Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (142)

24.

Кайл нямаше да дочака Патси да роди. Беше гладен. Приискаха му се доматен сос и устните на Корин. Стана от леглото си в същия миг, когато сестрата влезе с традиционния поднос с лекарства.

— О! Не бива да ставате, без да ни повикате, младежо!

Тя го смъмри, но Кайл й нареди да се върне и да потърси лекаря.

— Още не е дошъл.

— Тогава бъдете така любезна, кажете му да дойде да ме види, щом има възможност.

— Но…

— Моля ви, Меги — настоя той, обръщайки се към нея с малкото й име.

Тя наведе глава и излезе от стаята заднишком. Кайл се изкъпа и не погледна в огледалото как изглежда. Беше вече облечен, закусил и затваряше компютъра си, когато доктор Бристол влезе, вдигайки ръце. Певецът също вдигна ръка.

— Преди да кажете каквото и да било, предупреждавам ви, че си тръгвам.

— Но, Кайл, това не е разумно. Твърде слаб сте, за…

— За какво? По-разумно ли ви се струва да страдам от неизлечима левкемия?

— Моля ви…

— Доктор Бристол! На нито едно от леченията не реагирам добре и още по-малко на последното, което ми препоръчахте като последна надежда.

— Може да опитаме с удвоени дози. С лъчетерапия.

— Толкова пъти повторихте, че лъчетерапията в моя случай е абсолютно неефективна.

— Защо да не опитаме?

— Заминавам, докато мога още да ходя и преди косата ми да е окапала, и вие да ме убиете с вашето лечение.

— Кайл, в състоянието, в което сте… — Доктор Бристол се усети и млъкна.

— Не искам да умра тук. Помогнете ми. Моля ви.

Да, Кайл си тръгна. Изостави подаръците от почитателите си, но взе всичко, което лекарят му даде, за да се поддържа. Качи се на едно такси и потегли към Джейн. Новините бяха плъзнали със скоростта на светлината, защото Патси беше вече там и именно тя му отвори вратата.

— Какво е това тъпо решение?

— То е моето решение. Достатъчно си ми се карала, че не правя нищо. Сега знам какво да направя.

Той почувства, че не го държат краката, и се наруга.

— Направи ми кафе.

— Няма нужда, аз ще го донеса — каза Джейн.

Тримата седнаха в кухнята и той обясни, че отива да търси Корин. Също като Джак знаеше, че е изчезнала и че не е пристигнала в Англия. Също като Джак искаше да я види отново. Но за разлика от Негодника имаше представа за мястото, където тя навярно се намираше. Не каза нищо повече на Джейн или Патси. Обяви, че иска шампанско. Във всички случаи беше много късно да бъде разумен.

— Само съжалявам, че няма да съм тук, когато раждаш.

— Не ми пука. Ти не си бащата.

Двете жени се спогледаха твърде заговорнически, за да не ги види той.

— Той тук ли е?

Патси сложи ръце върху флуоресцентно оранжевата си тениска, която заплашваше да се пръсне.

— Той е при моите родители.

— Виж ти! Какъв подвиг!

— Неочакван. Неизбежен. Също толкова невъзможен, както фактът да съм бременна.

Искаше й се да каже: „Доказателство, че неизбежното невинаги е самата истина.“ Но как да произнесе подобни думи, без да се разплаче.

— Станал е полигамен ли?

— Чудесно, Кайл! Виждам, че си във форма. Няма какво да ми доказваш.

Тогава той се обърна към Джейн, която вдигна рамене.

— Осъдена съм на мълчание.

— Още шампанско! — поиска той.