Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (86)

3.

Кайл най-после пристигна при Джейн. Сам.

Патси взе полет няколко дни по-рано, за да не пътува с него и с другите от групата, избягвайки ловко по този начин интервю за някакъв телевизионен канал. Майка й била неразположена. Което не беше лъжа, защото Мериън беше паднала по стълбището и в резултат носеше шина на глезена си.

Но заради неочаквания снеговалеж Кайл успя да отлети едва сутринта на двайсет и четвърти декември и беше доволен, че намери място за един от редките полети. Както всяка година ще прекара Бъдни вечер и Коледа в Къщата на Джейн. Тази вечер ще свири сам пред изключителна публика. Ще разполага с няколко дни, за да измисли начин да говори с Корин. Интернет му съобщи, че „концесията на «Ягуар» в Сан Франциско ще се радва да ви приеме, за да бъдат празниците истински празници! Джак Браниган ще ви посрещне лично“. Кайл видя в случая знак. Разумът му подсказа, че щом Джак работи, децата ще бъдат във ваканция. „Трябва да получа прозрение“ — помисли си той, концентриран до края на възможностите си.

Самолетът на Кайл отлетя със значително закъснение, но благодарение на това имаше възможност да спи почти през целия полет. При това за пръв път, откакто пътуваше за Сан Франциско. „Негодникът е мъртъв. В душата ми има мир“ — помисли си той.

Аерогарата беше почти безлюдна, понеже хората празнуваха Бъдни вечер. С изключение на тези, които работеха. Кайл обичаше да се прави на Дядо Коледа за няколкото оцелели в убежището при сестра му и за нищо на света нямаше да зареже задължението си. Затова тази вечер реши, че той също е „на работа“.

Набра кода за достъп в Къщата, влезе и стисна ръката на пазача Дик.

— Радвам се да те видя най-сетне!

— Радвам се, че пристигнах най-сетне!

— Слушах метеорологичната прогноза и изглежда, че в Лондон времето е по-лошо, отколкото при нас.

— Повярвай ми, постоянно е така.

Дик го освободи от сака, китарата и палтото, след което Кайл тръгна по дългия коридор. Идваха гласове от големия салон. Както всяка година бяха провесени гирлянди. Изображения на Дядо Коледа се редяха по стените и като че ли насочваха стъпките на онези, които имаха надежда.

По масите ще има свещи и една елха по желание на Джейн, възможно най-грамадната, ще царува в салона. Ще бди над пакетите с разноцветни панделки, ще слуша смеха на децата, които имат нещастието или щастието да бъдат тук по това време на годината. Ще ги гледа как разкъсват опаковката, как ще забравят всичко останало. Беше Коледа и Джейн държеше непознатите помежду си хора, събрани на едно място, да се почувстват като на семеен празник.

Кайл пристигна с толкова голямо закъснение, че всички бяха вече на масата, или по-точно привършваха вечерята. Джейн ги бе предупредила за пристигането на звездата, както и да пазят тайната. По този въпрос тя не се съмняваше ни най-малко.

Щом той бутна голямата врата, започнаха да ръкопляскат. Почти както когато излизаше на сцената. Някои жени се разпищяха, ставайки отново на петнайсет. Кайл имаше чувството, че се връща у дома. В къщата, където е пораснал. Но както винаги масата изглеждаше по-голяма, отколкото в спомените му.

Всяка година, бутайки вратата, се надяваше глупаво, че ще завари сестра си да вечеря насаме с Дан. Ще му каже, че Къщата се затваря, че работата замира и смята да отвори ресторант на някой плаж. Без значение кой, стига пясъкът да е бял и ситен. Времето там ще бъде хубаво всеки ден и морето ще бъде топло. Но на Кайл до болка му бе известно, че това никога нямаше да престане.

— Ето Кайл, моят по-малък брат и звездата на семейството. А за тези, които още не са го познали…

Всички заръкопляскаха отново. Той едва стигна до сестра си. Но на всяка жена каза по някоя дума, също и на децата, с които бяха и на които завинаги щеше да им остане белег от преживяванията, довели майките им тук. Което не биваше никога да се случва. Кайл се държа привидно равнодушно, все едно не е повече от певец, и седна на свободния стол до Джейн. Тя му подаде пълна чиния и за пръв път от много време той каза:

— Гладен съм.

— Почакай! Изстинало е. Ще ти го затопля.

— Аз ще отида — чу се глас зад тях.

Кайл стана, за да подаде чинията на усмихващата се дама, когато с крайчето на окото забеляза на последното място, съвсем в края на грамадната маса, жена с бебе на ръце. Салонът беше тъмен и жената беше с къса коса. Но той не се поколеба.

Едва в следващата секунда страхът, че не е тя, го сграбчи. Жената обърна бавно глава към него. Усмихна се леко. Той разбра, че отива да сложи бебето да спи, и я проследи с поглед, докато излезе в коридора. След нея подтичваха Малкълм и малката Дейзи. Изненада се, че момиченцето, което държа в прегръдките си в болницата, вече беше проходило, но още повече се изненада от бурната радост, която го обзе. Краката му се подкосиха.

Щом Корин беше тук, е имал право и тя е събрала смелост.

Каква прекрасна Бъдни вечер, нали?

— Пристигна преди три дни — каза сестра му тихо. — Твърде късно.

— Защо не ми се обади?

— Беше малко объркано.

Което на езика на Джейн означаваше изключително трудно.

— Тя как е?

— Няма начин да не е по-добре. — След това погледна брат си: — Имаше право, Кайл.

— Къде е негодникът.

— В затвора.

Джейн сложи ръка върху ръката му, а Джули поднесе горещата чиния под носа му.

— Аз приготвих печеното. Ще видите, истински майстор готвач съм.

— Не се съмнявам. Мирише вкусно.

Джули се усмихна. Тя също си спомни за своите петнайсет години, а пък Кайл изяде лакомо ястието под радостните погледи на всички. Което ги принуди да подхванат отново нишката на техния забравен разговор. Кайл постоянно поглеждаше часовника си. Корин не се връщаше.

— Коя стая? — попита той Джейн.

Тя го погледна втренчено, повдигайки вежда. Кайл повтори въпроса си настоятелно.

— Двайсет и трета.

Кайл отмести стола и излезе през вратата, която се намираше точно зад него. Отиде до стаята на Корин и нерешително почука. Чу тихи стъпки. Дръжката помръдна и тя открехна вратата. Кайл влезе в мрачината на нейното убежище.

— Току-що заспаха — прошепна тя с извърната в профил глава.

Той попита децата добре ли са. Тя потвърди и го въведе в стаята. Влязоха заедно, един до друг, достатъчно близо, за да усещат топлината си, и загледаха трите дечица как спят. Изглеждаха спокойни и кротки.

— Момиченце ли е?

— Да.

— Роди се през юни, нали? — каза едва чуто Кайл, като си спомни ясно деня, когато се обади в болницата.

Корин кимна. Тя също си спомни много ясно съобщението на секретарката.

— Как я кръсти?

— Криста.

— Много е сладка.

Бебето сбърчи носле и Корин направи знак на Кайл да излязат. Тя веднага се озова в коридора. Макар че Джак не беше наоколо, тя се страхуваше инстинктивно да не я изненада в деликатна ситуация.

Младата жена се мъчеше да заключи. Стоеше все така с наведена глава. Извърната в профил. Кайл я наблюдаваше. Ръцете й трепереха.

— Не съм свикнала с тази ключалка. Заяжда.

Изпусна ключа и той се наведе да го вземе. Именно в този момент видя тъмното петно около лявото й око. Беше ужасно подпухнало. Разбра защо внимаваше да не застане с лице към него. Повдигна брадичката й. Тя не се възпротиви. Погледите им се срещнаха. Разбраха се. Кайл видя всичко. Подутия клепач, раната на скулата, разцепената устна, черните белези на шията под шалчето. Както и онези, които не се виждаха. Корин веднага закри лицето си с ръце. О, не от кокетство! В никакъв случай, защото искаше да изчезне, за да не обяснява как е приела да понесе това. Искаше само да сподави потока от сълзи, който бе невъзможно да удържи и секунда повече. Тогава Кайл направи това, което искаше да направи от първия миг, в който я видя. Взе Корин в прегръдките си и я притисна към себе си.