Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (54)

31.

Тази нощ повече от всяка друга Кайл искаше да я види. Искаше да види тази, която го бе трогнала. Да бъде до нея. Да види очите й, да потъне в тях. Знаеше, че тя умее да го разбира. Когато най-после си призна, че след толкова време нещата не са помръднали и на милиметър и че все още има желание да я държи в прегръдките си, заспа. За да се сепне след час. Беше мокър от пот. Кошмарните видения изчезваха, щом отвореше очи, но тревогата оставаше. Имаше усещането, че е заобиколен от кръв. Като че ли смъртта се приближаваше. Кайл седна, за да прогони образите, и потърка слепоочията си. Искаше му се Патси да се събуди. Да го попита какво му е… Но тя спеше спокойно до него, завита през глава с чаршафите. Виждаха се само няколко червени кичура.

Скоро щеше да се съмне. Кайл стана от леглото и се приближи до прозореца. Слънцето надничаше плахо иззад дъждовните облаци. Неонови реклами във всички цветове огряваха улиците. Зърна надписи, които не можеше да разчете, но си спомни веднага. „В Осака съм.“ Сложи си джинсите и тениската, захвърлени на един фотьойл, и изпи чаша вода. Винаги трудно заспиваше и сънят му беше лек, накъсан от ужасни сънища. Те бяха като Мигрената. Вече не се бореше с тях, защото нямаше смисъл. Понасяше ги и чакаше кризата да отмине.

— Вземи лекарства — казваха му другите, щом го видеха да разтрива челото си.

— За какво?

— Не искаш ли да не те боли например?

— Не става.

— Медицината се развива… — подчертаваше редовно Стив.

— Така съм устроен. Пробутали са ми скапан череп и са ми дали китара да забравя.

— Не разбирам защо го правиш.

Кайл се загледа в облаците. Нито една звезда не беше видима вече и все пак не бяха се преместили в другия край на галактиката. „Не — каза си той. — Нищо не се е променило.“

Слънцето се колебаеше дали да се покаже. Нямаше смисъл да си ляга отново. За щастие вратите на този апартамент се плъзгаха безшумно. Направи си голямо кафе. Понякога му помагаше да понесе главоболието. Защо не и кошмара му? Вече беше сънувал крясъци, ням вой, мебели, които се чупят, класическия скок от отвесни скали, удари, но рядко — кръв. Необичайно беше. Защо кръв? Погледна часовника, който Патси бе поставила на бара. Пет часът сутринта в Осака. Обедно време в Сан Франциско. Набра номера на Джейн и тя се обади при първото позвъняване. Шофираше и го помоли да не прекъсва, докато спре някъде. Чуваше брат си така ясно, все едно седеше на мястото до нея.

— Главата ли те боли?

— Не.

— Познавам по гласа ти, че или не си лягал, или не си могъл да заспиш.

— Купи си билет за лотарията. Днес ще ти върви, позна.

Кайл премълча за кошмарите. Сестра му щеше да се разтревожи.

— Какво е времето в Сан Франциско?

— По-хубаво, отколкото през март, когато замина. Още ли сте в Азия?

— По-точно в Осака.

— Какъв късмет!

— Ела.

— В някой друг живот.

Той замълча и Джейн събра кураж да говори. Предположи защо й се обажда. Когато замълчаваше така, знаеше какво означава това. Според нея той прояви огромно търпение. По други поводи обикновено беше ужасно настоятелен и й досаждаше до смърт. Но много рядко питаше дали Дан е направил онова, което тя му обеща.

— Постоянно наобикаля. Разхожда се из квартала вечер и през деня, но нищо нередно не е забелязал. До днес.

— Чудесно — каза Кайл. — Благодари му от мое име.

— Непременно.

— Ами ти, добре ли си?

— Да. Даже много добре.

— О! — изненада се Кайл. — Значи преминаваш на друг етап?

— Тази вечер Дан ще ме представи на бъдещите свекър и свекърва на Ейми.

Кайл подсвирна:

— Охо! Това е официално признание.

— На такова прилича.

— Щастлива ли си?

— Да — въздъхна тя. — Като момиче, което ще се запознава със семейството на гаджето си.

— На колко години стана Ейми?

— На двайсет и три.

— И ще се омъжва!

— Младите така постъпват, Кайл.

— Бившата на Дан ще присъства ли на сватбата?

Джейн замълча за няколко секунди. Но те бяха мъчителни. Товарът, който понесе, за да изживее любовта си с Дан. Фактът, че е негова любовница, мъчителният развод, изискванията на Арла, която не искаше децата й да стъпват в Къщата…

— Не желае да ме вижда от своята маса и в края на краищата намирам, че идеята не е лоша.

— Кога е сватбата?

— След две седмици! А пък аз още нямам тоалет. Затова съм тръгнала…

— Поздрави Дан за дъщеря му, също и за това, което прави.

Тонът на Кайл не изненада Джейн. Трябваше да му каже, че ще бъде най-добре да забрави Корин… но се сдържа: „Да знам кога да премълча. Да знам да премълча винаги навреме.“

В Осака вече беше ден. Очертаваше се облачно време. Кайл затвори очи, въпреки че кошмарът му беше все така действителен. Запрелиства бележника си с телефонни номера. Спря се на буквата „О“ и намери Общинска болница на Сан Франциско.

Набра номера. После веднага прекъсна връзката, сякаш Патси го бе заловила на местопрестъплението. Наля си още кафе и отпи. Стоеше прав и се колебаеше. Претегляше „за“ и „против“… Погледна отново часовника: 12:10 на обяд. Не му липсваше кураж повече от обикновено. Той беше откровен. Поставяше ясни въпроси. Защо да се колебае и да губи ценно време, след като знаеше, че пътят винаги е кратък… даже когато изглежда дълъг? Тогава остави чашата и отметна косата от очите си. Взе телефона. Натисна бутона за последния набран номер и му отговори оператор. Кайл помоли да го свържат с госпожа Корин Браниган.

— Коя стая?

— Не знам.

— Кое отделение?

— Родилното предполагам.

Прехвърлиха разговора и преди Кайл да си даде сметка какво прави, втори оператор го попита отново за номера на стаята. Отговори, че не я знае. Жената съобщи, че в списъка на пациентите за деня това име не фигурира. Тъкмо щеше да затвори, когато тя му каза, че го прехвърля в гинекологията.

— Не се знае. Случва се наша пациентка да бъде погрешно вписана в списъка на отделението по гинекология. Не затваряйте, моля. О! Знаете ли кога е родила госпожа Браниган?

— Тези дни.

„Идиотски отговор“ — каза си Кайл смутено. Все пак сестрата не направи никакъв коментар и прехвърли разговора. Още веднъж остана в очакване. Без да мисли. Най-вече не биваше да мисли. Трета жена, която, съдейки по гласа й, си представи, че е възрастна и изморена, го изслуша търпеливо. Той повтори още веднъж всичко и чу щракане по клавишите. След това жената съобщи със същия равен глас:

— За малко я изпуснахте. Госпожа Браниган е изписана и ще се прибере вкъщи.

— Роди ли?

— Това, господине, не мога да ви кажа. Сведенията ми са само, че е изписана от родилното отделение. О! Почакайте…

Жената очевидно бе затулила слушалката, защото се чуваха само откъслечни думи от някакъв разговор.

Кайл побърза да обясни, че е много близък приятел и че не може да се свърже, защото работи на другия край на света, в Осака и… Жената не дочака края:

— Не бива да разкривам информация, но вашата приятелка е приета с кръвоизлив.

— Кръвоизлив ли? — повтори той смаян. — След раждането ли?

— Уверявам ви, господине, че след като госпожа Браниган е изписана, значи се е оправила.

— А бебето?

Тя се поколеба, после потвърди, че майката и бебето са добре.

— Сигурна ли сте?

— Господине, изписваме хората само ако са оздравели.

— Благодаря. Много благодаря.

Побърза да затвори, преди да го попитат за името му. „Майката и бебето са добре.“ Нямаше как да не се усмихне. Вярваше, че общуването между хората не се заключава само в думите. Но и в жестовете. И в погледите. Че комуникациите не са синоним на пътна мрежа, телефон или интернет… Не беше ли причина това, което каза, тонът му, самата жена като личност, или просто алхимията на момента, които подтикнаха сестрата да му даде тази информация?

Както всички, Кайл нямаше нужда от доказателство, но обожаваше да го получава. И ето доказателството, че въпреки разстоянието, което ги разделяше, те бяха свързани. Помисли си, че ако първия път не беше затворил телефона, можеше да чуе нейния глас. И след това какво?

След това се ужаси. Ами ако Джак разбереше, че се е обаждал? Кайл се загледа към хоризонта и почувства точно същото, както чувстваше музиката, че Негодникът няма да узнае. Никога.