Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (125)

7.

От своя страна Патси, няколко седмици по-рано, също направи своя избор. Без ничия помощ. Беше 8:10. Чакаше съобщение от лабораторията сама пред екрана. Отпечата листа. Мислеше и гледаше морето, което се виждаше в далечината от нейния кабинет. Искаше да запази къщата си в Ел Ей дори ако идва само три пъти в годината. Ще откупи дела на Кайл. Разполагаше с доста месеци да се занимае с люлката, количката, ританките… „И по колко трябва да бъдат?“ — чудеше се тя с онази радост, която нищо не помрачаваше през последните дни.

Веднага взе решение, че Кайл ще бъде единственият, на когото ще каже, че той не е бащата. Няма да предупреди Кристофър. Няма да каже нищо преди последния концерт в края на април. Ще се облича с… рокли от шейсетте. Стил, който не беше пробвала, освен на сцената.

В този момент Кайл излезе на терасата с чаша кафе в ръка. Носеше джинсите, с които го харесваше, и черен шал. Той се обърна и я видя. Както и на сцената, погледът на Патси бе достатъчен. Кайл разбра и се приближи.

— Тези изследвания показват, че съм забременяла точно на трети декември. А последният ден, когато правихме любов, беше много преди това.

Той се загледа в цифрите, процентите и непознатите думи, каквито виждаше за пръв път в живота си.

— Разочарована ли си?

— За него е по-добре, ако е заченато с любов, а не от досада, нали? Достатъчно съм се измъчвала дали майка ми е била щастлива, когато е разбрала, че ще има бебе.

— Не ми се вярва, че става така.

— Знае ли някой дали нещата не се предават безконечно от поколение на поколение?

— Баща ти не е бил рокзвезда.

Кайл поклати глава и добави, че и той доста е размишлявал.

— Ако един ден имам дете, бих искал да му кажа, че съм го желал и съм го очаквал. Не искам да страда от мисълта, че дължи живота си на чудовище. Защото няма да понеса, ако се страхува, че и той може да се превърне в чудовище.

— Скъпи! Върви да се лекуваш. Изперкваш.

— Знам, Патси. Но за мен най-лошото не е това.

— Тогава какво е?

— Най-лошото ще бъде, ако ме е искал той — чудовището. Убиецът.

В очите му се таеше онази ранимост, която Патси ненавиждаше и която все пак я принуждаваше да отстъпи. Тя все още го обичаше. Но се беше появило и нещо друго. Любовта им не бе накърнена от „малките недостатъци“, но бе сменила орбитата си. Тя седна до него и взе ръцете му.

— Забравяш един съществен елемент.

— О, така ли? Кой?

— Свободата да се отречеш от него. Твоята свобода да живееш без него.

После добави колко й е лесно да го каже. Тя не може да си даде сметка за битката, която той трябва да води.

— Но не бързай, послушай съвета ми. Загубил си нещо. Ти си свободен, Кайл. Даже от мен си свободен. И не си презреният баща на дете, което не е от теб.

Той се усмихна.

— Хайде, не чакай да минат десет години. Обади й се.

— О! — въздъхна той с вълнение, от което не го свърташе на едно място, и затова стана от канапето, тапицирано с виолетово кадифе. — Забравяш, че не мога. Ще има дело.

— Тогава й пиши.

— Тя иска да започне живота си наново.

— Кайл… По дяволите!

Той взе китарата си. Патси стана, за да го погледне в очите.

— В такъв случай не се обаждай на Корин. Никога, чу ли? Не я познавам, но след като години наред някой й е сплесквал мутрата от бой, не е редно да понася депресивен и страхлив тип.

— Нима мислиш, че не го знам? Корин няма нужда от такъв като мен. Аз…

— Кайл! Вбесяваш ме! Освен това много съм доволна, че си изоставен. И че това хлапе няма да бъде твое!

Патси се обърна и изчезна в коридора. Три секунди по-късно обаче се появи с ръка върху корема.

— Какво ти хрумна?

— Благодаря ти, че ще ме понасяш в твоето легло до края на това тъпо турне…

Тя сложи ръка на устата си.

— Още ли ти се гади?

— Откакто ми казаха! — въздъхна тя и се стовари на канапето. — Само като си помисля, че може да продължи до раждането.

Кайл се приближи до нея.

— Искаш ли чаша вода?

Тя поклати глава.

— Искам да изсвириш третото парче.

— Не го ли мразиш вече?

— Сега съм публика.

Той се усмихна. Тя приглади назад косата му, за да се виждат очите му. После пак ги разроши в стил „Кайл“.

— По повод на това „завинаги“ — натякна му тя — може би имаше право.

— О!

— Но когато ти казах „не и с мен“, тогава не бях виновна.

— Означава ли това, че „невидимият човек“ ще бъде твоето „завинаги“?

Патси въздъхна.

— Кога възнамеряваш да му кажеш?

Тя сви рамене и уточни „след делото“!

— И ти си като мен в края на краищата.

— Не съм. Защото аз говорих с него, казах му, че го обичам, а пък останалото… ами останалото е като гозба, която къкри на тих огън. Не е станала още! Не е още време да се сервира на масата.

— По-добре да му признаеш, че той е бащата.

— Не ми казвай какво да правя, Кайл! Хайде, свири!

Патси затвори очи и остана така през цялото време, докато той пя. Заминаха за Лондон, Брюксел, Берлин и тя не предупреди Кристофър. Не още. Следваше своята стратегия. Нито Кайл, нито някой друг можеше да й повлияе. Тя се криеше от Стив и Джет, когато й се гадеше, и когато повръщаше. Криеше се от целия екип. Излизаше на сцената, без да промени с нищо поведението си. Преструваше се, че е в изключителна форма, и заемаше мястото си както обикновено. Само лошото си настроение проявяваше с малко повече врява. Спеше дълбоко до Кайл поради една-единствена причина.

— Да държим настрана журналистите!