Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (39)

16.

Музикантът взе два полета. Прелетя хиляди километри и премина през няколко часови пояса. Умножи въпросите и не бързаше с отговорите. Чувстваше се празен. Като в кошмар, когато се спираш на ръба на бездънна черна пропаст и най-малкото погрешно движение е фатално.

— Извинете, господине, ще ми дадете ли автограф, моля ви? За моята дъщеря.

— Разбира се — усмихна се любезно той.

Мъжът, облечен с делови костюм, му подаде снимка. Същият човек беше с хавайска риза и джапанки на брега на морето. Беше прегърнал жена си и дъщеря си.

— На колко години е?

— Точно на петнайсет. Мисля, че е малко влюбена във вас.

Кайл се усмихна още повече.

Би му харесало да е на мястото на бащата. В гласа на този човек имаше безкрайна нежност към детето му.

— Казва се Корин.

Той вдигна очи и погледна отнесено.

— Как… Как се пише?

— Името е френско. Корин. Жена ми е французойка. Благодаря. Страхотен сте.

Кайл стисна ръката му енергично и си спомни думите на Джейн за следите, които оставяме у едни или други хора. Помисли си, че е имал късмет да срещне този човек в самолета.

Късмет… Корин…

Тогава внезапно дойде мелодията. С един скок грабна тефтерчето си и се хвърли към тоалетните. Мястото на царското усамотение и тишината. Седна на капака на тоалетната чиния и написа темите на три мелодии. Звучаха чисто. В края на краищата бяха съобразени с онова, което чуваше. Може би са три нови идеи. Оставаше текстът. Кайл беше твърде замаян, за да види думите. Трябваше да узреят у него, преди да се радва на реколтата. Накратко, цикълът на живота. Март е през пролетта, нали?