Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (155)

37.

— Къде са дъщерите ти?

— На ясла — отговори Корин, като остави поднос с хляб, сирене и плодове на леглото. — Имах намерение да подам молби за работа. Но директорката е толкова бъбрива, че ме забави…

Тя промълви, че понякога закъсненията са смислени, след това прибави, като го гледаше право в очите:

— Кога излезе от болницата?

— Вече ме попита, любов моя.

— Но не ми отговори, любов моя.

Кайл се ужасяваше от лъжи и все пак не искаше да признае за болестта си. По простата причина, че не желаеше да даде живот, сила и дори да разреши някакво влияние на това животно, което не искаше друго, освен да го погуби.

Изяде резен пъпеш и една праскова. Корин си спомни онова, което бе научила. „Възстановяваш се и търсиш вдъхновение на райски остров…“

Кайл я целуна и обясни как Патси беше взела нещата в свои ръце, когато огромната умора го смаза. Тялото му не бе издържало след месеци напрежение, часова разлика, куфари и изразходвана докрай енергия на сцената. Да, лежа в болница, после в санаториум и най-накрая в своята райска стая при Джейн. Сам и без вдъхновение.

— Един ден — каза — разбрах, че трябва да те намеря. И знаех къде ще те открия.

— Кажи ми, че си добре.

— Чувствам се по-добре — отвърна той, като я целуна отново.

Кайл не лъжеше, когато изрече, че е по-добре. Впрочем беше ли изпитал това чувство през последните месеци? Че е здрав и спокоен? Не. Нито веднъж.

— По-добре ли?

— Добре съм. Чувствам се добре. Искам само да бъда с теб и да правим любов още и още.

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Нямаше те и това беше ужасно. Жестоко. Непоносимо. Недопустимо. Смъртоносно…

Тя приглади назад косата му.

— Как разбра къде сме?

— За нещастие разбрах едва наскоро. Случи се една сутрин, когато ме навести неочакван слънчев лъч.

Кайл обясни как лъчът бе попаднал върху фамозния календар, който Джет му подари.

— Онази сутрин видях най-после името на плажа. „Сиуантанехо.“ Веднага си спомних какво ми разказа за книгата на Мери. Тогава се качих на самолета.

Тя го погледна в очите и Кайл потръпна.

— Необходими ми бяха точно двайсет и един дни, за да те намеря. Чувствах, че си тук. Така както почувствах, че ще промениш живота ми, когато те видях до Малкълм.

Кайл започна да разказва за всичките си преживявания. За съмненията си, страховете, за раздялата с Патси, за нейната бременност, за бебето й, което още не беше виждал, за последните концерти, за Африка, за детството си и накрая за редките пристъпи на меланхолия. Тяхната среща. Разговорът им в болницата, в парка, клоните на брезата… Коледа. Липсата и досадата. Гърция. Баобабите. Ню Йорк.

Нито веднъж не произнесе името на Джак. Корин забеляза това. Не беше забравил заръката на Джейн, в никакъв случай. Но постъпваше по същия начин както този мерзавец рака — печелеше време. И този миг, това настояще, в което живееше, което споделяше с нея, беше… Кайл не намираше думи за този миг, но знаеше за пръв път какъв цвят са очите на Корин. Бяха сини като океана, когато слънцето сякаш завинаги беше застинало на небето, точно преди светлината да започне да гасне. Притежаваха тази сила, тази топлина и тази вечност.

— Когато се върнах в Сан Франциско за Коледа, бях предвидил да те видя по един или друг начин. А ти беше там, при Джейн… Когато ти казах, че те обичам, не те излъгах, Корин. Мисля, че се влюбих в теб от мига, когато те видях до Малкълм.