Норфолк наистина има финансови амбиции.

— Това не зависи от мен, но мога да ви предложа същите уверения, които предложих на Честър и Ферърс.

— В такъв случай, милорд — ако потвърдят изпълнението на условията ми, — можете да разчитате на подкрепата ми за лорд Джон.

— Тогава ви благодаря. Трябва да разрешим ситуацията по възможно най-добрия начин, а няма човек, на когото да имам повече доверие, че в близките дни ще прави честни и проницателни преценки.

Двамата си стиснаха ръце като войници и си размениха целувката на мира с чувството, че са обвързани от думите, които останаха неизречени. Роджър се радваше, че въпросът е уреден, но все още беше нащрек. Зарече се пред себе си, че веднага щом разрешат проблема, ще свие разходите си до минимум и ще се съсредоточи върху имотите си, за да ги направи сигурни и преуспяващи. Щеше да ускори строителните работи във Фрамлингам и да направи замъка непристъпен. Имаше доверие на Уилям Маршал, но не вярваше на Джон.

 

 

— Заминавам за Лондон — съобщи Уил на Гундреда и Хуон и се приготви за тирадата. Като малко момче покриваше главата си с ръце или побягваше да се скрие в криптата, когато баща му или Хуон изпаднеха в ярост. Отсега нататък обаче, в името на сина си, трябваше да отстоява своето. Учудваше се колко много видът на едно момченце, хукнало по тревата с дървен меч в ръка, може да засили решителността му.

— Никъде няма да ходиш — озъби се Хуон. — Аз съм глава на това семейство и не ти давам разрешение. Няма да допусна да се умилкваш над покритите с тор ботуши на копелето, което се нарича „граф“ на Норфолк!

От три дни Хуон беше почти непрекъснато пиян — от мига, в който се съгласи да се откаже от всички претенции към графството в замяна на два рицарски имота. Май си мислеше, че като удави мислите си във вино, съгласието му ще се изпари. Все още не можеше да приеме случилото се, а трябваше. Джон, граф на Мортен, щеше да бъде коронясан в Лондон и всичко щеше да се уреди окончателно. Техният полубрат щеше да получи графство Норфолк и всички прилежащи имоти за вечни времена. Хуон трябваше да ратифицира споразумението, но вместо това се беше хванал за гарафата.

— Аз сам вземам решенията си — отвърна рязко Уил. — Вече съм приел, че не мога да променя неизбежното и че трябва да направя най-доброто при тези обстоятелства. Това не е умилкване.

— Никъде няма да ходиш! — повтори Хуон и се запрепъва към гарафата, за да си налее още вино.

— Хуон… — обади се Гундреда от сенките в ъгъла на камината, където седеше с недокосната бродерия в скута. — Сега ти трябва бистра глава. Не можеш да мислиш, когато цялото това вино се плиска в корема ти.

Сега Хуон се нахвърли върху нея.

— Може би не искам да мисля, майко! Може би ако в началото беше направила повече, сега нямаше да сме в това положение.

Гундреда наведе глава и издаде тих стон на отчаяние.

Уил изгледа брат си с унищожително презрение. От известно време бе започнал да проглежда и сега го виждаше с цялата яснота, която липсваше на подивелия от виното Хуон.

— Ако ти беше направил повече в началото, за да убедиш хората, че си достоен кандидат, това също можеше да промени положението — изрече отвратено той. — Когато баща ни умря, между теб и Роджър нямаше особена разлика, но Роджър доказа колко струва, а ти не.

Думите бяха неизмеримо важни и когато се изтърколиха от устата на Уил, той почувства как набъбват и изпълват стаята.

В отговор Хуон потръпна и лицето му стана пепеляво, сякаш гневният изблик на Уил бе изсмукал въздуха и от неговите дробове. Той отвори и затвори уста, но от нея не излязоха никакви думи.

— Повече нямам работа тук! — отсече Уил и се отправи към вратата. — Отивам в Лондон и смятам да сложа край на всичко това.

Хуон се втурна след него, сграбчи го за ръката и го завъртя с лице към себе си.

— Не смей да ми обръщаш гръб, безгръбначен страхливец такъв!

Уил го отблъсна с безцеремонно движение, в което се долавяше отвращение.

— Не аз съм този, който не може да се изправи лице в лице с живота — отвърна язвително той. — Достатъчно дълго бях твоя сянка! Отсега нататък смятам да изляза на светло.

Обзет от прилив на решителност, Уил вдигна мандалото и затрополи по външните стълби към двора, като викаше да му доведат коня. Зад гърба си чу проклятието на Хуон, а после звук от някакво странно гадене. Бързо се обърна и видя как брат му се олюлява на най-горното стъпало. Пред разширените му очи Хуон залитна и се хвана за гърдите.

— Ще те уб…

Така и не довърши заплахата: строполи се на стълбите като чувал със зелки, заподскача по първите няколко стъпала, а после се изтърколи през ръба и падна на земята шест метра по-надолу.

Дъхът на самия Уил секна. За миг остана прикован на мястото си, а после и той се запрепъва надолу по стълбите; крещеше името на Хуон и викаше за помощ. Когато стигна до брат си, душата на Хуон вече бе напуснала тялото. Устните му бяха сини, лицето сивосинкаво, а на панталоните и туниката му започна да се разширява петно, когато вече охлабеният му мехур изля цяла гарафа вино на пръстта в двора. Сърцето на Уил бумтеше два пъти по-бързо от обичайното, сякаш компенсираше това, което бе спряло да бие.

— Повикайте свещеник! — нареди дрезгаво той на свидетелите, които започнаха да се събират. Макар да знаеше, че е напразно, се помъчи да чуе ударите на сърцето на Хуон и допря пръсти до онова място на врата му, където кръвта би трябвало да пулсира под кожата му, а не пулсираше.

Разтреперан, той затвори изцъклените очи на Хуон, а после и челюстта с озъбената уста. Какъв край само! Какъв гнусен, глупав край, какво пропиляване на един живот! В очите му запариха сълзи на стъписване и Уил ги избърса с пръстите, които току-що бяха затворили клепачите на Хуон. Свали наметалото си, покри тялото на своя брат и се заизкачва по стълбите, за да съобщи новината на майка си — и най-накрая да поеме контрола.

Глава 40

Дворецът Уестминстър, май 1199

Айда впери поглед в деликатеса от захар, бадеми и тесто. Майсторът беше създал копие на Тауър, с назъбените парапети и кули и дори знамената най-отгоре. Малки марципанени лодки със захарни гребла плаваха по прекрасно изображение на река Темза. Айда никога не бе виждала подобно творение, дори по времето си в двора като любовница на Хенри. Зачуди се дали може да поръча същото за следващия пир във Фрамлингам.

Деликатесът украсяваше средата на залата на дамите по време на пиршеството в Бялата зала след коронацията на крал Джон в огромната катедрала пред олтара на Изповедника. Както диктуваше обичаят, мъжете пируваха в главната зала отделно от майките, съпругите и дъщерите си.

Айда хвърли скришен поглед наоколо, а после се засмя сама на себе си. Тя беше графинята на Норфолк и съпруга на кралския камерхер. От какво имаше да се бои? Кой щеше да й се скара, че е откраднала няколко парченца захарно изделие, за да го занесе на децата на Фрайди стрийт? Когато се приближи към великолепното творение с готова кърпа, забеляза, че Изабел Маршал, новата графиня на Пембрук, се е отправила на подобна мисия. Айда улови погледа й и двете се разкикотиха.

— Каквото и друго да говорят за него, новият ни крал със сигурност умее да подбира майстори на захарни скулптури — изрече през смях Айда.

Изабел отмъкна една от лодките в реката. Айда избра няколко лебеда и част от една куличка, на която имаше майсторски издълбани отвори за стрелци.

— Напомня ми за Фрамлингам — каза тя, докато завързваше кърпата с придобивките си. — Както и тези отломки — добави със съжаление Айда.

Очите на Изабел просветнаха развеселено и съчувствено.

— Скоро и мен ме очаква точно това, защото Уилям смята да построи нова крепост в Пембрук.

Айда завъртя очи.

— Насън чувам трясък на зидарски чукове и се кълна, че още усещам в устата си праха от миналото лято. От единайсет години го строят и също като Лондонския мост още не е завършен.

— Но когато го завършат, ще стане великолепен замък, който ще краси цялото графство.

— Да — съгласи се Айда и успя да запази тона си безгрижен, макар че в най-добрия случай беше раздвоена за някои подробности от великолепието на Фрамлингам. — Новата резиденция е красива, а градината ще стане прекрасна, когато всичко израсне.

Двете се впуснаха в подробно обсъждане на цветове и мебели, но когато изчерпаха темата, Изабел я смени.

— По-големите ви синове са чудесни млади мъже — отбеляза тя. — Навярно много се гордеете с тях.

В сърцето на Айда нахлу топло чувство към Изабел. Беше толкова доброжелателна и тактична.

— Така е, милейди, много се гордея.

— Единият граф, а другият наследник на графство. Наистина ви правят чест. На колко години е Хю?

— Догодина преди Коледните пости ще навърши седемнайсет.

Очите на Изабел се разшириха.

— Не бях забелязала колко бързо минава времето. Значи вече е почти мъж.

Айда се съгласи, но се и натъжи. Изпитваше и гордост, и скръб, докато гледаше как момчетата й се превръщат в мъже.

— Официално не е пълнолетен, но баща му ще му даде десет имения в Йоркшър, за да свикне да се оправя с хора и имоти.

— Мислили ли сте вече за някоя партия?

Айда поклати глава и се отдръпна леко назад.

— Има още много време. Най-големият ми син се ожени толкова млад, защото се появи възможност за идеалната съпруга и идеалните земи. С Хю няма защо да бързаме, а и той има четирима братя.

— Разбирам — усмихна се Изабел. — Моите синове са още момчета. Знам, че ще оженим най-големия за Алис де Бетюн, но засега той е мой. Толкова за кратко са наши, не е ли така?

Айда натъжено призна, че е вярно.

— Мисля за дъщеря си — продължи Изабел. — Искам да бъде удовлетворена от съпруга, когото й изберем. Трябва да намерим някого, който да е достатъчно влиятелен сам по себе си и който ще засили и нашите позиции, но трябва да е човек, на когото можем да разчитаме, че ще се отнася с нея така, както се отнасяме ние един към друг — и чието семейство ще я приеме сърдечно. Само на пет е и част от мен се измъчва, че вече мисля за такива неща, но трябва да ги вземем предвид.

Айда се зачуди дали Изабел не прави деликатни намеци и реши, че е така. В морскосините очи на графинята на Пембрук се таяха много неизречени неща. Айда можеше да реши да пренебрегне намека, но знаеше, че рано или късно Хю трябва да се ожени, а успееха ли да го съберат с най-голямата дъщеря на Уилям Маршал, това щеше да е абсолютен успех.

— Всяка майка изпитва такива тревоги — отговори тя. — Надявам се децата ми да си намерят подходящи партии. Дъщеря ми Мари ще се омъжи по-късно тази година и не бихме могли да й намерим по-добър съпруг от Ранулф Фицробърт. Той ще е прекрасно попълнение на семейството.

— Мисля, че го видях със синовете ви. В синята туника?

— Да.

Устните на Изабел се извиха с отдавна забравена одобрителна оценка.

— Хубав е — каза тя.

— И освен това в главата му не бръмчат мухи. — Айда отчупи още едно парче от назъбените кули и гризна. — Започва да изглежда така, сякаш е била под обсада — отбеляза тя и се престори на много натъжена.

— На кого му трябва требушет? — разсмя се Изабел. — Утре ще дойдете ли да гледате водния турнир?

Айда я погледна озадачено.

— Воден турнир ли?

— В реката — посочи Изабел към синята „вода“ на деликатеса. — Ще сложат щит на един кол в талвега^[31] и участниците ще се опитат да строшат копията си в него от лодки, карани от приятелите им. Наблюдавала съм такъв турнир, но само веднъж — когато бях повереница на краля и живеех в Тауър. Повече от половината участници падат във водата, но спортът е приятен за гледане. Уилям ще е сред съдиите. — Погледна към Айда и направи физиономия. — Слава на всички светии, защото като го знам какъв е, спокойно може да се пробва да участва дори сега.

— Чувала съм за този спорт — отговори Айда, — но когато бяхме в града, някак все успявах да го пропусна. Никога не съм виждала воден турнир.

— Тогава елате при нас на моста — грейна ентусиазирано лицето на Изабел. — Много ще се радваме и компанията ви ще ми е приятна. Вземете и по-малките. Аз ще доведа Уил, Ричард и Махелт.

Айда й благодари, прие и двете се разделиха, понесли задигнатата плячка.

Глава 41

Лондон, май 1199

От наблюдателния си пост на Лондонския мост Айда разполагаше с чудесен изглед към въодушевените тълпи, скупчени в три редици на двата бряга на Темза. Небето беше ясно и се отразяваше в реката — трепкащо синьо, напръскано със слънчеви отблясъци от бяло злато. Кейовете бяха оцветени с яркоцветни знамена и платове, каквито обточваха и баржите и лодките на въжетата им. Хората се навеждаха от горните етажи и балконите на жилищата край кейовете в очакване състезанието да започне, а въздухът бе натежал от ликуване и радостно забавление.

В гостилниците и винарниците кипеше оживена търговия, през тълпата се провираха всякакви амбулантни търговци и показваха стоките си: змиорки и миди, месни пайове и пача, панделки и дантели, венчета и китки, оловни медальони с образите на светци, евтини брошки — всички храни и дрънкулки за спомен, които искаха лондончаните, когато се намираха в празнично настроение.

Новият крал бе дошъл да гледа състезанието и разполагаше с отличен изглед от креслото си на украсения с балдахин подиум на речния бряг. До него седеше Хюбърт Уолтър, архиепископ на Кентърбъри, блестящ в бялата си коприна, избродирана със злато. Заобикаляше ги почти целият двор, дошъл да се наслади на турнира и на лекомислието на един миг, преди отново да се заеме със сериозните въпроси на управлението.

Айда стоеше на Лондонския мост с Изабел Маршал и още няколко баронски семейства. Изабел бе довела двамата си най-големи синове, Уил и Ричард, и сестра им Махелт — пращящо от енергия момиченце с блестяща тъмна плитка и дълбоките лешникови очи на баща си. Куклата, която стискаше в ръка, беше облечена в дрехи като тези на Изабел и имаше две плитки светла коса от конски косъм. Макар и абсолютно запленена от детето, Айда не можеше да си го представи като съпруга на Хю — Махелт си беше още почти бебе. Двамата й братя, на девет и седем години, бяха близки по възраст с по-малките синове на Айда и момчетата се обединиха в група, която си бъбреше весело. Уил, наследникът на Маршал, бе наследил фините черти на майка си и изглеждаше изненадващо строен. Брат му Ричард, от друга страна, беше висок и набит, с чорлава медночервена коса и лунички. В сравнение с Ричард Ралф, който бе роден в същата година, изглеждаше дребен, но двамата незабавно си бяха допаднали.

Айда бе донесла сладкиш с мед и джинджифил за децата и те му се нахвърлиха с радостни викове. Сред групата беше и Ела, младата графиня на Солсбъри, защото освен снаха на Айда, тя беше и кръвна роднина на семейство Маршал. Тя отхапваше от сладкиша си на малки изискани хапки, маниерите й бяха безупречни. Беше тиха, но не и срамежлива и според Айда това я превръщаше в идеална партньорка за сина й.

— Идва лодка! — изписка Махелт, посочи с пръст и заподскача нагоре-надолу от въодушевление.

Бавачката й я сгълча да мълчи, а рицарят на баща й, Юстас, я вдигна на широките си рамене, за да вижда по-добре.

Като всички други, и Айда надникна над парапета. Тази сутрин бяха забили по средата на реката кол със закован щит на върха. Сега една лодка пореше водата по течението, носена от отлива. Неколцина мъже вътре гребяха енергично и използваха силата на реката, за да си помагат. От мястото си на моста Айда си помисли, че лодката й прилича на преобърнат бръмбар, размахал крачета. На носа бе застанал млад мъж с насочено копие, по риза и панталони, които вятърът над реката издуваше като малки платна. От двете страни на кола се полюшваха две лодки, всяка с четирима гребци, готови да изтеглят всеки, който падне във водата.

Младежът застана по-стабилно, когато щитът започна да се приближава. Стомахът на Айда се сви в очакване. Младежът нанесе удара си. Лодката се разклати от силата на сблъсъка, но копието не трепна и се строши в щита. За миг младежът залитна, а после падна по гръб в лодката и я разлюля тревожно. Сред тълпата се надигнаха смях, радостни възклицания и шумни аплодисменти.

Втора лодка полетя по течението. Изпод греблата хвърчаха бели пръски пяна, докато мъжете ги натискаха с всичка сила. И този път копието се счупи от удара, но стойката на този участник не беше толкова добра и след няколко секунди трескаво размахване на ръце и крака той падна във водата със страховито плискане. Ревът, който нададе тълпата, когато го изтеглиха подгизнал на спасителната лодка, беше също толкова гръмовен, колкото за младежа, който беше успял.

Айда слушаше как Изабел обяснява на Махелт, че всеки един от мъжете в лодките трябва да се пробва да счупи копието си в щита и че се дават точки за удар, за пропускане и за падане. В края на състезанието кралят щеше да награди победителя с щука върху сребърен поднос.

— Татко не обича щуките — сбърчи носле Махелт.

— Ами най-вероятно би я дал на някой друг, който обича — отговори Изабел, — но тъй като днес е съдия, а не участник, няма нужда да се притесняваш. — Усмихна се на Айда. — Той предпочита да стои на твърда земя.

Очите й ненадейно се ококориха и тя посочи с ръка към нещо.

— Вашите мъже обичат ли щука?

Айда се обърна, впери изумен поглед в лодката, която фучеше по течението сред яростно кипене на пръски от гребла, и нададе тих писък на ужас. Мислеше, че съпругът й е зает с безобидни занимания — че дава съвети на младежите на кейовете, а сега го видя на носа на една от лодките с вдигнато копие. Не вярваше на очите си. Мили боже, щом Уилям Маршал имаше достатъчно здрав разум да стои настрана, тогава Роджър, сериозен съдия и опитен държавник, със сигурност би трябвало да знае, че такава работа не е за него!

Тълпата ревеше като море. Хю и Лонгспе натискаха греблата с всички сили, както и Анкетил, Уил Бигъд, Жослин и Ранулф Фицробърт.

Айда се вкопчи в Изабел Маршал за опора, когато Роджър застана с разкрачени крака, нанесе удар и строши копието в щита. Движението му беше точно и плавно и ревът на зрителите бе така оглушителен, че Айда си представи, че го чуват по целия път до Гринуич. Хвана се за корема и се помъчи да запази спокойствие, докато лодката продължаваше безпрепятствено пътя си.

— Пресвета Дево! — провикна се тя и поклати енергично глава, и опиянена, и уплашена. Усети облекчение, а след него и тръпка, която я прониза дълбоко. Защо не се бе досетила, че Роджър може да се пробва? Под неумолимия, стабилен съдия, който винаги претегляше всичко, все още се таеше частица от онзи атлет и воин, който можеше да върти меч и копие като професионален жонгльор; опитният моряк, който можеше да се покатери по такелажа на кораб в пристанището на Ипсуич… Мъжът, който все още можеше да си играе като момче, ако човек си направеше труда да отстрани всички слоеве на сдържаното му поведение.

— Татко успя, татко успя! — възкликна Ралф с блеснали от гордост очи.

— Съпругът ви наистина е preux chevalier^[32], милейди — каза Изабел Маршал и в гласа й имаше не само веселост, а и уважение.

Айда вдигна брадичка и погледна Изабел с горда усмивка и почти насълзени очи.

— Такъв е — съгласи се тя. — И постоянно ми го напомня.

По течението на реката гребците в лодката на Бигъд я обърнаха и се отправиха обратно срещу течението към участниците, струпани на кея за стартиране. Отначало Роджър не смяташе да участва, но даването на съвети от брега някак си се превърна в даване на съвети от лодката и преди да се усети, се оказа важна част от състава, не на последно място, защото като младеж и млад рицар бе участвал в подобен спорт и се чувстваше съвсем свободно на всеки плавателен съд. Погледна към моста и отправи триумфален поздрав към тълпата със счупеното си копие. Представи си изражението на Айда и се ухили.

— Ще спечелим! — обади се задъхано Лонгспе. В очите му светеше състезателен блясък, докато забавяше движението на греблата си.

Роджър огледа счупения край на копието.

— Добро, чисто счупване — каза той. Изпита невероятно опиянение, докато се прицелваше в щита с ясното съзнание, че ще го улучи точно така, както трябва. Вятърът, който свистеше през ризата и стигаше до кожата му, беше дъхът на живота. Ненадейното блъскане на сърцето му, неистовото удоволствие го бяха накарали отново да се почувства млад и преливащ от радост заради самата радост. Всекидневието размиваше блясъка на това чувство — такава беше природата му; сега обаче той се бе върнал, искрящ като току-що изсечена монета.

Екипажът загреба покрай кея, за да вземе ново копие. На брега и моста тълпата избухна в смях, когато един от състезателите падна във водата.

— Де Уорън се изкъпа! — провикна се триумфално Хю.

Роджър метна новото копие на Лонгспе.

— Да видим дали ще успеете да последвате примера ми, милорд — каза той.

Младият граф го стрелна с поглед, който показваше, че не само ще последва примера му, а и ще го надмине. Мъжете се разместиха и Роджър седна на мястото на Лонгспе, на пейката до Уил. Двамата се спогледаха.

— Радвам се, че дойде — успя да каже Роджър в един свободен миг. — Гребеш стабилно.

Уил вдигна притеснено рамене.

— Не е кой знае какво постижение. Едно време излизах сам с лодка, когато исках да се измъкна… което се случваше често.

Размърда мускулите на ръцете си и стисна гладката дръжка от ясен.

— Време е да завием към брега.

Роджър го стисна за рамото и почувства здрави мускули под плътта. Жестът показваше, че разбира какво наистина казва Уил.

— Но още не. Ще ни трябва силата ти за течението.

Уил се усмихна.

— Твоя е.

Двамата си кимнаха, натопиха греблата за първия удар и заедно с придружителите си обърнаха лодката към течението. Понесоха се по вятъра към вече поочукания щит на кола. Ликуващите викове на тълпата бяха само далечен рев в ушите на Роджър. Чуваше ги, но само като фон, защото вниманието му бе съсредоточено върху задачата да държи лодката им във верния курс.

Изправен с насочено копие, Лонгспе чакаше своя миг. Фината му копринена риза се диплеше на вятъра, тъмната му коса се вееше и залепваше на челото. Върхът на копието се стовари в центъра на щита, изскърца и се строши. Лонгспе се олюля от силата на удара, ала успя да падне в лодката, а не зад борда. За миг лодката се олюля като люлка, люляна от крака на ядосан човек, но гребците я стабилизираха и под указанията на Роджър продължиха по курса, стигнаха до края и се обърнаха за следващия рунд.

Роджър връчи новото копие на Хю. Момчето беше стиснало решително зъби, но Роджър усещаше напрежението му и го разбираше добре. И той, и Лонгспе бяха успели и сега на Хю се падаше бремето да продължи постижението им.

— Можем да спечелим наградата! — обади се Лонгспе, докато отново гребяха към кола. — Водим по точки!

Роджър отправи предупредителен поглед към доведения си син.

— Няма нужда да ми напомняш! — отвърна рязко Хю.

— Спокойно, момко, спокойно — ободри го Роджър. — Просто не откъсвай очи от центъра на щита. Превърни се в копието.

Хю кимна отсечено, преглътна и зае позиция на носа. Избърса длани в ризата си, стисна копието и застана стабилно с разкрачени крака, докато останалите синхронизираха ритъма и гребяха към щита.

Ръцете на Роджър горяха, докато натискаше греблата. Уил действаше стабилно и със сила. Един удар, два, три, четири. Роджър броеше разстоянието. По перките на греблата блестеше вода. Потопи, извади, потопи, извади. Мускулите му се стягаха, дробовете му горяха, докато всички даваха на Хю толкова скорост, колкото можеха да изтръгнат от себе си и от лодката.

Хю се наведе от силата на удара. Копието се строши с оглушително пращене… но не само то. Отслабен от всички предишни удари, щитът се разцепи и падна от кола. Хю се олюля и едва не цопна във водата. Роджър пусна греблото си, сграбчи сина си за подгъва на ризата и го дръпна обратно в лодката.

Хю се отпусна задъхан по гръб, стиснал в ръка счупеното копие.

— Кръв Христова, момче, ти строши щита! — изкрещя въодушевено Роджър. — Това със сигурност ще ни донесе наградата!

На лицето на Хю се разля блажена усмивка. Той се разсмя на глас, а после отправи триумфален поглед към своя полубрат.

— Не вярвам някой да надмине това — изрече задъхано той.

Лонгспе наклони глава и му се усмихна със стиснати устни.

— Само ако има късмета на самия дявол — съгласи се той. — Браво!

И изведнъж лицето му се озари от друга, по-широка усмивка от радостта от общата победа.

— Браво, братко!

Хю се изчерви от похвалата и кимна отсечено в знак на благодарност — а после се усмихна сърдечно.

Докато обръщаха лодката обратно, Роджър осъзна, че една баржа идва по диагонал право към тях. Хората вътре — пияни младежи, решени да прекосят реката и да стигнат до Саутуърк — обръщаха повече внимание на песните си и на жените, които ги придружаваха, отколкото на курса си. Роджър изрева предупреждение, но нямаше време да избегнат другия съд и двете лодки се сблъскаха с ужасен удар.

Силата на сблъсъка запрати Роджър назад и главата му се удари в стрингера на носа. Почувства вцепенение, което се разрасна и го обхвана целия. Лодката се напълни с вода, залюшка се и се преобърна. Когато падна в реката, Роджър беше почти в безсъзнание.

Сякаш наблюдаваше отнякъде много надалеч, той осъзна, че главата му разцепва повърхността, че се мъчи да си поеме въздух и се задавя. Крайниците му отказваха да се подчинят на волята му, всичко пред очите му се размазваше и пареше, звуците се бяха превърнали в тъпо ехо: плисъците, крясъците, ревът и бълбукането на водата. Някой срещу него се мъчеше да се добере до повърхността и го натисна по-надолу. Усети ритник и плат, който мина по лицето му. Светът потъмня и през този мрак той усети как някой силно стиска ръката му, стиска го и отзад за врата; главата му отново разцепи повърхността. Не можеше да си поеме въздух. Безполезните му крайници тежаха като олово. Чу как Хю изхриптява, че го държи, а Лонгспе го уверява в същото от другата страна. Изпита усещането, че го влачат през водата, а после ненадейно усети под гърдите си твърда повърхност и някой започна да го натиска ритмично по гърба.

— Милорд! Татко! В името Божие!

Зачуди се какво е уплашило Хю чак толкова. Вдигна глава и се помъчи да отговори. Стомахът му се сви и той изплю на кея половин галон^[33] от река Темза. Пред очите му засвяткаха звезди. Пое въздух в разраненото си гърло, а после и в дробовете си. Седна, като кашляше и плюеше. Побелял и разтреперан, Хю стоеше над него. Лонгспе тъкмо бе взел от един прислужник прекрасно вълнено наметало. За един кратък миг той се поколеба, а после го метна на раменете на Роджър.

— Ето, милорд — каза той.

Роджър кимна в знак на благодарност. Все още се давеше, но огледа пристана, който изглеждаше претъпкан с безброй хора, от които капеше вода, включително две раздърпани жени. Уил седеше, провесил крака през ръба на кея с наведена глава и потръпващи рамене, без да спира да кашля. Някой раздаваше одеяла. Едната страна на главата на Роджър пулсираше от нажежена до бяло болка. Студът от банята в реката започна да се разнася.

Видя как Хю се изправя и стиска ръката на своя полубрат близо до мишницата. Лонгспе отвърна със същото. Двамата все още се държаха, когато пристигна Айда, безкрайно разтревожена. Без да им обръща внимание, тя забърза към Роджър и падна на колене до него; не обърна внимание и на мокрите дъски на кея под роклята си.

— О, глупак такъв! — провикна се тя. — Тъп, късоглед глупак!

В гласа й звучеше такава ярост, че синовете й се спогледаха невярващо.

— Добре съм — изграчи Роджър, преди отново да се разкашля.

Айда издаде раздразнен звук и огледа гневно останалите.

— Някой да докара носилка, недейте да стърчите като пънове и да мокрите всичко наоколо! — подкани ги тя и плесна с ръце.

Членовете на домакинството на Бигъд, свикнали с деликатния й подход към всички задачи, я зяпнаха с отворена уста. След миг Анкетил дойде на себе си и забърза да се подчини.

Роджър се усмихна на жена си с тракащи зъби.

— И все пак — каза дрезгаво той, — според мен спечелихме щуката. Никой не може да бие това представяне!

Епилог

Фрамлингам, май 1199

Огрени от пролетното слънце, членовете на семейство Бигъд и съюзниците им от всевъзможен вид се събраха в още неизраслата градина под западната стена на Фрамлингам, за да обядват на открито. Изнесоха маси; на белите покривки подредиха чинии с пържени в тесто ябълкови резенчета и пайове, студени печени птици, платика от езерото, сладкиши с яйчен крем и медени тортички със стафиди.

Облегната на масата по време на кратък отдих от разговорите, Айда отхапа от тортичката и когато усети прекрасната сладост върху езика си, си позволи един миг на задоволство. Извън укрепленията оставаха още строителни работи, но за днес зидарите бяха оставили инструментите си и на свой ред пируваха в двора. Нямаше нито прах, нито шум. Поне новата зала бе довършена и украсена с фламандски гоблени и хубава постоянна маса за подиума. Като повод за удовлетворение това бяха дребни неща. Айда обаче изпитваше огромна радост от друго: всички членове на семейството й се бяха събрали под един покрив. Никой не се караше с никого и този ден щеше да се превърне в прекрасен спомен, прибран на сигурно място като скъпоценен камък на верижка — нещо, което да си спомня, когато животът вече нямаше да бъде изпълнен с толкова радости.

По-рано през деня бяха сгодили Мари и Ранулф Фицробърт в семейния параклис и венчавката щеше да се състои преди да е дошла зимата. Освен това Роджър официално бе дал на Хю десет рицарски имота в Йоркшър, за да може синът им да разполага със собствени доходи, както и да се научи да се справя с отговорността да управлява. Това също така щеше да свали и част от бремето от раменете на Роджър, което беше хубаво. Прехвърлянето означаваше, че Хю скоро ще се премести в Сетрингтън, но днес Айда нямаше да мисли за това.

Шумна игра на гоненица привлече вниманието й към Ралф, който както обикновено вдигаше най-голям шум, докато бягаше от братовчед си Томас, малкия син на полубрата на Роджър. Радваше се, че успяха да поправят част от миналото. Роджър беше обещал да подпомогне племенника си и с голям ентусиазъм покани Уил и семейството му на днешното събиране. Присъствието им бе знак за приемане и от двете страни. Лекуването на старите рани щеше да продължи, макар че белезите винаги щяха да се виждат. Поне внукът на Гундреда имаше стъпало, от което да си пробие път в живота.

Джулиана беше потънала в задълбочен разговор с Лонгспе. Айда се радваше да види, че свекърва й и първородният й син се разбират толкова добре. Джулиана се наслаждаваше на изтънчеността на Уилям, а той се радваше, че вдовица от благородно потекло с такава елегантност и тактичност му обръща внимание. Дори Хю и Лонгспе успяваха да поддържат нещо като дружелюбни отношения. Водният турнир бе създал едва доловим обрат във връзката им. Двамата си бяха помагали, за да спасят Роджър от удавяне при прекатурването на лодката, а фактът, че Хю строши щита, им донесе наградата. И двете страни демонстрираха бдителна толерантност, за която Айда се надяваше, че ще се засили със съзряването им. Поне бяха положили някаква основа.

Роджър се приближи и седна на масата до нея. Тя разчупи остатъка от медената тортичка на две, изяде едното парче и усмихната пъхна другото в устата му. Той може и да не беше жилавият, подвижен млад мъж, когото за пръв път видя в двора преди повече от двайсет години, но в нейните очи си оставаше красив, а в косата му все още блестяха всички оттенъци на морския бряг, които тя обичаше, макар че в кичурите вече имаше и бели пръски. Днес челото му бе украсено със златната церемониална коронка на графството.

След падането си в реката Роджър се разболя от белодробна конгестия, но се възстанови напълно. „Силен като бик“ — отбеляза кралят, когато го посети в болничната му стая, преди да се отправи към Сейнт Олбънс. Думите му прозвучаха така, сякаш това качество е присъщо единствено на селяните.

Роджър преплете пръсти с нейните, вдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Мисля си, че можем да донесем ябълкови присадки от нормандските имоти и да засадим няколко дървета ей там — кимна той към откритото пространство зад масата.

— Още слама за покриване — усмихна се закачливо Айда.

Роджър тихо се засмя.

— Открай време обичам овощните градини поради други причини. Честно, мисълта за слама изобщо не ми мина през ума.

Без да пуска ръката й, той продължи:

— Очакват ни несигурни времена с този нов крал… Не че и преди не сме преживявали несигурни времена… но каквото и да се случи, поне имаме стабилна основа, на която да застанем, стени, за да ни бранят, и семейство, на което можем да разчитаме — от първия до последния му член.

Той обви ръка около кръста й и я поведе към мястото, където смяташе да засади дърветата. Айда усети как хладните връхчета на новата лятна трева трепкат срещу глезените й. Отправи поглед към огромните кули на Фрамлингам, блеснали на слънцето, и формата й напомни на коронката на главата на Роджър. През изминалите години връзката й със замъка и графството се бе превърнала в плетеница от светлина и сянка, но в този миг се чувстваше едновременно въодушевена и умиротворена. Всичко, на което държеше, всичко, което обичаше, днес бе събрано тук и тя наистина се чувстваше у дома, сякаш се е върнала от дълъг път. Не можеше да е сигурна, че защитите им ще ги пазят винаги, но в този миг изпитваше чувството, че ще е така.

Бележка на автора

Докато пишех двата си романа, посветени на живота на великия Уилям Маршал, се натъкнах на Роджър Бигъд, граф на Норфолк, чийто най-голям син Хю сключва брак с жена от семейство Маршал — история, която се надявам да проследя в бъдеще^[34]. Роджър е съвременник на Уилям Маршал и животът и кариерата на двамата мъже често пъти се развиват паралелно, макар че забележителната история на Роджър не е така добре проучена.

Две неща пробудиха първоначалния ми интерес към Роджър и Айда и ми вдъхнаха желание да разкажа историята им на днешните читатели. Първото беше дългогодишната борба на Роджър да спечели обратно земите, престижа и честта, които баща му загубил поради участието си в бунт срещу краля, а второто — връзката на Айда де Тосни първо с крал Хенри, а после и с Роджър и емоционалните последствия за всички участници.

От запазените документи стана възможно да проследя първата сюжетна линия на историята, тоест усилията на Роджър да си възвърне земите. Абсолютно съм убедена, че Хенри II никога не е смятал да му ги даде. Това би означавало да му гласува голямо доверие и тъй като мащехата и полубратята на Роджър са предявявали претенции към наследството, Хенри е разполагал с идеално оправдание да задържи оспорваните територии в собствените си ръце и да се възползва от приходите от тях. За Хенри ситуацията е била печеливша от всички страни. Той обаче е знаел и как да се възползва от таланта на хората. Роджър е доказал верността си (макар да подозирам, че понякога е стискал зъби много здраво!). Освен способен юрист, той е бил и трезвомислещ и неуморен администратор, да не добавяме, че е имал и страхотен ум за финанси. Първото му споменаване в документите като служител на Хенри е на съдийската скамейка в Уестминстър през 1187 година.

По време на царуването на Ричард Роджър получава обратно графството и прекарва няколко години в пътуване из страната и изслушване на случаи в най-различни графства, раздаване на правосъдие и — нещо особено важно за празната съкровищница на Ричард — налагане на глоби на нарушители. Така например през 1195 година Роджър обикаля Нортъмбърланд, Йоркшър, Уестморланд, Ланкашър, Къмбърланд, Норфолк, Съсекс, Есекс и Хердфоршър и продължава с Уорикшър и Лестършър.

Между 1189 и 1213 година той построява отново разрушения замък във Фрамлингам и го прави неимоверно внушителен. Посетителите в Източна Англия и днес могат да видят тринайсетте огромни кули на Роджър, както и най-цялостната пътека върху стените от всички замъци във Великобритания. Сградата, в която Роджър и Айда са започнали съвместния си живот, вече не съществува, но все още могат да се видят комините й в нормандски стил, както и стената, граничеща с мястото на по-късните строителни работи. Все още са запазени фрагменти от новата сграда и в част от тях се намира центърът за посетители.

Роджър обаче е разчитал не само на един или два метода, за да си проправи път в живота. Освен компетентен юрист и администратор, той е също така и надарен воин. Хрониката на Жослин от Брейклонд, монах от Сейнт Едмъндсбъри, ни съобщава, че Роджър е носил знамето на свети Едмънд (може би най-почитания светец в Англия през XII век) в битката при Форнъм. Многобройни сведения сочат, че Роджър редовно е бил на военни кампании с един или друг крал на Англия и със сигурност знаем, че се е сражавал в обсадата на Нотингам през 1194 година. Не е сигурно дали е заминал при крал Ричард в Германия. Името му е споменато в списъка на „заминаващите“, но няма писмени данни за присъствието му там, затова взех авторското решение да го изпратя в Германия.

Конфликтът между Роджър и Гундреда и синовете й е бил жесток. И двете страни са се борили със зъби и нокти за това, което са смятали за свое законно право. Хуон така и не се е примирил със загубата на наследството си и по време на смъртта си някъде преди 1203 година все още се е борил за правото си над своя дял от наследството. Двете разклонения на семейството обаче навярно са постигнали някакво разбирателство, защото документи сочат, че племенникът на Роджър Томас (сина на Уил) е бил сред антуража на Роджър и е удостоверявал подписването на харти. По-късно е правил същото и за сина на Роджър, Хю. В началото на XIII век е имало дребни спорове за земя, но не толкова разпалени, колкото предишния конфликт. По време на царуването на Ричард Роджър действително е плащал големи суми, за да запази имотите си, но с възкачването на Джон на трона се е постигнало окончателно споразумение.

Роджър се оженил за любовницата на крал Хенри Айда де Тосни някъде около Коледа на 1181 година. За Айда се знае съвсем малко — няма документи, които да споменават датата на раждането и смъртта й, макар да е известно, че е починала преди Роджър, защото след смъртта му през 1221 година не са предприети никакви стъпки за финансовото й обезпечаване и новото й местожителство. Не можем да кажем дори кои са родителите й, макар сега да съществуват солидни косвени основания да смятаме, че е била дъщеря на Ралф де Тосни, господар на Фламстед, и съпругата му Маргарет де Бомон.

В продължение на много години въпросът дали графинята на Норфолк и майката на Уилям Лонгспе, граф Солсбъри, са една и съща личност, също остава загадка, която беше разрешена едва наскоро с помощта на грижлива детективска работа върху генеалогиите на благородническите семейства в Англия. Дебатите около рождената година на сина й от крал Хенри все още продължават и предположенията варират от 1165 до 1180 година. За целите на настоящия роман избрах възможно най-късната дата. Едно от основанията ми за това е, че (вероятните) родители на Айда са се оженили през 1155 година, а баща й е починал през 1162, така че това ни дава приблизителна времева рамка на раждането на Айда и означава, че 1165 година може да бъде изключена като рождена година на Уилям. Другата причина да избера по-късната дата е, че любовницата на Хенри Розамунд де Клифърд е смятана за голямата му любов, а тя е починала едва през 1176 година. Затова подбрах за раждането на Лонгспе година след тази дата. Това е художествена творба и разполагам с известна свобода за предположения!

Някои читатели може да се учудят, че виждат Айда сама да кърми децата си в първите им месеци и че се грижи за тях лично, защото като цяло се смята, че жените от аристократично потекло са давали децата си на дойки още от мига на раждането им и не са общували много-много с тях. Смятам, че това е прекалено голямо обобщение. Църквата предпочита жените сами да кърмят децата си и култът към Богородица, с многобройни нейни изображения как кърми Исус, означава, че винаги е имало жени, дори от благородно потекло, които са искали сами да кърмят децата си.

По-наблюдателните читатели, които са чели предишните ми книги, може да забележат, че някои от героите са състарени или подмладени или имат леки промени във външността. Понякога това се дължи на недоглеждане от страна на автора, за което се извинявам. Понякога допълнителните проучвания на личности, проучени не толкова внимателно за предишните романи, хвърлят нова светлина върху тях. Например в „Аленият лъв“ (The Scarlet Lion — Б.пр.) Хю, наследникът на Роджър и Айда, е роден в началото на 1184 година. Проучванията ми върху семейство Бигъд показаха, че по-вероятната му рождена дата е в края на 1182 година, защото родителите му са се оженили някъде около Коледа на 1181 година, така че в „Розата на Уиндзор“ той е с няколко години по-голям.

По отношение на историческите подробности, различните отношения между хората и физическите им характеристики и тук, както и в романите си за семейство Маршал, използвах Акашовите записи като нишка в многобройните си източници за проучвания. Както споменах в бележката на автора към романа си „Смелостта на рицаря“^[35], съществува вярване, че всеки човек оставя след себе си незаличим отпечатък върху субатомно вещество и този отпечатък може да бъде достигнат, стига да притежаваш способността да се настроиш на това специфично вибрационно ниво. Създадох физическите характеристики на Роджър и Айда въз основа на тези отпечатъци. Освен това те посочиха подробности като спокойната решителност на Роджър и слабостта му към шапките, уменията на Айда с иглата, инстинктът й да се грижи за другите, травмата от необходимостта да се раздели с бебето си при женитбата си с Роджър и търканията между двамата й най-големи синове.

 

 

За онези от читателите, които изпитват любопитство, предлагам част от материала, получен от тези записи благодарение на уменията на консултантката по Акашови записи Алисън Кинг:

По време на един сеанс в началото на 2000 година помолих Алисън да отиде при Айда де Тосни, бъдещата съпруга на Роджър. Помолих я да я види по времето, когато се е запознала с Хенри II, на когото е станала любовница. Тогава тя е била наследница и негова повереница.

Алисън: Брей! Каква красавица. Толкова е ведра, толкова спокойна. Виждам животни, които теглят нещо, прилича на шейна. Мисля, че е илюстрация за бродерия… Да, потвърдих го категорично. Мисли си за картини, които да вмъкне в бродериите си. Прави го спокойно, сякаш си фантазира. Ще я отведат да се срещне с краля. По-възрастни жени я приготвят, помагат й да се облече колкото може по-красиво. Слагат й панделки и нагъват на раменете й красиво наметало — яркочервено, украсено с изумруденозелено и синьо. Роклята й е прасковена, с кремава украса. Правят нещо с очите й… Слагат й грим, за да изглежда по-голяма. Сресват веждите й, за да им придадат форма. Тя още не е напълно развита — прилича на около петнайсетгодишна. Не я обличат така, сякаш искат да я направят привлекателна за Хенри, а само за да изглежда красива и спретната. Ще й е от полза той да я хареса. Ще е добре за всички.

Завеждат я в стаята, в която се намира кралят. Много е развълнувана и усеща леко стягане в гърдите. Усещам миризмата на тамян. Виждам как я въвеждат през вратата и я водят към ъгъла. Пред нея има други. Водят я в най-предния ред, където има полукръг от хора, които представят на краля. Крал Хенри им говори поотделно с висок глас. Това е една от онези срещи на обществено място и поднасяне на приветствия.

— Ти кой си? Кажи ми?

Идва нейният ред. Хенри застава пред нея и я докосва по ключицата.

— А, момиченцето на Де Тосни. Отдавна не бях те виждал. Тогава беше бебе, а като те гледам сега, достатъчно си голяма сама да имаш бебе.

Айда се изчервява и прави реверанс. Стига да можеше, Хенри би пъхнал ръка в деколтето й още сега. Готов е да го направи. Облизва устни и продължава към следващия гост, но отправя продължителен поглед към Айда. Тя не поглежда към него. Ужасно е притеснена.

По-късно, когато разговаря с всички, той се преструва, че не може да намести столчето си за крака и й заповядва тя да го направи, като я кара да го мести насам-натам непрекъснато. После я кара да застане до него — само тя. Повежда разговор с нея.

— Кажи ми какво прави днес. Разкажи ми някоя случка от времето, когато си била дете.

Айда отново изпитва голямо притеснение.

— Не знам какво да кажа, сир.

Той въздъхва.

— Няма значение.

Но не иска тя да помръдва от мястото, където я е сложил. Айда се опитва да види какво друго става в залата и още е притеснена. Опитва се да се престори, че това не се случва. Уплашена е, но знае, че трябва да постъпи правилно. Когато й казаха да премести столчето, положи всички усилия да го намести както трябва. Оглежда се внимателно наоколо, към обстановката. Гледа към пискюлите на възглавниците, на които е седнал. Светлозлатисти. Започва да й писва. Чуди се кога ще свърши всичко това. Иска да отиде да вечеря и се надява, че Хенри ще забрави за нея. Сега хората се отдалечават, за да отидат на вечеря. И тя трябва да отиде, но кралят я дръпва обратно и казва, че някой трябва да му държи наметалото. Вече разполага с две малки момченца за тази задача и Айда се притеснява, още повече че я кара тя да го прави и привлича вниманието към нея. През цялото време иска да се измъкне.

Кралят иска Айда да седне при него, но хората от свитата му са ужасени и казват „не“, вече има място, отредено за нея. Алисън чувства, че въпреки това определеното за Айда място е в по-горния край на масата, отколкото е било предвидено първоначално, така че Хенри да може да я наблюдава… Тя изпитва леко облекчение, но все още е прекалено близо до краля, за да се успокои, а той продължава да й се усмихва и да я гледа похотливо.

На следващия ден Айда получава заповед, че „Кралят иска да ви види в стаята си“. Тя е много разтревожена и уплашена. Прислужничките й не обръщат внимание на страховете й. Казват, че това е голяма чест за нея, но те са много материалистични.

В стаята на краля той я кара да свали горните си дрехи и Айда се чувства извънредно нервна, притеснена и безсилна. Не знае накъде да гледа. Хенри започва да я докосва. (Тук прескачаме направо след събитието.) След това тя е в шок, трепери. Той казва:

— Не забравяй, удостоявам те с голяма чест!

Гласи се, приготвя се за следващото официално събитие. Потупва я под брадичката.

— Вдигни си красивата главичка!

Тя не може да го погледне в очите и той казва:

— Няма значение, няма значение.

Смята, че ще й дойде умът.

— Ти си сладка, много сладка и това ти прави чест — продължава. — Ти си девствената невеста на краля. Ще се представиш добре.

Изважда една кожена яка и й я слага.

— Това ще те запази топла за мен… за довечера.

 

 

Разбира се, тази информация не може да бъде потвърдена (пък и винаги съществува възможността да се дължи на въображението), но в хода на разследването в много случаи късчетата информация се потвърдиха и съвпаднаха точно с това, което знаем със сигурност. Ще оставя читателя сам да реши. Ще кажа само, че при сплитането си различните нишки на проучванията ми разкриха богатия и объркан живот на хора, които отдавна са си отишли, хора, които са били съвсем различни от нас и все пак почти същите — хора, за които се надявам, че поне в това малко кътче не са забравени.