Карън Роуз
Защото ми принадлежиш

Благодарности

На Марк Контерато. За всички медицински подробности. И за всичко останало.

На Дани Ейган. За това, че отговори на всички правни въпроси, които ме вълнуваха.

На Франк Ейхърн. За обстойната информация как се избягват преследвачи и за изкуството да покриеш напълно следи.

На Лора Чифели, Вики Мелър и Робин Рю. За постоянната им подкрепа.

На Кей Контерато, Тери Болиърд, Сони Ласкър и Мерил Уилсън. Обичам ви, хора.

Както винаги, всички грешки са си само мои.

Пролог

Бейвю, Делауеър

Неделя, 7 март, 11:15 ч.

— Извинете, сър, не можете да се качите.

Малкълм Едуардс сякаш не чу дълбокия глас на пристанищния началник и продължи с поглед, вперен в целта. Цялото тяло го болеше. „Кери он“ го зовеше, а заливът Чесапийк се бунтуваше. Идваше буря. Денят беше прекрасен за умиране.

Само още няколко стъпки и после ще мога да си почина. Пристанът тътнеше изпод краката му. Дарил се провикна зад гърба му.

— Хей, спри веднага. Това е частна собственост. Ей, човече! Казах ти…

Малкълм трепна, когато нечия груба длан го сграбчи за рамото и го обърна. За миг се вгледа в лицето на Дарил и мълчаливо зачака. Мъжът го позна и челюстта му се отпусна.

— Господин Едуардс? — Дарил отстъпи крачка назад, червендалестото му лице пребледня. — Съжалявам, сър.

— Всичко е наред — спокойно отвърна Малкълм. — Знам, че не приличам на себе си.

Изненада се, че Дарил въобще успя да го познае, въпреки че се знаеха от години. Съмняваше се, че дори повечето от така наречените му приятели ще го познаят — не, че биха се възползвали от възможността. Единствено Кери беше останала до него, макар понякога да му се щеше да не го бе правила. В болест и здраве. Съдбата наложи да бъде първото.

Тя си мислеше, че той не може да я чуе как плаче под душа, но грешеше. Би дал всичко, за да не я прекарва през този ад. Но никой не можеше да дава такива обети. Това беше Божия територия. Кери беше проклинала Бог, докато гледаше как Малкълм чезне, но той не можеше да си позволи този лукс. Вече беше натрупал достатъчно черни точки в душата си.

Дарил тежко преглътна.

— Да ви донеса нещо? Мога ли някак да ви помогна?

— Не. Ще се оправя. Отивам за риба. — Държеше кофа със стръв, за да е по-убедителен. — Просто искам да усетя вятъра в лицето си.

За последен път, добави наум. Обърна се към яхтата си и решително пристъпи напред. Пристанът отново простена, когато Дарил закрачи до него.

— Сър, очаква се шквал. Може би трябва да изчакате.

— Нямам време да чакам.

По-верни думи никога не бяха изричани.

Дарил потрепна.

— Мога да събера екипаж, който да ви изведе. Внукът ми е добър моряк.

— Оценявам това, наистина, но понякога човек има нужда да бъде сам. Грижа те е за мен и ти благодаря.

Качи се на борда, усети, че губи сили, но хвана здраво руля. Много време беше минало откакто беше прекарвал цял ден в залива, но тогава беше зает. Имаше лекари, лечения и… Погледна мрачното небе.

Трябваше да го направи както трябва. Имаше много дела за уреждане, особено онова, което тормозеше ума му от двайсет и една години.

Помисли си за писмото, което беше изпратил с надеждата, че не е твърде късно. Надяваше се, че ще може да държи руля достатъчно дълго, за да стигне достатъчно далеч и да направи това, което трябва. Надяваше се, че да се удавиш, е точно като да заспиш.

С отдалечаването от брега морето стана още по-бурно, а вятърът — още по-свиреп. Най-сетне спря двигателя и се заслуша във вълните със затворени очи. Вдиша дълбоко соления въздух и вкуси последния си ден. Кери щеше да е тъжна, но донякъде щеше и да изпита облекчение. Беше се престорила на спокойна сутринта, когато я целуна за сбогом. Каза й, че след прегледа при лекаря ще отиде за риба. Щяха да почукат на вратата, за да й съобщят лошата вест, а тя щеше да се закълне, че съпругът й никога не би отнел живота си, но дълбоко в себе си щеше да знае истината.

Пристъпи на палубата и нагласи въдиците. Всичко трябваше да изглежда достоверно в случай, че откриеха яхтата непокътната. Тъкмо слагаше стръв, когато нечий рязък глас прекъсна размишленията му.

— Кои са другите?

Малкълм се обърна, кукичката се изплъзна от пръстите му. На около метър зад него стоеше мъж, здраво стъпил на борда, със скръстени на гърдите ръце. В присвитите му очи се четеше омраза. Малкълм усети ледени тръпки по тялото си.

— Кой си ти?

Мъжът уверено пристъпи напред въпреки люлеенето.

— Кои са другите?

Другите.

— Не знам за какво говориш — излъга той.

Непознатият извади писмо от джоба си, а стомахът на Малкълм се сви — позна и писмото, и почерка. Върна се двайсет и една години назад. Вече знаеше кой е мъжът. Знаеше и какво иска.

— Кои са другите? — отново запита мъжът, внимателно подчертавайки всяка дума.

Малкълм поклати глава.

— Не, няма да ти кажа.

Мъжът бръкна в другия си джоб и извади дълъг нож за филетиране. Вдигна го и внимателно огледа острието.

— Ще те убия — заяви безразлично.

— Не ми пука. И без това ще умра. Не ми ли личи?

Яхтата се разлюля и Малкълм залитна, но мъжът остана стабилен. Има крака на моряк. Ако беше този, за когото го мислеше, в това имаше логика. Бащата на този мъж беше рибар по онова време, някога притежаваше собствена яхта, но вече — не.

През годините, които последваха, те изгубиха работата си, а животът им бе съсипан. Заради това, което направихме. Заради мен. И аз си го заслужих. Не смяташе да разгласява самоличността на останалите, нито пък имаше желание да загине по ужасяващ начин. Втурна се към водата.

Мъжът беше по-бърз. Сграбчи го за ръката, блъсна го в шезлонга и овърза китките и глезените му с връв, която измъкна от джоба си. Беше помислил за всичко.

Ще умра.

Мъжът се надвеси заплашително над него.

— Кои са другите?

Сърцето му биеше лудо, но Малкълм се втренчи в мъжа и не каза нищо.

Нападателят му сви рамене.

— Ще си кажеш. Ако имах повече време, щеше да ти се случи всичко онова, което направихте на нея. — Срещна погледа му и добави: — Всичко.

Малкълм преглътна, спомни си оная ужасна нощ, толкова отдавна.

— Съжалявам. Казах, че съжалявам. Но аз нищо не съм й направил. Кълна се.

— Аха — горчиво процеди мъжът. — Схванах го от писмото ти. И когато най-сетне призна, се оказа, че твърде много се страхуваш, за да се подпишеш.

Истина беше. И тогава, и сега се държеше като страхливец.

— Как разбра, че съм аз?

— Досетих се, че ще е някой от вас. Тогава всички заедно избягахте. И всички се бяхте подписали на оная снимка на отбора.

Малкълм затвори очи. Бяха толкова млади, толкова дяволски арогантни. Вярваха, че едва ли не всичко им е позволено.

— Писмото във витрината с трофеите в гимназията…

Мъжът се усмихна подигравателно.

— Именно. Почеркът ти не се е променил много за двайсет и една години. Още пишеш „М“ по същия начин. Не е нужно човек да е гений, за да свърже онова писмо с теб. Което отново ни връща до причината да се отбия насам. Ще ми кажеш това, което искам да знам.

— Не, няма. Както казах и в писмото, това е между тях и Бог. Така че, съжалявам.

Мъжът се ухили зловещо.

— Ще видим.

Изчезна в трюма, а Малкълм опита да се пребори с въжетата, макар да знаеше, че няма смисъл. Върна се назад в спомените си, припомни си всички гнусни, отвратителни неща, които сториха на онова момиче в нощта преди толкова години, а той просто стоеше и наблюдаваше, не направи нищо.

Трябваше да направя нещо. Трябваше да спра това. Но нищо не стори, нито останалите. Все някой трябваше да плати цената. Най-сетне.

Чу се трополене и мъжът измъкна някого от трюма. Беше жена. Стомахът на Малкълм се сви. Кери все още беше със същия пуловер от преди няколко часа, когато я целуна за сбогом.

Опита се да стане, но не успя. Кери беше завързана, с превръзка на очите и със запушена уста, а мъжът я влачеше за ръката.

— Остави я на мира. Тя нищо не е направила.

— Нито пък ти — гласеше подигравателният отговор. — Сам го каза.

Блъсна Кери към шезлонга и допря нож в гърлото й.

— Сега, Малкълм, кажи ми. Кои. Са. Другите?

Малкълм отчаяно се втренчи в присвитите му очи, а после премести поглед върху ножа, опрян в гърлото на съпругата му. Беше му трудно да диша. Не можеше да мисли.

— Не помня.

По гърлото на Кери се стече капка кръв.

— Не си и помисляй да ме лъжеш — спокойно го посъветва мъжът. — Ако знаеш кой съм, ще си припомниш, че нямам нищо за губене.

Малкълм затвори очи. Не можеше да мисли, беше прекалено изплашен.

— Добре, но първо я върни на брега, иначе няма да ти кажа.

Кери издаде приглушен писък, с парцал в устата. Малкълм отвори очи, погледна ужасен, после шумно повърна. Не можеше да повярва. Мъжът му показваше пръста й.

Отрязан. Отряза й пръста.

— Ще ти кажа — успя да изграчи. — По дяволите, ще ти кажа.

— Допусках, че ще се съгласиш.

Отстъпи от Кери, а тя се сви толкова, колкото въжетата й позволяваха, без да спира да скимти. От предния си джоб мъжът измъкна бележник и химикал.

— Готов съм, когато решиш.

Малкълм не спести нищо. Мразеше се за това. И за всичко. За това, че остана онази нощ, за това, че гледа, за това, че написа писмото и изложи на риск жена си. Мъжът хладнокръвно записа имената, после прибра бележника в джоба си.

— Ето, казах ти. — Гласът на Малкълм беше пресипнал. — Сега я върни. Нека я заведа на лекар. Моля те, сложи пръста й в лед. Моля те. Умолявам те.

Мъжът внимателно изучаваше ножа, червен от кръвта на Кери.

— Тя каза ли това?

— Кой?

Лицето на мъжа се разкриви.

— Сестра ми. Тя молеше ли се?

Сграбчи Кери за косата и наведе главата й назад. Притисна ножа до оголеното й гърло.

— Молеше ли се?

— Да. — Малкълм се гърчеше от ридания. — Моля те. Умолявам те. Жена ми нищо не е направила. Моля те. Казах ти каквото искаше. Моля те, не я наранявай повече.

Дланта на мъжа рязко се изви, ножът се плъзна и Малкълм изкрещя, когато кръвта бликна от шията й. Не. Не. Не. Моля те, боже, не. Беше мъртва. Кери беше мъртва.

Мъжът внимателно преряза въжето, с което я беше завързал, и тялото й се свлече в краката на Малкълм.

— Трябва да те оставя тук да гледаш как птиците пируват с плътта й — процеди той. — Но някой може и да те открие, преди да си умрял, и тогава ще разкажеш за мен. Бих могъл да ти отрежа езика, но пак може да кажеш. Така че и ти трябва да умреш.

Повдигна брадичката му и го принуди да го погледне.

— Но и без това ще ти отрежа езика. Някакви последни думи?

 

 

Изправен гол на палубата, мъжът гледаше как и последните му дрехи потъват в сивата вода, поели след Малкълм и жена му. До вечерта щяха да ги настигнат.

Докато се отърве от телата, бурята най-сетне отмина. Имаше много кръв. За щастие беше предвидил дрехи за преобличане. Изми от себе си кръвта на семейство Едуардс, преди да акостира с „Кери он“ в частен малък пристан, чийто собственик нямаше да задава въпроси. Там щеше да почисти кръвта от палубата и да премахне всички следи.

Слезе долу, за да прибере на сигурно място бележника. Не можеше да рискува да го изцапа с кръв. Не че списъкът му трябваше. Имената вече бяха жигосани в съзнанието му.

За някои вече знаеше, други го изненадаха.

Всички щяха да пожелаят преди двайсет и една години да не бяха постъпвали така.

1.

Балтимор, Мериленд

Понеделник, 3 май, 05:35 ч.

— Идете да си купите някакви евтини слънчеви очила…

Луси Траск припяваше на ZZ Top, докато правеше редовния си сутрешен крос по алеята в парка пред кооперацията, където живееше, без да й пука, че звучи безнадеждно фалшиво. В края на краищата никой не се интересуваше от гласа й, важно беше, че се забавлява. Пък и без това нямаше кой друг да я чуе, освен хората, които правеха сутрешния си джогинг, а те повечето бяха със слушалки, точно като нея.

Толкова рано сутринта нямаше кого да впечатлява, нямаше никой, за чието мнение да я е грижа. Това беше една от многото причини да харесва минутите преди зазоряване.

Зави към края на алеята, забави и спря. Спокойствието й внезапно изчезна.

— О, не — тъжно измърмори тя. — Не отново.

Господин Пю седеше на една от шахматните маси, уличната лампа зад гърба му осветяваше шапката му от туид.

Луси излезе от алеята, прекоси моравата и се отправи към стария си приятел. Някога тук бе прекарвал с часове, матирайки всичките си съперници. Онези дни отдавна бяха отминали. Сега седеше сам в ранното утро, с наведена глава, яката на палтото му беше вдигната около лицето му.

Тя въздъхна. Пак се беше измъкнал от вкъщи.

Забави ход и внимателно се приближи.

— Господин Пю?

Леко докосна рамото му, като внимаваше да не го стресне. Не обичаше да го стряскат.

— Време е да се прибирате у дома.

Обикновено той вдигаше нагоре очи с изгубен поглед, а тя го отвеждаше обратно при Барб, която беше толкова изтощена от постоянните грижи за него. Но сега не вдигна поглед. Остана неподвижен. Прекалено неподвижен. Сърцето й спря. О, не. Не, не, не.

Когато протегна пръсти, за да го докосне, тялото му се строполи на масата, а шапката падна от главата му. С ръка на устата заглуши вика си, гледаше ужасена и потресена. Главата му беше размазана, покрита с изсъхнала кръв. А лицето му… Препъна се назад. Сякаш нещо я хвана за гърлото.

О, боже. О, боже. Лицето му го нямаше. Нямаше ги и очите му.

Направи още една крачка назад.

Не.

Дочу шепот, беше нейният собствен. Въздухът беше застинал в дробовете й, насили се да диша.

Направи нещо. С треперещи ръце измъкна телефона от джоба си, успя да набере 911 и потрепна, когато ясен глас каза:

— Тук е 911. Какъв е проблемът ви?

— Аз съм…

Не можеше да говори. Не можеше да диша.

— Госпожо? — Операторът настойчиво повтори въпроса си: — Какъв е проблемът ви?

Луси се изкашля, опита се да прозвучи спокойно.

— Аз съм доктор Траск от „Съдебна медицина“. Налага се да съобщя за убийство.

 

 

Понеделник, 3 май, 6:00 ч.

Инспектор Джей Ди Фицпатрик огледа малката тълпа, струпала се зад жълтите преградни ленти. Съседи, реши той. Някои все още бяха по халати и пантофи. Имаше и старци, и хора на средна възраст. Едни плачеха. Други проклинаха. А някои — и двете.

Мина нарочно достатъчно близо край тях, за да чуе какво говорят.

— Какъв звяр би могъл да стори това на беззащитния стар човечец? — гневно питаше една от по-младите жени, свила ръце в юмруци.

— Никога никого не е наранил — потресен каза мъжът до нея.

— Проклети бандити — измърмори старец. — Вече не е безопасно човек да излиза от дома си.

Джей Ди забеляза добре поддържаната трева на малкия обществен парк. Нямаше нищо, което да подсказва безпорядък. Дали това беше островче на безопасност за местните обитатели? Убежище, което външната поквара още не беше докоснала? Знаеше, че е илюзия. Покварата беше навсякъде.

Знаеха го и съседите на убития мъж. Нямаше нужда от цяла банда, за да се извърши убийство. И един стигаше, особено ако жертвата е стар и уязвим човек.

— Това ще убие Барб — изхлипа една старица и се облегна на рамото на възрастен мъж. — Колко пъти й казвах да го настани в дом? Колко пъти?

— Знам, скъпа — прошепна мъжът. Притисна посивялата й глава към рамото си и закри очите й, за да не гледа сцената. — Поне Луси е тук.

Жената кимна и подсмръкна.

— Луси знае какво трябва да се направи.

Барб сигурно беше съпругата или дъщерята на убития мъж, но Джей Ди се зачуди коя ли ще е Луси и какво ли е онова, което щеше да направи.

Двама униформени полицаи, рамо до рамо, стояха в оградения с жълти ленти участък. Единият беше с лице към съседите, другият гледаше към местопрестъплението. Заедно представляваха преграда, която — доколкото беше възможно — препречваше гледката към жертвата.

Криминолозите вече бяха тук. Щракаха с камерите и изследваха мястото на убийството. Джей Ди знаеше, че вече са видели достатъчно, преди мястото да се обезопаси.

Двамата униформени посочиха към трети полицай, който стоеше до Дрю Питърсън, шефа на криминолозите. Полицаят, доколкото беше информиран Джей Ди, се казваше Хопър. Първият отзовал се.

— Благодаря. — Джей Ди мина покрай униформените, спокоен, въпреки това, което му предстоеше да види. Жертвата седеше на пейка, с лице, забито в шахматна маса. Главата и лицето му бяха с такива сериозни поражения, че беше неузнаваем. Кой би направил това на един старец? И защо?

Старецът беше с бежов тренчкот, закопчан до шията и пристегнат с колан на кръста. Ръцете му бяха прибрани в джобовете. По палтото и около стола нямаше кръв. Само по лицето и скалпа му се виждаха засъхнали петна.

Офицер Хопър се приближи с решителни стъпки.

— Аз съм Хопър.

— Фицпатрик, отдел „Убийства“. — След три седмици в отдела Джей Ди все още усещаше думите непривични, когато ги изговаряше. — Вие сте се отзовали пръв?

Полицаят кимна.

— Това е в района ми. Жертвата е Джери Пю, на шейсет и осем години, бял.

— Значи сте го познавали? Съжалявам — промърмори Джей Ди.

Хопър отново кимна.

— Да. Джери беше безобиден. И болен.

— Бил е с деменция? — попита Джей Ди, а Хопър изненадано присви очи.

— Да. Как разбрахте?

— Жената отпред разказваше как съветвала Барб да го вкара в дом.

— Това е госпожа Корбел. И аз я съветвах същото, но госпожа Пю — това е Барб — упорито отказваше. Предполагам, не е могла да го направи, женени са цяла вечност.

— Кой е открил тялото?

Хопър отново изглеждаше изненадан.

— Тя. — Посочи към другия край, където една самотна жена стоеше и наблюдаваше. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, изражението на лицето й беше неразгадаемо. Въпреки това личеше явното напрежение, което я владееше, сякаш едва се държеше на краката си.

Беше висока, около метър и осемдесет. Дългата й коса, завързана на опашка, беше златисточервена и в нея проблясваха огнени искри под ярките фенери на криминолозите. Беше много красива, приличаше на статуя в тази застинала неподвижна поза.

Носеше анорак, шорти и маратонки. Това, че я бяха допуснали в такава близост до местопрестъплението, предполагаше, че е повече от обикновен свидетел. Беше сигурен, че не я е виждал, нямаше как да не запомни това лице.

Всъщност нямаше как да не запомни и тези крака.

— Коя е… — попита той, когато жената се обърна и срещна погледа му.

Проблесна болезнен спомен и изведнъж Джей Ди се сети.

— Доктор Траск — спокойно каза той. Луси Траск, патоложката. „Луси знае какво трябва да се направи“. — Тя го е намерила?

— Точно преди разсъмване — обясни Хопър. — Докторката… Така де, тя си е хубава дама.

Джей Ди се изкашля.

— Да, да. А къде е госпожа Пю?

— Партньорът ми Рико тръгна да я търси. Чукал на вратата на апартамента, но никой не се обадил. Междувременно цялата сграда се изсипа навън. Всички, с изключение на госпожа Пю. Отворили апартамента, Рико претърсил, но не открил и следа от нея. Колата й също не е на паркинга.

— Някакви следи от борба в жилището?

— Не. Според Рико изглеждало сякаш си е тръгнала. Имало две допълнителни купички с котешка храна на пода в кухнята, всички кухненски уреди били изключени от контактите. Хазяинът се опитва да се свърже с агенцията за наемите.

Джей Ди слушаше Хопър, без да сваля очи от доктор Луси Траск. Тя гледаше настрани, но той успя да долови мъката, която изпитваше. Отново се обърна към Хопър.

— Свържи ме с Рико по радиостанцията. Кажи му да не се обажда на номера за контакти. Да даде информацията на мен. Не искам някой друг да информира съпругата.

Хопър се смръщи.

— Барб Пю няма нищо общо. Тя е почти на седемдесет.

— Наясно съм. — Вероятността възрастна жена да предизвика такива наранявания беше нищожна. — Все пак такива са правилата.

Лицето на Хопър леко се отпусна.

— Добре. Ще извикам Рико по радиото.

— Благодаря.

Джей Ди се наведе над жертвата и огледа отблизо. Някой доста беше поработил над господин Джери Пю. Пребили са го с нещо тежко и тъпо, нападението е било безмилостно. Лицето на мъжа беше буквално размазано.

Ярост, помисли си той. Или пък пристъп, причинен от дрога? Определено се беше нагледал на такива сцени, докато беше в „Наркотици“. Това тук не беше обикновен парков грабеж. Някой определено просто бе откачил.

Дрю Питърсън, от криминолозите, се приближи до него.

— Ей, Джей Ди, бързо дойде. Продаде ли най-сетне оная къща в предградията?

Джей Ди и Дрю бяха назначени в един и същ участък, след като завършиха академията, но след смъртта на Мая почти не се бяха виждали. Всъщност Джей Ди не се виждаше с почти никого оттогава. Работата му в „Наркотици“ милостиво го погълна, а това преместване в „Убийства“ беше истински пробив. Ново начало. И докато съжаляваше клетия старец, прострян на шахматната маса, Джей Ди се замисли за бъдещето и онова, което тепърва предстои.

— Още не съм.

След като цяла година къщата седя обявена за продажба, Джей Ди вече се канеше да се предаде пред опитите си да се отърве от дома, в който някога беше живял със съпругата си.

— Успя ли да намериш нещо?

— Досега не. Току-що свършихме със снимките. Патолозите трябва да си свършат работата, а после се заемаме ние. Къде е Стиви?

— Запътила се е насам. — Щеше да се появи веднага, щом успееше да намери на кого да остави момиченцето си. Партньорката на Джей Ди — Стиви Мазети, обикновено винаги беше на линия, когато имаха спешен случай, но майчинските й задължения днес я свариха неподготвена. Джей Ди нямаше намерение да я прикрива, а и по принцип това рядко се налагаше. Тя беше добро ченге. А Джей Ди й дължеше много.

Посочи тревата около шахматната маса.

— Не е бил убит на това място. Няма кръв по тревата, нито по палтото му. Някаква представа как се е озовал тук?

— Най-доброто ми предположение е — на инвалиден стол. Намерих следи в тревата. Ако успеем, ще вземем отпечатъци. Но столът го няма.

— Няма следи от колелета по пътеката дотук — добави Джей Ди. — Влачили са го или са го носили, което означава, че някой си е тръгнал оттук, като е бутал празна инвалидна количка. Може да има трева по обувките.

— А и по краката. Видя ли му обувките? — попита Дрю.

Джей Ди се наведе и погледна — обувките тип „Оксфорд“ бяха нови и наскоро лъснати.

— Няма следи от търкане. Не личи да е бил влачен.

— Знаеш ли колко струват?

— Много. — Обувките изглеждаха доста скъпи, може би дори бяха правени по поръчка. Джей Ди погледна през рамо към кооперацията. Наемите там не бяха ниски, но определено не беше и „Риц“. — Предполагам, че каквото е пестил от наем, е харчил за обувки. Любопитен съм с какво се е занимавал господин Пю преди деменцията.

— Докторката сигурно знае — отговори Дрю. — И тя живее в сградата.

— Лично ли го е познавала? — попита той. Дрю отново кимна. Това обясняваше както скръбта й, така и причината да тича именно тук, точно в този парк. Все още стоеше неподвижна, вторачена в тялото. Сърцето му се изпълни със съчувствие.

— Шокът трябва да е бил голям. Няма тя да прави аутопсията, нали?

— Не. Вече се обади за екип.

— Добре. Ще поговоря с доктор Траск, а после ще видя дали не можем да намерим съпругата на жертвата и някакви свидетели. Обади се, ако се натъкнеш на нещо.

— Разбира се.

Луси Траск го видя да приближава. Очите й бяха сухи, лицето й — много бледо. Продължаваше да гледа мъртвия мъж на пейката, без да отмества поглед.

— Доктор Траск? Аз съм инспектор Фицпатрик.

— Знам — глухо отвърна тя. — Вие сте новият партньор на Мазети. Къде е Стиви?

— Пътува насам. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се. — Устните й едва помръдваха.

— Защо не идем да седнем в колата ми? Там ще ви е по-удобно.

Челюстта й се стегна.

— Не. Ще остана тук. Моля ви, просто си задайте въпросите, инспекторе.

В гласа й се долавяше лек акцент — не точно южняшки, но не беше и от града, поне не по рождение.

— Добре, както желаете. Познавали сте жертвата, нали?

Жената леко кимна, но не каза нищо.

— Съжалявам, доктор Траск. Наясно съм, че ви е изключително тежко. Вие го намерихте, така ли? — запита той и тя отново кимна. — Кога?

— Към пет и половина. Тичах. Видях господин Пю на неговата пейка. — Рецитираше думите сякаш четеше доклад. — Реших, че за пореден път е излязъл от апартамента си.

— Заради деменцията — добави Джей Ди и погледите им се срещнаха. Очите й бяха пронизващо яркосини, не беше лесно човек да ги забрави. Сега в тях се четеше мъка, гняв и ужас, но той знаеше, че могат да излъчват топлота и състрадание. Помнеше дълго тези очи след деня, когато я видя за пръв път.

Всъщност, не я познаваше. Бяха се виждали един-единствен път.

— Господин Пю страдаше от алцхаймер — потвърди тя.

— Колко често се губеше?

Раменете й леко се свиха.

— Напоследък три или четири пъти седмично. На Барб понякога й се налага да спи. Когато успееше да се измъкне нощем, обикновено все аз го намирах.

— И го водехте у тях?

— Да. — Отговори толкова тихо, че той едва я чу.

— Доброволно ли тръгваше с вас?

— Да. Не беше агресивен.

— Но някои пациенти с алцхаймер са — отбеляза Джей Ди.

Брадичката й леко се вдигна.

— Някои да, но той не беше. Успявахме да го успокоим.

Тя беше повече от позната на жертвата, осъзна Джей Ди. Били са близки.

— Рано сте били навън тази сутрин.

— Да. Винаги тичам преди разсъмване.

— Видяхте ли господин Пю да седи там, преди да започнете кроса?

Тя го изгледа ядно.

— Не. Ако го бях видяла, още тогава щях да го заведа у тях.

— Значи не е бил там, когато сте дошли.

Очите й проблеснаха, сякаш едва сега разбра въпроса му.

— О, не. Може и да е бил там, но да не съм го видяла. Бях от другата страна на сградата и пробягах квартала, преди да прекося през парка, за да се върна.

— Видяхте ли някой друг?

— Само хора като мен, които тичаха, не ги познавам. — Погледна към кооперацията си. — А къде е полицай Рико? При Барб?

— Изглежда, че нея вече я няма.

Траск го изгледа ужасена. Нежната й ръка панически стисна ръкава му.

— Как така я няма? Мъртва ли е? — попита тя, а Джей Ди незабавно се прокле за думите си.

— Не, не — успокои я той и постави ръка върху нейната. Беше студена като лед. Той неволно притисна дланта й между двете си ръце и започна да я разтрива, за да я стопли.

— Изглежда, че си е тръгнала. Апартаментът е празен, колата й също я няма.

Паниката й нарастваше, ръката й застина между пръстите му.

— Не, Барб никога не би го изоставила.

— Но си е тръгнала.

Луси дръпна ръката си и отстъпи назад. Лицето й пребледня още повече.

— Не. Няма начин. Никога не би го изоставила по собствена воля. Някой трябва да я е отвел. О, господи.

— Изключила е всички кухненски уреди от контактите — каза Джей Ди и видя как думите му проникнаха зад недоверието й. — Имаше ли навик да прави така, когато пътува?

Траск кимна.

— Да, но няма да повярвам, че го е изоставила. Беше му изцяло отдадена.

— Понякога хората, когато са под стрес, вършат неща, които обичайно не биха направили — внимателно изтъкна Джей Ди. — Да се грижиш за съпруг с алц…

— Не — прекъсна го тя решително. — Не. За бога, инспекторе, та господин Пю дори не можеше да се облече сам. Дори не можеше да си върже…

Внезапно се поколеба и смръщи вежди.

Джей Ди се наведе към нея. Тя не завърши изречението си.

— Да си върже какво?

— Обувките… — каза през рамо. — Обувките… са с връзки.

Джей Ди бързо я последва, готов да я дръпне назад, ако се приближи прекалено, но тя спря и се наведе точно като него преди няколко минути. Нещо й беше хрумнало и я бе извадило от вцепенението й. Сега около нея струеше енергия и запълваше пространството.

Той се наведе до нея и се вгледа в профила й. Цветът на лицето й се беше върнал, бузите й бяха поруменели пред очите му.

Не, никога не би могъл да забрави това лице.

— Господин Пю не е носил обувки с връзки от пет години — каза тя и отново привлече вниманието му към мъжа на пейката. — Носи ортопедични обувки с велкро. Пръстите на Барб бяха прекалено сковани, за да му връзва връзките.

— Може да е имал два чифта — допусна Джей Ди, но тя поклати глава.

— Тези са „Ферагамос“. Господин Пю никога не е имал толкова пари, а и да имаше, не би ги изхарчил за обувки.

— С какво се е занимавал? Имам предвид… преди алцхаймера.

Изгледа го с режещ поглед. Внимание. И облекчение.

— Беше гимназиален учител по музика, купуваше си обувките от „Дж. С. Пени“. Това не е Джери Пю.

Прозвуча напълно убедена.

— Защо сте толкова сигурна?

— Обувките са друг размер. Десети номер. Господин Пю носеше дванайсети.

Затвори очи и присви треперещите си устни.

— Боже господи. Носи… Носи дванайсети номер. Това не е той. Това не е той.

— Добре ли сте, доктор Траск?

Тя кимна. Трепереше, ръцете й бяха свити в юмруци.

— Добре съм.

Джей Ди не беше много сигурен, но трябваше да продължи с въпросите.

— Откъде знаете кой номер обувки носи господин Пю?

— Доста крака съм виждала покрай работата си, инспекторе. Познавам размерите.

Той си представи телата в студената зала на моргата, краката, подаващи се под чаршафите с табелките на палците.

— Предполагам, че е така. Но откъде знаете неговия размер?

Тя присви рамене, донякъде с неудобство, докато гледаше размазаното лице на жертвата.

— През февруари заварих господин Пю да седи точно тук, на неговата си пейка. Беше излязъл от къщи без обувки и краката му бяха почти измръзнали. Обадих се на 911, разтрих краката му и го завих с палтото си. Знам размера на ходилата му, по-големи са, отколкото на този мъж тук. Този човек не е господин Пю.

— Много мило от ваша страна, дето сте разтрили краката на стареца — промълви той.

— Всеки щеше да постъпи така.

Джей Ди не беше съвсем сигурен.

— Него наричате „господин Пю“, но на нея й казвате „Барб“. Защо?

Въпросът му я изненада. Тя се поколеба.

— Старите навици трудно умират, предполагам — отговори най-накрая. — Не си бях давала сметка за това.

— От колко време познавате господин Пю?

— От двайсет години. Преподаваше ми в гимназията. — Произнесе фразите несигурно, сякаш се разделяше с информацията неохотно. Внезапно се изправи, той я последва. — Този човек тук не е на седемдесет години. Ако не бях толкова объркана, веднага щях да забележа това.

— Имате право да сте объркана — започна Джей Ди, но тя го прекъсна.

— Може би е на петдесет, дори по-малко. Освен това е по-висок от господин Пю, с поне пет сантиметра.

Тя се наведе внимателно, скалпът беше плътно покрит със засъхнала кръв.

— Плешив е като господин Пю, а може би главата му е била обръсната. Ще разберем по-късно.

— Добре, да допуснем, че сте права и този мъж не е Джери Пю. Какво ви накара в началото да го объркате с него?

— Първо, седи на пейката на господин Пю.

— И преди го казахте. Как така „неговата“ пейка?

— Когато се загуби, винаги идва тук, на тази пейка. Преди алцхаймера беше добър шахматист. Идваше тук всеки ден след училище и винаги имаше хора, които го чакаха. А и шапката… — Посочи шапката от туид на земята. — Господин Пю носи точно такава. Беше дръпната на лицето му, все едно, че спи. Изтърколи се, когато докоснах рамото му, и той се катурна напред.

Замълча и захапа долната си устна.

— Господин Пю има и същия тренчкот.

Джей Ди се намръщи. Това не му хареса.

— Кой знае, че господин Пю често се озовава тук?

Тя бавно се обърна и срещна погледа му.

— Всеки в нашата кооперация. Всички от съседните сгради. Губи се тук по различно време и денем, и нощем.

— Кой знае, че бягате тук всяка сутрин преди разсъмване?

— Вероятно другите, с които тичаме заедно. Всеки, който се е събудил по това време. Защо?

— Защото не е бил убит тук. Дрю предполага, че е бил докаран с инвалидна количка откъм вашата кооперация. Някой доста се е потрудил този човек да бъде открит.

Тя отново погледна шапката.

— Мислите, че някой е искал да го намеря точно аз?

Джей Ди си мислеше точно това, но не искаше да прави прибързани заключения.

— Засега нека се спрем на предположението, че някой е положил големи усилия жертвата да бъде намерена.

— Ръцете му са в джобовете — отбеляза тя спокойно. — Лицето му е унищожено. Някой е искал той да бъде открит, но не и идентифициран. Мисля, че ще откриете, че отпечатъците на пръстите му са… преправени.

— Или унищожени — мрачно добави Джей Ди.

— Или унищожени — повтори тя. — Вкочанен е. Мъртъв е от поне два дена. Ще ви кажа по-точно след аутопсията.

Наведе се няколко сантиметра напред и огледа нараняванията по лицето.

— Използван е тъп предмет. Ще знам повече…

— След аутопсията — довърши той. — Нека да го транспортираме. Искам да огледам джобовете му за документи, но не искам да рискувам някое доказателство да падне на тревата. Можем ли да проверим джобовете му, щом го оставим в моргата?

Тя го огледа преценяващо.

— Или Стиви ви е тренирала, или просто имате здрав разум. Повечето ченгета щяха да настояват да го претърсят още тук.

Думите й го накараха да се почувства… добре. Точно както при първата им среща. Не мислеше, че тя се сеща, а не бързаше да й припомни.

И двамата едновременно се обърнаха, когато чуха да се затръшва врата. Служител от моргата тикаше количка със сгънат чувал отгоре.

— Две седмици бях в отпуск — каза Траск. — Може би няма да съм в състояние днес да работя, но ако искате да ме намерите в моргата, можем да направим повърхностен преглед и веднага да претърсите джобовете му.

— Оценявам това. Ще се опитам да намеря семейство Пю. Искам да се уверя, че са добре.

— Благодаря. Ще се преоблека и започвам. — Погледна към тялото върху шахматната маса. — Иска ми се да вярвам, че се озовах тук случайно, че тялото на този мъж няма нищо общо с мен.

— Но… не вярвате.

— А вие?

Прииска му се да я успокои, но не можеше да я излъже.

— Не.

Тя въздъхна.

— Нито пък аз.

2.

Понеделник, 3 май, 06:20 ч.

Беше минало много по-добре, отколкото се бе надявал. Задържа за малко дъха си с надеждата, че Траск ще дойде насам, ще мине по обичайния си маршрут.

Нямаше за какво да се тревожи. Луси Траск беше предвидима като слънцето, което тя толкова мразеше. Щеше да намери кучия син точно както беше планирал.

Наслади се на ценните минути, през които тя мислеше, че тялото е на стареца. За съжаление тя твърде бързо се усети. Трябваше да му сменя обувките. Тъпа грешка. Можех да продължа заблудата й по-дълго. Наистина обича оня дядка, господин Пю. Добре е да се знае.

Огледа внимателно двамата инспектори. Мъжът беше дошъл пръв на мястото. Жената току-що се бе появила. Сега, като знаеше кой води разследването, можеше да започне план Б — да ги разсее, ако се появи малката вероятност положението да се вкисне и му се наложи бързо да се измъкне. Ченгетата си имаха семейства, а той нямаше скрупули да ги използва. Точно както използваха моето.

Всеки щеше да получи своето правосъдие. Един по един. Устните му се изкривиха в доволна усмивка. Следващото име в списъка му вече беше отметнато. Нямаше търпение.

 

 

Понеделник, 3 май, 06:35 ч.

Луси си пое дъх, наведе се към буса, изпратен от моргата, и навлече работен комбинезон. Сърцето й още препускаше лудо. Не е той. Не е господин Пю.

Но кой е тогава? И защо беше оставен на пейката на господин Пю?

За да го намеря аз? Кожата й настръхна докато дърпаше ципа на комбинезона върху спортния си екип. Вече беше над двайсет градуса, но тя все още зъзнеше. От шока, помисли си.

Започна да разтрива енергично ръцете си и си спомни как детектив Фицпатрик направи същото. Беше мило. И ефективно. Тоя мъж имаше ръце, топли като печка.

Зачуди се дали това е някакъв навик — да топли ръцете на хората в подобни случаи. Предположи, че не е имал много възможности да го прави, поне не досега. Бившият партньор на Стиви Мазети се беше пенсионирал само преди три седмици, а новият досега не беше работил в „Убийства“. Идваше от „Наркотици“ и…

— Наркотици — произнесе тя на глас. Момиченцето. Преди две години. Беше дошъл сам за аутопсията на детето, жертва на заблуден куршум при престрелка заради наркотици.

Ето къде съм го виждала. Опитваше се да си спомни, докато той внимателно наблюдаваше лицето й, а тя оглеждаше обувките на жертвата.

— Имаш право — измърмори жената от дясната й страна. — Тоя мъж може да ме има, когато реши.

Луси я изгледа и незабавно извъртя очи. Патоложката Руби Гомес безсрамно изпиваше с поглед инспектор Фицпатрик, докато той стоеше през няколко автомобила от тях и разговаряше със Стиви Мазети, която току-що беше пристигнала на мястото.

— Руби — изсъска Луси. — Напъхай си очите обратно в главата.

Руби не помръдна.

— Че защо? Ти беше тази, дето каза, че бил наркотик.

— Казах „Наркотици“. Той идва от „Наркотици“.

— Знам. Всъщност знам всичко, което може да се знае за този мъж.

— Например? — настоя Луси.

— Например, че е готин. Какво повече ми трябва да знам?

— Време е да се хващаме за работа. Имаме си мъртвец, прострян върху шахматна маса. Съсредоточи се.

— Съсредоточена съм. Върху живото готино ченге, което има много як задник — язвително отговори Руби, а после се завъртя с примирена въздишка. — Добре де. Хайде, тръгваме.

Затвори задните врати на буса и изгледа за последно Фицпатрик.

— Ето това е един добре изглеждащ мъж.

Луси поклати глава, макар че тайно се съгласи. Джей Ди беше висок, мургав и красив, като всичко вървеше в твърде спретнат комплект, а имаше и нещо очарователно в начина, по който се движеше. Беше слаб там, където много ченгета бяха дебели. И все пак изпълваше пространството около себе си с уверено излъчване. Почти опасно. А това, че беше любезен, засилваше още повече впечатлението.

Арогантните хубавци бяха лесни за забелязване. Лесни за избягване. Любезните обаче се провираха под радара и после… бам. Тя взе инструментите си и тръгна.

— Мъжете, които изглеждат така, винаги носят повече неприятности, отколкото самите те струват.

— В дългосрочен план, определено — каза Руби и силно начервените й устни потрепнаха. — Дяволски съм сигурна, че не бих се омъжила за такъв. Но в краткосрочен план си струва белята.

Червеното беше запазената марка на Руби, която беше всичко друго, но не и скромна — червено на устните и на дългите изкуствени нокти, които си лепеше в края на всяка смяна. Мъжете бръмчаха около нея като пчели около царица, а Руби гордо ръководеше двора си.

Луси я харесваше. Приятелството им в работата караше повечето хора да поклащат глави. „Вода и масло“, казваха другите. Не беше необходимо човек да е мозъчен хирург, за да се сети коя е водата. Руби бе наперена и жива, докато Луси беше сдържана. Невъзмутима. Или поне така мислеха всички. Дори и Руби не знаеше какво прави Луси, като си тръгнеше от работа. Никой не знаеше. А ако планът й проработеше, никога нямаше да разберат.

— Добре, създавай си неприятности, но в свободното си време — рязко каза тя. — Обещах на инспектор Фицпатрик, че ще изследваме жертвата веднага щом дойде в моргата. Всъщност днес колко случая има?

— Май са четири — разсеяно отговори Руби, като продължаваше да мята погледи през рамо. — Той идва. Инспектор Готино ченге. Стиви Мазети е с него.

— Руби — изсъска Луси и колежката й отново въздъхна.

— Ето на, това е разликата между нас — каза тя.

— Кое, че съм професионалист ли? — саркастично попита Луси.

Руби само се ухили, без да се обижда.

— И това също. Трябва да започнеш да излизаш, хлапе. Да се виждаш и с мъже, дето нямат табелки на палците.

— Точно сега грижата ми е жертвата на пейката.

Руби нацупи устни.

— О-о. А сега почнахме да се превземаме.

Луси рязко спря.

— Някой е искал да го намеря — спокойно каза тя. — Облякъл го е така, че да го приема за господин Пю. Да открия кой е убитият и как е умрял, така че полицаите да разкрият кой го е извършил — ето това ми е приоритет.

Руби стана сериозна.

— Съжалявам. Защо не идеш в лабораторията? Двамата с Алън можем да го доведем.

— Ако жертвата ми беше приятел, щях да го направя, но не е, а на ченгетата им трябват отговори.

Руби кимна.

— Тогава да започваме.

— Благодаря.

Руби тръгна към санитаря Алън Дънбар, без да спира да мята през рамо погледи към инспектор Фицпатрик. Луси също се изкуши да му хвърли един последен поглед, но имаше работа за вършене.

Трябваше да идентифицира трупа, да намери отговор на много въпроси. Кой е нагласил жертвата така, че да го открия?

— Луси! Какво става? Добре ли си?

Нямаше как да сбърка гласа зад себе си и когато се обърна, автоматично погледна надолу. Със своите метър и петдесет Гуин Уийвър беше с около двайсет и пет сантиметра по-ниска от Луси без обувките. А когато беше на високи токчета, се извисяваше още по-високо.

Луси се изненада, че на най-добрата й приятелка й е отнело толкова време, за да дойде дотук. Обикновено Гуин беше в първите редици на всяка тълпа. Тази сутрин иначе спокойният й глас звучеше пискливо и панически и Луси се опита да я успокои.

— Аз съм… — Слисана, Луси млъкна, очите й се разшириха при вида на придружителя на Гуин.

— Ройс?

Ройс гледаше комбинезона й с големите букви СМ на гърба.

— Вие… и двамата сте тук?

Мамка му. Знаеше си, че когато Гуин се премести в квартала, това най-накрая ще се случи, че някой от приятелите й ще я види с работно облекло. Просто се беше надявала това да е хубав строг костюм, а не работният комбинезон. И никак не беше очаквала това да стане точно тази сутрин.

Макар че не трябваше да се изненадва. Снощи толкова закъсняха, за да я вземат от летището, че беше логично Ройс да остане да спи при Гуин. Всяка друга сутрин нямаше да има значение. Само че тази сутрин имаше.

— Той знае, Луси — прошепна Гуин. — Трябваше да му кажа. Но той няма да те издаде.

— Обещавам — каза Ройс, очевидно приемайки работата й спокойно. — Но разбирам, че всъщност не си била в Калифорния за търговска конференция.

— Не — призна Луси. — Беше симпозиум на криминалните патолози.

— А защо излъга? — запита той, по-скоро озадачен, отколкото обиден.

— Някои хора не могат да приемат това, с което се занимавам. Така ми е по-лесно.

— Мисля, че мога да разбера това — отвърна Ройс с успокояваща усмивка. — Какво е станало тук?

Гуин погледна зад Луси, опитвайки се да види какво се случва.

— Съседите казват, че е господин Пю, но ти не ми се виждаш прекалено разтревожена.

— Помислих го за него, но не е. Не знаем кой е.

Гуин я изгледа, тъмните й очи бяха изпълнени с тревога.

— Ама сигурна ли си, че не е господин Пю? — попита тя искрено разтревожена.

— Сигурна съм. Вижте, трябва да тръгвам. Да се чуем по-късно?

— Довечера — предложи Гуин и се усмихна. — Липсваш ни.

И те й липсваха. Луси никога досега не беше отсъствала толкова дълго и всяка нощ се чудеше какво ли прави бандата.

— Ще опитам. Може да съм затрупана с работа.

— И трябва да я оставим да си я върши — каза Ройс на Гуин. — Хайде. Дойде, видя, сега можеш да се прибереш и да се наспиш.

Усмихна се топло на Луси и я стисна за рамото.

— Ако ти трябва нещо, обади се. Щастлив съм, че това не е твоят приятел.

— Благодаря.

Проследи ги с поглед как се отдалечават — Гуин, дребничка като кукла, до Ройс. Той я прегърна, сякаш да я защити от неприятната гледка на убийството. Прониза я лек спазъм на самота. Гуин все мислеше, че следващият мъж може да се окаже единственият, но досега не се беше получило и приятелките все още си бяха две самотни момичета. Този път Луси реши, че Гуин може и да е сполучила. Нещата щяха да се променят. А аз отново ще съм сама.

За което ще се тревожа по-късно. Сега — на работа.

Луси остави инструментите на земята до количката, която Алън вече беше приготвил с чувала за трупа. Видя го как стои с мрачно изражение, загледан в тялото.

— Добре ли си? — запита го.

Стори й се малко пребледнял.

— Някой здравата е поработил над него, а?

— Определено — съгласи се тя. Почувства се виновна. Алън беше с тях едва от няколко месеца и никога не беше виждал толкова обезобразен труп. — Извинявай, трябваше да те подготвя.

— Всичко е наред. Полицаите казаха, че си го помислила за свой приятел. Радвам се, че не е.

— И аз се радвам — призна тя. Сложи ръкавиците и махна на Алън и Руби да я последват. — Смъртта е настъпила отдавна, така че ще е отпуснат. Опитайте да държите ръцете му в джобовете.

— Защо? — запита Алън.

— Лицето му е съсипано, скъпи — обясни Руби. — Сега шансът ни са ръцете му.

— О! Ясно.

Луси леко докосна главата на жертвата и огледа засъхналата кръв.

— Какво? — попита Фицпатрик.

Двамата с Мазети стояха на няколко крачки разстояние.

— Консистенцията на засъхналата кръв е някак погрешна, но мога да ви кажа, че главата му е обръсната.

Стиви се наведе, за да огледа. Тя беше дребничка брюнетка, с година по-млада от Луси, на трийсет и пет, но изглеждаше доста по-възрастна.

— Добре ли си? Можем да повикаме друг патолог.

— Не, добре съм.

Луси успя да се усмихне. Уважаваше много Стиви, макар че страничното й занимание я ужасяваше. Съветник за справяне с мъката. Мисълта я накара да потрепне. Цялото това съсредоточаване върху смъртта. Когато някой умре, той си остава мъртъв. Аз би трябвало да съм наясно. Да говориш за това седмица след седмица беше безполезно и просто странно.

— Все пак благодаря.

Стиви се усмихна, изправи се и отново се зае с работа.

— Има ли някакви документи?

Луси потупа леко джобовете на палтото и се намръщи, когато пръстите й не срещнаха съпротива там, където би трябвало да има кости.

— Няма портфейл. Няма и пръсти, впрочем.

— Въобще? — запита Фицпатрик.

— На лявата длан липсват до втората става. Дясната ръка е същата. Освен… — Докосна един пръст през палтото. — Безименният е още там.

Погледна Фицпатрик, който внимателно я наблюдаваше. Инспектор Готино ченге, го беше нарекла Руби… Наистина. Тя тихо въздъхна.

— Има пръстен на него.

Дрю Питърсън се наведе до нея.

— Може ли да го вземем, след като го вкараме в чувала?

— Може да опитаме. — Опипа краката на жертвата през панталона и отново се смръщи. — Множество фрактури. Коленете му са на каша. Бил е измъчван.

— Мразя мъченията — заяви Стиви.

— Предполагам, че той още повече ги е мразил — сухо каза Фицпатрик.

Луси отстъпи.

— Алън, Руби, целият е ваш.

Руби беше професионалистка, но Алън изглеждаше сякаш ще повърне. Докато наблюдаваше дали нещо няма да падне от тялото, по гърба й пробяга нова тръпка. Досега й беше студено, а сега се стопли. Фицпатрик стоеше зад нея, тялото му сякаш излъчваше топлина.

— Намерих семейство Пю — меко каза той съвсем близо до ухото й и тя усети как дъхът му гъделичка шията й. — И двамата са добре.

Комбинацията от облекчение и емоция накара коленете й да се разтреперят, но тя успя да остане стабилна и задържа погледа си върху Руби и Алън.

— Благодаря ви. Къде са?

— Номерът за спешни случаи, който хазяинът имаше, се оказа на сестрата на госпожа Пю. При нея са от два дни. Изпратих патрулна кола за проверка, за всеки случай.

— Благодаря. Нямаше ме в града няколко седмици и когато се върнах снощи, беше твърде късно, за да ги проверявам. Не знаех, че ги няма, но не е необичайно, че са там. Барб често посещава сестра си.

Той помълча за миг, все още твърде близо до нея.

— Кой е знаел, че ви няма?

Луси се замисли за двете седмици, през които беше отсъствала.

— Всички в сградата, в работата също. Бях на обучение, после четох лекции в университета в Лос Анжелис.

— Не сте писали нищо в страницата си във Фейсбук за това, че ви няма?

Тя го погледна обидено през рамо.

— Естествено, че не.

Лицето му беше на сантиметри от нейното. Забеляза, че очите му са много тъмносини, не черни, както беше помислила преди.

— Някои хора го правят — изтъкна той.

— Някои хора са тъпаци. Аз не съм.

— Ъх!

Възклицанието на Алън накара всички отново да се обърнат към тялото. Ръцете на жертвата се бяха измъкнали от джобовете, докато го поставяха на количката. За щастие дланите бяха паднали върху незатворения чувал, така че никаква улика не се озова на тревата.

— Точно както ти каза — мрачно отбеляза Фицпатрик, когато заобиколиха носилката. — Само безименният, заедно с пръстена. Върхът липсва.

— И зъбите му са счупени — добави Луси. — Не мисля, че ще открием документи.

— Пръстенът може да мине за документ — каза Стиви. — Който и да го е оставил, е имал причина. Можеш ли да го извадиш?

Луси издърпа пръстена и го вдигна към утринната светлина.

— Медицински университет Мериленд — прочете тя.

Фицпатрик се намръщи.

— Чудя се какво ли е направил лекарят, че да му потрошат коленете.

Луси пусна пръстена в плика с доказателства, който Дрю държеше отворен. Внимателно издърпа ръкава на жертвата и откри златен ръчен часовник.

— „Ролекс“.

Свали го и го подаде на Фицпатрик, който вече беше сложил ръкавици.

— Не е кражба — заяви той и огледа часовника отзад. — Има надпис „Благодарности за бюста“. За „бюста“?

— Бих казала, че търсиш пластичен хирург — сухо отбеляза Руби. На Луси ужасно й се прииска да се изсмее на глас, но не го направи.

— Пластичен хирург, който е вбесил някого — каза Фицпатрик.

— Доктор Траск? — тихо се обади Алън. — Има нещо в устата му.

Приличаше на кърпичка. Стиви и Фицпатрик се наведоха по-близо.

— Трябва да го отстраня в защитена среда.

Фицпатрик се изправи и се намръщи.

— Знаем, знаем, в моргата. Вижте, вероятно няма, но проверете все пак за портфейл във вътрешния му джоб.

— Това мога да направя.

Луси опипа гръдния кош на мъжа, сепна се и ръцете й замръзнаха.

— Какво има? — попита Стиви.

Луси натисна малко по-силно, за да е сигурна. Отново не усети съпротивление там, където би трябвало да са ребрата. Това е много лошо.

— Не трябва да правят така, нали? — равно каза Фицпатрик. — Тоест, пръстите ви да потъват така в гърдите му?

— Не, не трябва. — Погледна го намръщено. — Не знам дали това е причината за смъртта, която търсите, или не, но има голяма дупка там, където би трябвало да е сърцето му.

Стиви ахна.

— Мисля, че този тип току-що се изкачи на върха на списъка с приоритетите ти.

Луси кимна.

— Определено.

 

 

Понеделник, 3 май, 08:15 ч.

Клей Мейнард се намръщи и затвори телефона. Изминалата нощ се бе оказала кошмарна, а сутринта не се очертаваше много по-добра.

— Е? — запита от вратата асистентката му.

— Евън не се е отзовал на проверката и миналата седмица, и тази сутрин. Не вдига телефона си и не е там, където трябва да бъде. Началникът на обекта току-що каза, че въобще не го е виждал миналата седмица, така че го уволнил. А ти какво откри?

— Собственикът на мястото, което Ники е наела на новото му име, каза, че все още не се е появил. — Алиса Мур прехапа устни. — Това не звучи добре. Може ли Марго да го е намерила?

— Не и ако е постъпил така, както му е казала Ники. — Главата започваше да го стяга. — Каза, че Марго ще го убие, ако го намери.

— Тя вече опита два пъти. Може би третия път е имала късмет.

— По дяволите — изсъска Клей. — Дадохме му нов живот. От него се искаше единствено да си го вземе.

Алиса седна на стола до бюрото му и кръстоса дългите си крака, което още повече влоши главоболието му. Беше сгоден за по-голямата й сестра Лу преди четири години, когато я срещна за пръв път. По онова време Алиса беше кльощава мъжкарана, която постоянно се забъркваше в неприятности. Сега беше осемнайсетгодишна дългокрака красавица и Лу го беше помолила да я наеме за асистентка. Макар двамата да бяха отменили сватбата, бяха останали близки — достатъчно, че да поиска от него да държи малката й сестра под око.

За щастие Алиса се оказа свястна асистентка, иначе спазването на обещанието да я държи далеч от неприятности можеше да се превърне в далеч по-голяма беда.

— Имаш ли нещо против? — сопна й се той и посочи полата й. — Плащам ти достатъчно, за да си купуваш дрехи от повече плат, отколкото това тук.

Алиса извъртя очи и придърпа полата си.

— Ох, боже. Звучиш точно като Лу. Или като татко. Не съм сигурна кое е по-лошо.

— Не знам — измърмори Клей. — И двамата носят оръжие.

По-голямата сестра на Алиса и баща й бяха полицаи. Лу беше шериф на Мериленд, а господин Мур бе пенсионер от Бостън. Това, че Клей беше бивше ченге, бе и причината господин Мур да позволи на по-малката си дъщеря да работи в частната му детективска агенция.

Това, както и желанието да държи дъщеря си колкото е възможно по-далеч от оня тийнейджърски Ромео, без когото Алиса беше убедена, че не може да живее. Един месец в Балтимор и беше забравила напълно за хлапето у дома. За беда обаче тук откри съвсем нова реколта. Но това беше последният проблем на Клей.

— Снощи нямаше нищо против полата ми — каза тя. — Оная твар така и не се усети, че слагам проследяващо устройство под колата му. Прекалено беше зает да зяпа краката ми.

Клей затвори очи и пипнешком затърси из чекмеджето шишенцето с болкоуспокояващи. Едва не получи инфаркт, когато видя Алиса да се обляга на колата, където трябваше да се намира много по-опитната му партньорка Ники.

Само дето Ники беше отпрашила за почивка на плажа, на час път оттук, и от вчера не си вдигаше телефона.

— Напротив, имах — отвърна той. — Щях да ида сам, но ти вече беше там и го чакаше. Какво си мислеше, да се показваш така?

— Че ти трябва помощ — спокойно отговори Алиса. — Че момчето има нужда от помощ. Имаше само една възможност да сложиш онова устройство. Ако не беше успял, сега къде щеше да е малкият?

— Вероятно на половината път към Мексико — призна Клей.

Беше го наела една жена, която отчаяно искаше да открие сина си. Бившият й съпруг, опасен чужденец, бе отвлякъл момчето, а полицията не беше ги открила. Клей беше успял да го примами със съобщение от съпругата, като знаеше, че мъжът няма да рискува да доведе детето.

Искаше Ники да се престори, че колата й се е повредила, и да го разсее с бюста си, докато Клей прикрепи проследяващо устройство. Надяваше се мъжът да ги отведе до детето.

Вместо това Алиса и Клей свършиха работата и сега момчето беше в безопасност с майка си. Съпругът беше в затвора и го очакваше съдебен процес по цял списък с обвинения.

Беше доста рисковано. Но именно по тази причина отчаяните хора наемаха Клей и Ники.

Ники също беше бивше ченге, първият партньор в службата на Клей. Няколко години след като Клей откри агенцията си, тя напусна полицията във Вашингтон, точно когато партньорът му се ожени и се премести в Чикаго. Сега Клей и Ники споделяха агенцията и мисията. Помагаха там, където полицията не успяваше. Или не би се намесила.

Понякога това означаваше да се нарушат някои правила. Много ги биваше в това.

На Ники можеше да се разчита, но напоследък на Клей му се налагаше да оправя доста нейни грешки. Беше разсеяна, мрачна. Клей се надяваше през отпуската да си почине и да проясни съзнанието си.

— Спасихме положението — каза Алиса. — Свърших добра работа.

— Така е. Но можеше да те убият. Обещай повече да не правиш така.

— Обещай да ме учиш. — Тя повдигна вежди. — И повече няма да правя така.

Клей изскърца със зъби.

— Ще си помисля.

Продължи да издирва хапчетата си.

— Чекмеджето долу вляво — каза Алиса. — Пренаредих бюрото ти.

Той примигна към чекмеджето.

— Леле. Благодаря.

Алиса царствено наклони глава.

— Пак заповядай. Значи, обратно при Евън?

— Аха. Евън.

Ники го беше помолила да държи под око клиентите й, докато я няма, но той беше разбрал, че бащата на детето се кани да избяга — часове, след като Евън за пръв път не беше отговорил на контролното прозвъняване. Издирването на момчето беше по-важно от всичко друго. Времето, през което Евън беше в неизвестност, се увеличи с два дни.

— Нещо не е наред — каза той.

— Трябва ли да предположим, че оная побъркана кучка от Ада го е намерила?

— Мамка му. — Клей извади последните си три таблетки. Струваше му се, че току-що е купил шишенцето. А може би така си и беше. — Не ми се иска, но вече трябва.

— Ще си направиш дупка в стомаха — меко го укори Алиса.

Пренебрегна думите й и изпи хапчетата със студено кафе.

— Марго не може да го открие, ако е последвал инструкциите на Ники. Сигурно се е върнал.

Алиса въздъхна.

— Мислех си, че Евън е по-умен.

— Той има деца, а от това хората винаги оглупяват. Сигурно е искал да ги види още веднъж, преди да се превърне в Тед Гембъл.

— И какво ще правиш сега?

— Ще го търся. Ако е убит, трябва да съобщим за Марго. Ако е променил решението си, трябва да заличим новата му самоличност. — Погледна часовника. Пътят до Южна Вирджиния беше пет часа с трафика. — Следобед мога да съм в Нюпорт Нюз.

— Ще намеря името на хотела, в който Ники отсяда, като е там.

Алиса се върна на бюрото си, а Клей се зае да препрочита съдържанието на досието, изписано с прецизния почерк на Ники. Евън Риърдън беше взел няколко глупави решения. Най-тъпото от тях беше изневярата му с Марго Уинчестър — танцьорка на пилон и уличница, като бе повярвал, че ще я разкара, след като приключи с нея.

Марго направила цяло състояние от заплахите си, че ще разкрие връзката им. Съпругата на Евън го напуснала, като отвела трите им деца. Останала при роднини и споделила с Ники единствено, че Евън не бил мъжът, за когото се била омъжила. След което треснала вратата под носа й.

Евън обаче отказал да се ожени за Марго и жената станала агресивна. Обърнал се към полицията, но това не довело до нищо добро. Бащата на Марго, също като на Алиса, се оказал ченге, но за разлика от него — не бил добро ченге. Евън бил заплашван и преследван от полицията, откъдето май се опитвали да изровят нещо, което да използват срещу него.

Той не докладвал за тормоза и положението се влошило. Когато Марго започнала да заплашва децата му, той най-сетне стигнал до Ники. Желанието му беше да отдалечи онази жена от децата си. Искаше Марго да го мисли за мъртъв. Драстичен ход, но той беше отчаян.

Да помагат на хората да започват на чисто беше от нещата, в които Клей и Ники бяха специалисти. Новите идентичности се създаваха по-трудно след 11 септември, но не беше невъзможно, ако човек притежаваше необходимите умения. А Клей и Ники ги притежаваха. Трябваше да са сигурни, че клиентът казва истината, и проверяваха историята до най-малките подробности. А тази беше от доста лепкавите, защото бяха замесени ченгета.

Лошите ченгета съществуваха, Клей знаеше това. Той самият беше бивше ченге. Не умееше да си извръща главата и бе вбесил грешното лошо ченге.

Въздъхна и си помечта Ники да не беше решила да си взема почивка точно тая седмица. Понякога рискът беше доста голям, но никога не бяха губили клиент. Досега. Затвори куфарчето си и го заключи. Трябваше да разбере какво се е случило с Евън Риърдън.

3.

Понеделник, 3 май, 08:30 ч.

Джей Ди чакаше зад колата си, докато Стиви паркираше своята в гаража до моргата. Бусът на криминалните патолози беше напуснал местопрестъплението преди час, така че с малко късмет доктор Траск скоро щеше да разполага с нова информация. Двамата със Стиви разпитваха съседите, но никой нищо не беше видял.

Стиви заключи колата си.

— Искам да ти благодаря, че ме покри тая сутрин.

— Няма проблем. Може някой ден да се наложи да направиш същото за мен.

Наближи вратата на моргата и Джей Ди внезапно спря. Наистина ненавиждаше това място. Не можеше да си представи как патолозите работят тук всеки божи ден.

— Бих казала, че този случай е твоето бойно кръщение — каза Стиви.

— Не ме мисли. И по-лошо съм виждал.

— Мъжът е смлян на кайма, пръстите му са отрязани, а сърцето му е извадено. И то преди да сме погледнали под дрехите му. А ти си виждал и по-лошо, нали?

— Виждал съм и по-лошо — спокойно повтори той. И наистина беше така. Което беше тъжно.

— Имал ли си случаи с изтезания в „Наркотици“?

— Не — отговори Джей Ди и Стиви завъртя очи.

— Дявол те взел, партньоре, с ченгел ли ще ме караш да ти вадя думите?

Устните му леко потрепнаха.

— Извинявай. Не съм свикнал да ми задават въпроси.

Не беше свикнал да има партньор, който се опитва да влезе в главата му, но знаеше, че Стиви ще успее. Да влиза в главите на хората беше неин специалитет.

— Каза, че и по-лошо си виждал. Къде, в Кандахар?

Джей Ди се намръщи. Тя знаеше къде е бил. И какво е правил. Не бяха много хората, които знаеха, но съпругът й — най-добрият приятел на Джей Ди — беше сред тях.

— Да.

— Пол каза, че си му разрешил да ми каже.

Така си беше. Пол никога не би обелил и дума, ако Джей Ди не му беше позволил.

— Тогава никога не ми беше хрумвало, че с теб ще станем партньори.

Стиви тъжно се усмихна.

— Мога да забравя. Да се направя, че никога не съм знаела.

— Не, всичко е наред.

— Знаеш, че не си направил нищо, от което да се срамуваш, нали? Служил си на страната си, Джей Ди. Постъпвал си правилно.

Джей Ди се замисли за всички онези пусти дни и нощи, в които седеше, съсредоточен върху мястото, откъдето мишената му най-накрая щеше да мине. И за ненавистта към себе си, която неизбежно следваше, след като натиснеше спусъка. Когато се върна у дома, се почувства самотен и празен, макар да имаше Мая. Преструваше се, вършеше си работата, дори спортуваше. Стана много добър в бейзбола. Но си остана сам.

Една вечер по невнимание Пол го уцели с топка за софтбол и настоя да го закара в спешното. И досега Джей Ди не беше напълно сигурен дали това изцяло е бил инцидент. Пол стана първия му истински приятел. Спечели доверието му. Прие го в семейството си.

В нощта, в която Пол загина, Джей Ди отново остана сам. После си отиде и Мая и отнесе със себе си дори илюзията, че има човек до себе си. Но онези дни бяха минало. Също като Кандахар, и те бяха спомени, до които рядко си позволяваше да се докосва.

Отвори вратата на моргата.

— Тук сме.

Стиви изглеждаше така, сякаш искаше да се задълбае в темата, но за щастие се въздържа.

— Не знаех, че познаваш Луси Траск.

Смяната на темата отново го накара да се почувства неудобно, но този път по различен начин.

— Всъщност не точно. Доктор Траск направи една аутопсия, която наблюдавах, докато бях в „Наркотици“. Видях я може би за трийсет минути. До днес всъщност така и не сме разговаряли като хората.

— Наистина ли? Никога не бих предположила — каза тя проницателно. — Луси е добър патолог. Усърдна е. Не помня някога да съм я виждала толкова разстроена като днес. Мисълта, че жертвата й е приятел, беше жестока. Луси не се сближава лесно с хората.

Тя бутна вратата и влязоха в залата, където Луси Траск стоеше зад масата за аутопсия. Беше с хирургическа престилка, маска на лицето и хирургическа шапка на главата. Изглеждаше точно като първия път, когато Джей Ди я беше видял. Само дето сега тялото, над което работеше, беше на възрастен човек.

— Какво имаме? — запита Стиви. Траск се стресна и рязко вдигна поглед. Очите й срещнаха погледа на Джей Ди за миг, преди отново да се върнат върху жертвата. Но в онзи миг той видя изненада… и още нещо.

Интерес. Минало беше доста време, откакто за последен път беше с жена, но не чак толкова много, че да не разпознае внезапния интерес. Беше го забелязал и преди, на местопрестъплението.

— Доста неща — делово отговори Траск. — Готвех се да се заема с него.

Дръпна маската от устата си.

— Но сега, като сте тук, можете да видите каквото е останало от него, преди да съм почнала.

Не преувеличаваше. Уврежданията бяха прекалено големи, за да се понесат лесно дори от свикналите с подобни гледки. Най-напред изпъкваха обезобразеното лице и огромната дупка в гърдите. Липсващите пръсти допълваха страховитата картина.

Стиви се намръщи.

— Какво са правили с него?

— Какво ли не. Още на място ви казах, че краката му са строшени. Рентгеновите снимки показаха три фрактури на десния фемур и две на левия. Мисля, че е използвана бейзболна бухалка. Дупката в гърдите е направена след смъртта. Отстраняването на очите, езика и ампутацията на пръстите — не.

— Езикът в кърпата ли беше? — попита Фицпатрик и тя кимна.

Стиви въздъхна.

— Каква е причината за смъртта?

— Все още не знам. Мога да кажа, че някой здравата е поработил върху лицето му.

— И сама успях да се досетя — сухо каза Стиви. — При това дори не съм лекар.

Траск поклати глава.

— Имам предвид, че е претърпял пластична операция.

— Как разбра? — запита Джей Ди. — Изглежда всяка кост по лицето му е натрошена.

— Всички кости са натрошени, но има импланти на скулите. Видяха се на рентгена.

— Можем да вземем серийните им номера — въодушеви се Стиви. — Ще помогне да го идентифицираме.

— Можем, да — съгласи се Траск. — Ще извадя имплантите. Убиецът явно не е знаел за тях.

— Да не би затова да е взел сърцето? — попита Стиви. — Ако е било възможно да се проследи.

— И аз си го помислих — призна Траск. — Ще разберем, когато научим името му.

— А как е извадил сърцето? — запита Стиви. — Това не е лесна работа.

— Не, не е. За да разберем, ще отнеме повече време, но каквото и да е използвал, е било достатъчно мощно, за да пререже мускулите и костите. Линиите на разреза са доста гладки, не е действал немарливо.

— Има учудваща липса на кръв — отбеляза Стиви.

— Да, защото тялото е било измито, преди да го преоблече.

— А дупката в гърдите?

— В нея е натъпкана кърпа за ръце, от обикновените, памучни.

— Нещо друго? — попита Джей Ди.

Луси вдигна вежди.

— О, тъкмо започвам, инспекторе. Премерих температурата на тялото. Четиринайсет градуса Целзий.

Джей Ди и Стиви си размениха объркани погледи.

— Замразен ли е бил? — обади се Джей Ди.

Траск кимна.

— Да, точно така.

— Е, това дяволски разтяга времето на убийството — ядоса се Стиви. — Как е успял да сложи жертвата на пейката, след като е бил замразен?

— Размразил е крайниците му. Може би ги е топил във вода. Подобно на замразена пуйка в мивката, когато крилата и бутовете се отпускат първи. Това обяснява как кръвта под шията е била отмита, а кръвта по лицето и скалпа е още тук, само че засъхнала.

— Колко дълго е бил замразен? — попита Джей Ди.

В погледа на Траск се появи тревога.

— Седмица. Може и по-дълго.

— Може би две седмици? — спокойно попита той.

Тя погледна тялото.

— Възможно е.

Стиви въздъхна.

— Времето, през което си отсъствала. Върнала си се снощи, а тази сутрин този тип просто се появява в края на парка, точно на маршрута ти за джогинг.

— Облечен като твой приятел — добави Джей Ди. — Когото често си откривала на същото място и често си връщала в дома му.

— Не е добре това — измърмори Стиви. — Никак не е добре. Луси, каза, че тъкмо започваш. Какво още?

Траск внимателно надигна тялото, достатъчно, за да видят гърба на жертвата.

— Какво е това? — запита Джей Ди.

— Изгаряния от цигари — направени са докато е бил жив — отговори тя. — Подредени са съвсем умишлено. Елате да видите на компютъра, направих снимка, преди да дойдете.

Скрийнсейвърът изчезна и снимката се показа. Едничка мисъл се завъртя в главата на Джей Ди, след като осъзна какво гледа. Може и да не съм виждал по-лошо. Стиви се наведе към монитора.

— Първо римско или буквата „I“. — Обърна се и сви устни. — Може би трябва да потърсим и други.

Джей Ди погледна Траск.

— Извадете имплантите от скулите, докторе. Трябва да разберем кой е тоя тип.

 

 

Понеделник, 3 май, 09:55 ч.

— Не това исках да чуя от вас.

Лейтенант Питър Хайът стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше надолу към улицата. Беше едър мъж, рядко се усмихваше и едва ли не смяташе, че едно от задълженията му бе да кара служителите в кабинета му да скачат при нареждане.

Според Стиви, Хайът по-лошо лаеше, отколкото хапеше. Джей Ди пък не мислеше, че харесва новия си шеф. Разбира се, това нямаше кой знае какво значение. Беше важно единствено дали едрият мъж ще ги подкрепи, когато се наложи.

Замисли се за жертвата. Предстоеше им много работа.

Хайът загърби прозореца. Лицето му беше сгърчено в тревожна гримаса.

— Никак не ми харесва онова, което ми казвате. Значи мислите, че патолозите е трябвало да открият този тип? Защо?

— Не знаем — каза Стиви. — Засега.

— Тая Траск… — Хайът приседна на ръба на бюрото и скръсти ръце пред масивните си гърди. — Разкажете ми за нея.

— Добра е — отговори Стиви. — Има поглед над детайлите и притежава логическа мисъл. И освен това не е с бастун отзад, като някои други нейни колеги.

Хайът поклати глава.

— Нарисува доста хубава картинка, Стиви. Ами личният й живот? Гаджета, вбесени годеници? Някаква причина да мислим, че това може да е лично към нея?

Стиви се намръщи.

— Не мисля, че е обвързана с някого. Но не я познавам извън работата. Тя е затворен човек.

Джей Ди почти беше спрял да диша. Необвързана. Това беше хубаво.

— И аз имам същите впечатления за нея — каза той. — Досети се, че жертвата не е мъжът, когото познаваше. Забеляза, че краката му са твърде малки. Знаеше го, защото се погрижила за стареца тази зима, когато се измъкнал от вкъщи без обувки. Но не искаше да ми го разкаже, трябваше да измъкна историята от нея насила, а не съм сигурен защо.

Хайът направи физиономия.

— В това няма смисъл. Открий причината. Ако е разкрила това с неохота, може да има и други тайни — достатъчна причина да я стреснат. Знае ли се коя е жертвата? Как се казва?

— Кристофър Джоунс — отговори Стиви. — Траск извади имплантите на скулите му и ги проследи, докато чакахме. Каза, че никога не е чувала за него.

Хайът повдигна сивите си вежди.

— Вярвате ли й?

— Да — отвърна Джей Ди, може би малко прибързано, с което си спечели остър поглед от шефа си. Усети топлината по лицето си и сви рамене. — Видях изражението й, когато си мислеше, че познава жертвата. Не мисля, че лъже.

Стиви кимна за потвърждение.

— Тя сътрудничи, Питър. Нямаме никаква причина да мислим, че има нещо общо с това.

— Освен че тялото е било нагласено така, че да го намери — саркастично каза Хайът. — Което е просто един мъничък незначителен детайл. Какво знаем за жертвата?

— Живее в щата Колумбия — заобяснява Стиви. — Отиваме там, след като приключим разговора с теб.

— Значи господин Джоунс е бил лекар?

— Не — отрече Джей Ди. — Бракоразводен адвокат. Което ни смущава.

— Бракоразводните адвокати ме смущават и мен, всеки месец, когато подписвам два чека за издръжка. Но подозирам, че вас повече ви притеснява фактът, дето вашият мъртъв адвокат е носил пръстен от медицински колеж.

— И надписа на ролекса също, „Благодарности за бюста“ — допълни Джей Ди.

Хайът се изсмя изненадано, после се изкашля.

— Съжалявам, не знаех за този детайл. — Отново стана сериозен. — Проверете нашия адвокат Джоунс. Разберете защо е носил лекарски пръстен и защо е мъртъв. И вижте каква е връзката му с доктор Траск. Дори и отговорът да не ви хареса.

Изгледа настойчиво Стиви.

— Вие двете да не сте приятелки? Това ще бъде ли проблем за теб?

Тя сви рамене.

— Двете с нея не сме неприятелки, но не сме и толкова близки. Така че, не, няма да е проблем.

Хайът обърна поглед към Джей Ди.

— Ами ти? Много бързо я защити.

Джей Ди поклати глава и се почувства сякаш повече защитава себе си. Това не му хареса.

— Говорих с нея днес за първи път, така че и за мен няма да е проблем.

Надяваше се това да е истина. Но като се сети за начина, по който тя го изгледа, когато влезе в моргата, и как това накара сърцето му да запрепуска, разбра, че за него ще е доста голям проблем.

— Тогава тръгвайте. Разберете какво е това „I“, изгорено на гърба му. Ако ще трябва да съобщавам на началството, че си имаме развихрил се сериен убиец, ще са ми необходими колкото се може повече детайли.

 

 

Понеделник, 3 май, 10:20 ч.

— Вие ли позвънихте?

Луси вдигна поглед от микроскопа. Доктор Крейг Мулхаузър си беше подал главата през вратата на лабораторията. В момента й беше шеф, а някога бе сред преподавателите й в медицинския университет и една от многото причини да избере патологията.

Щеше да е или патологията, или да свири по улиците в центъра на града.

Какво ли щеше да каже майка й? Луси почти можеше да чуе думите й. „Всички онези години на уроци по музика са били напразни! Да свириш пошли мелодии за жълти стотинки като някой просяк на улицата“. Луси почти се беше решила на това, само за да я подразни. Замисли се за клуба, който й беше като втори дом.

Махна на Крейг да влезе.

— Не виждам това, което би трябвало да видя.

Той се запъти към микроскопа.

— Джон Доу^[1], дето го откри сутринта?

— Кристофър Джоунс. Температурата на тялото беше четиринайсет градуса.

Гъстите вежди на Крейг се изстреляха нагоре.

— Човек не вижда подобно нещо всеки ден.

— Именно. Краката и ръцете са били размразени. Трябваше да разбера, че нещо не е както трябва, когато се строполи на шахматната маса. Сега се сещам, че тялото му направи… „туп“. А не… „пляс“.

Устните на Крейг помръднаха.

— „Туп“ и „пляс“?

Тя присви очи.

— Знаеш какво имам предвид.

— Така е и това малко ме плаши. Сериозно, все пак си мислела, че го познаваш. Това, че не си се усетила за „туп“ вместо „пляс“, е разбираемо. И така, какво е това, дето не виждаш, а трябва?

Тя го прикани да погледне през микроскопа.

— Няма дехидратация — обясни тя, докато той се взираше надолу. — Мислех, че уврежданията на клетъчно ниво ще са много по-мащабни.

— Но не е така — отбеляза той. — Откъде е взета пробата?

— От бедрото, но образците от стомаха и ръката показват същата липса на увреждания. Трябва да има увреждания.

Винаги, когато водата в човешките клетки замръзва и се размразява, се наблюдава кристализация и дехидратация. Но тук такива нямаше.

Крейг вдигна поглед към нея.

— И?

— Бил е замразен — заобяснява Луси, — но не по традиционния начин. Знам, че звучи лудо, но изглежда, че тоя тип е бил светкавично замразен, както замразената царевица.

— Въобще не звучи лудо. При светкавичното замразяване температурата пада толкова бързо, че дехидратацията е минимална. Което е и целта. Тъканите не се увреждат, запазва се и миризмата. На царевицата де — добави той. Наведе се над тезгяха. — Но ти говориш за дяволски голямо оборудване.

— Знам. Жертвата е метър и осемдесет. — Тя сви рамене. — Колко гаргантюелски светкавични замразители може да има наоколо?

— Като начало по-интересно е защо въобще е трябвало да го замразяват.

— Според инспектор Фицпатрик убиецът е искал аз да намеря тялото. Ето защо господин Джоунс е седял до шахматната маса, облечен като моя приятел. Нямаше ме в града за няколко седмици и предполагам, че тялото не е могло да издържи, затова го е замразил.

Изражението на Крейг стана мрачно, сякаш всички парченца от пъзела се озоваха по местата си.

— И защо убиецът би направил това? Да се цели в теб? Защо?

— Може би защото е решил, че ако криминален патолог открие тялото, ще получи повече внимание. Не бих се притеснявала за това.

— Така е, но защо ти? И как въобще убиецът е научил за теб? Не си някоя знаменитост, Луси. Не си се показвала по новините. Все аз давам пресконференции. Откъде тоя тип въобще знае, че съществуваш? Че бягаш в парка? Че не си в града? Как?

Тя се замисли за хората, които знаеха какво работи, къде живее, че не си е у дома. Приятелите, колегите от моргата, университета, където чете лекции предната седмица, в хотела, където беше отседнала за участие, в курса по-предната седмица.

И клубът. Не можеше да забрави клуба.

— Много хора знаеха, че не съм в града. Много хора знаят, че съм съдебномедицински патолог.

— Но кой знае, че всяка сутрин тичаш? Кой е знаел, че старецът ти е приятел?

— Не знам.

Това наистина беше така. Мнозина бяха наясно с някои подробности от живота й, но малко бяха тези, които познаваха детайлите. Освен ако онзи човек специално не си беше направил труда да я проучи.

— Искам да внимаваш — тихо и настойчиво каза Крейг.

— Ще внимавам, обещавам. Недей да ме плашиш.

— Добре. — Изправи се с уморена въздишка. — Обади ми се, като се прибереш довечера.

Тя се поколеба.

— Ще е късно. Не искам да събудя Рода.

— Няма да я събудиш, спи като труп. — Поклати глава. — Извинявай. Лош каламбур.

Луси се усмихна.

— Правиш лоши каламбури откакто те познавам, а чак сега се извиняваш…

Крейг не й върна усмивката.

— Сериозен съм. Обади ми се, щом се прибереш, дори и да е късно. Звънни по домашния телефон, не от мобилния. И не ми изпращай есемеси. Достатъчно старомоден съм, искам да чуя гласа ти, за да съм сигурен, че си в безопасност.

Луси въздъхна. Смяташе да му прати есемес от клуба, но май това отпадаше.

— Добре. Ще ти се обадя. От вкъщи — добави, когато той я изгледа.

— Хубаво.

 

 

Понеделник, 3 май, 10:35 ч.

— Това е мястото — каза Стиви и погледна през прозореца на колата. Джей Ди беше шофирал до дома на Кристофър Джоунс, докато Стиви се луташе в телефонния лабиринт на катедрите в университета. След четири прехвърляния и петнайсет минути асансьорна музика — Джей Ди малко се притесни, като разбра, че на нея всъщност й харесва — Стиви успя да се свърже с правилния човек с достъп до необходимите записи в университета.

Кристофър Джоунс не беше следвал в медицинския факултет.

Джей Ди спря до бордюра.

— Има инвалидна рампа отпред.

— И инвалиден стикер върху вана на алеята — забеляза Стиви. Извади монета от джоба си, за да разиграе ези-тура за неприятното задължение да се уведомят роднините.

— Ези или тура?

— Ези.

Тя подхвърли монетата и го погледна съчувствено.

— Ези. Искаш ли да го поема аз?

Джей Ди се намръщи и поклати глава.

— Не съм дезертьор, Мазети. Ще го направя.

Отидоха до къщата и Джей Ди натисна звънеца. Вратата се отвори и пред тях се появи мъж на средна възраст в инвалидна количка. Косата му беше прошарена, носът му — леко изкривен встрани.

— Да? Какво желаете?

— Аз съм инспектор Фицпатрик, а това е партньорката ми, инспектор Мазети. Искаме да говорим с госпожа Кристофър Джоунс.

— Аз съм господин Кристофър Джоунс. За какво става въпрос?

Джей Ди премигна изненадано, с периферното си зрение забеляза и смущението на Стиви.

— Вие сте Кристофър Джоунс? — попита той.

Мъжът каза отегчено:

— Нямам време за това.

— Чакайте. — Джей Ди постави ръка на вратата преди мъжът да я затвори. — Сър, името ви се появи при разследване на убийство. Може ли да влезем?

Мъжът пребледня:

— О, господи. Направил го е. Наистина го е направил. Реших, че блъфира, като се опитва да се отърве от ограничителната заповед. Не мислех, че наистина ще… — Раменете му увиснаха. — Кога? Кога я е убил?

Джей Ди отново премигна.

— Сър, мисля, че има недоразумение. Оказахте се покойник при наше разследване.

Мъжът присви очи.

— Но аз не съм мъртъв.

— Очевидно — отговори Джей Ди. — Може ли да влезем, господин Джоунс?

Кристофър Джоунс подкара количката си към голямо антре, без да спира да се мръщи.

— Заповядайте.

— Господин Джоунс, правили ли сте си някога пластична операция на лицето? — попита Джей Ди.

Джоунс докосна лицето си с почти несъзнателен жест.

— Да. Претърпях автомобилна катастрофа преди пет години. Лицето ми пострада, също и гръбначният ми стълб. Защо?

— Имате ли импланти на скулите? — настоя Джей Ди.

— Да, имам. Защо? — раздразнено повтори Джоунс.

— Защото имплантите, регистрирани на ваше име, бяха открити при аутопсията на тяло, намерено тази сутрин.

Джей Ди видя как в погледа му проблесна изненада.

— Има някаква грешка — каза Джоунс. — Имплантите ми още са си в мен, благодаря.

— Кой ви оперира? — запита Стиви.

— Доктор Ръсел Бенет — отговори Джоунс. — Има клиника в центъра.

— Ще говорим с него — обеща Джей Ди. — Благодарим ви.

Отвори вратата, за да ги подкани да си тръгнат, но Стиви не помръдна.

— Сър — започна тя, — това не ни влиза в работата… все още, но вие май наистина помислихте, че съпругът на ваша клиентка я е убил. Дори да вярвате, че блъфира, тя трябва да информира за това.

Джоунс неохотно кимна.

— Ще я посъветвам да го направи.

— Благодаря — каза Стиви. — Приятен ден.

Още щом влязоха в колата, Стиви се върна към телефона и набра университета. След няколко прехвърляния получи отговор и затвори.

— Ръсел Бенет се е дипломирал в Медицинския университет на Мериленд.

— Пластичен хирург, който е бил в Мериленд. Би могъл да е нашата жертва. — Джей Ди запали колата. — Но ако се окаже, че той е още жив, какъв е План Б? Ако е сбъркал и е разменил имплантите, може да си навлече беля. Няма да отговаря на въпросите ни с готовност.

— Да, знам. — Стиви пусна надолу сенника и погледна в огледалцето. — Според теб бръчките ми достатъчно ли са, за да накарам Бенет да повярва, че съм там за консултация?

Джей Ди избухна в смях.

— Е, тук ще се позова на Петата поправка и ще си замълча.

— Май ще е най-умно от твоя страна. — Издърпа надолу блузата си и го погледна ухилена. — Ще му кажа, че идвам за циците. На това ще повярва.

Той отново се засмя. Усмивката на Стиви беше заразителна.

— А каква е моята роля?

— Ти си съпругът ми. Богат, щедър и недоволен от недостига на извивки.

Изведнъж Джей Ди стана сериозен.

— Нямаше и едно нещо в теб, което Пол да не харесва.

Усмивката й повехна.

— Знам, бях щастливка.

— Всеки, който го познаваше, беше.

Не бяха много хората, срещнали Пол Мазети, които да не го смятаха за приятел.

Освен копелето, което го беше убило. Пол беше застрелян хладнокръвно, защото се беше озовал на грешното място в грешното време, защото бе проявил смелостта да не се подчини на заповедите на един обирджия на магазин и защото искаше да защити детето си. Бременната Стиви погреба съпруга и сина си и единствено мисълта, че детето, което носи, се нуждае от нея, й помогна да продължи. Петгодишната Корделия никога не беше виждала баща си.

Трагедията даде сили на Стиви да помага на другите. Подкрепяше групи за взаимопомощ, свързани със загинали полицаи, и така променяше животи. Включително и моя. Джей Ди й беше дяволски задължен. Може би дори й дължеше живота си.

Стиви тъжно присви устни.

— Да се срещнем с доктор Бенет, стига вече да не сме го направили.

Джей Ди тъкмо се канеше да паркира до бордюра, когато мобилният му телефон звънна.

— Инспекторе, Луси Траск е.

Инстинктът го накара да се изправи в седалката.

— Да, доктор Траск. Какво открихте?

— Мисля, че жертвата е била светкавично замразена. Запознат ли сте с този метод?

— Както правят със зеленчуците? — попита той.

— Именно — отговори Траск. — Фризерът трябва да е голям, с индустриални размери. На ваше място, бих започнала с фабриките за замразяване на храни.

Джей Ди предаде информацията на Стиви, която вече работеше на лаптопа и издирваше местни фабрики за консервиране.

— Това ще е от полза — каза той на Траск. — А, и освен това току-що се разделихме с Кристофър Джоунс.

— Какво имаш предвид?

— Ами беше си вкъщи, от плът и кръв, и импланти в скулите. Много се разстрои като разбра, че го мислим за убит.

— Но… В това няма смисъл, инспекторе.

— Има, ако хирургът е направил гаф — отвърна той. — Името му е Ръсел Бенет.

Джей Ди я чу как рязко си поема дъх, после последва мълчание.

— Доктор Траск?

— Бенет? Ръсел Бенет? Сигурни ли сте?

Той се намръщи.

— Да, сигурни сме. Защо?

— Защото него вече го познавам — тихо отговори тя.

4.

Понеделник, 3 май, 11:00 ч.

Луси несръчно затвори телефона, без да може да отдели поглед от осакатеното тяло върху масата за аутопсия. Гласът на Джей Ди Фицпатрик още ехтеше в ушите й. Ръсел Бенет.

Ръсел Бенет. Не, не е възможно.

Но беше. Беше на същата възраст, със същия ръст и тегло. Беше следвал в Медицинския колеж в Мериленд. Помнеше дипломата му на стената в дневната му.

— О, господи — прошепна тя.

Невъзможно беше да види лицето на Ръс в безформената маса, която лежеше пред нея. Все пак продължи да се взира в опит да свърже някой детайл от мъжа, когото познаваше, с малтретираното тяло. Освен приблизителните размери, друго не намираше.

— Ей, хлапе. — Руби подаде глава през вратата. — Свободна ли си за обяд?

Влезе в стаята и сбръчка чело.

— Хич не изглеждаш добре. Какво е станало?

Луси тежко преглътна.

— Познавам го.

— Познаваш Кристофър Джоунс?

— Сгреших — едва отговори тя. — Кристофър Джоунс е жив.

Руби заобиколи масата, хвана Луси за брадичката и наведе главата й така, че погледите им се срещнаха.

— По-бледа си и от него, момиче. Я сядай.

— Добре съм — отрече Луси, но Руби я натисна към стола.

— Казах да сядаш. — Приятелката й седна на другия стол. — Кажи сега какво става.

Луси набързо разказа думите на Фицпатрик за имплантите в скулите. Руби премигна.

— Леле. Кой би могъл да предположи? Но ти не знаеш дали това тяло е на Ръсел Бенет. Знаеш само, че е поставил имплантите на Джоунс.

Луси поклати глава.

— Познавам го. Вече има връзка.

Руби се ококори.

— Познавала си го?

— Да, но не в оня смисъл, в който си мислиш. — Но бих могла. Вероятно. — Познавам родителите му. Семейство Бенет са свестни хора.

А това ще разбие сърцата им.

— И какво ще правиш сега?

— Нищо. Ще изчакам Стиви и Фицпатрик да се върнат. Ако нямаш нищо против, поеми… — Ръс. Не, това вече не беше Ръс Бенет. Пое си накъсано въздух. — Не би трябвало повече да работя по случая. Аз го намерих, познавам го. — И се скарахме. Потрепна. Беше много повече от скарване. — Най-вероятно ще съм сред заподозрените.

Руби преглътна.

— Беше нагласено така, че да го откриеш. Ченгетата ще разберат това.

Да, може би ще го направят, но първо всичко трябва да излезе наяве. Опита се да запази спокойствие, макар че всеки мускул в тялото й беше стегнат.

— Сигурна съм, че си права. Но засега положението е такова.

Руби се изправи и извади чифт ръкавици.

— Добре. — Размаха пръст пред лицето на Луси. — Но да не си казала и една дума на онези инспектори. Хич не ми пука колко готин е Фицпатрик. Да не си им казала нищо, без доктор Мулхаузър да е тук. И без адвокатът ти да е до теб.

Стомахът на Луси се сви. Адвокат. Може да ми потрябва адвокат. За късмет познаваше един.

— Може би си права.

— Обикновено съм права — изтъкна Руби. Покри тялото с чаршаф, после отново я погледна. — Съжалявам, хлапе. Сигурно ти е тежко. Бил ти е приятел.

Никога не ми е бил приятел. Излъга ме, за да ме накара да легна с него. Само че това нямаше да го каже на Руби.

— Благодаря.

— Е, когато приключим с това, ще излезем и ще пием по едно мартини, става ли?

Луси се насили да се усмихне.

— Това прилича на среща. Само дето ти ще изпиеш мартинито ми.

Въздишката на Руби можеше да пусне кораб по водата.

— Нека позная. Току-що си правила аутопсия на маринован в алкохол черен дроб.

— Не точно сега. Но получавам постоянен приток от болни дробове. Пиенето те убива.

— Скъпа, всички ще умрем от нещо. Надявам се поне да е нещо забавно.

Без да чака отговор, Руби затика количката с тялото към студената стая.

Луси остана сама и се замисли.

Трябва да се обадя на адвокат. Трябва да кажа на Крейг. Някой трябва да съобщи на семейство Бенет, че Ръс го няма. Последното беше работа на инспекторите.

Скоро щяха да са тук и да си свършат работата. И да й задават много въпроси, на които не би искала да отговаря. Кошмар. Е, поне това щеше да накара Фицпатрик да спре да я гледа по оня начин. Беше твърде настойчив.

А тя отдавна беше научила, че настойчивите мъже създават много проблеми. Но пък и спокойните, улегнали мъже също водеха до дяволски големи проблеми. Доказателство „А“, Ръс Бенет. Той определено ме направи на глупачка. И двете ни направи на глупачки. Гуин също трябва да знае. Преди да се усети, вече набираше номера.

— Моргата на Мел. Вие ги пробождате, ние ги нарязваме — с равен глас издекламира Гуин.

По всяко друго време Луси щеше да се разсмее. Сега й се наложи да сподави плача си.

— Луси е.

— Е да де, виждам ти номера. Да не мислиш, че на всеки отговарям така?

— Не, естествено, че не. — Луси трябваше да спре. Сърцето й започна да бие лудо, мислите й запрепускаха. Какви ги върша? Не можеш да й кажеш. Ченгетата ще разберат, че си й казала, че Ръс е мъртъв, и двете можете да загазите. Защото и Гуин познаваше Ръс и трябваше да научи, че е мъртъв, но не преди семейство Бенет да бъдат информирани. И не преди ченгетата да научат.

Гуин нямаше нищо общо с това. Луси никога не беше била по-сигурна за нищо в живота си. Въпреки това щеше да е заподозряна. Точно като мен.

Не можеш да ги оставиш да й го стоварят така. Ще бъде толкова наранена. Ще те намрази завинаги.

Не, Луси знаеше, че това не е истина. Гуин не би могла да намрази никого завинаги.

Не както бих направила аз. Но това беше проблем за друг ден.

— Луси? Какво е станало? Добре ли си, скъпа?

Не можеше да каже на Гуин, не още.

— Такова, трябва да говоря с Торн.

— Какво е станало? — настоя Гуин.

— Не се сърди, но още не мога да ти кажа. Моля те, дай ми Торн.

Томас Торн беше шефът на Гуин, техен приятел и един от най-добрите басисти в града. Само че днес Луси се вълнуваше повече от факта, че беше и един от най-добрите адвокати в града.

— В съда е — притеснено каза Гуин. — Ще му кажа да ти се обади веднага, щом дойде. За убития от тази сутрин е, нали? Оня, дето трябваше ти да го откриеш.

Обикновено Луси се възхищаваше на бързия ум на Гуин. Днес — не толкова.

— Да.

— Луси, просто ми кажи, че си добре. Да не си в опасност?

— Не. Тук в моргата съм. Добре съм, честно. Ще ти обясня веднага, щом мога.

— Добре — каза Гуин неубедително. — Ела довечера в клуба. Ще те накарам да се почувстваш по-добре.

След събитията от деня, клубът й звучеше като нирвана.

— Ако мога, ще дойда.

— Моури казва, че хората се обаждат да питат дали ще идваш.

— Ако мога, ще дойда. — Ако не съм в затвора. Отново. Мисълта я ужасяваше. Отново.

— Виж, ще се срещна с Ройс за обяд. Не искаш ли да дойдеш? Ще го помоля да покани някой от колегите си в офиса заради теб.

На Луси й се прииска да се разкрещи. Не, не мога да дойда да обядваме. Имам проблем. Но разбира се, не го направи.

— Не, благодаря. Затрупана съм с работа. Изкарайте си добре двамата.

— Моргата на Мел винаги се пука по шевовете — предвзето каза Гуин и Луси усети, че не е убедила приятелката си. — Трябва да ядеш.

Не, не трябва. Наистина. Усети, че й се повдига и преглътна. Успя да се усмихне и да придаде бодрост на гласа си, така че Гуин да спре да се притеснява.

— Закусих късно, така че не съм гладна. Ти се забавлявай с Ройс и му благодари от мое име. Беше много мило от ваша страна да изчакате късния ми полет снощи. Благодаря, че ме взехте.

Вратата се отвори и тя вдигна глава. Беше Крейг Мулхаузър, изглеждаше разстроен. Не ядосан, но много, много притеснен. Усмивката и привидното й спокойствие се изпариха.

— Трябва да затварям, мила. Кажи на Торн да ми се обади веднага щом е възможно.

Остави телефона си на тезгяха и изправи рамене.

— Обадих се на адвоката си — обясни тя.

— Вероятно е умна постъпка, просто за всеки случай. Руби ми каза, че това е Бенет. Ще остана при теб, докато дойдат полицаите. После ще импровизираме. — Опита се да се усмихне. — Спокойно, Луси. Ти си просто случаен свидетел. Нищо лошо не си направила.

„Този път“ беше неизреченото допълнение. Споменът за последната й среща с живия Ръсел Бенет безмилостно изплува. Спомни си за кръвта, която струеше от носа на Ръс на публично място, където беше изрекла някои доста неразумни неща.

Крейг се изкашля.

— Ако ме питат за това, какво да им кажа?

Луси тихо въздъхна.

— Истината.

 

 

Понеделник, 3 май, 11:00 ч.

— Чувствах се много по-добре, когато смятахме, че тя не познава жертвата — процеди Джей Ди, докато се отдалечаваха от квартала на Кристофър Джоунс.

— Знам.

Стиви Мазети изучаваше лицето на партньора си. Признанието на Луси, че е познавала Ръсел Бенет, го беше объркало. Луси като цяло завихряше мислите му и макар че при други обстоятелства това би било хубаво, сега не беше никак добре.

— Защо не я попита откъде го познава?

Беше й казал само да остане там, където е, докато отидат при нея.

— Почти го направих — каза той. — Но се сетих, че Хайът ще ни срита задниците, че не сме го направили лично, и ще е прав. Тази жена не споделя лесно, но очите й говорят много. Трябва да сме при нея, когато ще говорим за Бенет. Освен това трябва да се убедим, че наистина е Бенет.

Отговорът не беше лош, реши Стиви, но не включваше цялата истина. Макар да си партнираха едва от няколко седмици, тя познаваше Джей Ди отдавна и усещаше, когато не е напълно откровен. В кабинета на Хайът той беше изпитал облекчение, когато я чу да казва, че Луси няма сериозна връзка, а сега беше притеснен и разтревожен, когато разбра, че се е познавала с Бенет.

Изгледа я.

— Какво? — попита той сприхаво. — Какво си мислиш? Не обичам, когато правиш така.

Тя му се усмихна сухо. Той също добре я познаваше.

— Сладурана е. Луси де.

Този път очите му блеснаха.

— И така, ако оставим очевидното настрана — продължи Стиви, — си прав. Трябва да разговаряме с нея лично. Но тя не го е направила. Била е използвана по някаква причина. Нека да идем при Бенет, да проверим дали не си е у дома.

— По това време би трябвало да е на работа. — Той се намръщи. — Но ако е жив, ще трябва да ни даде някои обяснения за ония импланти, да ни каже на кого е сложил скулите на Джоунс. Вероятно няма да го направи. Ако е мъртъв, ще ни трябва заповед за обиск, за да претърсим офиса му. Днес Грей няма да ни хареса.

— Грей не ни харесва през повечето време — изтъкна Стиви, макар това да не беше съвсем вярно. Окръжният прокурор Грейсън Смит беше от най-готините типове, които човек би могъл да срещне… но извън офиса си. На работа не толерираше глупостите. Би било ужасяващо човек да се сблъска с него в съдебната зала. Беше най-отдаденият окръжен прокурор от всички, които някога беше срещала.

Беше по-отдаден на работата си, отколкото на съпругата си. Стиви беше благодарна за годините, изживени с Пол. Той разбираше баланса между семейството и работата. Грей или не умееше това, или не изпитваше необходимост да го прави, сякаш нямаше семейство, което да го очаква у дома. Трудно беше да се каже. Защото дори на нея, вероятно една от най-старите приятелки на Грей, й беше трудно да пробие стоманената броня, която беше надянал.

— Ще потърся адреса на Бенет — каза тя. — След това ще говоря за заповедта. А ти се обади на Хайът.

Джей Ди повдигна горната си устна, така приличаше на Джеймс Дийн. Тя често се чудеше дали „Джей Ди“ не означава именно това, но единствения път, когато го попита, той се направи, че не чува, и бързо смени темата. Така че го остави на мира.

Стиви разбираше и приемаше правото на лична неприкосновеност.

— Добре — изрече той. — Ще се обадя на Хайът. Предполагам, че донякъде е по-добре, отколкото да искам заповед от Смит. Провери дали Бенет не е обявен за изчезнал. Хайът ще пита.

— Не е обявен — каза тя, след като провери докладите и му даде домашния адрес на Бенет — живееше в луксозен апартамент с изглед към вътрешното пристанище.

— Скъп квартал — отбеляза той. — Връзва се с ролекса и обувките.

— Очевидно доста цици е моделирал — каза тя. — Сега звънни на Хайът, а аз ще хвана Грей за рогата.

Обади се до кабинета на Грей, на телефона беше Дафни Монтгомъри — жена в началото на четирийсетте, дошла от малкото градче Ривърдейл, Западна Вирджиния — факт, който съобщаваше на всеки, като вид извинение за провлечения си говор. Стиви я харесваше много, но знаеше, че тази жена побърква Грейсън с дългите си коси и с домашните си гозби и сладкиши, които носеше всеки ден в опит да убеди шефа си да ги опита.

Давай, момиче. Този мъж имаше нужда някой да го наглежда.

— Хей, Дафни, Стиви Мазети е.

— Стиви! Как е твоето прекрасно момиченце?

Стиви се усмихна.

— Корделия е добре, благодаря. Той там ли е?

— Да, но днес е в ужасно настроение.

— Винаги е така. Свържи ме с него, моля те. Кажи му, че е важно.

— Погребението си е твое, малката.

Миг по-късно ядосаният глас на Грейсън се чу в слушалката.

— Бог да ми е на помощ, Стиви, но вече ще почна да крещя.

— Какво е станало?

— Праскова. Алергичен съм към праскови. Получавам обриви.

— А каза ли й, че си алергичен, последните три пъти, когато ти донесе пай с праскови?

— Не — призна си той и й прозвуча като петгодишната й дъщеря. — Ще й кажа.

— Тя е добра жена. Грей. Отдели сладкиша и аз ще си го взема вкъщи. Прасковеният пай е най-любимият на Корди от всички сладкиши на Дафни. Виж сега, положението е такова, че ни трябва заповед.

— Постоянно сте в такова положение, че да ви трябва заповед — кисело изтъкна той.

— Това сега е специално. За лекарски кабинет е.

Грей въздъхна.

— Че и в понеделник. Добре, казвай.

Стиви му обясни детайлите.

— Така че при всички положения ще ни трябва заповед…

— Нямаме почти никакви основания за издаване на заповед. Напълно е възможно имплантите да бъдат разменени поради най-обикновена канцеларска грешка.

Знаеше, че така ще й каже.

— Тогава ако Бенет не е мъртъв, ще знае коя е жертвата. И ще се позове на оная глупост за тайната между лекар и пациент.

— Но вие мислите, че е умрял.

Стиви се замисли за пръстена и часовника. И за римската цифра „I“ върху гърба на убития. Нямаме време за това.

— Да, мисля, че убитият е Бенет. Ако не го открием, ще можем ли да вземем заповед за обиск?

— Би трябвало. Тръгвам към съда след петнайсет минути, така че се обади на госпожа Монтгомъри, когато разберете дали е жив. Тя може да започне с бумащината.

Стиви затвори в същия миг, в който и Джей Ди завърши разговора си.

— Хайът вече е решил, че Луси Траск е замесена — обяви той.

— А ти си решил, че не е — меко каза Стиви.

Джей Ди й хвърли гневен поглед.

— И ти също.

— Не мисля, че го е убила, за бога, но в някаква степен е замесена. Нещата бяха нагласени така, че да открие тялото на човека, който и да е той. Колкото по-рано открием откъде го познава, толкова по-добре. Дяволски силно се надявам да си има алиби.

— Това би било идеално — каза той сухо, докато завиваше по улицата, на която живееше Бенет. — Почти стигнахме. Уреди ли разрешителното?

— Тц. Грейсън иска първо да разбере дали Бенет е мъртъв.

— Би било идеално — повтори той. — Може би този там ще може да ни каже.

Джей Ди посочи униформения портиер, който стоеше на входа на луксозната кооперация.

— Извинете — провикна се портиерът, докато Джей Ди паркираше до бордюра. — Не можете да спирате тук.

Стиви му показа значката си и човекът се намръщи.

— Аз съм инспектор Мазети, а това е инспектор Фицпатрик. Търсим доктор Ръсел Бенет.

Портиерът подозрително присви очи.

— Не е тук.

— Не е тук в смисъл, че не живее тук, или в момента го няма? — запита Джей Ди със спокойна усмивка. Стиви харесваше това у него. Можеше с лекота да бъде добро или лошо ченге, а тази ирландска усмивка беше обезоръжила мнозина неохотни свидетели за трите седмици, през които работеха заедно. Луси Траск не би имала шанс срещу тази усмивка.

— Тук живее — призна с неохота портиерът.

Стиви извади бележник от джоба си.

— Името ви, господине?

— Херигън. Денис Херигън. К’во искате от доктор Бенет?

— Просто трябва да поговорим с него — с равен глас отговори Джей Ди. — Във връзка с едно текущо разследване. Не можем да ви кажем повече, знаете как е.

— Да, знам — отвърна с дълбока въздишка Херигън, — но го няма тук, на почивка е.

— О… — Джей Ди си придаде разочарован вид. — Знаете ли кога се връща?

— Вероятно скоро. Няма го от две седмици.

— Ето на това му се казва почивка — каза Джей Ди и поклати глава. — Де да имах и аз две седмици да се махна и да разпусна.

— Всички сме така — отговори Херигън. — Ама на него му трябваше. Докторът работи здравата.

Джей Ди се намръщи.

— Ще ни трият сол на главата… знаете де, шефът ни, ако се върнем с празни ръце. Къде е госпожа Бенет? Може би ще можем да говорим с нея?

Изражението на Херигън стана мрачно.

— Не съм я виждал от седмици.

— Не я харесвате — отбеляза Джей Ди със съзаклятнически тон.

Херигън неспокойно погледна към Стиви.

— Не ми е работа да говоря.

Което, разбира се, казваше всичко. Джей Ди беше предразположил свидетеля и Стиви знаеше, че човекът ще говори по-свободно, ако нея я няма там. Извади телефона си.

— Трябва да се обадя. Изчакай, докато се върна.

Отдалечи се настрани, залепи телефона за ухото си, все едно се обажда, докато в действителност слушаше Джей Ди.

— Извинявай, човече — каза тихо той. — Тя е… знаеш как стоят нещата. По-старша е и трябва да внимавам.

— Ясно ми е — тихо отвърна Херигън. — Имам една такава вкъщи.

— Та каква е тая работа с госпожа Бенет? — цъкна сладострастно с език Джей Ди. — Чух, че била хубавица.

Стиви успя да прикрие усмивката си. Джей Ди доскоро беше страхотен инспектор от „Наркотици“ и понякога минаваше под прикритие. Беше много добър в това.

— Бенет не се среща с грозни — повтори Херигън.

— Чух, че той… нали знаеш, допълнил формите й, ако схващаш какво имам предвид.

Херигън се изсмя похотливо.

— Тъй си е. Не, че тя го оцени де. Кучка. Опитва се да го ошушка до грош. Късмет за него, че имат предбрачно споразумение. Едва я спрях да не се качи горе миналия месец, когато го нямаше у дома. На доктора му се наложи да си издейства ограничителна заповед, че да я държи надалеч, щото крадеше всичките художествени произведения, които е събрал.

— Не е ли опитвала да дойде, докато той е на почивка?

— Не и докато съм бил тук.

— А той кога замина?

— Чакайте да помисля. Преди две седмици, в неделя. Обикновено не работя в неделите, но се трампих с едно от момчетата, имаше билети за „Ориолис“.

— Страхотно. Щеше ми се и аз да имам време да ида на мач, но шефката ей там не ме оставя. Значи, видяхте доктора следобеда?

— Аха. Извиках му такси.

— До летището?

Херигън се поколеба. Стиви се обърна достатъчно, за да го види с периферното си зрение, все още с телефон до ухото. Човекът се мръщеше.

— Не. Не помня за къде, ама не беше за летището.

— Той ли каза, че отива на почивка? — попита Джей Ди.

— Не. Е, да, ама не го каза на мен. Следващата сутрин се обадил на рецепцията. Още не бях дошъл. Казал, че ще ходи на Вирджинските острови и да му прибираме пощата. Така и направихме.

— Когато го настанихте в таксито, носеше ли куфар?

— Куфарче. Сигурно се е върнал за куфара, когато не съм бил на смяна. — Херигън се изправи и очите му отново се присвиха с подозрение. — Защо?

Джей Ди отново се усмихна, но портиерът вече го гледаше предпазливо.

— Просто го търсим, за да поговорим с него.

Стиви се върна.

— Извинявам се, че отне толкова време.

— Няма проблем — каза Джей Ди. Извади визитка от джоба си и написа номера на мобилния си телефон на гърба й. — Господин Херигън, ще ви моля да ми се обадите, ако го видите или си спомните още нещо.

Очите на портиера се разшириха, като прочете „Убийства“ на визитката.

— Мъртва ли е? Госпожа Бенет? Щото ако е тя, не го е направил докторът. Тая жена въртеше всякакви мъже, от гадните типове. Всеки от тях може да го е направил.

Джей Ди повдигна вежди.

— Може да използваме някои имена като начало.

— Не им знам имената — сопна се Херигън. — Срещаше се с тях долу на улицата, когато живееше тук, после отиваха един бог знае къде.

— Как е името на съпругата? — запита Джей Ди.

— Бранди — презрително отговори той. — Безсърдечната Бранди. С акъл като на седмокласничка. Кучка.

Джей Ди си го записа.

— Ако ги видите отново, обадете се. Благодаря ви.

Щом се качиха в колата, Стиви кимна одобрително.

— Добро предположение, че съпругата е имала импланти.

Джей Ди сви рамене.

— „Благодарности за бюста“. Логично е. Бенет сигурно е платил дяволски голям коледен бонус на оня тип, че да вдъхне такава лоялност. — Отдалечи се от бордюра, ръцете му здраво стискаха волана. — Значи, с кого ще разговаряме първо? Съпругата или доктор Траск?

— Знаем, че Луси не го е направила. Да се върнем в моргата и да видим какво може да ни каже. Искам да разполагам с колкото се може повече информация, преди да говорим със съпругата.

 

 

Понеделник, 3 май, 11:45 ч.

Трябваха му само няколко часа сън и голяма чаша кафе. С приповдигнато настроение паркира лексуса до пристана си, извади мобилния си телефон и отвори сайта на „Тракаматик“. Малката синя точка мигаше до моргата, точно там, където се очакваше да бъде, защото там се намираше Луси Траск.

Днес не очакваше от нея да избяга, но скоро и това щеше да се случи. Скоро, когато осъзнае, че всичко е свършено, предполагаше, че тя ще подвие опашка и ще побегне, когато й станеше ясно, че лъжите и престъпленията, които бе извършила, ще бъдат разкрити, а той искаше да може да я намери, когато това се случеше. С модерните технологии беше съвсем лесно — беше напъхал под подплатата на чантата й проследяващо устройство. Беше се оказало толкова елементарно. Жените бяха извънредно небрежни с дамските си чанти.

В сайта можеше да влезе отвсякъде, от всеки компютър, дори от телефона си. Засега Луси беше там, където се очакваше да бъде.

Заключи колата си и спря накрая на пристана, като отдели минута, за да се наслади на свършеното. Беше поправил повредената фасада и изчистил всичката мръсотия. Имотът вече беше започнал да придобива вид на обитаемо място.

Джеймс Канън беше притежавал това място, но не го беше заслужавал. Определено не се беше грижил за него.

Името на Канън беше първото от списъка, който получи от Малкълм Едуардс преди два месеца. Да се сдобие със списъка беше чудесен пробив. Да убие Малкълм и жена му… просто незабравимо. Беше се подготвял психологически за убийството и възбудата му продължи с дни.

Но когато изведе Джеймс Канън с яхтата на Малкълм, за да пререже гърлото му, това беше просто… отврат. Липсваше финес. Нямаше замах. И нямаше никой, който да знае какво е направил. Даде си сметка, че част от възбудата му се дължеше на ужаса на Малкълм, който наблюдаваше как жена му умира.

Заслужили си бяха ужаса. Всеки един от списъка си го заслужаваше. Но когато уби Канън сам, победата беше куха. Нямаше на какво да се наслади.

С изключение на двата имота на Канън. Това място тук до водата и луксозния апартамент в центъра на Балтимор. Щеше да ги използва, докато не приключеше. Да си има оперативен център и място, където да се размаже след деня на убийството, беше истински дар.

Канън определено беше имал добър вкус. Не поддържаше връзки със семейството си. Нямаше приятели. За късмет беше истински отшелник. На никого нямаше да липсва. Никой от съседите му дори не се усъмни, като им казах, че съм наел от него апартамента. Просто взе ключа от джоба му и се нанесе. Никой не запита къде е Джеймс. На никого не му пукаше.

Нито пък тук, на брега. Откри документите в чекмеджето на Канън и когато дойде тук, за да провери, беше възхитен. Оказа се фабрика за преработка на риба, или щеше да бъде такава, ако Канън беше успял да завърши започнатото. Вътре във фабриката намери оборудване и инструменти, електрически триони и фризери. И най-хубавото — пристан, достатъчно дълбок за яхтата му.

Продължи надолу и скочи на лъскавата палуба. Всички следи от Малкълм Едуардс и жена му бяха заличени. Никой никога нямаше да се досети, че някога на носа е било изписано „Кери он“.

Запознайте се със „Сатисфекшън“. Ако някой някога реши да провери, преправената регистрация веднага щеше да се набие на очи, но никой нямаше да разпознае яхтата на Малкълм Едуардс.

Защото това е моята яхта. Отново си имам собствена яхта. Най-сетне. Спомни си за яхтата, която някога бяха имали. „Вет“, наречена на майка му. Баща му обожаваше оная каца ръжда. И аз също. Бяха прекарали много дълги дни, вадейки раци от залива на палубата на оная стара рибарска лодка. За някои това беше развлечение, начин да се изкара слънчевия неделен следобед, но за неговото семейство беше препитание.

Само че това отдавна беше приключило. „Вет“. Бизнесът с раците. Семейството му. Всичко отдавна беше свършило. Заради Малкълм Едуардс, Джеймс Канън, Ръсел Бенет и всички останали. Те бяха изтръгнали сърцето на семейството му. Бяха отнели имота на семейството му. Всичко бяха взели. Искаше да си платят.

Но това не стигаше. Искаше хората да разберат какво се е случило с всеки един от тях. Прерязаното гърло на Канън, тялото му в залива — това не му бе донесло удовлетворение. Никой не беше видял. Никой не го беше грижа.

Помисли и реши да пренареди имената в списъка. Ръс Бенет се беше изкачил на върха и се превърна в лабораторния му плъх. Изпробва всяка извратена фантазия, която някога беше имал, и всичко се нареди толкова добре. Толкова дяволски добре.

И черешката на тортата — също като Малкълм Едуардс, и Бенет лесно му даде парите си. Да им измъкне регистрациите за банковите сметки и паролите се беше оказало детска игра. А да прехвърли парите им в своята сметка бе дори по-лесно.

Сега парите им ми принадлежат. Трупаше имоти и пари по-бързо от дете, играещо „Монополи“. И ще се погрижа за тях. Знам какво е да останеш без нищо. Заради тях.

Повече нямаше да харчат парите си. А аз мога и да се наслаждавам. Освен това те ми го дължат. Дължат ми живота, който трябваше да имам. Животът, който щеше да има.

Животът, който всъщност Луси Траск живее в момента. Дори само за това ще си плати. Скоро.

Сега обаче имаше друга „риба за пържене“.

Слезе по стълбите до каютата на „Сатисфекшън“ и отвори вратата. Ето я там, гола, завързана, със запушена уста, седнала на тоалетната чиния, точно където я беше оставил. Очите й бяха разширени и изпълнени с ужас. Действието на коктейла успокоителни, който й беше дал, вече беше отминало. Дишаше тежко заради натиканата в устата й кърпа. Още по-прекрасно.

— Здравейте, госпожо Гордън — спокойно каза той. Лицето на шейсет и пет годишната жена беше изпънато като кожа на барабан благодарение на пластичната хирургия. — Помните ли ме? Не? Няма проблем. Не мисля, че сме се запознавали официално. Но това кой съм аз не е толкова важно. По-важното е коя беше сестра ми. И кой е синът ви. И какво направи преди двайсет и една години.

Очите й диво заблестяха и той разбра, че Ръс Бенет му бе казал истината. Джанет Гордън знаеше какво беше станало тогава, но си беше мълчала през всичките тези години. В повечето случаи.

Омразата в него се надигна. Тази жена не заслужаваше въздуха, който диша. Сви ръката си в юмрук, изпълнен с копнеж да размаже лицето, за което тя толкова старателно се беше грижила. Успя да се овладее. Когато му дойде времето. Тя щеше да съжалява.

— Ръс Бенет ми каза за вас — прошепна той, съвсем близо до лицето й. — Че сте знаели. Че сте го изнудвали. В началото не му повярвах. Качеството на информацията, изтръгната чрез мъчения, обикновено е доста ниско, знаете.

Тя се дръпна назад към стената, очите й бяха пълни със сълзи. Това още повече го вбеси.

— Не мога да спра да се чудя как една жена, една майка, би могла да се облагодетелства от смъртта на невинно момиче? И колко глупава сте били да се доверите на Бенет, вярвайки, че скалпелът му няма да се отплесне или че няма да прекали с упойката? Но сте му се доверили и ето ви тук, с щръкналите цици, с изпънатия стомах и с лице, по-изпънато и от трамплин. — Той се намръщи. — Можете ли въобще да мигате?

Тя мигна, едва-едва, а по бузите й закапаха сълзи.

— О, горкичката ми тя — провлече той — Как се чувствате? Ужасно? Е, не се притеснявайте. Тепърва ще става по-зле. А когато умрете? Синът ви ще дотича от Колорадо, за да идентифицира трупа ви. И тогава… Тогава и на него ще му дойде редът.

— Не! — изкрещя тя приглушено.

— Да — прошепна той. — След всички тези години на свобода Райън най-сетне ще се срещне с неизбежното.

— Не.

Тя се замята, опитвайки да се освободи, а той просто я наблюдаваше, чакаше я да се откаже. След няколко секунди раменете й се отпуснаха, главата й клюмна на гърдите. Изчака я, за да се увери, че разбира какво й предстои. Искаше да види ужаса в очите й.

Беше чакал това двайсет и една години. Всички ония нощи, когато беше лежал в леглото, заслушан в риданията на майка си, в гневните думи на родителите си, в пиянските крясъци на баща си. Заради онова, което синът на Джанет Гордън и приятелите му бяха направили. И което не бяха.

— Убих Малкълм доста милостиво, изведнъж, защото ми сътрудничи. След като го убедих, че това е в негов интерес де. Даде ми списък с имена, с всички хора, които тогава просто са гледали и не са направили нищо. Като сина ти. Райън просто стоял и гледал, не си мръднал и пръста, за да го спре. Но поне и неговият живот е бил скапан. Нали така? Нали така? — повтори яростно той и тя закима, цялата разтреперана.

— Синът ти е влизал и излизал от затвора, наркотици, депресия, не е успявал да се задържи на работа. Ръс Бенет, от друга страна, беше богат и преуспял. Това просто не ми се видя честно. На теб вижда ли ти се честно? — Хвана раменете й и здраво я разтърси. — Честно ли е?

Стискайки здраво очи, жената поклати глава.

Той извади ножа за филетиране от джоба си, притисна острието под брадичката й, а после махна кърпата от устата й.

— Нещо от това вижда ли ти се честно?

— Какво… — Тя се разтрепери толкова силно, че го накара да дръпне ножа на милиметър. Не искам да си пререже сама гърлото, за бога.

— Какво „какво“, Джанет?

Тя се сви и се притисна към стената.

— Какво искаш от мен?

Той се наведе толкова близо, че подуши страха й.

— Искам удовлетворение.

— Но аз дори не съм била там! — изпищя тя. — Нищо не съм направила!

— Съвсем вярно. Ти. Не. Направи. Нищо. — Натика кърпата обратно в устата й, повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й. — Опитах всичко с Ръс, всичко, което винаги съм искал да направя на всеки един от вас, но не можех, защото не ви знаех кои сте. Благодарение на Малкълм вече имам списъка. Но благодарение на Ръс имам теб.

И Луси Траск, помисли си той. Пренареди списъка си отново, след като изслуша каквото Ръс Бенет имаше да му каже. Бенет се беше оказал прав за Джанет Гордън. Въобще не се усъмни, че онова за Луси също е истина. Тя беше безсърдечна кучка, което се подразбираше, защото беше Траск. Беше крадла и мълчанието й я правеше виновна. И се беше облагодетелствала. Също като Джанет. А Джанет беше просто упражнение, докато стигнеше до Луси.

А упражненията водеха до съвършенство.

Наведе надолу лицето на Джанет и я огледа преценяващо.

— Да видим. Ръс е гледал, така че му извадих очите. Не каза нищо, така че му отрязах езика. И пръст не е помръднал да й помогне, така че му отрязах пръстите. И просто за кеф размазах всички кости на лицето му и му избих всички зъби. — Усмихна се. — А сърцето, което му позволи да се прави, че нищо не знае? Познай! Изтръгнах и него.

Жената започна да скимти от ужас, а сълзите рукнаха по лицето й.

— Никак не ми е жал за теб, Джанет. Сестра ми също е плакала. Молила се е. За милост. За помощ. Някой да направи нещо. Но синът ти не е направил нищо. А ти направи по-лошо и от нищо. По всяко време през тези двайсет и една години ти можеше да проговориш, да въздадеш правосъдие. А вместо това, просто си се облагодетелствала.

Стисна здраво брадичката й и тя изскимтя.

— Заради това лице. Ще се наслаждавам на всеки миг, докато те убивам.

Блъсна я с презрение назад и прибра ножа си.

— Честно казано, раздвоен съм. Бих искал да строша всяка кост от лицето ти, точно както направих с Ръс. От друга страна, трябва да оставя достатъчно от теб, та синът ти да може да те разпознае в моргата.

Отдалечи се от нея и спря при вратата.

— Ще се върна по-късно и ще поплаваме малко. Ще те изведа на палубата, където ще имаме повече място за работа. Освен това горе ще ми е и по-лесно да почистя. Ще ти отпуша устата. А после ще можеш да крещиш колкото ти душа иска.

5.

Понеделник, 3 май, 12:05 ч.

Доктор Крейг Мулхаузър затвори вратата на конферентната зала.

— Да привършваме с това и да се захващаме за работа — енергично каза той. Възрастният мъж стоеше до Луси Траск като телохранител, което накара Джей Ди да се зачуди какво бяха очаквали двамата.

Тя беше познавала Ръсел Бенет. Как? И колко добре?

Джей Ди седна срещу Траск. Мулхаузър зае стола от дясната й страна като покровител, а Стиви седна отляво. За момент Траск съсредоточи поглед върху ръцете си, после решително вдигна очи. Погледът й беше от вида „срещни палача си“ и Джей Ди се изпълни с лоши предчувствия за предстоящото.

— Знаем ли дали Ръсел Бенет е жив? — попита тя.

— Не — отговори Стиви. — Но нещата не изглеждат добре. От рецепцията казаха, че днес няма да идва на работа, когато се обадих под претекст, че съм пациентка, която иска да си потвърди часа. Рецепционистката каза, че всичките му прегледи са отменени. Отидохме до апартамента му, на час път от тук. Много лъскаво място. Портиерът твърди, че Бенет е на почивка, вече две седмици.

— Херигън — каза уверено Траск — слухти добре за Ръс.

Значи е ходила в жилището на Бенет. И нарича жертвата на малко име. Джей Ди се облегна назад и се загледа в нея.

— Откъде се познавате с доктор Бенет?

Луси решително си пое дъх и бузите й се зачервиха.

— Срещах се с него за известно време.

Джей Ди потисна раздразнението си при признанието, а Стиви ококори очи.

— Срещали сте се? — запита тя. — Докато е бил женен?

Траск още повече се изчерви.

— Докато не разбрах, че е женен. Не знаех. Никога не бих постъпила така. Не излизам често на срещи, а никога не излизам с женени мъже.

Джей Ди почувства облекчение.

— Добре — каза той. — Какво стана?

Траск погледна настрани.

— Ще го разберете, когато започнете разследването, така че по-добре да го чуете от мен. Една вечер трябваше да излезем на вечеря. Той… такова… искаше връзката ни да премине в следващия етап. Беше ме молил, но въздържано. Всъщност беше доста търпелив. Наистина готин мъж.

Последните думи прозвучаха саркастично.

— Да разбираме ли, че не е бил такъв — каза Джей Ди, а тя му отправи объркан поглед.

— Не — отвърна тя. — Тъкмо излизах от вкъщи, когато оная жена ми налетя и ме шамароса през лицето. Силно. Нарече ме курва, разбивачка на семейства, крадла на съпрузи и още куп други неща, за които съседите ми месеци наред шушукаха.

— Това трябва да е била госпожа Бенет — каза Стиви. — Бранди.

— Не, това беше първата госпожа Бенет — поправи я Траск. — Случи се преди пет години. След това той се разведе и се ожени повторно. Но аз разбрах, че е женен, след като тя ми удари шамар. Проследила го, видяла го да ме целува за лека нощ пред апартамента му предната вечер, а после ме проследила до вкъщи.

Джей Ди превъртя многократно фразата „да ме целува за лека нощ“ през ума си, след което с усилие успя да изтика настрани появилата се картина. Съсредоточи се.

— Но тя не те е ударила същата вечер — каза той. — Защо е чакала?

— Мисля, че е била твърде наранена и може би прекалено шокирана вечерта, когато е открила, че я мами. А вечерта, когато ме удари, беше много пияна.

— Значи да разбирам, че не е живяла в апартамента — попита Стиви.

— Не. Имаха две жилища, което също не знаех дотогава. Едно в града и къща в предградията — разбрах го от нея, след като се успокои. Казах й, че не съм знаела, че е женен, заклех й се. Може би съм изглеждала твърде шокирана, така че тя да ми повярва, не знам. Беше прекалено пияна, за да шофира, извиках й такси.

— Много мило — измърмори Джей Ди. — Като се има предвид, че ти е ударила шамар. Силен.

Траск притеснено сви рамене.

— Беше наранена.

— И ти също — меко каза Стиви.

— Бях повече вбесена, отколкото наранена. — Тя въздъхна. — Това беше проблемът. Отидох в апартамента, бяхме се срещали там няколко пъти след работа. Вечеряхме в квартала. Херигън ме видя да идвам и се притесни. Следващото, което знам, е, че видях Ръс да излиза от кооперацията с една жена под ръка.

Джей Ди присви очи.

— Не е бил добър играч.

— Другата жена беше най-добрата ми приятелка, Гуин. И тя не знаеше за мен. Нито пък, както се оказа, за съществуването на госпожа Бенет.

Джей Ди объркано поклати глава.

— Чакай малко. Най-добрата ти приятелка, но не сте си казвали с кого се срещате?

— Тогава все още не бяхме толкова добри приятелки. Бяхме някога, като деца. Учехме в едно и също начално училище. После се разделихме, защото… просто така става в живота. Всъщност отново се сприятелихме заради онази вечер. Гуин не е глупава. Видя ме да стоя там истински вбесена, видя паниката на Херигън и разбра. Ръс се опита да се измъкне с приказки, но не му позволихме. Когато казах, че съм се срещнала с госпожа Бенет, Гуин съвсем се обърка. — Тя се поколеба. — Защото тя беше стигнала следващия етап във връзката си с него.

Джей Ди отново премигна.

— Олеле.

— Точно същото каза и Ръс, когато Гуин му удари шамар. — Траск замълча и сбърчи чело. — Но той й отвърна. С юмрук. Събори я на плочките. Разкървави й устната, нарече я курва. Не бях очаквала това.

— Кучият му син — прошепна Стиви. — Умеел е да завързва приятелства.

Траск отново сведе очи към сключените си ръце.

— А ти какво направи? — попита Джей Ди.

— В началото — нищо. Бях твърде объркана, изненадана. — Срещна погледа му и той видя страха й. — Но после той отново посегна да я удари. Мисля, че беше забравил, че се намира на оживена улица. Застанах между двамата. Удари ме в лицето и аз наистина се вбесих. Не ми се случва често, повярвайте ми. Ударих го и аз, уцелих го точно в носа.

Джей Ди изпита непреодолимо желание да я поздрави, но се сдържа.

— И?

— Счупих му носа — каза тя без разкаяние. — Кръвта му шуртеше. Гуин плачеше, Ръс псуваше, а аз крещях на Херигън да се обади на 911. Хората се трупаха, някои снимаха с телефоните си. Истински зоопарк.

Тя погледна Мулхаузър.

Възрастният мъж сви рамене.

— Разказа им всичко дотук, Луси. Можеш да продължиш.

— Така е. Заявих на Ръс, че ако отново посегне на мен или на друга жена, ще го накарам да съжалява, че се е родил. После му казах, че е късметлия, задето някой още не го е пречукал. Постъпих като глупачка… Наистина, не казах, че ще го убия, но тогава…

— Той цъфва в задния ти двор, мъртъв — довърши Стиви.

— Именно — каза Траск. — Когато ми каза името му, накарах Руби Гомес да изнесе тялото му. Бях приключила с аутопсията, но още оглеждах пробите. Доктор Мулхаузър ще прегледа работата ми и ще потвърди всичко.

— Луси не го е направила — заяви твърдо докторът.

Джей Ди беше сигурен, че казва истината, че няма нищо общо, но трябваше да си свърши работата.

— Къде беше преди две седмици?

— В Лос Анжелис — отговори тя. — Излетях от тук събота сутринта и останах в хотела, където беше конференцията, цяла седмица. Следващата седмица бях гост лектор в Калифорнийския университет. Херигън кога каза, че е видял за последно Ръс Бенет?

— Неделя следобед — отвърна той и видя как Луси Траск отпусна рамене с облекчение.

— Тогава съм била във въздуха, после не съм напускала Лос Анжелис. Предполагам, че от авиокомпанията и от хотела могат да потвърдят това, както и участниците в конференцията, и студентите, на които преподавах. Бях с много хора всеки ден. Лесно мога да ви изброя петдесетина имена.

— Чудесно — каза Стиви. — Това алиби лесно може да се потвърди.

— Спречкването ви с доктор Бенет е станало преди пет години — каза Джей Ди. — Виждали ли сте се оттогава?

— Веднъж, на един купон, преди две години. Тогава разбрах, че след оная нощ се е развел. Втората госпожа Бенет беше сигурно дванайсетгодишна — начумерено каза тя.

— Луси — меко я предупреди доктор Мулхаузър.

— Добре де, беше млада. Може би на двайсет. С големи… качества. Госпожа Бенет, която ми удари шамар, беше по-възрастна от Ръс. Това обясняваше многобройните пластични операции, опитваше се да изглежда млада — горчиво каза тя, — но съпругът й така или иначе я мамеше. Чух, че Ръс се разделил и с новата си съпруга. Не съм ги виждала от две години.

— Защо мислиш, че е трябвало да го откриеш, доктор Траск? — меко запита Джей Ди и видя тревожния й поглед от сутринта.

— Не знам — каза тя. — Просто не знам. Не беше добър човек, но не мога да си представя някой да му е толкова ядосан, че да му причини това. Брутално и нечовешко е. И да го облече като господин Пю… Това също беше брутално. За мен.

— Кой от хората около теб знае, че си познавала Бенет? — попита Стиви.

— Гуин, разбира се. Казах на шефа й, който е криминален адвокат, и на доктор Мулхаузър. И господин Херигън също знаеше. И всеки друг, който е бил пред кооперацията на Ръс онази вечер. Не знам Ръс на кого е разказал, нито госпожа Бенет.

Джей Ди свъси вежди.

— Защо си говорила с адвокат?

— По същата причина, заради която разказа и на мен — отговори доктор Мулхаузър. — Бенет подаде оплакване заради нападението. Копелето знаеше, че няма да мине, но просто искаше да прецака кариерата й. Извинявам се — добави със закъснение, след като Траск го потупа по ръката.

— Някой тук, в моргата, знаеше ли за вас двамата? — поинтересува се Стиви. — Някой, който освен това е знаел, че не си на работа?

— Никой, освен доктор Мулхаузър не знаеше. Мисля, че всички тук ще се изненадат да научат, че съм събрала достатъчно кураж, за да изляза с някого, а още повече — да го ударя. — Отново срещна погледа на Джей Ди, но този път в очите й блесна предизвикателство. — Мисля, че съм твърде скучна.

„Скучна“ не беше точно думата, която Джей Ди би избрал. Луси Траск го беше очаровала. Това, че бе изпитала необходимостта да го предупреди, го очароваше още повече.

— Как е фамилията на приятелката ти Гуин? — запита той и отново видя блясъка в очите й.

— Тя няма нищо общо — твърдо каза Луси и челюстта й се стегна. — Онзи уикенд беше с майка си. Отидоха да пазаруват. Убедена съм, че си пазят касовите бележки. Разбира се, знам, че трябва да разговаряте с нея. Казва се Гуин Уийвър. Работи за Томас Торн.

— Той ли е адвокатът от защитата?

Джей Ди си записа, но вътрешно потрепери. Единственият път, когато беше свидетелствал срещу обвиняем, представян от Торн, не се беше оказал забавен. Никак не би искал отново да си има работа с този човек.

— Каза ли на приятелката си за Бенет?

Гневът й поутихна.

— Исках, но не го направих. Обадих й се, но премислих и се отказах. Не искам да изглежда подозрителна. — И това й беше струвало немалко, Джей Ди го виждаше. Тя отвърна на погледа му. — Защото тя не е замесена.

— Чух го и първия път — внимателно каза той. — Знаете ли какво е използвал убиецът, за да извади сърцето на жертвата?

Тя премигна, стресната от смяната на темата.

— Електрическа резачка. Вероятно.

В това имаше логика. Електрическата резачка можеше да пререже почти всичко и лесно можеше да се закупи от повечето железарски магазини.

— Защо мислиш така? — попита той.

— Заради изтъркванията на останалата кост. Размерът на острието и зъбците е достатъчен и има мощност да свърши работата. Дори безжичните модели могат да прережат кост. С малко повече време бих могла да ви дам по-добро описание на изработката и модела. Убедена съм, че някой от другите патолози също ще се справи.

— Откъде разбра, че мощността е достатъчна? — запита Стиви.

— Травматолозите използват такива на терен. За ампутации, когато се наложи.

Джей Ди знаеше, че е така. Беше виждал как се прави това на терен. Но от начина, по който тя го каза, долови смущение и безпокойство, което възбуди интереса му.

— А ти ползвала ли си резачка на терен? — запита я той и видя как очите й блеснаха.

Тя извърна поглед.

— Да.

Мулхаузър я изгледа изненадано.

— Кога е било това, Луси?

— След като приключи първата ми специализация. Бях в Мексико и пред нас стана катастрофа. Кракът на едно момиченце беше премазан, кървеше. Резачката беше единственото, с което разполагах, за да я освободя. — Тя преглътна трудно и продължи. — Така че вашият убиец лесно ми могъл да пререже кости и сухожилия с такава. Други въпроси?

— Момиченцето оживя ли? — полюбопитства Джей Ди.

— Да. Някакви други въпроси?

Хиляди. Но щеше да ги запази за друг път.

— Как се запознахте с Ръс Бенет?

— Той разби голямото ми колело — с равен глас отвърна тя.

Джей Ди не беше сигурен, че е чул добре.

— Голямото ти колело? Какво колело?

— Нали ги знаете, онези велосипеди на три колела, дето децата ги карат. Трябва да си имал такова.

— Не — отрече Джей Ди. — Всъщност не съм имал. — Не такова беше детството му. — И как Бенет е строшил твоето голямо колело?

— Бях на четири, а семейството му току-що се беше нанесло в съседната къща. Няколко дена след това карах колелото надолу по хълма пред нас и изгубих управлението. Блъснах се в една паркирала кола и си счупих ръката. Едно от децата го чуло да се смее и да се хвали, че ми е развил болтовете.

— Той на колко беше тогава? — запита Джей Ди. Замисли се как някой би оставил без надзор четиригодишно дете да кара колело на улицата.

— Едва на седем. Баща ми отиде при техните и им разказа какво е станало. Господин и госпожа Бенет наказаха Ръс, макар той да твърдеше, че не го е направил и другото дете е излъгало. По-късно намерих любимата си Барби да виси обесена на въже на люлката в задния ни двор. Отново го наказаха. След това ме остави на мира.

Ужасно хлапе, помисли си Джей Ди. Имаше логика Ръсел Бенет да използва юмруците си върху жена. От дете е бил склонен към насилие. Явно този път беше вбесил грешния човек.

— Значи сте били съседи? — продължи разпита Стиви.

— Да. Ако е възможно, бих искала да дойда с вас, когато уведомявате родителите му. Ако… това наистина се окаже Ръс.

— Ще трябва да получим разрешение от шефа — каза Стиви. — Луси, малко съм объркана. Ако тоя тип е бил такъв кретен, защо си излязла с него преди пет години?

— Времето минава — отвърна тя с безразличие. — Хората се променят. Исках да вярвам, че той се е променил.

— Кой на кого се обади?

— Той ме потърси, когато се преместих в Балтимор за тази работа. Не исках да се срещам с него, но той продължи да настоява. Веднъж се прибрах вкъщи и открих кутия, опакована със златиста хартия на изтривалката. Беше Барби… Доктор Барби, всъщност.

— Добър ход — сухо отбеляза Стиви, а устните на Траск се извиха пренебрежително.

— Нали? Съгласих се да излезем веднъж. Стори ми се мил и продължихме да се виждаме. Докато не се появи жена му. — Телефонът завибрира в джоба й и тя го извади. — Адвокатът ми е. Ще ми трябва ли?

— Ако алибито ти се потвърди, не — отговори Стиви и Траск остави телефона на масата, без да отговаря.

— Кога ще го проверите? — запита Мулхаузър. — Защото дотогава съм с един патолог по-малко. — Погледна Траск с неудобство. — Не мога да те оставя да се захванеш с нещо ново, докато тая история не приключи. Съжалявам.

— Знам — измърмори тя. — Всичко е наред. Крейг. Очаквах го.

— Още щом излезем от тук, ще започна да звъня — обеща Стиви, а после изправи рамене. — Освен това трябва да сме сигурни с идентифицирането на жертвата, Луси. Ако не е Ръс Бенет, нищо от изговореното няма смисъл.

Мулхаузър се намръщи.

— Ако няма белег или нещо друго характерно по останките, ще трябва да направим ДНК анализ. Не можем да използваме зъбните отпечатъци.

— Има ли някакви белези по тялото отпреди нападението? — запита Джей Ди.

— Да — отвърна Траск. — Има следа от старо изгаряне на лявата ръка, а дясната ръка е била чупена преди пет до седем години. Освен това има бенка на дясната плешка. Може би можете да питате някоя от съпругите му за това, преди да се обърнете към родителите му. Ако Ръс наистина се окаже на почивка, би било ужасно да ги разстроим без причина. Преди няколко месеца госпожа Бенет получи инфаркт.

Привързаността в гласа й не можеше да се сбърка. Тя очевидно поддържаше връзки със семейство Бенет въпреки проблемите си с Ръсел.

— Къде живеят? — запита Джей Ди.

— Все на същото място, където са от трийсет години. Андерсън Фери, на река Чоптанк. На деветдесет минути е от тук, ако няма задръстване по Бей Бридж.

Което означаваше, че Андерсън Фери, Мериленд, е мястото, където Луси бе израснала. Което пък обясняваше южняшкия акцент в говора й. Беше срещал жители от източния бряг на Мериленд, които говореха по подобен начин. Джей Ди се зачуди дали семейството й все още живее там. Луси отвори папката със снимките от аутопсията.

— Ето тук е бенката на плешката — каза тя, докато подреждаше снимките. — И белегът от изгорено. На тези снимки ги няма нараняванията от нападението. — Тя ги изгледа с мрачно изражение. — И повярвайте, не беше лесно да го постигна.

Стиви взе двете снимки.

— Благодаря ти, Луси. Ще започнем със старата и с новата госпожа Бенет, за да разберем дали Ръсел е имал тези белези, преди да отидем при родителите му.

— Имам адреса на първата му жена — предложи Траск.

Джей Ди я изгледа озадачен.

— Вие двете да не поддържате връзка?

— По-скоро е еднопосочна. Получих цветя от нея, след като му разбих носа, и ми изпраща картичка за всяка Коледа.

Траск намери адреса й в телефона си и го записа.

— Тя запази къщата и децата, запази и връзката с родителите на Ръс, за да могат децата да се срещат с баба си и дядо си. Семейство Бенет я харесват. — Подаде листчето на Джей Ди, като внимаваше да не го докосне. — Те са добри хора, а това ще ги разтърси. Моля ви да не забравяте да попитате шефа ви дали мога да дойда с вас, когато отидете при тях.

Джей Ди срещна погледа й и за миг отново съзря онова предчувствие, което беше забелязал преди малко. Но то изчезна бързо и погледът й изстина.

— Няма да забравя. Честно. Но и ти трябва да ми обещаеш нещо.

Пресегна се през масата и леко докосна пръстите й, докато вземаше от ръката й папката с доклада от аутопсията. Не пропусна лекото потрепване на ръката й и бързото поемане на дъх при допира. В папката намери снимката с прогореното „I“ на гърба на жертвата и я обърна така, че тя да я види.

— Това е заплаха, Луси — внимателно каза той. — Било е предвидено да намериш тялото на този мъж, който и да е той. Някой е положил големи усилия, за да постигне това. Ти не си извършила убийството, но си свързана. Докато не разберем как, бъди с хората, които познаваш.

Самоконтролът й подаде, чувствата бликнаха в очите й. Той видя как онова усещане се връща, но освен това видя страха и гнева. Това беше добре. Тя трябваше да се уплаши. Само не и от мен. При все това имаше усещането, че тя се бои от него, без да знаеше защо.

— Ясно — грубо каза тя. — Далеч от тъмните улички.

— Нито джогинг преди съмване — добави той. — Обещай ми, доктор Траск.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите.

— Обещавам.

Той й подаде визитката си.

— Телефоните ни със Стиви са отзад. Обади се, ако се наложи.

Луси Траск предпазливо взе визитката, като отново внимаваше да не докосва пръстите му.

— Ще го направя. Благодаря.

— Тогава да се връщаме на работа — каза Стиви. — Ще поддържаме връзка.

Луси ги проследи с поглед докато излизаха, а сърцето й биеше лудо. Стиви я потупа успокоително по рамото, а Фицпатрик повече не я докосна. Не се налагаше. Ръката й още беше изтръпнала от лекия допир на пръстите му. Страните й още горяха от последния дълъг поглед, който й беше отпратил, преди да затвори вратата на конферентната зала на излизане.

Фицпатрик беше заинтригуван от нея. Твърдението й, че е скучна, беше предизвикало обратния ефект и само засили интереса, с който я наблюдаваше, докато седеше срещу нея на масата. Не искам да се интересува от мен.

Но разбира се, че искаше. Дявол ме взел. Стисна зъби. Никога ли няма да се науча?

— Мина по-добре, отколкото очаквах — каза Крейг.

Тя си даде сметка, че я е наблюдавал.

— Да, така е — тихо отвърна тя. — Имам си алиби.

— Стана ми ясно, че те не смятат, че имаш нещо общо, още от момента, в който влязоха — продължи Крейг. — Особено пък Фицпатрик, харесва те — добави той лукаво.

Тя потрепери.

— Няма значение дали ме харесва, или не.

А ти, Луси Траск, си голяма лъжкиня. Вниманието на човек като Джей Ди Фицпатрик си заслужаваше. Той беше секси, мил, излъчваше магнетизъм, който привличаше погледа. Руби го беше нарекла „наркотик“, което май си беше най-точното определение.

В леглото сигурно е страхотен. Мисълта я накара отново да настръхне. О, боже.

Ето затова се налагаше да стои на разстояние. Нищо, че всеки нерв в тялото й я караше да се приближава към него. Може би само веднъж. Какво би могло да я нарани?

Всичко. Отново чу писъка на гумите, скърцането на метала, плача на бебето, който още нахлуваше в най-лошите й кошмари.

Крейг все още я наблюдаваше.

— Както кажеш — съгласи се скептично той.

— Какво да правя? Мога ли да тръгвам?

— Да. Докато официално не си вън от подозрение. За късмет току-що се върна и не успя да се заемеш с някой друг случай.

— А толкова сме изостанали…

— Това е моя грижа. Все нещо ще измисля.

Той се изправи и заоправя сакото си.

— Засега се прибери вкъщи. И не забравяй какво ти казаха. Не искам някой да те намери простряна на шахматна маса.

Луси го последва навън от конферентната зала и споменът за шахматната маса от сутринта прогони бебешкия плач от ума й. Замисли се за тялото в студената зала. Мъжът нямаше лице, нямаше пръсти, нямаше език. Нямаше и сърце.

Беше Ръс. Инстинктът й подсказваше, че е той.

Фицпатрик беше прав. Замесена съм по някакъв начин. Но как? И защо? Защо аз?

 

 

Понеделник, 3 май, 13:00 ч.

Луси неспокойно се запъти към гаража, като на всяка крачка нервно се озърташе. Внезапно си даде сметка колко е пусто тук, дори посред бял ден. И внезапно осъзна колко е самотна. Изправи гръб, ускори крачка и стисна здраво ключа в ръката си.

Мина покрай паркирана кола с мъж на шофьорската седалка. Наблюдава ме. Той излезе, дори не я погледна и извади купчина документи от багажника си. Добре де, не ме наблюдава.

— Луси.

Чу гласа миг, преди да се блъсне здравата в нечие тяло. Успя да се овладее и погледна нагоре. И после още по-нагоре.

— Торн — каза облекчено тя. — Изплаши ме.

Мъжът я сграбчи за раменете, за да я успокои. Томас Торн беше огромен, поне два метра висок. Дори и на Фицпатрик щеше да му се наложи да го гледа отдолу нагоре. Хубавото лице на Торн сега беше намръщено.

— Не си вдигна телефона.

Луси се сети, че не бе отговорила на обаждането му.

— Разговарях с инспекторите.

Изражението му стана още по-мрачно.

— Без мен? — изръмжа той. Дълбокият му дрезгав глас обикновено се чуваше идеално дори в претъпкана съдебна зала без микрофон.

Ако не го познаваше толкова добре, Луси със сигурност щеше да се стресне.

— Имам алиби.

Очите му се присвиха.

— Добре известни последни думи. Толкова ли си глупава?

Ядосана, тя пристъпи напред и вдигна брадичка.

— Не. Други въпроси?

Момиченцето оживя ли? Спомни си спокойния глас на Фицпатрик. Това я беше запитал, след като му каза, че е отрязала човешки крак с моторна резачка. Отново се сети за първия път, когато го беше видяла, застанал насред залата за аутопсии. Стоеше с разкрачени крака, скръстил ръце на гърдите, със сурово изражение на лицето. Особено добре помнеше сълзите в очите му. Това силно я беше впечатлило в онзи ден, нямаше как да го забрави.

Жертвата беше тригодишно момиченце. А него го беше грижа, точно както го беше грижа и днес.

Джей Ди определено беше много опасен мъж.

— Как си? — попита я Торн.

Луси се сепна.

— Добре съм. Имах доста динамичен ден.

Разказа му какво е станало, като пропусна липсващите части от тялото — факт, който от полицията искаха да запазят в тайна.

— Мамка му — процеди той.

— Това е — каза Луси. — Мазети и Фицпатрик проверяват алибито ми. За всеки ден от последната седмица имам аудитория, пълна със студенти, почти всеки ден ми носеха и рум сървиз. Няма никакъв начин да успея да ида от Балтимор до Лос Анжелис и после да се върна, за да убия Ръс Бенет или който там всъщност е жертвата.

— Ще говорят с Гуин — каза той и Луси въздъхна.

— Не съм й казала. Реших, че в дългосрочен план това само ще й навреди, но им казах, че в деня, в който Бенет е изчезнал, е била при майка си.

Торн потръпна.

— Ще ти се ядоса, че си скрила това от нея.

Луси се изправи на пръсти, за да го потупа по бузата.

— Ти пък ще я успокоиш — каза му тя, надявайки се да е истина. — Просто й дай нов камшик. Вече е изхабила стария от употреба.

— Ще го оставя на масата ти — сухо отвърна той, но спря да се мръщи. — Трябва да бягам. Нека те изпратя до колата ти. Да тръгваме. — Наложи й се да затича, за да не изостава от широките му крачки. — Ако ченгетата решат отново да говорят с теб, непременно ми се обади — нареди й той. — И следващия път да не си обелила и дума, преди да съм до теб.

Луси кимна послушно.

— Да, сър.

— Виждал съм го тоя Джей Ди Фицпатрик — троснато добави той. — И не го харесвам.

Луси учудено вдигна вежди.

— Защо така?

Торн тъжно присви устни.

— Здраво ченге е. Сума време го въртях на шиш, но един път не се подхлъзна. Каза проклетата истина.

Луси не се изненада особено от почтеността на Фицпатрик, но не й хареса мисълта, че е бил „въртян на шиш“. Много пъти двамата с Торн бяха спорили за работата му. Изпитваше смесени чувства. Торн също.

— Отърва ли клиента си?

— Не. Той беше виновен. — Торн сви рамене. — Получи справедлива присъда, така че оная нощ спах.

Млъкна, когато стигнаха стария й шевролет.

— Да ми се обадиш, като се прибереш.

— Добре.

Изчака я, докато си отключи вратата.

— Ще се видим ли довечера в клуба?

— Ще опитам — отговори тя. — Извинявай, че те разтревожих, Торн. Благодаря, че дойде.

— Няма проблем. И без това бях навън. — Отстъпи и пак й напомни. — Обади ми се.

Луси знаеше, че много жени биха се радвали да чуят това от Томас Торн. Някога можеше да бъде една от тях. Вече не. Сега харесваше мили, чувствителни мъже, които не носеха неприятности.

Спомни си за Фицпатрик и въздъхна. Не като него. Той носеше непри…

Мислите й се разпръснаха, ръката й замръзна на бравата на колата. Видя кутия. Отпред на волана. Увита с фолио, блестеше. С широка червена панделка.

Никой друг, освен нея нямаше ключ от колата.

Дръпна бързо ръката си от вратата.

— Торн? — извика тя с разтреперан глас.

Само след секунди той вече беше при нея, погледна над рамото й.

— Какво е това?

— Не знам. Не съм го оставила аз.

Изражението му беше мрачно.

— Не го докосвай.

— Не съм глупачка, Торн.

Извади телефона от чантата си и с трепереща ръка започна да търси номера на Фицпатрик.

— Какво правиш, по дяволите? — запита Торн, също с телефон в ръка.

— Обаждам се на Фицпатрик. — Сърцето й препускаше. Наведе се, за да огледа по-добре кутията. Беше горе-долу с размерите на топка за софтбол. — А ти какво правиш?

— Канех се да се обадя на 911. Отдръпни се, Лус. Не знаеш какво има в тая кутия. Би могло да е бомба, за бога.

Луси насочи фенерчето на ключодържателя към кутията, освети и стомахът й се сви. Не, не е бомба.

— Не мисля, че е бомба — прошепна тя.

Торн се наведе до нея.

— Изглежда сякаш някой е ползвал хартията, останала му от Свети Валентин. — Замълча и изпитателно я изгледа. — Знаеш какво има вътре, нали?

Тя набра номера на Фицпатрик.

— Мога да предположа.

— Е… — Торн изсумтя с раздразнение. — Какво има вътре?

— Нещо, което не си е на мястото — отвърна тя и му направи знак да замълчи, когато Фицпатрик й отговори — тихо и забързано. — Инспекторе, Луси Траск е.

— Какво е станало? — попита той. — Добре ли си?

Тя бавно се изправи, като внимаваше да не докосва нищо.

— Аз съм добре, но трябва да се върнете. Оставил ми е подарък в колата. Кутията е опакована с хартия на пурпурни, розови и червени сърчица.

Чу го как си поема въздух.

— По дяволите. Къде си?

— В гаража срещу моргата, на втория етаж, източния вход.

— Сама ли си?

Леката обвинителна нотка в гласа му би трябвало да й се стори обидна. Вместо това й стана приятно.

— Не, Томас Торн е с мен. Не сме пипали нищо.

— Добре. Веднага изпращам Дрю и криминолозите му. Двамата със Стиви ще дойдем колкото се може по-скоро. Торн ще остане ли, докато дойдат полицаите?

Усети, че й се иска Фицпатрик да се появи веднага, но знаеше, че Дрю трябва да си свърши работата, преди детективите да се заемат с тяхната. Погледна Торн.

— Ще останеш ли за малко? Докато дойде полицията.

Торн я изгледа.

— Опитай се да ме накараш да си тръгна — избоботи той.

— Ще остане — каза тя на Фицпатрик. — Какво да правя, когато дойдат?

— Стойте спокойно. Скоро ще сме там.

 

 

Понеделник, 3 май, 13:10 ч.

Джей Ди прибра телефона си и погледна пътя. Ръцете му стиснаха волана в желанието му веднага да обърне и да се върне в гаража. При Луси Траск. Но почти бяха стигнали до апартамента на Бранди Бенет. Полицейските коли щяха по-бързо да стигнат при Луси.

— По дяволите — изруга той и се пресегна към радиото.

— Какво е станало? — попита Стиви.

— Оня изрод е оставил в колата й кутия, увита като подарък.

Обади се в управлението и поиска полицейски екип с криминолози и сапьори да бъдат изпратени в гаража.

— Откъде знаеш, че е от него?

— Опаковъчната хартия е на сърчица.

— О! — Стиви се намръщи. — Това наистина е гадно.

— Наистина е гадно? Оня е изтръгнал сърцето на жертвата. Това си беше достатъчно гадно.

— Но е запазил сърцето. Това е лично срещу нея. Как ти се стори Луси?

— Като човек, който се опитва да се държи.

Едва — сети се за лекото треперене на гласа й, когато го помоли да се върне. Ще се оправи. Научена е да се държи.

— Поне не е сама, Торн е при нея.

Което го накара да присвие очи. Добре си спомняше Томас Торн. Мъжът беше събрал погледите на всички жени в съдебната зала, дори и на съдийката.

— Е, като оставим всичко останало настрана, той е здравеняк. Никой няма да я притесни, докато той е наоколо — отбеляза Стиви.

— Познаваш ли го? — Джей Ди опита да звучи равнодушно, но видя, че не е успял да я заблуди. Тя рядко се оставяше да бъде заблудена.

— Само от съдебната зала — отговори му тя. — Странна птица, макар да не е изпечен лъжец. Ако Луси е с него, това е добре, засега.

На Джей Ди все още му се искаше да обърне колата и лично да се увери, че Луси е добре, но имаше работа за вършене. Вече бяха стигнали. Спря пред кооперацията на Бранди Бенет. Откриха я лесно. Беше подала заявление за бизнес лиценз и това беше посоченият от нея адрес. Според указателя се занимаваше с дизайн.

— Искаш ли ти да говориш с нея? — попита Джей Ди.

Стиви сви рамене.

— Портиерът каза, че обичала мъжете. Ако успееш да я предразположиш с трапчинките си, заповядай.

6.

Нюпорт нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 13:25 ч.

Клей виждаше сивите води на залива и плуващите в далечината яхти. Всеки друг ден щеше да се замисли за един хубав риболов. Но не и днес.

Стигна до порутената постройка, където последно беше живял Евън. Според Ники можел да си позволи единствено това, след като съпругата му го бе изритала.

За което, каза си Клей, беше имала пълното право. Самият Евън си признал, че я е мамил много пъти с много жени. Но последната беше сменила правилата. Марго Уинчестър беше клинично побъркана, но дали би…

О, Боже. Да, би го направила. Клей забави колата, докато минаваше покрай малката дървена къща, която Евън беше наел. Нямаше я. Изгорена до основи. Отпред имаше предупредителна табела, а там, където трябваше да е вратата, беше опъната жълта полицейска лента.

Марго беше изпълнила заканата си, или поне част от нея. Беше обещала на Евън, че ще го убие, а после ще унищожи всичко, което притежава, дори и децата му. Беше му пращала писма, включително снимки на дома му, на децата му, които си играеха в училищния двор.

Тя не се шегуваше.

Клей прокара ръка през лицето си. Беше уморен.

В момента обаче това нямаше значение. Трябваше да провери местните некролози, да разбере дали тялото на Евън е открито, а и да си поприказва с госпожица Марго Уинчестър. Защото, ако Евън беше още жив, Клей трябваше да му осигури безопасност.

За това беше платил Евън Риърдън. Безопасен билет към новия си живот.

Разбира се, ако Евън беше мъртъв, Марго трябваше да плати и Клей трябваше да отнесе случая към полицията.

Без да привличам внимание върху себе си. Извади мобилния телефон от джоба и набра Алиса. Вдигна на третото прозвъняване.

— Къщата на Евън е купчина овъглени останки.

— О, не. — Тя въздъхна. — Побърканата кучка наистина го е направила. Убила го е.

— Може би. Трябва да ми намериш адреса на местния вестник. Искам да разбера дали са открили тялото на Евън.

— Ще ти пратя съобщение на телефона. Можеш да кликнеш на адреса и той ще иде в джипиеса ти.

Той премигна.

— Наистина ли?

— Да, инсталирах приложението на телефона ти.

— Благодаря. Ще ми трябва още малко информация. Провери старите броеве на местните вестници. Искам подробности за пожара в дома на Евън, преди да ида в редакцията на вестника.

— За себе си ли ще се представиш, или за друг?

Клей се поколеба.

— Няма да съм аз, не още. Ако Евън е все още жив и само се крие някъде, не искам да го прогоня. А ако е замесено онова ченге, татенцето на Марго Уинчестър, не искам толкова лесно да му изляза на мушката. Засега съм застраховател, който разследва пожари. Първо обаче ще ми трябват подробности за пожара, както и да знам кой е собственик на оная къща. Евън само я беше наел. Разбери кой в действителност е застрахователят, ако можеш. Знаеш ли как да направиш тези издирвания?

— Ники веднъж ми показа.

— Добре. Докато търсиш, ще се опитам да намеря Марго.

 

 

Балтимор Понеделник, 3 май, 33:35 ч.

Луси беше излязла от гаража и стоеше до полицейската кола, с телефон, залепен за ухото. Разговаряше с Гуин, която щедро изливаше яда си. Дрю беше в гаража със сапьорския екип, който проверяваше кутията в колата. Тълпата зад тях се увеличаваше, хората ставаха все по-ядосани, защото гаражът временно беше затворен.

Появата на сапьорите успя да изтръгне Луси от шока и да я накара да се сети за колата на Гуин. Ами ако онова не беше сърце? Ако беше бомба? Ами ако и Гуин имаше поставена бомба? И двете бяха излизали с Ръс, и то едновременно.

Съвсем разбираемо Гуин се разтревожи, когато Луси й се обади и настоя да провери колата си. Освен това се ядоса. После беше затворила, за да види дали всичко е наред, но вече се беше върнала и й се караше.

— Защо не ми каза, че е бил Бенет? — гласът й трепереше. — Щях да дойда, да сме заедно, докато ченгетата те разпитват. Боже мили. Господин Пю ти е като баща. Не — поправи се тя, — не като, той направо ти е баща. А ти не би допуснала и косъм да падне от главата му. Не трябваше да си сама, докато ченгетата те разпитват като някакъв престъпник.

Не бях сама, помисли си Луси. Фицпатрик беше там. Мисълта първоначално я сепна, но после трябваше да признае, че е истина. Той наистина я беше накарал да се чувства в безопасност. И че не е сама.

— Крейг Мулхаузър беше там — уморено каза вместо това. — Освен това и Торн ми се кара. Моля те, не ми викай повече, имах наистина отвратителен ден.

Гуин въздъхна.

— Съжалявам, но трябваше да съм там. Щях да дойда.

— Знам. Но аз съм гърмян заек при разпитите за убийства. Не се притеснявай.

Гуин внезапно замълча.

— Луси, това не е шега.

Беше ред на Луси да въздъхне.

— Права си. Обещавам ти, че следващия път, когато решат да ме разпитват, ще ти се обадя. Добре ли си?

В отговор Гуин се разсмя.

— Да бе, вече съм добре. Толкова се панирах, като ми се обади, че зарязах половин порция каноли при „Мама Розина“.

— Каноли? — завистливо изрече Луси. Стомахът й изръмжа и тя осъзна, че цял ден нищо не беше яла. Внезапно се почувства зверски гладна. — А мама Розина ги прави много хубави.

— И равиоли — добави Гуин.

Луси се намръщи.

— Сега вече си гадна.

— Щях да бъда, ако не ти бях донесла нищо.

Луси подскочи, когато някой я потупа по рамото. Обърна се и видя насреща Гуин и Ройс да й се хилят. Гуин затвори телефона си и й подаде голяма хартиена торба. За миг Луси не знаеше какво да каже, а после великолепното ухание на вкусна храна я блъсна в лицето.

— Донесла си ми обяд?

— Разбира се. — Гуин се протегна, за да я прегърне силно. — Не бива да откриваш трупове и сърца на празен стомах. А пък канолите винаги са полезни, когато човек има някакви проблеми.

Луси махна фолиото от кутията и вдиша аромата.

— Ммм. Благодаря ти. Има ли вилица?

Ройс й подаде.

— Извинявай, това е по-скоро вилицолъжица. Сигурно са се страхували, че ще се набодеш.

— Няма проблеми. — Тя се зае с порцията си. — Сигурна ли си, че няма нищо обезпокояващо в колата ти?

— Да — отговори Гуин. — Двамата с Ройс проверихме два пъти.

— Тя нищо не ми обясни — оплака се той, — но така пребледня, че не можах да я оставя да се оправя сама. Трябва ли сапьорите да проверят и нейната кола?

— Не мисля. Ще им кажа, че вече сте я огледали. А и това тук вероятно също не е бомба.

— Добре ли си, Лус? — притеснено попита Гуин.

— Добре съм… Просто съм… объркана. Торн остана с мен, докато ченгетата не дойдоха.

— Знам. Обади ми се да ме провери, преди да се върне в съда. Каза ми, че си в сигурни ръце с полицаите. — Смехът на приятелката й прозвуча сухо. — И това твърдение е достатъчно да покаже наистина колко е скапан тоя ден.

Луси се разсмя.

— Денят, в който Томас Торн е решил, че човек е в сигурни ръце с полицията… трябва да го отбележим в календара. — Внезапно стана сериозна. — Сапьорите излизат. Мисля, че вече е безопасно.

— Трябва да се връщам — каза Ройс. — Хайде, захарче. Ще те закарам на работа.

— Ще я изпратиш, Ройс, нали? — каза Луси. — Увери се, че всичко е наред.

— Ей — обади се Гуин и размаха длан пред лицето на Луси. — Аз съм тук, долу.

Ройс кимна сериозно.

— Хайде, да тръгваме. Ами ти? Кой ще се погрижи ти да си в безопасност?

Фицпатрик. Чувстваше го със сърцето си, но нямаше да го изрече на глас, така че махна към полицейските коли.

— Тези там, така че не се тревожете.

Гуин я прегърна.

— Ела довечера — прошепна й. — Мисля, че имам нужда да те видя, да съм сигурна, че си в безопасност. Така че, моля те.

Луси също я прегърна.

 

 

Понеделник, 3 май, 13:35 ч.

Стиви отново почука на вратата на апартамента на Бранди Бенет.

— Госпожо Бенет — извика силно тя. — Ако обичате, отворете.

— Може да не си е вкъщи — отбеляза Джей Ди.

— Колата й е отвън — каза Стиви.

Вратата на съседния апартамент се отвори и една жена на средна възраст подаде глава. Изражението й беше сурово.

— Вкъщи си е.

Стиви й се усмихна окуражително.

— Благодарим ви. А вие сте?

— Дороти Камелини. — Жената присви очи. — Вие ченгета ли сте?

— Да, госпожо — отговори й Стиви. — Аз съм инспектор Мазети, а това е партньорът ми, инспектор Фицпатрик. Откъде знаете, че госпожа Бенет си е у дома?

Дороти повдигна вежди.

— Госпожа Бенет? Представа си нямах, че е била омъжена. Съпругът й трябва да е или много умрял, или много всеопрощаващ.

— Какво имате предвид? — запита Джей Ди. — И откъде знаете, че си е у дома?

— Защото стените са тънки. Чух ги в задната стая, точно преди да почукате — тогава се умълчаха. Изчакват да си тръгнете. — Дороти присви устни. — Вършат разни неща там, цял ден. Тя и ония мъже. Понякога и по цяла нощ.

Стиви се приближи.

— Имате предвид секс? — тихо уточни тя.

— Да. Отвратително е. Вътре снимат порно.

Джей Ди не беше изненадан. Когато видя „дизайн“ на бизнес лиценза на Бранди Бенет, това беше първото, за което се сети.

— Сигурно мислят, че сме от отдела за „Борба с порока“.

— Може и да им се прииска да бяхме оттам — отговори Стиви. Отново почука на вратата. — Не сме от „Борба с порока“ — извика силно тя. — Сега всичките ви съседи го разбраха.

Вратата рязко се отвори и се появи млада жена, която притискаше къс копринен халат около пищното си тяло. Беше със силен грим, а русата й коса — неспасяемо объркана.

— Мерси много — озъби им се тя. — Сега всички съседи знаят, че ченгетата се интересуват от мен.

Стиви погледна към Дороти, която зяпаше с ококорени очи.

— От добрите сме, госпожо. Оценяваме помощта ви.

Дороти изгледа съседката си подигравателно, преди решително да тръшне вратата.

— Ако бяхте отворили веднага — меко изтъкна Джей Ди, — нямаше да се стигне дотук. Може ли да влезем?

— Не, не можете — нахално каза тя. — И ви моля да побързате. Много съм заета.

Сигурно е така. Джей Ди остана спокоен.

— Вие ли сте госпожа Бранди Бенет?

Устните й се извиха презрително.

— Само докато онова копеле съпругът ми подпише документите за развод. Той ли ви изпрати? Задник. Кажете му, че няма да си ги вземе обратно.

Надигна гърдите си и когато ги пусна, те подскочиха едновременно.

Леле. Добре де. Джей Ди се зачуди дали Бранди е подарила ролекса на Ръсел Бенет.

— Да не би да си ги иска обратно? — попита той, а тя се изсмя.

— Иска обратно всичко, а аз не си искам нещата, които съм му подарила. Не, сър. Задник.

— Ролексът — каза Джей Ди и тя кимна.

— Дори бях дала да го гравират — изсумтя тя и се нацупи. — Тъй че ако сте тук, защото ви е казал, че съм откраднала нещо, излъгал ви е. Тези — отново награби гърдите си — са единственото, с което си тръгнах, и може да му кажете, че няма да си ги вземе обратно. Задник.

— Добре, разбрахме — обади се Стиви. — Но не разследваме кражби. Аз съм инспектор Мазети, а това е партньорът ми, инспектор Фицпатрик. От отдел „Убийства“ сме.

Цупенето на Бранди внезапно се изпари.

— „У-у-убийства“ ли? Защо?

— Имаме причини да смятаме, че доктор Бенет е мъртъв — обясни Джей Ди.

Бранди едва отвори начервените си устни.

— Ръс? Мъртъв? Кога?

— Кога видяхте за последно съпруга си, госпожо Бенет? — попита Стиви.

— Преди три седмици — тихо отговори тя. — В кантората на бракоразводния адвокат. — Ужасът в очите й отстъпи място на паниката. — Не съм го направила. Кълна се.

— Не сме казали, че сте — каза Джей Ди. — Просто за момента събираме информация. Можете ли да ни кажете дали доктор Бенет е имал някакви отличителни белези или бенки?

Тя кимна вдървено.

— Аха. Има бенка на гърба, на плешката. Все му казвах да даде на колегата си да я махне. Беше неприятна.

Това беше достатъчно, за да издействат заповед за обиск за апартамента на Бенет, реши Джей Ди.

— Кой е колегата на съпруга ви? — попита той и извади бележника си.

— Лион Ренкуист. Занимава се предимно с лица. Направи носа ми. Ръс беше по циците. Оперираше лица само когато Лион беше в отпуск.

Любопитно погледна над рамото му, за да види какво записва в бележника си, но той го вдигна и тя се начумери.

— Доктор Ренкуист правил ли е някога някаква операция на доктор Бенет? — попита Джей Ди.

Жената кимна.

— Веднъж. Някаква кучка счупи носа на Ръс и Лион му го оправи. Нагласи му и скулите и му изглади и брадичката, докато го оперираше. Много бях ядосана на оная кучка, но ако днес я срещна, бих й дала медал.

Давай, Луси, извика наум Джей Ди.

— Защото доктор Бенет е бил…

— Задник — услужливо допълни Бранди. — Кълна се, че не съм го убила. Много пъти ми се е искало, и не само на мен. Изглежда, че накрая някой силно го е поискал. Боляло ли го е? Като са го убивали, имам предвид. Дано наистина да е изпитал болка.

Джей Ди се изкашля. Дамата не блестеше с особен ум.

— Госпожо Бенет, кога се разделихте със съпруга си?

Бранди отмести поглед, бузите й почервеняха от яд.

— Преди около два месеца.

— Защо? — попита той. Стиви беше отстъпила назад и го бе оставила да води разговора.

— Веднъж се върна рано. Проклет да е оня портиер, изпорти ме.

— Господин Херигън е казал на доктор Бенет, че сте с любовник в апартамента? — уточни Джей Ди, а тя сърдито кимна.

— Сякаш оня задник не ми е кръшкал. Имам предвид Ръс де, не Херигън. Херигън не би могъл да си хване нищо, освен надуваема кукла, беше просто порта. Знаех за жените на Ръс, ама не ми пукаше. Това обаче, което на него му беше позволено, на мен ми беше забранено. — Тя се запъна. — Все едно. Сигурно го е боляло, след като не сте сигурен, че тялото е неговото. Който и да го е направил, сигурно здравата се е престарал.

— Но не сте били вие — каза Джей Ди.

— Не. Имам алиби. Бях тук и снимах филми, защото копелето ми отряза кредитната карта и изпразни банковата ми сметка.

— Кой би искал да отмъсти на доктор Бенет? — попита Джей Ди. — Освен вас?

Тя отново се усмихна подигравателно.

— Всяка една от шестте жени, които той въртеше. Ръс беше наистина пристрастен към секса. Все не му стигаше. Но всяка жена, която забиваше, искаше парите му. Хич не го биваше в леглото.

Джей Ди трябваше да потисне поредното покашляне.

— Можете ли да ни посочите имена?

— Не, но Херигън може. Всички трябваше да се подпишат при оная невестулка. Мисля, че използваше подписите им, за да крънка услуги от Ръс. А той добре му плащаше. Не мисля, че на Херигън някога му се е налагало да заплашва. Ръс се грижеше за приятелите си. Но не и за съпругите си.

— Не ви ли плаща издръжка? — попита Стиви.

— Не. Подписах предбрачно споразумение.

— Понякога споразуменията допускат издръжка — в брой или в имоти — каза Джей Ди.

— Знам това. На глупачка ли ви приличам? Но Ръс нямаше да се съгласи на това.

— Все пак сте се омъжили за него — изтъкна Джей Ди. — Защо?

— Защото беше богат — каза Бранди, сякаш Джей Ди беше глупакът. — Реших, че ще успея да скътам достатъчно, докато си намеря ново татенце, но оня задник откри спестяванията ми и ги прибра. Ето затова снимам порно. Нищо си нямам.

Интересно. Ядосана, Бранди имаше същия лек акцент, който имаше и Луси Траск. Но Луси беше по-обиграна.

— Къде се запознахте с доктор Бенет? — попита той.

— На абитуриентската ми вечер — отговори тя и го изгледа предизвикателно. — Бях на осемнайсет. Гостуваше на родителите си и намина да види винарската изба на чичо ми. След това Ръс ме взе в града и ме настани на наистина добро място. Ходехме в скиорската му хижа, водеше ме на вилата си на плажа на Хилтън Хед, носеше ми подаръци.

— Къде сте завършили гимназия? — попита Джей Ди и очите й блеснаха доволно.

— В едно малко градче насред нищото. — Усмихна се предизвикателно. — И никога няма да се върна.

— Андерсън Фери — спокойно каза Джей Ди.

Бранди мрачно кимна.

— Като някакъв скапан уестърн. Нищо за правене, освен да седиш на верандата в люлеещ стол и да си търкаш задника. Станах на осемдесет, преди да навърша осемнайсет. — Стисна бравата на вратата. — Не съм пречукала оня кучи син, но ако разберете кой го е направил, дайте му една голяма влажна целувка от мен.

Понечи да се прибере, но Джей Ди сложи ръка на вратата.

— Още един въпрос. Да знаете доктор Бенет да е имал някакви наранявания? Някакви счупени кости?

— Да. Блъсна се в едно дърво, докато караше ски в Монтана. Счупи си ръката.

— Неприятно за един хирург — отбеляза Джей Ди. — Ръката му е трябвала, за да работи.

Тя сви рамене.

— Имаше си свестен лекар. Лекуваше спортисти. Всички бейзболисти ходеха при него.

— Помните ли името му? — попита Стиви.

Устните на Бранди се извиха тъжно.

— Явно здравата са омазали лицето му. Питате за белези, счупени кости. Казваше се Хамптън, или Ходжинс. Не помня, започваше с „X“. Вече мога ли да се прибирам? Чака ме работа.

— Да — каза Джей Ди, — но сигурно пак ще те потърсим.

— Нямам нищо за криене. Буквално.

Затръшна вратата пред лицата им.

Стиви почука на съседната врата и Дороти веднага отвори. Очите й бяха ококорени.

— Ето ви визитката ми — каза Стиви. — На гърба са моят телефон и телефонът на колегата ми. Ако видите или чуете нещо, моля ви да се обадите.

Дороти кимна.

— А на тях позволено ли им е да правят това? — прошепна тя. — Знаете, да снимат такива филми в апартамента? В съседство с почтени хора?

— Сигурно имат лиценз — обясни й Стиви. — Ще проверим в съответните институции. Благодарим ви за помощта.

Качиха се в колата. Стиви тихо подсвирна.

— Докторът явно е умеел да очарова жените от родния си град.

— Луси, Гуин и Бранди — съгласи се Джей Ди. — Може да има и други.

— Никога не бих допуснала, че Бранди и Луси са съгражданки.

— Бранди има подобен акцент като Луси.

Стиви се смръщи.

— Луси въобще не звучи като тая жена.

— Да, но когато е разстроена, като днес сутринта, имат нещо общо.

Стиви го изгледа с уважение и любопитство.

— И така, научих по нещо и за двама ви. Умееш да слушаш.

— Благодаря. — Изчака, но тя не продължи. — Какво ново научи за доктор Траск?

Стиви се замисли.

— Че може да губи самообладание.

Това го подсети за разтреперания й глас, когато му се обади за кутията. Беше уплашена, но успя да остане спокойна. И ми се обади.

— Може, да. Това защо те учудва?

Гласът му прозвуча ядосано.

Усмивката на Стиви беше многозначителна.

— Работила съм с Луси поне по петдесет случая и никога не съм я виждала толкова изнервена и притеснена, нито толкова ядосана както днес. Разбира се, има основание. Повечето хора щяха да рухнат, но тя не го направи. Това, че те остави да я видиш уязвима, ами това е просто… забележително. И така, сега накъде?

Успокоен, Джей Ди запали колата.

— Да идем да видим оная кутия в колата й, а после да поискаме разрешително за апартамента на Бенет. Ще ни трябва нещо за лабораторията, за да направят ДНК анализ. После трябва да говорим с колегата му. Може да знае нещо.

— Залагам на някоя от шестте жени, с които се е срещал — каза Стиви. — Или на първата му съпруга. Унизена жена и прочее. Безсърдечен и така нататък. Изтръгването на сърцето му е дяволски добра метафора за предателството му. На бас, че Херигън ще запее като птиченце, когато разбере, че Бенет е мъртъв. До десет минути ще имаме и шестте имена.

— Давам на Херигън по-малко от пет, за да изплюе всичко. — Джей Ди се включи в трафика и се замисли за Бенет и сърцето му. — Липсващите пръсти и счупените кости приличат на мъчение, сякаш е имал нещо, което някой е искал от него. Но изваждането на сърцето му… Направил го е, след като го е убил. Това не е мъчение.

— За мен е метафора, един вид изявление. Лично е.

— И е лично насочено към Луси Траск — мрачно допълни Джей Ди. — Защо?

— Познавала е жертвата, израснали са в един град.

— Както и поне две от останалите жени на Бенет.

— Но защо убиецът е мразил Луси Траск? — зачуди се Стиви. — В това няма смисъл.

Джей Ди въздъхна.

— Освен ако не крие нещо, както каза Хайът. — Не му се искаше да повярва на това. — Тя все пак изглеждаше откровена.

— Може да не знае какво знае. Може и Бенет да не е знаел. Струва ми се, че мъж, който изглежда така загрижен за себе си, не би издържал дълго на мъчения.

— Може би се е предал. Може би на убиеца просто му харесва да изтезава. Бенет няма сърце, защото е бил безсърдечен. Но езикът… Това е направено, докато е бил още жив. Без език не би могъл да му каже това, което е искал да научи.

— Поредното изявление?

— Така мисля. Или е казал, или е премълчал нещо, което не е трябвало.

— Трябва да разберем какво. Особено ако оня белег означава номер едно.

— Особено ако е решил Луси Траск да е номер две.

Стиви въздъхна.

— Предупредихме я да внимава и тя не е глупава. Нито пък някога ми е приличала на жена, която би поела ненужен риск.

— Така е — каза той. Което е добре за безопасността й, потенциално е лошо за мен. Защото освен интереса, който видя в очите й, там имаше и някакво опасение, което той не можеше да си обясни. Почти на границата на страха. Но с това щеше да се оправя по-късно. Номер едно в приоритетите му беше да се увери, че Луси Траск няма да стане номер две от списъка на садистичен убиец.

— Със сигурност тя му е мишена.

— Знам. Ще я настаним в сигурно жилище, но по-скоро бих искала да е близо до нас.

— Ами полицейска защита?

Стиви поклати глава.

— По-скоро не. Ако беше свидетел срещу мафията, тогава може би, но за това… — Сви рамене, а той още повече се намръщи. — Виж, това не ми харесва повече, отколкото на теб. Нека се обадя на Хайът и да му кажа последните новини. Може да ни отпусне още няколко души, които да работят по случая, така че да открием по-бързо оня тип и Луси повече да няма нужда от защита.

По-скоро не.

— Питай го дали Луси може да дойде с нас, за да уведомим родителите на Бенет.

Стиви го обмисли.

— Засега трябва да получим по факса декларациите от хотела и университета, че е била в Калифорния през последните две седмици. Той може да се заяде за това. А после ще я вземем с нас.

Джей Ди наведе глава и замълча.

— Начин да изработиш системата.

— Научих това-онова в „Наркотици“ — каза Джей Ди. — Ако Хайът се възпротиви, кажи му, че три от връзките на Бенет са били с жени от родния му град. Има нещо в това. Може Луси да ни помогне да разберем какво е то. Кажи му, че може да ни е консултант. Не на издръжка на управлението, разбира се.

Стиви се ухили широко.

— Почваш да се перчиш. Тя може да стане нашия местен водач из дивите простори на Андерсън Фери и да ни покаже всички лъвове, тигри и мечки. Леле-мале. — Направи гримаса. — Извинявай, Корделия в момента е на „Магьосникът от Оз“. Гледахме го четири пъти за последните две седмици. Вече ги сънувам тия крилати маймуни. Тръпки ме побиват.

Джей Ди се засмя.

— Съмнявам се да намерим лъвове, тигри или мечки около Бей Бридж, но поне Луси ще може да ни насочи къде да хапнем свестен рачешки пай.

 

 

Понеделник, 3 май, 14:15 ч.

Скръстила ръце на гърдите, Луси наблюдаваше как Дрю Питърсън и екипът му качват колата й в товарен камион. Бяха затворили вратите на гаража, докато дойдат сапьорите, с което изнервиха много собственици на коли. Но по-добре гневни, отколкото мъртви.

За щастие бомба нямаше. Рентгенът показа, че кутията съдържа само мускулна маса с размерите на юмрук, точно както беше подозирала. В момента сърцето на Ръс Бенет пътуваше към лабораториите на полицейските следователи. От мисълта й се повдигна.

А от това, че убиецът на Ръс необезпокоявано беше влязъл в колата й, й прилоша още повече.

Как? И защо?

Върхът на всичко беше, че колата й пътуваше към лабораториите.

— Колко време ще я задържите? — уморено попита тя.

— Няколко дни, може и по-дълго — отговори Дрю. — Съжалявам, доктор Траск.

— За какво съжаляваш? — чу нисък глас зад себе си, а сърцето й още по-силно запрепуска. Фицпатрик стоеше на сантиметри до нея. Силна тръпка премина по тялото й. Трябваше да положи усилие, за да не се втурне към него и към цялата тази прекрасна топлина, която излъчваше. Не би било безопасно. Не би било правилно. Не го прави, Луси.

— Трябва да задържим колата й — обясни Дрю. — Ще се изненадам, ако оня тип е оставил някакви отпечатъци, но все пак ще огледаме внимателно.

— Предполагам, че ще трябва да си наема кола, докато не приключите с това.

Фицпатрик се изкашля.

— Имам една излишна кола, която просто си седи в гаража. Можете да я заемете, доктор Траск, за колкото време се наложи.

Луси го погледна изненадана.

— Шегувате се.

Той впи очите си в нейните, напълно сериозен.

— Никой не я кара, просто си стои.

— Не мога да го направя, инспекторе — каза тя, но прозвуча неуверено дори в собствените си уши.

По лицето му премина лека усмивка и подчерта трапчинките му.

— Разбира се, че можете. Няма причина да харчите пари, за да наемате кола. Освен ако нямате достатъчно, за да ги хвърляте на вятъра.

Тя се поколеба, онази трапчинка привличаше погледа й като магнит. Усети как я обзема паника. Само защото Фицпатрик я привличаше, не означаваше, че трябва да се поддаде. Все още имам избор. И избирам да не го правя.

— Дори не ме познавате. Защо, за бога, ми поверявате колата си?

— Имате ли да плащате глоби за пътни нарушения? — запита я той.

— Разбира се, че не — вдървено отговори тя. — Не карам бързо. Знаете ли колко аутопсии на идиоти, дето шофират като луди, съм направила?

Той премигна объркано.

— Предполагам повече, отколкото бих искал да преброя.

— Именно. Така че, не, нямам глоби. — Намръщи се, когато той извади ключодържателя от джоба си. — Какво правите?

— Давам ви ключ. — Измъкна ключа от ключодържателя, хвана ръката й и притисна ключа към дланта й. — Ръцете ви отново са замръзнали.

Наблюдаваше развълнувана как ръката му затваря пръстите й в юмрук около ключа, металът беше топъл от престоя си в джоба му, близо до кожата му.

— Ти си луд — прошепна тя. — Знаеш го.

Ръката му се задържа миг по-дълго до нейната.

— Това е само кола, Луси — меко изтъкна той.

Тя вдигна очи и срещна настойчивия му поглед. Тялото й потрепери така, както отдавна не беше й се случвало. Просто кола. А той беше просто ченге. Това беше толкова… удобно. А аз съм такава лъжкиня. Въздъхна тихо.

— Какво да кажа? Благодаря.

— Ще ти я докарам по-късно. — Погледна Дрю. — Какво стана с кутията?

Кутията. Топлината изчезна и леденият страх се завърна.

— Не е бомба — докладва Дрю. — Ще я отворим в лабораторията.

— Сърцето на Ръс е — каза Луси кухо. — Убиецът е влязъл в колата ми, паркирана в обществен гараж. Как? И защо? Защо ми е оставил кутията?

— По същата причина, поради която остави да намериш и тялото — каза Фицпатрик. — Това е лично.

Тя затвори очи и си пожела денят да започне отначало.

— Но защо?

Топлата му длан я стисна за рамото.

— Ще разберем. Всичко ще бъде наред. И ти също.

Това беше лудост — сърца в кутии и трупове върху маси за шахмат. Но още по-ненормално беше, че повярва на Фицпатрик, когато й каза, че всичко ще бъде наред.

— Добре.

— Имаме записа от охранителната камера — каза Дрю. — Тъкмо щях да го гледам.

— Да го изгледаме сега — предложи Фицпатрик.

— Къде е Стиви? — попита Луси, докато вървяха към буса на следователите, където един от техниците подготвяше записа.

— В колата, разговаря с Хайът. Скоро ще дойде. Къде е Томас Торн? Мислех, че ще остане с теб.

— Трябваше да иде в съда. Изчака Дрю да дойде, но после трябваше да върви.

— Добре. Всеки ден на едно и също място ли паркираш?

— Разбира се — каза Луси. Отново се почувства изтощена. — Точно както всяка сутрин бягам по едно и също време. Предполагам, че повече няма да правя нито едното, нито другото.

— Няма за какво да се обвиняваш — твърдо заяви Фицпатрик. — Имаш правото да паркираш навсякъде, където решиш, и да бягаш, по което време ти хрумне. Но все пак навиците ти са улеснили тоя тип в решението му как да се приближи до теб. Как да те тероризира — добави той спокойно.

Тя се замисли за тялото, катурнато върху шахматната маса, и колко ужасена беше, докато мислеше, че това е господин Пю.

— Определено го е направил. Дрю, дойдох в осем и петнайсет.

— Така си и помислих.

Дрю пусна записа и увеличи скоростта.

— Ето те, идваш. Заключваш си колата.

Луси погледна в монитора.

— Разбира се. Винаги заключвам.

Дрю прехвърли напред и забави, когато се появи някаква фигура.

— Спри — нареди Фицпатрик. Записът забави.

Луси гледаше неподвижно как се появява момче на велосипед.

— Просто едно хлапе.

— Тийнейджър — каза Фицпатрик, наведен над екрана. — Не се бои, не гледа през рамо. Носи кутията.

Момчето свали кутията от багажника и извади лист хартия от джоба си. Разви хартията и някакъв малък предмет изпадна от ръката му.

Луси усети как коленете й поддават.

— Това не е ли…? Не може да е…

— Да, това е — мрачно процеди Фицпатрик. — Хлапето има ключове от колата ти.

Момчето погледна номера на колата, след което използва ключа, за да отключи предната врата. Постави кутията зад волана, оправи панделката и отново заключи. Извади телефон от джоба си, написа есемес и подкара велосипеда към изхода.

— Можем ли да получим по-добър образ на лицето му? — запита разтревожен Фицпатрик.

— Има камера на входа — каза Дрю. — Може да успеем да получим по-добро изображение.

Луси се облегна на бронята на вана. Чувстваше гръдния си кош толкова стегнат, че едва си поемаше дъх.

— Имаше ключ от колата ми — промълви тя. — Как?

Фицпатрик се приведе и я погледна в очите.

— Някой има ли ключ от колата ти?

— Не — прошепна тя.

— Някога заемала ли си колата си на някого?

— Не. — За неин ужас от очите й рукнаха сълзи. — Никога.

Той пое ръцете й и ги стисна здраво.

— Искам да запазиш спокойствие, защото всичко ще се оправи. В безопасност си. Чуй ме. Колите идват с два комплекта ключове. Къде са ти другите ключове?

Тя затвори очи и се съсредоточи върху дълбокия му глас. В безопасност си. Сълзите се ронеха от очите й и се стичаха по бузите й.

— В сейфа в апартамента ми.

— Това е добре. — Стисна леко ръцете й, а после изтри сълзите й с палците си. — А сейфът ти? С комбинация ли се отваря, или с ключ?

Тя продължи да го гледа и стисна здраво ръцете му. Сякаш търсеше опора.

— С ключ. Единият е на ключодържателя в чантата ми, другият е в банковия ми сейф.

— Много разумно. — На устните му се появи крива усмивка. — Не съм очаквал по-малко.

Тя успя да му се усмихне в отговор. Ужасът отпусна хватката си, а тя си пое дълбоко въздух.

— Поне съм разумна и предвидима — каза, насилвайки се да говори с лекота, каквато можеше никога повече да не изпита. Убиецът имаше ключ. Бил е достатъчно близо до мен, за да вземе ключа ми.

Какви други ключове има? Ами ако имаше ключ и от апартамента й? Ами ако дойде? Докато спя? Представи си обезобразеното тяло на Ръс Бенет и я втресе, когато ужасът отново я сграбчи.

Фицпатрик стисна ръцете й.

— Ако има ключ от колата ти, може да разполага и с други ключове.

— От апартамента ми — дрезгаво отвърна тя.

— Може би. А може би не. Но все пак ще се наложи да намериш друго място, където да останеш за известно време. Можеш ли да идеш при приятели? Например при Гуин?

Тя кимна неуверено.

— Тя има диван, който мога да използвам. И без това рядко си е у тях.

Той й се усмихна и тя си даде сметка, че опитва да я успокои.

— Приятел ли си има?

— Винаги има приятел. Сигурна съм, че ще се съгласи да остана.

— Къде да останеш? — Стиви се приближи и огледа лицето й. — Какво е станало?

Фицпатрик й разказа.

— Кучият му син — измърмори тя.

— Не се бой, Луси. Ще ти пазим гърба.

Луси тежко преглътна.

— Благодаря.

Стиви я потупа по коляното.

— Имам някои добри новини. Вече не си заподозряна.

В отговор Луси се изсмя истерично.

— Благодаря.

— Разполагам с лицето на хлапето — каза Дрю и се дръпна от монитора. — Вижте.

Фицпатрик се изправи, но не пусна ръцете на Луси. Внимателно й помогна да стане и я обърна така, че да вижда монитора. Постави длани на раменете й и нежно я придърпа към себе си. Този път тя се предаде на порива си. Защото съм шокирана. Защото той е толкова топъл, а аз замръзвам. Защото с него се чувствам в безопасност.

Само дето дълбоко в себе си знаеше, че той е всичко друго, но не и безопасен. Ръцете му за миг стиснаха раменете й, после отдръпна бедрата си, макар и не достатъчно бързо. Луси си пое дъх. Не беше минало чак толкова много време, че да забрави какво е възбуден мъж.

— Познаваш ли го, Луси? — настойчиво попита Фицпатрик.

Концентрирай се. Хлапето беше азиатец, може би около осемнайсетгодишен. Около метър и седемдесет и пет, с щръкнали коси. И с лице, което никога не беше виждала.

Поклати глава, докато гледаше как се отдалечава с велосипеда си, как преминава през изхода и маха на човека в кабинката.

— Не, не го познавам. Но това не е мъжът, който обикновено е дежурен — каза тя.

— Не е оня, с когото разговаряхме — потвърди Дрю. — Този е друг.

Фицпатрик се обърна към един от униформените полицаи.

— Би ли помолил мъжа в кабинката да дойде, за да говорим с него? Благодаря.

— Той е куриер — каза Стиви. — Върни записа, Дрю, и пак го огледай.

Младежът излезе с велосипеда от гаража, после отново го яхна, с един крак, стъпил на земята. Взе пакет от багажника, погледна го и го върна обратно.

— Камерата не е хванала надписа на пакета — разочаровано отбеляза Луси.

Фицпатрик отново стисна раменете й.

— Можем ли да получим снимката му?

Дрю направи разпечатка и му я подаде.

— Може рецепционистът да успее да го идентифицира.

— Господа. — Униформеният полицай се беше върнал, водеше със себе си мъж на средна възраст. — Това е господин Джо Айзая, от кабинката.

Джо изглеждаше доста притеснен и Луси забеляза, че той целенасочено избягва погледа й. Познаваше този мъж. Всеки ден го поздравяваше. Беше мил. Но днес… освен това беше и изплашен. Добре дошъл в клуба, помисли си тя.

— Вече разговарях с полицията — отбранително каза Джо.

— Имаме още няколко въпроса. — Стиви посочи монитора, където Дрю вече беше успял да върне записа. — Онзи човек в кабинката не сте вие, господин Айзая. Защо?

Джо още повече се притесни.

— Братовчед ми ме заместваше. Нямаше ме само час.

— Защо не казахте това на другите полицаи? — попита Стиви.

— Не исках шефът да научи. Бях на лекар с жена си, болна е. Отсъствах дълго време от работа и се страхувах да поискам отпуск. Не мога да изгубя работата си, здравната си застраховка. Моля ви. Братовчед ми знае как да работи с регистъра.

— Пуснал е вътре куриер — каза Стиви, — който незаконно е проникнал в автомобил в този гараж.

Джо нервно облиза устни.

— Но сапьорите си тръгнаха. Казаха, че няма проблем… Не мислех, че… — Млъкна и преосмисли думите си. — Оплесках се, нали?

— Това е разследване за убийство, господине — каза Фицпатрик. — Искаме да говорим с братовчед ви, да видим дали познава младежа.

Показа снимката и Джо премигна.

— Ама това е Джими Ий. Прави доставки тук два-три пъти седмично. Няма начин да е замесен в убийство. Джими е свястно хлапе.

Фицпатрик си записа.

— Знаете ли за кого работи?

— Семеен бизнес е. „Ий експрес“. Извършват доставки в града.

— Благодарим ви, господин Айзая — каза Стиви. — Оценяваме помощта ви.

Джо нещастно кимна.

— Трябва ли да казвам на шефа?

Стиви погледна към Фицпатрик.

— Май засега разполагаме с всичко необходимо.

Фицпатрик кимна.

— Ще бъдете ли на разположение в случай, че възникнат други въпроси?

Раменете на Джо се отпуснаха.

— Винаги, когато се наложи. Благодаря ви.

За пръв път погледна Луси. Личеше, че се чувства виновен.

— Доктор Траск, много съжалявам. Добре ли сте?

— Добре съм, Джо. Надявам се Дайна да се оправи.

Можеше да усети как Фицпатрик я наблюдава. Това, че тя познаваше Джо, го беше изненадало повече, отколкото, че познава съпругата му.

— Да тръгваме към „Ий експрес“ — подкани ги Стиви — и да видим каква е била тая поръчка.

— Ами аз? — запита Луси. — Мога ли да се върна на работа? Не мога да се прибера вкъщи, докато не проверите апартамента ми — добави тя, когато двамата си размениха колебливи погледи. — Казахте, че трябва да остана при приятел.

— Някой ще те откара до вас, докато проверим хлапето с доставката — каза Фицпатрик. — Приготви си багаж за няколко дни.

— А после — добави Стиви — искаме да дойдеш с нас в Андерсън Фери. Трябва да уведомим семейство Бенет за сина им, преди да са научили от Бранди Бенет.

Луси кимна, едновременно доволна и все още притеснена. Отивам си у дома. Само дето от дълго време това вече не й беше дом.

— Добре. Благодарете на началника си от мое име.

— Ще го направим — каза Стиви. — Докато издирваме куриера, ще провериш ли съдържанието на кутията, трябва да сме сигурни, че е на Бенет.

— Мога да ви кажа дали е на човек и дали кръвната група е същата като на Ръс. — Мисълта да държи сърцето на някого, когото познава, я ужасяваше. — Доктор Мулхаузър ще направи останалото. Ще трябва ДНК проба, за да се установи със сигурност.

— До час би трябвало да я получи — обеща Стиви. — Вече имаме разрешително за обиск за апартамента на Бенет и капитанът ще изпрати човек, за да събере проби от гребените, четките му за зъби и всички обичайни принадлежности.

Фицпатрик срещна погледа й.

— Остани с някого от полицаите, докато се върнем.

Вероятно трябваше да се почувства обидена от повелителния му тон, но установи, че не е така. И вече не й беше студено, поне засега.

— Добре.

7.

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 14:45 ч.

Клей застана пред вратата на апартамента и се ослуша. Имаше някой вътре. Според докладите на Ники, това беше мястото, където се е срещала с Марго Уинчестър. Марго живеела със съквартирантка, друга млада жена. Според Ники момичето било доста уплашено. И има защо. Марго изнесла такава тирада, че стреснала дори нея, а тя беше виждала почти всичко като ченге в големия град.

Клей стисна месинговото чукче на вратата и то изкънтя. Вратата рязко се отвори и се показа жена, която изглеждаше на около осемдесет, с меки бели къдрици и симпатично лице. Вероятно наскоро беше преживяла сърдечна операция, ако се съдеше по белега, който се показваше над яката на блузата й. Изгледа го бдително, в очите й, уголемени от дебелите като дъно на бутилка стъкла, проблесна страх.

— Да? Какво искате? Ако продавате нещо, хич не си правете труда.

Той й се усмихна, за да я успокои.

— Не съм търговец, госпожо. Следовател съм и търся една жена на име Марго Уинчестър.

— Няма такава тук.

Жената понечи да затвори вратата.

— Госпожо Клайн, почакайте. Моля ви. Марго е живяла тук преди два месеца.

— Не, млади човече, не е живяла тук. От петнайсет години живея в този апартамент и никаква Марго не е стъпвала тук. Сега ви моля да си вървите.

Затвори вратата пред лицето му.

За миг Клей остана неподвижен. В стомаха му се надигна лошо предчувствие. Извади снимка на Марго Уинчестър от куфарчето си и отново почука.

Госпожа Клайн ядосана отвори вратата.

— Трябва ли да се обадя на 911, сър?

— Не, госпожо. Простете, че ви безпокоя, но е много важно. Издирвам изчезнал мъж, а тази жена може би е последният човек, който го е видял жив. Поне ще погледнете ли снимката?

Тя се намръщи, но протегна ръка.

— Добре.

Приближи снимката до носа си, примижа и внимателно я огледа. После му я върна.

— Никога не съм я виждала. Не мога да ви помогна. Може да сте сгрешили сградата, те си приличат.

— Не съм я объркал. — Ники беше много точна за такива детайли. — Тук е имало и друга жена. Сама ли живеете?

Лицето й пребледня, а на него му се прииска да не я беше питал. Вратата отново се затръшна в лицето му.

— В ръката си имам телефон — провикна се госпожа Клайн през вратата. — Ще звънна на 911, ако до пет секунди не сте се омели оттук.

Беше я уплашил, макар че нямаше такова намерение.

— Съжалявам — извика й в отговор. — Тръгвам си.

Слезе надолу по стълбите към колата си, като се успокояваше от факта, че очилата й бяха с толкова голям диоптър, че не би могла да прочете номерата.

Подкара бавно и спря на удобен паркинг пред един магазин. Отвори папката и се зае да разглежда снимките на кооперацията, които Ники беше направила при предишното си идване. Мястото беше същото. Марго Уинчестър беше живяла там със съквартирантката си, но тогава в апартамента не бе имало стари дами.

Логично можеше да предположи, че по онова време госпожа Клайн е била в болницата. Белегът й изглеждаше доста пресен. Как и защо Марго беше използвала апартамента? Дали не се беше самонастанила? И коя беше другата млада жена?

Звънна в офиса.

— Намери ли нещо за пожара? — попита той Алиса.

— Не всичко, което искаше, но това, което открих, няма да ти хареса.

— Очаквах нещо такова. Добре, казвай.

— Пожарът е отпреди седмица и подозират умишлен палеж. Вътре в къщата е намерена жертва, мъж. Все още не е идентифициран. Само това пишеше във вестника.

Усети, че му прималява. Мъж.

— Евън. Мамка му. А къщата? Кой е собственикът?

— Банката. Ипотеката й е била просрочена преди шест месеца. Клей?

Той се изправи в седалката.

— Какво?

— Банката е собственик. Ако Евън е живял там, значи се е бил самонастанил.

Хич не беше добре.

— А апартамента, в който Марго е живяла, се оказа жилище на една осемдесетгодишна жена, която никога не е чувала за Марго.

— Какво ще правиш?

— Ще посетя бившата съпруга на Евън, после ще се настаня в хотел и ще поспя, преди клубът на Марго Уинчестър да отвори. Ако тази вечер не танцува, може някоя от другите танцьорки да ми каже къде наистина живее.

— А аз какво да правя?

Той се замисли. Умората вече му се отразяваше.

— Провери госпожа Клайн. — Даде адреса й на Алиса. — Виж какви роднини има. Особено жени, около трийсетгодишни. Ники е записала, че Марго е нарекла другата жена Линда и тази Линда имала татуировка на кобра върху дясната ръка.

— Чудно — каза Алиса отвратено. — Няма що.

— Може да е от полза, ако я идентифицираме. А после разбери кога госпожа Клайн е претърпяла сърдечна операция. Ако предположенията ми са правилни, трябва да е било по времето, когато Ники е била тук преди два месеца, за да провери Евън, точно след като пое случая му.

— Мислиш, че и Марго се е била самонастанила.

— Да, само дето не знам защо.

 

 

Понеделник, 3 май, 14:45 ч.

— Чисто е, доктор Траск — каза аналитичката. Казваше се Чериз Тейлър и изглеждаше много способна, висока около метър и осемдесет. В нейно присъствие Луси се чувстваше едновременно и в безопасност, и заплашена.

— Няма други кутии, увити с хартия на сърчица?

— Поне доколкото мога да видя. Криминолозите ще дойдат по-късно, за да довършат претърсването, но аз не виждам следи от взлом. Можете да влезете и да си съберете нещата. Ще остана с вас.

Луси влезе в апартамента си и я побиха тръпки. Тази сутрин беше излязла оттук, чувствайки се в безопасност. Сега се чувстваше насилена. И уплашена. Мина през всички стаи, за да види дали всичко е на мястото си.

— Изглежда всичко е наред.

— Това е хубаво — каза Чериз. — Бихте ли отворили сейфа? Трябва да видим дали резервните ви ключове са там.

С разтреперани ръце Луси успя да вкара ключа в ключалката.

— Тук са.

— Ще взема сейфа и съдържанието му, трябва да видим дали не е бил отварян насила.

Защото все още е възможно убиецът да е бил в дома ми, да е направил дубликат на ключовете и да ги е върнал. Това беше достатъчно, за да превърне всеки здравомислещ човек в параноик.

— Просто ще си събера нещата.

— Трябва да дойда с вас — извини се Чериз.

Луси въздъхна.

— Знам.

Взе куфар от гардероба си в спалнята, после погледна през рамо.

— Колко време се очаква да ме няма?

— Трудно е да се каже. Може би няколко дни.

— Добре.

Луси извади няколко костюма от гардероба, а после се поколеба, преди да вземе и една рокля. Беше черна и малка. Освен това беше кожена. Нещо като задължителна за клуба. Пъхна роклята между костюмите, взе няколко чифта обувки и прибра всичко в куфара.

Събра тоалетните си принадлежности, застана пред огледалото и се загледа в съкровищата си. Прокара пръсти през очукания калъф за цигулка, който украсяваше тоалетната й масичка през петте години, в които живееше тук. Цигулката беше принадлежала на господин Пю, но Барб й я беше дала да я пази, когато господин Пю вече не можеше да свири.

При пожар, това щеше да е едно от трите неща, които щеше да грабне и да изнесе. Второто беше сребърна рамка с две снимки в нея — тъмнокос тийнейджър със сериозно лице и футболен шлем под мишница, и усмихнат рус мъж, възседнал мотоциклет, също стиснал каска под мишница.

Момчето беше брат й, Бък. Мъжът — първият й годеник, Хийт. И двамата вече ги нямаше. И двамата я бяха изоставили, по различен начин. Уморих се да бъда сама.

Луси измъкна един сак, в който сложи калъфа и рамката. От кутията за бижута извади стара картонена кутийка. Отвори я. Гривната още беше там. Тя беше третото нещо, което щеше да вземе със себе си — подарък от брата за сестрата, която го беше обичала, беше имала нужда от него. Гравираният надпис в евтин очарователен стил все още я караше да се усмихва. „Сестра №1.“

Внезапно „№1“ я накара да се намръщи, когато в съзнанието й нахлу спомена за гърба на Ръс. Сложи кутийката в сака, метна го през рамо и се обърна към Чериз.

— Това е всичко, което ми трябва.

Изчака на стълбището, докато Чериз заключваше входната врата, след което я запечата с жълти полицейски лепенки.

— Луси? Какво е това?

Госпожа Корбел се беше подала от стълбището на горния етаж, със загрижено изражение на набръчканото си лице.

— Всичко е наред — успокои я Луси. — Полицията просто разследва случилото се тази сутрин. Добре съм, наистина.

Госпожа Корбел скептично присви очи.

— Много добре, стига и ти да си добре.

— Добре съм. Благодаря ви, че ме питате. Проверих Барб и господин Пю. Те също са добре.

— Знам. Обадих се на Барб тази сутрин. Тя е при сестра си, знаеш.

— Да, да. Е, ами аз трябва да тръгвам.

Успя да слезе до долната площадка, преди госпожа Корбел отново да се обади.

— Надявам се скоро да се върнеш, Луси. Липсваха ни концертите ти през последните седмици, когато те нямаше.

Луси се сепна и метна бърз поглед към Чериз, но не каза нищо. Отново се обърна към госпожа Корбел.

— Не знаех, че ме чувате.

На свой ред възрастната жена се изненада от думите й.

— Всички те слушаме, дете. Заради Барб никой не иска Джери да се ядоса, но като те слушаме как свириш, за да го успокоиш, то е… ами, добре е за душата. Връщай се по-скоро.

За момент Луси не знаеше какво да каже.

— Благодаря ви. Ще се върна.

 

 

Понеделник, 3 май, 14:55 ч.

Господин Ий от „Ий експрес“ се оказа възрастен мъж с тънки като молив мустачки. Очите му нервно шареха по документацията, докато търсеше данните за сутрешната доставка.

— Племенникът ми е добро момче.

— Не сме казали, че не е — каза Джей Ди със спокоен глас. — Но някой го е наел и искаме да разберем кой е.

— На път за насам е. Сега е на пристанището, така че ще му отнеме няколко минути. Ето ги данните, дето ги търсите. — Извади лист хартия от папката. — Бил е нает от доктор Ръс Бенет. Платено е с кредитната му карта.

— Каква наглост — промърмори Джей Ди и Стиви кимна.

— Сър — каза тя, — как дойде кутията? Някой остави ли я?

— Не. Сега си спомням, като видях името на Бенет. Получих обаждане от доктор Бенет, който каза, че ще закъснее заради служебно пътуване извън града и не искал да пропусне годишнината на приятелката си. Изпрати кутията по пощата с инструкции за доставка за днес. Не искаше приятелката му да се разсърди.

— Кога получихте кутията?

— Вчера следобед, с последната поща.

— А ключът за колата? — запита Стиви.

— Дойде си с кутията. Имаше опакована кутия с панделка и малък плик с ключ и бележка, в която пишеше къде можем да намерим колата.

— Къде са бележката и ключът? — внимателно попита Джей Ди.

— Джими ги взе. Ще ги върне, като се прибере.

— Добре — каза Джей Ди. — А кутията от доставката?

Ий го изгледа объркано.

— Нарязана е и изхвърлена със снощния боклук.

— Камионът за боклука мина ли вече? — с надежда попита Джей Ди.

— Не, още не.

Да.

— Искаме да намерим тая кутия.

Ий се обърка още повече.

— Защо?

Стиви не обърна внимание на въпроса му.

— Не ви ли се стори странно, че иска подаръкът да бъде доставен в колата на дамата, а не в дома й или в работата й? И това, че той е имал ключ?

— И че ви е изпратил кутията по пощата? — добави Джей Ди.

Ий сви рамене.

— Доктор Бенет прави странни неща понякога.

— Значи и преди сте си имали работа с него? — запита Джей Ди.

— Разбира се. Той е добър клиент. — Ий сякаш се опечали. — С много приятелки.

— А знаехте ли, че е женен? — заинтригува се Стиви.

— Да, ама… — Той отново сви рамене. — Това не ми влиза в работата.

— Какви неща е искал да му доставяте? — попита Джей Ди.

— Обикновено рози, сладкиши, билети за театър. Веднъж имаше кофа с пясък и няколко стриди. Оказа се, че в една от черупките има пръстен с перли и диамант. Струваше към четири бона. Така че хич не се е и замислих за това.

Звънецът на вратата дрънна и тримата едновременно се обърнаха.

— Джими — каза Ий с облекчение.

Младежът предпазливо ги огледа.

— Какво е станало?

— Аз съм инспектор Фицпатрик, а това е партньорката ми, инспектор Мазети. Искаме да ви зададем няколко въпроса за кутията, която сте доставили тази сутрин в една кола.

Джими паникьосано погледна чичо си.

— Не си загазил — успокои го той. — Нали? — обърна се към детективите.

— Засега не — съгласи се Джей Ди. — Първо, може ли да видим бележката и пръстена?

Младежът ги извади от раницата си.

— Нищо лошо не съм направил.

— Всичко е наред — успокои го Стиви. — Не търсим теб. Търсим човека, изпратил тази кутия.

— Доктор Бенет? — озадачи се Джими. — Защо? Тоест, човекът е пълно куку, но никога не е правил нищо незаконно.

— Джими — смъмри го чичо му. — Няма да търпя такъв език.

— Защо казахте, че е куку? — попита Джей Ди и момчето сви рамене.

— Всички ония жени, никоя от тях не знае за останалите. Гадно ми е, като правя такива доставки. Кара ме да се чувствам… виновен. Че трябва да им кажа. Но не го правя. Чичо казва, че това не ни влиза в работата. Просто доставяме.

Джей Ди погледна Стиви.

— Няма нужда да вземаме имената от Херигън.

Стиви се усмихна криво.

— Блестящо. Господин Ий, ще ни трябва списък с всички жени, на които сте доставяли разни неща от доктор Бенет.

Ий изпуфтя.

— Колко назад?

— Пет години — каза Джей Ди — Може би шест.

— Това са много жени, инспекторе — разтревожи се Ий.

— А ние ще оценим усилията ви — отговори му Джей Ди. — Ще ни трябват последните шест имена, засега. Ще изчакаме. Ето визитката ми с имейла и номера на факса. Искаме последните имена колкото се може по-скоро.

Ий взе визитката доста разстроен.

— Нещо друго?

— Да — отвърна Стиви. — Вие лично разговаряхте ли с доктор Бенет? Нормално ли звучеше?

Ий се намръщи.

— Не пом… Чакайте. Имаше настинка. Помня, като каза, че било срамота да настине посред лято. Каза „и представа си нямаш“. И се засмя.

Джей Ди се сети за светкавично замразеното тяло на Бенет.

— От какъв номер ви се обади?

— Трябва да е било от мобилния му, който го имам записан. Иначе щях да го запиша на поръчката. Такава е процедурата. Просто в случай, че кредитната карта не мине.

— Инспекторе? — нерешително се обади Джими. — Доктор Бенет добре ли е?

— Още не сме сигурни — отвърна Джей Ди. — Синко, ако някой пак те накара да доставяш нещо в нечия кола, просто откажи.

— Какво има в оная кутия?

— Това е част от разследването, Джими — каза му Стиви. — Не можем да ти отговорим. Но гаражът беше затворен за час, докато полицейските сили претърсваха колата.

Момчето отиде до регистъра.

— В системата си пазим доставките от последните пет години. За по-старите неща ще трябва да идем в склада, за да вземем записите. — Вдигна поглед и присви очи. — Няма такова нещо като поверителност между клиент и куриер, нали?

Въпросът беше зададен толкова сериозно, че Джей Ди едва се сдържа да не се усмихне.

— Не, синко — отговори също толкова сериозно той. — Оценяваме помощта ти.

След две минути Джими му подаде списък.

— Има и няколко мъже в него — каза той. — Помня, че това бяха обикновени пликове, сигурно нещо служебно.

В списъка имаше четирийсетина жени. Джей Ди обърна на последната страница, забеляза името на Луси. В колонката „Доставено“ беше записано „Кукла Барби“ и той се сети за разказа й как Бенет е пробил защитата й. Копеле.

— Благодаря, Джими — изрече той гласно. — Обади ни се, ако Бенет пак се свърже с вас.

После дръпна Стиви настрани.

— Ще потърся кутията от пощата, а ти ако искаш се заеми с проверката на ония имена. Виж ги откъде са.

— Гледай да си винаги толкова скромен — тихо каза Стиви. — Побързай. Трябва да уведомим първата му бивша, преди да идем при родителите му.

— Ще вземем Луси по пътя.

Стиви погледна часовника си.

— Аз ще взема моята кола и ще ви последвам, в случай, че закъснея. Корделия тази вечер има тържество в градината.

— Не просто „тържество“ — изтъкна Джей Ди. — Не всеки ден момиченцата завършват детската градина. И цялата ти фамилия ще е там, с кърпички в едната ръка и с камери в другата.

Стиви развеселена се ухили.

— Именно. Така че се захващай с боклука.

 

 

Понеделник, 3 май, 15:20 ч.

— Прекрасен ден!

И наистина беше такъв. Слънцето грееше, вятърът беше достатъчно силен, за да охлажда лицето му, без да клати яхтата прекалено.

Погледна надолу към палубата, където Джанет Гордън лежеше овързана и разтреперана.

— Откъде да започнем?

Жената се притисна към палубата, с лице, обляно в сълзи, но те не го трогваха. Смяташе ги за проява на егоизъм. Наведе се над нея и измъкна кърпата от устата й с острия нож за филетиране.

— Е? — спокойно каза той.

— Моля те, не ме убивай — разхлипа се тя. — Моля те. Нищо не съм направила.

Той се втренчи в нея и поклати глава.

— Невероятно. Все още не схващаш, а? Тук си именно защото нищо не си направила.

Завъртя ножа, за да е сигурен, че тя ще види цялото острие. Жената вдиша дълбоко и се разпищя с всички сили, което го накара да се усмихне. Протегна ръце и я вдигна.

— Огледай се. Няма нищо, само открито море. Така че викай, колкото ти се ще. Харесва ми.

Пусна я и тя премигна, временно загубила ориентация.

— Моля те. Умолявам те. — Отново си пое въздух, опитите й да се контролира бяха възхитителна гледка. Все още си мислеше, че може да се измъкне. — Няма да се отървеш — застрашително каза тя, макар отчаянието й да беше очевидно. — Написах писмо.

Той наклони глава заинтригувано.

— Наистина? И до кого?

— До окръжния прокурор. Всичко е вътре. Всичко, което знам. Всичко, което стана онзи ден. Всичко е вътре.

— И къде е това писмо?

— При адвоката ми. Ако нещо се случи с мен, ще го прати на прокурора.

— Хм. Значи Бенет и за това ми е казал истината.

Тя го изгледа вцепенена.

— Знаел си?

— Да. Когато Бенет ми каза за теб, не вярвах някой да е толкова тъп, че да позволи на оня, когото изнудва, да се мотае около него с остри ножове. Той ми отговори, че си му показала писмо, заради което трябвало да те опази жива. И щастлива. — Той повдигна вежди. — Колко щастлива те направи, Джанет?

— Не беше така — изстреля тя. — Това е гнусно.

Той отметна назад глава и избухна в смях.

— Това ли е гнусно? Използвала си убийство и изнасилване на невинно момиче, за да си оперираш носа, а да правиш секс с Бенет ти се струва гнусно?

— Тя не беше невинна — процеди Джанет през зъби.

Той замръзна.

— Какво каза?

Тя също се вцепени. Май най-сетне започваше да схваща.

— Нищо.

Той се наведе, смъртно спокоен.

— Мислиш, че е искала да я нападнат? Да я пребият, докато стане неузнаваема? Мислиш, че сестра ми го е искала? Че е молила за това? Може би полата й е била твърде къса? Може би си е лягала с всекиго?

Джанет стисна устни и не каза нищо.

— Кажи ми — настоя той, — името на сина ти в онова писмо ли е?

Тя затвори очи.

— Не — прошепна в отговор.

— Как ще се почувства, като разбере, че си продала мълчанието си?

— Няма значение. Няма да му пука. Мрази ме.

— Наистина? И защо?

— Защото не казах на полицията какво е направил.

Това го изненада.

— Сериозно? Райън е искал да кажеш на полицията?

— Така ми каза. Искал да бъде наказан, но не можел сам да се предаде. Искаше аз да го направя вместо него.

В гласа й имаше презрение, което го накара да изпита слабовато съчувствие към сина й. Но не и чак да го съжали. Райън беше отрепка, страхливец.

— А ти си отказала.

— Това щеше да съсипе семейството ни, а и без това вече не можеше да се помогне. Убиецът беше мъртъв, а онези момчета… Те имаха семейства. Бъдеще. Не можехме да кажем.

Той искрено се изненада. Огледа я и гневът му нарасна още повече. И аз имах бъдеще някога. Никой не помисли за мен или за семейството ми.

— „Ние“? Кои „ние“?

Тя отвори очи и се втренчи в него.

— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли жива?

Истински шедьовър.

— Не.

В погледа й заблестя омраза.

— Тогава върви по дяволите — кресна му и той се усмихна.

— И Бенет така каза. След няколко пръста смекчи тона си. И ти ще направиш същото.

— Писмото ще излезе наяве — отчаяно каза Джанет. — Всички ще разберат какво е станало. Тя ти беше сестра. Ти ще си най-вероятният заподозрян.

— Не мисля така. Защото аз не съществувам.

Наведе се към нея и притисна острието на ножа към гръкляна й.

— Защото съм мъртъв.

 

 

Понеделник, 3 май, 15:20 ч.

Стиви сбърчи нос.

— Дрю би трябвало да изпрати кола за това. Смърдиш.

Джей Ди изчетка остатъците от боклук по дрехите си.

— Бил съм и по-смрадлив, докато бях в „Наркотици“. Веднъж трябваше да се правя на човек, дето от доста време не се беше къпал. Това сега не е чак толкова зле.

Беше успял да открие кутията на Бенет, затисната между два по-големи пресовани кашона.

— Искам Дрю колкото се може по-бързо да получи това. Можем да го сложим в багажника.

— Прав си. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Просто съм доволна, че това е твоята кола, а не моята.

Джей Ди отвори багажника. И въздъхна.

— Бях забравил за това.

Стиви се втренчи в купчината дрехи и спортна екипировка.

— Какво? — Огледа го преценяващо. — Да не разкарваш нещата на Мая?

От дълго време го караше да се раздели с вещите на починалата си съпруга. И той най-сетне се беше заел. Донякъде.

— Това са все мои неща. Спортни екипи, видеоигри. Намерих ги, когато чистих склада миналата седмица. Всички тези неща ги бях прибрал, преди да постъпя в армията. Ще ги даря някъде, просто досега нямах възможност.

— Видеоигри от времето, преди да постъпиш в армията? — Тя бръкна в торбата, извади няколко и се разсмя. — Никой няма да ги иска. Направо са древни.

— Това са класики — поправи я той. — Много са ценни. Колекционерите ще дадат и кътните си зъби за тях.

Стиви любопитно заразглежда игрите.

— Само стрелби. Нямаш дори Марио. — Изгледа го остро. — Игрите ли те подготвиха?

Не, отвърна наум той. Имаше огромна разлика между това да вземе на мушка жив човек и анимационен герой. Никоя игра не би могла да подготви никого за първата му истинска жертва. Нито за последната, или тези между тях. Беше ужасяващо. И оставаше с теб. Завинаги. Върна игрите обратно в торбата и опита да смени темата.

— Събрах нещата на Мая миналата година, когато обявих къщата за продажба.

Тя кимна.

— Изминал си дълъг път, Джей Ди.

Не съвсем. Беше му отнело цяла година, за да свикне с мисълта, че някой друг ще докосва вещите на съпругата му, и още една година, за да ги махне. Три години след смъртта й, въпреки настояванията на приятелите му. И още не беше срещнал някой, който да го накара да се почувства… жив.

До днес, когато Луси отвърна на погледа му и всичко се промени.

— Продължавам напред.

— Видях това в гаража — подметна тя. — Просто не се движи твърде бързо. И отвори прозорците на колата, ако обичаш.

 

 

Понеделник, 3 май, 15:40 ч.

— Е?

Луси вдигна поглед от микроскопа и видя Стиви Мазети да стои на вратата, понесла мъжки костюм за химическо чистене.

— Човешко сърце е — каза Луси. — Все още е почти замразено. От същата кръвна група като на Ръс. Ще направим ДНК анализ, за да потвърдим, но е неговото. Дрю взе кутията, проверява за отпечатъци, но не е обнадежден.

— Как е било съхранено?

— В самозапечатващ се найлонов плик, натикано в евтина пластмасова купа — като ония, в които си вземаш супа за вкъщи.

— Под път и над път — въздъхна Стиви.

— Именно затова Дрю не очаква нищо интересно.

Луси се опита да задържи поглед върху Стиви, но очите й все шареха към коридора зад нея.

Стиви леко се усмихна.

— Той идва, докторе. Не се притеснявай.

— Ама аз не…

Стиви махна с ръка.

— Дори не се опитвай.

Окачи костюма на кукичка до вратата и си издърпа стол. За момент се загледа напред, после се обърна и погледна Луси в очите.

— Приятели сме от години, Джей Ди и аз.

— Тогава е щастливец — спокойно отговори Луси. Стиви отново се усмихна.

— Той може и да не се съгласи. Джей Ди е добър човек. През последните години му беше тежко.

В гласа й имаше предупреждение, но искаше да научи повече за Джей Ди Фицпатрик.

— Защо?

— Вдовец е, съпругата му загина при инцидент преди три години.

Това я изненада. Той някак не приличаше на женен мъж. Не, че тя беше най-добрият експерт по въпроса. Ръс Бенет, веществено доказателство „А“.

Спомни си аутопсията на детето, мълчанието му и сълзите в очите му. Това беше преди две години. Побиха я тръпки. Дали не беше загубил и детето си…

— Имат ли деца?

Стиви сякаш се изненада от въпроса.

— Не. Мая не беше от хората, които искат деца.

— О…

Защо тогава той беше там оня ден? Бъди смела, Луси, попитай го сама.

Стиви я наблюдаваше внимателно.

— Прие тежко смъртта на Мая, оттогава не е бил с друга жена. Все му казвам, че трябва да започне да излиза, да се среща с хора.

— Това е трудно, след като си загубил някого, когото си обичал — тихо каза Луси, като си мислеше за снимките в сака. Загубата на брат й я беше опустошила, беше променила живота й. След като загуби и годеника си, беше имала много трудности, докато свали защитните си стени, но най-сетне беше успяла. Странно, но отърваването от годеник номер две й беше причинило по-скоро неудобство, отколкото да я съкруши. И все пак изминаха години, докато отвори отново сърцето си. Този път за Ръс Бенет. И това започна толкова добре.

Част от нея още изпитваше ужас, друга — се измъчваше от копнеж. Уморих се да бъда сама.

— Всички се лекуваме за различно време — каза Стиви. — Казвам ти всичко това, защото видях как те гледа, а и ти как го гледаш. Исках да знаеш, че е добър човек. Така че… не го наранявай, моля те.

— „Моля“ какво?

Фицпатрик изпълни рамката на вратата, помъкнал купчина сплескани картонени кутии в чист чувал за боклук. Беше махнал сакото и вратовръзката си, бялата му риза беше просмукана от пот и залепнала за ръцете и гърба му. Тъмната му коса беше загладена назад, на бузата си имаше петно мръсотия. Под почти прозрачната му риза можеха да се видят добре оформените му мускули.

Луси се опита да не го зяпа, но усилията й бяха напразни. Олеле. Тогава миризмата я застигна и тя се разкашля.

— Какво е това?

Фицпатрик я изгледа с укор.

— По цял ден правиш аутопсии, а кашляш от това?

— Свикнала съм на трупни миризми — сопна му се тя, покрила устата си с длан. — Какво е това?

— Подбрани образци от боклука на „Ий експрес“ — обясни Стиви със закачливо пламъче в очите.

— Стиви — смъмри я Дрю, който се появи зад тях. — Оставила си го да се рови в боклука?

— Ей, той се писа доброволец. Освен това има и дрехи за преобличане. — Стиви посочи към торбата от химическото чистене. — Тази вечер трябва да ида на тържеството на Корделия с неговата смрад по себе си.

— До довечера ще се е разнесла — каза Фицпатрик. — Стига си се оплаквала. Къде я искаш тая гнусотия, Дрю?

Дрю посочи един празен ъгъл, в който Фицпатрик внимателно постави уликите на пода.

— Надявам се да не е някоя гнус наистина — процеди Дрю. — Не отново.

— Онова беше гадно — съгласи се Стиви. — Но не, това си е обикновен боклук. Кутията е пристигнала при куриерите вчера следобед в кашон, който нарязали и изхвърлили в контейнера. След което всички в сградата явно са яли пица, пили бира и мятали остатъците отгоре — завърши закачливо тя. Луси стисна устни, за да не се разсмее.

Фицпатрик забеляза усилията й и се ухили.

— Няма проблеми. Можеш да се засмееш. А и след ден като днешния ти се полага.

— Целия контейнер ли се наложи да преровиш? — попита Луси и широко се усмихна.

Очите му проблеснаха мрачно и по гръбнака й отново пробягаха познатите тръпки. После той сви рамене и развали мига.

— Кой знае какво е имало в опаковъчната кутия, когато са я изхвърлили… Взех парчета, просто за всеки случай.

Луси направи гримаса.

— И сложи това в колата си?

— По дяволите, един наркоман веднъж ми оповръща задната седалка. В сравнение с онова тоя боклук си е направо чист. — Зае се да го сортира. — Ето го и кашона, Дрю. Изпратен е оттук, въпреки че оня, дето се е представил за Бенет, е твърдял, че е извън града. Ий не е обърнал внимание на местните марки. Просто е видял разписката с името на Бенет.

Стиви извади две найлонови торби за веществени доказателства, сгъната бележка и ключ.

— Не вярвам да намеря други отпечатъци, освен от Джими и чичо му, но може да опитаме.

— Ще дойдат да дадат отпечатъци, за да ги елиминираме — каза Фицпатрик. — Казахме им да питат за теб. Дрю, имаме ли нещо от апартамента на Бенет? Хайът изпрати Скинър и Мортън да го претърсят.

— Дотук разполагаме с гребен и четка за зъби за ДНК проба — отговори Дрю. — И аз изпратих екип там, но от това, което чувам, няма следи от взлом.

Стиви кимна.

— И Хайът така каза. Ще прослушаме телефонния секретар на Бенет, за да видим с кого е разговарял до последния ден, в който са го видели. Портиерът твърди, че се е качил в таксито само с куфарче, така че явно е бил примамен. След петнайсет минути ще се срещнем с Хайът. Дрю, ще можеш ли да присъстваш? Не би трябвало да отнеме много време.

— Там ще съм.

Фицпатрик се изправи и изтръска мръсотията от панталоните си.

— Луси, той иска да разговаря с теб за Бенет. Можеш да идеш със Стиви. Аз ще си взема душ, ще се преоблека и ще се срещнем там. Знаем ли нещо повече за сърцето?

— Само, че е от същата кръвна група като на Ръс, което и очаквахме.

Стиви махна на Фицпатрик.

— Трябва да побързаме, а ти още смърдиш. Иди да се почистиш. — Подаде му костюма. — Голям късметлия си, че тоя те чакаше в химическото.

— Ще се видим след петнайсет минути — каза той и тръгна, като остави Луси да съзерцава добре оформения му гръб, докато бързаше навън. Руби беше права тази сутрин. Тоя мъж имаше страхотен задник. Истински наркотик.

Не, на Луси вече не й беше студено.

8.

Понеделник, 3 май, 16:00 ч.

Когато Джей Ди успя да се добере до кабинета на Хайът, мястото за сядане вече беше заето. Хайът имаше само един стол за гости и Джей Ди бързо беше научил, че човек сяда в него само когато е поканен. Обикновено това бяха само офицерите.

Джей Ди не беше сигурен дали Хайът държи останалите прави, за да си знаят мястото, или се придържаше към идеята, че това съкращава времето за срещите. Плешивият мъж успяваше да постигне и двете.

— Затвори вратата, детектив — тържествено го подкани Хайът. — Очаквахме те.

Джей Ди беше дошъл точно навреме, на секундата, и не, за да впечатлява Хайът, а защото искаше час по-скоро да се върне при Луси. Беше отвърнала на усмивката му — искрена, чаровна усмивка, която беше оживила лицето й и от която сърцето му спря. В нея беше настъпила някаква промяна във времето между гаража и лабораторията на криминолозите. Не знаеше какво точно, а и не беше сигурен дали го интересува. Знаеше само, че тази жена го привличаше все по-неудържимо.

Затвори вратата на Хайът и веднага усети студенина. Нещо ставаше. Стиви и Дрю бяха там, заедно с Елизабет Мортън и Фил Скинър — другите детективи, прикрепени към случая.

За негова изненада Луси седеше на стола за гости, обърната с лице към групата. До нея стоеше помощник-прокурорът Дафни Монтгомъри, с която Джей Ди още не се беше срещал лично, само бяха разговаряли по телефона. Дафни беше на около четирийсет, с дълга руса коса, в яркорозов костюм и къса пола, която разкриваше чудесни крака. Носеха се слухове, че някога била танцьорка във Вегас, а тя не правеше нищо, за да опровергае клюките. Джей Ди много я харесваше. Дафни беше оптимистка в свят на професионални песимисти.

В момента обаче беше намръщена. Хайът седеше зад бюрото си с неразгадаемо изражение. Лицето на Луси също не издаваше нищо. Погледна го, сякаш търсеше отговори, с каквито той не разполагаше.

— Какво става? — запита Джей Ди шефа си. — Мислех, че искате да зададете на доктор Траск няколко въпроса, свързани с доктор Бенет.

— Това и правя — отговори Хайът. — Само че не я питам това, което си мислиш.

Джей Ди отвори уста, за да протестира, но Стиви го спря с натрапчив предупредителен поглед и поклащане на главата. Кръстоса нервно ръце. Това никак не му допадаше.

Хайът забеляза мълчаливия им „разговор“ и се изправи. Сега само Луси остана седнала и изглеждаше още по-ядосана. Джей Ди успя да свърже нещата. Хайът беше известен със склонността си към парадиране и нямаше почти никакво съмнение, че това е поредният му звезден час.

— Лейтенант Хайът — каза Луси с равен, напрегнат глас. — Бях останала с впечатлението, че вече не съм заподозряна за убийството на Ръсел Бенет.

— Алибито ви е проверено. Но след като инспекторите пожелаха да присъствате при уведомяването на семейството на жертвата, реших, че трябва да знам повече за вас. — Повдигна арогантно вежда. — Май сте криели някои тайни, доктор Траск.

На Джей Ди му се стори, че очите й проблеснаха, но беше толкова бързо, че нямаше как да е сигурен.

— Нямам тайни, лейтенант — студено отрече тя. — Бях откровена с инспекторите ви. Разказах им, че съм се срещала с жертвата за кратко и че съм му счупила носа.

Хайът кимна.

— Преди пет години, да. Говоря за преди това. Например за август, преди четиринайсет години.

Трябваше й малко време, за да възвърне самообладанието си.

— Нямам нищо за криене, лейтенант.

— Не мисля така — сухо каза Хайът. — На инспекторите Мортън и Скинър им отне по-малко от час, за да се доберат до това. Госпожа Монтгомъри намери записките от съда за още по-малко време.

Челюстта на Дафни Монтгомъри се стегна, Мортън затвори за миг очи, Скинър поклати глава и Джей Ди осъзна, че каквото и да ставаше в момента, те не бяха искали да се стига дотук.

Луси вдигна ръце нагоре в презрителен жест, после ги постави в скута си.

— Значи знаете всичко. Всичко друго, което бих могла да ви кажа, би било просто… излишно.

Хайът приседна на ръба на бюрото си близо до Луси, съвсем преднамерено навлизайки в пространството й.

— Хайде, задоволи любопитството ми — подкани я той. — Разкажи ми със свои думи какво точно е станало.

Тя посрещна погледа му с изправена глава. Гласът й беше спокоен, ръцете в скута й — здраво стиснати.

— Бях арестувана, обвинена, изправена пред съда и оправдана. Обвиненията бяха оттеглени и досието ми беше заличено.

Джей Ди погледна към Стиви, тя не беше по-малко стресната от него. Хайът обаче не изглеждаше изненадан. Вместо това на лицето му се появи лека усмивка.

— Стегнато изложение, докторе — отбеляза той. — Бих искал малко повече плънка.

— Не ви дължа обяснения — ледено каза Луси. — Може ли да тръгвам?

— Можете, но във ваш интерес е да останете — отговори Хайът. — Било е катастрофа, нали?

Тя мълчаливо кимна.

— Лейтенант, аз…

— Годеникът ви е бил убит — прекъсна я Хайът. — Нали?

Била е сгодена. Разбира се, че бе имала връзки. И той също беше имал. Беше женен, за бога. И все пак не му хареса. Смъртта на годеника й още й причиняваше болка, ясно се четеше на лицето й. Луси затвори очи и се опита да си възвърне присъствието на духа.

— Да — каза и отвори очи. — Това няма никакво отношение нито към този случай, нито към някой от вас. Имах много дълъг ден. Сега си тръгвам.

Понечи да се изправи, но Дафни я натисна обратно към стола.

— Луси, подходът на лейтенанта е жесток. — Дафни впи поглед в Хайът, докато казваше това, и на Джей Ди му се прииска да изръкопляска. — Но трябва да останеш, захарче. А ти, Питър, трябва да стигнеш до проклетата същина.

Хайът не скри раздразнението си.

— Благодаря ви, госпожо Монтгомъри — каза нервно и се обърна към Луси. — Разкажете ми какво е станало, доктор Траск. Ако наистина нямате нищо за криене.

За пореден път Луси се бореше да запази самообладание.

— Добре. Но няма да седя тук, сякаш съм на подсъдимата скамейка. Била съм там, знам какво е.

Изправи се, оправи полата си и отиде до прозореца, след което се обърна с лице към останалите.

— Бяхме само двамата. Бях пила чаша вино, той — далеч повече. Опитах да взема ключовете му, но той ме избута от колата. Минута по-късно чух сблъсък и хукнах натам. Беше излетял през покрива — колата беше кабриолет, и вече беше мъртъв, но беше блъснал друга кола.

— В която двама души са пострадали — внимателно допълни Дафни.

Луси кимна вдървено.

— Да, майка с дете. Майката беше в критично състояние, детето беше само с натъртвания, но затиснато от седалката на колата, което всъщност го беше спасило. Втурнах се да помагам, но поради недоразумение ме обвиниха, че аз съм шофирала. Бях съдена за катастрофата и за смъртта на годеника си. Уликите доказаха твърденията ми, че не съм била в колата по това време, и ме оправдаха. Това е всичко.

Хайът се усмихна кисело.

— Не мисля, но ще оставим нещата така, засега. За протокола, нямах намерение да ви карам да се чувствате сякаш сте на подсъдимата скамейка. Опитвах се да съм любезен.

Луси го изгледа озадачена.

— И така, да стигнем до същността, Питър — подкани го Дафни, натъртвайки всяка дума. — Папката.

Луси се огледа объркано.

— Каква папка?

— Каква папка? — едновременно с нея попитаха Джей Ди и Стиви.

— Папката, която намерихте в апартамента на Бенет като претърсвахме — обясни Елизабет Мортън. — Беше на бюрото му. Отнася се до вас, доктор Траск.

Хайът се пресегна и издърпа една дебела папка от рафта.

— Това са копия — обясни и я подаде на Джей Ди.

Джей Ди остави папката на бюрото и се зае да я разглежда. До него Луси също следеше страниците.

— Боже мой — прошепна тя. — Но какво е това?

— Изглежда вътре е събрано всяко нещо, което някога си правила — каза й Джей Ди, докато прелистваше страниците. — Записки от колежа, статии за ареста ти и за делото, преместването ти в Балтимор. Всичко.

Тя надникна през рамото му.

— Не, не всичко. Протоколите от делото ми са тук, но за присъдата няма нищо. — Обърна се и изгледа Елизабет Мортън. — Вие ли сте я махнали?

— Не — отрече Елизабет. — Натъкнахме се на протокола от делото и извикахме Дафни да го види.

— Бях тук в случай, че открият някакви лекарски записки — каза Дафни, когато Луси я погледна объркано. — Трябва да пазим поверителността между лекар и пациент. Всички се обадихме тук-там и бързо изровихме историята. Веднага установихме, че си била напълно оправдана във връзка с катастрофата.

— Тогава за какво е всичко това? — запита тя. Гласът й затрепери от гняв. — Защо издевателствахте над мен?

Хайът седна зад бюрото си.

— Исках да съм сигурен, че наистина нямаш нищо за криене. Ако беше омаловажила ролята си, или беше отрекла това да е ставало, тогава нямаше да одобря участието ти в случая. Но ако не друго, успя да накараш нещата да изглеждат още по-зле.

— По-зле от кое? — запита Стиви.

— По-зле, отколкото й се полагаше — критично отговори Дафни.

— Значи, участвам? — попита Луси. — И на какво дължа тая чест?

— Помолих го да ни бъдеш водач — обясни Стиви. — Бенет продължава да е свързан с родния си град… с твоя роден град. Искахме да ни помогнеш.

— Но ако той те е изнудвал, не бих могъл да го позволя — каза Хайът. — Ти обаче беше откровена за всичко. Няма опасност от изнудване.

Пребледнялото лице на Луси почервеня от гняв.

— Хубаво, че го знам. А ако откажа?

Хайът сви рамене.

— Днес някой е оставил нещо в колата ти. Мислех си, че ще искаш да заловим този човек.

— Все едно дали ти харесва, или не, ти си ключът към това — тихо каза Джей Ди. — Този убиец те е избрал. И ти се кълна, че двамата със Стиви не знаехме за това.

Луси леко кимна.

— Вярвам ви. Благодаря.

Вече по-спокоен, той се обърна към Мортън и Скинър.

— Това единствените документи ли са? Или има и други, за останалите жени?

Думите му накараха Луси да трепне.

— Останалите жени?

— Поне четиресет за пет години — каза Стиви. Луси отново трепна.

— Каква е връзката с родния ми град?

— Поне три от вас са от Андерсън Фери — отвърна Джей Ди. — Проверяваме останалите от списъка.

— Три от нас? Гуин, аз и коя друга?

— Бранди Бенет — отговори той. Луси ококори очи.

— Бранди Бенет да е от Андерсън Фери? Не може да бъде.

— Не знаеше ли? — попита Хайът.

— Не. Тя е по-млада от мен и Гуин. Как е бащиното й име?

Стиви провери бележките си.

— Стакхауз.

— Сещам се за семейството. Имаха много деца. Но не познавам никого от тях.

— Има ли документи за другите жени? — попита отново Джей Ди.

— Не намерихме — отговори Елизабет. — Само за доктор Траск. За какво му е трябвала папка с документи за нея?

— Лесният отговор не ми харесва — каза Джей Ди. — Защото е счупила носа му. Но бих запитал, защо сега? Статиите са взети от вестника на Андерсън Фери едва преди три седмици. Открихте ли нещо в апартамента?

— Нищо, което да говори за взлом. Взехме кредитната му карта и банковите извлечения. Плащал е огромна издръжка на първата си съпруга.

— А местопрестъплението, Дрю? — обади се Хайът.

— Взехме отпечатъци от следите, които намерихме в тревата — отговори Дрю. — Следите са от колелата на инвалиден стол, както си помислих в началото. Но не открихме стола.

— Не го е закопал, след като е нагласил тялото — каза Стиви, — но да бута празна количка из парка звучи рисковано. Ако някой го е видял, ще се сети.

— Може да е избягал, като е седял в количката — отбеляза Дрю. — Но пък няма следи, които да говорят за това. Трябва да е карал по същия път чак до паркинга… или е скрил количката в някой от ония апартаменти.

— Няма ли наблюдателни камери на паркинга? — запита Хайът.

— Никоя не работи — отговори Дрю. — Охранителната система на кооперацията ви за нищо не става, доктор Траск.

Луси кимна, но не каза нищо.

— Ами тялото, доктор Траск? — продължи разпита Хайът.

— Засега разполагаме единствено с нараняванията, за които докладвах. — Гласът й беше студен. Явно не се беше трогнала от обясненията на Хайът, все още беше много ядосана. — Чакаме ДНК пробата да потвърди, че това наистина е Ръс Бенет.

— Настоящата му съпруга, Бранди, потвърди за белега и за счупената кост — каза Стиви.

— Той е — изръмжа Хайът. — Мулхаузър ми се обади. Говорил с ортопеда на Бенет, който потвърдил, че нашият пластичен хирург е имал точно такова счупване на ръката. Ще направим ДНК анализа просто за да сме изрядни, но можем да сме уверени, че Бенет е мъртъв.

— Тялото му е било замразено — каза Джей Ди. — Трябва ни списък с местните консервни фабрики с фризери. Убиецът трябва да е имал достъп до голям фризер.

— Двамата със Скинър ще се заемем — отзова се Елизабет Мортън.

— А аз ще осигуря човек, който ще провери жените от списъка на Бенет — обеща Хайът. — Някоя от тях може да е имала причина да го направи. Какво знаем за първата му съпруга?

— Преди пет години е имала мотив, когато й е изневерявал — обясни Джей Ди. — Но защо да го убива сега? Плащал й е огромна издръжка.

— Тя е дребна жена, не би могла да премести тялото — добави Луси.

— Ще се срещнем с нея, преди да отидем при родителите му — каза Стиви. — Да я уведомим и да проверим. — Погледна Дафни. — А кабинетът на Бенет? Имаме ли разрешително, за да огледаме и там?

— Грейсън се е заел с това — отговори Дафни. — Там е по-сложно, отколкото в апартамента. Ще ви се обадим, когато съдията го подпише. Питър, ако пак ти се прииска да въртиш Луси на шиш за разни глупости, веднага ще дойда — каза тя на Хайът, който не скри раздразнението си.

Уважението, което Джей Ди изпитваше към Дафни, се увеличи десетократно.

— Всички знаете какво да правите — сприхаво обяви Хайът, след като Дафни изчезна сред облак парфюм с аромат на гардения. — Залавяйте се за работа. Мазети и Фицпатрик, вие останете. И затворете вратата.

— Чакай ме отвън — тихо каза Джей Ди на Луси. Изчака я да излезе, затвори вратата и спокойно погледна Хайът.

— Това беше тест, нали? Не само за доктор Траск, но и за нас.

— И го преминахте — каза Хайът. — Едва. Ти — посочи той Стиви — се справи добре. А ти, Фицпатрик, си луда глава и се оставяш емоциите да те подведат. Използвай главата си, за да решиш случая, и нямам предвид тая, дето вече си я ангажирал. А сега се заемайте за работа. Ще се видим в осем сутринта.

Майната ти. Луси вървеше към дамската тоалетна, свила ръце в юмруци, прекалено вбесена, за да мисли за нещо по-различно от „Мамка ти, Хайът“. Само това беше успяло да й помогне да удържи гласа си спокоен там вътре и тя го направи единствено заради Фицпатрик, който изглеждаше не по-малко бесен на шефа си от самата нея. Хайът беше манипулирал миналото й за собствена изгода.

Използвай ме. Изпитай ме. Изкарай наяве всичките ми мръсни тайни. Мамка ти, Хайът.

— Луси, скъпа, чакай.

Беше Дафни. Луси трябваше да се насили да спре. Пое си дълбоко дъх, за да не бъде груба с помощник-прокурора, която ценеше от първия път, когато свидетелства по един от случаите й. Тази жена беше умна, дръзка и използваше южняшкия си акцент, за да успокоява хората и понякога да ги подтиква да я подценяват. И тогава, ако бяха виновни, тя ги заковаваше.

Засега Луси и Дафни печелеха с три от три. Три случая дотук и три присъди. Дафни Монтгомъри беше новачка, но беше добра.

Дафни обви раменете й с ръка.

— Добре ли си, сладурано?

Думите й натъжиха Луси. Никой не ме е наричал така от дълго време.

— Да, добре съм.

— Исках само да те уверя, че никой не харесва оня дръвник Хайът. — Дафни се ухили, когато Луси неохотно се засмя. — Виждаш ли, знаех си, че мога да те накарам да се усмихнеш. Сериозно, Мазети и Фицпатрик нищо не знаеха. Знаеш това, нали?

— Да. Просто не разбирам той защо го направи.

— Ами, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, той с всички се държи така. Не го приемай лично.

— Шегуваш се. Защо му се позволява да се държи по този начин?

— Защото Хайът е добро ченге. Виж, никой от нас не одобри начина, по който той се държа вътре. Сигурна съм, че Джей Ди искаше да го удари по плешивата глава. Но е добре, че се сдържа. Това беше изпитание колкото за него, толкова и за теб. И това го разбра, нали?

Луси я изгледа.

— Че за какво му е да изпитва детектив Фицпатрик? Защо беше всичко това?

— Е, аз също не знаех, докато Джей Ди не влезе в стаята и не те погледна.

Припомни си думите на Стиви.

— Как ме е погледнал?

— Сякаш единствено ти си от значение. Ако се беше втурнал да те защитава, щеше да бъде отстранен от случая. За твое добро се радвам, че успя да се сдържи. Имаш нужда от него. Ако и една десета от онова, което съм чувала за него, е истина, няма да намериш по-смел полицай. — Дафни побутна устните й с палец и я накара да осъзнае, че се е намръщила. — Освен това, той е готин. И в момента върви насам по коридора.

— Благодаря, Дафни. Оценявам това.

— Знам — меко отвърна Дафни. — И трябва да намериш друг начин да разказваш оная своя история, захарче. Както говориш, звучиш едва с една идея по-невинна от Ма Баркър^[2].

— Това на никого не влизаше в работата — изсъска Луси и усети как гневът й отново кипва.

— Права си, така е. Но сега е различно, защото някакъв убиец се е заинтересувал от това. Така че помогни на Джей Ди и Стиви да го намерят, за да мога да го затворя завинаги.

Луси си пое дъх.

— Добре. Благодаря ти.

Почувства се по-спокойна.

— Добро момиче. Ето номерата на мобилния и домашния ми телефон — Дафни пъхна визитката в джоба й. — Обади ми се, ако имаш нужда. Сериозно говоря.

Завъртя се така, че да проследи приближаващите се Фицпатрик и Стиви.

— Де да бях на твое място, малката. Тоя мъж не е за изпускане.

И наистина си беше така. Чар, сексапил, мъжественост… Спокойно можеше да се снима за корица на списание.

— Може би трябва дълбоко да си поемеш дъх и да започнеш да живееш — прошепна й Дафни. — Чувала съм, че е полезно. Трябва да тръгвам. Обади ми се.

Потупа я по ръката и се отдалечи.

Фицпатрик застана съвсем близо до нея и извади ръце от джобовете си. Искаше му се да я прегърне и успокои.

— Извинявай — простичко каза той. — Това не трябваше да става.

— Вината не е твоя — оправда го Луси. — А ти издържа ли теста?

— Горе-долу. Стиви е звездата, а аз чиракувам. Готова ли си да тръгваме? Трябва да посетим първата съпруга, а после да потеглим към Бей Бридж при семейство Бенет.

Отивам си у дома. На Луси й се прииска да се прибере вкъщи, но дължеше много на семейство Бенет. Синът им беше мъртъв. Имаха нужда от подкрепа, от човек, на когото да могат да разчитат.

— Трябва да взема багажа си.

— Ще се срещнем в дома на първата госпожа Бенет — каза Стиви. — Отивам да взема списъка с приятелките на Бенет от секретаря на Хайът, за да може тя да ги види. Ще ти направя копие, Луси.

— Защото съм местният ви водач — сухо изтъкна тя. — Нали знаете, можехте просто да попитате. Щях да съм щастлива да помогна, особено след като — както отбеляза и Хайът — убиецът остави подарък в колата ми.

— Не беше уговорено предварително — въздъхна Стиви. — Хайът каза, че първо иска да разговаря с теб. Нямах представа, наистина. И двамата съжаляваме.

Луси внимателно ги огледа.

— Не попитахте какво наистина се е случило.

— Защото това си е твоя работа — изтъкна Джей Ди. — Достатъчно ти се събра за един ден.

— И денят още не е свършил — добави Стиви. — Ще се чакаме там.

Помаха с ръка и тръгна, като за пръв път остави Луси сама с Джей Ди.

Не, не беше истина. Бяха сами и оня път в залата за аутопсии, когато той се беше разплакал.

— Каква беше връзката ти с онова дете? — директно попита Луси, преди да се разколебае.

Очите му се разтвориха широко.

— Моля?

— Преди две години присъства на аутопсията на едно дете…

Той се почувства неудобно.

— Не го познавах — отговори той толкова тихо, че на Луси й се наложи да се приближи, за да го чуе. — Намерих момичето мъртво на улицата.

— Никой друг не дойде. Родителите й не се появиха, за да разпознаят тялото. Никой нямаше.

— Именно затова аз бях там. — Внимателно хвана лакътя й. — Хайде, да вземем багажа ти.

Отидоха заедно до криминологията, където беше прибрала багажа си. Фицпатрик понечи да вземе куфара и сака, но тя задържа сака с калъфа за цигулка.

— Аз ще взема това.

Фицпатрик вдигна тежкия куфар така, сякаш беше лек като перце.

— Да тръгваме тогава.

Мълчаливо стигнаха до колата, той отвори багажника, а Луси се наведе и подуши.

— Още смърди.

— Може да сложим багажа на задната седалка.

Тя сбърчи нос.

— Където повръщат наркоманите?

Той се разсмя и трапчинката му се показа.

— Онова беше в колата, която карах, докато бях в „Наркотици“. В тази кола още никой не е повръщал.

Подреди багажа й на седалката до купчина стари дрехи, после й смигна.

— Поне доколкото знам. Всичко може да е ставало, преди да взема колата.

— Ха-ха — каза тя и се изненада, когато той галантно й отвори предната врата, за да се качи. Джей Ди Фицпатрик несъмнено беше мъж с добри обноски, което би направило още по-интересна играта му на лошо момче. А това, че се правеше на лошо момче, въобще не подлежеше на съмнение.

Мисълта за това я възбуждаше. Много. Проклятие.

Той не каза нищо повече. Подкара на североизток, извън града. Очакваше ги поне половин час път и тя внезапно се почувства изнервена. Денят се беше оказал изтощителен и както каза и Стиви, още не беше свършил.

— Стиви защо тръгна отделно? — попита тя.

— Тази вечер дъщеря й завършва детската градина и ще има тържество. Можем да се забавим, а тя не иска да го пропусне.

— Завършва детската градина? И такова нещо ли има?

Той кимна и тъжно се усмихна.

— Да, голяма забава.

— Мислех, че нямаш деца — изтърси тя и веднага й се прииска да върне думите си обратно.

Той я изгледа.

— Разпитвала си за мен?

Усети как бузите й пламват.

— Да.

— Добре. — Отново я изгледа, този път задържа погледа си малко по-дълго. — Присъствах, когато синът на Стиви завършваше детската градина. — Изкашля се. — Познавам Корделия откакто се роди. Иска ми се да можех да съм там тази вечер, но и без мен ще има достатъчно хора от семейството. — Подаде й портфейла си. — Ето снимката й.

Луси колебливо отвори портфейла, чувстваше се неудобно, но притеснението се изпари, когато видя едно сладко усмихнато момиченце.

— Прекрасна е.

— И щастлива — каза той малко свирепо. — Стиви е добра майка.

Луси си спомни разказа му за детските години и се запита дали не му е липсвало и щастие. Или добра майка. Искаше й се да го попита, но той бе уважил мълчанието й за процеса, така че и тя трябваше да му отвърне със същото. Ако той искаше да говори, щеше да го направи.

Върна му портфейла и той го пусна в джоба си.

— И така, какви са отговорностите ми като ваш местен водач? — запита тя.

— Да държиш очите и ушите си отворени, да ни казваш, ако хората, с които разговаряме в Андерсън Фери, имат някакви връзки, които не са очевидни.

— Отдавна не живея там. Сигурно има много хора, които не познавам.

— Но все пак знаеш достатъчно. Знаеше например, че майката на Бенет наскоро е преживяла инфаркт.

Луси беше забравила за това, но той беше полицейски инспектор, не биваше да го забравя. Вниманието към детайлите беше част от работата му.

— Защото разговарям с нея по телефона и я придружавам, когато има час при лекар в града. От години не съм се връщала в Андерсън Фери.

Той отново я измери с поглед.

— Защо?

Тя се поколеба, после сви рамене.

— Вече нищо не ме свързва с това място.

— Нямаш ли семейство?

Този път тя не се поколеба.

— Не. Нямам.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. — Макар че всъщност не беше. — Ами ти? Твоето семейство?

— Никой, за когото да говоря.

Значи правилно беше предположила.

— Уважавам това, инспекторе.

— Джей Ди — поправи я той. — Името ми е Джей Ди.

— Някакво съкращение?

— Джъст Дезъртс^[3] — безгрижно отвърна той.

— Нищо чудно, че не си казваш името — сухо каза тя. — И аз нямаше да си го казвам, ако ме бяха кръстили така.

Това го накара да се засмее.

— Джей Ди са просто инициали. Не означават нищо.

Тя не му повярва, но остави нещата така.

— Добре. Но все още не си отговорил откровено на първия ми въпрос. Защо съм тук? Не мисля, че ще мога да помогна с нещо в Андерсън Фери. Така и не ме питахте кого познавам там.

— Нали ти пожела да дойдеш, да си с нас, когато уведомяваме семейството.

Луси огледа профила му и видя, че той внимава да не я погледне. Един мускул потрепна на стегнатата му челюст.

— Страхуваш се — отбеляза тя. — За мен. Нали?

— Ами ти? Не се ли страхуваш? — парира я той. — Защото ако е така, определено трябва да започнеш да го правиш.

Тя замълча, а после разбра.

— Ти да не си ми телохранител?

— Не. Не съм бодигард. — Каза го все едно, че четеше от книга. — Просто приеми, че си наш консултант. Без да ти се заплаща, разбира се. Даряваш от времето си от добро сърце, от желание да подкрепиш общността и за да хванем оня психопат, който изпрати в колата ти… знаеш какво.

— Разбира се — измърмори тя. — Вашият местен водач.

Сега той я изгледа.

— Искаш да напуснеш ли?

Образът на малтретираното тяло на Ръс изникна пред очите й. И римската единица, изгорена на гърба му. Фицпатрик и Стиви бяха манипулирали системата, за да осигурят безопасността й.

— Не. Мисля, че нещата така ми харесват, няма да споря с вас. И ще бъда най-добрият местен водач, за когото можете да мечтаете.

— Добре. А сега може ли да те попитам нещо?

Луси се стегна.

— Да, кажи.

— Имаш ли връзка с Томас Торн? Имам предвид романтична.

Тя премигна.

— Не — отговори твърдо. — Само добри приятели. Напълно различни сме. Томас си има истински харем…

— Добре. Имаш ли връзка с някого?

— Не.

— А би ли искала?

Луси отново го погледна. Той е също толкова нервен като мен. Беше очаквала самоувереност, важност, но не и притеснение. Може пък да не беше толкова опасен, колкото си мислеше.

Не, Луси. Опасен е. За теб е опасен. Кажи му „не“. Просто му кажи „не“.

— Може би. Зависи.

— От какво?

Мисли, момиче. За убиеца, който вероятно следи всяка твоя стъпка. Не ти трябва Джей Ди Фицпатрик да те разсейва, на него също му е необходима максимална концентрация.

— Луси? — подкани я той, когато тя не отговори. — От какво ще зависи?

Тя тихо въздъхна.

— Ами, като за начало, от това дали някакъв убиец не ме е белязал като номер две в списъка си.

 

 

Понеделник, 3 май, 17:00 ч.

Той вдигна лице и остави вятъра да го охлади. После погледна надолу в краката си. С Джанет Гордън беше свършено. Надяваше се адът да е по вкуса й, защото именно там я беше изпратил. Умря красиво, с много писъци, ридания и молби.

Точно както се беше надявал. Обърна „Сатисфекшън“ към брега. Щеше да се погрижи за безполезното й сърце като се върне във фабриката си. Вятърът клатеше яхтата силно, а той имаше нужда от стабилна ръка. Сега циментовият под щеше да се почисти по-лесно. Вече имаше опит с Бенет — изтръгването на човешко сърце дори след смъртта произвеждаше много повече кръв, отколкото човек би предположил.

Само че първия път не беше помислил за това и почистването на „Сатисфекшън“ след убийството на Бенет му беше отнело часове и тонове белина, което нямаше как да е добре за полираното твърдо дърво на палубата или за морските животни в залива. Така че сега планираше всичко отрано.

В една от стаите, предназначени за чистене на риба, беше приготвил миеща прахосмукачка, която щеше да се справи с кръвта, докато реже. Щеше да има достатъчно време да приготви тялото, преди да изпрати Джанет.

Нямаше нужда да я замразява. Замразяването на Ръс в оня голям фризер беше забавно. Вид експеримент, просто да види как става. Момчетата и техните играчки. Но Джанет щеше да издържи, докато дойде времето за срещата й с Луси Траск тази вечер. За щастие жената беше изцяло подвластна на навиците си. Така че ако Луси реши да се придържа към добрите си стари навици, той знаеше точно къде може да я открие. А след това тя щеше да намери Джанет.

После щяха да надойдат ченгетата и да настане голяма врява. Втората жертва, така щяха да си кажат. Сериен убиец, щяха да се завайкат. А медиите щяха да пощуреят.

Щеше да е лесно да идентифицират госпожа Гордън. Беше оставил гърдите й. Поне донякъде. Лесно щяха да намерят серийните им номера, което отново щеше да ги отведе до Бенет. Райън щеше да се появи незабавно… ако не заради друго, то поне да се увери, че наследството му е било поддържано добре.

Разбира се, банковите сметки щяха да са изчистени. От мен.

Райън нямаше собствени пари, бедничкият. Мама Джанет го беше държала на къса финансова каишка, отпускайки му съвсем незначителни суми, с които едва успяваше да задоволява метадоновото си пристрастяване. Щеше да се върне на изток и то бързо, но не и преди да поиска парите. И може би една от причините щеше да е, за да се увери, че мама наистина е мъртва. А аз ще чакам.

— Кофти, че така те е прецакала, Рай — измърмори той. — Защото дори да те оставя жив, което няма да направя, щеше да се наложи да обясняваш на ченгетата за извършеното от теб.

Защото убийството нямаше ограничителен статут.

Приклекна до мъртвата Джанет и я вдигна за гърлото.

— И така, госпожо Гордън? Никакъв шибан ограничителен статут. „Ама аз не съм направила нищо“ — изимитира я той и я метна настрани. Изправи се и изтупа дънките си. — Не, не си. Затова го направих аз.

Взе пакета цигари от масата до инструментите, беше останала една цигара. Купил беше този пакет специално за Джанет. „Вирджиния слимс“. Оставяха по-малки следи при изгаряне, което му беше от полза, тъй като гърбът й беше много по-тесен от този на Бенет. Беше използвал всички цигари без една, за да прогори „L“ върху кожата й.

Беше изкрещяла доста полезна информация — паролата за банковата й сметка, номера на мобилния телефон на сина си, името на адвоката си — оня, който съхранява писмото с признанието й. И всичко това можеше да се окаже много полезно.

Запали последната цигара и дръпна силно. Имаше време за една цигара, преди да потегли обратно.

 

 

Понеделник, 3 май, 17:00 ч.

Фицпатрик свирепо стискаше волана, свил устни след хладнокръвното изявление на Луси.

— Няма да ставаш втора жертва на никакъв проклет убиец, Луси. Това няма да стане. Няма да го позволя.

Ето я увереността, която очакваше. Беше загрижен за нея, без значение дали тя желаеше да започне връзка с него. Беше напълно сигурен и в полицейските си задължения. И това, че е неин пазител.

— Добре е да го знам — тихо каза тя.

— Така че, кажи ми от какво зависи обвързването ти с мен. Ако обичаш.

Това „ако обичаш“ я обезоръжи.

— Не мисля, че ще разбереш, ако ти кажа.

Издайническият мускул на челюстта му отново заигра.

— Ами опитай.

Луси се загледа през прозореца към трафика по магистралата, докато търсеше отговор. Най-накрая се спря на истината.

— Ще зависи от това колко си вълнуващ.

Това го накара да замълчи за момент.

— Не разбирам.

Луси му се усмихна мрачно.

— Виждаш ли? Казах ти. — Събра смелост и се обърна да го погледне. — Нося големи беди, Джей Ди. Съветвам те да продължиш нататък.

Той се намръщи, но не каза нищо, и тя се почувства разочарована. Искаше й се да отговори, да спори, да настоява. Да, беше мил, но инстинктът й подсказваше, че е просто търсач на вълнения.

И тя щеше да се превърне в такава. Отново. Което не можеше да стане. Отново. Хайът всъщност й беше направил услуга, изравяйки смъртта на Хийт и делото й. Това беше кофата ледена вода, която й беше необходима, за да я върне към реалността.

Луси с изненада установи, че Фицпатрик излезе от магистралата няколко изхода по-рано.

— Къде отиваш?

Изражението на лицето му беше мрачно. Махна с ръка напред.

— Там.

„Там“ се оказа бензиностанция на края на изхода, но вместо да влезе в нея, той зави зад сградата и паркира колата. Пъхна ключовете в джоба си, излезе, мина от нейната страна, отвори вратата и разкопча колана й.

— Какво… — единствено успя да каже тя, преди Джей Ди да я стисне за раменете и да я изправи на крака. Сърцето й препускаше лудо.

— Това достатъчно вълнуващо ли е за теб? — изръмжа той, преди да зарови пръсти в косата й, миг, преди устните му да се доближат до нейните.

Разумът й я напусна. Да. Моля те. Още. Беше толкова секси, горещ, ненаситен… Ръцете й бяха на гърдите му, после около шията му, докато той я притискаше към колата. О, боже… Страстно впи устни в нейните, изгаряше дъха й, накара я да стене. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, сграбчиха бедрата й. Луси се изправи на пръсти, проклинайки тясната пола, която й пречеше да увие крака около кръста му.

Наркотик. Този мъж беше наркотик. Тя отдръпна устни. Ето защо не трябва да се обвързваш. Дори за малко. Това е като алкохолика, който пие „само едно малко“. Не можеш. Без „може би“. Просто не.

— Достатъчно вълнуващо ли е за теб? — повтори той, много по-спокойно.

— Прекалено — прошепна тя, все още обвила ръце около шията му. Трябваше да се отдръпне, да го изблъска настрани, но не можеше. Той беше твърде добър. Караше я да се чувства твърде добре. Жива. Уморено облегна чело на гърдите му.

— Прекалено.

— Би трябвало да се извиня — грубо каза той, — но не съжалявам. Исках да направя това още от сутринта.

— Винаги ли правиш това, което искаш? — попита тя с лека горчивина.

— Не, ни най-малко. И оставам с впечатлението, че и при теб е така.

Прав беше. Луси преглътна тежко, изпълнена с копнеж.

— Какво правиш в свободното си време?

— Моля?

Тя повдигна глава и го погледна в тъмните очи.

— Свободното си време. Как го прекарваш?

Челюстта му се стегна.

— Питаш ме дали имам връзка? Защото ако си мислиш, че мога да правя това, когато… Няма да съм по-добър от Бенет.

— Не. Стиви ми каза, че не си се обвързвал, след като си загубил жена си.

Очите му се присвиха.

— И какво още ти каза Стиви?

— Че си добър човек. Добър приятел.

Гневът му се разпиля като мъгла.

— О!

— Трябва да знам, Джей Ди — настоя тя. — Моля те. Свободното ти време.

— Нямам много свободно време. Спя. Понякога тренирам в почивните дни.

— Какво тренираш?

Моля те, кажи, че е нещо нормално. Нещо безопасно.

— В момента малко бейзбол. През есента — футбол. Защо?

Това беше нормално. Американско. Мога да го направя. Мога да седя в публиката и да викам за него, без да го загубя. Надяваше се.

— Просто исках да знам.

Той я изгледа настойчиво.

— Не разбирам.

— Знам — прошепна тя. Най-накрая ако това проработеше, щеше да му каже. Трябваше. Но засега, в този миг, той я държеше в обятията си. Беше й топло, приятно, а тялото й копнееше. Беше минало много, много дълго време. Изправи се на пръсти и притисна устни до неговите в лека, нерешителна целувка.

За около пет секунди. След това той я целуна — жадно и страстно. Ръцете му останаха на бедрата й, но хватката му стана по-здрава, сякаш усилието да се сдържи му струваше много. Най-сетне отдръпна устните си от нейните.

— Трябва да тръгваме — прошепна той. — Имаме работа.

— Знам — също толкова тихо му отговори тя.

Джей Ди я придружи до колата, внимателно я настани и отново подкара към магистралата.

— За протокола, за в бъдеще ето така искам да прекарвам свободното си време.

Отново беше станал нервен.

— Няма да споря с теб за това.

Погледна я и се усмихна криво.

— Добре е да го знам. Почти стигнахме къщата на госпожа Бенет. Кажи ми всичко, което си спомняш за нея.

9.

Понеделник, 3 май, 17:15 ч.

Стиви отново погледна часовника си. Закъсняваше. Нямаше да успее да се върне навреме за тържеството на Корделия, ако отиде до родителите на Бенет.

А, най-сетне. Джей Ди паркира зад колата й.

— Защо се забави толкова? — попита тя, когато двамата с Луси слязоха.

— Заради трафика — каза той, но Стиви не беше глупачка. Веднага забеляза разликата, при това не само у него. Чудесно, само дето Хайът ги беше уведомил, че наблюдава Джей Ди.

Това, че бяха спрели за едно бързо натискане, не беше добре.

Стиви въздъхна.

— Да свършваме с тази среща. Няма да мога да дойда с вас при Бенет в Андерсън Фери. Искате ли да го отложим за утре?

Джей Ди поклати глава, точно както беше очаквала.

— Родителите трябва да научат, преди да са го видели по новините. Учудвам се, че историята още не е гръмнала.

— Всъщност вече се раздуха, но обещаха да не разкриват името, преди семейството да бъде уведомено. Засега само съобщиха за намерено тяло в парка тази сутрин.

— Това е добре. Искаш ли ти да говориш с жената?

— Да. Ами Луси?

— Мога да остана отвън — каза Луси. — Няма проблем.

Джей Ди се намръщи.

— Добре, но се заключи — настоя той, все едно беше на възрастта на Корди.

За изненада на Стиви, Луси само се усмихна сухо.

— Ще се оправя.

Стиви извади лист хартия от колата си.

— Това е списъкът от куриера с гаджетата на Бенет. Имам данни за някои от тях. Още три от този списък са от Андерсън Фери. Виж дали ги познаваш, трябва да ги проверим.

Луси хвърли поглед на списъка с присвити очи.

— И аз съм тук, с доктор Барби. Да видим какво си спомням. — Отправи предупредителен поглед към Джей Ди. — Защото съм най-добрият проклет местен водач, нали така?

Той се засмя и й подаде ключовете.

— Не си играй с радиото.

— Луси изглежда… спокойна — отбеляза Стиви, докато вървяха към входната врата.

— Не е толкова неподатлива, колкото си мислиш.

— Просто внимавай, Джей Ди — предупреди го тя. — Хайът те дебне.

— Знам — беше единственото, което каза, после почука на вратата на госпожа Бенет.

— Малкото й име е Хелън — предупреди го Стиви, точно преди вратата да се отвори. Показа се симпатична, модерно облечена жена.

— С какво мога да ви помогна? — попита Хелън.

— Здравейте! Аз съм инспектор Мазети, а това е инспектор Фицпатрик. Тук сме, за да разговаряме с вас за бившия ви съпруг, доктор Ръсел Бенет.

Хелън ги изгледа озадачено.

— Полицаи? Никога не съм очаквала подобно нещо. Влизайте.

Стиви успя да запази изражението си непроменено.

— А какво сте очаквали, госпожо? — попита тя.

Хелън ги отведе в една добре обзаведена дневна.

— Ами, очаквах телефонно обаждане. Искате данни за доклада си? Няма проблем да ви дам документите.

— Момент. — Стиви внимателно задържа жената за ръката. — За какво мислите, че сме тук?

— Заради измамата, която установихме с банката тази сутрин — отговори тя, а после се намръщи. — Вие май не сте дошли за това…

Обзе я паника.

— Да не е станало нещо с някое от момчетата?

— Не, всичко е наред с децата ви — успокои я Стиви. — Не е свързано с тях.

Разтреперана, Хелън се облегна на дивана.

— Благодаря ти, господи. Тогава какво има? Какви инспектори казахте, че сте?

— Ние сме от отдел „Убийства“ — отговори Стиви. — Идваме във връзка с бившия ви съпруг.

Хелън Бенет пребледня.

— Ръсел? Той е мъртъв?

— Така мислим, госпожо.

Стиви приседна до нея. Джей Ди си избра стол срещу тях.

— Така мислите? — повтори Хелън. Гласът й беше кух и безизразен. — Какво означава това… така мислите? Той ли е или не е той?

— Все още работим по окончателното му идентифициране — внимателно обясни Стиви. — Но белезите и костните фрактури съвпадат. Съпругът ви е твърде малтретиран за визуално разпознаване.

Хелън закри уста с разтреперана ръка.

— О, Господи.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, госпожо Бенет. Не особено удобни, за което се извинявам. Можете ли да ни кажете за банковата измама?

— Банковите ни спестявания са откраднати. Ръсел беше открил банкова сметка за момчетата, отделно от издръжката. Беше за по-специални неща.

— И сте искали да използвате сметката? — попита Стиви.

— Да. Големият ми син днес става на дванайсет. Опитах се да платя с дебитната карта подаръка му тази сутрин, но се оказа, че не мога, нямало пари по сметката. Обадих се на Ръс, но се свързах с гласовата му поща. Бях бясна. Реших, че отново е негова работа.

— Отново? Правил го е и преди?

— Няколко пъти, когато някоя от фльорците му имаше претенции за нещо скъпо.

— Кога разговаряхте за последно с бившия си съпруг?

— Преди две седмици. Малкият ни син имаше специален рецитал и искаше Ръс да присъства.

— Доктор Бенет появи ли се на рецитала?

— Не. Дежурното извинение, както винаги — среща с нов клиент.

— В кой ден говорихте с него?

— Беше неделя, преди две седмици. Обеща, че ще дойде, но после се обади няколко часа преди рецитала и каза, че не може.

— По кое време ви се обади?

— Някъде след един, по обед. Трябваше да се сетя, че нещо не е наред.

— И защо?

— Обикновено просто се покрива. Но тоя път се обади, каза, че бил „вързан“ и поиска да предам на момчетата, че ги обича. — По лицето й потекоха сълзи. — Казах му да върви по дяволите.

Стиви хвана ръката й и се опита да я успокои.

— На домашния телефон ли ви звънна, или на мобилния?

Телефонният разговор между двамата щеше да затвърди алибито на Луси. По това време тя би трябвало да е била на половината път до Лос Анжелис.

— На мобилния. Родителите му знаят ли?

— Не. Ще отидем да ги уведомим, след като си тръгнем от тук.

Жената кимна неуверено.

— Трябва да им се обадя преди това.

— Ще ви помолим да не го правите — меко каза Стиви. — Това вече е работа на полицията. Трябва да говорим с тях. Сещате ли се за някой, който би имал причина да нарани съпруга ви?

— Всяка жена, с която е бил, и всеки пациент, когото е излъгал. Единствените хора, които ще страдат за него, са родителите му и момчетата ми… и аз, заради тяхната болка.

— Разкажете за пациентите му. Как ги е лъгал?

— На няколко пъти го съдиха за небрежна работа. Ако искате списък с хората, които го мразят, ще ви трябва доста време.

— Можете ли да ни кажете някои имена на недоволни пациенти? — попита Стиви.

— Не и след развода. Само пациенти отпреди пет години, които го съдиха.

— Да, ще ги запиша — каза Стиви. — Госпожо, къде бяхте в неделя вечерта?

На устните й се появи тънка усмивка.

— На същото място, където съм всяка вечер. Точно тук, със синовете си. И не, не мога да го докажа. Това значи ли, че съм заподозряна?

— В момента всички са заподозрени — обясни Стиви, — докато не ги зачеркнем от списъка.

— Не бих го убила. Мразех го заради това, което ми причини, но той все пак беше баща на синовете ми и макар никак да не го биваше, те имаха нужда от него — каза госпожа Бенет. — Сега, след като вече го няма, с издръжката ми е свършено, както и с парите за децата.

— Сигурно има застраховка — каза Стиви и очите на Хелън проблеснаха.

— Не, няма. Ръсел спря плащанията по нея миналата година. Каза, че има финансови затруднения. Ще трябва да си намеря работа и бавачка, и… Ох, боже. — Паниката й се върна. — Не мога да повярвам. Как да съобщя на момчетата?

Стиви извади визитката си и написа някакво име на нея.

— Това е номерът на детски психолог. Добър е. Номерът на мобилния ми е тук, ако се сетите за нещо, което може да помогне.

Погледна Джей Ди, който тайно проверяваше дисплея на телефона си.

— Ти имаш ли въпроси към госпожа Бенет? — попита го тя.

— Само няколко неща. Когато му казахте да върви по дяволите, той какво ви отговори?

Хелън извърна поглед.

— Каза: „Натам съм се запътил“. Тогава не го разбрах.

— И как бихте могли? — успокои я разбиращо Джей Ди. — А спомняте ли си нещо специално, свързано с това обаждане? Някакви звуци? Каквото и да е.

Хелън притаи дъх.

— Имаше птици. Морски птици. Чувах ги. Обвиних Ръс, че бяга от рецитала на сина си, за да се развява на пристанището с някоя от фльорците си.

— А той какво ви отговори?

— Нищо. Затвори ми.

— Споменавал ли ви е името на клиента, с когото е щял да се вижда?

— Не. Точно по тази причина реших, че е жена. Трябваше да се сетя, че нещо не е наред, да се обадя на 911.

Сълзите й отново потекоха по лицето й.

Джей Ди се премести на стола до нея.

— Съжалявам, госпожо Бенет, но само още няколко въпроса. Кажете ми, как се запознахте с доктор Бенет?

Хелън се поколеба.

— Бях бавачка — негова и на сестра му — каза тя, а Стиви едва сдържа изненадата си. — Бях се прибрала от колежа за лятната ваканция и събирах всеки цент за училище. После, години по-късно, се срещнахме на един купон. Запознаха ни общи приятели и силно се изненадахме, като разбрахме, че се познаваме отпреди.

— Значи и вие сте израснали в Андерсън Фери — каза Джей Ди.

— Не, израснах тук. Родителите ми се разведоха и майка ми се премести тук, когато бях в гимназията. Няколко години по-късно се премести. Защо?

— Просто проверявам фактите — обясни Джей Ди. — Ако се сещате за още нещо, не се колебайте да ни потърсите.

Хелън неуверено ги изпрати до вратата.

— Родителите му ще са съсипани. Въпреки всичко, те го обичаха.

Джей Ди спря на вратата.

— Само още едно нещо. Какво бихте казали, ако ви информирам, че Луси Траск е намерила тялото на съпруга ви в парка пред апартамента й тази сутрин?

Хелън се сепна.

— Какво? Луси го е намерила? О, боже. Горката Луси.

— Доктор Траск също е заплашена — каза Джей Ди. — Кой би могъл да мрази и двамата?

— О, боже мой — повтори Хелън ужасена, после се насили да се успокои. — Ако и Луси е забъркана, не мога да си представя да го е направила някоя от фльорците на Ръс. Всички обичаме Луси.

— Защото му е счупила носа ли? — запита Стиви.

— Донякъде. А също и защото защити приятелката си. — Хелън уморено въздъхна. — Ръсел беше ужасен съпруг. Удряше ме, когато се разгневеше. Търпях заради децата, но когато открих, че ме мами… Е, повече не можех да търпя, заради себе си. Ако Луси е заплашвана, мисля, че не е било от някоя от жените.

— Благодаря ви, госпожо Бенет — каза Джей Ди. — Много съжаляваме за загубата ви.

Докато се отправяха към колите, Стиви попита:

— Откъде разбра, че е живяла в Андерсън Фери? Тази жена нямаше акцент.

— Луси ми прати есемес, докато разпитвахме Хелън. Помолих я да ми разкаже всичко, което се сеща за Хелън Бенет. Не знаеше много. Не знам как е разбрала това.

Почука по прозореца на колата и Луси го свали.

— Е? — запита тя.

— Живяла е за кратко в Андерсън Фери — каза й Джей Ди. — А ти как разбра?

Луси му показа телефона си.

— Фейсбук. Можеш да намериш хората, които са учили в твоята гимназия. Издирвах имената от списъка. Имах някакво предчувствие за нея. Потърсих няколко години назад и видях, че е записана като Хелън Андерсън Бенет.

— Леле — каза Стиви. — Наистина добра работа, Луси. Какво друго откри?

— От четирийсет имена в списъка дотук са дванайсет, включително Гуин, Бранди и Хелън. И аз, разбира се.

— Това е дяволски много — отбеляза Стиви.

Луси сви рамене.

— Годините варират — от Хелън, която е на петдесет и две, до девойче, по-младо и от Бранди. Едва на осемнайсет е. Записала съм ви имената им.

Стиви кимна.

— Много добре. Вие двамата идете при родителите, а аз ще търся информация за всички тия жени от Андерсън Фери. Дори госпожа Бенет да мисли, че всички членуват в клуба „Обичам Луси“, някоя от тях може да му е видяла сметката.

Луси се закашля.

— Клуб „Обичам Луси“?

— Ами тя каза, че фльорците на мъжа й те мислели за голяма работа — сухо отговори Джей Ди. — Трябва да тръгваме. А, щях да забравя…

Извади малка сребърна кутийка от джоба си.

— Това е за Корделия. Исках да й го подаря лично, но… Кажи й, че е от мен.

Стиви му се усмихна и с крайчеца на окото си забеляза изражението на Луси — любопитство с щипка възхищение.

— Взел си й подарък за завършването? Благодаря, Джей Ди.

Той за миг стана сериозен.

— Да ти кажа, сега, като се замисля, можеш да го провериш, преди да й го подариш. По онова време ми се стори добра идея.

Стиви ги изчака да се отдалечат с колата, преди да отвори кутията. Пое си рязко въздух. От очите й бликнаха сълзи, когато извади сребърния медальон от кутията. Капачето беше отворено и от едната му страна беше снимката на Корделия от детската градина, а от другата — лицето на Пол. Върху памучната подложка лежеше малка рамкирана снимка на Пол и Джей Ди — копие на същата, от която Джей Ди беше изрязал лицето на Пол.

Стиви си спомни деня, в който снимката беше направена. Двамата мъже играеха бейзбол, а жените гледаха. Съпругата на Джей Ди още беше жива. И синът ми също. Болката, която никога не заглъхваше, отново я прободе и дъхът й секна. Липсваха й толкова много. Всеки ден от живота й. Но както постоянно повтаряше в групите за взаимопомощ, животът продължаваше. И ние също.

Прокара палец по снимката, галейки ухиленото лице на Пол. Корди щеше да хареса медальона. Толкова умно от страна на Джей Ди. Луси Траск беше щастливка.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 17:15 ч.

Клей Мейнард почука на вратата на малката къща с надеждата, че късметът, който го беше напуснал, когато опитваше да проследи Марго Уинчестър, ще се върне със съпругата на Евън Риърдън. Къщата беше собственост на Франк Паркър, тъста на Евън.

Паркър отвори вратата с подозрително изражение на лицето.

— Да?

— Казвам се Клей Мейнард. Детектив съм. Трябва да поговоря със Санди Риърдън за съпруга й.

Паркър се намръщи.

— Няма какво да ви каже за него.

Понечи да затвори вратата и Клей разбра, че трябва да привлече вниманието му.

— Почакайте. Страхувам се за безопасността на децата.

На лицето на Паркър се изписа истинска ярост.

— Ще вземете децата само през трупа ми.

— Не съм и помислял. — Клей вдигна ръка.

Мъжът присви очи.

— Не сте ли от „Закрила на детето“?

— Не, частен детектив съм. Искам да й задам няколко въпроса за Евън.

— Например?

Клей се поколеба.

— Например дали наскоро го е виждала.

Паркър го изгледа проницателно.

— Не вярвате и че е мъртъв?

Клей се направи на глупак, макар да знаеше, че Ники бе изфабрикувала смъртта на Евън — инцидент с нает катамаран край бреговете на Мексико. Лодката беше намерена да се носи безцелно по вълните, без Евън на нея — вероятно загубен в морето.

— Мъртъв ли е? — попита Клей.

— Така ни казаха. Не вярвам. Евън беше твърде добър моряк. Но докато кучият син стои далеч от Санди и децата, не ми пука.

Паркър излезе и затвори вратата.

— Тя мина през ада. Отне ни пет години, но най-сетне можем да я прегръщаме, без да трепери. Децата са добре. Имат си нови приятелчета и не плачат, докато заспят. Моля ви, просто я оставете на мира.

Пет години? Евън беше казал на Ники, че жена му го напуснала преди месеци, не преди години. И защото изневерявал. Но Паркър намекваше, че Санди е била малтретирана. На Клей му призля. Не това впечатление беше добил от докладите на Ники. Те не помагаха на никого просто да заличи миналото си. Трябваше работата наистина да е сериозна. След като бе разговаряла с побърканата и сипеща заплахи Марго Уинчестър, Ники беше убедена, че с Евън е точно така.

Разговорите на Ники със Санди Риърдън бяха изключително кратки. Поведението й било твърде резервирано, отговаряла само на въпросите, които Ники й задавала, и отказвала друга информация. Да, напуснах Евън. Не, не смятам да го приема обратно. Децата са в безопасност с мен. Ще останат тук. С мен.

Нямаше признаци за насилие, за разтреперана съпруга и стресирани деца. Лошото предчувствие на Клей се усили.

— Наистина трябва да разбера защо е напуснала Евън.

Паркър присви очи.

— Последния път, когато дойде една жена детектив, каза на дъщеря ми, че проверявала препоръките на Евън за някаква работа, но ние знаехме защо е тук. Никой няма да вземе внуците ми, кълна се в Бог.

— Аз съм частен детектив. Работя със същата тази жена, която е идвала преди. Защо Санди е решила, че искаме да й вземем децата? В това няма логика.

— Защото от щатската управа се обадиха на Санди, по дяволите. Казаха й, че Евън я бил докладвал за небрежност. Че ще пратят някой да я разпитва. Тогава цъфна оная детективка и взе да я разпитва дали децата са добре. Какво да си помисли човек?

— По дяволите — измърмори Клей и се зачуди кой ли се е обадил. Беше питал за безопасността на децата, защото се боеше Марго да не ги нарани, а тя беше заплашвала да го направи. Сега се чудеше доколко истинска е била заплахата.

— Защо дъщеря ви напусна Евън?

В очите на Паркър лумна ярост.

— Биел я в продължение на години, когато живееха заедно тук в града. Ако знаех, щях да откъсна шибаната му глава. Но тя си мълчеше, беше твърде горда да ни каже. Нямаше да си тръгне, ако той не беше посегнал и на децата. Все още не са се развели. Но поне продължи да плаща издръжка.

Клей за миг затвори очи. Сценарият му се изясни отведнъж.

— Дъщеря ви оплаквала ли се е в полицията от побоите?

Паркър здраво стисна челюсти.

— Не. Исках да го направи, но тя отказа. Евън имаше приятел в полицейското управление и Санди се страхуваше, че той може да й създаде неприятности.

— Евън е имал приятел в полицията?

— Точно това казах — сопна се Паркър. — Да не сте глух?

— Не сър. Просто си мислех, че Евън се бои от полицията.

— Да бе. Напусна града само защото заплаших, че ще го прострелям в топките.

— А къде отиде?

— В Източен Мериленд. Кеймбридж, мисля. Започна работа в някаква болница там, но чековете, които плащаше, бяха от банка в столицата. И спряха, след като той „умря“.

По дяволите. Страхотно прецакване. Ники беше разговаряла с ченге, когато бе идвала тук. Истинско ченге, с документи. Беше й разказало същата история, която Евън разправяше за Марго Уинчестър — че била полицейска дъщеря, но баща й не бил от добрите. А сега се оказваше, че приятелят на Евън бил ченге? Дано не е същият тип.

— Как се казва приятелят на Евън? Ченгето, имам предвид.

— Кен Пулман.

Проклятие. Същият. Или Евън беше излъгал, или Паркър лъжеше сега. На бас, че лъжецът е Евън. Но все пак някой беше загинал в оня пожар. Клей поспря за миг, като се опитваше да намери подходящите думи. Тук имаше нещо много, ама много нередно.

— Не мога да ви кажа много, но Евън е изчезнал и това не е лъжа. Изглежда, че ни е направил на глупаци. Ако имате пистолет, дръжте го под ръка и зареден. Пазете дъщеря си и децата.

Паркър пребледня.

— Какво говорите, по дяволите?

— Наистина ми се ще да знаех — отговори Клей. — И това също не е лъжа. Още един въпрос. Кога за последен път някой от вас е виждал Евън?

— Преди три месеца, на погребението на майка му. Върна се заради това. Санди реши, че за децата ще е важно да идат. Отидох и аз, за да съм сигурен, че Евън ще стои далеч от тях. Той не беше на себе си, зъбеше се на всички. По-зле, отколкото го помнехме. След това се оправи с нещата на майка си и после си тръгна. Последното, което чухме, беше, че е „умрял“ в Мексико.

— Благодаря ви — каза Клей. — Пазете се.

Върна се в колата и се обади на Алиса.

— Какво откри за старата дама, госпожа Клайн?

— Била е оперирана преди два месеца.

— Когато Ник е била там. Как разбра?

— Обадих се на местния цветар и се направих, че съм внучка на една от приятелките на госпожа Клайн. Казах му, че баба ми е объркала чековата си книжка и сега се опитвам да разбера за какво е бил единият чек за тях. Те потвърдиха, че по онова време госпожа Клайн е била в болницата и е получавала цветя, но не и от сладката ми баба. Поговорихме си още малко и разбрах, че госпожа Клайн има внучка. Щуро момиче, постоянно се забърквало в беди, причинявало големи неприятности на милата си баба. Може това момиче Ники да е видяла с Марго.

— Страхотна работа, Алиса — похвали я Клей. — А аз току-що разбрах защо в действителност Санди е напуснала Евън.

— По гласа ти съдя, че не си доволен.

— Не съм. Малтретирал и нея, и децата.

— Господи. Евън е лъгал?

— Така излиза. Добави пожара в къщата, която всъщност не е бил наел, и Марго, самонастанила се в дома на госпожа Клайн, докато жената е била в болница… — И ченгето, което беше потвърдило историята на Евън. Това е много лошо.

— Какво сме направили, Клей? — прошепна тя.

— Ти не си направила нищо. Ники е трябвало да провери по-добре, но всеки, с когото е разговаряла, е подкрепил историята на Евън. Сега, като се замисля, разбирам как е била манипулирана.

— Някой е загинал в оня пожар. А ако е бил Евън?

Тъпа и жестока болка започваше да пулсира под черепа му.

— А ако не е бил?

За минута никой от двамата не проговори. После Алиса въздъхна.

— Какво да направя?

— Искам да започнеш да звъниш по хотелите в Оушън Сити. Там някъде отсяда Ники, когато ходи на плаж. Открий я къде е. — Той се поколеба. — Ако успееш да я намериш и ти звучи като пияна, веднага ми се обади. От няколко години не пие, но това се е случвало и преди.

Алиса помълча.

— Добре. Ще го направя. А после какво?

— Отивам до моргата. Трябва да разбера дали онова тяло е на Евън Риърдън. После ще ида в клуба, където Марго танцува. Искам отговори и то веднага.

 

 

Балтимор

Понеделник, 3 май, 18:30 ч.

Поставянето на проследяващо устройство в чантата на Луси Траск беше най-умното нещо, което бе правил. Сега знаеше къде е във всеки един момент, денем и нощем.

В момента тя пътуваше към Андерсън Фери и той се чудеше защо. След като се отърва от тялото на Джанет, се прибра у дома, почисти, после провери сайта за проследяване. Малката синя точка мигаше на изток от Бей Бридж. Ако бягаше, щеше доста да се ядоса — искаше точно тя да открие тялото на Джанет по-късно вечерта.

Може пък да беше заради Ръс Бенет. Убийството му беше по всички новини, но все още не бяха разкрили името му. Семейството му сигурно не беше уведомено. Може би затова отиваше там. Бенет му беше казал, че Луси поддържа връзка с родителите му.

Чудеше се дали не бяга, но ако беше така, можеше да я открие. Не може да се скрие от мен. Продължи да следи малката синя точка на екрана, докато наблюдаваше дома на инспектор Мазети. За щастие нямаше много Мазети в Мериленд. Отнело му беше едва пет секунди, за да открие домашния й адрес.

Търсеше застраховка в случай, че неочакваното се случеше и полицаите успеят да се приближат твърде много. Трябваше да разсее вниманието им, ако се наложи да побегне. Малко неща можеха да отклонят по-добре вниманието от семейството.

Пет секунди, след като паркира на улицата на Мазети, той разбра, че е избрал правилния детектив, когото да разсее, ако стане необходимо. Не само, че тя беше по-опитната от двамата, но имаше и люлка, закачена в задния двор, и детско колело на верандата. Детето беше момиче, доколкото можеше да се съди по лепенките с принцеси на Дисни върху двата прозореца на горния етаж.

Предната врата се отвори и малко момиченце изтича навън. Сладко дете. Спря до колата, заподскача на място, на малкото й рамо висеше раница.

— Мамо! — извика тя. — Ще закъснеем. Побързай!

Мазети се появи на вратата, с хубава рокля, снизходително намръщена и с навита коса.

— Влизай, Корделия. Трябват ми още няколко минути, за да се приготвя.

Мазети се скри от погледа му и той разбра, че по-добър случай нямаше да му се предостави. Излезе от колата и тръгна по тротоара, където Корделия танцуваше към дома си. Той пресметна разстоянието, протегна крак и момиченцето се спъна.

— Олеле — каза той и я хвана, преди да е паднала на земята, издърпа раницата от рамото й. Сръчно отвори ципа и подпъхна проследяващото устройство, което извади от кърпата, с която го беше увил, за да не оставя отпечатъци. После смачка кърпата в ръката си.

— Съжалявам. Толкова съм непохватен. Добре ли си?

Момиченцето огледа хубавата си рокличка, за да се увери, че не е изцапана.

— Да.

Той се усмихна.

— Ето ти раницата. Изпусна я.

Остави я на тротоара и отмина, като леко си подсвиркваше, докато сърцето му щастливо препускаше.

— Корделия — извика Мазети отвътре. — Влизай. Трябва да оправя косата ти.

Не беше планирал да наранява детето, нито да я отвлича. Но, кой знае, ако се наложи, лесно щеше да я отмъкне и да я скрие някъде. Докато полицията я откриеше, той отдавна щеше да е изчезнал. Струваше си човек да има застраховка.

 

 

Понеделник, 3 май, 18:30 ч.

Луси беше заспала в колата, на половин час път от Балтимор. В едната си ръка стискаше изтощения си мобилен телефон, а в другата — куриерския списък. Джей Ди не посмя да го вземе, за да не я събуди. Беше търсила информация за всяка жена от Андерсън Фери, докато телефонът не избибипка застрашително заради изхабената батерия. Джей Ди знаеше, че Стиви щеше да направи същото и сигурно щеше да е по-ефективно, но проверката разсейваше Луси и държеше страха далеч от нея.

Замисли се. Стиви беше права. Хайът го дебнеше. Не трябваше да я целувам. Не и тогава, във всеки случай. Но думите й, че връзката й с него зависела от това колко бил вълнуващ, дръпнаха спусъка, за който си мислеше, че е здраво затегнат. Май не е било така. Трябваше да изчака, но и не съжаляваше особено много. В ръцете му тя беше като пожар, нямаше нищо студено у нея, нито пък скучно.

Уморена, беше заспала дълбоко, което му позволяваше да я изучава на спокойствие. Косата й събираше лъчите на залязващото слънце, от червена ставаше златна, докато се виеше по раменете й. Мрачното изражение, което бе носила цял ден, се беше стопило в съня й, предизвиквайки в него копнеж да се пресегне и да я докосне. Тя беше красива жена.

С мили очи. Всъщност, това беше първото му впечатление. Сега вече знаеше, че Луси Траск е обвита с много воали, които би могъл да отмята цяла вечност.

Само дето воалите не бяха единственото нещо в нея, което би искал да съблече.

„Винаги ли правиш това, което искаш?“, беше го запитала. Едва ли. Когато му се усмихна над купчината смърдящи боклуци, трябваше да се сдържи да не даде воля на това, което наистина искаше — да я види без строгия й син костюм.

Тя искаше същото. Тялото й откликваше като добре настроен двигател и то само от една целувка. Каква ли щеше да е в леглото?

Протегна ръка, за да докосне гладката й буза, когато телефонът му в джоба се разбръмча и го накара да подскочи.

— Фицпатрик — тихо отговори той.

— Джей Ди? Стиви е. Добре ли сте?

— Да, добре сме. Луси току-що заспа.

— Това е хубаво. Денят й беше тежък. Проверих жените в куриерския списък, които са от Андерсън Фери. Нито една няма досие, нито пък изглежда достатъчно силна, за да мести тялото на Бенет без помощ.

— Втората част я знаех — меко каза той. — Луси ги провери във Фейсбук. Ако снимките им са истински, повечето не са по-високи от метър и шейсет. Дотук тя е най-висока от всички.

— На кого му трябват скапани полицейски бази данни, когато си имаме Фейсбук и телефони? — изсумтя Стиви. — Недей да затваряш още. Някой тук иска да говори с теб.

Миг по-късно изчурулика детско гласче.

— Здравей, Джей Ди.

— Здравей, Корделия. — Той се усмихна. — Как е моето момиче?

— Добре съм. Благодаря ти! Харесвам си медальона!

Усмивката му стана още по-широка.

— Радвам се. Искаше ми се да ти го бях дал лично.

Посрещна го мълчание. След това детето запита:

— Няма ли да си тук с мен?

Той премигна при разочарованието в гласа й.

— Не. Трябва да работя.

— Ама ти все имаш работа, Джей Ди — оплака се тя. — Трябва да си имаш някои приоритети.

— Да, знам. Но тази вечер работя, за да може мама да е с теб. Това е добър приоритет, не мислиш ли?

— Май да.

— Накарай леля Изи да ти направи много снимки.

— Тя винаги ме снима. Побърква мама. О, трябва да тръгвам. Обичам те, Джей Ди.

Сърцето му се сви както винаги, когато Корделия изричаше тези думи. Тя беше първата жена в живота му, която ги беше казала искрено.

— И аз те обичам, хлапе. Забавлявай се.

Корделия затвори и сега единственото, което чуваше, беше колата по пътя. После Луси се размърда, изправи се в седалката и го изгледа така, че му се прииска да спре отново.

— Мисля, че сигурно си свестен човек — каза тя с дрезгав глас.

Гласът й пропука самоконтрола му.

— Не съвсем — каза й той. — Мога да бъда доста саркастично копеле.

— Но момиченцето те харесва. Децата усещат позьорите, нали знаеш?

— Аха. А Корделия е много умно хлапе.

— Не, че си предубеден или нещо такова — усмихна му се тя и сърцето му за малко да изскочи. — Какво й подари?

— Медальонче. Вътре сложих снимка на баща й. Той си отиде, преди тя да се роди. Реших, че може да й хареса, но не исках да я натъжавам.

— И затова накара Стиви първо да го види.

Той леко сви рамене.

— Никак ме няма с подаръците.

Тя замълча. После се изкашля.

— Предполагам, че Корделия ще го оцени.

— Надявам се. Стиви е страхотна майка, а бащата, който Корди загуби, беше чудесен човек.

— Какво се е случило със съпруга на Стиви?

— Застреляха го при обир в магазин. — Той въздъхна тежко. — И синът й също. Беше на пет.

— Боже господи! — Луси се надигна ужасена. — Как човек може да се справи с това?

— Както го направи Стиви. По онова време беше бременна с Корделия. Насили се да продължи, заради Корди. Като ченге ти е трудно да се справяш с такива гадости. Трябва да си силен. Несломим. Но да загубиш някого, особено така… Това те съсипва.

— Значи затова Стиви се занимава с онези групи за взаимопомощ.

— Точно. Трябваше й помощ, за да продължи, и разбра, че и на други хора ще им е необходима подкрепа. Така че се зае с групите. Сега й е нещо като втора работа, гуру на скърбящите.

— Прекрасно е това, което прави. Има смисъл. А ти как се запозна със Стиви?

— Чрез Пол, съпругът й. Играехме в един отбор по бейзбол. Чувствах се толкова безпомощен, като го убиха. — Поколеба се. — А после и съпругата ми почина.

— Съжалявам — промълви Луси.

— Да. — Загубата вече не болеше така, както някога. Времето наистина лекуваше. Но вината така и не отмина. — Загубих почва, когато Мая умря.

— Така че отиде в групата на Стиви.

Той кимна.

— Тя ми помогна да се съвзема.

— Тогава тази група за скърбящи е още по-чудесна.

Джей Ди се усмихна в отговор.

— Не мисля, че някога съм я чувал да я нарича чудесна. По-скоро е като жила в пържолата. Можеш единствено да дъвчеш и после да изплюеш това, което не можеш да преглътнеш. Като заговорихме за пържоли, нека идем да вечеряме, като стигнем там.

Тя премигна.

— Не знам. Преди бях гладна, но сега — не толкова.

— Цял ден кълцаш мъртъвци, а се притесняваш от малко жили?

Луси се начумери.

— Виж, ако повече не споменаваш това за мъртъвците, ще мога да го преживея.

В отговор той се ухили.

— Това те дразни. Така ставаш много сладка.

— Не съм сладка.

Пое си дълбоко дъх, когато той зави към изхода за Андерсън Фери. Мисълта, че се връща тук, я плашеше.

— Е, стигнахме.

— Наваксахме с времето, докато спеше. Сега накъде? — попита той, когато стигнаха до главната улица. Тя му показа посоката и мълча, докато не спряха пред една съвсем обикновена къща от предградията. Джей Ди се обърна и я погледна — беше пребледняла и напрегната.

— Сигурна ли си, че искаш това, Луси? Не е необходимо.

— Да, искам. Дължа много на семейство Бенет. Нещо като ти и Стиви.

И след това тайнствено изявление тя излезе, оправи полата си и вдигна поглед право напред.

— Да вървим.

 

 

Понеделник, 3 май, 18:45 ч.

— Пържолата ви, господине.

Той огледа любопитно чинията пред него. От телешкия стек се процеждаше кръв, точно както го беше поръчал. След като прекара следобеда, газейки из кръвта на Джанет Гордън, гледката на недопечената пържола би трябвало малко да го замае.

Но не стана така. Разряза с удоволствие месото и кимна на келнера.

— Бих искал още една чаша от това. — Посочи почти празната си чаша и добави: — Какво беше това, казахте?

— „Пино ноар“. Великолепно червено.

Келнерът се отдалечи и го остави да се наслаждава на плодовете на работата си. Ресторантът беше много добър, с бели покривки и допълнителни вилици. Ако можеше да съди по касовите бележки в портмонето на Джанет, тя често беше идвала тук.

Харесваше му да е богат. Алтернативата беше напълно неприемлива.

Добре, че започна от богаташите, прекрасно беше да се наслаждава на живота. Проверяваше следващите по списъка, но те нямаше да допринесат толкова за неофициалната му пенсионна сметка, колкото Малкълм, Ръс и Джанет.

Извади списъка от джоба си и огледа имената, които Малкълм Едуардс му беше дал. Знаеше ги наизуст, но да гледа този лист хартия, да го държи, това го караше да се чувства добре. А от имената с отметките пред тях му ставаше още по-добре. Всички те заслужаваха да умрат. Погледът му се плъзна към дъното на списъка.

Луси Траск. От всички тя най-много го заслужаваше.

Знаела е. През цялото това време. Знаела е и не беше направила нищо. По-лошо от нищо. Също като баща си, и Луси беше лъжкиня и измамница. Отрепка. Също като Джанет Гордън, и Луси се беше облагодетелствала. Платила е за мечтите си с кръвта на сестра ми. А сега щеше да си плати за това.

— Виното ви, сър — каза келнерът.

Той сгъна листа и внимателно го прибра в джоба си.

— Благодаря.

— Благодарете на нея. — Посочи една жена, седнала на бара. — Комплимент от дамата.

— О?

Жената беше хубавица, дългата й тъмна коса се къдреше по раменете й. Късата пола и силно изрязаната блуза не оставяха почти нищо на въображението. Мисълта, че е била привлечена от самия него, би му харесала, само че беше далеч по-вероятно да е харесала пачката пари, които бе показал за миг на бара, когато дойде. При всички случаи беше възбуждащо. И внезапно той го усети.

След минута вече седеше на стола срещу него.

— Здравей — измърка тя.

— Здрасти — каза той и вдигна чашата си към нея.

Тя се усмихна и се наведе напред, разкривайки чудесна гледка. Ако се извъртеше съвсем леко надясно, щастливецът би могъл да види зърното й — нещо, което тя със сигурност осъзнаваше.

— Отдавна не съм те виждала тук.

Той я изгледа студено. Жената се опитваше да го направи на глупак, а това вече не му харесваше.

— Може би защото никога не съм идвал тук.

Тя се разсмя невъзмутимо.

— Нито пък аз, но реших, че си струва да опитам. Аз съм Сузи.

— Тед — каза той и това вероятно беше по-близо до истината от името, с което тя се представи. Тед беше името, на което бяха издадени шофьорската му книжка и кредитните му карти. Тед Гембъл беше името, за което бе платил дяволски много пари на Ники Фийлдс, за да се сдобие с него.

— Тук съм на конференция — каза тя и той се разсмя.

Всеки мъж знаеше, че това е шифър за „искам да бъда изчукана“.

— А аз не съм — отговори той.

Сузи го изгледа, устните й се извиха в котешка усмивка.

— Играта ти е трудна за отгатване.

— Това е защото не се интересувам от платен секс.

Тя премигна, правдиво представяйки се за обидена.

— Нито пък аз. — Изправи се рязко, очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да я поздрави. Момичето умееше да играе.

— Знаеш ли, ти си истински кретен. Не ми беше лесно да дойда при теб.

Той се облегна на стола, осъзнавайки, че няколко души го наблюдават, а това го изнервяше.

— Сядай — спокойно каза той и Сузи седна. С крайчеца на окото си забеляза, че останалите се връщат към храната си и той започна да се успокоява. Не се тревожи. Никой от тях всъщност не гледаше към мен, не и при тия цици, които практически излизат от блузата й.

— Кажи сега за какво всъщност е всичко — подкани я той.

Долната й устна потрепна.

— Гаджето ми ми изневери. В нашето легло.

— Значи е боклук — отбеляза той. — И сега искаш да му отмъстиш?

Тя кимна предизвикателно.

— Да. Видях те, изглеждаш добре. Така или иначе ще го направя, не е задължително да си ти. Вече не искам да си ти.

Тя премигна и по бузите й се търкулнаха две големи сълзи. Господи, наистина беше добра.

Ако в секса я биваше наполовина толкова, колкото в лъжите, може би си струваше.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да те обидя, но наистина ли си сигурна, че искаш да го направиш?

Тя отново кимна, не толкова решително.

— Да. Той го направи с най-добрата ми приятелка. Искам да го накарам да разбере, че това няма да мине просто така.

— Значи искаш да правиш секс с непознат, за да му го върнеш?

— Да.

— Няма ли да е по-добре да правиш секс с най-добрия му приятел?

Тя прехапа устни.

— Най-добрият му приятел е гнусно копеле. Ти не си.

Той леко се усмихна.

— Голяма похвала. Май ще взема да се изчервя.

Тя се разсмя.

— И така, как ще стане? Ти ще ме дращиш по гърба, аз — по твоя…

Очите й се плъзнаха надолу към чатала му, което нямаше как да не обсеби вниманието му, след като разклати циците си в лицето му.

Той се замисли. Това щеше да е отплата за тежкия работен ден, а и имаше още време.

— Само не ме драскай до кръв — каза той. Бутна празната чиния настрани и хвърли достатъчно банкноти на масата, за да плати вечерята си. — Не понасям да гледам кръв.

Тръгнаха заедно към колата му. Големия й бюст като с магнит привличаше погледа му.

— Все още не е твърде късно да помислиш…

А после изръмжа, когато тя притисна тялото си към неговото и го целуна в устата, възбудена. Дръпна ципа му и вече държеше пениса му в ръката си, преди той да успее да помисли, а после въобще не можеше да мисли, когато тя падна на колене и го пое в устата си. Това Санди никога не го беше правила.

О, господи.

После разсъдъкът му се върна. Той я издърпа за косата и хищно я целуна по устните.

— Луда ли си? Не можеш да правиш това тук.

— Тогава намери място, където ще мога — прошепна тя в лицето му.

В ума му звънна предупредителен звънец, но той го пренебрегна.

Днес беше убивал безмилостно. Тази нощ щеше да вземе това, което искаше. А ако тя го предизвикаше, щеше да убие и нея.

— Най-близкия хотел — каза той, опитвайки се да си върне контрола, но ръката й отново беше в панталоните му и го стискаше.

— Добре — каза тя, останала без дъх. — Да тръгваме.

— Влизай — изръмжа той и я бутна на седалката. — Да го направим.

10.

Понеделник, 3 май, 19:15 ч.

Семейство Бенет тъкмо вечеряха, когато Джей Ди почука на входната врата. Отвътре миришеше на готвено, което му напомни, че отдавна нищо не бяха хапвали.

Господин Бенет отвори вратата и искрено се изненада.

— Луси? Влизайте.

Очевидно никой не беше ги уведомил.

— Отдавна не сме те виждали — каза господин Бенет и хвана Луси за ръката. — Кой е господинът, когото си ни довела? Надявам се, че ни носиш добри новини.

— Господин Бенет, чакайте. — Тя погледна неуверено навътре. — Госпожа Бенет тук ли е?

Бенет кимна и усмивката му се изпари.

— Луси, какво е станало? Кой е този човек?

— Това е инспектор Фицпатрик, от Балтимор. — Тя пое между дланите си ръката на възрастния мъж и пое дълбоко въздух. — Разследва убийства. Ужасно съжалявам. Ръс е мъртъв.

Мъжът пребледня и залитна.

— Не.

— Ужасно съжалявам… — повтори Луси. — Може ли да влезем?

За миг Бенет ги изгледа вцепенен.

— Разбира се — прошепна той.

Луси погледна Джей Ди.

— Остани тук. Сега се връщам.

— Джейсън? — извика госпожа Бенет откъм кухнята. — Кой е?

Луси изправи рамене.

— Аз съм, Луси Траск.

Изчезна в кухнята, откъдето веднага се разнесоха радостни възгласи.

А после настана мълчание. Луси отново се появи, подкрепяйки дребничка женица, която тежко се облягаше на нея, с притеснено посивяло лице.

— Дай чаша вода — нареди Луси. — Побързай.

Джей Ди хукна и когато се върна в дневната, завари Луси коленичила до дивана да изтръсква хапче от шишенце с лекарства. Постави таблетката под езика на възрастната жена и се зае да мери пулса й. Погледна господин Бенет.

— Все още ли доктор Джеймисън се грижи за нея?

— Да — тихо потвърди съпругът й.

Без да изпуска ръката на госпожа Бенет, Луси се обади по телефона.

— Доктор Джеймисън идва насам — каза тя. — Пулсът й се връща, слава богу. Госпожо Бенет, говорете ми.

Госпожа Бенет обърна празен поглед към Луси.

— Моят Ръсел… мъртъв? Как?

Луси взе и другата ръка на жената.

— Бил е убит.

Господин Бенет се облегна назад, лицето му беше сиво и безизразно.

— Как?

Луси се поколеба.

— Бил е пребит. Толкова съжалявам.

Госпожа Бенет рязко си пое дъх.

— Пребит? Моят Ръсел? Обрали ли са го?

Луси вдигна поглед към Джей Ди с молба за помощ. Малко е късно за това, помисли си той. Не беше очаквал тя да им съобщи, мислеше, че ще гледа, докато той се оправя. Трябваше да съм по-ясен.

— Не, госпожо — меко каза Джей Ди. — Очевидно е било продиктувано от омраза. Може би отмъщение.

Възрастните хора изглеждаха объркани.

— Отмъщение? — прошепна жената. — Но защо?

— Точно това трябва да разберем — внимателно обясни Луси. — Вие често разговаряхте с него. Да е споменавал някого, който може да го е заплашвал?

Господин Бенет затвори очи.

— Не.

— Съжалявам — каза Луси. — Ще се обадя на Рене вместо вас.

— Коя е Рене? — запита Джей Ди.

— Дъщеря им. Живее в Оксфорд, не много далеч от тук.

— За бога! — Една висока жена влезе през входната врата, без да чука. — Какво става тук? — драматично ахна тя. — Луси Траск, а ти какво правиш тук?

Луси бавно се изправи. Сви ръце в юмруци, лицето й почервеня. Жената лукаво я измери с поглед. Джей Ди веднага разбра, че се превзема. Знаела е, че Луси е тук.

Луси и жената стояха една срещу друга, а напрежението в стаята нарастваше.

— Госпожо Уесткот — учтиво произнесе Луси. — Времето определено не е подходящо.

— И сама го виждам. Какво става, Хилди? Какво ти направи тя? — Госпожа Уесткот грубо изблъска Луси и седна до госпожа Бенет. — Пребледняла си като чаршаф. Пи ли си хапчето?

— Да, изпи го — процеди през зъби Луси. — Трябва да си вървите.

Уесткот я изгледа.

— Никакви права нямаш тук. Не ме интересува колко буквички си сложила пред името си. — Отново се обърна към госпожа Бенет. — Какво е станало?

Жената се разплака.

— Ръсел. Мъртъв е. Убит.

Уесткот премигна.

— О! — Притисна крехката госпожа Бенет към твърде пищната си гръд и я потупа по гърба. — Горкичката. Заради начина му на живот, Хилди. Все щеше да му се върне накрая.

Думите й накараха госпожа Бенет да заридае още по-силно, а господин Бенет изглеждаше сякаш иска на мига да изхвърли жената навън.

Джей Ди се зачуди дали да не го направи вместо него, но тогава жената се разприказва.

— Срамота, просто срамота. Чудя се кой ли ще е следващият.

— Следващият? — попита Джей Ди и госпожа Уесткот го изгледа студено.

— А вие кой сте?

— Инспектор Фицпатрик, отдел „Убийства“, Балтимор. А вие коя сте?

— Мирна Уесткот. Аз живея в съседната къща. Аз съм се ангажирала да наглеждам квартала. Аз се грижа нежелани хора да не разстройват съседите ми.

Докато казваше това, изгледа Луси злобно.

Луси сякаш стана още по-висока, гърбът й още повече се изправи и за миг Джей Ди си помисли, че може да удари жената. Но вместо това се обърна и излезе.

— Кучка — процеди през зъби и остави Джей Ди с отворена уста.

— Чух го това — високо обяви госпожа Уесткот. — Майка ти би се засрамила много.

— Което няма да е нещо ново — изсумтя Луси, сякаш беше изскочила тапа от бутилка. После си пое дъх и се обърна към госпожа Бенет.

— Съжалявам. Отивам в кухнята да се обадя на Рене.

Джей Ди, който се чувстваше като зрител на сапунена опера, възвърна самообладанието си.

— Какво имахте предвид с „кой ще е следващият“? — попита учтиво той. Приклекна и притисна пръсти към китката на госпожа Бенет. Пулсът й беше слаб, но стабилен. Все още не беше задушена от щедрата пазва на госпожа Уесткот. Вдигна поглед и видя, че жената злобно го оглежда.

— Вие сте заедно с Луси Траск? — попита тя, като произнесе името на Луси така, все едно, че казва „Хитлер“.

Да, искаше му се да й се сопне, но се въздържа.

— Аз съм полицейски инспектор, госпожо — с равен глас отговори той. — Тук съм, защото си върша работата. Какво имахте предвид с „кой ще е следващият“?

— Просто, че тези неща идват по тройки. Всички знаят това.

— Доктор Бенет е вторият, на когото му се е случило нещо такова? — попита Джей Ди.

— О, да — отговори госпожа Уесткот доволна, че може да сподели пикантни новини. — Преди два месеца Малкълм Едуардс и жена му излязоха да плават и… — тя се наведе по-близо до Джей Ди, повличайки все още хлипащата госпожа Бенет със себе си — така и не се върнаха.

С крайчеца на окото си Джей Ди забеляза, че господин Бенет замръзна като паметник.

— Кой е Малкълм Едуардс? — настоя Джей Ди и Уесткот сви рамене.

— Момче, което израсна в квартала. Купи си скъпа яхта и започна да води неразумен живот, което доведе до смъртта му, точно като Ръсел.

Господин Бенет преглътна.

— Имаше рак, Мирна. Не е същото.

— Той се загуби в морето — подсмръкна Уесткот. — А сега и Ръсел… — Потупа госпожа Бенет по гърба. — Не се тревожи, Хилди. Тук съм.

Луси влезе в стаята, беше възвърнала присъствието на духа си.

— Рене е на път за насам.

— Благодаря ти, Луси — немощно каза господин Бенет. Изправи се и за миг Джей Ди си помисли, че ще падне, но не се случи. С изненада видя как той хвана Луси за ръката и я съпроводи до вратата.

— Оценявам, че си изминала целия този път, Луси — каза той тихо. — Но госпожа Бенет не е добре. Може би двамата с инспектора трябва да си тръгнете и да я оставите да си почива.

Уесткот й метна триумфален поглед през рамо, докато Луси с болка наблюдаваше госпожа Бенет.

— Мога да остана. Колкото време трябва.

Отвън спря кола.

— Това е доктор Джеймисън, той ще се погрижи за Хилди. Благодаря ти, че дойде, Луси, миличка. Благодаря ви, инспекторе.

За миг Джей Ди се поколеба дали да не каже, че ще остане, но реши да не го прави. Подаде визитката си на Бенет.

— Благодаря ви, сър. Може да имате въпроси или да се сетите по-късно за нещо, което може да помогне в разследването ни. Обадете ни се. Хайде, доктор Траск, да тръгваме.

Уесткот шумно подсмръкна.

— Прав ти път.

На Джей Ди му се прищя да каже на дъртата вещица да си затваря проклетата уста, но гледаше Луси, която почти с отчаяние се взираше в лицето на Бенет. Тя затвори за миг очи, изправи рамене и прегърна възрастния мъж. Той не отговори.

— Това е шок за вас. Знаете номера ми. Обадете ми се и веднага ще дойда.

— Знам. Ще ти се обадя скоро.

Тръгнаха си. Джей Ди отвори вратата на колата, а после се намръщи. Обърна се и огледа улицата. От съседната на Бенет къща чифт очи се взираха през щорите на прозореца.

— Луси, някой те наблюдава.

— Тук винаги някой те наблюдава — отвърна тя горчиво. — Да вървим.

 

 

Понеделник, 3 май, 19:15 ч.

— Бих искал стая — каза той, повлякъл Сузи.

Човекът на рецепцията вдигна очи.

— Колко време ще останете?

— Може би за една нощ. Ще платя в брой.

— Трябва да използвате кредитна карта, сър. Системата не ми позволява да ви дам магнитна карта, ако не е въведена кредитната карта.

— Ще предплатя за стаята.

Извади двеста долара от ролката с парите и ги хвърли на бюрото.

— Съжалявам, сър. Трябва ми кредитната ви карта заради щетите, за минибара. Съжалявам.

— И двамата съжаляваме.

Имаше кредитни карти в портфейла си, но те не бяха негови и нямаше да отговарят на документите му за самоличност. Имаше и карта на името на Тед Гембъл, но не искаше да я използва. Не трябваше никой да знае, че е бил тук като Тед Гембъл. Когато приключеше с всичко, щеше да се появи в някое далечно кътче от света.

Сузи се промъкна покрай него.

— Какво има, скъпи? — Изправи се на пръсти, така че да може да прошепне в ухото му. — Гладна съм за още от онова, което опитах отвън. Побързай.

Цялата кръв от главата нахлу в слабините му. Облегна се на бюрото.

— Виж сега. Имам жена. Не бива да разбере, че съм идвал тук, а ми проверява сметките.

— Разбирам дилемата ви. Мога да мина картата ви, но да задържа плащането, докато не се отпишете. Ако платите в брой, ще изтрия записа. Никой няма да разбере, че сте стъпвали тук.

Подаде на служителя картата на името на Тед Гембъл.

— Дайте ми стая, не ме интересува каква.

— Само да има легло — измърка Сузи.

Рецепционистът му подаде ключ.

— Стая 323, на третия етаж. Асансьорите са…

Той не го изслуша. Взе картата, ключа и ръката на Сузи и я помъкна към асансьора. Зад гърба му тя дрезгаво се изкикоти.

— Побързай, Тед. Искам да се чукам.

 

 

Понеделник, 3 май, 19:45 ч.

Джей Ди подкара колата извън квартала на семейство Бенет, като се опитваше едновременно да наблюдава Луси и да държи пътя под око. Изглеждаше ужасно, с бледо лице, с безпомощно стиснати юмруци в скута. „Прав ти път“ беше казала Уесткот. А господин Бенет не каза и дума, за да я защити. Просто я беше изблъскал през вратата. А това ме вбесява.

Донякъде би могъл да го оправдае — току-що беше научил, че синът му е мъртъв. Само дето… Спомни си как реагира Бенет при споменаването на Малкълм Едуардс. Това беше разтревожило стареца почти толкова, колкото и вестта за смъртта на сина му. Тук имаше нещо. Джей Ди беше сигурен в това.

Беше ясно и че има хора в квартала, които не харесват Луси. За миг беше показала онзи характер, който бе довел до счупения нос на Ръс Бенет. Малко оставаше да халоса и неприятната госпожа Уесткот, и нямаше да я обвини, ако го беше направила.

Но Луси запази хладнокръвие и се сдържа, макар и с усилие. Чувствата й изплуваха толкова близо до повърхността, че той успя да ги долови. Цялата трепереше — от болка или от гняв, не беше сигурен. Вероятно и от двете.

След като се отдалечиха достатъчно от квартала, Джей Ди подкара към паркинга на изоставен търговски център, спря колата и излезе. Луси го проследи с поглед, но когато й отвори вратата, тя затвори очи, а бледите й доскоро страни поруменяха от смущение.

— Съжалявам — прошепна тя. — Държах се непрофесионално и грубо. Оплесках всичко.

Както беше направил и преди, той отключи колана на седалката й, издърпа я за раменете и я изправи на крака. Тя остана вдървена, не се облегна отгоре му, но не се и отдръпна. Вече цялата се тресеше, въпреки топлата вечер. Той съблече сакото си и го уви около раменете й.

Тя протегна ръце и го хвана за ризата.

— Съжалявам — повтори жално тя. — Не знам какво ме прихвана.

Джей Ди я притисна нежно към себе си и тя се сгуши под брадичката му. Искаше му се да отмие болката й. Стига да можеше. И стига тя да му позволи.

— Старата госпожа Уесткот те нарече „нежелана“ и ти се вбеси. На твое място и аз бих се ядосал. Тя каква ти е?

— Просто съседка. Дърта харпия. Живее там откак се помня.

— А защо беше толкова груба с теб?

Пристисната към гърдите му, тя въздъхна.

— Знаем се отдавна. Аз… не я харесвам особено.

— Да, разбрах го. Досетих се, като я нарече кучка.

Луси покри лице с ръцете си.

— Не мога да повярвам, че го казах. Господин Бенет беше в шок, а аз казах това. Влоших нещата, а исках да ги оправя.

Джей Ди си помисли, че всъщност Уесткот влоши нещата за Бенет, като спомена Малкълм Едуардс, но щеше да се върне на това след минута.

— Тя защо те нарече „нежелана“? Какво е имало между вас?

За миг Луси не отговори. После уморено повдигна рамене.

— Тя е трудна жена.

Предчувствието му го накара да каже:

— Била е замесена в делото ти.

Луси отстъпи назад и го изгледа с широко отворени очи.

— Откъде знаеш?

— Не знаех, досега. Честно, просто предположих.

Сините й очи заблестяха и се присвиха.

— Ти ме изигра.

Джей Ди отметна косите от лицето й и прокара палец през устните й. Съжали, че повдигна темата. Или поне, че го направи точно сега, когато е толкова разстроена.

— Съжалявам. Не съм имал такова намерение.

— Разбира се, че имаше — отвърна му тя с равен глас. — Ти си полицай. С това се занимаваш. Да се връщаме. Имаш си работа за вършене, а аз трябва да намеря къде да остана за през нощта.

Отдръпна се от него и се отправи към колата.

— Ние, местните водачи, трябва да спим, за да сме във форма.

Джей Ди подкара към Балтимор, отдалечавайки се от Андерсън Фери и всичко неприятно, свързано с това място. Луси гледаше право пред себе си, скръстила ръце на гърдите. Стискаше реверите на сакото му, сякаш го използваше за щит. Бележка: Не използвай методи за разпит върху потенциални приятелки. Това определено не върши работа.

— Извинявай, Луси — тихо каза той. — Наистина мина много време, откакто съм сам. Напълно съм изгубил форма. Просто трябваше да те питам.

— Всичко е наред — каза тя с равен глас. — Вероятно нямаше да ти кажа, ако ме беше питал. Наистина не обичам да говоря за това.

— Добре тогава. Друг въпрос. Кой е Малкълм Едуардс?

Тя го погледна объркана.

— Не знам. Защо?

— Защото и той е мъртъв. Докато ти звънеше на дъщерята на Бенет, госпожа Уесткот каза, че е бил приятел с Ръс Бенет навремето и наскоро е загинал при злополука с яхта. Твърдеше, че лошите неща идвали по тройки, че Бенет бил номер две.

Луси се намръщи.

— Странно, наистина.

— Значи не си познавала Малкълм?

— Не помня името. Ако е бил в групата на Ръс, трябва да е по-възрастен от мен. Освен това всички ония момчета си имаха прякори. Искаш ли да го проверя? — Вече вадеше телефона от чантата си.

— Ако все още има батерия — отговори й той. Беше по-добре да се занимава с нещо, за да не мисли за станалото в дома на семейство Бенет. — Иначе мога да се обадя на Стиви и да я помоля тя да провери.

Тя включи зарядното от колата в телефона си.

— Това работи. — Започна да набира на клавиатурата. — Имам два резултата за Малкълм Едуардс.

Джей Ди я погледна и видя, че е напълно погълната от това, което прави. Енергията и концентрацията й се бяха върнали. Можеше да усети как вибрират, точно както преди малко усещаше болката й. Умението й да се съсредоточава без усилие беше впечатляващо.

Това беше нещо, което и той усвои в армията до съвършенство, когато стоеше скрит с часове, изчаквайки мишената му да се появи. В онези дни трябваше да умее да се концентрира мигновено и в началото никак не беше лесно. Всъщност, нищо от работата му тогава не беше лесно. Ето защо не обичаше да мисли за това.

— И Малкълм Едуардс ли е имал страница във Фейсбук? — запита той.

— Не, но има няколко статии за този инцидент. Ето тук пише, че за последно са го видели да се качва на яхтата си, „Кери он“. Може да означава „Продължавай“, но „Кери“ е изписано като име.

— Името на жена му?

— Да. И тя е изчезнала по същото време. Има спекулации, че се е самоубил, но общото мнение е, че никога не би рискувал живота й.

— И какво е станало?

— Излязла буря. Източник, близък до следствието, казва, че в състоянието, в което Малкълм е бил, не би могъл да се оправи с такелажа. Имал е рак в терминален стадий.

— И мистър Бенет спомена нещо такова. Ами жена му, Кери?

— Никой не е сигурен какво се е случило. Според статията тя е била с него по онова време.

— А яхтата?

— От бреговата охрана са провели щателно издирване, но не са открили нищо.

— Ха! — възкликна Джей Ди. — Човек би си казал, че все нещо ще намерят.

— Да, така е. Но тук пише, че от бреговата охрана са предупредили за силно вълнение. Предполагат, че яхтата е била повлечена навътре в морето и е потънала.

— Но все нещо би трябвало да изплува на брега, поне дървени останки.

Тя сви рамене.

— Да. Тук се казва, че е оставил къщата на съпругата си, но понеже тя загинала с него, всичко отишло за църквата на Божественото опрощение.

Това, че двама мъже, които са се знаели от деца, бяха се разделили с живота си в разстояние на няколко месеца, би могло да е просто съвпадение. Само дето Ръсел беше убит, а баща му бе реагирал много сдържано при споменаването на другия мъж. Да изчезнеш в морето би могло да се окаже удобен начин да убиеш някого. Но от друга страна, обикновеното съвпадение беше напълно възможно.

— Ако сумата е била голяма — каза той, — от църквата биха могли да имат мотив.

— Може. Ето го и некрологът. Поменът за двамата с Кери е бил точно миналата седмица. „Малкълм Едуардс е роден в Андерсън Фери, Мериленд, където е учил в местната гимназия, отдаден е бил на футбола и…“ — Тя се поколеба и млъкна.

— И? — подкани я Джей Ди.

— Бил е в отбора на звездите — продължи тя със странно стегнат глас. — Спечелили са първенството в годината на дипломирането му. — Енергично се изкашля. — Няма наследници. Двамата с Кери не са имали деца, а родителите му са починали преди година.

Замълча и се загледа в екрана на телефона си, хапейки долната си устна.

— Кое му е толкова важното на този футболен отбор, Луси?

Тя предвзето сви ръце в скута си.

— Брат ми играеше в него. Беше обявен за най-добър играч.

— Наистина ли? Къде е брат ти сега?

— Умря, като бях на четиринайсет. В годината, когато отборът спечели шампионата.

— Съжалявам — каза той, но мислите вече препускаха в ума му. Едуардс и братът на Луси бяха играли в един и същи отбор. Някакъв убиец тормозеше Луси, след като бе убил Ръс Бенет, който е познавал Едуардс.

— Беше много отдавна — продължи тя. — На некролога има снимка на Малкълм с жилетката на гимназията. Знаех го като Бъч. Играеше в защитата. Беше приятел на брат ми.

— А Ръс Бенет играл ли е в отбора?

— Не, макар че предполагам, че би искал. Това беше голяма работа за Андерсън Фери. Начин да се измъкнеш оттам, ако си момче.

— А момичетата? Те как се измъкваха?

— Някои се омъжваха. Аз отидох в колеж. Гуин се присъедини към… — Спря рязко, после продължи. — Към сестринската общност.

Той я изгледа. Стори му се, че премълча нещо.

— Разбирам. А как умря брат ти? Извинявай, че питам.

Луси още по-плътно уви сакото му около себе си.

— При злополука — сковано отвърна тя.

— Предполагам, че не ти се говори за това — каза той тъжно и тя въздъхна.

— Съжалявам. Беше преди двайсет и една години. Отдавна съм го преживяла, но…

— Понякога раните не заздравяват. — Сам се беше убедил в това.

Тя кимна.

— Да.

— И допускам, че завръщането в стария ти квартал не ти е помогнало.

Луси направи гримаса.

— Не, не помогна.

— Брат ти и Ръс Бенет връстници ли бяха?

Тя се обърна и го изгледа.

— Да, учиха в един клас. Заедно с Малкълм Едуардс. Защо ме разпитваш за Малкълм?

— Казах ти, Уесткот го спомена.

— Освен това ме нарече „нежелана“. Бих си помислила, че ще си по-разтревожен от това, отколкото от нечия явно случайна смърт, особено след… ами след това, което стана по-рано днес.

— Имаш предвид, когато те целунах ли? И когато ти също ме целуна?

Лицето й пламна.

— Да. Може би не трябваше да го правиш. Може би съм нежелана.

Произнесе това сякаш го предизвикваше да се съгласи.

— Знам, че не си.

Веждите й се вдигнаха.

— И откъде би могъл да знаеш това?

Той сви рамене.

— Защото аз те желая.

Тя се разсмя, но после силно поклати глава.

— Не, сериозна съм. Откъде знаеш, че Уесткот не е права? Може да съм… просто лоша. Няма как да го знаеш.

— Не мисля така. Ако беше лоша, нямаше да се погрижиш за краката на стареца. — Поколеба се, после отново сви рамене. — Или да плачеш над тялото на момиченце, което не познаваш.

— И ти плака — промърмори тя.

Джей Ди задържа погледа си напред.

— Знам. И се чудя за колко още си плакала, когато никой не е гледал.

— За много — отговори тя толкова тихо, че едва я чу. — Защо разпитваш за Малкълм?

Смяната на темата беше преднамерена. Отново беше се приближил твърде много. Реши да стигне още по-близо.

— Защото когато Уесткот каза името му, господин Бенет реагира.

Тя се намръщи.

— Как точно?

— Замръзна. Изглеждаше виновен. — Срещна погледа й. — А после те избута навън.

— Мислиш, че може да има връзка между убийството на Ръс и смъртта на Малкълм? И че господин Бенет знае нещо? — Поклати глава. — Не. Просто… не.

— Добре — спокойно се съгласи той и отново се загледа в пътя.

— Добре — твърдо повтори тя. — И какво ще правиш после?

Ще проверя Малкълм Едуардс и бащата на Ръс Бенет.

— Ще проверя старите гаджета — отговори вместо това. — Ще търся консервни фабрики с големи фризери и ще се надявам Дрю да открие пръстови отпечатъци върху оная кутия и… или върху колата ти.

— Наистина ли мислиш, че той е оставил отпечатъци? — мрачно попита тя.

— Не. Надявам се като се върнем, да имам вече разпечатката с телефонните разговори на Бенет. Дано данните да насочват към някаква следа. Трябва да разбера с кого се е срещал в неделята, когато е изчезнал. Дано и ти да намериш още нещо по тялото на Бенет утре.

— Остави ме в моргата. Имам още време тази вечер и мога да поработя.

— Не, не искам да оставаш там сама.

— Няма да съм сама. Алън и Руби са дежурни, а имаме и пазач. Понякога трябва да ме оставяш сама. — Повдигна вежда. — Освен ако не искаш да стоиш до мен, докато кълцам трупове. Мулхаузър казва, че има четири във фризера с името ми отгоре им. Можеш да държиш купата, докато махам мозъка. Прави… пльок.

Той я изгледа кисело и тежко преглътна.

— Това е задето те подведох преди малко.

— Повече или по-малко — великодушно се съгласи тя.

— Квит ли сме вече?

Тя му се усмихна и сърцето му подскочи.

— Повече или по-малко.

— Добре. Ще те оставя при трионите ти за кости. Имам да проверявам разпечатки.

Луси кимна развеселена.

— Така си и мислех.

 

 

Понеделник, 3 май, 20:00 ч.

Търкулна се по гръб, дишайки тежко. Беше сбъркал. Сузи бе много по-добра в секса, отколкото в лъжите.

— Невероятно — измърка тя и той почти й повярва. — И двата пъти.

— И сега върна ли му го?

— На кого?

— На гаджето си. Оня, дето ти изневерил.

Тя потисна смеха си.

— Да, върнах му го.

— А той как ще разбере?

Тя се изправи в леглото, смръщи се и го погледна объркано.

— Какво?

— Той как ще разбере, че си му отмъстила?

— Защо ти пука?

Той сви рамене.

— Да речем, че ми е хоби.

— Ти си готин, но си особняк — отсъди тя. Отметна назад косата си и леко докосна бързо потъмняващото петно на шията си.

— Струва ми се хубава смучка.

— Доста е добра — провлече той. — Това ли ти е доказателството?

— Ще свърши работа — отговори Сузи, след което се извъртя и се провеси наполовина от леглото, откривайки гледка към превъзходния си задник. Той чу подрънкване на ключове и се изправи на лакът, за да надникне над леглото и да види какво прави.

И точно навреме. Тя ровеше из джобовете на панталоните му. Яростта му избухна, хвана кучката за ръката и я метна по гръб.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — изрева той. Очите й се разшириха от страх.

Вдигна ръката си и показа пакета „Марлборо“, който стискаше в дланта си.

— Търсех цигара. — Издърпа ръката си. — Ти какво, да не си някакъв психопат?

Само да знаеше, малката. Издиша и измъкна смачкания пакет цигари от ръката й.

— Не, но не бива да тършуваш из мъжките джобове.

Сузи кимна и се отдръпна от него.

— Съжалявам — изхленчи тя. — Просто реших, че имаш цигари.

— Не можеш да пушиш от тези.

Пакетът „Марлборо“ беше специално за Райън, когато дойде да разпознава тялото на майка си. Надяваше се, че той ще оцени символизма. „Марлборо“ бяха за мъже, които работеха в ранчо.

После с тях щеше да прогори следващата буква върху гърба на Райън. И ще се погрижа да боли. Много. Сузи го гледаше подозрително.

— Стаята е за непушачи — каза той по-спокойно.

Изправи се и събра дрехите си, които лежаха разхвърляни из стаята.

— Ще си взема душ.

Тя извърна поглед.

— Може ли първо аз да ползвам банята? — сковано попита тя.

Той изсумтя раздразнено.

— Побързай. Имам работа.

Имам тела за доставяне.

Тя вдигна късата си пола и прашките, които се бяха озовали под леглото. Награби чантата и блузата си и се втурна към банята.

— Ще побързам.

Той натика смачканите цигари обратно в панталона си. Налагаше се да купи нов пакет. Сузи ги беше повредила. Трябваха му хубави, прави цигари, за да направи хубави, точни изгаряния върху гърба на Райън. Тръгна да вади ръката си от джоба, но застина.

Нещо липсваше. Кредитната му карта. Толкова беше бързал да изчука Сузи, че не я беше прибрал обратно в портфейла си. Дали?

Не беше в джоба му. И портфейлът му не беше там. Кучката е отмъкнала портфейла ми.

Загледа се във вратата на банята, обладан от гняв. Сигурно го беше отмъкнала, когато му смъкваше панталона, а после ловко го беше скрила в полата си.

Всички кредитни карти и документи, взети от жертвите му, бяха в този портфейл. Беше само въпрос на време някое от имената да се завърти по новините. А тя беше видяла документите на Тед Гембъл. Можеше да се раздрънка.

Измъкни я оттам. Внимателно. Обу панталоните си, извади нещо от джоба на сакото си и небрежно отвори вратата на банята.

Тя беше още гола, коленичила на пода, и използваше капака на тоалетната като маса.

Извърна се и възмутеният й писък секна, когато го видя какво държи в ръцете си. Очите й отново се оцъклиха, първо от ужас, после с някакво ядно примирение.

— Проклятие. Обикновено надушвам ченгетата от километър. — Повдигна вежди. — Доста документи на различни хора имаш тук, полицай Пулман. Чудя се защо.

Той използва пистолета в дясната си ръка, за да посочи леглото.

— Седни тук с ръце така, че да ги виждам.

Тя се подчини, намусена.

Той пусна полицейската значка от Нюпорт Нюз в джоба на сакото си, после взе картите и листа хартия, на който беше писала.

По-скоро беше драскала. Картата на името на Тед Гембъл беше под листа, беше използвала молив, за да направи старовремски отпечатък на номера. Метна дрехите й на леглото.

— Обличай се — нареди й, като все още държеше пистолета.

Тя обу прашките си, стискайки зъби.

— Ще ме арестуваш ли, или какво?

— Това си зависи от теб. Ще сляза долу да платя за стаята в брой и да накарам рецепциониста да анулира плащането с картата. Ако ми съдействаш, ще те пусна.

Очите й се присвиха с подозрение.

— Няма да ме арестуваш?

Той се усмихна.

— Името ти няма да фигурира никъде.

Обмисли го.

— Ще го преживея.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 20:00 ч.

За втори път днес Клей седеше в колата си пред апартамента на госпожа Клайн. Беше разстроен и уморен. Не бе стигнал по-близо до „Марго Уинчестър“, отколкото беше, когато пристигна преди часове. Всъщност дори регистрира крачки назад.

Последните няколко часа не минаха добре. Служителката в моргата за съжаление си беше свършила работата. С други думи, не му беше казала нищо, което да му е от полза. Беше отишъл да търси „зет“ си, който бил „изчезнал по време на отпуск“. Клей каза на жената, че е проверил всички болници и морги. Даде описанието на Евън Риърдън, но служителката нямаше никакви данни за подобен Джон Доу.

Тялото, намерено след пожара в къщата, би трябвало да е закарано в тази морга. Липсата на всякакъв интерес в очите на жената му подсказа, че или описанието на Евън е твърде различно, така че веднага биха могли да елиминират възможността, или имаха представа кой всъщност е загиналият в пожара.

Което означаваше, че Евън най-вероятно не е мъртъв. Което тревожеше Клей повече от вероятността Евън да е станал жертва на побъркана маниачка. Ако Евън беше жив, имаше много за обясняване. Но както и да търсеше Клей, Евън все още липсваше.

Телефонът му звънна. Вдигна с надеждата, че ще е Ники, но се оказа Алиса. Страхът започна да се надига в него. Къде беше Ники? И какво беше направила? Не би могла да пропусне всички тези улики. Нещо съвсем не беше в ред.

— Намери ли я вече? — попита Клей, без да поздрави.

— Не, звъня по хотелите от три часа. Ако Ники е в Оушън Сити, не е отседнала на никое от обичайните места, нито пък в големите хотели.

— Може да е с някого или пък да се е регистрирала под друго име.

— Ами ако нещо й се е случило, Клей? Може да е пострадала.

Или по-лошо. Картината вече беше почнала да се оформя в ума му. Можеше да лежи в моргата, убита от някой от нейните случайни мъже. Или сама да си е посегнала. Затвори очи. Преди да си тръгне, поведението й беше доста странно. Трябваше да се сетя. Трябваше да питам. Трябваше да настоявам.

— Опитай Ники Трайтън. Преди години това й беше фамилното име, като беше омъжена. Понякога още го използва.

Последният път беше, когато напусна полицията във Вашингтон и отиде на запой, който трая няколко дни. Клей беше този, който я откри, когато родителите й се свързаха с него, обезумели от ужас, защото не можеха да я намерят. Клей я беше излекувал от алкохолизма и й бе предложил работа в агенцията си. Даде й втори шанс. Нещата тръгнаха добре. До скоро.

А сега всичко беше отишло по дяволите.

— Имаме други проблеми. Намерих Марго.

— Как? — изненадана попита Алиса.

— Проследих баща й, ченгето. Работи в съседния град.

— Но това е добре, а? Намерил си я.

— Не, не е. Марго от четири месеца е затворена и се лекува. В частно заведение е и родителите й явно са ипотекирали дома си, за да си го позволят. Истинската Марго наистина има досие за нападение и прилича на жената, която Ники е видяла преди два месеца. Но не е тази, която търсим. А Евън не е мъжът, загинал в пожара миналата седмица.

Алиса бавно издиша.

— Евън ни е изиграл.

— Изиграл е Ники — отговори Клей. — И мен също. Ти нищо погрешно не си направила.

— И какво следва сега?

— Намерих жената, която Ники в действителност е срещнала. Танцува в клуб на плажа, но не отварят преди девет. А сега ще ида да потърся внучката на Клайн.

Погледна входната врата на госпожа Клайн с надеждата, че това посещение ще мине по-добре.

— А аз какво да правя?

— Продължавай да звъниш в хотелите на Оушън Сити. Съсредоточи се върху района около крайбрежния булевард.

— Защо мислиш, че е там, Клей?

— Колата й е там.

Настъпи мълчание.

— Можеш да проследиш колата й?

— Да. А тя може да проследи моята. За защита е, в случай, че се озовем в положение, с което не можем да се справим. Не следим твоята кола, ако това те притеснява.

— Малко се тревожех. Клей… — Тя се поколеба. — Да се обадя ли в болниците или в полицията?

Тревогата започна да го завладява. Ники би трябвало да е забелязала всички неточности в историята на Евън. Какво си направила, Ник?

— Не в полицията. Не още. Но опитай в болниците. — Насили се да каже следващите думи. — Аз ще се обадя в моргите.

— Съжалявам — прошепна Алиса.

— Нищо не си направила — изграчи той. — Трябва да вървя. Обади ми се, ако откриеш нещо.

Изтика мислите за моргата от ума си, изкачи стълбите към апартамента на госпожа Клайн и похлопа. Отвътре не се чу нищо. Беше видял колата й, паркирана отвън, така че се надяваше да си е у дома.

— Госпожо Клайн? — извика той. — Не искам да ви притеснявам, но още търся същата жена. Наистина трябва да говоря с внучката ви. Мисля, че я познава, и знам, че и двете сте вътре. Внучката ви има татуировка на кобра.

Не последва отговор.

— Госпожо Клайн? Добре ли сте?

Замръзна, като чу стъпките зад гърба си. Обърна се бавно и видя две униформени ченгета предпазливо да изкачват стълбите. Как успяха да стигнат толкова бързо дотук, по дяволите? Освен ако старата дама не виждаше по-добре, отколкото си беше помислил, и бе забелязала колата му на паркинга долу.

— Сър? — каза единият. — Проблем ли има?

— Не. Но предполагам, че съм изплашил жената — обясни Клей. — Намерението ми не беше такова. Търсех информация за внучката й.

— И ние така чухме — каза първото ченге. — Бихте ли отстъпили от вратата, моля?

Клей се подчини, като държеше ръцете си така, че да могат да ги виждат. Вратата зад него се отвори, той погледна през рамо и видя как госпожа Клайн наднича навън.

— Казах ви, че ще извикам полиция — заяви тя доволна.

Клей въздъхна.

— Добре. Тръгвам си. Не искам неприятности.

— Малко е късно за това, сър — каза вторият полицай. — Трябва да дойдете с нас.

Клей направи крачка назад.

— Къде? Защо?

— В управлението — отговори полицаят.

— Арестуван ли съм? — запита Клей.

— Не — отговори му първият. Беше по-възрастен и — Клей се надяваше на това — по-умен. — Господин Мейнард, отговаряте на описанието на човека, който неотдавна е посетил моргата.

Клей повдигна вежди. Въпросите му бяха привлекли нечие внимание.

— Не съм извършил престъпление.

Технически погледнато. Малко беше преиначил истината, но това беше всичко.

По-възрастният полицай кимна сериозен.

— Тогава няма да имате проблем да дойдете и да отговорите на няколко въпроса.

Клей отпусна ръце. Мъжът се държеше точно както и той би се държал, ако още носеше значка.

— Добре, ще ви последвам с колата си.

По-младият се накани да протестира, но другият го прекъсна с рязък поглед.

— Става, господин Мейнард — каза той. — Оттук, моля.

Клей отново въздъхна. Тоя ден наистина започва да става гаден.

11.

Балтимор

Понеделник, 3 май, 21:15 ч.

Джей Ди разтърси глава и пое по изхода на магистралата към моргата.

— Няма да промениш решението ми, така че въобще не се опитвай.

Луси беше открила албума на местна група в колата му, което доведе до оживена дискусия за качествата на местните групи и в продължение на час тя просто се наслаждаваше на разговора с мъж за пръв път от много дълго време.

Последният час беше… забавен. Спряха при един крайпътен ресторант за вечеря. Нищо скъпо и претенциозно. Слушаха музика и говореха за всичко и нищо. Но най-вече не разговаряха за случая.

Луси оцени познанията му в областта на музиката, във всички жанрове. Беше й любопитно да разбере какво ли мисли той за нея. Ако нещата тръгнеха добре, тогава… Някой ден мога и да му се доверя. Някой ден.

Но сега не можеше да се съгласи с твърденията му за местните таланти.

— Не можеш наистина да предпочиташ „Бромо бей“ пред „Силвър фиш“. Моля те.

Той сви рамене.

— Водещият китарист на „Бромо“ има изключителен контрол на пръстите.

— Напълно ти убягва същността, Джей Ди — въздъхна Луси.

— И каква е същността? — попита той, докато влизаше в гаража до моргата.

— Контролът на пръстите е просто техника. Всеки уважаващ себе си музикант може да усъвършенства техниката. А на оня му липсва сърце. Има цял свят разлика между техниката и сърцето.

— Предполагам, че по тоя въпрос трябва да отстъпя пред музиканта в колата. — Намери място за паркиране, после хвана ръката й и прокара пръст по мазолите на пръстите й. — Забелязах тези мазоли веднага. Каза, че господин Пю ти е преподавал музика.

Внезапно непринуденият разговор секна. Погледът му беше изпълнен с плам, своеобразна гаранция, че никога повече няма да й е студено.

— В гимназията — призна тя.

— На какво свириш?

— Най-вече на цигулка — уклончиво отговори тя, разколебана от настойчивото желание да му каже за клуба, за музиката й. Да види реакцията му, може би да спечели одобрението му.

— От апартамента си днес взе само няколко неща. Едното беше цигулката.

Тя се намръщи.

— Полицайката ти е казала какво съм взела от апартамента? Свиря на господин Пю, когато се разтревожи. Това го успокоява. Направих запис на Барб да му го пуска, когато не мога да ида при тях.

Джей Ди задържа погледа си върху нея, после излезе от колата.

— Ще те изпратя до кабинета ти.

Отвори вратата и отново й помогна да излезе. Застана срещу нея, просто стоеше и изучаваше лицето й. Страните й пламнаха от погледа му и тя впери очи във възела на вратовръзката му, усещайки как сърцето й пулсира в ушите.

— Благодаря — прошепна тя. — Трябваше да ида там заради семейство Бенет, макар да не завърши, както очаквах. Благодаря ти, че ме накара да не мисля за неприятни неща поне за малко.

— Луси. — Постави показалеца си под брадичката й и я повдигна, докато очите им не се срещнаха. Не се усмихваше и Луси разбра, че е толкова нервен, колкото и самата тя. — През целия път за насам си мислех за онова, което се случи там… Когато те целунах. И когато ти ме целуна.

Усети как цялата се стяга.

— Направих го, нали?

— Да, направи го. — Наведе се към нея, докато единственото, което можеше да вижда, бе тъмната синева на очите му. — Надявам се пак да го направиш.

— Аз… — Не беше съвсем уверена какви ще са следващите й думи, но нямаше значение. Устните му бяха върху нейните, топли, жадни и толкова секси. Джей Ди зарови ръце в косите й и завъртя главата на едната, а после на другата страна, трупайки възхитителни усещания.

Но нещо липсваше. Тя имаше нужда от нещо повече. Устните му преминаха от ловко съблазняване към хищно нападение. Дланите му се плъзнаха надолу, обгърнаха гърдите й, палците му напипаха зърната й през всичките дрехи, а после се затвориха отзад, мачкайки я почти отчаяно.

Повдигна я на пръсти и тя се озова затисната между него и колата. Бедрата му се надигнаха и тя дълбоко си пое въздух, когато го почувства. Целия. Беше й казал, че е желана. Не я бе излъгал. Ни най-малко.

Тя опита да се извие в по-удобна поза, проклинайки тясната си пола за втори път днес. Джей Ди изръмжа от безсилие и отдръпна устните си, дишайки тежко над главата й. За миг останаха там, задъхани.

Пръстите му се впиха в полата й, за да я издърпат нагоре.

— Мразя тая пола — обяви той.

— Аз също.

Погледът му беше жаден, огнен, искащ. Луси го гледаше хипнотизирана. Наркотик.

— Искам да те видя без нея — прошепна той.

Тя тежко преглътна. Сърцето й биеше лудо, тялото й гореше. Искаше го. Целия. Далеч повече, отколкото беше разумно.

— И аз също.

Очите му заблестяха. Опасно.

— Мина много време. Нямаше нищо друго, освен работата. А после тази сутрин те видях и…

— И?

— Сякаш ме блъсна влак. Съвсем неочаквано… Беше като… По дяволите, откъде да знам.

— Съвсем неочаквано установи, че си жив? — подкачи го тя.

Облекчение проблесна в пламналите му очи.

— Страх ме е, че те притискам, че ще разваля всичко.

— Знам. И аз не ходя често по срещи. Не съм сигурна как да се оправя сега.

Той притисна челото си към нейното.

— Но ме искаш, нали? — прошепна й тихо.

Всичко в нея се стегна, после цялата се отпусна.

— Да. Бог да ми е на помощ. Но вече е късно. И двамата имахме дълъг ден. Защо не се прибереш и не поспиш?

— Канех се да те питам същото.

— Не мога да се прибера. Трябва да взема ключа от апартамента на Гуин.

Джей Ди се поколеба.

— Къщата ми е голяма. С много стаи.

Луси затвори очи и се пребори с желанието да направи това, което й се искаше. И за нея денят беше много, много дълъг.

— Осъзнаваш ли колко изкусително е предложението ти?

— Е, да де — отвърна той с крива усмивка. — Прекалено много и прекалено скоро? — попита я и тя кимна. — Тогава нека поне те заведа до нас, за да можеш да вземеш колата, а аз ще те последвам до апартамента на приятелката ти.

Луси присви очи.

— Имаш предвид колата на жена ти?

— Откъде знаеш? — премигна той.

— Не знаех, досега — призна тя. — Честно, предположих.

— Мислех, че сме квит — начумери се той. — Нали се сещаш, мозъци, дето правят „пльок“…

Тя се разсмя.

— Казах „повече или по-малко“. Сега вече сме квит.

— Добре — изръмжа той, но очите му се усмихваха. — Но ти трябва кола. От полицията може да задържат твоята с дни, особено ако открият нещо.

— Което няма да стане, както знаем — изтъкна тя. — Но все пак не мога да взема колата, да карам колата на съпругата ти е твърде зловещо. Торн също има кола, която не ползва. — Извади телефона от джоба си. — Прати ми есемес, докато пътувахме насам. Паркирал е на място 62 и е оставил ключа при Алън в моргата.

— Тогава ще ми се обадиш ли, като си тръгваш, поне да се уверя, че благополучно ще се прибереш при Гуин? Няма да оставам. Дори няма да те моля. Обещавам.

Луси се сети за римската единица на гърба на Ръс и кимна.

— Да.

— Тогава се връщам в кабинета си и ще проверявам телефонните разпечатки, докато не си готова да тръгваме.

Тя го изчака, докато извади по-голямата чанта от задната седалка, а после се пресегна към сака, в който беше калъфът с цигулката.

— Ще взема това — каза тя.

Отстрани някои от дрехите му, които се бяха смъкнали от купчината и покриваха сака й.

— Това не е…

Луси рязко млъкна. Купчината не беше само от дрехи. Под шарените къси панталони и саката имаше каска. Тя я изгледа така, сякаш беше змия, готова да я ухапе. Побиха я тръпки, сърцето задумка в ушите й.

Знаеше точно какво е това. Беше виждала стотици такива каски. Беше носила такива каски. Той караше мотор. Караше мотор.

Сграбчи сака и отстъпи крачка назад, опитвайки се да си спомни какво бе започнала да казва.

— … ъъъ, тежко. Сакът ми не тежи — успя най-сетне да каже. — Чия е тая каска?

— Той объркано погледна над рамото й.

— Моя. Защо?

Знаех си. Беше доловила търсача на силни усещания в него още в мига, в който се срещнаха. Защо не слушам интуицията си? Защото беше заета да слуша разни части от анатомията си.

— Просто съм любопитна — овладя се тя. Махни се бързо. Тръгна към моргата, притискайки сака към гърдите си толкова силно, че едвам си поемаше дъх.

— Луси? Луси, чакай.

Чу как той тръшна вратата на колата и побягна, за да я настигне, а стъпките му отекнаха в тишината.

— Луси…

Настигна я и се изравни с нея.

— Забрави си чантичката.

Тя забави крачка, после преметна сака през рамо, взе чантата си от ръцете му и продължи да върви.

— Благодаря ти. Наистина трябва да тръгвам.

— А аз наистина трябва да те изпратя — настоятелно каза той. — Какво има? Какво стана току-що?

— Нищо — излъга го тя. — Просто се сетих за някои изследвания, които бях започнала тази сутрин и които трябва да се разчетат. Ако не ги разчета сега, ще трябва да ги правя отново.

Просто се махни. И, за бога, недей да го целуваш отново.

Джей Ди стисна ръката й и леко я дръпна.

— Луси, спри.

Почти бяха стигнали моргата.

— Не мога. Трябва да се оправя с изследванията или сутринта ще бъдеш един нещастен инспектор.

Насили се да се усмихне и се освободи. За миг той не помръдна, но после се втурна, за да я пресрещне на вратата. Луси прекара баджа си през четеца и рязко отвори вратата.

— Луси, по дяволите… — Джей Ди задържа вратата, докато тя се опитваше да я затвори. — Спри, моля те. Какво не е наред? И недей да казваш, че няма нищо. Хвърли един поглед на каската и хукна. Какво стана?

Тя си пое дъх. После преброи до десет.

— Участваш ли в надбягвания с мотори?

— Да, в миналото. Защо?

Тя изправи гръб.

— А ще участваш ли отново?

Джей Ди присви очи.

— Може би, де да знам. Защо?

Луси опита да остане спокойна.

— Знаеш ли колко аутопсии правя на разни идиоти, дето се състезават с мотори?

Той се начумери обиден.

— Но аз нося каска. Оная каска.

— Е, и? — запита тя, опитвайки се да звучи спокойна. — Това просто означава, че ти любезно осигуряваш съд за размазания си мозък с тоя шлем, та някой като мен да може спокойно да го изследва, вместо да предизвикаш разноцветна мацаница по магистралата, която някой колега да изстърже и да събере в найлонова торбичка. И в двата случая ти просто си мъртъв. Трябва да тръгвам.

Издърпа куфара си от ръцете му и го повлече към сградата.

— Благодаря за всичко. Няма да те задържам.

— Леле… Чакай. — Джей Ди улови рамото й и я задържа. — Обади ми се, когато си готова да тръгваш, става ли?

Луси жизнерадостно му кимна с твърдото намерение въобще да не му се обажда. Щеше да намери някой друг, който да я изпрати.

— Благодаря.

Бързо се вмъкна в асансьора, повлякла куфара зад себе си. Последното, което видя преди вратите на асансьора да се затворят, беше смутеният поглед на Джей Ди Фицпатрик.

Облегна се на студената стена. На косъм беше. Само дето не беше успяла да се измъкне незасегната. Той я беше целунал и тя го беше целунала в отговор. Той беше добър човек, с добро сърце. Но беше опасен. Много по-опасен за нея, отколкото за себе си.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 21:15 ч.

Клей нетърпеливо барабанеше с пръсти по металната маса в стаята за разпити. Чакаше вече от час. По-възрастният и по-умен полицай му беше взел пистолета и му бе връчил разписка. После претърси куфарчето му и му го върна, почти без да продума. Клей беше доволен, че се бе сетил да прибере папката със случая на Ники в сейфа на хотелската стая. В куфарчето си носеше само бележник и снимка на Марго Уинчестър.

Нямам време за това. Клубът, където Марго танцуваше, вече трябваше да е отворен, искаше на всяка цена да говори с нея. Трябваше да открие Евън Риърдън, за да може да иде в Оушън Сити и да потърси Ники.

Вратата най-сетне се отвори, влезе висок, тъмен мъж във флотска униформа. Беше в края на трийсетте. Вратовръзката му беше отпусната, най-горното копче беше разкопчано. В едната си ръка стискаше чаша от стиропор, а в другата държеше кафяв плик. Остави чашата пред Клей.

— Гадно е, но предполагам сте свикнали на лошо кафе, след като сте били полицай — каза мъжът и седна срещу него. Постави визитка на масата. — Аз съм Шърман.

ДЕТЕКТИВ РИЧАРД ШЪРМАН, ОТДЕЛ „УБИЙСТВА“, пишеше на визитката.

Интересно.

— Чие е тялото в моргата? — попита Клей.

— Не е зет ви. Освен ако нямате друга бивша съпруга, освен тази, с която току-що разговарях. Тази няма братя, а вие нямате сестри.

Клей се втренчи в него.

— Обадили сте се на бившата ми жена? — От години не бяха говорили. — По дяволите.

Шърман сви рамене.

— Излъгали сте служителя в моргата. Знам, че сте били ченге във Вашингтон. Знам и че сте частен детектив и имате лиценз за онзи пистолет. Сега искам да знам и кого точно търсите.

— Работя за клиент. — Надяваше се Шърман да не знае, че е бил при Санди Риърдън. Имаше минимален шанс за това, освен ако господин Паркър не го беше докладвал. Клей предполагаше, че Паркър вярва на полицията по-малко и от него, така че вероятно нямаше защо да се безпокои.

— Аха. — Шърман отвори кафявия плик, извади снимка, постави я на масата и я бутна към Клей. — Коя е тя?

Клей погледна снимката, а после рязко я избута настрани. В гърлото му се надигна жлъчка. Марго. Или това, което беше останало от нея.

— Боже мой.

— Няколко дни във водата в залива правят такива неща с телата. — Шърман обърна снимката. — В куфарчето си имате снимка на тази жена.

За миг Клей не отговори. Замисли се. Нямаше смисъл да отрича. Можеше дори да помогне.

— Вашият човек, който ме докара тук, има добро око.

— Така си е. Помогна и това, че бяхме разпространили изображение на вероятното лице на момичето според това, което бе останало от нея. Коя е тя?

— Не знам.

— Господин Мейнард, моля ви да не си играете с търпението ми.

Клей мрачно се усмихна.

— Не бих си и помислил. Знам за кого се е представяла, но тази вечер разбрах, че е лъгала.

— Тя има ли връзка с вашия „зет“? — запита Шърман, като направи жест „кавички“.

— Може би. Вече не знам.

— Иронично. Отишли сте в моргата да търсите едно тяло, а сте открили друго.

— Така е — горчиво се съгласи Клей, — но наистина не знам коя е.

— Тогава за коя се е представяла?

Клей се поколеба, после сви рамене.

— За жена на име Марго Уинчестър.

— А как разбрахте, че не е Марго?

— Съсед на баща й ми каза, че Марго в момента е в рехабилитационен център и е там от доста време.

— Разбирам. Трябва да разбера кой е „зет“ ви. Сигурно предполагате, че е умрял, след като го търсите по моргите.

— Не мога да ви кажа. Поверителност между клиент и детектив и прочее. Сигурен съм, че разбирате.

— Хич не ми пука за вашата поверителност — студено каза Шърман. — В моргата има мъртва жена и тя някак е свързана с оня тип, когото издирвате. Ако не ми дадете задоволителен отговор, мога да ви задържа.

— Но няма да го направите — каза Клей, насилвайки се да запази гласа си спокоен. — Нищо общо нямам със смъртта на това момиче. — Поне се надяваше да е така. — До днес бях в Мериленд. Не можете да ме задържите. Ще ме пуснете и ще ме проследите. — Сви рамене. — Аз поне така бих направил.

Шърман не изглеждаше впечатлен.

— Вие сте бивш полицай. Мисля, че искате оня, който е направил това — потупа снимката на мъртвото момиче, — да получи правосъдие.

— Така е, но не мога да ви помогна.

— Вашият клиент може да е направил това.

— А откъде знаете, че просто не се е удавила? — възрази Клей.

Шърман постави друга снимка от моргата върху масата, близък кадър на шията на жертвата.

— Прорезът върху гърлото й ме наведе на тази мисъл.

Клей се насили да погледне. Не беше останало много, но можеше да види, че ножът се е плъзнал от край до край и се е извил покрай дясното ухо на жената.

— Разбирам.

Клей се загледа в Шърман. И двамата внимателно се изучаваха. Тук имаше нещо повече, нещо, което инспекторът не казваше. Шърман беше изнервен, прекалено напрегнат.

— Кой е загинал в пожара? — спокойно попита Клей.

— Ченге на име Кен Пулман — отговори детективът и наклони глава. — Това ви изненадва, нали?

Клей не успя да прикрие изненадата си. Кен Пулман беше ченгето, с което Ники бе говорила преди месеци. Същият, който бе потвърдил твърденията на Евън, че мнимата Марто е опасна маниачка. Същият, за когото бащата на Санди Риърдън бе казал, че е най-добрият приятел на Евън.

— Това го нямаше във вестника. Ако знаех, нямаше да ходя в моргата.

— Тялото на Кен Пулман беше напълно изгоряло, наложи се да използваме зъбни отпечатъци. Едва днес го идентифицирахме. Неговото гърло също е прерязано.

— Същата извивка около ухото като при жената?

Шърман мрачно кимна.

— Сега разбирате защо трябва да ми кажете името на клиента си.

Клей затвори очи. Мъртъв полицай, мъртва жена. И Евън беше замесен в това.

— Вон Стенли — каза накрая. Това щеше да му спечели още малко време, защитна идентичност, която бе разработил с партньора си преди Ники. Име, което да казват в случай на необходимост. Това беше първият път, когато го употребяваше.

Шърман се изправи.

— Благодаря ви. Ще държим връзка. Сега може да си вървите.

 

 

Балтимор

Понеделник, 3 май, 21:45 ч.

— Сега чуваш ли ме? — питаше Гуин по телефона. Шумът около нея рязко бе секнал, след като се беше преместила в офиса на клуба.

— Да — отговори Луси. Беше се обадила на Гуин още щом влезе в моргата. — Тази вечер има много хора.

— Всички знаят, че си се върнала в града, надяват се да дойдеш.

Луси се намръщи.

— Откъде знаят, че съм се върнала?

— Видяха ме да си тръгвам с Ройс снощи, за да те вземем от летището. Не знаех, че е тайна.

— Не беше, докато навсякъде около мен не взеха да валят трупове и специални изненади.

— И други ли си намерила?

— Не. — Луси разтърка слепоочията си, усещаше главоболие. — Боже, имах отвратителен ден.

— Мисля, че всички сме съгласни с това. Ела да посвириш. Знаеш, че искаш.

— Да, искам. Гуин, днес бях в Андерсън Фери.

Гуин замълча.

— Защо? — попита най-сетне.

— За да кажа на семейство Бенет за Ръс. Дължа им толкова много.

— И какво стана, като отиде там?

— Госпожа Уесткот ми налетя от засада.

— Боже, оная дърта кучка ли? Още ли не е умряла?

— За мое нещастие, не. Нарече ме „нежелана“ пред Джей Ди.

— Кой е пък този Джей Ди?

— Инспектор Фицпатрик.

— Аха. Ще се върнем на това по-късно. Засега да се концентрираме върху теб. Видя ли се с тях?

— Не, но те ме видяха. — Луси въздъхна. — Гледаха през прозореца. Не излязоха. Дума не казаха.

Гуин повтори въздишката й.

— Това е гадно, малката.

— Нали? И после, като капак на всичко, Джей Ди ме целуна. Два пъти.

— Уха, върнахме се на него. А ти целуна ли го? — жадно запита Гуин.

— Да, целунах го. А после видях, че на задната му седалка има мотоциклетна каска.

— О-о. — Гласът на Гуин потрепна. — Може пък да е на някой друг?

— Той каза, че е негова. И не е просто каска. Мотокрос.

— Ммм. Мога ли аз да го взема, ако не го искаш?

— Гуин! — сопна й се тя. — Това е сериозно.

— Определено е така. Значи, преоблечи се и излизай от моргата. Торн ще кара след теб. Ще те чака до колата ти, тоест неговата кола.

— Благодаря — каза Луси. — Вие сте страхотни.

— Всички за един, малката.

 

 

Понеделник, 3 май, 21:45 ч.

Джей Ди изпи и последната капка кафе от чашата си и се намръщи. Кофеиновата инжекция си струваше гадния вкус, който в момента изпълваше устата му. Това бе последната чаша кафе в каната и един Господ знаеше откога престояваше там. Всички от „Убийства“ се бяха изнесли, а той не мислеше да остава дълго, че да прави нова кана.

Прокара длани през лицето си и се сепна, когато телефонът в джоба му забръмча. Луси сигурно е прегледала ония проби, каза си той. А после видя, че обаждането е от Стиви.

— И какво, нашето момиченце завърши ли детската градина? — попита той и Стиви се разсмя.

— И още как. Дори й разреших да прекали със сладоледа. Сега майка ми се бори да я приспи. Корделия е влюбена в медальона ти. Джей Ди, това беше най-милият подарък. Благодаря ти.

Джей Ди помръдна в стола си, смутен от думите й.

— Радвам се. Получи ли съобщението ми?

— Да. Май сте преживели вълнения при тези Бенет. Какво стана?

Той й разказа накратко. Стиви леко подсвирна.

— А Луси не вижда връзката между тоя Едуардс и семейство Бенет? Брат й е починал отдавна, но именно тя открива тялото на Бенет.

— Мисля, че не искаше да я види — каза Джей Ди. — Онази Уесткот се държа ужасно враждебно с нея, а господин Бенет не помогна.

— Тя ще се усети. Може би просто трябва да преспи с тази мисъл. Какво се е случило с брат й?

Джей Ди не беше толкова сигурен, че Луси ще се усети бързо. Все още виждаше онази изкуствена усмивка на лицето й, когато му махна за довиждане. Каската в колата я беше накарала да побегне толкова бързо, колкото оная проклета тясна пола позволяваше. Но вече поне знаеше защо.

Първото, което направи, когато се върна пред компютъра си, беше да потърси информация за смъртта на брат й. Ключовите думи „Траск“, „инцидент“, „Андерсън Фери“ бяха помогнали да открие онова, което му трябваше. Установи, че догадката му се е оказала вярна.

— Катастрофа с мотор. Изпратих ти имейл с линк — отговори Джей Ди.

— Не съм на компютъра. Какво пише там?

Джей Ди кликна на прозореца на екрана си и отново премигна при заглавието.

— Знаели са го като Бък, но истинското му име е било Линус.

Стиви се изкашля.

— Родителите им са ги кръстили Луси и Линус? Сериозно?

— Да бе.

А аз си мислех, че моето истинско име е смахнато. Е, то още си беше, само че по други причини.

— Линус загинал в катастрофа с мотор — продължи той — преди двайсет и една години. Луси е била на четиринайсет.

Което обясняваше много неща. Тази вечер Луси се беше оказала доста грубо катапултирана в миналото си. Да види каската му на задната седалка вероятно беше капакът на всичко.

— Значи не е бил убит — замисли се Стиви. — Това е станало достатъчно отдавна, за да мислим, че трите случая са свързани, но е нещо, за което да се захванем. Какво знаем за Едуардс?

— Само каквото открих в интернет. Семейство Едуардс са били светска двойка, обществено активни. Намерих техни снимки от модни събития. — Джей Ди прерови страниците, които беше принтирал. — Едуардс е играл голф, участвал е в благотворителни състезания. Освен това е бил яхтмен. Състезавал се е в отбор. Името му се цитира много в сайта на местния яхтклуб заради класирането му в едно или друго състезание. Но всичко това приключва преди около година.

— Може би тогава са му открили рака.

— Вероятно. Преди година името му започва да се появява във връзка с дарения. Големи дарения. — Издърпа разпечатките от купчината. — Ето тук едно от половин милион долара за Обществото за борба с рака. Още половин милион за борбата с домашното насилие. И това е само каквото съм открил с няколко клика. Имам още десетина истории, които да прегледам.

— Още дарения?

— Предимно.

Джей Ди започна да зарежда линковете последователно, после се намръщи.

— Ето още една история. — Плъзна поглед по първия параграф и пулсът му се ускори. — Стиви, банковата сметка на Малкълм Едуардс е била опразнена.

За миг тя замълча.

— Точно като на Бенет. Хелън Бенет реши, че затова идваме при нея днес следобед, защото е подала жалба за измама.

— Именно. Тук пише, че парите са източени по електронен път. Полицията ги е проследила до офшорна банка и са прекратили разследването.

— Има ли някакво лице за контакти? — запита Стиви с възбуда в гласа.

— Не. Само Щатската полиция на Делауеър.

— Тогава нека това ни е първата задача за утре сутринта. Сега вече имаме истинска връзка.

— И номер две — добави Джей Ди.

— Моля?

— Ако тоя Едуардс е свързан, трябва да е бил номер едно, а Бенет би трябвало да е номер две.

— Прав си. Защо тогава е онова „I“ на гърба на Бенет?

— И защо е въвлякъл Луси във всичко това?

— Именно. Учудвам се, че не си с нея сега.

— Оставих я в моргата да проверява някакви проби. Би трябвало да ми се обади, когато приключи, но мисля сега да ида при нея, просто за да съм сигурен.

— Обади ми се, ако имаш нужда. Ще се видим утре, преди да се срещнем с Хайът в осем.

— Ще бъда там.

Джей Ди се зае да затваря прозорците от екрана на компютъра си. Защо онзи се беше прицелил в Луси? Единствената й връзка беше брат й, който бе загинал преди повече от двайсет години. Понечи да затвори последната статия, но спря, когато нещо му се наби в очите. Наведе се по-близо и присви очи. Какво, по дяволите?

Съобщение за смъртта на Линус Траск. Прочете отново адреса, на който бе живял Линус по онова време. Улицата беше същата, на която живееха Бенет, което не беше чак такава изненада. Луси беше казала, че са били съседи. Само че домът им се оказа съседната на семейство Бенет къща. Врата до врата.

Джей Ди се сети, че от съседната къща ги проследиха, когато се качваха в колата. Кой живееше в онази къща? Намери сайта на местното данъчно, набра адреса на Линус, а после се облегна назад и резултатът не му хареса.

Къщата все още беше собственост на Рон и Кети Траск. Луси беше казала, че родителите й са мъртви. Не. Каза, че няма семейство. Но онова беше домът на родителите й и най-вероятно те ги бяха наблюдавали.

Джей Ди събра отпечатаните листове и ги прибра в куфарчето си. Щеше да ги изчете, след като се увери, че Луси е в безопасност при Гуин. Засега му се искаше да разбере защо бе минала покрай къщата на родителите си, без да покаже с нещо, че знае кой живее там.

И защо, след като бяха видели единствената си дъщеря, те не бяха излезли, за да говорят с нея.

Госпожа Уесткот я бе нарекла „нежелана“. Каза, че майка й би се срамувала. А в гнева си Луси й бе отговорила, че това няма да е нещо ново.

Хайът беше прав. Луси пазеше тайни. Джей Ди искаше отговори. Веднага.

 

 

Понеделник, 3 май, 21:45 ч.

— От половин час обикаляме с колата — оплака се Сузи. — Можеше просто да ме оставиш до ресторанта.

— За да обереш още някого ли? — попита ядно той. Търсеше най-удобното място, за да се отърве от нея. И обществена телефонна кабинка. Не задължително в този ред.

— Какво ченге ще бъда, ако те оставя пак в ловните ти полета?

— Надявам се такова, което би ми взело такси — измрънка тя.

— Да бе, сигурно. — Забеляза безлюдна алея с голям контейнер за боклук. Ще свърши работа. Спря до контейнера.

— Слизай.

— Тук ли? — викна тя. — Но това е лош квартал. Не можеш да ме оставиш тук.

— Казах да слизаш.

Той мина от нейната страна на колата и я измъкна. Беше пребледняла от страх.

— Добре, добре. Но не можеш просто да ме оставиш тук. — Замята уплашени погледи наоколо. — Ще ми прережат гърлото, преди да съм изминала и две пресечки.

— Не, те няма да го направят — каза той и я повлече към багажника, — но аз ще го направя.

— Спри! Махни се от мен!

Сузи започна да се бори, искаше да се освободи. Удари я. Силно.

Замаяна, тя залитна, коленете й се подгънаха. После той отвори багажника, откъдето се подаваше тялото на Джанет Гордън. Сузи дори не можа да извика и не забеляза острия нож за филетиране, който той измъкна изпод резервната гума.

— О, господи — прошепна тя, забила ужасен поглед в Джанет. — Ти… тя… тя е мъртва. О, господи.

Сузи искаше да запищи с цяло гърло, но не успя да издаде и звук. Вместо това потече кръв. Той се смееше, а кръвта шуртеше по тухлената стена. Разсъждаваше трезво, предвидливо я обърна, преди да прокара ножа от ухо до ухо. Все по-добър ставаше в прерязването на гърла, сега вече знаеше как да държи тялото настрана.

Този път цапаницата беше далеч по-малка, но все пак кръвта й беше по ръцете и лицето му. Смръщи се и се погледна. И по новите му дрехи.

Добре, че си беше взел дрехи за преобличане. Не беше планирал да носи тези хубави, нови дрехи, докато преместваше тялото на Джанет там, където щеше да я открие Луси Траск. Напъха тялото на Сузи в контейнера, съблече ризата си и я използва, за да почисти острието. После грижливо го прибра в багажника при останалите инструменти.

Никой нямаше да се замисли за ножа, като го види до месините за риболов. Разбира се, нямаше да е така, ако бяха в един багажник с труп. Трябваше по-скоро да се отърве от тялото. Нямаше смисъл да изкушава съдбата, достатъчно беше да има лошия късмет да го спрат за рутинна проверка.

Смачка на топка ризата си и я сбута до тялото на Джанет. Щеше да намери място, където да изхвърли ризата, достатъчно далеч оттук. Нямаше смисъл да оставя улики на полицията.

Е, освен ако не целеше точно това. Трябваше му обществен телефон. Погледна часовника си. Луси скоро щеше да излезе. Трябваше да нагласи Джанет.

 

 

Понеделник, 3 май, 22:10 ч.

До моргата се стигаше бързо с кола. Джей Ди паркира на същото място като по-рано. Тъй като Луси още не му се беше обадила, щеше да влезе и да я изчака.

Мина покрай две коли, когато вратата към асансьорите се отвори и оттам излязоха двама души. Не можеше да повярва.

Единият беше охранител, който дърпаше куфар. До него вървеше Луси. Дългата порядъчна тясна синя пола я нямаше. Беше в бяла престилка, която едва стигаше до средата на бедрата й. И разкриваше част от нейните голи крака. Той се намръщи. Какво, по дяволите, носи под тая престилка? Доколкото можеше да прецени оттук, май почти нищо.

Тя поведе охранителя до място 62 при един лъскав мерцедес. Сигурно това беше „излишната“ кола на Торн. Беше си уредила охранител, който да я изпрати. Не му се обади.

Тя ме избягва. И тогава нещо, което му беше казала по-рано, доби смисъл. Когато я попита от какво зависи обвързването им, тя му отговори, че ще зависи от това доколко е вълнуващ. Тогава беше решил, че тя копнее за вълнения, но бе сгрешил. Мисълта за състезанията с мотори сигурно бе предизвикала стари спомени за смъртта на брат й. Тя искаше от него да не е вълнуващ.

Скучен, за каквато се представяше тя. Присви очи и огледа дългите й голи крака. Съвсем очевидно тя не беше скучна. Поне за това беше прав от самото начало. Луси Траск със сигурност не беше скучна.

Отстъпи настрани, за да й покаже, че е тук, когато вратата на един черен джип, паркиран на място 63, се отвори. Ръката му вече беше на пистолета, когато оттам се появи Томас Торн. Луси не изглеждаше изненадана, че го вижда.

Беше се обадила на Торн. А не на мен.

Торн взе куфара й и го постави в багажника, докато охранителят подозрително го изгледа. После се обърна към Луси, тя му кимна и го отпрати.

Торн отвори вратите на мерцедеса и освети с фенерче вътрешността му, а Луси стоеше до багажника и ровеше в куфара си. Явно нещо се разправяха. Джей Ди можеше да долови гласовете им, но не и думите. Бяха твърде далеч, звукът се поглъщаше от ехото в гаража.

Луси беше отрекла да има романтични отношения с Торн. Днес тя бе пропуснала някои истини, но не беше изрекла откровена лъжа. Той щеше да повярва на това, стига да не възникне причина за противното. Освен това каза, че ще се обади.

После Луси събу обувките, които носеше, и свали престилката си. Джей Ди почти си прехапа езика. Тя носеше… рокля. Не, не рокля. Не беше сигурен как да я определи, но беше черна, кожена, откриваше целите й рамене и по-голямата част от корема й. И имаше капси. Много сребърни капси. Роклята оставяше малко на въображението. А той имаше дяволски добро въображение.

Обу чифт обувки с много високи тънки токчета.

Издиша шумно, беше сигурен, че ще го чуят, но те бяха твърде заети да спорят, за да му обърнат внимание. Торн отново огледа колата отвътре, преди да помогне на Луси да се качи и да й затвори вратата. Изражението му показваше несъгласие. Влезе в джипа, изчака, докато тя потегли, и я последва.

Джей Ди скочи в колата и подкара след тях.

 

 

Понеделник, 3 май, 22:20 ч.

— По дяволите, Торн — изсумтя Луси, когато го забеляза да кара след нея в огледалото за обратно виждане. — Досадник.

И ми нарежда да не ходя в клуба тая вечер. А тя щеше да се чувства много по-безопасно в стая, пълна с хора, които познава, отколкото сама в апартамента на Гуин. Торн се беше ядосал, че не го бе послушала. Понякога се държеше с нея като с глупачка. А това ме вбесява.

Но веднага дойде, когато го помоли. Торн винаги идваше, когато го извикаше. Бяха добри приятели. Споделянето на общо жизненопроменящо събитие водеше до такива последствия.

Та споделяш жизненопроменящо събитие и с Джей Ди Фицпатрик. И двамата бяха изгубили любими хора. После си спомни за каската на задната му седалка. Имаше много повече общи неща с Фицпатрик, отколкото би било успокояващо или разумно.

Казах, че ще му се обадя. Щеше да се ядоса, че е тръгнала без него. Оправи се с това. На следващия червен светофар извади мобилния си телефон и набра номера му.

— Фицпатрик — отговори той още на първото прозвъняване.

Тя облиза устни. Гласът му се оказа достатъчен да запулсират всички неразумни части на тялото й.

— Луси е.

— Готова ли си да те взема?

Звучеше сериозен и резервиран. Е, ами ти избяга от него като някаква лунатичка. Какво очакваше? Светна зелено и тя подкара.

— Не. Няма нужда да го правиш. Торн беше наблизо и ще ме отведе до Гуин.

Миг мълчание.

— Торн?

Още миг.

— Добре.

По дяволите, не биваше така да се случва. Беше го наранила, а това беше последното, което искаше. В същото време друг глас й нашепваше. Отблъсни го надалеч. Много далеч.

— Не е каквото си мислиш — внимателно каза тя.

— И какво си мисля, Луси? — попита той, а сърцето й се сви.

— Че те излъгах, че Торн и аз сме само приятели.

— А излъга ли?

— Не.

И още миг мълчание.

— Обади ми се, когато се прибереш у дома. От домашен телефон. Искам да съм сигурен, че си в безопасност. От мобилния можеш да ми звъниш отвсякъде.

— Звучиш като Мулхаузър — оплака се тя. — „Обади се от проклетия домашен телефон“.

— Убиецът на Бенет го е оставил да се обади на бившата си съпруга от мобилния си телефон, за да й каже, че няма да присъства на рецитала на детето им — натърти Джей Ди, — защото убиецът не е искал някой веднага да се досети, че е изчезнал. Ти би могла да ми се обадиш отвсякъде и аз няма да знам, че си в беда, докато не се окаже, че си изчезнала.

Луси пое дълбоко въздух.

— Схванах. Ще ти се обадя от домашния телефон на Гуин. — Поколеба се. — Не отивам направо там. Първо трябва да се погрижа за нещо.

— Торн още ли е с теб?

Тя погледна в огледалото и завъртя очи.

— Торн практически се е закачил за бронята ми, така че съм в безопасност. Ще внимавам. Обещавам.

— А утре сутринта? Как ще идеш на работа? Не трябва да си сама.

Умът й запрепуска. Не й се искаше да моли Торн отново да я придружава. Днес му беше навлякла достатъчно беди.

— Може… Може вие със Стиви да дойдете.

Този път мълчанието се проточи.

— Там ли си още? — запита тя.

— Аха. Обади се, когато стигнеш при Гуин, няма значение колко ще е късно.

После затвори.

А ти какво очакваше? Отвърна на целувката му. Два пъти. Каза му, че го желаеш.

Желая го. Но това нямаше значение. Невинаги получаваше това, което искаше.

Надяваше се, че тази вечер музиката ще е наистина много шумна. Искаше да заглуши оня глас, който й казваше, че току-що е направила огромна грешка.

12.

Понеделник, 3 май, 22:40 ч.

Джей Ди отново трябваше да внимава да не прехапе езика си. Луси излезе от колата, сложи чантичката си в сака, дръпна ципа и го подаде на Торн.

Беше неузнаваема. Ако не я беше видял да съблича престилката си в гаража, никога нямаше да познае жената, която уверено влезе в клуба на най-високите токчета, които някога беше виждал. Торн вървеше до нея.

Очите й бяха силно гримирани, подчертани с черно, устните й — с цвят на тежко вино. Златночервените й коси падаха по раменете, а около шията й имаше каишка. С шипове. Би трябвало да се притесня. Вместо това установи, че е заинтригуван. И болезнено възбуден. И напълно объркан. Тя се беше ужасила от каската му, а в същото време влизаше в клуба като някаква… доминантиса.

— Луси — измърмори той, — ще трябва да ми дадеш някакво обяснение.

— Моля, сър?

Беше момчето, което паркираше колите, хлапе в колежанска възраст.

Джей Ди извади значката от джоба си.

— Искам сам да паркирам, хлапе.

Момчето завъртя очи, виждайки как бакшишът му се изпарява яко дим.

— Ето там.

Джей Ди паркира и му остави десетачка.

— Дълго време и аз паркирах коли.

— Колко дълго? — запита момчето по оня любезен начин, който намекваше, че отговорът въобще не го интересува.

— Някъде около час. — Джей Ди се ухили на изненадания му вид. — Форсирах ферарито на един тип и ме уволниха.

Момчето му се усмихна в отговор.

— Но си струваше, нали?

— О, да. Я кажи, какво има тук?

Веждите на младежа скочиха нагоре.

— Тъмна сцена. Хеви метъл. Без дрога.

— Коя е жената, дето влезе току-що?

Изражението на момчето стана толкова похотливо, че Джей Ди едва се сдържа да не реагира.

— Това е Лусинда^[4] — натърти на средната сричка младежът. — Свири на електрическа цигулка.

— Това пък какво е? — запита той. Разбра какво имаше предвид момчето, но се направи на глупак.

Събеседникът му го изгледа с оня снизходителен поглед, който младежите пазеха за безнадеждно скучните възрастни.

— Електрическа цигулка бе, човече. Не свири всяка вечер, но когато го прави, тълпата пощурява. Трябва да я видиш. Наистина е добра.

— Да, смятам да го направя. Благодаря ти, малкия.

 

 

Нюпорт Нюз, Вирджиния

Понеделник, 3 май, 22:45 ч.

 

Клей мина покрай необозначената кола, която го беше проследила от управлението на Шърман до магазина. От магазина си беше купил предплатен телефон. Полицаите бяха задържали неговия, докато чакаше да го разпитат.

— Имате ли предплатени телефони? — попита той служителя, който отегчено посочи към черната стена.

Клей си избра телефон и веднага звънна в офиса. Въздъхна с облекчение, когато Алиса се обади.

— Радвам се, че още си там — каза той. — Влез в интернет и активирай тоя предплатен номер, моля те.

Прочете й инструкциите от кутията.

— Готово — каза му тя. — Обадих се в болниците из Оушън Сити. Нямат никой, който да отговаря на описанието на Ники. А ти… обади ли се в моргите?

— Още не.

Имаше две тела в моргата на Шърман. Евън беше свързан с тях. Можеше дори да ги е убил. Ники липсваше.

Моля те, нека се е запила някъде. Моля те.

— Искам да провериш кредитните карти на Ники, служебната и личната. Виж къде е била.

Трябваше да намери Евън, после да измисли как да го предаде на ченгетата, без да жертва всичко онова, което двамата с Ник бяха постигнали. Помогнали са на много хора в миналото и щяха да продължат да го правят. Но първо трябваше да се погрижи за Евън. Може да се наложи да…

Клей се сепна. Не хареса посоката, в която се бяха насочили мислите му. Никога не беше убивал, освен ако животът му или този на другите не беше наистина в опасност. Мисли за всички онези животи, които никога няма да защитиш, ако ченгетата разберат, че Ники е изработила фалшива самоличност на Евън.

Да, мрачно си каза Клей. Точно така. Просто се защитаваше от затвора. Мисълта за новата идентичност на Евън го наведе на друга мисъл.

— Кога провери картата на Гембъл?

— Тази сутрин — отговори Алиса. — Не е използвана.

— Провери я отново, все ще му потрябват пари по някое време. Обади ми се, ако откриеш нещо. Отивам в „Пусикет Лаундж“, където е работила „Марго“. Искам истинското й име.

 

 

Балтимор Понеделник, 3 май, 23:05 ч.

Джей Ди трябваше да свикне с мрака в клуб „Шийдалин“. Звучеше силна, но странно мелодична музика, нещо като нехармонична какофония.

На сцената свиреха група музиканти, а в центъра беше Луси, с електрическа цигулка под брадичката.

Музиката се надигаше около тях — бърза, почти безумна. Луси свиреше със затворени очи. Беше красива, много красива и той не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза Торн, който идваше към него.

— Голяма работа е, нали? — каза Торн.

Джей Ди го погледна ядосано.

— Да, така е, но ме излъга.

— Излъга ли те? Казала ти е, че няма да идва в клуба тази вечер и няма да свири с групата? — заяде се Торн.

— За момент бях забравил какъв си. Адвокат защитник, за бога.

— Тежестта на доказателствата, инспекторе — сухо отвърна Торн. — На теб се пада.

— Но защо тя не ми каза? — запита той.

— Предполагам, защото не е искала да знаеш. Това, че си тук, наистина ще я разстрои.

Джей Ди се намръщи.

— Няма да си тръгна.

— Ако тя поиска да си тръгнеш, ще си тръгнеш. Това място е мое. Мога да те разкарам, ако реша.

Джей Ди го изгледа подозрително.

— Мястото е твое?

— Да, съсобственик съм. С Гуин. И Луси.

Джей Ди зяпна от изненада.

— Луси притежава това място?

— Една трета от него. Започнахме заедно, тримата.

— Кога?

— Работи вече три години, но започнахме да го планираме веднага, след като я срещнах.

— Преди пет години?

— Да. Гуин точно беше започнала да работи като моя секретарка, когато Бенет подаде оплакване за счупения си нос. Луси ми се обади. Двамата веднага си паснахме. — Торн се усмихна. — Оказа се, че в миналото ни има нещо общо.

— Тоест? — жлъчно попита Джей Ди.

— И двамата сме били несправедливо обвинени в убийство.

— Луси е била оправдана, а досието й е премахнато.

— И моето също — каза Торн. — Но винаги ги има онези, които се чудят и клюкарят. Истина ли е било? Тоя как се е измъкнал? Един тъмен облак винаги те следва… Олеле… — Гласът му изведнъж се промени. — Тя те видя. И мисля, че никак не й хареса.

Не, не беше. Продължаваше да свири, но имаше нещо различно в нея и музиката — неспокойна, гневна, завладяваща. Но по друг начин. Очите й се присвиха, погледът й се заби в Джей Ди, сякаш цялата гореше.

— Боже мили — ахна Джей Ди, — тя е като… огън.

Торн мрачно се изсмя.

— Внимавай да не се изгориш.

Джей Ди се сепна и го изгледа.

— Заплашваш ли ме?

— Аз — не. Но те — да. — Посочи към хората, които танцуваха, скупчени срещу подиума. — Знаят кога Луси е ядосана и наранена. И това не им харесва. — Джей Ди долови безпокойство в гласа му. — Фицпатрик, никой тук не знае с какво се занимава тя през деня. Недей да я разкриваш, моля те.

Страхуваше се заради Луси.

— Какво имаш предвид?

— Вече ти казах. Това. Е. Тайна — отчетливо произнесе всяка дума Торн. — Това е нейното бягство. Нейното укритие. Не го разрушавай. Ако вече не си го направил с присъствието си…

— Но защо? Защо да е тайна?

— Питай нея.

Торн се отдалечи. Джей Ди видя как Луси изтръгна последната нота от цигулката, после внимателно я остави на една стойка, слезе по стълбите в края на подиума и тръгна към него. Беше ядосана, много.

Джей Ди не се изненада. Ето тази енергия беше доловил у нея още в началото, а по-късно и във всеки един миг, който налагаше пълната й концентрация. Сега знаеше, че онази енергия е била бледа сянка на това, което е тя в действителност. Чудеше се защо е крила тази ярка светлина под плътното покривало.

Луси прекоси малката зала и застана пред него с пламнали от гняв очи. Така, на високите токове, устните й бяха съвсем близо до неговите, ядосаните й очи бяха почти на едно ниво с неговите. Луси буквално му взе дъха.

— Проследил си ме — тихо произнесе тя.

— Да, направих го — отвърна той. Сърцето му блъскаше лудо, всяка клетка от тялото му крещеше. Искаше да се протегне и да я сграбчи. Да я вземе. Да я има.

— Трябва да говоря с теб — каза той.

Тя повдигна глава.

— Не искам да говоря с теб.

— Добре, тогава няма да говорим.

Хвана я за лакътя и я поведе към вратата, изненадан, че тя доброволно тръгна с него. Ако му беше отказала, щеше да уважи решението й.

Минаха покрай охранителя, после заобиколиха сградата, завиха зад ъгъла към алеята и най-сетне останаха сами. Джей Ди зарови пръсти в косата й и притисна устни към нейните в отчаян копнеж.

Тя хвана здраво сакото му за реверите, надигна се и страстно го целуна.

— Проклет да си — простена тя между целувките. — Защо ме проследи?

В продължение на цяла минута той не й отговори, само поглъщаше устните й. Дланите му се плъзнаха надолу по удивителните извивки на тялото й, поколеба се само за миг, когато пръстите му срещнаха гола плът под полата й и стигнаха до тънка ивичка плат, която се губеше някъде. Притисна се към него, ръцете й обвиха шията му, вдигна крак и го уви около тялото му.

Пръстите му се плъзнаха нагоре, откриха влажна, топла плът. Луси простена гърлено. Беше отворена за него. Можеше да я има. Тук. Сега.

Сега. Сега. Сега. Думата затуптя в ума му, докато я притискаше към себе си, търкайки тялото си в нейното. Мечтаеше да са, където и да е другаде, само не тук. Тук е добре. Сега е по-добре. Целуваше я по шията. Шиповете от каишката го убодоха.

— Свали я. Свали я.

Тя го остави да откопчае каишката и да я пусне на земята. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, трескаво разкопча копчетата на ризата му. Постави длани отгоре му, галеше го, дращеше го, устните й изпиваха неговите. Страстно поглъщаше уханието й, искаше да я вкуси. Трябваше да я има. Моя. Моя. Моя.

Захапа нежно извивката на рамото й, вкара двата си пръста в нея. Тя се вцепени, а после се изви назад със сподавен вик от удоволствие, който подпали кръвта му.

— Искам те — изръмжа той в ухото й. — Сега.

— Да — простена тя, отметнала назад глава, докато той впиваше устни в шията й. — Сега. Направи го сега. — Тя отвори очи и той напълно потъна в тях. — Направи го.

Притисна я към стената, повдигна я по-високо, изръмжа, когато тя вдигна и двата си крака и ги обви около кръста му. Бедрата й бяха голи, прекрасно голи.

Погледът й се разтопи в неговия, очите й се присвиха предизвикателно. Омайващо.

— Просто го направи — простена в ухото му.

Контролът напълно го напусна, когато разкъса прашките й. Гмурна се надълбоко, стенеше от удоволствие. Добре. Толкова добре.

— О, боже мой.

И отново, по-силно, по-бързо, без да може да спре.

— Луси…

Ноктите й дращеха по раменете му, тя необуздано се притисна в него. После се изви назад с приглушен вик, тялото й се стегна, а после блажено се отпусна. Беше прекрасна. Изключително, диво прекрасна.

Моя. Думата обсеби ума му, докато се гмурна за последен път, за да я последва.

Той подпря чело на стената, а после се обърна, за да я целуне по брадичката. Тя дишаше тежко, краката й бяха отпуснати около него. Бавно я смъкна надолу, докато краката й не стъпиха на земята. Облегна се на стената, за да се задържи изправена.

Затвори очи и тежко преглътна.

— О, боже мой — прошепна тя с тиха въздишка.

Джей Ди обви главата й с длани и я целуна.

— Моля те, не ме карай да казвам, че съжалявам — прошепна той. — Моля те.

— Няма. Трябва да тръгвам.

Тя отстъпи назад, намести роклята си и тръгна.

— Луси, чакай.

Тя спря и се обърна.

— Защо дойде?

— Защо ме излъга?

— Не съм — каза с дрезгав глас. — Никога не съм те лъгала.

— Пазиш тайни.

— Те са мои. Докато не реша да ги споделя, те са си мои.

Отново беше започнала да трепери.

Той бързо свали сакото си и го метна на раменете й, после застана срещу нея.

— Кажи ми, Луси, и искам истината. Когато каза, че ме искаш, излъга ли?

Тя погледна встрани, в очите й пламна раздразнение.

— Не съм те лъгала.

— Значи ме искаш. Искаше това.

За миг тя замълча.

— Да. Но ти не си полезен за мен, инспекторе.

Думите й го смутиха и объркаха.

— Не съм полезен за теб? Не мога да приема това.

— Ти не разбираш.

— Тогава ми обясни — настоя той.

— Не мога — отвърна тя с едва доловима паника в гласа.

Хвана лицето й в шепите си и очерта устните й с палеца си.

— Видях те — прошепна той — и знам.

— Какво знаеш? — уморено попита тя. — Какво си разбрал? Какво би могъл да знаеш?

— Че… — Че ми принадлежиш, помисли си той, но не се осмели да произнесе гласно думите. — Че почувствах нещо. Енергия, привличане. Страст. Тази сутрин и после пак, там вътре, сега. — И вътре в теб. Никога не беше изпитвал такова нещо. Но не мислеше, че тя ще му повярва. — Твоята музика. Защо не ми каза?

— Защото това… Защото това е единственото място, където идвам, за да бъда… себе си. — Тя се поколеба, после сви рамене. — Да бъда лоша.

Тялото му внезапно се стегна и му се наложи да поеме дълбоко въздух, за да не я сграбчи отново.

— Но?

— Не мога да имам това двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Оставям се да бъда себе си единствено тук. Животът ми през деня е съвсем друг.

— Скучен?

Тя изглеждаше спокойна.

— Да, надявам се да приемеш това.

— Добре, но защо да не съм добър за теб?

— Защото ти не си скучен.

— За каската ли говориш? Вече не се състезавам, Луси. Не поемам рискове.

— Разбира се, че го правиш. Ти си ченге. Животът ти е един голям риск. Но тук не става въпрос за теб — добави тя с тихо отчаяние.

Той се намръщи.

— Ти? За себе си ли се тревожиш?

— Казах ти, че нося беди. Трябваше да ме послушаш. — Подаде му сакото. — Трябва да си оправя грима, нещата ми са в колата на Торн.

Излезе от алеята и се запъти към редицата паркирали коли пред клуба. В продължение на няколко мига той просто я наблюдаваше, за да реагира, после умът му се задейства. Вдигна каишката, бикините й, напъха ги в джоба и се затича, за да я настигне.

— Луси, чакай. Спри.

Тя спря, но не се обърна.

— Само ако наистина е важно, Джей Ди.

Добре. Просто не спирай да й говориш.

— Бенет и Едуардс са се оказали с празни банкови сметки, след като са починали. Има някаква връзка и мисля, че господин Бенет знае това.

Тя бавно го погледна през рамо.

— Но това какво общо има с мен?

— И двамата са познавали брат ти, друго не знам. Все още. — Влезе в ритъм с походката й, когато тя тръгна отново. — Но връзка има, повярвай ми, затова трябва да си някъде на безопасно място, докато…

Тя приближи колата на Торн, после рязко спря.

— Не — прошепна тя.

— Луси, недей да се инатиш.

— О, господи. — Тя го погледна и той видя ужаса в очите й. — Виж.

Стомахът му се обърна. В колата имаше човек — на седалката до шофьора.

Беше жена, свлечена върху прозореца, омазан с кръв. Жената беше мъртва, главата й — разбита, очите липсваха. В устата й имаше нещо бяло, точно както и при Бенет тази сутрин.

— Номер две — прошепна Луси, пребледняла и вцепенена, Джей Ди се сети за Малкълм Едуардс, загубилия се в морето.

— Не. Тя е номер три.

 

 

Понеделник, 3 май, 23:25 ч.

— Проклятие — извика Стиви. Джей Ди й се беше обадил да й съобщи новините. — Луси познава ли я?

Джей Ди стоеше до мерцедеса на Торн, докато Луси оглеждаше жертвата през прозореца.

— Не мисли, че я познава, но не може да я види добре. Има много кръв, която е изцапала прозореца. Жертвата е около шейсетте. Главата й е избръсната.

— Точно както и Бенет — отбеляза Стиви. — Кой още знае, че сте я намерили?

— Обадих се в полицията и на патолозите. Някъде тук трябва да е момчето, което паркира колите, но не го виждам. Всички други са в клуба.

— В който Луси свири на електрическа цигулка, облечена в кожена рокля… — каза тя невярващо.

— Да — потвърди той.

Луси гледаше жертвата — едновременно с ужас и професионално любопитство. Джей Ди притисна телефона между рамото и ухото си и отново я уви със сакото си. Тя го погледна с благодарност и придърпа дрехата към раменете си.

— Хей, реакцията ми е съвсем умерена в сравнение с това, което някои ще кажат. Особено Хайът, който цял ден е подозрителен към докторката. И на когото, трябва да добавя, още не си се обадил.

— Не, още не съм. Ще му звънна, като приключим.

— Ще му се обадя по пътя. Хей, я чакай. Каза нещо за момчето, което паркира…

Думите й го сепнаха.

— Да. Той трябва да има ключове. Много ключове. Задръж така малко. Луси, ти сама ли паркира колата, или използва момчето?

Тя бавно се обърна, в погледа й се четеше разбиране.

— Момчето паркира. Облагите на собственика. Ето така е взел ключа от колата ми, за да сложи там сърцето на Ръс. Днес не помислих за това. Щях да ти кажа, ако се бях сетила, дори ако трябва да разбереш за клуба. Не те лъжа.

Вярваше й, но не искаше да го казва на глас, защото Стиви ги слушаше. Само кимна и отметна от лицето й кичур коса.

— Чу, нали?

— Да, чух — каза Стиви.

— Изглежда, че паркира коли в много клубове. Ти ли го нае, Луси?

— Не — отрече тя. — Всъщност са верига в целия град, но познавам момчето, което тази вечер е дежурно.

— Чух това — повтори Стиви. — Пътувам към вас. Хайът сигурно ще ме изпревари.

Това беше предупреждение, досети се Джей Ди.

— Полицейските коли са вече тук. Ще подсигуря периметъра.

Прекъсна разговора и се обърна към Луси.

— Хайът сигурно ще дойде. Настроен е подозрително към теб от сутринта.

— Защо?

— Защото криеш разни неща?

Тя сви устни.

— Животът си е мой, това е мое право.

Джей Ди би могъл да подложи на критика предизвикателния й тон, но изпълнените й с тъга очи разказваха различна история.

— Остани тук, докато не се разпоредя с униформените. После ще те изпратя.

Огледа се, но не видя нищо нередно. Момчето, което паркираше колите, още не се беше върнало. Колите бяха започнали да паркират на улицата.

— Не отивай никъде сама. Дори до тоалетната. Той може още да е тук. Да ни наблюдава. Да наблюдава теб.

— Джей Ди, той можеше да остави тялото да го открия утре сутринта, но е избрал да го направи тук и сега. И е знаел, че ще карам колата на Торн. А самата аз го разбрах едва преди няколко часа.

— Знам. Ще направим списък с всички, които са знаели. Той може и да те е изчаквал тук. — Махна към полицаите, които слизаха от колите.

Извика един от униформените да огледа колата, изпрати други двама да покрият изходите на сградата, а на четвъртия нареди да опъне жълта полицейска лента.

— Оглеждайте се и за момчето, което паркира — каза им той. — Колежанче, тъмна коса, под метър и осемдесет, към осемдесет килограма, пурпурна жилетка. Беше точно тук, когато влизах. Може да е видял нещо.

— Или да го е извършил? — каза единият полицай.

— Може би. Времето за действие беше по-малко от трийсет минути. Идва още подкрепление. Искам да претърсят квартала. Извикайте ме, когато дойдат. Влизам вътре, за да проверя дали някой не е видял нещо. — Хвана Луси за лакътя. — Хайде, да вървим.

Луси застана пред вратата на клуба и се поколеба.

— Единайсет и половина е, Гуин може да идва насам.

— Чудесно. Най-сетне ще се срещна с нея.

Луси се уви още по-плътно в сакото му и се замисли за това, което предстоеше да се случи.

— Ще видим това. Хайде.

Понечи да влезе, но я спря Минг — охранителят самоанец, също толкова огромен, колкото и Торн.

— Назад — избоботи той, надвиквайки тълпата, после млъкна. — Госпожице Лусинда, извинете, не видях, че сте вие. — Присви очи към Фицпатрик и пистолета в кобура на рамото му. — Тоя тип да не ви притеснява?

Да.

— Не. Това е инспектор Фицпатрик, от отдел „Убийства“. Детектив, това е Минг.

Минг остана с отворена уста.

— „Убийства“? Какво убийство?

— Онова отвън — сухо отвърна Фицпатрик. — Налага се да дадете показания. Къде бяхте през последния половин час?

— Тук. — Минг погледна паникьосан към Луси. — Кълна се.

Тя постави ръка върху рамото му.

— Просто отговаряй, всичко е наред.

— Ама кой е умрял?

— Не знаем. Но инспектор Фицпатрик ще разбере. Минг е при нас от две години, инспекторе. Не изпуска от очи посетителите, които влизат и излизат. Можеш ли да си спомниш кой е идвал или си е тръгнал, след като двамата с Торн пристигнахме?

— Никой не е напускал клуба. Но десетина влязоха. Включително вие, сър — обърна се той към Фицпатрик.

— Ще ви помоля да ми ги посочите, когато включим осветлението — каза Джей Ди. — Но не са много в сравнение с тълпата вътре.

— Защото е понеделник — обясни Минг, а лицето на Луси пламна. — Всички знаят, че госпожица Лусинда се връща от почивка и дойдоха по-рано.

Фицпатрик я изгледа с любопитство.

— Разбирам. А да е ставало нещо необичайно? Кавги, разправии? Някой да е заплашвал госпожица Лусинда?

— Не, предимно са обичайните посетители — отговори Минг. — Никой от тях не би сторил такова нещо. — След това се замисли. — Ами, може би…

— Минг — рязко каза Луси и го прекъсна. — Недей да правиш предположения.

Минг наведе глава, а Фицпатрик с изненада изгледа и двамата. Отведе Луси встрани от входната врата, до завесите, които спираха външното осветление.

— Какво беше това, по дяволите? — изсъска той.

Тя се направи, че не разбира.

— Това е Минг. Истинското му име е Клайв, но той вярва, че Минг звучи по-страшно. — Сви рамене. — Иди го разбери.

— Не това имах предвид и го знаеш. Какво беше онова с „предположенията“?

Луси започна да търси отговор.

— Ако ги заловиш, честно, твои са. Но когато Минг ти говори за хора, дето според него били способни на убийство, това се основава единствено на въображението му. А и без това ти ще си запишеш имената в бележника, ще ги провериш и най-вероятно ще ги оневиниш. Но следващия път, когато нещо стане тук и ти потрябват имена, ще се върнеш към тях. Въпреки че нищо не са направили.

Тъмните му очи проблеснаха с раздразнение.

— Не бих постъпил така. Така че следващия път, ако обичаш, просто си мълчи, или ще трябва да те отстраня.

Луси очакваше, че той ще реагира така. И все пак думите му я засегнаха.

— Това е моят клуб и…

— Не и когато имаме това отвън. Виж, когато ти… — Наведе се към нея и прошепна думите в ухото й. — Когато си вършиш работата, аз не ти казвам какво да правиш. Това е моето разследване. Не искам да те отстраня, но Хайът няма да се поколебае и миг. Така че повече не прави така. — Изправи се и я погледна в очите. — Моля те.

Тя кимна неохотно.

— Добре. Трябва да кажем на Торн.

Зад завесите се разнесоха викове и ръкопляскане.

— По дяволите, Гуин е започнала изпълнението си.

— Какво прави?

Джей Ди понечи да надигне завесата, но Луси го хвана за ръката.

— Не, не тук. Не можеш да влезеш от тук. Светлината може да разсее Гуин. Някой може да пострада. Ела, може да успеем да я спрем, преди да е почнала.

Тя бързо го поведе към края на завесата, плъзна се покрай нея, като я придържаше за ръба, за да го пропусне. Шумът драматично намаля, тълпата тайнствено замлъкна. Нямаше време да я спрат.

Луси му даде знак да запази мълчание, не искаше приятелката й да се притесни. Джей Ди се втренчи в сцената, където Гуин, облечена в черно бюстие и високи до бедрата ботуши, държеше навит бич във всяка ръка. В другия край на сцената стоеше Моури, мениджър на клуба и барабанист. Приведе се леко в кръста. От устата му стърчеше сламка — мишената на Гуин.

В бърза последователност дребничката най-добра приятелка на Луси удари по пет пъти с всеки камшик, редувайки дясната с лявата ръка, като с всеки удар откъсваше по част от сламката. Когато приключи, Гуин се обърна да се поклони, а Моури вдигна скъсената сламка и се направи, че се свлича от облекчение. Изпълняваха този номер след безчетни часове тренировки.

Тълпата започна да вика и аплодира, Гуин засия. Луси погледна Фицпатрик — смесица от ужас, удивление и възхищение бе изписано на лицето му.

— По-рано тази вечер ме попита как сме се измъкнали от Андерсън Фери — напомни му тя.

— Каза ми, че си влязла в колеж, а Гуин е постъпила в някакво сестринство — потвърди той, все още втренчен към подиума.

— Това беше лъжа — призна тя. — Но само защото истината е толкова невероятна.

— И каква е тя?

— Нали знаеш онези хлапета, дето все заплашват, че ще постъпят в цирка? Е, Гуин го направи. Ходеше по въже, беше акробатка, но пострада, така че напусна. После се увлече по един рокер и постъпи в пътуваща банда. Изрита рокера и остана в бандата. Това са повечето от тях, ето там.

Преподреждаха сцената за следващия номер, без да подозират, че светът им е на път да се промени.

Тук би могло да има убиец. Точно тук. Луси потрепна, внезапно й стана студено.

Фицпатрик оглеждаше педантично тълпата по начин, който я накара да се поуспокои.

— Май от тоя начин на живот се остарява бързо. Мисля, че бих предпочел дом, в който да се прибирам всяка вечер.

В гласа му прозвуча копнеж и Луси се запита дали и той го осъзнава.

— В групата тя срещна и Торн. Гуин има страхотен глас, но този номер е по-впечатляващ. Освен това май обича да привлича внимание. Предполагам, че това важи за всички ни.

Фицпатрик я изгледа косо.

— Познаваш се с доста интересни хора, Луси.

— Трябва да кажем на Торн и Гуин, така че се налага да включим осветлението.

Гуин вече я беше видяла и си пробиваше път през хората, погледът й прескачаше от лицето на Фицпатрик към пистолета му. Торн се появи иззад завесата и Фицпатрик се намръщи, като го видя.

— Откъде идвате? — запита той.

— От кабинета — отговори му Торн. — Вратата е точно зад Минг. Какво е станало? Минг ми дрънка за някакво убийство, а пред входа стърчи някакво ченге.

— Убийство? — ахна Гуин. — Пак ли?

— Отново, да — отговори Луси. — Има труп на предната седалка на колата ти, Торн.

Изражението на Торн стана мрачно.

— Мерцедеса или джипа?

— Мерцедеса — каза Луси.

Лицето му стана още по-мрачно.

— Дето ти го караш. Ти ли откри тялото? Отново?

Тя кимна.

— Да, отново. Този път жертвата е жена. Изглежда около шейсетте.

— Убиецът е знаел, че си взела колата ми, Луси. — Погледна нервно към Фицпатрик. — Какво правите по въпроса, инспекторе?

— Разследваме — отговори той с равен глас. — Всички, които са знаели, че тя е заела колата ти или които биха могли да са тук и да очакват пристигането ви.

— Познаваш, ли я, Луси? — попита Гуин.

Луси поклати глава.

— Не. Времето, през което тялото е било поставено в колата, е малко.

— Когато си дошла и после, когато двамата хукнахте навън — уточни Гуин.

— Видяла си ни да излизаме? — Фицпатрик явно се почувства неловко.

— Скъпи, всички ви видяха, като излязохте — сериозно отговори Гуин. — Аз съм Гуин Уийвър, между другото, и не съм убила Ръсел Бенет. Просто в случай, че ме питате.

— А аз съм инспектор Фицпатрик — представи се той. — А през последния един час? Къде бяхте?

Гуин предизвикателно вдигна устни.

— Точно тук. Питайте, когото искате.

— Ще го направя — спокойно обеща Фицпатрик.

— Чакайте — намеси се Торн. — Ако някой е оставил тялото в колата ми, което силно ме вбесява, тогава Кевин трябва да го е видял.

— Кевин е момчето, което паркира колите — обясни Луси на Джей Ди. — Никой не го е виждал — каза тя на Торн.

Гуин прехапа начервените си устни.

— Това не е добре. Кевин не би напуснал мястото си.

— Инспекторе? — един униформен полицай подаде глава иззад ъгъла и зяпна Гуин.

— Кажете, полицай — подкани го Фицпатрик и човекът отмести поглед встрани.

— Ние, ъъъ, се натъкнахме на нещо, което трябва да видите.

Фицпатрик се приближи до полицая и двамата си зашепнаха, после Джей Ди се обърна с неразгадаемо изражение на лицето и стомахът на Луси се сви.

— Не — прошепна тя. — Не и Кевин.

Той кимна.

— Съжалявам.

— Как? — запита тя. Устните й оформиха думата, но гласът й отказа да й сътрудничи. Кевин. Беше мъртъв. Умират хора и това е свързано с мен.

— Ще го обсъдим по-късно — отговори шаблонно Фицпатрик, но погледът му беше тъжен. — Колегите ти от съдебна медицина са отвън и питат за теб. Сигурно ще искаш първо да се преоблечеш.

Луси погледна Торн, който беше силно пребледнял. Гуин плачеше. Луси хвана ръцете й и здраво ги стисна.

— Трябва да включим осветлението. Инспектор Фицпатрик ще иска да разговаря с всеки, появил се във въпросния период от време.

— Инспекторе, познавам Кевин от години. Родителите му са мои приятели. Аз му дадох тази работа. — Торн не успяваше да преглътне. — Страдал ли е? Като Бенет?

— Не — внимателно отговори Фицпатрик. — Станало е бързо. Съжалявам, Торн. Съжалявам за загубата на всички ви. Нека да се захващаме за работа и да хванем копелето, което е направило това.

13.

Понеделник, 3 май, 23:45 ч.

— Днес не ти е ден, малката — отбеляза Руби, докато буташе с Алън количката към задния вход на клуба, където тялото на Кевин лежеше в локва кръв. Гърлото на момчето беше зловещо прерязано от ухо до ухо. — Да откриеш три тела за двайсет и четири часа. Това май си е рекорд на отдела.

Коленичила до тялото на хлапето, докато се опитваше да разграничи скръбта и вината си от работата, която трябваше да свърши, на Луси й се искаше да изкрещи на Руби да млъкне. Но все пак осъзнаваше, че този черен хумор помага на приятелката й да приеме по-леко трудната нощ.

— Това е Кевин Дръмонд — спокойно каза тя. — На двайсет и пет. Има приятелка на име Джен и куче, което се казва Леополд. Искаше да стане рок звезда.

— О, скъпа, съжалявам — каза Руби и стисна рамото й през бялата престилка, която набързо беше успяла да облече, заедно с долнището на анцуга, което барабанистът й даде. — Познавала си го?

Те все още не знаеха. Нямаха представа, че тук прекарва почти толкова време, колкото и в моргата. Но сега, докато гледаше безжизнените очи на младежа, осъзнаваше, че тайните й вече нямат никакво значение. Това момче е мъртво. Защото работеше близо до мен.

— Да, познавах го. — Кръвта му беше навсякъде — по тялото му, по чакъла, върху който лежеше, по стената зад него. — Беше чудесен… Просто имаше лошия късмет да се окаже на грешното място в грешното време.

— Което не е твоя вина — натърти Фицпатрик. Коленичи до нея и мрачно я погледна в очите. — Явно е бил влачен около сградата. От другата страна — добави той и посочи алеята, където двамата…

О, боже. Бяха правили секс, докато някой… Усети как й прилошава.

— Недей — рязко каза Фицпатрик, сякаш можеше да разчете мислите в ума й. — Какво можете да ми кажете, доктор Траск?

— Причината за смъртта е разкъсване на югуларната вена — отговори тя. Кевин не се беше мъчил, поне за това можеше да е благодарна. — Има натъртване на челюстта, получено е преди убийството.

— Явно първо го е ударил, за да го зашемети — процеди Фицпатрик.

— Да. Тези наранявания са получени при самозащита. — Повдигна ръката на Кевин и посочи ожулванията по кокалчетата му.

— Значи се е борил…

— За живота си — тихо каза Луси. — Алън, пази ръцете му.

— А сърцето му? — запита Алън. Руби му изшътка да замълчи.

Луси се намръщи.

— Моля?

Алън се изчерви.

— Дали ще е като оня тип от сутринта? Съжалявам. Просто исках да… съм подготвен.

Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

— Сърцето му си е на мястото. Колкото до жената в колата, не знам. Според нараняванията по ръцете, нападателят е бил по-висок от жертвата.

— Добре — каза Фицпатрик. — Значи над метър и осемдесет. Най-сетне знаем нещо. А острието?

— Не е назъбено, тънко. Много остро. Разрезът е направен със замах на китката. Раната се извива около ухото.

— Добре — повтори той. — Почти приключихме с показанията на персонала. А твоят Минг ще ни даде пълен списък с имената на хората, които са минали оттук.

— Кой е Минг? — запита Руби. — Лус, какво става тук?

Луси се изправи и вдиша дълбоко.

— Това е моят клуб.

Руби я изгледа озадачено.

— Как така твоя клуб?

— Съсобственик съм, държа го с още двама приятели.

Руби остана с отворена уста, но Алън изглеждаше изненадващо спокоен.

— Защо аз съм единствената, за която това е новина?

Алън срещна погледа на Луси.

— Тя е Лусинда — обясни той, при което беше неин ред да ахне. Алън се усмихна сухо. — Приятелите ми ме доведоха тук за двайсет и първия ми рожден ден и оттогава не съм спрял да идвам. Тая група разбива. А пък ти… — В очите му проблесна искра, която Луси намери по-скоро за притеснителна, отколкото за комплимент. — Мислех си, че ще ме познаеш, като ме интервюирахте за моргата, но май не ме позна. Или пък не си искала да признаеш. Приятелите ми си умират от завист, че работя при теб.

— Дрю каза, че е готов да извади другото тяло от колата — безцеремонно ги прекъсна Фицпатрик и смени темата. — Ако Руби и Алън преместят тялото, може да се заемем и с другия случай.

Хвана Луси за ръката и я поведе към задната врата на клуба.

Луси хвърли последен поглед към безжизненото тяло на Кевин, към Руби, която изглеждаше дълбоко потресена, и към Алън, който знаеше за нея. Мисълта я притесни. Доколко ли „тайната“ й наистина беше тайна?

Фицпатрик я придружи до залата в клуба.

Служителите седяха в кръг, изглеждаха искрено шокирани, някои плачеха. Хайът и Стиви стояха до бара и разговаряха с Торн и Гуин, които вече се бяха преоблекли. Когато влезе, я погледнаха така, сякаш им беше непозната. Не са знаели. Това я притесни повече дори от откритието, че Алън бе знаел.

Креймър, барманът, я огледа от горе до долу.

— Официалната ти работа, предполагам.

— Беше казала, че работиш държавна работа, на бюро — каза Джасмин, очевидно наранена. Тя беше последното гадже на Торн и сигурно мислеше, че знае всичките им тайни.

— Наистина е така — отговори й Луси. — В щатската съдебна медицина. Имам си и бюро.

— Значи, за да сме съвсем наясно, по цял ден режеш мъртви хора — уточни Моури.

Луси въздъхна. Моури свиреше в групата още от първия й ден, а преди година Торн го беше наел и като техен мениджър. Изглеждаше най-изненадан от всички.

— Да — призна тя.

В отговор той само кимна.

— Страхотно!

Останалите закимаха и зашепнаха в съгласие.

— Не. Не е страхотно. Не е мрачно. Просто е… необходимо. Особено за жертви като Кевин.

Моури се изправи, хвана лицето й в дланите си и опря чело в нейното в жест на приятелство, от което очите й засмъдяха.

— Именно затова е страхотно. Заради жертви като Кевин, които не са заслужавали това, което им се е случило. Ще помогнеш на твоето ченге тук да хване оня кучи син, дето ни отне хлапето. Така че е страхотно.

— Благодаря ти — прошепна му тя. — Имах нужда да чуя това.

Той я целуна по челото — нещо, което никога не беше правил.

— Никога не бих се осмелил да постъпя така с дамата с кожената рокля. Но така, като си с тези дрехи, става.

Зад гърба й Фицпатрик се изкашля.

— Трябва да излезем навън, извинете ни.

Гуин ги пресрещна на вратата. Очите й бяха подути от плач.

— Всички тук пишат есемеси за станалото. Родителите на Кевин трябва да научат.

— Изпратихме двама полицаи да ги уведомят още след като тялото му беше открито — каза Джей Ди. — Очаквахме есемесите.

Луси погледна към бара, където Хайът и Торн спореха за нещо.

— Какво става там?

— Хайът иска списъка с посетителите — обясни Гуин. — Торн му каза първо да си издейства разрешително.

— Предвид, че един от вашите хора е убит пред вратата, бих предположил, че Торн ще съдейства — изтъкна Фицпатрик с раздразнение.

— Значи си грешал — простичко отвърна Луси.

— Фицпатрик, доктор Траск — повика ги Стиви откъм вратата. — Отвън сме, готови сме.

Гуин постави ключ в ръката на Луси.

— Апартаментът ми. Целият е на твое разположение тази нощ. Аз ще остана при Ройс. Ще дойде да ме вземе, защото от полицията взеха колата ми като доказателство. — Изгледа Фицпатрик. — Защо правят това?

— Защото колата ти е точно до мерцедеса. Надяваме се копелето да я е докоснало. Ще снемем отпечатъци, после ще ти я върнем. Луси, трябва да вървим.

Луси импулсивно се наведе и целуна Гуин по бузата.

— Пази се. Моля те.

— И ти също. Обади ми се, ако ти потрябвам. И когато разбереш нещо повече. — Гуин прехапа устни. — Знам, че звучи ужасно, но само се надявам да не е някой, когото познаваме.

Луси се надяваше на същото, но имаше неприятното предчувствие, че ще останат разочаровани.

 

 

Четвъртък, 4 май, 00:00 ч.

Не беше планирал да убива момчето. Проклятие.

Беше планирал да го удари отзад и да го остави до задния вход, където щяха да го открият и свестят. Обаче… Идиотът тръгна да се бие. И ми видя лицето. Бележка: маските за ски вършат работа само по филмите. В истинския живот жертвите можеха да ги издърпат и да ги направят абсолютно негодни.

Преди да помисли, ножът се озова в ръката му и сънната артерия на онова хлапе замина в историята. С всеки път ставам все по-добър. Може би в следващия си живот ще бъда убиец. Започна да се смее при мисълта, но рязко спря. Защо не? Биваше го в тая работа. Можеше да изкара пари от това. Имаше толкова много хора по света, които заслужаваха такъв край.

Вече беше започнал да обмисля как да рекламира този бизнес, когато вниманието му бе привлечено към местопрестъплението. Местеха мерцедеса.

А така, за да извадят тялото.

Луси можеше и да не познае Джанет Гордън, макар да беше оставил повечето от лицето й. Можеше да не се сети за името й, когато разпознаеха тялото. Джанет се беше омъжвала няколко пъти. Но когато откриеха най-близкия й роднина… Тогава вече щеше да разбере. Тогава щеше да се уплаши за собствения си живот.

Страхувай се, Луси. Защото идвам. Скоро ще съжаляваш, задето си взела нещо, което не ти е принадлежало. Скоро ще разбереш какво е да загубиш всичко и всеки, който е важен за теб. Скоро ще ми принадлежиш.

— Сигурна ли сте, доктор Траск? — настоя Хайът. — Сигурна ли сте, че не я познавате?

Луси остана спокойна. Поне външно. Джей Ди предполагаше, че това е само привидно. Хайът й задаваше този въпрос за трети път.

— Не, лейтенант Хайът — отговори тя, без да сваля очи от хората, които се опитваха да извадят тялото от колата колкото се може по-внимателно. — Не съм. Но ако ми дадете малко време и място, ще направя всичко възможно, за да открия самоличността й.

— Вижте дали няма „II“ на гърба — нареди Хайът, също за трети път.

— Веднага щом я закараме в моргата. Не мисля, че е разумно да оглеждаме тялото сега — бързо отговори тя, прекъсвайки Хайът, преди да разпореди именно това. — Може да изгубим някоя улика тук на паркинга или — още по-лошо — да осигурим на телевизионните екипи интересна новина.

— Не ща да оставям нищо за ония хиени — сопна се Хайът. — Ще ви следвам до моргата, доктор Траск. Ще се заемете веднага, нали?

— Още в същия миг — потвърди Луси със завидно самообладание.

— Страхотна е — прошепна Стиви. — Човек за малко да реши, че тя не го мрази.

— За малко, да — съгласи се Джей Ди. Само дето Луси се държеше на разстояние от Хайът, а в цялото й поведение имаше някакво притеснение. Почувства се по-спокоен, когато тя се облегна отгоре му, след като пренесоха тялото на Кевин. Това му вдъхна надежда, не всичко беше загубено.

Мамка му, това беше едно от най-тъпите неща, които някога бе вършил. Секс на алеята, за бога. А ако му се удадеше възможност, щеше да повтори, без да му мигне окото.

— Там има шапка — посочи Руби. — Сигурно се е търкулнала под крака й. Вероятно е скривала лицето й, когато онзи я е оставял в колата.

— Това обяснява нещата — каза Джей Ди на Хайът. — Един от полицаите е разговарял с една двойка — идвали са от бара на улицата отсреща. Видели са мъж да бута инвалидна количка с жена към колата. Жената била с широкопола шапка, която скривала главата й.

— А мъжът, който я е бутал? — настоя Хайът.

— Според съпруга бил към метър и осемдесет, с тъмноруса коса. Жената твърди, че бил по-нисък, с тъмнокестенява коса. Никой от двамата не може да опише лицето му. Единодушни са само за голямата шапка.

— Страхотно — мрачно каза Хайът. — А другата жертва?

— Момчето — уточни Джей Ди. — По тялото му има следи от борба. Очевидци засега няма. Ако не беше убит, самият той можеше да е заподозрян. Имал е достъп до ключовете за колата на доктор Траск. Както излиза, не е бил замесен, но все пак ще го проверим.

Хайът присви очи.

— Били сте тук, когато всичко това е станало, Фицпатрик. Защо?

Джей Ди се беше подготвил за въпроса.

— Следвах доктор Траск, сър. Тя днес на два пъти става мишена. Реших, че може да е в опасност.

— И двамата го мислехме — намеси се Стиви. — Смятаме, че убиецът познава ежедневието на доктор Траск. Ако стоим близо до нея, по-скоро рано, отколкото късно пътищата ни с убиеца ще се пресекат. Джей Ди предложи да поеме първото наблюдение. Смятах да го сменя в четири сутринта.

Това беше пълна измислица, разбира се. Джей Ди изпита непреодолимо желание да благодари на партньорката си с поглед, но Хайът щеше да забележи и да се досети, че Стиви го прикрива.

За щастие Руби и Алън ги спасиха от допълнителни въпроси, като се заеха да вадят тялото от предната седалка на мерцедеса на Торн. Заедно обърнаха тялото на една страна и го сложиха в чувала върху количката. Беше с тъмна рокля с дълги ръкави, която я покриваше от шията, до глезените. Нямаше обувки.

— Вкочанена е — каза Луси, като се наведе над количката. — Жертвата е жена, бяла, между петдесет и шейсет. Има лифтинг на лицето. Пръстите й са счупени, но не са отстранени. Очите й са извадени. — С ръкавици на ръцете тя опипа тъмния плат, който покриваше гърдите на жертвата, после вдигна очи. — А също и сърцето.

— По дяволите — просъска Хайът.

— Синините по долната част на краката показват, че е лежала на една страна по времето, когато е настъпила смъртта или скоро след това. Била е удряна неколкократно по главата с тъп предмет. Лицето й е нарязано с тънко неназъбено острие — продължи Луси.

— Същото, с което е било убито момчето? — запита Хайът.

— Ако не е същото, то поне е подобно. В кърпичката в устата й е увит някакъв предмет. Времето на смъртта е между два и пет часа от изминалия следобед. Не изглежда да е била замразявана, но ще направя изследвания в лабораторията.

Изправи се и отстъпи назад.

— Дръпнете ципа, моля, и я откарайте.

Дрю се присъедини към тях.

— Ключът от мерцедеса липсва от кабинката на паркинга. Торн има още един, използвахме го, за да отключим колата. Ще вземем колите и от двете страни, за да ги изследваме за отпечатъци. Може пък да ни излезе късметът.

Джей Ди не вярваше.

 

 

Четвъртък, 4 май, 00:45 ч.

На Клей не му отне много време, за да се отърве от опашката на Шърман. Намери „Пусикет Лоундж“ и едва успя да се настани, когато видя татуировка на кобра на сцената.

Здрасти. Предположи, че госпожа Клайн никак няма да е доволна, ако види внучката си да работи на място като това. На млади години Клей можеше и да намери някоя от жените на сцената за сластна. Сега обаче — не. Въздействаха му, разбира се, но мисълта да ги докосва… Нямаше начин.

Момичето беше забелязало интереса му и му отправи сладострастен поглед. В бележките на Ники пишеше, че „Марго“ наричала жената Линда. Сега щеше да разбере дали и двете бяха ползвали фалшиви имена.

Поръча си задължителното твърде скъпо питие, бутна го настрани и зачака момичето да приключи с номера си. Когато го направи, тя се приплъзна до него.

— Хареса ли ти? — попита тя.

Клей й се усмихна приветливо.

— Как ти е името, захарче?

— Клио. Съкратено от Клеопатра. Заради змията, сещаш се. — Стегна бицепса си и накара кобрата да се задвижи, сякаш ще напада.

Чудно.

— Има логика. Колко искаш за частен сеанс?

— Стотарка. Петнайсет минути. Без пипане, здравеняко.

— Не бих си и помислил.

Последва я до една отделена стая и я остави да затвори вратата. Клио му посочи стар стол.

— Седни. Отпусни се.

Клей не искаше да мисли с какво е пропита тапицерията на стола. Не мислеше нито да сяда, нито да се отпуска.

— Да минем на въпроса, Линда. Не съм ченге. Частен детектив съм и се интересувам от жената, на която си позволила да живее в апартамента на баба ти преди два месеца. Представяла се е като Марго Уинчестър.

Линда направи крачка назад.

— Не знам къде е.

— А аз пък знам къде е — каза Клей. — Сега искам да знам коя е.

Линда се намръщи.

— Е, къде е тогава? Не се е вясвала на работа от седмица.

— В моргата. Мъртва е от седмица.

Клио Кобрата закри устата си с длан.

— Как?

— Била е убита. Как е истинското й име?

— Мери Стъбс — прошепна тя. — О, господи.

— Искам да разбера защо е излъгала партньорката ми преди два месеца, защо се е представила като Марго Уинчестър.

По лицето на жената започнаха да се сипят сълзи.

— Оня тип я нае да играе някаква роля, да се прави на побъркана кучка, да се представя за Марго. Казах й да не се хваща, но й трябваха пари. Не може да е мъртва.

— Как я избра въпросният тип?

— Познаваше гаджето й. Били съученици.

Сърцето на Клей се сви.

— А името на гаджето?

— Кен Пулман. Той е ченге. Сигурен ли сте, че Мери е мъртва?

— Съвсем сигурен. Кой знаеше, че двамата са заедно, Кен и Мери?

— Почти никой. Беше тайна. Кен е женен. А той знае ли?

Клей не отговори на въпроса й.

— Тя поддържала ли е напоследък връзки с оня, дето я е наел?

Линда нещастно кимна.

— Обади му се, каза му, че иска още пари, че ще разкаже на всички, че е лъжец. Казах й да не го прави, но тя ми отговори, че Кен щял да я защити.

И това е приключило чудесно.

— Кога става това?

— Миналата седмица.

Съвпадаше. Всичко съвпадаше. По дяволите.

— Оня, дето я е наел, знае ли за теб?

Очите й се изпълниха с ужас.

— Мисля, че не. Никога не съм се срещала с него. Той ли я е убил?

— Не знам. Разрешила си й да използва апартамента на баба ти. Какво получи срещу това?

— Десет процента от това, дето оня й плати. И освен това каза хубави неща за мен тук. Трябваше ми работа.

Клей се замисли за тялото в моргата, с прерязаното от край до край гърло. Изглежда Мери не беше издала приятелката си, защото Линда още дишаше.

— Ще трябва да дам на полицията информация за твоята приятелка. Сигурно ще дойдат в клуба да разпитват.

Лицето й застина.

— Не харесвам ченгетата.

Което беше добре, в случая.

— Те ще са настоятелни — каза й той.

— Защо?

— Защото гаджето на Мери, онова ченге Кен, също е мъртъв.

Линда се олюля.

— Боже господи. А тя си мислеше, че Кен ще я пази.

— Не я е опазил.

Погледът й се изпълни с паника.

— Трябва да се махна оттук. Не мога да го оставя да ме убие.

— Можеш ли да идеш в апартамента на баба си?

Тя присви устни.

— Не. Все още не ми е простила за последния път, когато се забърках в неприятности. Имам малко спестени пари. Довечера се махам. Още щом ми свърши смяната и ми платят.

Можеше и да изпита съчувствие към нея, но тя съзнателно беше участвала в схема за измама, а и той не припираше да докладва за престъпление. Бягството вероятно беше най-добрият й вариант. Просто не искаш тя да разговаря с полицията.

Добре де, и това също. Но що се отнася до него, всичко работеше в негова полза, защото така беше свободен да хване Риърдън. И да намери Ники. Когато го направеше, щеше да каже на Шърман всичко, което знаеше.

— Късмет — пожела й той. — И се пази.

Напусна клуба с усещането, че му трябва душ. Щеше да иде в хотела си, да поспи няколко часа, а после да тръгне за Оушън Сити, за да намери Ник.

Беше пропътувал няколко километра, когато телефонът му звънна. Беше Алиса. Мрачно предчувствие изпълни гърдите му.

— Намери ли я? — попита припряно.

— Не. — Звучеше сковано. И беше разстроена. — Опитах да ти се обадя, но не ми отговори.

— Бях на много шумно място. Какво е станало?

— Имам данни от картата на Тед Гембъл. Използвал я е тази нощ в хотел „Орион“.

— Къде? — настоя той. — В Балтимор ли?

— Да. И… и понеже бях уморена, си тръгнах за вкъщи. Минах покрай апартамента на Ники. Клей, колата й е на паркинга.

Сърцето му спря.

— Какво? Сигурна ли си?

— Да. Нейната кола е. Не е в Оушън Сити.

Но проследяващото устройство предаваше от Оушън Сити, което означаваше, че някой го бе взел от колата й. Някой го беше отмъкнал. Клей усети, че ръцете му треперят.

— Отивам да взема документите от сейфа в хотела. После се прибирам. Ти къде си?

— В моя апартамент.

Клей се сети за Мери Стъбс и Кен Пулман, за прерязаните им гърла.

— Стой там, докато не ти се обадя — дрезгаво нареди на момичето. — Заключи вратата. Имаш ли оръжие?

— Да — прошепна тя. — Знам как да го използвам, татко ме научи.

— Добре. Зареди го и ако видиш Евън на вратата си, застреляй го.

 

 

Вторник, 4 май, 01:00 ч.

Луси влезе в моргата, съпроводена от цяла свита. Пред нея Алън буташе количката с тялото, зад нея вървяха Хайът, Фицпатрик и Стиви. Процесията завършваше с Руби, която тикаше количката с тялото на Кевин, впила поглед в Луси сякаш вижда извънземно.

Крейг Мулхаузър ги очакваше.

— Да видим какво имаме — подкани ги той.

Луси дръпна ципа на чувала и отново огледа тялото.

— Е? — сопна се Хайът и застана до нея. — Махнете й роклята да видим дали има „II“.

Луси стисна зъби, но запази спокойствие.

— Лейтенант Хайът, трябва да изследваме тялото както е по процедура. На това осветление мога да видя неща, които не бих могла да забележа под уличните лампи на паркинга. Моля ви да отстъпите назад. Такава е процедурата, сър. — Погледна го и повдигна вежди предизвикателно. — Сигурна съм, че сте наясно.

Очите му блеснаха гневно, но все пак отстъпи назад.

— Просто побързайте.

Тя и Крейг огледаха тялото, описаха разрезите и контузиите върху лицето и краката на жертвата. После Луси се зае с черната рокля, закопчана чак до шията на жената.

— Изглежда тази рокля не е нейна — каза тя, докато разкопчаваше копчетата. — Твърде широка е в бюста…

Млъкна и направи гримаса. Не само, че в торса имаше дупка, но и гърдите на жертвата бяха осакатени. Повечето от плътта липсваше.

— Дявол да го вземе.

Фицпатрик се наведе над рамото й.

— Моля те, кажи ми, че е станало след смъртта й.

— Не е — мрачно каза Луси. — Имала е аугментация на бюста. Оставил е част от импланта.

Стиви застана до Крейг от другата страна на масата.

— Обзалагам се, че ще намерим серийния номер върху остатъка от импланта. Както остави пръстена на Бенет.

— Има ли „II“ на гърба? — настоя Хайът.

Луси издърпа ръкавите от ръцете на жертвата и с помощта на Крейг успя да съблече роклята. И макар че го очакваше, педантично разположените изгаряния по гърба на жертвата накараха стомаха й да се обърне.

Хайът се наведе, за да огледа по-отблизо. И се намръщи.

— В долната си част прилича на „2“ — каза той. — Какво е това отгоре, по дяволите?

Беше извита фигура, гротескна в прецизността си.

— Прилича на две двойки, свързани в средата — каза Мулхаузър.

— Не. — Луси беше виждала този знак и преди. Беше го изписвала. Всъщност го изписваше всеки път, когато се подписваше. — Не е двойка. Това е ръкописно „L“.

— Права е — отбеляза мрачно Стиви. — „L“. Като името ти?

Хайът се загледа в Луси с още по-голямо подозрение.

— Или като „Лусинда“?

Луси затвори очи за миг и прокле Хайът наум. После ги отвори, за да види как Крейг се опитва да изпепели полицейския началник с поглед.

— Има ли значение? — процеди Крейг. — Не можеш да я виниш за това. Доктор Траск нищо нередно не е направила.

— Освен дето е пазила тайни от всички ни още от самото начало — отбеляза ехидно Хайът.

Крейг стисна зъби.

— Личният живот на всеки си е негова работа. Не е ваша работа, нито пък моя, какво прави тя, след като си тръгне оттук, стига да е законно. Не е. Ваша. Работа.

Луси докосна ръката му.

— Всичко е наред, Крейг.

— Това е важно — каза Фицпатрик. Гласът му беше равен и успокоителен, без да е покровителствен. — Но само защото който и да е убил тази жена, е знаел за клуба. Може да е имал достъп до ключовете в кабинката, което обяснява как е получил достъп до колата. Важно е заради това как са навързани отделните случаи. Това е всичко, доктор Мулхаузър.

— Тогава намерете проклетата връзка — отсече Крейг.

— Идентифицирането на жертвата би било добро начало — отбеляза спокойно Стиви.

— Ще се заемем и ще отстраним остатъка от гръдния имплант — каза Луси. — Права си, Стиви, не го е оставил без причина. Ще разберем каква е тя.

 

 

Вторник, 4 май, 02:30 ч.

— Името й е Джанет Гордън — обяви Джей Ди и постави шофьорската книжка на жената върху бюрото си. Двамата със Стиви бяха в кабинета си и разговаряха с Хайът по телефона. Лейтенантът се беше прибрал у дома си за през нощта. Слава богу.

— Тя е на шейсет, понастоящем неомъжена, с три развода и е живяла в централната част на пет пресечки от кооперацията на Ръс Бенет при пристанището. Дотук близките им адреси са единственото общо между двамата, което открихме.

— Освен дето и двамата с Бенет са мъртви — сухо изтъкна Хайът. — Тая Гордън да не е някоя от жените на доктора?

— Не е в списъка на куриера — отговори Джей Ди. — Това не означава, че не е от тях, но малко е надхвърлила възрастовата граница.

— Няма да е за пръв път някой да спи с жена, достатъчно възрастна, за да му е майка — каза Хайът. — От Андерсън Фери ли е?

— Това не знаем. Засега — отговори Стиви.

— Значи няма профил във Фейсбук? — саркастично подметна Хайът.

Стиви завъртя очи с досада.

— Не, сър, няма. Очакваме разрешителните за обиск в дома й, телефонните разпечатки и финансовото й състояние. Ако убиецът се придържа към схемата, банковата й сметка или е изпразнена, или скоро ще бъде. Ако е второто, може би ще успеем да проследим къде се пренасочват средствата.

Мобилният на Джей Ди забръмча. Беше Луси. Той се извини и се дръпна от бюрото си, за да не може Хайът да го чува.

— Здрасти — тихо я поздрави той.

— Здравей — отговори му тя енергично. — От производителя на силиконовите импланти получих потвърждение за хирурга, който е правил пластичната операция на Джанет Гордън.

— Нека позная. Доктор Ръсел Бенет.

— Да.

— Е, не мога да кажа, че съм изненадан. Приключи ли с огледа?

— Тъкмо привършихме. В момента пиша предварителния доклад. Причината за смъртта вероятно е травма по черепа, нанесена с тъп предмет. Както и при първата жертва, отстраняването на езика и очите е станало преди смъртта, отстраняването на сърцето — след това. Белезите от изгаряне по гърба й са с по-малък диаметър.

— Правени са с други цигари.

— Да. Изпратих Руби да купи няколко вида. При първата жертва може да е коя да е от много марки, но при Джанет Гордън е използвал „Вирджиния слимс“.

— Чудя се защо.

— Може да е избрал по-малък диаметър, за да му стигне мястото за онова „L“.

— Това е много добро предположение.

— При изтръгването на сърцето също има разлика, сега няма толкова много кръв в гръдния кош.

— И какво означава това? — запита Джей Ди. — На езика на лаика, ако обичаш.

— При първата жертва имаше повече кръв в гръдния кош. Попил е част от нея с кърпа, която е сложил в кухината.

— Какво е използвал?

— Като предполагаме, че за разрезите е използвал електрическа резачка, мисля, че за кръвта е ползвал прахосмукачка за изсмукване на течности.

Джей Ди се намръщи.

— Значи е използвал същия уред, за да извади сърцето на жертвата?

— Може и да не е точно същият, но поне е подобен модел. Натъкнахме се на някои наранявания, които може би ще искаш да видиш по-късно. Пратих ти снимки на имейла, така че можеш да ги погледнеш и сега. Когато обърнахме жертвата, видяхме две съвсем отчетливи контузии с форма на полукръг. И двете изглежда са причинени от някакво колело, едната контузия е по-голяма от другата.

— Например инвалидна количка? — уточни Джей Ди.

— Точно. Станало е след убийството, така че с Крейг решихме, че сигурно е била поставена да лежи отгоре й в някакво тясно пространство. Може би багажник на кола. Взехме влакна от косата й и ги изпратихме заедно с роклята на Дрю. Влакната са къси и твърди, като от килим, но той ще може да ни каже повече. Ноктите на ръцете са зверски рязани, чак с живеца. Жертвата прилича на жена, която е поддържала скъп маникюр, така че явно убиецът е изрязал ноктите й.

— Значи се е защитавала. Откъде знаеш, че е имала маникюр?

— Добре поддържана жена е, с наскоро правен педикюр. Казах ти вчера сутринта, в моята работа се занимавам много с крака.

Последва кратка пауза и Джей Ди си я представи как си гледа бележките с настойчивост, зад която знаеше, че се крие много повече.

— Стомахът й е бил празен, няма алкохол в кръвта. Това е всичко, което мога да посоча в предварителния доклад. Ще прегледаме тъканните и токсикологичните проби веднага щом бъдат готови. — Луси се поколеба. — Крейг каза, че утре ще асистира на доктор Белами при аутопсията на Кевин Дръмонд. И аз ще съм там, но в друга зала. Мога да слушам и да задавам въпроси.

За нея щеше да е тежко да се заеме с това, разбра Джей Ди.

— Благодаря.

— Всичко е наред. Родителите му, те как са?

— Добре, доколкото е възможно. Мортън и Скинър отидоха да им съобщят.

— Те бяха в кабинета на Хайът вчера — каза Луси с леден тон.

— Не знаеха какви ги беше намислил Хайът. Знаеха фактите, знаеха, че не си била призната за виновна.

Тя не каза нищо.

— Луси?

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя. Звучеше съсипана.

— Чакай. — С мъка успя да запази гласа си спокоен. — Какво казах?

— Лека нощ, инспекторе. Не се тревожи за мен. Отивам при Крейг. Той и жена му имат свободна стая. Ще ме докара утре и ще си наема кола. Не искам да поемам излишни рискове. Нали ще ми кажеш кога ще мога да се върна вкъщи?

— Не прави така — дрезгаво я помоли Джей Ди.

— Кое? Да не се прибирам в апартамента си ли? Имаш предвид, никога?

Сега гласът й беше изкуствено любезен, което още повече го подразни.

— Знаеш какво имам предвид. Не ме отблъсквай, Луси.

— Лека нощ, инспекторе — повтори тя и му затвори. Той разтри безпомощно горната част на носа си.

Когато се обърна, видя, че Стиви го гледа. Повдигна вежди и многозначително му посочи телефона.

— Джей Ди тъкмо приключи разговора си, шефе. Джей Ди?

Джей Ди се върна на бюрото си.

— Бенет е правил пластичната операция на Джанет Гордън.

— И лифтинга на лицето й ли? — изгледа го мрачно Стиви.

— Това не знам. Тази информация идва от производителя на гръдния имплант. Те няма как да знаят кой й е правил лифтинга. Защо?

— Защото Бранди каза, че Ръс Бенет е оправял гърдите, а партньорът му се е занимавал с лицевата хирургия.

— И все пак това трябва да даде на госпожица Монтгомъри достатъчно основание да ни извади разрешително за достъп до медицинските досиета. Какво още, инспекторе?

Джей Ди предаде информацията от аутопсията.

— Трябва ни повече за Джанет Гордън. Да разберем как е свързана с другите.

— Кога можете да отидете в апартамента й? — попита Хайът.

— Според Дафни ще трябва да изчакаме до сутринта. — Стиви си погледна часовника. — Което е само след пет часа.

— Тогава се прибирайте — нареди Хайът. — Починете си и ви чакам в кабинета си в девет. Искам Мортън и Скинър също да присъстват.

— О, почти бях забравила — каза Стиви. — Свързах се днес следобед с доктор Берман, след като си тръгнахме от дома на първата госпожа Бенет. Помолих го да ни консултира по този случай. Той е психолог, изключителен профайлър.

— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— Ще ти хареса, различен е.

— Като си говорим за нетрадиционни неща — обади се Хайът, — утре ще разговаряме със служителите от клуба на доктор Траск. Онзи адвокат, Торн, няма да ни сътрудничи.

— Не, няма. Отказа да ни даде списъка с клиентите — съгласи се Стиви. — Искал заповед. Дафни работи и по това.

— Да, чух — предпазливо каза Джей Ди.

— Тогава, докато спите, накарай доктор Траск да ти даде списъка — каза Хайът с нескрит сарказъм.

Лицето на Джей Ди пламна от смущение и яд.

— С нея няма да се видим до утре, когато отида в моргата. Тогава ще я помоля.

— Не я моли, Фицпатрик. Кажи й. А ако откаже, й предай, че ще сложа патрулна кола пред клуба й, която да стои всяка нощ със запалени фарове, докато тя или Торн не се съгласят да сътрудничат.

— Тя няма да се съгласи, дори да има и десет патрулни коли пред клуба.

— Накарай я да се съгласи. Използвай чара си. — Хайът направи пауза. — Или каквото там решиш.

Джей Ди отвори уста да противоречи, но Стиви бързо го прекъсна и вероятно спаси кариерата му.

— Ще се видим утре сутринта, сър — каза тя. — Сега е време всички да поспим.

С тези думи връзката прекъсна.

— Джей Ди, не се оставяй да те въвлече в спор. Той обича да прави така.

— Защо? — попита ядно той.

— Не знам. Най-зле е в периода между две съпруги. Когато се ожени, започва да спори с жена си и ни оставя на мира. — Тя сви рамене. — Явно известно време всеки ден това му е необходимо, иначе изпада в абстиненция.

Джей Ди се усмихна.

— Добре, до утре тогава — каза той. Изправи се и внезапно се почувства толкова изтощен, че погледът му се размаза. — Мисля да използвам дивана горе, вместо да карам до вкъщи. Ако не съм тук, когато дойдеш утре, моля те да ме събудиш.

— Добре.

Стиви се изправи със смръщено лице.

— Знаеш, че ще трябва да проверим всички, които работят в клуба на Луси, нали?

Джей Ди кимна.

— Да. Единственият човек, за когото съм сигурен, че не е пряко замесен в убийството, е самата Луси. През цялото време беше или на сцената, или с мен.

— Но не и приятелите й.

— Така е — съгласи се той. Мисълта да разпитва приятелите на Луси никак не го привличаше.

— Утре ще се тревожим за това — каза Стиви. — Тръгвам си.

Джей Ди се запъти към дивана, а тя спря до асансьора.

— Между впрочем, наясно си какво каза, нали?

Джей Ди я погледна объркано.

— Кое?

— Когато говореше по телефона с нея. Каза й нещо, а тя побесня, нали? И тогава ти я попита „Какво казах?“. Ти знаеш какво каза, нали?

Джей Ди поклати глава.

— Нямам представа. Какво е?

— Ох, добре. Ти й каза, че Мортън и Скинър са знаели, че „не е била призната за виновна“.

Джей Ди затвори очи.

— Вместо да й кажа, че е невинна.

— Предполагам, че ако си преминал през цял процес, по време на който си бил несправедливо съден, това би било важна разлика — изтъкна спокойно Стиви. — Помисли за това.

Вината за глупаво подбраните думи го връхлетя с пълна сила.

— Сякаш мога да правя нещо друго…

 

 

Вторник, 4 май, 06:30 ч.

Клей незабелязано се промъкна в кооперацията на Ники, изпълнен с тежко предчувствие. Беше рано и съседите й още не се бяха показали. Повечето бяха нощни птици, самотници като Ник.

Сградата беше истинска бърлога, която вероятно би трябвало да бъде съборена. Но Ники си я харесваше, или поне така твърдеше. Според Клей това й даваше извинение да бъде сама.

Тръгна нагоре по стълбите, с всяка крачка сърцето му натежаваше. Моля те. Моля те. С всеки изминат километър насам страхът му бе нараствал. Сега, когато вече беше тук, едва успяваше да мести краката си. Мърдай, Мейнард, изкрещя наум.

Застана пред вратата й и затвори очи. Не. Позна миризмата. Моля те. Моля те, нека да е всичко друго, само не това. Може да не си е изхвърлила боклука… Може би… Но той знаеше.

С разтреперани ръце нахлузи ръкавици, а после си отключи с резервния ключ, който се пазеше в офиса. Моля те, моля те. Целият трепереше, докато влизаше вътре. Затвори вратата зад гърба си. Мъртва е. Годините, които прекара като войник и полицай, го бяха научили стоически да приема смъртта. Тя е мъртва. Но Ники му беше приятелка. Партньорка.

Върви. Постави кърпа пред устата си и със стиснати зъби насили краката си да извървят десетте крачки до спалнята й. Вратата беше отворена. Тя лежеше на леглото. Тя… Вътрешностите й… на чаршафите. Не мога да дишам. Той гледаше втренчено, ужасът беше вцепенил крайниците му. Господи. Не.

Ники. Сълзите протекоха по лицето му, не можеше да помръдне. Не можеше да диша. О, боже, Ник. Какво й е направил? Изкормена. Оня кучи син я беше изкормил.

Проклятие. Думата проплака в ума му.

Движи се. Принуди краката си да се задвижат, за да стигне до леглото й, всяка глътка въздух се беше превърнала в мъчение. Бялото някога легло сега беше червено. Червено.

Стисна зъби и погледна надолу. Като пренебрегна мухите, Клей се взря в дясното й ухо, около което острието на копелето се беше извило. Не беше сигурен колко дълго стоя там, загледан, а единственото, което чуваше, беше бумтенето на собственото си сърце.

После нещо в него се пречупи и той излезе от стаята без въобще да разсъждава. Ник не оставяше досиета на клиентите си на открито — кварталът беше твърде лош. Несъзнателно Клей се отправи към кухнята, където махна всички кутии от супа от килера, за да открие сейфа, който сам беше поставил за нея. С уверена ръка набра комбинацията и отвори вратата.

Лаптопът й беше вътре, заедно с шест папки с документи. Взе ги и затвори сейфа, а после отново подреди консервите. Заключи входната врата след себе си и сложи нещата й в багажника. Бързо разчисти от колата на Ники всички касови бележки и ненужни хартии.

После влезе в колата си, измина километър и половина и спря.

Излезе, повървя по тревата покрай пътя, падна на колене и повърна.

14.

Вторник, 4 май, 06:45 ч.

Изправи се пред огледалото и се намръщи. Наклони глава, за да огледа шията си, където пламтяха две червени драскотини. Но момчето си го беше получило. За щастие бяха ниско, така че яката ги скриваше. Закопча си ризата, завърза вратовръзката и кимна, доволен от резултата. Никой нямаше да забележи. Никой нямаше да разбере. Скоро и без това нямаше да има значение.

Скоро щеше да отплава надалеч със „Сатисфекшън“, защото скоро всички имена от списъка му щяха да са в моргата на Луси Траск.

Трябваше да й го признае на жената… Успяваше да води двойствения си живот като изпечен агент от ЦРУ. Откритието, че по цял ден кълца мъртъвци, беше откровение за всички ония изроди в клуба. Никой не знаеше и за другите тайни, които тя пазеше, но скоро щяха да разберат.

Скоро всички щяха да разберат що за човек е Луси Траск в действителност. Скоро всички щяха да узнаят какво е била готова да прави, за да стигне дотук. Какви лъжи е била готова да изрича. Когато му дойдеше времето, щеше да извади целия й живот, така че всички да го видят. И тогава ще ми принадлежи. Скоро.

Днес обаче си имаше приоритети. Облече сакото, закопча маншетите на ризата. Синът на Джанет Гордън скоро щеше да е тук. Самолетът му кацаше след час.

Извади от джоба една от визитките, които беше отпечатал на принтера в апартамента на Джеймс Канън. БИДЪЛ И ЛАЙТ, АДВОКАТСКИ УСЛУГИ. След като Райън видеше останките на майка си, малцина щяха да са хората, на които би се доверил. Но адвокатът на майка му щеше да е един от тях.

Защото Райън всъщност нямаше избор. Ако искаше парите на мамчето, щеше да му се наложи да говори с адвоката на мамчето. Ще си поговорим хубаво. А после той ще умре.

Убийството на Райън нямаше да му отнеме толкова време, колкото другите. Райън не се беше облагодетелствал от греха си като останалите. Не като Едуардс или Бенет, или Джанет Гордън.

И определено не като Луси Траск.

Ако си изиграеше добре картите, до вечеря можеше да е приключил с Райън и да мине на следващото име. До вечерта мога да съм в Андерсън Фери. Снощи Луси беше завела там детектива, което го бе разгневило. Бяха отишли право в дома на Бенет, сигурно за да уведомят родителите му за злощастната му кончина.

Проследяващото устройство предаваше с точност до четири метра и половина. Беше сигурен, че са били именно там, а не другаде. Искаше да държи под контрол събирането на семейство Траск. Луси започваше да става много близка с онова ченге. Чудеше се каква ли беда ще да забърка. Или какво ще премълчи.

 

 

Вторник, 4 май, 07:50 ч.

Джей Ди спря зад колата на Стиви, паркирана пред кооперацията, в която бе живяла Джанет Гордън. Стиви вече го очакваше.

Беше спал лошо, а мисълта за Луси, за това дали някога ще му проговори отново, го побъркваше. И дали онова в алеята някога щеше да се повтори… А когато заспа, сънува тъмни помещения, замайваща музика и Луси, гола в леглото му.

Последното можеше никога да не се превърне в реалност, ако не успееше да я умилостиви. Най-напред обаче трябваше да се справи с оня, който я плашеше с обезобразени трупове.

— Дафни издейства ли разрешително? — попита той Стиви.

— В джоба ми е. Покрива апартамента, телефона и финансите. Хазяинът е горе с ключа. Полицаят, който оставихме да охранява, казва, че цяла нощ никой не е опитвал да влезе.

— А искането на Торн за клиентския списък? — сети се Джей Ди.

— Съдията каза, че ще издаде заповедта, след като се консултира. — Стиви сви рамене и отвори вратата на кооперацията. — Опитай да поговориш внимателно с Луси, Джей Ди. Нали?

— Мисля, че каквото и да й кажа, едва ли ще има голяма стойност за нея точно сега.

— Тя е разумна жена. Просто й се извини за думите си. Оправдай се с умората, глупостта или с каквото там решиш. Използвай трапчинката си, на мен това със сигурност би ми подействало.

Само дето имаше и нещо друго. Тя каза, че не съм полезен за нея.

— Ще опитам — обеща той.

Хазяинът ги чакаше пред вратата на Джанет Гордън. Показаха му заповедта, сложиха ръкавици, а той отключи вратата.

— Страхотно — тихо каза Джей Ди.

По стените висяха скъпи картини, в единия ъгъл имаше малък роял.

— Кога за последно видяхте госпожа Гордън? — попита той.

— Преди няколко дена — отговори хазяинът.

— Тя имаше ли съпруг, приятел?

— Вдовица е. Получаваше обаждания от мъже, но нямаше постоянен приятел. Освен ако не броим оня доктор, за когото не вярвам да й е бил приятел, все едно какво шушукат клюкарите.

— Какъв доктор? — запита Джей Ди, макар да беше сигурен, че знае отговора.

— Младо момче. Ей, не пипайте това! — възкликна той, когато Стиви започна да преглежда чекмеджетата на бюрото. — Госпожа Гордън ще ми откъсне главата.

Стиви изненадано вдигна глава.

— Господине, вие слушахте ли ме, докато ви се представях?

— Да, разбира се. — Хазяинът изведнъж се намръщи. — Всъщност, не съвсем. Беше рано.

— Фицпатрик и Мазети, от отдел „Убийства“ — каза Джей Ди.

Мъжът остана с отворена уста.

— „Убийства“? Тя да не е умряла?

— Да, сър — потвърди Стиви. — А сега ни разкажете за доктора, с когото се е виждала.

— Не помня името му. Беше достатъчно млад, за да й бъде син. Никога не съм мислил, че има нещо между тях, но жена ми казва, че госпожа Гордън щяла да натрупа много точки, ако успеела да си хване по-млад мъж и да го задържи.

— А как изглеждаше младият доктор? — нетърпеливо настоя Джей Ди.

— Метър и осемдесет, тъмна коса. Не мисля, че са били двойка, той едва ли я харесваше.

Описанието отговаряше на Ръс Бенет.

— И защо тогава се е виждал с нея? — попита Джей Ди.

— Предполагам, че за пари. Тя е тъпкана с пари. Последният й съпруг се занимаваше с нефт.

— А защо мислите, че не я е харесвал? — попита Стиви.

— Де да знам. От поведението му съдя. Сякаш щеше да я убие, ако можеше.

— Кой е най-близкият й роднина? — продължи с въпросите Джей Ди.

— В договора й за наем го има. Ще трябва да взема копие.

Джей Ди му се усмихна благо.

— Моля ви да го направите. Веднага.

Хазяинът с явно неудоволствие отиде да изпълни нареждането.

— В момента сигурно разправя на всички наематели — отбеляза Стиви.

— Знам. Тази кухня въобще не е ползвана. — Джей Ди отвори хладилника. — Няма храна. — Издърпа едно чекмедже.

— Менюта за всички скъпи места. Сигурно е похарчила цяло състояние по ресторанти.

— Била е „тъпкана с пари“ — напомни му Стиви и отиде в спалнята. — Джей Ди, ела да видиш.

Спалнята беше обзаведена като за момче, тийнейджър. Лавиците бяха отрупани със спортни трофеи, а по стените висяха флагове. Всички носеха инициалите на гимназията в Андерсън Фери.

Джей Ди не изглеждаше изненадан. Вдигна един трофей.

— „Райън Ейгър. Най-много пробягани ярдове“.

— Футболен играч — каза Стиви.

— Не просто обикновен футболен играч. — Джей Ди взе от скрина една рамкирана снимка. — Снимка на отбора, последна година. През тази година отборът е спечелил местното първенство. Виж имената. — Подаде й снимката.

— Ето ги Райън Ейгър, Малкълм Едуардс — Бъч, и Линус Траск — Бък.

— Брат на Луси — Лусинда.

Джей Ди приближи снимката и се загледа в номерата на фланелките им.

— Малкълм е играл в защита, а Линус е бил куотърбек. Най-добър играч.

— И как разбра от снимката, че е най-добър играч?

— Луси ми го каза, когато се прибирахме снощи от Андерсън Фери.

— Значи златното момче е загинало в мотоциклетна катастрофа няколко седмици, след като е завършил гимназия, а двайсет и една години по-късно Луси не разговаря с родителите си. Нали така?

— Да. — Прибра снимката в найлонов плик. — Заеми се с килера, а аз ще огледам чекмеджетата.

Известно време претърсваха мълчаливо, докато Стиви не извика:

— Кутия с годишници. Ще ги взема.

Джей Ди преглеждаше снимките и писмата, намерени в най-горното чекмедже на скрина.

— Райън е бил приет в колежа с футболна стипендия, но после са го изхвърлили. Ето ги писмата, които го предупреждават за академична проверка. И това, което го уведомява, че е изключен от университета.

— Изглежда странно, че е запазил подобни писма — отбеляза Стиви.

— Никога не е живял тук. — Хазяинът се беше върнал. — Синът й, имам предвид. Посочила е него за контакт.

— Райън Ейгър ли? — запита Стиви.

— Аха. Посещава я, ама само по Коледа. Останал съм с впечатлението, че между тях не кипи особена любов. Ето го договорът й за наем. Синът живее в ранчо насред нищото някъде в Колорадо.

— Ще му отнеме поне ден да дойде дотук — отбеляза Стиви. — Да извикаме екип да снемат отпечатъци.

— Мога да ида в моргата и да я разпозная — предложи хазяинът прекалено ентусиазирано.

— Няма да е необходимо — отряза го Джей Ди и го изпрати до вратата. — Ще изчакате ли долу за екипа? Някой ще трябва да ги упъти до апартамента.

Хазяинът се сопна.

— Ако искате да си тръгна, просто кажете.

— Не е така — излъга Джей Ди. — Но всеки миг, в който приказваме, е загубено време за разследването на случая. Бихме искали списък с господата, които са поддържали връзка с нея, ако им знаете имената, както и всеки от кооперацията, с когото е била в добри отношения.

Хазяинът подсмръкна, докато излизаше.

— Джанет Гордън не поддържаше добри отношения с никого. Освен ако човек не й върши някаква работа де. Но ще ви направя списък.

— Защо е обзавела тази стая за сина си, след като той никога не е живял тук? — попита Стиви. — Не е като да е израснал тук и да се е преместил. Това е донякъде страховито.

— Не знам. Ще трябва да питаме оня психиатър, дето го поканихте на среща сутринта — отговори Джей Ди.

— Лени Берман, да. Да го направим. Аз ще проверя спалнята и банята. Защо не приключиш с бюрото и не видиш дали няма нещо интересно в компютъра?

Претърсването на бюрото на Гордън извади наяве няколко покани за благотворителни събития, сметки и банкови извлечения. Банковите извлечения бяха отпреди месец. Воден от някакво предчувствие, Джей Ди докосна мишката на компютъра и екранът светна. Пусна браузъра за интернет и прехвърли най-посещаваните сайтове, докато не откри уебсайта на банката.

Полетата с потребителското име и паролата бяха попълнени.

— Стиви, можеш ли да дойдеш? — извика той и я изчака да се появи, преди да натисне бутона за вход.

— Защо хората си запазват настройките? — зачуди се Стиви. — Особено пък на банкови сайтове.

— Предполагам, защото не очакват да бъдат убити и после някое ченге да седне да им рови из компютъра — отговори Джей Ди, загледан в екрана. Сумата от близо двеста хиляди долара отпреди няколко дни сега представляваше една кръгла нула.

— Изтеглила е всичко, точно както и при другите.

— Изглежда май е станало предната вечер. Дали е имала някакви уговорки за тогава?

Джей Ди отвори календара на Гордън.

— Няма нищо отбелязано. Луси беше права. Правила си е маникюр и педикюр този следобед. Ноктите й са били отрязани от убиеца.

Стиви надникна над рамото му.

— Онази вечер Джанет е имала среща, Джей Ди. Виж, редовно си е записвала час за маникюр всеки втори вторник. Била е последния вторник, но е отишла отново след по-малко от седмица, миналата неделя.

— Същия ден, в който вероятно е била отвлечена.

— Именно. Този път си е отбелязала салона и името на маникюриста. Във всички други случаи просто е отбелязала „ман/пед“. Последното й ходене е било извънредно, не на обичайното място и в неделя. Не са много салоните, които работят в неделя.

— Значи е имала среща, но не я е отбелязала на календара. Защо?

— Не знам. Но се обзалагам, на каквото искаш, че с когото и да се е срещала за вечеря, е бил нашият човек.

Джей Ди се канеше да се съгласи, когато телефонът на Стиви звънна.

— Мазети. — Слуша около минута, а после рязко ококори очи. — Това е невъзможно. Как е дошъл дотук толкова бързо? — Изгледа объркано Джей Ди. — Познай кой е изникнал току-що в кабинета на Хайът… Райън Ейгър.

— Не може да бъде — невярващо заяви Джей Ди.

Стиви остави телефона си и натисна спийкърфона.

— И двамата слушаме, сър.

— Той е тук — обяви Хайът. — Разстроен е заради смъртта на майка си. Настоява да види тялото й. Помолих го да изчака, докато дойдете.

— Значи не е дошъл от Колорадо — отбеляза Джей Ди. — Трябва да е бил някъде наблизо. Откъде идва и как е разбрал за нея?

— От Колорадо е дошъл — каза Хайът. — Показа ми самолетния си билет. Взел е късния полет от Денвър.

— Но как? — нетърпеливо запита Джей Ди, усещайки, че Хайът нарочно проточва.

— Снощи в осем часа местно време са му се обадили от полицията в Балтимор, за да го уведомят, че майка му е била убита и ако може да дойде и да разпознае тялото.

Джей Ди стисна зъби.

— Кучият му син. Убиецът се е обадил. Няма кой друг да е бил.

Стиви още повече се намръщи.

— Кой от полицията в Балтимор би могъл да му се е обадил?

— Инспектор, който му се е представил като Джей Ди Фицпатрик — с равен глас отговори Хайът.

Джей Ди премигна зашеметен.

— Аз?

— Ти, да. Убиецът очевидно знае, че работиш по случая.

Джей Ди усети, че кипва. Тоя кучи син се подиграва с нас. С усилие успя да остане спокоен.

— От какъв номер е направено обаждането?

— Все още не знам. И двамата трябва да дойдете тук още сега и да се оправите със синчето.

— Идваме — каза Стиви. — Преди да затворя, искам да ви кажа, че господин Ейгър е учил в гимназията заедно с Бенет, Едуардс и брата на доктор Траск.

Хайът въздъхна с раздразнение.

— Разбира се.

— И банковата сметка на Джанет Гордън вече е опразнена — добави Джей Ди.

— Проклятие — изсумтя шефът му. — Разбира се. Чакам ви в кабинета си, тръгвайте веднага.

Стиви затвори и ядосано разклати глава.

— Копелето се ебава с нас, Джей Ди.

— Тогава да го заковем! — не по-малко ядосан отговори Джей Ди.

 

 

Вторник, 4 май, 08:10 ч.

— Рода… — Луси седеше в кухнята на Мулхаузър. Пред нея имаше чиния с яйца и бекон. — Наистина ми се искаше да не ти създавам такива неудобства.

Съпругата на Крейг се суетеше из кухнята. Припомни на Луси за нейната майка, която винаги има подредена маса за закуска и усмивка към корнфлейкса.

Но онези дни отдавна бяха отминали. Сега само ме наблюдава зад щорите на прозореца. А това нараняваше повече, отколкото Луси беше склонна да признае. Успя да изтика тези мисли от ума си, но после те отново се върнаха заедно с великолепното ухание на домашния хляб на Рода. Майка й също правеше хляб, някога. Това беше специалното им угощение.

Вчерашното завръщане се бе оказало по-болезнено, отколкото беше предполагала. Но поне не трябва да се връщам отново. Задължението й на местен водач беше приключило.

— Въобще не ми създаваш неудобства — отговори Рода. — Винаги готвя на Крейг преди работа. — По лицето на Крейг Луси разбра, че това беше опашата лъжа. Успя да се усмихне, съвсем леко.

— Яжте — подкани ги Рода. — И двамата ще имате много работа днес.

— Това е сигурно — смотолеви Крейг.

— Аз ще довърша работата от вчера — обеща Луси между две хапки. — Рода, изключително вкусно е.

Рода цялата засия.

— Мога да направя още.

— Не, не. Няма да мога да изям и това, макар че съм гладна. Последно бе хапнала сандвич в крайпътното заведение, където спряха с Фицпатрик, преди около дванайсет часа.

През нощта почти не заспа. Мислеше си за бедничкия Кевин и Джанет Гордън, опитваше се да си спомни нещо забравено. И какво ме свързва с нея.

Но най-често мислите й бяха за Джей Ди Фицпатрик и случилото се на алеята. Онова беше… отвяващо. Боже. Освен това беше и най-тъпото нещо, което някога бе правила, а тя беше правила някои наистина тъпи неща. Наистина, Луси. На алея? Боже. Дори и Гуин не беше стигала чак дотам.

Какво си мислех, че правя? Сякаш разсъдъкът я беше напуснал. Дългият ден, нощта, завръщането у дома, музиката, начинът, по който той я гледаше и слушаше изпълнението й… Сякаш щеше да ме погълне. И внезапно тя трябваше да го има. Тогава. И когато той сложи ръце на… Боже.

Тя потръпна. Беше прекрасно. И може никога да не се повтори.

— Луси? — повика я Крейг.

Луси се стресна и видя Крейг и Рода да я гледат загрижено. Осъзна, че е седяла вторачена в почти празната си чиния.

— Моля?

— Телефонът ти, скъпа — каза Рода. — Звъни.

Притеснена, Луси натисна зеленото копче.

— Ало?

— Къде си, по дяволите? — скара й се Гуин.

— В къщата на доктор Мулхаузър съм. А ти къде си?

— Пред нас и вися на изтривалката, защото ключът ми е у теб.

Луси затвори очи.

— Съжалявам. Защо си там? Мислех, че си при Ройс.

— Бях, но си забравих хапчетата. Мислех, че ще си тук.

— Не исках да оставам сама снощи.

— О… — омекна Гуин. — Май те разбирам. Просто предположих, че големият секси полицай ще остане при теб.

Лицето на Луси пламна.

— Това няма да стане. — Никога. Покри телефона с длан и погледна Крейг. — В мен са ключовете на приятелката ми. Можеш ли да ме оставиш при нея на път за работа?

— Разбира се.

— Добре, Гуин. След двайсет минути съм там.

— А, чакай. Задръж. — Дочу се приглушен разговор, после Гуин отново се обади. — Съседката намери ключа, дето й бях дала миналата година, за да ми полива цветята. — В слушалката долетя звук от отваряща се врата. — Добре, че резервните ми…

Телефонът замлъкна.

— Гуин? — Луси се напрегна, за да чува. — Там ли си?

— О, господи — прошепна Гуин. — Луси, на масичката за кафе има кутия.

Стомахът на Луси се сви.

— Опакована ли е?

— Да. С червени, пурпурни и розови сърчица.

— И голяма червена панделка — мрачно допълни Луси. От другата страна на масата Крейг пребледня, като се досети какво става. — Веднага се махай оттам.

— Затворих вратата. Звъня на 911.

— Можеш ли да идеш при съседката?

— Да. — Гласът на Гуин трепереше. — Мислиш ли, че още е тук?

— Не знам, но не искам да рискуваме. Ройс там ли е?

— Чака ме в колата.

Гуин звучеше уплашена и челюстта на Луси се стегна. Как се осмеляваше да забърква и приятелите й?

Трябваше да си ти, Луси. Трябваше ти да бъдеш там. От мисълта й призля. А ако Гуин беше останала там сама?

— Добре — обади се отново, опитвайки се да остане спокойна. — Искам да звъннеш на 911, а после повикай Ройс да се качи и да изчака с теб.

— Добре.

Гуин плачеше.

— Ще се обадя на Фицпатрик, после на Торн. Ще дойда веднага, щом мога.

С разтреперани пръсти Луси набра номера на Фицпатрик.

— Джей Ди, Луси е. Имаме още една кутия.

— Какво? Къде?

— При Гуин. Снощи останах при Мулхаузър, но трябваше да съм в нейния апартамент. Тя ще се обади на 911. Можеш ли да дойдеш? Това е до нас, точно срещу зелената площ.

— Най-напред трябва да отида до работата, след това веднага ще дойда.

Луси смръщи вежди.

— Какво е станало?

За миг Джей Ди се поколеба, после тихо изпсува.

— Синът на Джанет Гордън се казва Райън Ейгър.

— Не се сещам за това име, но мога да отгатна. Завършил е заедно с брат ми.

— Да, играли са заедно в отбора.

Тя въздъхна.

— Значи си му се обадил? Трябва ли днес да правя разпознаването с него?

— Да — за разпознаването, и не, не съм се обаждал. Някой му е звъннал в десет часа снощи, за да съобщи, че майка му е убита.

— Това е невъзможно. Освен ако…

Луси стисна зъби, когато осъзна какво става.

— Копелето му с копеле. — Стисна очи. — Извинявай, Рода.

Рода Мулхаузър изглеждаше загрижена и впечатлена едновременно.

— Няма проблеми.

— И става още по-хубаво — продължи Фицпатрик. — Оня, дето му се е обадил, се представил за мен.

Луси изтърва още една ругатня.

— Той си играе с нас. Къде е Райън?

— В кабинета на Хайът, ще се срещна с него. Ще кажа на Хайът и Дрю за кутията. Пращаме някого там при първа възможност. Не отивай сама до апартамента на Гуин.

— Не съм глупачка, Джей Ди — сопна му се тя.

— Знам — уморено отговори той. — Съжалявам. Исках да… Няма значение. Идвам веднага щом се освободя. И още сега ще изпратя един от нашите.

Няма значение. Какво искаше да й каже? Или да направи? Реши да не мисли повече за това.

— Благодаря за закуската, Рода. Крейг, трябва да побързаме.

— Да вървим. Ще остана с теб, докато Фицпатрик дойде — заяви Крейг.

— Всъщност ще бъдеш нужен в моргата, за разпознаването. Най-близкият роднина на жертвата от снощи е в града. При Гуин ще има много полицаи. Ще се оправя. — Успя да смекчи отказа си с усмивка. — Но ти благодаря.

 

 

Вторник, 4 май, 08:40 ч.

Райън Ейгър се оказа едър и тих мъж. Макар да беше към четиресетгодишен, изглеждаше много по-възрастен. Заради очите му, реши Джей Ди. Бяха пусти.

Седеше на масата в една от залите за разпит, пред сключените му ръце имаше недокосната чаша с кафе.

— Искам да видя майка си.

— Оправяме формалностите — каза му Джей Ди. — Не ви очаквахме толкова рано.

Ейгър срещна погледа му.

— Разбрах. Вие не сте човекът, който ми се обади.

— Не, сър — отрече Джей Ди. — В момента проследяваме онова обаждане. Как ви се стори другия мъж?

— Не знам. Гласът му не беше толкова дълбок. И имаше по-изявен акцент.

— Какъв акцент, господин Ейгър? — запита го Стиви.

— Не южняшки, но не и северняшки. И определено не от средния запад. Защо се е обадил от ваше име?

— Не знаем — отговори Джей Ди. — Познавате ли някой, който би искал да нарани майка ви?

— Майка ми не беше мила жена. Не бяха много хората, които я харесват, освен ако не искаха нещо от нея. Но да я убият? За това не знам.

— Кога я видяхте за последно? — попита Стиви.

— Миналата Коледа. Винаги й гостувам по това време. Вечеряме в скъп ресторант. После тя ми дава подарък, който не мога да използвам, и ми казва колко добре изглеждам. Разменяме си нищо незначещи любезности и после се прибирам вкъщи.

Очите му неочаквано се напълниха със сълзи.

— Моля ви, кажете ми, че не е страдала.

Джей Ди и Стиви се спогледаха. Ейгър наведе глава и тихи ридания разтърсиха едрите му рамене. Джей Ди услужливо постави кутия с кърпички пред него.

— Съжаляваме за загубата ви — внимателно каза Стиви, когато Ейгър се поуспокои. — Знаем, че това е труден момент за вас, но искаме да ви зададем някои въпроси.

Ейгър вдигна глава.

— Имате ли някакви следи?

— Да — отговори Стиви, — но само защото майка ви не е първата жертва. Господин Ейгър, познавате ли мъж на име Ръсел Бенет?

За миг Ейгър сякаш замръзна. После преглътна.

— Името ми звучи познато.

— Намерен е мъртъв вчера сутринта — каза Стиви. — Много от нараняванията му са подобни на тези, които открихме по тялото на майка ви. Знаете ли дали двамата са се познавали?

Ейгър се намръщи.

— Възможно е. Тя познаваше много хора.

— Господин Ейгър — отново се обади Стиви. — Учили сте с Ръсел Бенет в гимназията.

Той отново преглътна, този път по-тежко.

— О, онзи Ръсел Бенет? Едва го помня. Загубихме връзка след Гимназията.

— Ами Малкълм Едуардс? — натисна Джей Ди. — Него помните ли го?

В очите на Ейгър проблесна див пламък.

— Защо?

— Защото преди два месеца е изчезнал, в морето.

— Не виждам това какво общо има с майка ми или с мен.

— Банковите сметки и на Едуардс, и на Бенет са опразнени в деня, в който са изчезнали.

Джей Ди замълча и изчака Ейгър да осъзнае смисъла на думите му.

Потъмнялото от слънцето му лице стана бяло.

— Сметките на майка ми са били опразнени? Всичките?

— Поне една със сигурност — каза Стиви. — По някакъв начин онези мъже и майка ви са свързани. Всички са от един град, банковите им сметки са празни и всички вече не са между живите.

Ейгър навлажни устни.

— Но защо?

— Ето това искаме да разберем — отговори тя.

— Има и още една връзка, господин Ейгър — студено каза Джей Ди. — Бенет е бил пластичен хирург. Правил е поне една процедура на майка ви. И ако не сме се объркали, той е посещавал апартамента й повече от веднъж.

Ейгър потрепна.

— Бенет да оперира майка ми? Не, това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — настоя Стиви.

— З-защото майка ми беше красива — заекна мъжът. — Нямаше нужда от операции.

Стиви се облегна назад, на лицето й се изписа раздразнение.

— Господин Ейгър, в моргата има три тела. Моля ви, не ме размотавайте.

Очите му се разшириха.

— Три? Мисля, че казахте, че Едуардс е изчезнал в морето.

— Така е — потвърди Стиви. — Снощи на мястото, където намерихме тялото на майка ви, бе убит млад мъж. Нещо става тук, нещо, което е свързано с родния ви град. Какво е станало в Андерсън Фери, господин Ейгър?

— Казах ви, че не знам — отвърна Ейгър през зъби. — Трябва да вървя. Имате номера ми. Моля ви, обадете ми се, когато ще мога да разпозная тялото на майка си.

— Ами Бък Траск? — намеси се Джей Ди, както се бяха уговорили със Стиви в случай, че Ейгър започне да ги мотае.

Ейгър застина. Бавно седна обратно на стола.

— Умря преди повече от двайсет години — внимателно каза той. — Беше трагичен инцидент. Какво за него?

— И той е свързан — студено отговори Джей Ди. — Или поне семейството му.

— Не разбирам.

— Телата на Бенет и на майка ви бяха открити от Луси Траск. Бяха оставени така, че точно тя да ги намери — обясни Джей Ди.

Ейгър поклати глава.

— Не разбирам накъде биете. Не помня коя е Луси.

— По-малката сестра на Бък — подсети го Стиви.

Мъжът отново поклати глава. Изглеждаше още по-отчаян.

— Не я познавам. Не знам защо е намерила тялото на майка ми. Свършихме ли вече? — Изправи се. — Не можете да ме задържите.

— Прав сте — съгласи се Джей Ди. — Но преди да излезете, искам да запомните, че някой ви е извикал тук. И за това си има причина.

— Да не намеквате, че съм следващият? — запита той с ужас в гласа.

Джей Ди сви рамене и го погледна в очите.

— Казвам само, че трябва да внимавате. Казвам, че според мен знаете повече, отколкото ни казвате. И освен това казвам, че ако някой друг пострада, ще ви държа лично отговорен.

Ейгър затвори очи и нервно преглътна. За миг Джей Ди си помисли, че ще проговори, но той само каза:

— Трябва да вървя.

— Може да ви предложим списък с хотели — каза Стиви. — Ще разпоредя някой полицай да ви придружи. Колегата ми е прав, господин Ейгър. Има причина някой да ви се обади и повика тук. Не бихме искали да пострадате.

Ейгър кимна, но не каза нищо.

Джей Ди го проследи с поглед докато излизаше. Беше дяволски ядосан. Взе телефона от масата и се обади на Хайът.

— Фицпатрик е. Райън Ейгър със сигурност знае защо е всичко това, но мълчи. Стиви му помага да си намери хотел. Трябва да му поставим опашка. Обзалагам се, че се кани да избяга.

— Ще се погрижа за опашката. Чакам ви с Мазети за сутрешната ни среща.

— Да, идваме. — Поколеба се. — Дрю каза ли нещо за най-новата кутия?

— Не още. Обади му се, докато идваш насам. Ще те чакаме.

Джей Ди затвори, а после набра Дрю и изчака няколко позвънявания, докато вдигне.

— Фицпатрик е. Взе ли кутията?

— Да — потвърди Дрю. — Според рентгена предметът е с размерите на юмрук. От кръвта по масичката съдим, че вероятно е сърце и не е било замразено.

Джей Ди направи гримаса.

— Протекло ли е?

— По цялата маса има кръв. Снемаме отпечатъци от вратата, бравата и масата. Нищо друго не личи да е пипано. Мортън и Скинър разпитаха из сградата. Никой нищо не е видял. Няма камери в кооперацията, точно както при доктор Траск. Същото разположение, друга сграда. И скапана охрана.

— Някакви следи от взлом?

— Не. Изглежда е разполагал с ключ.

— Доктор Траск още ли е там?

— Да, в коридора е с приятелката си. Искаш ли да говориш с нея?

 

 

Вторник, 4 май, 08:50 ч.

— Никога няма да изчистим стените от този черен прах за отпечатъците — оплака се Гуин. — И тази кръв как ще излезе от килима…

— Всичко ще е наред — успокои я Ройс и обви раменете й с ръка. — Ще ти помогна да изчистиш.

— Ще купим нов килим — каза Луси. — Съжалявам.

Гуин въздъхна.

— Вината не е твоя. Радвам се, че не е имало никой.

— Амин — обади се Торн.

Беше дошъл веднага, както правеше винаги, когато му се обадеха. Стоеше зад тях с разтворени крака и скръстени ръце. Приличаше на зъл, готов на всичко бодигард.

— Отсега нататък вие двете никъде няма да ходите сами.

Ройс кимна.

— Гуин ще остане при мен довечера.

Тя го изгледа сърдито.

— Мислех, че довечера няма да си в града. Нали щеше да ходиш в Атланта за някакви продажби?

— Ще преместя някои ангажименти и ще отложа пътуването за няколко дни. Клиентът ми ще разбере. Полицията прави ли нещо по случая, Луси? Това трябва най-после да спре.

— Знам — каза тя. — Повярвай ми, и те знаят.

— Довечера трябва да останеш с нас — настоя Ройс. — Имаме място. А аз имам пистолет — добави той през зъби. — Искам да видя този ненормалник да тормози някого с неговите размери.

Луси се замисли за твърде описателния начин, по който Гуин разказваше за нощите, прекарани с Ройс. Не беше сигурна дали би искала да остане при тях. Особено след като споменът за проклетата алея постоянно се връщаше в ума й.

— Благодаря, но мисля, че довечера ще остана при Торн. — Погледна към него и добави. — Ако нямаш нищо против.

— Разбира се — простичко отговори той. — Можеш да останеш колкото време се наложи.

Дрю влезе с телефон в ръка.

— За вас е, доктор Траск.

Леко объркана, Луси взе телефона.

— Траск е.

— Джей Ди се обажда. Исках да ти кажа, че няма да мога да дойда. Хайът ни е насрочил среща и… Ами, съжалявам.

Луси си даваше сметка за притеснението на Гуин и Торн.

— Няма нищо — каза тя и се отдалечи, за да не я чуват. — Има ли… нещо ново, имам предвид?

— Вероятно не. Тъкмо приключихме разговора с Райън Ейгър. Когато споменахме брат ти, той реагира. Казахме му, че ти си открила телата, с надеждата, че ще ни подскаже някаква връзка, но той твърди, че не знае нищо.

— Мислиш, че лъже?

— Да, така е. Искам да се пазиш, да си държиш очите отворени в случай, че дойде при теб. Той е над метър и деветдесет, с червеникава коса.

— Ако дойде, ще се обадя за помощ.

— Добре. Обади ми се. Къде ще бъдеш днес?

— Имаме още работа в моргата. Крейг отиде на разпознаването на Джанет Гордън.

— Мислехме, че ти ще се заемеш. Изпратихме Ейгър да си търси хотел, докато не се подготвиш.

— Крейг вероятно чака да му се обадите. Когато приключи с разпознаването, ще се захване с… — Прехапа устни и видя как Торн и Гуин я гледат. — С другата аутопсия — завърши тя, за да не спомене името на Кевин. Торн беше прекарал по-голямата част от нощта със семейство Дръмонд.

— Разбирам, Луси. Трябва да поговорим. По-късно, насаме.

Тя затвори очи и си спомни за последния път, когато бяха сами.

— Идеята не е добра.

— Имам много въпроси. И искам някои отговори. Моля те.

Именно това моля те я размекна. А може би просто искаше да му каже „да“.

— Добре. Свършвам в пет. Вероятно довечера ще остана при Торн.

— Добре. Ще опитам да изляза за вечеря. Луси, още нещо. Хайът иска списък с постоянните посетители на клуба. Каза, че ще постави патрулна кола отпред, докато не му го предоставиш.

Челюстта на Луси се стегна.

— Наистина не харесвам този човек. Мислиш ли, че ще го направи?

— Честно, не. Но някой там е знаел, че снощи ще останеш при Гуин.

— Или убиецът го е предположил. Може първо да е отишъл до вкъщи и да е видял полицейската лента на вратата. Лесно би могло да се допусне, че ще остана при приятелката си.

— Имал е ключ.

От думите му я втресе.

— А ако Гуин си беше вкъщи…

Стана й още по-студено.

— Ще опиташ ли да вземеш списъка?

— Ще го помоля, но ще откаже. Ще опитам, обещавам.

— Освен това ще поговорим и със служителите. Надяваме се да ги убедиш да ни сътрудничат.

— Ще го направя. Трябва да тръгвам. Дрю си иска телефона.

— Ще ти се обадя, когато успея да изляза в почивка. Пази се.

Да, помисли си тя, като му затваряше. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, когато Фицпатрик беше толкова близо. Подаде телефона на Дрю.

— Благодаря ти.

— Няма проблеми. Виж, ще останем тук още известно време. Имаме показанията ви, така че можете да тръгвате. Искаш ли охрана?

— Не, ще пътувам с приятелите си.

Имам нужда от тях. Особено сега.

— Дрю каза, че можем да тръгваме. Торн, би ли ме закарал до работата?

Торн погледна часовника си.

— Почти съм закъснял за съда, но ако побързаме…

Ройс го прекъсна.

— Ти тръгвай, аз ще ги закарам и двете. Не се тревожи.

Но Торн явно се тревожеше.

— Знаеш ли как да използваш този пистолет, Ройс? — тихо попита той.

— Да.

Ройс погледна към следователите, които още работеха в апартамента на Гуин.

— Надявам се ченгето на Луси да разкрие цялата тази работа по-бързо. Пръстът ми на спусъка е дяволски неспокоен.

Лицето на Луси пламна.

— Той не е мое ченге. Сега всички да тръгваме на работа.

15.

Вторник, 4 май, 09:10 ч.

Джей Ди предположи, че оня тип в креслото за гости на Хайът е психологът. Беше около шейсетте и носеше костюм от туид. Дафни беше нарушила установения ред и бе довлякла стол от нечие бюро в кабинета на Хайът. Седеше сякаш на трон. Хайът от време на време й мяташе недоволни погледи.

На Джей Ди му се прииска да я почерпи за смелостта.

— Ейгър тръгна ли си? — попита Хайът.

— Да — потвърди Стиви. — В „Пийбоди“ е. Тони Рийдинг го заведе. Тя ще му е и първата опашка. — Махна към мъжа в креслото. — Лени, това е новият ми партньор, Джей Ди Фицпатрик. Джей Ди, запознай се с доктор Лени Берман.

Джей Ди стисна подадената му ръка.

— Доктор Берман — поздрави той.

Берман му кимна.

— И така, кой е този Ейгър и защо го следите?

Джей Ди и Стиви разказаха последните новини.

— Той знае нещо — твърдо заяви Джей Ди.

— Така е — каза Берман, — но ми се струва, че господин Ейгър се страхува повече от това, което знае, отколкото от вас. Разполагате ли с друг начин да се сдобиете с информацията?

— Да — сопна се Хайът. — Накарайте Ейгър да се страхува повече от нас.

— Или пък можем да се върнем в Андерсън Фери и да разпитаме — парира го Джей Ди. — Нещо свързва тези мъже. Мисля, че бащата на Ръсел Бенет знае какво е то.

— Но защо е убил майката на Ейгър? — зачуди се Дафни.

— Може би защото е откачено копеле — каза Стиви. — Напълно сме сигурни, че е използвал смъртта й, за да накара сина й да пристигне тук колкото се може по-бързо. Можеше да ни изчака да идентифицираме жертвата и да уведомим най-близкия роднина, но тогава Ейгър нямаше да дойде тук преди вечерта.

— Той бърза… — замислено проточи Берман.

— Загуби две седмици — каза Джей Ди, — защото доктор Траск не беше в града.

— И е замразил жертвата — довърши Берман. — Положил е много труд, за да нагласи телата така, че доктор Траск да ги открие, а после й изпраща сърцата им. Няма как да е по-символично от това. Тя определено е в центъра. Брат й е загинал, след като е завършил гимназия?

— Да — потвърди Джей Ди. — Катастрофа с мотор. Бил е на осемнайсет. Доктор Траск — само на четиринайсет.

— И тя няма представа за естеството на връзката?

— Не е нещо, за което се сеща — потвърди Стиви. — Знаем, че Бенет я е мразил, направил си е досие за нея. Освен това знаем, че Бенет е имал десетки извънбрачни връзки. Дотук дванайсет са от неговия роден град. На какво ни навежда това?

— Бих предположил, че в онзи град е преживял нещо от сексуално естество. Нещо, което се е опитвал или да пресъздаде, или да скрие. Предвид огромния брой жени бих казал, че е по-скоро второто, макар да предполагам, че е претендирал, че е било първото. Опитвал се е да докаже нещо на себе си, по един или друг начин. Ще трябва да отидем в този град.

— Ние ли? — запита Джей Ди. — И вие ли идвате?

— О, да. Ако този убиец не ни оставя улики, трябва да открием мотивите му. Така е, нали? Не е оставил истински улики.

Джей Ди кимна.

— Дотук поне. Надяваме се патолозите да успеят да вземат тъкачни проби под ноктите на момчето от паркинга, защото излиза, че това е единственото убийство, което не е планувал.

— С какво разполагаме за възможните райони на убийствата? — запита Хайът.

— Някъде близо до вода — отговори Джей Ди. — Първата съпруга на Бенет си спомня, че е чула чайки, когато мъжът й се обадил. Смятаме, че по това време вече е бил в ръцете на убиеца.

— Освен това знаем, че има достъп до голям фризер — допълни Стиви.

— Мортън и Скинър са направили списък. — Хайът им раздаде копия. — Мортън твърди, че в радиус от осемдесет километра има съоръжения с достатъчно големи фризери за бързо замразяване, които биха могли да поберат човешко тяло.

Стиви прегледа списъка.

— Всички работят на денонощен режим, би било трудно някой да вмъкне вътре тяло, без никой да го види.

— Но ние знаем, че го е направил — изтъкна Хайът. — Така че продължавайте да търсите. Какво друго знаем?

— Тегли парите им — каза Джей Ди. — Едуардс, Бенет, а сега и Джанет Гордън, на всички банковите им сметки са опразнени. От Гордън са взети почти двеста бона.

— Трябва ни компютърен специалист, който да проследи трансферите — каза Стиви. — Надяваме се детективите, които работят по случая на Едуардс, да попаднат на някакви следи.

Хайът кимна.

— Това е добре. Кой за последно е видял Джанет Гордън жива?

— Маникюристката й, същия следобед — отговори Джей Ди.

— А жертвите? — запита Шърман. — Що за хора са?

— Бенет е бил задник — отвърна Стиви. — Женкар, грубиян. Истински шедьовър. Колкото до Джанет, от онези, с които разговаряхме за нея, разбрахме, че и тя не е била особено мила.

— Семейство Едуардс доскоро са били част от хайлайфа — каза Джей Ди, — но напоследък той е станал филантроп.

— Защо? — попита профайлърът.

— Разболял се от рак, обвързал се с църквата, оставил им цялата си собственост.

— Интересно — замислено отбеляза Берман. — Търсил е опрощение.

— Мога да се обзаложа, че и Бък Траск е бил замесен в това — заяви Стиви. — Когато Джей Ди спомена името му на Ейгър, изражението на лицето му показа страх и вина.

Погледът на Берман блесна.

— Мисля, че е наложително да посетим мястото.

— Добре — съгласи се Хайът. — Стиви, двамата с Фицпатрик ще заведете доктора до Андерсън Фери. Разберете какво, по дяволите, е станало, за да свържем жертвите. Вземете и доктор Траск, може да се сети за нещо. Ще пратя Мортън и Скинър да продължат да търсят фризера. — Погледна Дафни, която кротко си седеше. — А вие защо сте тук?

Устните й потрепнаха.

— Очарователен сте. Нали поискахте заповед за медицинските картони на Бенет?

— Защото Джанет Гордън си е правила гърдите при Бенет — подсети го Джей Ди.

— Това е притеснително — мрачно каза Стиви. — Тя е познавала Бенет от дете, синът й е израснал с него.

— Ейгър каза, че майка му не била мила жена — допълни Джей Ди. — Според съпругата на хазяина на Гордън пък, двамата с Бенет имали връзка. А хазяинът мисли, че Бенет я е мразел.

— И при все това тя му се е доверявала да я оперира — изтъкна Берман. — Намирам това за много интересно.

— Та какво правим за кабинета на доктор Бенет? — попита Дафни. — Защото ако искате достъп до картоните му, да издействаме заповед ще отнеме много време и много прасковен пай.

— Искам ги — настоя Хайът. — Финансовите документи и картоните на пациентите. Може да е оперирал и други жени от Андерсън Фери. По дяволите, може даже да е оперирал секси докторката, дето носи черна кожена рокля.

Джей Ди се намръщи. Гърдите на Луси определено бяха естествени, за това можеше да гарантира.

— Това не обяснява смъртта на Едуардс, нито пък пристигането на Ейгър — с равен глас отбеляза той. Стори му се, че Хайът се развесели.

— Така е. И все пак трябва да открием всички детайли. Какво можем да кажем за апартамента на приятелката й?

— Криминолозите са още там — обясни Стиви. — Изглежда нищо не липсва, няма следи от влизане с взлом.

— Което означава, че е разполагал с ключ — посочи Джей Ди. — Всички от персонала в клуба на доктор Траск са видели Гуин да й дава ключа миналата нощ, така че всички са мислили, че ще остане там. Трябва да разберем къде са били служителите после.

— Ще оставя това на Мортън — заяви Хайът. — Скинър може да поеме фризера. А камерите в клуба? Нещо интересно от снощи?

— Нищо — призна Джей Ди. — Има камера на алеята отзад, но е уловила само кръвта, разплискана по стената. Самото убийство е станало извън обхвата й.

— По дяволите. — Хайът посочи Дафни. — Искам заповед, за да принудя онова арогантно копеле Торн да ми даде списъка с клиентите си. Някой там е видял нещо.

Дафни повдигна вежди.

— Да, сър — саркастично отвърна тя.

Хайът завъртя очи.

— Сега тръгвайте. Съберете информация. До пет часа искам доклад.

 

 

Вторник, 4 май, 09:45 ч.

Ето го и него. Райън Ейгър. Седеше в полицейска кола без обозначителни знаци и се возеше като в такси до хотела си благодарение на балтиморската полиция. Колата спря под хотелския навес. Ейгър излезе и помъкна малкия си куфар.

Колата потегли, но после отново се върна и спря на половин пресечка от хотела така, че човекът отвътре да може да наблюдава входа. За щастие входовете бяха два. Щеше да измъкне Ейгър през асансьора за паркинга.

Но първо, инсценировката. Набра номера, който Джанет му беше изпищяла. Ейгър вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Господин Райън Ейгър?

— Да — предпазливо отговори Ейгър. — Кой се обажда?

— На телефона е Джоузеф Бидъл, от „Бидъл и Лайт“. Аз съм адвокатът на майка ви. За начало нека ви изкажа съболезнованията си за нейната преждевременна кончина.

— Благодаря. Откъде знаете, че тя…?

— Домашната й помощница ми се обади тази сутрин, после се обадих в полицията, за да се уверя. От тях разбрах, че сте тук и си търсите хотел. Имате ли нужда от помощ?

— Не, няма проблем. Намерих къде да отседна.

— Добре. Сигурен съм, че сте изморен от пътуването. Все пак, преди да си легнете, бих искал да се срещна с вас. Майка ви ми остави плик, който да ви предам. Освен това знам, че пътят дотук ви е излязъл скъпо. Имам достъп до сметка за спешни случаи, която майка ви създаде специално за вас.

— Нима? Кога?

— Миналата година. Искаше да ви я прехвърли, но не мислеше, че ще се съгласите.

— Вероятно нямаше да го направя. Не знам колко време ще остана тук, така че един аванс може да ми бъде от помощ.

— Чудесно, чудесно. Ако ми кажете къде сте отседнали, мога да дойда при вас.

— В „Пийбоди“ съм.

— Имат добър ресторант. — Към чиято врата гледаше в момента. — Ще бъда там след, да речем, двайсет минути. Можем да закусим и да ви дам парите.

— Благодаря ви, господин Бидъл. Оценявам го.

Затвори и се усмихна. Аз също.

 

 

Вторник, 4 май, 09:45 ч.

Днес Луси трябваше да направи поне две изследвания, може би и три. Така едновременно щеше хем да помогне на Крейг да навакса, хем да не мисли за неприятни неща. И за някои хора, добави наум, като се сети за Фицпатрик и обещанието да се видят по-късно. Какво я беше прихванало, та се съгласи?

— Наркотик — измърмори тя.

— Моля, доктор Траск? На мен ли говорите? — Ралф — от екипа на патологията, вдигна поглед от табелката на палеца, чийто номер трябваше да отбележи в таблицата, която държеше.

— Не, на себе си. Тук съм, за да… Да видим. — Извади разпечатката от джоба си и прочете идентификационния номер. — Мъж, афроамериканец, на петдесет и две. Вероятно инфаркт.

— Мога да го изнеса, стига да подържите малко това — Ралф й подаде таблицата.

— Благодаря.

Погледна таблицата и се сепна. „Причина за смъртта“ сякаш изскочи от страницата.

— Имаме още една жертва с прерязано гърло?

Ралф, който вече тикаше носилката, я изгледа.

— Още една?

— Да. Тук пише, че е жена. Имаме един, мъж. Загина снощи.

Все още виждаше кръвта на Кевин, разплискана по тухлената стена.

— Тази жертва е само отпреди няколко часа. Джейн Доу, жена, убита е снощи. Един боклукчия я открил в контейнер тази сутрин.

Неприятното чувство, което са надигаше в нея, се усили.

— Трябва да я видя.

— Както кажете.

Ралф изнесе носилката с последната жертва.

Луси дръпна чаршафа и рязко си пое дъх. Разрезът беше същият като при Кевин. Наклони настрани главата на жената. Знаеше какво ще види.

Беше съвсем същият, чак до извивката около дясното ухо. Луси покри лицето на жертвата с чаршафа и отстъпи назад.

— Моля те, откарай я във втора зала — тихо нареди тя.

Ралф я изгледа с любопитство.

— Тя е последна в списъка.

Луси се сети за Бенет, Гордън и горкичкия Кевин.

— Вече не.

 

 

Вторник, 4 май, 09:45 ч.

— Благодаря — каза Стиви, която разговаряше по телефона с полицията в Делауеър. — Ще помолим нашите компютърни специалисти да се свържат с вашите за паричните преводи от сметките на жертвите.

Затвори и разочаровано въздъхна.

— В Делауеър са проследили трансфера на Едуардс до офшорна сметка, после са се озовали в задънена улица. Сега чакат федерално разрешително, за да проследят титуляря на сметката.

— Ами църквата? — запита Джей Ди. — Не може ли те да са опразнили сметката му?

— Няма данни да са го направили. Все още, във всеки случай. Връщаме се в Андерсън Фери.

— Където няма данни да е станало нещо преди двайсет и една години. Поне не и такова, което да е публикувано онлайн. Архивите им са само отпреди десет години — каза Джей Ди.

— Тогава да вземем Лени и Луси и да тръгваме. Ще ни отнеме ден, докато проучим всичко, така че нека да сме с две коли в случай, че се наложи да се разделим или да върнем Лени. Помоли ли Луси да дойде?

— Звънях й, но не отговори. — Надяваше се, че е било, защото е заета, а не защото го отбягваше. — Оставих й гласово съобщение също. Мулхаузър го чака за разпознаването на майка му.

— Ейгър сигурно спи. Ще се обадя на полицая, който го наблюдава. А ние ще вземем Луси на път за Лени. Искам пак да огледам онова „L“ на гърба на Джанет. Чудя се дали „I“ и „L“ са букви, или все пак са цифри.

— Какво е „IL“ с римски цифри? Четирийсет и девет? И какво означава това?

— Може да е възраст или адрес. Или номер на футболен екип.

Джей Ди се замисли. Посочи към куфарчето й.

— Там имаме снимка на отбора. Я провери.

Стиви огледа снимката и се намръщи.

— По дяволите. Няма четирийсет и девет в този отбор.

— Беше добро предположение — каза Джей Ди. — Ами ако са просто букви?

— Част от дума? — Тя се замисли, докато вървяха към асансьора. — Място? Или пък име? Какво започва с „IL“? Я помогни. Места, имена. Илинойс? Илейн?

— Това се пише с „E“.

— Може той да го изписва различно… Въобще не помагаш.

Джей Ди натисна копчето на асансьора.

— Каквото и да се опитва да напише, надявам се да е кратко.

 

 

Вторник, 4 май, 10:15 ч.

— Права си. — Крейг и Луси се спогледаха над тялото на Джейн Доу. — Разрезът на шията е същият като при Кевин Дръмонд. Направен е и с подобен нож.

— Виж ухото — каза Луси и извъртя главата на жената.

— Съвсем същата малка извивка. Добра находка, Луси.

— Благодаря. Но защо? Коя е тази жена и защо я е убил?

— Каза, че била намерена в контейнер за боклук?

— Тази сутрин. Смъртта е настъпила между осем и десет часа снощи. Нараняванията по гърба и лицето са след смъртта. Малко преди смъртта е правила секс.

Крейг присви очи.

— Семенна течност?

— Да. Взех проби и ги изпратих за ДНК анализ. Ще ги сравним с пробите, които взехме под ноктите на Кевин снощи.

— Обади ли се на инспекторите?

— Все още не. Исках първо да го покажа на теб.

Крейг още повече присви очи.

— Или искаше аз да се обадя вместо теб.

Луси забоде поглед в Джейн Доу.

— И това също.

— Страхливка. Сама се обади на Фицпатрик — сопна й се Крейг.

Сякаш призован от зли духове, Джей Ди изникна със Стиви. Крейг изглеждаше изненадан, но доволен.

— Или пък можеш да му кажеш още сега.

Фицпатрик носеше снощния си костюм, но не беше успял да го измачка. Влезе грациозно, изпращайки познатите сигнали по тялото й.

Сините му очи я гледаха проницателно, докато се приближаваше. Луси не би могла да се махне оттам, дори и да беше опитала. Не можеше да се справи със спомена в алеята, колкото и да се стараеше. Защо се съгласих да се видим по-късно? И насаме, за бога!

— Какво да ми каже? — попита Фицпатрик.

— Ето това. — Луси възвърна самообладанието си, направи му жест да се приближи към масата за аутопсия. — Виж ухото.

Разбраха я мигновено.

— Какво, по дяволите… — процеди Фицпатрик. — Кога намерихте тази жена?

— Къде я намерихте? — добави Стиви. — Коя е тя?

— Джейн Доу — каза Луси. — Тази сутрин. Видях гърлото й — същия почерк като при Кевин.

— Няма ли документи? — попита Фицпатрик.

— Не. Намерена е в контейнер за смет. Била е облечена като за клуб. Правила е секс, но няма данни да е бил насилствен.

— Не я ли познаваш? — настоя той.

— Неее — проточи Луси. Търпението й се изчерпваше.

Очите на Фицпатрик проблеснаха.

— Имам предвид, може ли да е от Андерсън Фери?

— Съжалявам — изрече Луси с разкаяние. Беше се държала снизходително и грубо, а той не го заслужаваше. — Никога не съм я виждала, но не познавах и Бранди Бенет. Разпратих снимки на жертвата, може системата да я разпознае. Направила съм снимки и за вас, гърлото й не се вижда.

Фицпатрик кимна успокоен.

— Добре.

— Тъкмо се канех да започна аутопсията. Ще се обадя, като науча нещо. А сега си вървете.

Видя как Фицпатрик и Мазети се споглеждат.

— Може ли някой друг да направи аутопсията? — попита Стиви. — Отиваме в Андерсън Фери и искаме да дойдеш с нас.

Луси си спомни за очите, които я наблюдаваха от прозореца. Не искам да се връщам и не искам да преживея още един ден, желаейки Фицпатрик.

— Съжалявам. Необходима съм тук.

— Защо искате да дойде с вас? — попита Крейг.

— Жертвите ни са свързани с Андерсън Фери и по някакъв начин с Луси — обясни Стиви. — Шефът ни иска да я вземем с нас. Освен това ще дойде и един профайлър.

— Тогава върви, Луси — разпореди Крейг. — Аз ще се заема. Ще ти се обадя да ти кажа какво съм открил.

Луси поклати глава.

— Наистина бих предпочела да не се връщам там.

— Но ти ни трябваш, Луси — меко каза Фицпатрик. — Моля те, важно е.

Тя въздъхна отчаяно.

— Добре. Но ще пътувам със Стиви.

— Съжалявам — каза Стиви и сви рамене. — Доктор Берман вече настоя да е с мен.

Фицпатрик я погледна мрачно.

— Изглежда сте прикачена към мен, доктор Траск.

— Нямам никакви дрехи. Само с работен екип съм.

— Ще минем покрай вас, за да се преоблечеш — обеща Фицпатрик.

Луси стисна зъби.

— Добре. Нека си взема нещата.

 

 

Вторник, 4 май, 10:25 ч.

С какво ги хранят тия каубои? Тая мисъл го мъчеше, докато подкрепяше олюляващия се Райън Ейгър за последните стъпки до колата, която беше паркирал в подземния гараж.

Райън беше голям мъж. Скоро щеше да е мъртъв мъж. Натъпка го на задната седалка и го покри с одеяло. Не беше сигурен колко ще държат хапчетата, които му беше сложил в кафето, но за известно време все щяха да свършат работа. Дозата щеше да приспи и слон.

Трябваше да го измъкне от гаража. Щом веднъж се справеше с трафика, щеше да отбие и да овърже каубоя. Да го овърже. Мисълта му достави удоволствие. Подходящ край.

Седна зад волана, запали цигара, пое дълбоко дима и усети как част от напрежението се оттича. Погледна се в огледалото и рязко отлепи фалшивия мустак. Перуката му се беше килнала на една страна и той я намести.

И родната му майка не би го разпознала. Разбира се, помисли си той горчиво, майка му беше мъртва заради Райън Ейгър и останалите задници.

В джоба на ризата си имаше документи, за всеки случай. Хората с много по-голяма охота биха пуснали полицай и рядко някой би си направил труда да провери дали името е истинско, или не.

Ако се наложи, щеше да е полицай Кен Пулман, от Вирджиния, дошъл да кара отпуската си тук, а приятелят му на задната седалка спи с адско главоболие. Но никой не го спря. Никой не го забеляза, като излизаше от гаража, нито като взе разписката си от автомата на изхода. Ако вятърът бъде благоприятен, щеше да успее да изведе Райън в залива до обяд и тогава купонът щеше да започне.

Телефонът в джоба му вибрираше. Пулсиращата синя точка от проследяващия сайт беше излязла от моргата. Малката Луси беше на път. Намръщи се. Предполагаше се, че днес цял ден ще е на работа.

Може би бяга. Беше помислил за тази възможност още вчера, след случая с Бенет, но тя не беше приела сериозно предупреждението му. Вместо това беше се лепнала за ченгето.

В оная алея се бяха представили доста впечатляващо. Това беше добре дошло за него, осигуриха му достатъчно време да пренесе тялото на Джанет Гордън.

Лусинда беше последният човек, за когото би помислил, че ще се влюби в ченге — или че се прави на влюбена, което беше по-вероятно. Зачуди се в каква ли посока Луси повежда разследването.

Далеч от себе си, без съмнение. Чии ли имена бе прошепнала в ухото на ченгето, кого ли обвинява… И как ли щеше да реагира полицаят, когато научеше истината…

Трябва да я държа под око. Можеше да се наложи да промени плановете си за следобеда в зависимост от нейните действия. Ако отново отиваше в Андерсън Фери, този път и той трябваше да отиде там. Не можеше да я остави да говори с родителите си, не още. Не и преди да е готов за семейната им сбирка. Първо трябваше да изгори още няколко писма.

 

 

Вторник, 4 май, 10:30 ч.

Клей спря пред хотел „Орион“ и си даде малко време, за да се успокои. Беше се погрижил да прибере всички документи на Ники в дома си, преди да се върне в апартамента й и да се обади на 911. Пред ченгетата се държа така, както би се очаквало да се държи човек, натъкнал се на сцена като… тази.

Преди се беше оставил на емоциите си. Сега беше време да играе. Изправи рамене и влезе в „Орион“ сякаш не беше открил накълцаното тяло на партньорката си само преди четири часа.

Отиде на рецепцията.

— Искам да говоря с шефа на сигурността, моля.

— Мога ли да запитам по какъв случай? — запита рецепционистката.

— Името мие Мейнард. Частен детектив съм и издирвам мъж, който дължи няколко хиляди за издръжка на детето си. Разполагам с данни, че снощи се е регистрирал при вас. Бих искал да погледна записите ви.

Рецепционистката се ядоса, но не на Клей. Издирването на недобросъвестен баща беше най-добрият начин да се огледат записите, особено ако зад бюрото стоеше жена. А и не беше лъжа. Евън не плащаше издръжка, защото бе инсценирал смъртта си. И освен това беше убил трима души.

— Ще видя какво мога да направя.

Жената махна с ръка на един костюмиран мъж, поговориха, после мъжът го отведе в офиса на охраната. След десет минути намериха кадъра.

— Това ли е вашият човек?

Евън Риърдън. Клей едва успя да сдържи омразата си, докато гледаше записа. Придружен от оскъдно облечена жена, Евън подаде кредитната си карта на рецепциониста. Жената се увиваше около него като бръшлян. Когато и двамата буквално хукнаха към асансьора, Клей поклати глава. Оправеше ли си веднъж сметките с Евън, никой повече нямаше да чуе за Тед Гембъл.

— Не — излъга той. — Това не е той, но ви благодаря.

Клей си тръгна от хотела, изпълнен с мрачна решителност. Риърдън беше тук, в Балтимор. Когато те намеря, ще ти се прииска никога да не беше се раждал.

16.

Вторник, 4 май, 10:55 ч.

— Луси…

Джей Ди тръшна вратата на колата и се втурна да я догони. Тя почти беше стигнала до вратата на кооперацията си.

— Чакай.

Поиска да вземе сака от рамото й, но тя се отдръпна.

— Аз ще го нося — отсече тя, но после си пое дъх. — Благодаря ти.

Трепереше.

— Луси, какво ти е?

— Не искам да се връщам там.

— За Андерсън Фери ли говориш?

— Не, за седмия кръг на ада — сопна се тя. — Андерсън Фери, да.

— И защо?

Тя го изгледа смаяно.

— „И защо?“, повтори тя невярващо.

— Да. Уесткот е кучка, а Бенет те изхвърли. Мога донякъде да го оправдая, защото току-що беше разбрал за сина си, но той знае нещо. Мнението им за теб въобще не ме интересува. Така че, защо?

За миг тя се вгледа в него.

— Няма значение.

Отново тръгна. Джей Ди остана на място.

— Да не би да е защото родителите ти още живеят в съседната къща?

Тя рязко спря.

— Да — сопна му се в отговор.

— Поговори с мен, Луси. Моля те.

Моля те май вършеше работа, когато нищо друго не помагаше.

— Знам, че трябва да дойда. Схванах това, Фицпатрик, но това не значи, че трябва да се наслаждавам на пътуването.

— Но вчера искаше да дойдеш. Няколко пъти помоли.

— Никога не съм искала да идвам. Чувствах, че го дължа на семейство Бенет.

Той се приближи до нея.

— И все пак те те изхвърлиха.

— Те скърбяха. Не мога да ги виня. Нека просто… да приключим с това.

Все още не го поглеждаше. Той се опита да повдигне брадичката й, но тя извърна глава.

— А после се появих и аз — добави той. — Знам, че онова, което стана снощи, не беше планирано, но трябва да поговорим за това някой път. Моля те, не ме отблъсквай.

Луси уморено въздъхна.

— Не те виня, ясно?

— Обаче?

Тя затвори очи.

— Истината е, че една част от мен е объркана, дори унизена. Другата част е… въодушевена и би го направила отново, веднага. А това не е добре. Ти не си полезен за мен. Бих искала да приемеш това.

Джей Ди понечи да протестира, но думите не излязоха от устата му. При думата „въодушевена“ всичката кръв от главата му се смъкна, а на „веднага“ вече беше готов.

— Луси! — извика той.

Гласът дойде някъде отгоре и двамата едновременно повдигнаха глави. На един от балконите на втория етаж стоеше възрастна жена. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има, Барб? — извика към нея Луси.

— Днес не е добре. — Барб закърши ръце! — За малко да ти се обадя.

— Ей сега се качвам — успокои я Луси. На Джей Ди не му остана друго, освен да я последва нагоре по стълбите. Луси отвори сака си и извади калъфа с цигулката. Барб я чакаше на отворената врата.

— Опитах да пусна записа, но той счупи касетофона. Метна го по огледалото на стената.

Подът беше осеян с парчета счупено огледало, а един възрастен мъж, обут с ортопедични обувки, сновеше напред-назад и сърдито мърмореше.

— Не мога да се приближа достатъчно, за да измета стъклата — оплака се Барб с тежка въздишка.

Луси подаде сака на Джей Ди.

— Дръж го, моля те. — Внимателно приближи стареца. — Господин Пю, аз съм Луси. — Докосна го по рамото. — Изглеждате разтревожен. Мога ли да ви помогна?

— Не мога да го намеря — негодуваше той. — Не мога да го намеря.

— Кое не можете да намерите? — запита го тя толкова нежно, че сърцето на Джей Ди се сви.

Старецът поклати глава.

— Не мога да го намеря.

— Елате — прикани го Луси и го дръпна леко за ръката. — Елате да поседнем.

С объркан вид господин Пю й позволи да го отведе до дивана.

— Не мога да го намеря — печално каза той и Луси му се усмихна.

— Знам. Ще го намерим. Не се тревожете.

Извади цигулката и лъка от калъфа и нагласи инструмента под брадичката си.

От вълнение Джей Ди усети, че едва сдържа дъха си.

— Не! — извика старецът. Скочи и хвана Луси за ръката.

Джей Ди инстинктивно пристъпи напред, но Луси го спря с поглед.

— Всичко е наред — каза тя. — В сака ми има една кутийка. Би ли я дал на Барб?

Барб очевидно знаеше какво да очаква, защото измъкна една красива сребърна гривна от кутийката и бързо я закопча на китката на Луси. Луси я показа на господин Пю.

— Виждате ли, ето я. А сега нека седнем.

Възрастният мъж седна, а Луси остана изправена до него. Гривната подрънкваше на китката, извита над цигулката. Миг по-късно музиката се понесе и Джей Ди се заслуша безмълвен.

Това, което звучеше, нямаше нищо общо със снощната музика. Онази беше пулсираща енергия. Безпощадна и опустошителна. Тази… тази музика беше същинска прелест. Богата, пълна, чиста. Беше слушал тази пиеса стотици пъти. Но никога като сега.

Мелодията беше натрапчива и прекрасна и докосна нещо скрито дълбоко в него.

Господин Пю затвори очи, а върху лицето му, което доскоро излъчваше раздразнение, се изписа задоволство. Една сълза се търкулна по набръчканата му буза и той притисна ръцете си една в друга. Погледът на Луси се зарея и Джей Ди разбра, че тя се е пренесла някъде другаде в мислите си.

Джей Ди усети как очите му се навлажняват. Тя стоеше там, без грим, в медицинския екип, златночервената й коса беше вързана на проста опашка. И беше толкова красива, колкото музиката, която създаваше. Желая я. Мисълта го удари като мълния. Желаеше я, разбира се, вече го знаеше. Но сега беше различно. Искам я за себе си.

Не я познаваш. Тя няма да те допусне до себе си. Това трябваше да се промени.

— Това е „Адажио“ на Албинони — прошепна Барб зад гърба му. — Тя го изпълни на рецитала при дипломирането си, последния път, когато свири като негова ученичка.

— Тя е…

Предаде се. Нямаше подходящи думи.

— Знам. — Барб го потупа по ръката. — Тя е дар.

Някакво движение привлече вниманието му и той погледна през рамо. Повечето врати на съседните апартаменти бяха отворени и хората бяха наизлезли, за да слушат. Представи си израженията на лицата им. Истинско блаженство.

Пиесата свърши и господин Пю надигна очи в очакване. Без да прави пауза, Луси започна нова пиеса, също толкова завладяваща и меланхолична. Мрачна. Прекрасна.

Барб Пю реши да събере парчетата от огледалото, но Джей Ди се зае с това вместо нея. Луси почти беше стигнала до края на третата пиеса, когато той приключи и изнесе празната рамка от огледалото на стълбището.

— Благодаря — прошепна му Барб. — Вие сте инспекторът от вчера сутринта, нали? Вие ми се обадихте у сестра ми.

— Да, госпожо. — Джей Ди я поведе към стълбището, за да могат да поговорят на спокойствие. — Аз съм инспектор Фицпатрик. Живели ли сте някога с господин Пю в Андерсън Фери?

— О, не. Винаги сме живели тук, в Балтимор.

Той се намръщи.

— Мислех, че съпругът ви е бил учител по музика на Луси в гимназията.

— Така е. Преподаваше в девически пансион тук в града.

— Пансион? Имате предвид училище интернат?

— За някои — да. Луси живееше твърде далеч, за да пътува всеки ден, така че трябваше да остане тук.

— Музикално училище ли е било? — попита той. Жената се поколеба, после кимна.

— Да, освен всичко друго. Имаше рисуване, хорово пеене, танци и музика.

— Значи, училище за изкуства.

Тя отново се поколеба, този път по-дълго.

— Освен всичко друго. Трябва да питате Луси.

Освен всичко друго? Какво например?

— Ще опитам. Споделянето на информация не е сред големите й страсти.

— Дайте й време. Мисля, че ще откриете ключа към тези нейни тайни.

— Трудно ми е да я разбера.

Барб се усмихна тъжно.

— Понякога тайните ни са единственото нещо, което можем да опазим, инспекторе.

В дневната Луси прибираше цигулката си в калъфа. Господин Пю се изправи отново и я стисна за ръката.

— Моля те — каза той и тя го потупа по рамото.

— Имаме ли още малко време, инспекторе? — попита Луси.

— Моля — отговори простичко Джей Ди, разбрал силата на тази единствена дума.

Тя се сепна, сякаш Джей Ди беше смъкнал един от воалите, който бе пазила с цената на живота си. Нагласи цигулката под брадичката си и отново изсвири първата пиеса. Господин Пю отново се просълзи.

В продължение на един дълъг миг Луси задържа погледа му. Джей Ди можеше да чуе всеки удар на сърцето си.

— Той сега по-добре ли ще бъде? — Джей Ди попита Барб, а в това време Луси коленичи в краката на стареца и събу обувките му. Барб поклати глава.

— Не. Днес още няколко пъти ще има пристъпи, но вероятно най-лошият отмина.

— Знаете какво трябва да направите — тихо каза той и Барб кимна.

— Знам. — Внезапно му се стори толкова уморена. — Знам.

— Съжалявам. Знам, че разходите са…

— Луси се е погрижила за това. Започна да отделя пари още когато й казах за диагнозата на Джери. Напусна работа и дойде веднага, без да задава въпроси.

— Къде е била преди това?

— В Калифорния. Тя е добро момиче, нашето момиче. — Луси беше успяла да убеди господин Пю да си легне и го завиваше с одеяло. — Избра и хубаво място. Тя просто ме чака да… — Барб тежко преглътна. — Да съм готова да го загубя. Но не настоява, не твърде силно. Знае какво е да принуждаваш някого против волята му. — Присви устни. — Май говорих твърде много…

— Не, госпожо. Просто казахте достатъчно. — Подаде й визитка. — Ако ви трябва нещо, обадете се.

Барб взе визитката.

— Защо убиецът е направил това? — попита с притеснен глас. — Да нагласи мъртвец да прилича на моя Джери?

— За да уплаши Луси. Ако се страхувате от нещо, не се колебайте да се обадите на 911. После звъннете и на някого от нас.

Барб пребледня.

— Разбирам. Ще се грижите за нея, нали?

— Да — обеща той, без да се поколебае. — Ще ми отговорите ли на още един въпрос?

— Може би.

— Родителите на Луси дойдоха ли на рецитала й при дипломирането?

Барб се намръщи, в очите й проблесна гняв.

— Не, те така и не дойдоха. Нито веднъж. Това разби сърцата ни. — Жената тежко въздъхна. — И нейното също.

 

 

Вторник, 4 май, 11:25 ч.

Фицпатрик беше необичайно мълчалив, докато отваряше вратата на апартамента й. От полицията бяха сменили ключалката, така че ключът на Луси вече не вършеше работа.

— Може затова да е оставил сърцето при Гуин — отбеляза тя. — Вече не е имал ключ от вкъщи.

— Може, но не вярвам. Знаел е, че ще си там, Луси. И все едно дали искаш да признаеш, или не, хората, които са знаели това, са били в клуба оная вечер.

— Знам.

Беше прав, но тя не искаше да го признае. Отиде в спалнята и се замисли за последната пиеса, която беше изсвирила на господин Пю.

Беше забелязала сълзи в очите на Фицпатрик. Господин Пю също се беше разплакал, разбира се. Но той винаги го правеше, дори и преди алцхаймера. Разплака се още първия път, когато тя изсвири пиесата в гимназията. Но сълзите на господин Пю бяха различни — той беше артист. Музикант.

Беше й повече баща от нейния собствен.

Но Фицпатрик… Сълзите му я разчувстваха точно както оня първи път, когато го видя в залата за аутопсии. И начинът, по който ме гледаше. Все едно се опитваше да… ме види.

Внимателно отвори вратата на спалнята, стаята изглеждаше точно както я беше оставила.

— Ще побързам — обеща тя и се зае да подрежда дрехите си.

Фицпатрик обходи с поглед стаята, после се спря на Луси — за един дълъг миг. Сърцето й заби лудо, усети го в гърлото си.

— Не бях очаквал розово… или дантели — дрезгаво призна той.

Покривката на леглото й беше ефирна, дантелена и много момичешка. Това беше леглото, за което винаги си беше мечтала да има през всичките онези нощи в пансиона.

— Не всичко може да е черна кожа — каза тя с намерението думите й да прозвучат леко и весело. Вместо това гласът й излезе дълбок и дрезгав. Тъмните му очи блеснаха опасно, ръцете му се отпуснаха, а после се свиха на юмруци до тялото му.

С огромно усилие тя успя да се обърне и да отиде до гардероба.

Който беше почти празен.

— Не мога да си позволя да загубя всичките си дрехи — ядно заяви тя. Събра няколкото работни костюма и се загледа в черните рокли, които оставяше. — Колко време клубът ще бъде затворен?

— Поне още ден — отговори той точно зад нея.

Сепната, тя се обърна. Фицпатрик се намираше на сантиметри от вратата на гардероба. Лицето му изглеждаше уморено, с леко набола брада. Приличаше на пират, загледан в плячката си. Която може би съм аз. Би трябвало да му каже да се отдръпне. Би трябвало.

— Може и повече от ден — добави той и се приближи още, докато реверите на сакото му опряха гърдите й. Протегна ръка над главата й до рафта в гардероба и размаха чифт обувки с тънки високи токове.

— По-добре си вземи една-две рокли, за по-сигурно.

Тя затвори очи, тялото й пулсираше.

— Влияеш ми толкова лошо — прошепна тя.

Той се изсмя мрачно, тръпки я побиха по гърба.

— Мисля, че си била лоша много преди да се появя.

Отново протегна ръка и побутна закачалките.

— Хм. Срамота.

Държеше няколко закачалки с кожени рокли.

— Кое е срамота?

Той й се усмихна закачливо, трапчинката му се появи в целия си блясък и на нея й се прииска да се протегне и да я докосне.

— Нямам дрехи като тези на Гуин снощи.

Бюстието на Гуин си беше легенда.

— Тези тук показват само колко лоша мога да стана.

Веждите му се вдигнаха.

— И колко точно е това?

Тя извърна поглед, сети се за каската в колата му. И за алеята. Не мога да забравя това.

— Остави ме да се преоблека. Изчакай ме в дневната.

Той се намръщи, но остави черните рокли и обувките върху леглото.

— Добре.

Смени работните дрехи с обикновена морскосиня права рокля и сако, после опакова останалите дрехи в куфара. Спря се, огледа черните рокли на леглото и изруга, след което ги сложи най-отгоре.

— Просто за всеки случай — промърмори тя.

В случай на какво, не беше сигурна.

 

 

Вторник, 4 май, 11:40 ч.

Джей Ди вдигна поглед от снимката, която изучаваше, когато Луси домъкна куфара си в дневната, а сакът с цигулката висеше на рамото й. Погледна куфара с надеждата, че е взела черните рокли.

Когато видя снимката в ръката му, Луси леко присви очи. Не й харесва, че нахлува в личния й живот. Беше неизбежно. Колкото повече и колкото по-бързо научеше всичко за нея, толкова по-добре. Трябваше да заловят убиеца, преди да е извършил ново престъпление.

Обърна снимката към нея, така че да я види.

— Това си ти с господин Пю, нали?

Тя взе снимката и избърса несъществуващия прах. Отсреща я погледна младата Луси — в училищна униформа, седнала на стол, с цигулка и лък в ръката. Господин Пю свиреше на цигулка и удоволствието беше изписано на лицето му.

— Помня този ден — тъжно каза тя. — Много е трудно като си спомня какъв беше и какъв е сега.

— Обичаш го.

Очите й се изпълниха с болка.

— Той беше… беше ми като баща.

— Малка си на тази снимка.

— На петнайсет.

— Барб каза, че си била в пансион.

Лицето на Луси пламна.

— Барб понякога много приказва.

— Защо си била в пансион? — настоятелно запита той. — Моля те, кажи ми.

Тя вдигна поглед.

— Можеш да питаш госпожа Уесткот, ще се радва да ти разкаже.

— Не питам нея, питам теб.

— Добре. — Изправи рамене, сякаш щеше да се изправя срещу взвод за разстрел. — Забърках се в неприятности и ме изпратиха в дом за „трудни момичета“.

Веждите му леко се надигнаха.

— И как си се забъркала?

— Влязох с взлом в къщата на госпожа Уесткот. После тя ме обвини, че съм откраднала разни неща.

Веждите му още повече се надигнаха.

— Защо е трябвало да го правиш?

— Там имаше нещо, което исках.

Джей Ди затвори очи.

— Луси, ще ми разкажеш ли цялата история, или ще ми се наложи да ти я вадя с ченгел от устата?

Тя върна снимката обратно на лавицата с уморена въздишка.

— Уесткот имаше син.

Той се залюля на пети и скръсти ръце на гърдите си.

— Нека позная. Познавал се е с брат ти, Едуардс, Бенет и Ейгър.

Луси се намръщи.

— Да, Сони беше на същата възраст и играеше с брат ми в един отбор.

— Линус.

Тя тъжно изкриви устни.

— Той мразеше това име. Моминското име на майка ми е Бъкланд, което е и второто му име. Всички му викаха Бък.

— Обичала си брат си.

— Да. Бък беше… по-голям от живота. Дневната на нашите беше пълна с трофеите му, от всякакви спортове. Виках от скамейките на всеки негов мач. Всички го подкрепяха. Всички обичаха Бък.

— Обаче? — настоя Джей Ди.

— Когато той си отиде, всичко… спря.

— Какво спря?

— Животът… Родителите ми говореха само за Бък. Баща ми гледаше видеозаписи от мачовете му, майка ми лъскаше трофеите му. Стаята му се превърна в параклис. Никой не биваше да влиза там.

— Дори и ти?

Тя тежко въздъхна.

— Особено аз.

— Защо?

— Защото майка ми така искаше. Един ден нея я нямаше и аз влязох в стаята му. Липсваше ми, ужасно много. Бяха минали седмици, месеци, изведнъж се оказа, че е минала цяла година. Погребението му беше няколко дни преди четиринайсетия ми рожден ден, така че пак беше дошъл рожденият ми ден. Тогава се промъкнах в спалнята му и открих това. — Разклати гривната на ръката си. — Беше в една цигарена кутия под няколко бейзболни картички. Мисля, че е била за мен, за рождения ми ден, точно преди катастрофата.

Джей Ди повдигна ръката й, за да прочете посвещението. „Сестра №1“.

— Бък сигурно я е спечелил от пакет със снакс, но за момиче, тъгуващо за брат си, беше все едно подарък от Рая. Не я свалях от ръката си.

— Какво казаха родителите ти?

— Нищо, дори не я забелязаха.

— А какво е имала госпожа Уесткот, което ти си искала?

— Знаех, че пак ще се върнем на това — усмихна се Луси. — Гривната изчезна само няколко дни след като я намерих. Къпех се, влязох си в стаята, видях, че липсва и… едно момче се измъкваше през прозореца.

— Синът на Уесткот? — попита той и тя кимна.

— Облякох се и отидох у тях, за да си я взема. Старата госпожа Уесткот не си беше вкъщи, така че отворих вратата и влязох. Сони беше там, заедно с Ръс Бенет. Поисках си гривната, а Сони нагло излъга, каза, че не била у него. Адски се ядосах.

Джей Ди вдигна вежди.

— Да не си му счупила носа?

Тя потрепна.

— По-скоро му го натъртих, но потече ужасно много кръв. Ръс се опитваше да ме успокои. Тогава госпожа Уесткот влезе, видя, че бебчето й кърви, и пощуря. Извика полиция и така нататък. Баща ми много се ядоса.

— Но „бебчето“ на Уесткот е било на годините на брат ти…

— На деветнайсет по онова време. И хич не беше доволен, че някакво момиче му е разкървавило лицето.

— Бил е футболист — изтъкна Джей Ди с невярващ глас.

— Да, така е. Което, предполагам, още повече влошаваше нещата. Историята се разчу и момчетата му се подиграваха, дълго време му викаха „женчо“.

— Как си върна гривната?

— Казах ти, влязох с взлом в къщата на Уесткот. Предния път вратата беше отключена и просто влязох. След като шумотевицата с разкървавения нос утихна, счупих прозореца на Сони и се промъкнах. Госпожа Уесткот си беше легнала, а по онова време Сони се беше върнал в колежа, така че си мислех, че е безопасно. Намерих гривната под колекцията му от списания. За съжаление госпожа Уесткот ме хвана, като се измъквах през прозореца, и отново извика ченгетата. Пуснах гривната зад един храст, за да не ми я вземат.

— Какво направи?

— Запазих мълчание, изтърпях здраво конско от баща ми, истерия — от майка ми. Изчаках всичко да се успокои и се върнах за гривната си. Скрих я, и без това не можех повече да я нося. Верижката беше скъсана, а закопчалката — разбита.

— Какво се случи после?

— Сони се прибра за Деня на благодарността. Беше разбрал, че съм влизала у тях, и дойде да ме заплашва. Казах му, че нямам представа къде е гривната, а той най-неочаквано се ухили и ми каза „Окей“.

— Това не звучи добре — отбеляза Джей Ди.

— Защото не беше. Следващата сутрин, в Деня на благодарността, един полицай дойде у нас. Госпожа Уесткот беше подала жалба. Липсвал й пръстен и малко пари. Тъй като и преди бях влизала у тях, обвинила мен. Полицаят намери пръстена и парите в чекмеджето с бельото ми.

— Сони ги е сложил там, нали?

В очите й отново проблесна гняв.

— Да.

— Тогава ли напусна града?

— Да. Заминах за „Света Анна“ — училище за проблемни момичета. За три години.

— За първо провинение? — изненада се той.

— Всъщност, в училище също си имах неприятности. Оставах често след часовете, няколко сбивания… Да кажем просто, че имах известна практика, преди да разкървя носа на Сони.

— Кога се запозна с господин Пю?

— В училище. Един ден търках пода, защото отново си бях навлякла беля, и чух някаква ужасна музика някъде от стаите. Скрибуцането идваше от цигулката на момиче, което вземаше уроци. После господин Пю засвири и музиката му ме омагьоса. Скрих се и ги слушах. Не мислех, че някой ме е видял, но след като урокът свърши, той тръгна право към мен. Оказа се, че знае за мен. Явно съм била тема за разговор сред всички учители.

— И той какво направи?

— Запита ме дали харесвам музиката. По настояване на майка ми бях взимала уроци, но в онзи ден наистина поисках да свиря. Още на следващия ден започнах. — Преглътна тежко. — Баща ми отказа да плаща за уроците. Господин Пю се занимаваше с мен без пари, цели три години. По-късно ми каза, че за него било истинска радост да преподава на някого, който толкова силно иска да се научи.

— Много мило от негова страна. И обяснява много. През тези три години прибираше ли се вкъщи?

— През първото лято се прибрах с идеята да остана, но в действителност родителите ми не ме искаха. Освен това първата седмица в Андерсън Фери беше отвратителна. Всички знаеха къде съм била, а децата ме гледаха все едно съм някакъв звяр, хванато в клетка животно, което биха могли да бодат с пръчки.

— Предизвиквали са те да се сбиеш?

Тя кимна.

— Накрая успяха и боят се получи забележителен. Едно от децата подаде жалба и ме изправиха пред съдията. Чувствах се толкова нещастна. Исках да се върна в „Света Анна“ и го заявих на съдийката. — Сви рамене. — Там учителите бяха мили с мен. Съдийката каза, че училището било скъпо, но ако нашите продължат да плащат, ще ме върне обратно. Баща ми каза, че ще плати, така че събрах малкото, което имах, и се върнах.

— Чакай, какво имаш предвид с това, че вашите ще продължат да плащат?

Луси срещна объркания му поглед и разбра въпроса му.

— Това не беше изправителен дом, Джей Ди. Беше частно училище за деца с поведенчески проблеми. Родителите ми плащаха за престоя ми там.

Джей Ди се ядоса.

— Барб каза, че те така и не са дошли да те видят.

Тя потрепна и издърпа ръката си.

— Истина е. Това е една от многото причини да не искам да ги виждам. — Нагласи сака на рамото си и се отправи към вратата. — Времето минава, инспекторе. Ако ще ходим в Андерсън Фери, трябва да тръгваме.

Трябваше му време, за да успокои гласа си. Беше направил още по-болезнени спомените й, без да го желае.

— Луси, не очаквах да ми разкажеш какво се е случило… Благодаря ти.

Тя сви рамене.

— Рано или късно щеше да чуеш част от историята от Сони Уесткот. Просто исках първо аз да ти я разкажа, от моята гледна точка.

— Я чакай. — Нежно хвана ръката й, за да я спре, когато отвори вратата, за да излезе. — Ще се срещна със Сони Уесткот?

— Предполагам. Възнамеряваш да посетиш шерифството на Андерсън Фери, нали?

— Сони Уесткот да не работи в шерифството? — изненада се той.

— Сони Уесткот е шерифът.

Луси се освободи и го остави със зяпнала уста.

— Да тръгваме.

 

 

Вторник, 4 май, 12:25 ч.

Дишайки тежко, той отстъпи от Райън Ейгър, който се беше свлякъл безжизнен в инвалидната количка. Да го измъкне от колата и да го сложи в количката се беше оказало истинско изпитание. Тоя тип тежи цял тон. Трябваше да си почине, преди да качи Райън на рампата и да го затика към „Сатисфекшън“.

Извади телефона от джоба си, провери проследяващия сайт и се намръщи. Луси отново беше в движение. Беше напуснала апартамента си и пътуваше на изток към Андерсън Фери, което го притесни. Тя можеше да обърка всичко. Налагаше се да разбере какви ги върши.

Трябваше да скрие Райън за известно време. Сега, като беше в количката, щеше да е лесно да го спусне по стълбите надолу в трюма. Щеше да го остави овързан като пуйка за Коледа и когато се събудеше, щеше да има време да се пострахува малко. Явно от полицията не му бяха обяснили подробно какво точно беше се случило с майка му.

Но нямаше значение. Скоро сам щеше да разбере.

17.

Вторник, 4 май, 12:30 ч.

Джей Ди с облекчение установи, че почти липсва трафик по магистралата към Андерсън Фери и така успя да настигне Стиви и Берман, които бяха с километри пред тях.

Денят беше хубав за шофиране. Слънцето грееше, небето беше безоблачно синьо, въпреки че настроението в колата на Джей Ди бе потиснато и мрачно. Луси седеше на седалката до него със сака в краката си, гледаше през прозореца и откакто излязоха от апартамента не беше казала и една дума.

Джей Ди разговаря по телефона със Слоун и Камински — инспекторите, които се бяха заели със случая на Джейн Доу. Колегите му бяха търсили следи, за да разберат къде е била Джейн Доу преди убийството. Дотук нищо не бяха установили. Сега им оставаше надеждата отпечатъците й да са в системата.

После се чу с Тори Рийдинг, полицайката, която пазеше пред хотел „Пийбоди“. Засега Райън Ейгър не беше се появил. Не беше звънял на румсървиса, нито пък в моргата, за да уреди разпознаването на майка си. Джей Ди си мислеше, че има вероятност да избяга. Накара Рийдинг да се увери, че Ейгър е в стаята си, защото ако пътуването им до Андерсън Фери се окажеше напразно, синът на Джанет щеше да е единствената им връзка към истинските отговори.

Трийсет часа след откриването на тялото на Ръс Бенет жертвите вече бяха шест, а дотук не разполагаха с нищо повече от мъгляви връзки и безброй въпроси без отговор. И Луси Траск, която по някаква причина беше в основата на всичко. Нещо се бе случило в родния й град.

— Луси, трябва да… — Телефонът прекъсна въпроса му. — Фицпатрик.

— Деби е, секретарката на Хайът. Разполагам с разпечатките, които очакваше.

— На Ръс Бенет?

— Домашния и мобилния му телефон. Дошли са снощи, но са били изпратени на факса на „Наркотици“. Някой е имал номера на стария ти факс. Искаш ли да ти ги изпратя?

Джей Ди погледна часовника си. Дори всичко да минеше по план, щяха да минат часове, докато се върнат в града.

— Можеш ли да ги пратиш по имейла на Мазети? Тя има лаптоп.

— Да. Ще отнеме малко време, докато ги сканирам — отговори му тя. — Ще ти се обадя, когато ги пратя.

— Благодаря — каза той и се накани да затвори.

— Не съм свършила — спря го Деби. — Беше поискал да се проследи номерът, от който снощи са се обадили на сина на жертвата. Обаждането е от уличен телефон.

Съобщи му адреса и Джей Ди смръщи вежди.

— Това е само на километър и половина от контейнера, в който е била открита Джейн Доу. Можеш ли да поискаш свалянето на отпечатъци от онзи телефон?

— Ще го направя. Ще ти се обадя, когато пратя онези разпечатки.

— Благодаря. — Затвори и погледна Луси, която проверяваше съобщенията си. — Някакви новини?

— Крейг тъкмо е приключил с аутопсията на Джейн Доу и е проверил резултатите от лабораторните проби. Урината и на Джанет Гордън, и на Ръс Бенет е дала положителен резултат за фенобарбитал и хлорхидрат.

— Доста старовремски метод — каза Джей Ди.

— Няма новини за отпечатъците на Джейн Доу, но в нощта на смъртта си е имала полово сношение с двама различни мъже.

— Проститутка?

— Може би, само че повечето проститутки от висока класа, които знам, използват презервативи.

Това беше истина.

— Откъде знаеш, че е била от висока класа?

— Дизайнерска блуза, вероятно поне сто и петдесет долара, косата й е добре поддържана в салон, скъп парфюм.

— Тялото й беше в контейнер. Как си могла да й подушиш парфюма?

— Човек се научава да различава миризмите, на които трябва да обръща внимание — обясни тя и той реши да остави нещата така. — Малко улични проститутки биха могли да си позволят подобен лукс. Освен това няма видими белези от употреба на наркотици, няма следи от спринцовки. Ще ни трябва токсикологичният анализ, за да сме сигурни.

— Нещо друго в съобщенията?

— За сърцето… От същата кръвна група е като на Джанет Гордън, както и очаквахме. Това е всичко.

Известно време той не каза нищо, като се чудеше как да формулира останалите си въпроси, които със сигурност нямаше да й харесат.

— Искаш да ме питаш още неща. Давай. Свърши с тая работа.

— Добре. От колко време сте партньори с Торн и Гуин в клуба?

— От четири години и половина. Клубът беше отворен преди малко повече от три години. Първата година и половина планирахме и събирахме пари.

— От колко време познаваш Гуин?

Погледът й се изостри.

— Тя няма нищо общо с това.

— Съвсем определено и аз мисля същото. Та от колко време?

— Вчера ти казах, знаем се от деца, още преди Бък да умре. Срещнахме се отново, когато разбих носа на Ръс Бенет.

Нещата се напаснаха.

— Каза ми, че известно време сте били разделени. Това е станало, когато си отишла в „Света Анна“.

— Някой да даде награда на тоя мъж — саркастично каза тя.

Джей Ди не обърна внимание на тона й.

— И значи, тя те е запознала с Торн.

— Да, защото ми трябваше адвокат, когато Ръс повдигна обвинение срещу мен.

— И вие тримата сте се сдушили.

— Накъде биеш? — сопна се тя.

— Още наникъде — отговори той. Изглеждаше объркан. — Не искаш да ми кажеш достатъчно, за да стигна докъдето и да е. Не съм ти враг, Луси. Въпросите ми могат да ти спасят живота или живота на приятелите ти. За Кевин е твърде късно. — Тя потрепна, но той не отстъпи. — Някой е знаел достатъчно за теб, знаел е, че снощи ще бъдеш в клуба. Някой с ключ от апартамента на Гуин, някой, който си е мислел, че ще си там, ти е оставил сърце. Откъде е имал ключ?

— Не знам — отговори тя, също толкова объркана. — Гуин твърди, че единственият човек, който има ключ, е съседката й. Самата Гуин не можеше да си влезе сутринта у дома, защото ми беше дала ключа си снощи.

— Приятелят й има ли ключ?

— Не, те все още са във фазата на опознаването. Все още не са стигнали достатъчно далеч, за да си разменят ключове.

— Разкажи ми за него.

— Ройс се занимава с продажби. На офис принтери, мисля. Познавам го само от клуба. Извън това не сме прекарвали много време заедно.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Не исках да знае, че съм патолог, освен това… — Тя се поколеба. — Последното гадже на Гуин се опита да ме сваля зад гърба й. Тя знаеше, че нямам нищо общо, но все още я боли. Така че доскоро държеше Ройс на разстояние.

— А Торн какво прави в клуба?

— За известно време се занимаваше със счетоводството и плащаше сметките. Сега това го върши Гуин, заедно с поддръжката на адвокатската кантора. Наехме Моури за мениджър, когато работата се разрасна. Той поръчва пиенето и мезетата, занимава се с ежедневните неща. Сега Торн издирва нов талант и свири на баса.

— Торн ми каза, че двамата имате нещо общо в миналото.

Тя сбърчи чело.

— Предполагам, че искаш да научиш и за това.

— Да, така е.

— Тогава отговори ми на един въпрос — каза тя строго.

— Ако мога…

— Защо присъства на аутопсията на момиченцето, което не познаваше и за което не си бил отговорен? И не ми казвай, че е защото си я намерил. Нейната аутопсия е единствената, на която някога си идвал. Проверих документацията снощи, след като ме остави в моргата. Искам да разбера, моля те.

Джей Ди допускаше, че Луси се кани да му задава въпроси за въпросите му, така че преглътна и се насили да й отговори.

— Майка ми беше… алкохоличка. Не толкова лоша, че да ме отнемат от нея, но достатъчно, та да ми скапе детството. Бях късметлия да имам леля, която ме взе и ме вкара в релси в гимназията. Завърших, но не бях кой знае какъв ученик. Накрая постъпих в армията.

— Какво прави там?

— Убих много хора — отговори той най-накрая. — Което сигурно те обърква. Преди армията бях самотник, но когато се върнах, бях дори още по-сам. Сам дори и насред тълпата. Не че не харесвах хората, просто не знаех как да общувам. А после срещнах Пол Мазети, съпруга на Стиви. Той беше първият приятел, когото някога съм имал.

— Но той загина — внимателно каза Луси и той кимна.

— Както и Поли, синът им. Обичах го това момченце и когато го убиха…

— Всичко е наред — прекъсна го нежно тя и положи ръката си върху неговата. — Няма нужда да казваш повече. Всичко е наред.

Джей Ди обърна дланта си така, че пръстите им да се преплетат.

— Съпругата ми почина две години по-късно и аз малко не бях на себе си, поех някои рискове, които не трябваше да поемам. Тогава един ден се натъкнах на онова момиченце. Беше мъртва, когато я открих. Нещо стана с мен, докато стоях и я гледах там в тревата, докато изчаквах аутопсията. Осъзнах, че провалям живота си в скръб и егоизъм. Знаех, че ми трябва помощ, така че се включих в групата на Стиви.

— Тя ти е помогнала да се съвземеш — каза Луси.

— Да. Не мога да ти кажа защо бях там оня ден, Луси. Просто знаех, че трябва да съм там.

Тя замълча.

— Какво стана с майка ти?

— Още е наоколо. Човек би си помислил, че след толкова алкохол вече би трябвало да е на друго място, но тя още се държи. Черният й дроб сигурно е железен.

— Само добрите умират млади — тихо каза Луси.

— Е, има и лоши, които са си отишли млади — прагматично отбеляза той. — Когато са само добрите, не е много честно.

— Но животът не е честен.

— Така е. Но понякога печелиш. — Поколеба се, вдигна ръката й и я целуна по китката. Тя не се отдръпна. После забеляза гривната на ръката й.

— Луси, това украшение е ключът.

— Така излиза. Бих казала, че е съвпадение, обаче… — гласът й беше напрегнат.

— Явно е била ужасно важна за Сони Уесткот преди толкова години. Ти нали спомена, че Ръс Бенет е бил с него в деня, когато я е откраднал от вас?

— Да. О, боже, Джей Ди, Ръс ме питаше за тая гривна, когато се виждахме. Беше в апартамента ми и видя снимката ни с господин Пю.

— Да, на снимката си с нея — сети се Джей Ди. — Бенет какво те пита?

— За цигулката и дали още свиря.

— Каза ли му за клуба?

— Не, казах му, че понякога свиря за удоволствие и че давам уроци в старата ми гимназия.

Той изненадан повдигна вежди.

— В „Света Анна“?

— Да, всяка сряда в обедната ми почивка. Момичетата имат нужда от модел на подражание.

— Така е. А Бенет какво ти каза тогава?

— Посочи гривната на снимката и каза, че била хубава. Ядосах се и му разказах, как приятелят му ми я открадна, когато бях на петнайсет. Отговори ми, че нямал представа за това, но ако знаел, щял да накара Сони да ми я върне.

— Повярва ли му?

— Не, категорично не му повярвах. После ме пита къде е гривната сега. Казах му, че съм я изгубила.

— Значи си го излъгала.

— Да — отговори притеснено тя. — Не исках да знае, че е още у мен.

Което беше показателно.

— Ти нали каза, че Уесткот я е счупил?

— Така беше. Освен това ти казах, че я скрих. Свещеникът ми даде един молитвеник, когато Бък умря. Скрих гривната в него.

— Как?

— По телевизията видях как изрязват дупка в книга, за да крият вътре разни неща. И аз направих така. Когато отидох в „Света Анна“, си мислех, че ще ми позволят да запазя молитвеника, но… намериха гривната. Наложи се да си я спечеля обратно, както и всичките ми други привилегии. Направих го, а един от учителите ми помогна да я поправя. След това я носех непрекъснато. Господин Пю също я харесва и, когато свиря, винаги съм с нея.

— А какво стана, когато се прибра вкъщи през онова лято?

— Пак я скрих. Не знам защо.

— Доверила си се на инстинктите си. А те, искам да кажа — инстинктите, какво ти казват сега?

— Че тази гривна по някаква причина е много важна. А на теб какво ти казват?

Джей Ди замълча и обмисли въпроса.

— Зависи. Брат ти често ли ти правеше подаръци?

Луси веднага разбра скрития въпрос.

— Не. Това беше за пръв път.

— Тогава инстинктите ми казват, че не е била предназначена за теб.

Помисли си, че тя ще започне да спори, но остана разочарован. В същото време поведението й я очарова.

— Чудя се какво ли ще каже шериф Уесткот, като ме види да я нося — замислено каза тя.

— Ами да разберем. — Джей Ди освободи ръката си, за да се обади на Стиви. — Трябва ни план.

 

 

Вторник, 4 май, 12:50 ч.

Колко сладко, помисли си отвратено той. Да й целува ръката. Фицпатрик беше постигнал това, което никой мъж не беше успял в продължение на толкова години. Срамота. Нямаше нищо против инспектора, но ако се приближеше твърде много до Луси, щеше да се превърне в пречка. Което означаваше, че и той също ще трябва да умре.

Точно сега и двамата явно се бяха увлекли в сериозен разговор. Искаше му се да знае за какво си говорят. Вече разбираше, че е трябвало да избере проследяващо устройство, което да предава и звук. Живей и се учи. Можеше да си поръча по-скъпия модел, но докато го доставеха, тя щеше да е мъртва.

Така че нямаше особено голям смисъл.

Беше му достатъчно да знае, че отиват в Андерсън Фери. И без това каквото и да говореше на инспектора, щяха да са само лъжи или полуистини. Не беше задължена да казва истината и нищо друго, освен истината. Никой от семейство Траск не беше.

Изостана след няколко коли зад тях, за да не го забележат. Беше карал доста близо, не трябваше да го допуска. Знаеше точно къде е Луси и къде ще отиде. Нямаше проблем, дори да ги изгуби. Потупа десния джоб на сакото си и усети телефона с проследяващия сайт, после напипа пистолета в другия джоб.

Добре де, пистолета на Кен Пулман, но Кен нямаше да е против, че го използва. Задник. Беше си получил заслуженото. Би трябвало да се срамува от себе си. Ченге, което изнудва гражданин. Алчно копеле.

А сега беше мъртво копеле. Точно каквото си беше заслужил.

Колата на Луси ускори, разстоянието между тях се увеличи. Двамата с Фицпатрик се бяха запътили към следващия изход. Прав им път. Аз ще продължа и пръв ще стигна там. Беше адски сигурен, че знае накъде се е запътила. И ще я чакам, точно като големия лош вълк.

 

 

Вторник, 4 май, 13:20 ч.

— Накъде отиваме? — прошепна Луси.

— Чакай — каза Джей Ди. Рязко мина в дясното платно, сякаш се канеше да напусне магистралата няколко изхода по-рано.

Луси добре помнеше какво бе станало предния път, когато това се случи. Част от нея копнееше изживяването да се повтори. Или по-скоро той да го направи, ако трябваше да е честна. Улови го да я гледа, когато натисна спирачките в края на изхода. Изглеждаше сякаш иска да каже нещо, но слушаше Стиви, която беше получила разпечатките на Ръс Бенет и беше отбила на няколко километра пред тях, за да ги разгледа.

Фицпатрик обърна колата и подкара към бензиностанцията.

— Имам номера на телефона на Джанет в куфарчето, чакай малко.

Фицпатрик се наведе към задната седалка, за да стигне до куфарчето си. Леко докосна бузата й с устни, а после се настани на седалката си и й намигна.

— По-късно — прошепна той и Луси усети как се изчервява. Това, че толкова й личеше колко й се иска да я целуне, беше притеснително. Но не можеше да се отрече от това, което обичаше. Вероятно онази нощ в алеята това не трябваше да се случва, но беше се случило. И знаеше, че ще се повтори.

Очите на Фицпатрик потъмняха. Или можеше да чете мислите й, или тя все още продължаваше да предава желанията си, високо и ясно. Погледна го, той сведе очи към куфарчето, което беше прикрепил върху скоростния лост. Луси взе куфарчето и го отвори в скута си, така че той да намери документите, които търсеше.

— Ето ги — каза той в слушалката. Гласът му беше пресипнал. — Кой беше номерът, от който са звънели на Бенет следобеда, в който изчезна? — Прокара пръст надолу по списъка с обаждания на Джанет. — Джанет е получила обаждане от същия номер в деня след изчезването на Бенет. Но преди това не е имало други обаждания. Ще ни трябва най-новата разпечатка за всички разговори, които е провела в деня на изчезването си. Чудя се как ли оня тип е успял да примами и двамата.

Заслуша се.

— Да, права си. Няма как да е купил мобилен телефон на свое име. Сетил се е, че ще прегледаме разпечатките. — Намръщи се. — Чакай. Кога за пръв път Бенет е получил обаждане от тоя номер?

Зарови в куфара си и измъкна папка, чийто етикет беше надписан с познат почерк. Когато я отвори, Луси разпозна документите, които Хайът й беше показал вчера — досието, което Ръс Бенет беше събрал за нея.

— Всички изрезки от вестници с делото на Луси са с дата сякаш са копирани от вестника в деня, в който Бенет е получил първото обаждане от този номер. Авторското каре на статиите е…

— Майло Давидоф — каза Луси.

— Майло Давидоф — повтори Фицпатрик на Стиви. — Ако Бенет ги е поискал в деня, в който е получил обаждане от оня тип, дето го е примамил и го е убил, в редакцията на вестника биха могли да знаят защо. Да започнем с шерифа, после ще говорим с Давидоф. Ще ви чакам пред шерифството.

— Не можем да говорим с Давидоф — каза му Луси, след като затвори телефона. — Той е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Оттам, откъдето знам, че Сони е шериф. Чета онлайн новините. Нещо като да са те уволнили от работа, а ти проверяваш дали оня гадняр, шефът ти, не е умрял.

— Аз съм го правил — призна той, метна куфарчето на задната седалка, извади телефона от джоба си и набра някакъв номер. — Стиви, аз съм. Забравих да ти кажа, че някакъв черен лексус ни следва. Надявах се, че ще мине покрай нас, като отбих за изхода, но продължи да се влачи отзад. Може да е просто някой на път за плажа, но по-скоро залагам на репортер. Дръж си очите отворени. Скоро ще се видим.

След като затвори отново, върна колата на пътя за магистралата, а Луси установи, че се чувства разочарована.

— Не трябваше вчера да те целувам — каза Фицпатрик. — Макар че въобще не съжалявам. А ти?

— Не.

Той постави ръката си с дланта нагоре и Луси вплете пръсти с неговите.

— Сигурна съм, че по-късно ще съжалявам, но сега — не. Какво искаш да знаеш за моето дело? Повечето неща са описани в статиите на Давидоф.

— И аз ги изчетох след разговора ни снощи. Впрочем, извинявам се. Трябваше да кажа, че си невинна, а не, че не си била призната за виновна. Не помислих, извинявай.

— Всичко е наред. Много съм чувствителна на тази тема.

— Разбираемо е. Освен това вече знам защо госпожа Уесткот е свидетелствала срещу теб. Мислела е, че си откраднала нещо от нея. А къде в схемата са семейство Бенет?

— Господин Бенет плати гаранцията и ми нае адвокат — обясни тя. — Нямах пари, издържах се сама в колежа, живеех при семейство Пю. С годеника ми не се бяхме оженили, така че нямах достъп до застраховката му. Не, че родителите му щяха да ме оставят да взема и пени. Хийт ми беше оставил нещо малко в завещанието си, а те дори това оспориха. Смятаха, че аз съм причина за смъртта му. След като ме оправдаха, успях да взема тези пари, използвах ги за медицинския колеж.

— Господин Бенет ти е наел адвокат? — изненада се Джей Ди.

— Да. Имах обществен защитник, който за нищо не ставаше. Мислех си, че отивам в затвора, и тогава господин Бенет се появи с адвокат. За не повече от един ден доказа, че не съм била в колата, когато е катастрофирала.

— Как го доказа?

— Нае експерт за свидетел, пак с помощта на господин Бенет, който сравни следите от гумите, разгледа щетите върху другата кола и всички останали обстоятелства около катастрофата. Ако аз бях шофирала, ребрата и гръдният ми кош щяха да бъдат смазани и не бих могла да пробягам над километър, за да търся помощ.

— По онова време повечето хора нямаха мобилни телефони — отбеляза Джей Ди.

— Така е, ако имах, може би щях да помогна… Още чувам плача на онова бебе.

— Но бебето и майка му в другата кола са оживели.

— Да. Бебето беше много уплашено, но беше добре. Жената беше много пострадала, с голямо разкъсване на феморалната артерия. Оказах й първа помощ и спрях кървенето.

— Спасила си й живота.

— Да — каза тя с горчивина. — След като почти й го отнех.

— Не разбирам. Не си шофирала ти.

— Не, годеникът ми шофира. Хийт беше… малко като Бък. По-голям от живота. — Изгледа накриво Фицпатрик. — Състезаваше се с мотори.

Прозрението го озари.

— О…

— И аз също.

Това го накара да се обърне и да се втренчи в нея, почти забравил, че шофира.

— Ти?

— Да. Съзнавам, че звучи нелепо предвид склонността ми да рецитирам статистики за всяка опасна дейност, позната на човечеството.

— Но пък обяснява много.

— Предполагам.

— По онова време си била твърде бедна, за да си позволиш мобилен телефон. Как така си участвала в мотокрос? Това не е евтин спорт.

— Хийт плащаше за състезанията. Родителите му имаха пари, много.

— Колко време бяхте сгодени?

— Четири години. Запознахме се по време на първия ми семестър в колежа. Работех като сервитьорка, за да си плащам таксата, а той… напълно ми завъртя главата. Бях на двайсет и една, когато загина.

— Обичаше ли го?

Тя въздъхна леко, потънала в спомени.

— Да, много. Но бях млада, той — също и е напълно възможно да съм обичала идеята, че го обичам, ако разбираш какво имам предвид.

Джей Ди кимна мрачно.

— Разбирам.

— Обичах и да се състезавам. Обичах скоростта, тръпката и цялата опасност. А и — ако трябва да съм честна — харесваше ми да знам, че карането на мотор влудява родителите ми. След онова, което стана с Бък.

— Те са знаели?

— Направих така, че да разберат. Изпращах им изрезки със статистиките от състезанията ми, което, предполагам, е било детинско от моя страна, но бях бясна, задето ме… ами задето ме изоставиха.

— Нормално е да си била ядосана. Те наистина са те изоставили.

Ставаше много сладък, когато се ядосаше.

— Когато най-сетне се измъкнах от „Света Анна“ и отидох в колежа, бях обидена на тях и на целия свят. Махнах им за сбогом и тогава нещастието се стовари.

— Какво стана в оная нощ, Луси?

— Нещата започнаха да излизат от контрол. От сладко и дръзко момче Хийт се превърна в посредствен и злобен човек. Започна да кара прекалено бързо навсякъде. В началото го поддържах, защото обичах скоростта. После започна да пие и да гълта хапчета, а аз не можех да го спра.

— Свидетелствала си, че онази нощ си се опитала да вземеш ключовете му.

— Да, но не можах. Бях пила чаша вино, но той беше изгълтал две бутилки. Намери си трасе за състезание — тесен път над един стар мост. Опитах да измъкна ключовете от таблото, но той ме удари и ме изхвърли от колата.

— Оттам и натъртването по лицето ти…

— Да. Прокурорът твърдеше, че натъртването било от катастрофата, но експертът бързо доказа, че това е несъстоятелно. Хийт форсира двигателя и излетя със сто и трийсет. Ограничението беше трийсет. По моста се появи кола и никой от тях нямаше къде да отбие. Хийт беше с кабриолет. Излетя от колата и беше мъртъв, преди да стигна до него.

Изправи рамене, за да завърши историята.

— Дрегерът показа, че съм пила алкохол, и затова бях обвинена. Хийт загина и обвинението беше за убийство в катастрофа. Имах „трудно минало“, затова хората бяха щастливи да повярват, че аз съм виновна.

— Ами родителите ти?

Луси горчиво се изсмя.

— Идваха в съда всеки ден, сядаха зад мен и изглеждаха ужасно засрамени. Единствените хора, които свидетелстваха в моя полза, бяха господин Пю и Барб.

— Родителите ти не те ли подкрепиха?

— Не — отговори тя с равен глас. — Родителите на Хийт ме нарекоха лъжкиня, казаха, че синът им никога не би седнал зад волана пиян. Нещата се обърнаха в моя полза, когато адвокатът ми прочете доклада от аутопсията.

Фицпатрик се намръщи.

— Не разбирам.

— Хийт е имал рак — обясни тя. — Мозъчен тумор, който е влияел на поведението му. Страдаше от ужасно главоболие и беше започнал да пие, за да притъпява болката. Семейството му са знаели, но не ми бяха казали. Според тях съм му оказвала лошо влияние, а в оня етап от живота ми наистина беше така. Но не аз го карах да пие и да кара. Когато заседателите разбраха за тумора, промениха мнението си, започнаха да гледат на мен със състрадание.

— Значи, докладът от аутопсията те е спасил.

— Да, както и добрият адвокат, който знаеше, че трябва да го изиска. Мислех, че знам какво е да си изплашен. През първите няколко нощи в „Света Анна“ бях ужасена. Но да седя в онази зала и да знам, че може наистина да вляза в затвора, невинна… — От спомена още й се гадеше. — Това беше истински страх.

— Това изяснява много неща. Кога за последно видя родителите си?

— Когато излязох от съда. Майка ми изглеждаше сякаш иска да каже нещо… нали се сещаш… мило, но баща ми я издърпа от съдебната зала. Когато се дипломирах, заминах колкото се може по-далеч.

— Калифорния, Барб ми каза.

— Когато специализацията ми приключи, започнах работа като патолог там. Връщах се за празниците при семейство Пю. А после на господин Пю му откриха алцхаймер.

— И тогава си се върнала завинаги — завърши той и тя кимна.

— Имах късмет да си намеря държавна работа. Продължих да поддържам връзка със семейство Бенет — картички за празниците и такива неща. Много им бях задължена за адвоката. Исках да им се издължа, но те не ми позволиха. Така че ги заведох на обяд, като дойдоха в града.

— А после се върна в града, който толкова ненавиждаш, за да им кажеш за сина им.

— Това доста добре обобщава всичко.

— Не напълно — заяви той.

— Какво още искаш да знаеш?

— След като годеникът ти загина, имала ли си някой друг?

Луси извърна очи. Чувстваше се прекалено изтощена, за да говори за това.

— Почти сме в града.

— Не искаш да отговориш на въпроса ми…

— Кажи ми за твоите връзки и аз ще ти кажа за моите.

Той изсумтя раздразнено.

— Че колко „връзки“ си имала?

Табелата с надпис „Добре дошли в Андерсън Фери“ се приближи, а после изчезна зад тях.

— След Хийт, две. Вчера сутринта видя единия, прострян върху шахматна маса. Къде искаш да идем първо? Шерифа, господин Бенет или вестника?

— В шерифството — отговори той, далеч по-спокоен.

Тя посочи напред, а гривната на китката й издрънча.

— Тогава завий надясно при онова кръстовище.

— Добре. Направи ми услуга. Премести гривната на дясната си ръка.

— Защото с нея ще се здрависам със Сони, нали? — сети се тя.

Подготви се да го види отново. А също и родителите си. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да го направи.

 

 

Вторник, 4 май, 13:30 ч.

Седнал на края на дивана в дневната, Клей бавно идваше на себе си. Вече не кипеше, отвътре беше леденостуден.

Ники. Намушкана, изкормена, с прерязано гърло. Оставена да гние.

— Евън е бил тук в Балтимор миналата седмица, а също и миналата вечер — каза той на Алиса.

— В апартамента на Ники — тихо се съгласи тя.

Беше довел Алиса, защото не желаеше да я излага на риск, като я оставя сама в офиса. Не и докато не откриеше Евън.

— Съжалявам. Знам, че бяхте близки — каза тя.

— Тя беше първата ми партньорка в полицията във Вашингтон. Заедно патрулирахме. Беше умна и я биваше в работата. Не разбирам как Евън я е изненадал да спи така.

Алиса се поколеба, после измъкна лист хартия от джоба си. Беше снимка, отпечатана на принтер, и Клей въздъхна. Евън, заспал в легло. Клей позна чашата за кафе на Ники върху нощната масичка — беше подарък от него.

— Дявол го взел — уморено прокле той. — Кога намери това?

— Докато ти си почиваше. Преглеждах файловете от лаптопа, който взе от сейфа й. Пратила е снимката до себе си преди два месеца.

— Два месеца? — На Клей му призля. — По дяволите.

— Реших, че ще искаш да знаеш — неуверено каза момичето.

Клей отново разтърка очи.

— Това обяснява много, особено пропуснатите следи. Не е искала да ги види. Значи вече знаем как се е промъкнал при нея. Но защо в онази вечер?

— Може да е започнала да го подозира, че я е излъгал.

— Може. Как е могла да бъде такава глупачка?

— Защото той е добър лъжец — меко каза Алиса. — Дори и ти повярва на историята му, че не може да се обърне към полицията. Че жената, която го преследва, има влиятелно татенце от силите на реда. — Прехапа устна, поколеба се и сви рамене. — Може да ви е избрал с Ники, защото е решил, че ще му влезете в положението.

Клей кимна, неспособен да проговори. Тя беше права. Затвори очи, нещо го стегна за гърлото. Бог да ми е на помощ.

— Оставих се на собствените си предубеждения да ме заслепят. Сега трима души са мъртви.

Изправи се и започна да снове напред-назад.

— Знаем, че преди седмица е бил в Нюпорт Нюз. Тогава е убил ченгето и танцьорката, защото са станали алчни. После се е върнал и… — Пое си въздух, изтика образа на Ники от ума си и се съсредоточи върху мъжа, спал в леглото й, преди да я убие. — Знаем, че снощи е бил в хотел „Орион“.

— Може да е в апартамента на „Тед Гембъл“.

— Така и не си взе ключа, но това не значи, че не е там.

Клей спря и погледна през прозореца. Защо върши това?

— Той искаше тая идентичност.

— Ново начало — допълни Алиса.

— В града е по някаква причина. Съмнявам се да се е мотал тук цяла седмица след убийството на Ники, за да яде раци. Не е отишъл в апартамента на Гембъл. Това е на повече от час път оттук. Някъде тук е.

— Защо? Защо да не си вземе новата самоличност и да не избяга?

— Може Ники да е знаела защо. — Обърна се и срещна погледа на Алиса. — Евън може да е навсякъде в града. Без да знаем защо е тук, търсим игла в купа сено. Нека видим къде е ходила Ники, преди да я убие.

18.

Вторник, 4 май, 13:50 ч.

Стиви и доктор Берман ги очакваха пред шерифството. Луси беше преметнала сака си на рамо. Не пожела да го остави в колата от страх да не се забърка в още някое престъпление. Джей Ди не можеше да я вини.

— Значи вие сте доктор Траск. Много съм слушал за вас — каза Берман с усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем. Сигурна съм, че Стиви ви е предала разговора с инспектор Фицпатрик. Какво мислите?

— Мисля, че вие сте нашият ключ, детето ми. Мисля, че брат ви и приятелите му са знаели или са направили нещо, заради което са се страхували. Може някой да отмъщава на вас вместо на брат ви, или да сте се замесили, макар и неволно. — Берман хвана ръката й и огледа гривната. — Брат ви често ли ви правеше подаръци?

Лицето й пламна и тя погледна Джей Ди.

— Мислите, че не е била за мен?

— Не съм казал това.

— Но го мислите, а също и инспектор Фицпатрик. — Пое си дълбоко дъх. — Предполагам, че ще открием истината.

Луси и Берман заизкачваха стълбите на полицейското управление, а Стиви потупа Джей Ди по рамото.

— Имаме си други проблеми.

Джей Ди се насили да отмести очите си от Луси и я погледна.

— Казвай!

— Ами Тори Рийдинг току-що ми се обади. Райън Ейгър не е в стаята.

— Мамка му. Къде е била?

— Била е отвън в колата си, както й е било наредено. Каза, че един от сервитьорите е запомнил Ейгър. Срещнал се с друг мъж за закуска, но не изглеждал добре. Другият мъж му помогнал да стигне до асансьора. В „Пийбоди“ асансьорите водят и нагоре — към стаите, и надолу — към подземния гараж.

— Мамка му — повтори Джей Ди. — Въобще не трябваше да го изпускаме от поглед.

— Прав си… Но тогава той не беше заподозрян, не можехме да го задържим.

— И какво прави Торн сега?

— Проверява охранителните записи, за да види някъде Райън. После ще ни се обади. — Стиви посочи Берман и Луси, които току-що бяха изкачили и последното стъпало. — Нека се срещнем с шериф Уесткот и да се надяваме, че е надраснал задръстеността си.

Джей Ди изсумтя.

— Ако съдя по майка му, не вярвам.

Пробяга по стълбите и отвори тежката врата на Луси и Берман. Луси го погледна с благодарност и молба.

— Всичко ще е наред — обеща й той. Надяваше се, че не я е излъгал.

Зад бюрото стоеше възрастна жена с бадж, на който пишеше „ГЛАДИС СТРОУ — секретар“.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отговори Джей Ди. — Аз съм инспектор Фицпатрик, отдел „Убийства“, Балтимор. Това е моят партньор, инспектор Мазети. Шериф Уесткот тук ли е?

— О, заради момчето на Бенет? Трагедия. Шерифът е вътре. Ще му кажа, че сте тук и ще видя дали ще има време да ви приеме.

Няколко минути по-късно един униформен широкоплещест мъж с широки гърди се появи от кабинета отзад. Изглеждаше по-възрастен от трийсет и деветте си години, с пълно лице и оредяваща коса. Огледа ги, задържа погледа си върху Луси и присви очи.

Джей Ди го наблюдаваше спокоен, но отвътре кипеше. С крайчеца на окото си видя Берман да покрива ръката на Луси. Сега никой не можеше да види побелелите й кокалчета, нито гривната на китката й. Браво на Лени Б.

— Чух, че си се върнала — каза Уесткот на Луси твърде меко, след това отривисто кимна на Джей Ди. — Разбрах, че в града е станало убийство. Ръс Бенет.

Джей Ди кимна, все още спокоен.

— Да. И Малкълм Едуардс е мъртъв.

— Чухме за това още преди седмици. Стари новини, инспекторе. Едуардс се изгуби в морето.

— Около полунощ намерихме друго тяло, оставено в състояние, подобно на това на доктор Бенет — каза с равен глас Джей Ди. — Тази сутрин установихме, че жертвата е Джанет Гордън.

Гладис Строу ахна.

— Боже мили.

Уесткот я изгледа намръщено.

— Коя?

— Джанет Ейгър — обясни тя. — Дан Гордън беше третият й съпруг.

В един миг, точно след като Строу произнесе името на Ейгър, Уесткот замръзна. Само за частица от секундата, преди отново да приеме позата на предпазливото равнодушие, с което ги беше поздравил.

— Защо? — попита той.

— Не сме сигурни — отговори Стиви. — Мислим, че една от причините е била синът й да напусне дома си в Колорадо и да дойде в града. Райън пристигна в Балтимор тази сутрин.

Джей Ди видя как колелата се задвижиха в главата на Уесткот.

— А той как е разбрал? Щом сте я разпознали тази сутрин, Райън откъде е знаел, за да дойде?

— Вярваме, че убиецът му се е обадил — обясни Джей Ди. — А сега и Райън е изчезнал.

Луси рязко обърна глава и го изгледа с широко отворени очи, но си премълча.

Уесткот пребледня, но не трепна.

— Може да е направил разпознаването и да се е прибрал. Райън не се разбираше много с майка си. — Изгледа Луси. — Знаеш как е, нали, доктор Траск?

— Да, така е — отговори му тя. — Не се разбирам нито с моята, нито с твоята майка.

— Е, някои хора просто са твърде необщителни — отбеляза Уесткот и на Джей Ди му се прииска да го удари. Или Луси да го удари. Това би било забавно. Шерифът отново го заговори. — Съжалявам за епидемията от убийства, синко, но те просто не са ми в юрисдикцията. Както и ние не сме във вашата.

— Това е едно посещение на добра воля — отговори Джей Ди. — Ще разговаряме с някои хора от града и искахме да знаете, че сме тук.

Улови погледа на Луси и леко й кимна.

Като истински професионалист тя се усмихна и протегна ръка на Уесткот.

— Удоволствие беше да се видим отново, Сони. — Уесткот пое ръката й и тя здраво я разтърси, карайки гривната да задрънка. — Мисля си, че е хубаво човек понякога да се прибере у дома.

Уесткот замръзна. Вдигна поглед, лицето му неприятно почервеня.

— Имаш ли алиби за убийството на Бенет, Луси?

— Да — отвърна тя, без да отмества очи от неговите. — А ти?

Уесткот стисна зъби. Внимателно пусна ръката й и отстъпи крачка назад.

— Извинете, но имам работа.

— Не още — спокойно каза Луси. — Нещо се е случило тук, в този град, Сони. Нещо, което включва Бенет, Едуардс, Ейгър, твърде вероятно и теб, твърде вероятно и брат ми, и по някакъв начин, съвсем определено и мен. Какво е станало?

Погледът на Уесткот се изпълни с неприкрита злоба.

— Мога да те съдя за клевета.

— Имам добър адвокат. Така че — давай. Но преди това ми отговори на въпроса.

— Сигурен съм, че не знам — каза той и се отправи към кабинета си.

— На твое място бих внимавала, шериф Уесткот. Защото и ти може да се озовеш на масата ми.

Той й отправи последен заплашителен поглед, а после тръшна вратата на кабинета си.

Излязоха навън. Сега, когато срещата беше приключила, Луси цялата трепереше.

— Мразя това място — свирепо прошепна тя.

Джей Ди взе ръцете й, бяха ледени.

— Знам. Но ти беше страхотна, Луси. Наистина, наистина страхотна.

— Действително — съгласи се Берман, все още запъхтян. — Добре изиграно, малката. Видя се, че той определено знае нещо.

— Но няма да го каже. Поне не още — каза Стиви. — Какво следва, Луси?

— Ще говорим със стария шериф. Елате с мен.

 

 

Вторник, 4 май, 14:40 ч.

Тръгнаха надолу по „Мейн стрийт“. Скоро сградите останаха зад гърба им и заливът се откри. Приближиха пристана с дузина докове. Най-малката яхта беше в края на крайбрежния път. На палубата стоеше мъж с ръце на кръста. Наблюдаваше ги.

Лошо предчувствие изпълни Джей Ди. Погледна към Берман и Стиви и усети напрежението във въздуха.

Не. Просто… Не. Нека не е това, което си мисля, че е.

Приближиха дока. Луси пусна сака на земята и зачака. Мъжът я гледа в продължение на една много дълга минута, преди да слезе от лодката и да тръгне по пристана, който заскърца под краката му.

Беше голям мъж, широкоплещест, с леденосини очи, които биха могли да пробият стомана. Не каза нищо, когато срещна погледа на Луси, и тогава Джей Ди разбра със сигурност.

О, Луси. Миличка.

— Тези хора са от града — каза тя направо, когато той се приближи. — Искат да говорят с теб. Това са инспектор Фицпатрик и инспектор Мазети, а това е доктор Берман, техният профайлър. — В гласа й се прокрадна подигравателна нотка: — Запознайте се с пенсионирания шериф на Андерсън Фери, Рон Траск.

Джей Ди си припомни историята, която Луси му беше разказала. Госпожа Уесткот се обадила на полицията. Изтърпях здраво конско от баща си. Баща й е бил от полицията. Усети как гневът му се надига, но Луси нямаше нужда от това, достатъчно беше притеснена.

— Баща ти — прошепна й той. — Защо не ми каза?

Тя не му отговори, гледаше баща си.

— Защо сте тук? — грубо запита Траск.

— Разследваме убийство — обясни Стиви. — Искаме съдействието ви.

Рон Траск не отмести поглед от Луси.

— Ръс Бенет ли?

Луси кимна.

Челюстта на баща й се стегна.

— Замесена ли си?

Тя отново кимна, без да каже и дума в своя защита.

Джей Ди пристъпи до нея и внимателно постави ръка на гърба й.

— Бенет е мъртъв, както и Малкълм Едуардс. Райън Ейгър е отвлечен.

Някаква искра проблесна в студените очи на Траск, но бързо изчезна.

— Разбира се, познавах Бенет и помня Едуардс и Ейгър. Играеха футбол със сина ми.

Произнесе „сина ми“ с натъртване, което окончателно вбеси Джей Ди.

— Който и да извършва убийствата, оставя труповете така, че дъщеря ви да ги намери. Убил е поне още двама души, за които знаем.

Траск присви очи и се вторачи в Луси.

— Сега пък какво си направила?

— Нищо не е направила — отсече ядосано Джей Ди. — Какво знаете, сър? И не приемам „не знам“ за отговор, дявол ви взел.

— Тогава въобще няма да получите отговор — не му остана длъжен Траск. — Това няма нищо общо с мен.

Обърна се и си тръгна. Луси го догони и стисна с две ръце ризата му.

— Кажи ми — изръмжа тя. — Кажи ми какво е станало или се кълна, че ще те накарам да си платиш.

Стреснат, Траск опита да изблъска Луси, но тя не отстъпи.

— Не знам — изскърца през зъби той. — Разкарай се от мен или ще те натикам в затвора, където ти е мястото.

Луси още по-силно стисна ризата му и се надигна на пръсти.

— Снощи беше убит невинен млад мъж. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Не е извършил нищо нередно. Просто си вършеше работата, това е всичко, когато някакъв задник с някаква вендета му е… прерязал… гърлото. — Тя захлипа. — Приятелите на Бък умират. Така че ми кажи сега. Какво. Е. Направил. Бък?

Траск издърпа ръцете на Луси и я стисна за китките.

— Нищо. Брат ти нищо не е направил. Ти беше лошата, все се забъркваше в неприятности. Постоянно създаваше пречки.

Стисна здраво пръсти, заби палци в китките й и избута ръцете й назад. Луси потрепна и изстена от болка. От погледа в очите й Джей Ди разбра, че не за пръв път баща й я наранява.

Гневът му изригна, награби Траск и заби пръсти в гърлото му.

— Пусни я — каза му бавно и спокойно. — Незабавно.

Траск с неохота махна ръцете си от Луси. Джей Ди го изблъска толкова силно, че мъжът залитна. Успя да зърне как Луси разтрива ръцете си с болезнена гримаса и отново се ядоса.

Приближи се до него и изсъска:

— Докосни я отново и ще навра твоя задник в затвора, където му е мястото.

Траск хвърли пълен с омраза поглед към дъщеря си, преди да тръгне, а пристанът се разклати под стъпките му. Качи се на лодката и изчезна в трюма.

Луси цялата се тресеше. Джей Ди я притисна към себе си и за негова изненада тя не се възпротиви, само притисна свитите си юмруци към гърдите му. Джей Ди срещна тъжните очи на Стиви.

— Нарани ли те?

— Не. Нищо, което майка ми да не би могла да оправи — каза тя и застина, когато Джей Ди се вцепени и яростта отново го обзе. Изкашля се нервно. — Но ти имаше предвид сега, нали? Не, не ме е наранил.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна той.

Берман услужливо напъха кърпичка в ръката й.

— Баща ти не забеляза гривната или дори да я е забелязал, очевидно не му говори нищо. Когато си готова, предлагам да идем на едно друго място, където ще можем да се насладим на клюки.

— В козметичния салон? — попита Стиви усмихната.

— Любимата ми съпруга твърди, че козметичният салон, макар и да е перфектното умалено копие на социална мрежа, е отвъд пределите ми на наблюдение — каза Берман.

Луси пое дълбоко въздух, отдръпна се от Джей Ди, изтри лицето си и тихо въздъхна.

— От тук.

 

 

Вторник, 4 май, 14:35 ч.

Така. Това беше впечатляващо по няколко причини. Дъртият Траск още имаше живец. Ще го видим какъв храбрец е, като ми падне веднъж в ръцете.

Ако не знаеше истината за Луси Траск, можеше дори да я съжали, но той я знаеше, това беше без съмнение. Беше я видял с очите си. Тя я носи.

Сякаш й принадлежи. Кучка.

Едва се сдържа да не изскочи от скривалището си и да не изтръгне гривната от китката й. Но се въздържа. На косъм. Единствено мисълта за това какво ще й направи, щом веднъж се докопа до нея, му помогна да остане спокоен. Почти.

Беше си правил планове как да се добере до следващите имена от списъка, но това беше преди тя да домъкне инспекторите в Андерсън Фери. Сега щеше да е по-трудно да ги отвлече, щяха да станат подозрителни и по-трудни за манипулиране.

Лесно можеше да оправи това. Просто ще ги отмъкна всичките. Щеше да ги затвори във фабриката, докато не дойде времето да се оправи с тях. Тогава щеше да се върне към графика, без да го тормози постоянното присъствие на Луси Траск.

Тя се беше показала по-умна, отколкото я мислеше. Беше се върнала тук с вдигната глава, скрила от всички онова, което бе сторила. Водеше разследването, така че никой да не я заподозре.

Никой, освен мен. Защото я знам каква лъжлива и подмолна кучка е.

Видя как Луси и детективите се върнаха обратно по „Мейн стрийт“, после се измъкна иззад сградите, където се криеше. С лека стъпка се запъти към яхтата на Траск и слезе долу, откъдето се дочуваха аплодисменти и подвиквания от малък телевизор. Беше видеозапис на футболен мач, направен със стара камера. Лентата беше изтъркана, а картината — лоша, все едно беше въртяно хиляди пъти. И вероятно така си и беше.

Рон седеше с гръб към стълбите. Стиснал чаша водка в едната ръка, той се взираше в снимката на лавицата. Оттам го гледаха момчета във футболни екипи, на лицата им грееха шампионски усмивки.

Знаеше снимката, помнеше първия път, когато я видя. Мислех си, че онези момчета могат да ходят по вода. Само ако знаех, щях да ги убия още тогава. Но беше дяволски сигурен, че може да го направи сега, и щеше да го направи. Извади пистолета от джоба си и се приближи. Виковете заглушиха стъпките му. Иронично, някак.

Старецът усети присъствието му и се обърна в стола си.

— Какво, по дяволите? Кой…

Само това успя да каже, преди да се свлече на пода. Дръжката на пистолета беше страхотен начин да се справиш с някого като за начало. Завърза Рон и натика кърпа в устата му.

После облече една от блузите на стареца и си избра шапка от гардероба.

На козирката беше избродирано „Шериф“. Пасваше чудесно. Когато отплава с яхтата от пристанището, никой нямаше и да предположи, че на руля не е Рон Траск.

 

 

Вторник, 4 май, 14:50 ч.

Докато вървяха към редакцията на вестника Луси си мислеше за случилото се преди малко. Да се види отново с баща си за нея беше истински шок. И после да бъде обвинена… отново. Какво си направила пак? Това я беше попитал. Студенокръвен кучи син.

Беше се развикала. Беше видяла безжизненото тяло на Кевин Дръмонд с онази скверна прорезна рана през гърлото и се беше развикала. Какво е направил Бък?

Беше излъгала. Китките я боляха. Баща й винаги знаеше как най-лесно да причини най-много болка. Но Фицпатрик го беше спрял. Застъпи се за мен. Защити ме. После я прегърна така, както винаги беше искала някой да я прегърне.

Може пък и да е полезен за теб. Глупаво си позволи надежда. Само малко. И за кратко.

Какво е направил Бък? Докато вървяха, напрягаше ума си, опитвайки се да измисли какво би могъл да е извършил. Какво е било, че да предизвика такава омраза и смъртта на Ръс Бенет и Джанет Гордън? Да пререже толкова хладнокръвно гърлото на Кевин Дръмонд, а и на още една жена…

Забави стъпка на ъгъла на „Мейн стрийт“ и „Чърч“, споменът напираше в ума й. Беше си пробил път през кипящия й гняв, докато стискаше ризата на баща си. И изведнъж думите излязоха от устата й. Какво е направил Бък?

Не, това не бяха нейни думи.

— Луси?

Ръцете на Фицпатрик нежно покриха раменете й. Топлината им я накара да потрепери.

— Какво има?

— „Какво е направил Бък?“ — прошепна тя. — Това го каза тя. Майка ми.

— Кога?

— Сутринта на погребението на Бък. Седеше на леглото му и плачеше. Баща ми влезе в стаята, за да й каже, че е време да тръгваме за църквата. Беше толкова ядосан. Винаги си беше ядосан, но в оня ден… Имаше нещо в гласа му. Уплаших се.

— От какво?

Тя затвори очи.

— Излязох от стаята си и застанах в коридора, за всеки случай.

— От какво? — повтори той.

— От това да не я нарани. Правеше го понякога. Не на места, които могат да се видят. Когато Бък порасна достатъчно… стана достатъчно голям… това спря. — Тя преглътна. — Знаех, че Бък го е накарал да престане.

— Брат ти те е спасил от насилието на баща ти — меко каза той.

— Да. Но вече го нямаше. Най-неочаквано вече го нямаше.

— Какво стана сутринта на погребението?

— Тя плачеше, а баща ми я хвана за китките и я изправи на крака. Разтърси я. Силно. Беше толкова ядосан. Мислех си, че ще я удари, но тя стисна ризата му и се разкрещя: „Какво е направил Бък?“.

Фицпатрик замълча, а после запита:

— И той какво отговори?

Луси още по-силно стисна очи.

— Не знам. Дръпна я силно към себе си. Не чух какво й каза, но тя пребледня и само кимна. Пусна я и аз избягах в стаята си. Изчаках го да отмине, но той спря пред вратата ми и каза: „Две минути“. Имах достатъчно опит, знаех, че трябва да замълча.

— Според теб какво е имала предвид с въпроса си за Бък?

— Тогава мислех, че е задето е карал мотор и е пил.

— Пиян ли е бил? — изненада се Фицпатрик.

— Да, много. Толкова, че не би могъл да върви, камо ли да шофира.

Тя отново се разтрепери.

— Откъде знаеш това, Луси? — внимателно попита доктор Берман. Тя се стресна и отвори очи. Наблюдаваха я и тя отмести очи от изпитателните им погледи.

— Онази вечер беше се видял с бившата си приятелка и тя каза, че е бил пиян. После видях и доклада от аутопсията, след като започнах работа в съдебната патология. Алкохолът в кръвта му е бил три пъти над нормата. Просто трябваше да знам, не знам защо.

— Той те е изоставил — каза Стиви. — Бил е твоят защитник и те е изоставил. Искала си да разбереш защо, съвсем естествено е.

Това би трябвало да я накара да се почувства по-добре, но не се получи. Нов спомен се промъкна неканен в мислите й. Буквите „I“ и „L“… Сега се сещаше къде ги беше виждала преди. Стомахът й се обърна. Погледна встрани и срещна загрижения поглед на Фицпатрик.

— Трябва да отида до църквата, Джей Ди.

Въпросът можеше да се прочете в очите му, но той само кимна.

— Добре, да вървим.

 

 

Малката църква на края на градчето беше на четири пресечки. Джей Ди я беше хванал за ръката и тя го стискаше все по-здраво. Когато се озоваха пред „Света Богородица Всемилостива“, вече стискаше толкова силно ръката му, че му се наложи да положи усилие, за да не й каже.

— От погребението му не съм идвала тук — каза тя. — Баща ми ни караше да идваме всяка седмица, но след като Бък загина, престанахме. Бях свикнала да седя на пейката, когато бях много малка, и се опитвах да не се въртя. Обикновено ни удряше отзад по краката, а от тези твърди пейки болеше. Молех се на Господ да убие баща ми. — Устните й се сгърчиха. — После се плашех, че някоя мълния ще ме порази там на място.

Преди Джей Ди да успее да измисли отговор, тя пусна ръката му и тръгна към задния вход, където имаше оградено гробище. Спря и стисна здраво вратата. После си пое дъх и я отвори. Джей Ди, Стиви и Берман мълчаливо я последваха.

Луси спря до надгробен камък с надпис „ЛИНУС ТРАСК, ВЪЗЛЮБЛЕН СИН“.

— В църквата не съм идвала, но онова лято, когато се върнах от „Света Анна“, няколко пъти идвах на гробището. Тук беше спокойно и можех да съм до Бък.

— Всички скърбим по различен начин — каза Стиви.

— Предполагам… Ето тук е.

Луси ги поведе към далечния край на гробището и спря до обикновен надгробен камък, поставен на земята. Джей Ди шумно си пое дъх.

— „Илиана Брайън“^[5] — прочете надписа Джей Ди. I.L. Родена същата година като Бък Траск, умряла в същата година. Само две седмици преди Бък. — Коя е тя?

— Била е нападната в нощта на абитуриентския им бал. Изнасилена и пребита от бившия си приятел, който се самоубил по-късно същата нощ. Явно е ревнувал, защото е отишла на бала с друг. Не помня името на момчето, само слуховете, че лесно се палел и губел контрол. Издъхнала от раните си още преди изгрев-слънце. Все за това се говореше преди Бък да загине. После той стана темата за разговор.

— И това каква връзка има с Бък? — запита Джей Ди.

— Той й беше кавалер на бала.

— Олеле — подсвирна Стиви. — И това е станало на бала? Брат ти бил ли е там?

— Не. Оставил я рано у тях и после излязъл с приятели. Мисля, че по-скоро тя заместваше неговото момиче. Точно тогава скъса с приятелката си, бяха гаджета две години и покани Илиана. Бях забравила за това.

— Какво те накара да си спомниш? — попита Берман.

— Както казах, идвах тук често по време на лятната ваканция. Бяха минали две години от смъртта на Бък, но още ми липсваше. През онова лято постоянно бях тук, на гробището. Знаех всички надгробни камъни и си измислях истории за това как са живели хората. Всичко беше по-добро от това да се прибера у нас. Натъжих се, като стигнах до нея. Откраднат живот, без да е имала някаква вина.

— За разлика от брат ти, който безразсъдно е пропилял живота си? — внимателно продължи мисълта й Берман.

— Тогава му се сърдех. Но когато пораснах, осъзнах колко нещастен е бил в действителност. Все се чудех дали катастрофата е била случайност или неговият начин да се измъкне от дома. Но пък в това нямаше смисъл — беше спечелил футболна стипендия, вече се беше измъкнал. Мислех си, че това е имала предвид майка ми тогава. „Какво е направил Бък?“. Мислех си, че е имала предвид, че е блъснал мотора си нарочно. Сега не съм толкова сигурна.

— Някога бил ли е заподозрян за съучастие в смъртта на Илиана? — попита Стиви.

— Не. Каза, че я завел у тях, оставил я и после си тръгнал. Баща ми го покри, каза, че си е дошъл, свалил си костюма и излязъл отново. Баща ми беше шериф, така че никой не разпитва Бък втори път. Бившият приятел на момичето беше открит на следващата сутрин. Застрелял се в главата. Случаят беше приключен.

— Само дето сега някой мисли, че Бък е бил замесен — изтъкна Джей Ди. — Или че ти криеш нещо. Илиана имаше ли семейство?

— Имаше баща. — Луси се намръщи. — Носила е нещо, което впоследствие не е било намерено. Обвиниха баща ми, че го е откраднал. Но това беше глупаво. — Каза го някак кухо, сякаш тогава го беше мислела за глупаво, но вече не бе толкова сигурна. — Диамантен медальон. Голям шум се вдигна около това.

— Къде е сега семейството й? — попита Джей Ди.

— Не съм сигурна. Мисля, че се преместиха. Но по онова време нещата вкъщи бяха наистина много зле, така че не помня много.

— Какво е ставало у вас? — настоя Берман и Луси сви рамене.

— Майка ми получи нервен срив и трябваше да се махне за известно време.

Сърцето на Джей Ди подскочи.

— Оставила те е сама с баща ти?

— Да — късо отговори тя. — Някак ми се губи остатъкът от годината.

— А после си намерила гривната — допълни Стиви.

Луси се сепна и погледна ръката си. Май беше забравила гривната.

— Да. А Сони Уесткот ми я взе. Защо?

— Не ми се вярва да получим отговор от него — каза Берман.

Луси решително стисна устни.

— Тогава да намерим някой, който ще отговори на въпросите ни.

 

 

Вторник, 4 май, 15:30 ч.

— Задръж — спря я Фицпатрик, преди да влезе в редакцията на вестника. — Разполагаме с мотив — Илиана Брайън. Знаем, че Ръс, Райън и Малкълм или са замесени, или някой вярва, че е така. Знаем, че Сони реагира, като видя гривната. Колко хора още биха могли да са въвлечени в това?

Стиви извади снимката на отбора от куфарчето си.

— Тук са двайсет и пет момчета. Проверих имената им в годишника, който намерих в гардероба на Джанет, и накарах секретаря на Хайът да провери четиримата лидери на отбора: Джордж Кузман, Марти Суонсън, Ранди Ричардс и Джеймс Канън. Двама са се преместили, единият е загинал преди няколко години в автомобилна катастрофа, а четвъртият живее в централната част на Балтимор. Опитваме се да се свържем с тях.

— Бенет не е играл в отбора — поясни Луси и Стиви кимна.

— Така е, следователно можем да имаме други потенциални мишени. Ще изискам полицейските доклади и докладите от следствието по случая с Илиана, но тъй като и без това сме тук, ще видим какво има в редакцията за нощта на оня абитуриентски бал. — Стиви отвори вратата на редакцията. — Ехо?

Един мъж, наближаващ четиресетте, се появи от задната стая, търкайки очилата си.

— С какво мога да ви помогна? — Очите му се разшириха, като видя Луси. — Луси Траск.

Изненадана, Луси се опита да се сети кой е.

— Познавате ме?

— О, да. Аз съм Барт Хигинс. Счупихте носа на приятеля ми, беше в началото на десети клас.

Луси видя как Фицпатрик учудено вдигна вежди.

— Съжалявам — каза тя, — наистина.

— Няма проблеми — отговори мъжът. — Той си го търсеше, защото те тормозеше, когато се върна от онова девическо училище през лятото. — Подпря лакти на бюрото. — Защо си тук?

Тя представи останалите от групата и остави Стиви да обяснява.

— Интересуваме се от смъртта на Илиана Брайън — каза Стиви.

Очите му отново се разшириха. Отиде до шкафа с документите и след по-малко от минута се върна с папка в ръка.

— Илиана Брайън.

Фицпатрик и Стиви запрелистваха документите.

— Защо държите папката така, че да ви е под ръка?

— Никой не е питал за момичето на Брайън от двайсет години, а сега — двама наведнъж. Една жена, частен детектив дойде да разпитва и това успях да събера. Името й е на молбата отзад.

— „Ники Фийлдс“ — прочете Фицпатрик. — Мисля, че бихме искали да си поговорим с нея.

— Не би трябвало да е трудно — каза Хигинс. — Тя живее в Балтимор.

Стиви затвори папката и си записа адреса.

— Благодаря.

— Кога й дадохте това? — попита Фицпатрик.

— Преди около седмица, може би и по-малко.

Стиви провери телефона си, прочете полученото съобщение и свъси вежди.

— Налага се да се обадя. Можем ли да копираме документите от папката?

— Разбира се — каза Хигинс. — Ей сега се връщам.

След тези думи изчезна отзад, а Фицпатрик и Стиви излязоха навън. Берман ги последва. Луси завършваше процесията. В този миг телефонът в джоба й избръмча. Беше есемес от Крейг.

„Опитах да ти се обадя, включва се гласова поща. ОБАДИ СЕ. Спешно.“

В редакцията телефонът й почти нямаше обхват, но за щастие есемесите се получаваха. Продължи да чете съобщенията на Крейг и стомахът й се сви. Изтича навън, където Стиви явно също имаше проблеми с телефона.

— Стиви разговаря с инспекторите, които търсят Райън Ейгър — обясни й Фицпатрик, преди да е успяла да каже нещо. — Тази сутрин е бил записан на охранителните камери в хотела, как се обляга на друг мъж, който го отвел до асансьора. Изглеждал сякаш не му е добре. Слезли в подземния паркинг, където Райън бил изтикан с инвалидна количка в черен лексус.

— Като оня, дето ни следеше — отбеляза Луси. Онзи се беше приближил толкова много. Толкова близо. По тялото й премина тръпка. Той ни е преследвал. Мен.

— Мъжът, дето е бутал количката, може ли да се разпознае? — попита Берман.

— Не — отговори Фицпатрик. — Бил е с шапка от туид, която покривала част от лицето му.

— Като онази, която беше сложил на главата на Ръс Бенет — отново се сети Луси.

— Именно. Лексусът излязъл през изход, където плащането е през автомат. Камерата уловила мустаци на шофьора, но това е всичко.

— А номерата на колата? — попита Луси, но Фицпатрик поклати глава.

— Откраднати са. Все пак ги пуснахме за издирване, но е твърде възможно пак да ги е сменил.

В този случай издирването въобще няма да помогне.

Стиви затвори телефона си.

— Трябва да намерим онази жена, която е разпитвала в редакцията. Ще накарам Деби да се заеме.

Луси вдигна ръка.

— Не си прави труда. Знам точно къде е.

Фицпатрик пребледня.

— Невъзможно, дори не го казвай.

— Мъртва е — все пак каза Луси. — Крейг е приключил с аутопсията на Джейн Доу и се е заел с новите случаи. Ники Фийлдс е докарана тази сутрин. Гърлото й е прерязано с онази малка извивка около ухото, точно както при Кевин и Джейн Доу.

— Мамка му — процеди през зъби Фицпатрик.

— Боже… — прошепна Берман.

— Според Крейг от няколко дни е била мъртва в апартамента си.

— Чудя се, дали тази папка не я е убила — замисли се Стиви. — А и няма как да не се запита човек защо е търсила тази информация. Какво още ти каза доктор Мулхаузър?

Луси прехвърли есемесите си.

— Намерена е в апартамент в Лоръл. Обаждането е постъпило на 911 от един от колегите й, който се притеснил, когато тя не се появила. Със случая са се заели двама инспектори от Лоръл. Уензъл и Греъм.

— Ще им се обадя — заяви Стиви. — Трябва да говорим и с човека, който се е обадил на 911.

— Какво имаше в папката? — попита Луси.

— Основно това, което ти вече ни каза — отговори Фицпатрик. — Самоубилият се е осемнайсетгодишен младеж на име Рики Джойнър.

— Който се е забъркал с Бък Траск след един футболен мач по-рано същия сезон — добави Хигинс зад тях и ги накара да подскочат. В ръката си държеше плик, който протегна към Стиви. — Копията, за които помолихте. Извинявам се. Нямах намерение да се промъквам зад вас.

Стиви го изгледа.

— Напротив, имахте — каза накрая тя.

Хигинс сви рамене.

— Добре де, имах. Наречете ме любопитен. Има събития, които оказват влияние върху живота на едно хлапе. Убийството на Илиана Брайън беше точно това за мен. Другото беше катастрофата на Бък. Всичките ми връстници искаха да са като него. Аз не бях изключение.

— Какво имахте предвид? — намеси се Фицпатрик. — За Рики Джойнър и Бък?

— Джойнър играеше за друг отбор. От друго училище. Успя да изкара Бък от строя, като игра мръсно по време на един мач. После няколко от съотборниците на Бък го ступали. Повечето си мислеха, че това го е накарало да пощурее, когато открил, че от всички останали възможни, гаджето му решава да го смени за бала си точно с Бък. Разбира се, всичкия крек, дето бил изпушил, определено е помогнал.

— Ами Илиана? — запита Берман. — Какво помните за нея?

Хигинс въздъхна.

— Разберете, това беше преди години. Помня, тогава говореха, че момичетата, които се обличали „като момичето на Брайън“, си търсели белята.

— Просели са си да ги изнасилят — сухо каза Стиви.

— Да де, знам. — Хигинс вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Съгласен съм с вас.

— Какво е станало със семейството й? — запита Фицпатрик.

— Преместиха се някъде. Не познавам никого от тях. Илиана беше по-голяма от мен, а брат й беше по-малък.

Кръвта на Луси се смрази.

— По-малък брат? Имала е по-малък брат?

— Казваше се Евън. Онази детективка точно него търсеше, когато поиска статиите.

„Сестра №1“. Луси се втренчи в гривната на китката си. Вдигна поглед и разбра, че Фицпатрик си мисли същото. Пъхна ръката си в джоба с надеждата, че го е направила дискретно, но знаеше, че не е успяла.

— Чух, че липсвали някакви бижута на Илиана — подпита Фицпатрик.

— Диамантен медальон с форма на сърце — потвърди Хигинс. — Предполага се, че е бил наследствен.

— Как така се предполага? — учуди се Стиви.

— Никой не го бил виждал допреди онази вечер. Господин Брайън беше отруден човек, моряк. Хората говореха, че ако наистина семейството е имало диамантен медальон, са щели да го продадат много преди това. Семейство Брайън пък твърдяха, че са го пазили в кутията за бижута на майката и никой не го носел.

— Но Илиана е била с медальона онази нощ — каза Фицпатрик.

— Да. Това е факт. Вижда се и на снимката от бала, с форма на сърце. Дали е чак диамантено, няма как да се разбере, защото така и не се появи. Явно Илиана е искала да бъде с него на бала, майка й отказала, но Илиана все пак го е взела. Семейството й вдигна голям шум за тая работа. — Погледна неспокойно Луси. — Стигнаха дотам, че да обвинят полицията и следствието в кражба.

— И какво стана? — попита Берман, а Хигинс сви рамене.

— От полицията казаха, че вероятно момчето, което я уби, а после и себе си, го е взел и никой не знае къде го е дянал. После пък Бък се преби и умря. Така хората сякаш бяха доволни, че вече могат да гледат на убийството на момичето не от погрешната страна.

— Имате ли копие от снимката на бала? — попита профайлърът.

— Да, чичо ми правеше снимките за вестника. Снимаше и срещи на бивши съученици, правеше и снимки от дипломирането. Прибрани са в мазето, но мога да намеря кутията от онази година.

— Колко време ще отнеме? — запита Фицпатрик. — Трябва да се връщаме в града.

— Някъде около час. Ако успея, и по-бързо.

Фицпатрик подаде визитката си на Хигинс.

— Още един въпрос. Преди няколко седмици Ръс Бенет е поискал копия от статиите, свързани с процеса на Луси. Имате ли представа защо?

Хигинс отново погледна Луси с притеснение.

— Не беше Ръс. Беше Джейсън Бенет.

Луси се сепна. Стори й се, че й забиват нож в корема.

— Бащата на Ръс? Но защо?

— Не каза. А аз не попитах. Ще ви се обадя, като намеря снимките.

Луси се загледа след него. Едва успяваше да си поеме дъх и когато Фицпатрик обви ръката си около нея, тя се облегна на рамото му, без да се поколебае. Упорито преглътна сълзите си и опипа непохватно закопчалката на гривната.

— Искам да сваля това. Веднага.

— Ей — обади се Стиви. — Чакай да ти помогна.

Свали я от китката й и я постави в найлоново пликче за улики.

— „Сестра №1“ — прочете мрачно посвещението. — Което не се отнася за мен. — От това я заболя повече, отколкото бе предполагала. — Мисля, че вече имаме по-конкретен въпрос, който да зададем на баща ми. Какво е направил Бък на Илиана Брайън?

— На много хора имаме да задаваме въпроси — каза Стиви. — Ще ми се да се върнем в шерифството и да изискаме официалния доклад за смъртта на Илиана.

— А аз искам да питам Джейсън Бенет защо е поискал статиите — обади се Фицпатрик. — Вероятно са свързани с „пациента“, с когото Ръс е имал среща в деня на изчезването си.

— Аз пък имам въпрос към майка си — мрачно призна Луси. — Искам да разбера какво е имала предвид с това „Какво е направил Бък?“.

 

 

Вторник, 4 май, 15:55 ч.

Ето, че стигнаха. Някога си беше играл на това място на плажа, преди светът му да потъне в забвение заради семейство Траск. Завърза яхтата на Рон Траск на пристана и слезе долу.

Траск беше дошъл в съзнание и издаваше приглушени звуци. Нагласи кърпата в устата му. Ако дъртият продължеше да се съпротивлява, можеше и да повърне. Тогава щеше да се задуши и да умре. Което щеше да е твърде добър край за него. Извади телефона от джоба му, прегледа контактите и набра номера, който търсеше.

— Ало? — обади се женски глас.

— Здравейте, опитвам се да се свържа с госпожа Кети Траск.

— На телефона. Кой се обажда и защо ми звъните от телефона на съпруга ми?

Защото ще те убия.

— Ловях риба, когато яхтата на мъжа ви се блъсна в пристанището. Той залитна от мостика и падна на палубата. Първо си рекох, че може да е пиян, но не ми се вижда никак добре. Не съм лекар, но ми се струва, че има проблеми.

— О, господи. Обадихте ли се на 911?

— Щях, но той ме помоли да не го правя. Наистина е уплашен и поиска първо да се обадя на вас. Каза, че сте знаели какво да направите.

— Разбира се. Той мрази болниците. Къде казахте, че сте?

Усмихна се на Рон, който май току-що схвана какво точно става. Очите му почти бяха изскочили от главата му.

— Наел съм място на около три километра нагоре по брега. Малка барака със сини кепенци. На пощенската кутия пише „Търлингтън“.

— Знам мястото. Кажете на Рон, че идвам веднага.

— Ще му предам. Ще го наглеждам, докато дойдете.

— Благодаря ви много — отговори му жената с разтреперан глас. — Не можете да си представите колко оценявам това.

Чу как една кола пали и потегля.

— Вече пътувам.

Затвори и отново се усмихна на Рон.

— Идва при нас. Тогава забавата ще започне.

 

 

Вторник, 4 май, 16:15 ч.

— Клей — обади се Алиса.

Клей вдигна поглед от купчината документи с клиентите на Ники, които беше взел от кабинета й. Досиетата бяха разпръснати по масата в трапезарията му и двамата от часове търсеха следи.

— Намери ли нещо в извлеченията на кредитната й карта?

— Преглеждам последните четири месеца и не виждам някакви промени в харчовете й. Местата, които е посещавала, съвпадат с навиците й, с изключение на един ден преди две седмици. Нищо не е купувала, дори от „Старбъкс“.

— Тогава е плащала само в брой — измърмори Клей. — Крила се е, но къде е отишла?

— Ще прегледам касовите й бележки. Може да е запазила нещо.

Клей бутна кутията с досиетата настрана.

— Ако тогава е плащала само в брой, вероятно нищо не е запазила. Не и съзнателно, във всеки случай.

— Какво правиш?

Клей намери кутията с боклука, който беше събрал от колата й.

— Провери винетните такси. Аз ще се заема с касовите бележки. Искам да разбера къде е ходила тогава.

Алиса се намръщи.

— Я чакай. Ти не спомена ли, че можеш да проследиш колата й?

Клей затвори очи. Толкова се беше тревожил с въпроса къде е ходила, че не се беше сетил да използва проследяващото устройство, за да разбере.

— Вярно.

Отвори очи и срещна състрадателния поглед на Алиса.

— Още си в шок — каза му тя. — Не се обвинявай.

Той кимна и въведе данните в проследяващия уебсайт, който двамата с Ники бяха ползвали.

— Виждам последните четиринайсет дни. — Веднага намери каквото търсеше. — В онзи ден е отишла в Оушън Сити, но първо е била на някакво място, наречено Андерсън Фери. Това е удължило пътуването й с два часа.

— Какво е Андерсън Фери? — запита Алиса.

— Де да знам. Трябва да взема родителите на Ники от летището. Обещах им, че ще ги придружа до моргата. Като свърша с това, ще ида до Андерсън Фери и ще разбера.

— Идвам с теб.

— Не, не бива. Предпочитам да останеш тук, докато не намерим господин Риърдън.

 

— Ще видя какво мога да открия за Андерсън Фери, докато се прибереш.

— Заключи вратата след мен.

19.

Вторник, 4 май, 16:25 ч.

— С кого започваме? — запита Джей Ди.

Четиримата стояха на тротоара между къщите на Траск и Бенет. Луси гледаше с тревога дома от детството си, а Стиви тъкмо изпращаше съобщение до заместник-прокурора Грейсън Смит за малко помощ, за да могат да изискат делото на Брайън от полицейския участък в Андерсън Фери. От кабинета на шериф Уесткот ги бяха уведомили, че отговорите на въпроси относно архивни дела се получават в срок от двайсет и четири часа.

Райън Ейгър беше отвлечен и след двайсет и четири часа можеше да бъде прекалено късно за него.

Освен това нямаха успех в опитите си да разговарят отново с бащата на Луси — когато се върнаха на пристанището, яхтата му беше отплавала. Луси изглеждаше едновременно разочарована и облекчена. И изгубена. Изражението на лицето й, когато най-сетне прие, че гривната не е била предназначена за нея, че не тя е била „Сестра №1“, късаше сърцето на Джей Ди.

— Майка ми — каза най-сетне тя. — Ако реши да говори с мен. Доктор Берман, може да ми потрябва помощта ви.

— Знаеш, че ще помогна — отговори докторът.

— Майка ми преживя нервен срив — потвърди Луси, но не звучеше убедено. — Някога беше енергична жена със сериозна професия. Все беше заета, все трябваше да ходи някъде, да помага на някого. А после Бък умря и тя… спря като развален часовник. Прекарваше цели часове, лъскайки трофеите му, докато баща ми гледаше мачовете му на видеокасета, отново и отново. Един ден я заварих да седи на леглото, забила празен поглед в една точка. Въобще не реагираше и аз се уплаших. Обадих се на баща ми, той извика лекар. Не знаех, че е посещавала психиатър. И те я отведоха.

— А какво стана, когато се върна от психиатричната болница? — попита Берман.

— Беше различна. Преди това се страхуваше от баща ми, но вече не беше така. Ако човек споменеше Бък, не можеше да се предположи каква точно ще е реакцията й — да се разплаче или да се ядоса, понякога просто млъкваше.

— Защо се страхуваш, че няма да говори с теб? — озадачи се Стиви.

— Мисля, че не си давах сметка колко уязвима е станала и постоянно я дразнех. Постоянно говорех за Бък. Постоянно си навличах беди. После госпожа Уесткот ме хвана и мисля, че това беше последната капка. Обади се в „Света Анна“ и ме отведоха.

— Майка ти те е изпратила там? — Джей Ди беше шокиран, смяташе, че е баща й.

— Да. Въпросите за Бък може да я разстроят. Бих искала да присъствате, доктор Берман. Просто за всеки случай.

— Минали са двайсет години. Сигурно вече е по-добре — изтъкна Стиви.

— Не и според семейство Бенет. Разказват ми всичко винаги, когато обядваме заедно. Майка ми още е много крехка. Така и не се върна на работа. Рядко излиза от вкъщи.

— Мислиш ли, че баща ти още я малтретира? — внимателно попита Стиви.

— Не, не мисля. Започна да му се противопоставя и той взе да отстъпва. Не вярвам да го прави. — Тъжен копнеж изпълни очите й. — Макар че тя не би го напуснала, дори и да е така.

Джей Ди се замисли за своите чувства, които изпитваше към майка си. Основно омраза, но винаги го имаше и онова зрънце надежда. Или самозалъгването. Надяваше се майката на Луси да не я отблъсне.

Луси решително изправи рамене.

— Да се заемем с това.

Четиримата отидоха до вратата на Траск и Джей Ди почука.

— Тя не си е вкъщи.

Юмрукът му замръзна на сантиметър от вратата и всички се обърнаха надясно. През две къщи госпожа Уесткот стоеше на стълбището пред дома си, скръстила ръце върху забележителния си бюст. Изражението на лицето й беше страховито.

— И къде е? — попита Джей Ди.

— Не знам. Видях я да се понася нанякъде преди около половин час с медицинската си чанта.

Беше негов ред да се намръщи.

— Медицинска чанта ли? Защо?

— Защото е лекарка — обясни Луси.

— Защото е лекарка — каза Уесткот едновременно с нея.

— Майка ти е лекарка? — изненада се Джей Ди. Енергична жена със сериозна професия.

— Беше — поправи го Луси толкова тихо, че му се наложи да се наведе към нея.

— Беше — джафна и Уесткот, мръщейки се на Луси. — Докато дъщеря й не я подлуди.

Луси отново се вцепени и на Джей Ди му се прищя да удари госпожа Уесткот.

Тя явно усети, че е подпалила искра, защото се усмихна доволно.

— Сега навестява само хипохондрици и хора, по-луди и от нея.

Луси сви юмруци.

— Недей — тихо й каза Джей Ди. — Тя не си заслужава.

Стиви се изкашля.

— Нека ние поговорим с нея.

Двамата с Берман прекосиха моравата отпред и спряха пред Уесткот. Стиви представи себе си и доктора.

Уесткот ги изгледа с подозрение.

— Вие с нея ли сте?

— По-скоро тя е с нас — отговори Стиви. — Как така е подлудила майка си?

— Беше дивачка, ето как. — Жената слезе по стълбището и застана на сантиметри от Стиви. — Знаете, че беше в затвора — високо обяви тя, за да е сигурна, че Луси ще чуе.

Стиви се престори на изненадана.

— Нима? Доктор Траск?

— Не — отрече Уесткот, после премигна. — Тоест, да. Дъщерята де, не майката. То просто й е в кръвта. Открадна от мен. — Отново се намръщи на Луси. — На бас, че не ви е разказала. Открадна пръстена ми и сто долара. Намериха ги в чекмеджето й, при бельото. Напусна града. Уби човек, после почти уби още двама души. Лежа в затвора за това.

— Разбрахме, че съдът я е признал за невинна — каза Стиви.

Уесткот изсумтя.

— Глупости… Намери адвокат в скъп костюм, дето я измъкна. Много извинения, скалъпени обяснения и ето ти на. Няма справедливост на тоя свят.

— То си е срамота, дето на някои хора им сервират истината пред очите, а те пак не могат да я видят — обади се Берман.

— Самата истина — съгласи се Уесткот.

— Ако искам да се свържа с госпожа Траск, бихте ли ми дали номера на мобилния й телефон? — помоли Стиви.

— Разбира се. Аз се занимавам с надзора на квартала. Имам номерата на всички. Ей сега идвам.

Върна се бързо и запита:

— Защо искате да говорите с Кети Траск?

— Много детайлна информация — похвали я Стиви. — Ако всички квартални надзорници бяха подготвени като вас, работата ни щеше да бъде далеч по-лесна. Бяхме и в шерифството, за да зададем някои въпроси, но не можахме да говорим със сина ви. Може ли и неговия телефонен номер?

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — каза Уесткот и се изпъчи при комплимента, който й бяха направили. — Ще помогна с каквото мога.

Каза номера му и Стиви си го записа.

— Благодаря. Сега, ако ни извините, трябва да поговорим със семейство Бенет, преди да си тръгнем.

— Изпуснахте ги. Излязоха сутринта.

— А знаете ли къде отидоха?

— В града — отговори съседката. — Да уреждат погребението на Ръс. Тъжно е да погребваш собственото си дете. Не трябва да става така.

— Права сте, госпожо — съгласи се Стиви. — Наистина. Благодаря за отделеното време.

 

 

Вторник, 4 май, 16:25 ч.

— Ехо? Къде сте? Рон?

Той погледна през прозореца на бараката. Всичко беше готово за госпожа Траск, която тичаше по пристана, стиснала медицинската си чанта в ръка.

— Тук, долу — извика той. Беше прехвърлил Рон на леглото и го бе покрил с одеяло, така че да не се вижда, че е овързан. — Реших, че трябва да си почива.

Госпожа Траск бързо слезе по стълбите.

— Рон…

Твърде късно видя кърпата в устата му и въжетата, а после и пистолета в ръката на Евън. Стана смъртнобледа.

— Моля ви, не ни наранявайте. Ще ви дам каквото поискате. Пари, кредитни карти… В чантата имам и някои опиати. Можете да вземете всичко.

— Не точно това искам, но благодаря за предложението — учтиво отвърна той.

— Но какво искате тогава? — немощно попита жената.

— Искам онова, което ми откраднахте.

Блъсна я по лице на леглото, овърза ръцете и краката й, после запуши устата й — пред очите на съпруга й, който лежеше безпомощен, без да може да реагира.

— Искам обратно сестра си. Искам обратно родителите си. Искам живота, който съсипахте. — Наведе се напред и видя как очите й се разширяват от ужас. — Искам медальона на майка си. Но вие не можете да ми дадете нищо от това, нали? Сега можете да ми доставите единствено удовлетворение.

Освен това си искаше и проклетата гривна, но нея поне знаеше точно откъде да си я вземе.

— Налага се да вземем още един пътник. Трябва вие да се обадите, шерифе.

При тези думи извади кърпата от устата на Рон.

— Върви по дяволите — изкрещя старецът.

— Да ти кажа, в началото и Малкълм Едуардс се съпротивляваше. Така че се наложи да отрежа пръста на жена му, пред него. После й прерязах гърлото.

Откъм госпожа Траск прозвуча ужасено мяучене и Рон едва успя да сдържи гнева си.

— Ти си болен! — провикна се той.

— Сигурен съм, че мнозина биха се съгласили. Но на мен наистина ми е все едно.

— Тя е възрастна и болна, не е заплаха за теб. Пусни я да си върви.

Това го накара да повдигне вежди.

— Колко мило. И моята майка беше възрастна и болна. Бях с нея, когато умря, и знаеш ли кои бяха последните неща, за които помоли? Медальона от майка си и мъртвата си дъщеря. Е, тя не получи каквото искаше, няма да го получиш и ти.

Взе телефона на Рон и намери номера, който търсеше.

— Сега ще кажеш на Сони Уесткот да си довлече задника тук. Ще му кажеш, че ония ченгета са дошли да задават въпроси и двамата трябва да говорите. И ще се наложи да си убедителен, в противен случай жена ти ще започне да губи важни части от тялото си.

— Видяхме лицето ти. Няма да ни оставиш живи. Защо да правя каквото искаш?

— Предполагам, че от това ще зависи как ще умрете. Жената на Малкълм умря сравнително безболезнено. — Той сви рамене. — Е, ако не броим пръста й, нали. Миналата седмица очистих една частна детективка, която ми се изпречи на пътя. Изкормих я като свиня и тя усети всичко. Така че зависи от теб. Ще си получа отмъщението. Дали нашата госпожа Траск тук ще си отиде спокойно или доста болезнено, зависи изцяло от теб.

Постави ножа на гърлото на госпожа Траск.

— Сега ще набера номера, а ти обмисли внимателно какво ще кажеш. Мога да я заколя, преди да си изрекъл името на сестра ми. Обещавам ти, че тя ще усети всичко. А, ето. Постарай се, шерифе.

Постави телефона достатъчно близо до ухото на Рон, така че и той да може да чува. Рон го погледна с омраза и отвращение. Чувствата ни са взаимни, мъжки.

— Шериф Уесткот. Кой е?

— Траск. Трябва да се видим.

— Идеята не е добра.

— Не ме карай да те принуждавам — извика Траск. — Да се срещнем при Търлингтън. Веднага. Или ще почна да говоря неща, които никой не иска да чуе.

— Кучи син — изсъска Сони. — Ти и дъщеря ти просто не можете да си затраете.

Евън притисна ножа по-силно към гърлото на възрастната дама и челюстта на Траск се стегна.

— Виж — каза Траск, — ако не дойдеш, ще кажа на онези ченгета всичко.

Настъпи кратка пауза.

— Добре. Ще дойда.

Затвори телефона и кимна на Траск.

— Много добре.

— Сега я пусни — каза твърдо старецът.

— Не.

Извади, батериите от телефоните им, после се наведе по-близо, за да може да усети ужаса им. Да го подуши.

— Ти съсипа живота ми. Синът ти уби сестра ми.

— Не, не е вярно — отчаяно отрече Траск. — Не я е докоснал.

— А ти си идиот. Знаел си какво е направил синът ти, знаеше и какво е откраднал от нас. И като знаеше всичко това, има наглостта да се изправиш насред дома на баща ми и да го заплашиш…

Траск остана безмълвен, един мускул играеше на бузата му. Госпожа Траск извърна глава и погледна съпруга си.

Тя не е знаела. Предполагаше, че е знаела.

— Дойде в дома на родителите ми, заплаши ги, че ще ги арестуваш, защото не спираха да говорят за оня проклет медальон. Прогони ни от града. Накара ни да се махнем. Загубихме всичко. Аз бях там, криех се в стаята си, толкова ме беше страх от теб. Вече не ме е страх от теб, дъртако.

— Тя нищо не знае — каза Траск. — Пусни я.

— Не. Дори да не е знаела за това, знаела е достатъчно. — Прибра ножа в канията. — Дори и нищо да не е знаела, е имала живот, какъвто майка ми никога не можа да има. Когато ни прогони, загубихме работата си, дома си. Нямахме нищо, нямахме пари. Когато баща ми се самоуби, мизерствахме. Ти унищожи семейството ми. А сега твоето ми принадлежи.

 

 

Вторник, 4 май, 16:40 ч.

Хигинс ги очакваше в редакцията на вестника.

— Намерих снимките от годината, в която Илиана загина — каза той. — Тук има от срещи на съученици, абитуриентски балове, дипломиране…

Погледна към Луси.

— Освен това и някои снимки от погребението на Бък. Не знаех дали ще ги искаш.

Тя преглътна.

— Благодаря — отговори му Фицпатрик и положи ръка върху рамото й.

— Ще вземем всичко, което сте намерили — каза той. — Може ли да видим снимката на Илиана от бала?

Хигинс взе една папка, която беше най-отгоре в кутията.

— Това е официалната снимка.

И четиримата се надвесиха над бюрото, за да я видят. Луси искаше първо да погледне китката на Илиана, но преди това погледът й се спря на красивото лице на брат си, когото обожаваше. Когото всички обожаваха. След няколко седмици щеше да е мъртъв и животът на всички щеше да се промени завинаги.

После се насили да погледне Илиана — красива брюнетка със съблазнителна усмивка. На шията й висеше блестящо сърце, но на ръката й нямаше нищо. Луси не беше сигурна дали е доволна, или разочарована.

— Не е там — тихо отбеляза тя.

— Не, не е — съгласи се Фицпатрик и Хигинс се изкашля.

— Това — заяви той — е официалната снимка.

Луси видя как погледът му се отклонява към нейната ръка.

— Брат ми освен това е направил и други снимки. Бък е бил обявен за крал на бала, затова двамата с Илиана имат доста снимки.

Постави ги на бюрото и ги разпръсна пред тях.

Наистина беше там. За миг Луси не можеше да си поеме въздух.

— О, боже.

Бък и Илиана танцуваха бавен танц, ръката й беше на рамото му, виждаше се сребърното сърчице от гривната.

Фицпатрик внимателно плъзна ръката си надолу по гърба й.

— Някой някога питал ли е за гривната? — запита той.

— Не, доколкото знам — отговори Хигинс. — Не беше в полицейския доклад.

— Разполагате с доклада? — озадачи се детективът.

— Копието е в кутията. Дядо ми го запази, след като писа статиите за Илиана.

Луси отново се загледа в снимките от бала, а Фицпатрик и Стиви се заровиха в стария полицейски доклад. Берман също изучаваше снимките.

— Брат ти изглежда… стабилен.

— Беше доста висок — каза Луси. — Преди да навърши петнайсет, вече беше метър и деветдесет.

— Имам предвид излъчването му. Изпълва снимката. Има го „онова“, каквото и да е то. Виж лицата на другите момчета. Поне всеки втори не го харесва. Забележи неприязънта им, езика на телата им.

Луси свъси вежди.

— Всички обичаха Бък.

— Всички са искали да бъдат Бък — поправи я той. — Въобще не е същото. Виж това момче, челюстта му. Натегнат е като пружина. Юмруците му са свити. Веждите са надолу, главата е леко приведена. Ако беше планински овен, боят щеше да е започнал.

Луси леко се усмихна.

— Това е Ръс Бенет.

— А, виждаш ли? Ами този? — посочи към друг, също с толкова кисела физиономия младеж.

— Малкълм Едуардс — каза тя. — А къде е Райън Ейгър?

— Няма го на тази снимка — отговори Хигинс и потърси сред другите. — Ето го и него.

Ейгър изглежда се чувстваше съвсем неловко, облегнат самотен на стената.

— Не изглежда ядосан — отбеляза Луси. — По-скоро прилича на човек, който би искал да е където и да е другаде.

— Болят го краката — каза Берман. — Виждаш ли как държи гърба си? Обувките му сигурно са твърде малки. А освен това е срамежлив.

Можеше да види всичко това, когато той го описваше.

— Погледни Бък на тази снимка. Илиана го гледа, сякаш е принцът от приказките, а той гледа в друга посока.

— Много добре — похвали я Берман. — Накъде гледа той?

Луси проследи погледа му и пъзелът се подреди.

— Към Сара, момичето, с което току-що беше скъсал. — Наклони глава и внимателно огледа брат си. — Все едно казва „майната ти“. Взел е Илиана, за да си го върне на Сара. Чудя се защо. Какво е станало със Сара Деринджър? — обърна се тя към Хигинс.

— Семейството й се премести, след като тя завърши гимназия. Сега живее във Вашингтон и има шест деца. Мога да ти дам адреса й. — Преди Луси да успее да му отговори, той намери и й даде визитката й.

— Благодаря — каза тя и я пъхна в джоба си.

— Луси — обади се Фицпатрик, — майка ти се е отзовала първа. Илиана все още е била жива, починала е петнайсет минути по-късно, но през първите няколко минути е била в съзнание.

Защо сама не им беше казала, че майка й е лекар, а трябваше да го научат от Уесткот, обвиняваше се Луси.

— По онова време й се обаждаха денонощно, логично е да бъде първа на мястото. Но дори тогава тялото на Илиана би трябвало да се изпрати в щатската морга. Ще прегледам документите. А какво имаме за Рики Джойнър и самоубийството?

— За него нищо не знам — отговори Хигинс. — Може да проверите в щатската полиция.

— Ще се заема — обеща Фицпатрик и взе кутията със снимките. Двамата с Луси благодариха на Хигинс и потеглиха към колата. На излизане от града минаха покрай пристанището, за да видят дали яхтата на баща й се е върнала, но още я нямаше.

— Знам, че ще трябва да говорим с него за този случай, но ми олекна — каза Луси. — Чувствам се едновременно удовлетворена и разочарована. Знам, че в това няма особена логика.

— Има логика. Чудя се единствено откъде знаеше, че той ще бъде там.

— Видях джипа му, паркиран на алеята пред нас вечерта, когато отидохме при Бенет, а после беше пред пристанището, когато днес влязохме в града. Още преди да стигнем там знаех, че трябва да го видя, но просто не можех да се насиля да го направя веднага.

— Да се срещнеш с него. — Стисна ръката й. — Трябва да се обадя на Хайът да му кажа какво става. А ти се успокой. Днес денят ти беше доста натоварен.

 

 

Вторник, 4 май, 17:05 ч.

— След по-малко от час ще имам пресконференция — каза Хайът, когато Джей Ди и Стиви му се обадиха от колите си. — Мортън, Скинър и госпожа Монтгомъри са при мен, Дрю е на линия от кабинета си. Медиите са научили за Бенет, Гордън и валето. Очаквам, че поне един се е сетил, че и жената в контейнера е замесена. Така че, моля ви, кажете ми, че с вашето малко пътешествие сте стигнали до нещо, което мога да използвам.

— Разполагаме с мотив, Илиана Брайън е била убита и по някакъв начин онази група младежи е била замесена — започна Стиви и двамата с Джей Ди разказаха всичко, което бяха успели да открият.

— А братът на доктор Траск? Явно е в центъра на тази група, което въвлича и докторката… по какво, по асоциация?

Хайът за пръв път не изглеждаше, че подозира Луси.

— Може би и заради гривната — допусна Джей Ди. — Дали Бък я е оставил там, където тя я е открила, не знаем. Не знам и дали я е взел от убитото момиче, или я е придобил по друг начин.

— А го има и липсващият диамант — добави Стиви. — Семейството се е преместило няколко месеца след убийството, но никой от хората, с които говорихме, не знае къде са отишли. Сякаш са изчезнали.

— Нищо не изчезва ей така — изтъкна Хайът. — Защо сега? Минали са двайсет и една години.

— Все още не знаем — призна Стиви.

— И какво знаем тогава?

— Това, че настоящият шериф на Андерсън Фери е замесен — отговори Джей Ди. — Казва се Сони Уесткот. Съвсем определено реагира, като видя гривната. Упорито ни избягва. Прегледахме оригиналния полицейски доклад, а доктор Траск ще потърси доклада от аутопсията на момичето.

— Това е добре — каза Хайът. — Предайте й благодарности.

— Ще й предам — обеща Джей Ди. — Знаем ли вече коя е Джейн Доу?

— Да — обади се Дрю. — Отпечатъците й са в системата. Името й е Сю Елън Ламонт. Арестувана е преди три години за измама с кредитна карта.

— Досега никой не е съобщил за изчезването й — намеси се и Елизабет Мортън. — В апартамента си има цял шкаф с презервативи. Мисля, че би било добро попадение да я наречем „момиче на повикване от висока класа“. Можем да пуснем снимката от шофьорската й книжка в новините и да видим дали някой в града не я е виждал.

— Каква кола кара? — запита Джей Ди, като си мислеше за черния лексус.

— Форд „Фокус“ — отговори Елизабет. — Още не сме го намерили. Не можем да открием и черния лексус, който е взел Райън, ако за това си мислеше, Джей Ди.

— Ще ми се да не бях изчезвал от оня тип, дето ни следеше — изсумтя той, ядосан на себе си. — Най-вероятно е бил той, а аз го оставих да се измъкне.

— Няма как да си знаел — с неохота призна Хайът, с което го изненада. — Елизабет, приготви снимката на жената, ще я дам на пресата. Ще осигурим и още хора на телефонните линии. Не искам да излезе, че крием нещо.

— А онази частна детективка? — запита Стиви. Вече беше казала на Хайът новините около смъртта на Ники Фийлдс. — Ще я споменете ли в пресконференцията?

— Не, за нея няма да говоря. Не още. От полицията в Лоръл са се заели с разследването. Говорих с колегите, които работят по случая. Опитали са се да засекат движението й, но са се натресли в задънена улица. Мобилният й телефон е бил с предплатена карта. В апартамента й и в офиса няма документи, а някой й е взел компютъра.

— Би могъл да е нашият човек — каза Стиви.

— Или пък колегите й — изсумтя Хайът. — Полицаите от Лоръл споделиха, че партньорът й, който се обадил на 911, увъртал за всичко. Говорили и със секретарката, която им казала, че само вдигала телефона и правела кафе. От полицията мислят, че и двамата лъжат, но нямат представа защо. Може да са разстроени или да укриват нещо. Ще кажа на Деби да ви прати показанията им, Стиви. Проверете ги. Партньорът й се казва Клей Мейнард, секретарката е Алиса Мур.

— Ще го направя.

— Скинър, с какво разполагаме по въпроса с големия фризер за светкавично замразяване? — попита Хайът.

— Все още с нищо — отговори Скинър. — Имам списък с местата, които през последните години са спрели да работят и където може да има фризер. Утре се заемам с проверката.

— По-голямата част от деня мина в проверка на алибитата на персонала на клуба — обясни Елизабет Мортън. — За съжаление, само двама не разполагат с алиби. И двете са жени, а Райън Ейгър със сигурност е бил отвлечен от мъж.

— Някакъв напредък със списъка на клиентите, който трябваше да вземете от Торн? — сети се Джей Ди.

Луси го изгледа намръщено и той сви рамене.

— Заповедта е готова — отговори Дафни. — Грейсън я проверява. Но все пак имам новини. Разговарях с колегата на Ръс Бенет. Споменах, че Американската медицинска асоциация може да има възражения заради размяната на ония лицеви импланти. Нали се сещате, дето е сложил на Бенет скулите на другия човек. Казах му, че малко сътрудничество с мен определено не би му навредило, ако тръгнат да го разследват. Убедих го да ми даде документите на Бенет за една пациентка — Джанет Гордън.

— И? — попита Джей Ди.

— Джанет се е подложила на две процедури при Бенет — фейслифтинг и гръдни импланти. За следващия месец са планирали изглаждане на корема. За всичко това не е платила и цент.

— Бенет й е правил безплатно операции? — удиви се Джей Ди.

— Никак не прилича на оня Ръс Бенет, за когото сме чували — обади се Стиви. — Защо?

— Хазяинът й спомена, че Бенет не я е харесвал. Може да го е изнудвала — допусна Джей Ди. — Чудя се какво ли е знаела Джанет.

— Същото, което знае и синът й, обзалагам се — отговори Стиви.

— Скоро ще започнем да говорим за него в минало време, ако не открием къде е — кисело процеди Хайът. — Дрю?

— Проверихме отпечатъците по колите около мерцедеса, където беше намерена Джанет Гордън. Тези по колата на Торн са от него, доктор Траск и момчето от паркинга. По колата на Гуин Уийвър има поне двайсет индивидуални отпечатъци. Още ги обработваме. Досега нищо не е излязло. Апартаментът й също е чист.

— Тя си има приятел — напомни Джей Ди. — Вероятно има негови отпечатъци. Ще ти дам името му.

— Ройс Кендъл — прошепна Луси.

— Вземете му отпечатъци — нареди Хайът. — Фицпатрик, продължавай да търсиш. Разбери какво е станало със семейството на Брайън. Особено със сина им. Стиви, ти поемаш частния детектив и секретарката му. Искам да знам какво крият. Елизабет, проститутката е за теб. Разбери къде е била и намери списъка й с клиенти. Пътищата на проститутката, детективката и Илиана някъде се пресичат. И, Скинър, искам фризера. Вчера. — Направи пауза. — И все още искам заповед за списъка с клиенти на Торн.

— Защо? — чу се провлаченият говор на Дафни. — Защото Торн те дразни, или защото мислиш, че някой от клиентите му е замесен?

— Да — сопна се Хайът. — И двете. Просто го издействай. Дръжте ме в течение денонощно. Искам доклад от всеки от вас до единайсет вечерта, а утре в осем сутринта всички да сте на линия. Животът на Ейгър зависи от бързината ни.

Луси потупа Джей Ди по ръката.

— Попитай кога мога да се прибера в апартамента си…

Дочу се неясен разговор, после Хайът каза:

— Според Дрю, още довечера. Куфарът от последното местопрестъпление още се изследва, както и колата й.

— Ще го преживея. Поне вече имам някакъв опит. Благодаря — каза Луси.

— Тя благодари — предаде Джей Ди. — Свършихме ли?

— Не — спря го Стиви и нещо в начина, по който го произнесе, го накара да настръхне. — Вижте, този тип е убил съвсем сам петима души в Балтимор. Седем, ако приемем, че Едуардс и жена му също са жертви, и осем, ако не намерим Ейгър навреме. Мисля, че трябва с нещо да го предизвикаме.

— Не! — отсече Джей Ди, усещайки накъде бие.

— Я обясни — заинтригува се Хайът и Джей Ди стисна зъби.

Луси уморено го погледна, но си премълча.

— Той иска Луси — изтъкна Стиви. — Трябва да го накараме да спре да се крие и да се опита да я отвлече.

— Не — още по-категорично заяви Джей Ди.

— Инспекторе, достатъчно — пресече го Хайът. — Какви си ги намислила, Стиви?

— Първо, ще се уверим, че през цялото време е защитена. Знаем, че оня тип познава начина й на живот, нейни лични неща. Тя ще се прибере в апартамента си, както всеки друг ден, ще направи сутрешния си крос, после шофирането до работата, клуба, всичко. Джей Ди, вече разбрахме, че всичко е заради Луси.

Той метна бърз поглед към Луси. Тя се беше облегнала на седалката със скръстени на гърдите ръце и го гледаше.

— Какво? — запита тя. — Какво искат?

— Искат да те превърнат в стръв — сухо отговори той и видя как очите й се присвиват.

— В защитена стръв — настоя Стиви.

— Питър, това не ми харесва — разпали се Дафни. — Тя е цивилна.

— Тя е държавен служител — изтъкна Хайът. — Но все пак това трябва да стане съвсем доброволно. Ще й проведем инструктаж. Тя какво казва, Фицпатрик?

— Защитена стръв — изсъска Джей Ди през стиснатите си зъби. — Хайът иска да знае какво казваш.

Тя кимна.

— Кажи му, че съм съгласна.

— Чух я — мрачно каза Хайът. — Кажи й, че й благодаря.

— И й кажи, че трябва да носи гривната — добави Стиви.

— Трябва да носиш гривната — повтори Джей Ди и я видя как потрепва.

Тя отново кимна.

— Добре. — Изправи се решително в седалката си. — Да го направим.

— Включете я — разпореди Хайът. — Дрю, погрижи се за подслушването. Искаме да знаем къде е през цялото време. Сега трябва да се приготвим за проклетата преса. Край на срещата.

 

 

Вторник, 4 май, 17:40 ч.

Стоеше на палубата на яхтата на Траск и засенчваше с ръка очите си, за да вижда по-добре проследяващия екран на телефона. Луси се движеше, канеше се да премине Бей Бридж. Това означаваше, че до час щеше да се е върнала в Балтимор. Яхтата на Рон Траск беше стабилна, вятърът беше добър, така че той, Сони и семейство Траск щяха да са стигнали крайната цел час или два след нея.

После щеше да дойде редът и на Райън Ейгър. Колко болезнено щеше да бъде, зависеше от самия човек. Едуардс го беше направил много трудно за себе си, поемайки по „пътя на морала“ с отказа си да разкрие имената. Лицемер. Проклет лицемер.

Ако Едуардс беше избрал морала, когато наистина имаше значение, всичко щеше да бъде различно. Илиана щеше да е жива, а животът ми щеше да бъде… нямаше да е такъв говнян.

Джеймс Канън най-глупашки бе опитал да се съпротивлява, затова го беше вързал. А имах и бухалка. И нож. Като да уцелиш с харпун риба във варел, само дето рибите се смяха последни оня ден. Сигурно добре си бяха похапнали с останките от Канън.

Но пък Бенет… Не можеше да не се изсмее. Бенет се беше опитал да се пазари. Да се пазари.

Бенет и без това нямаше нищо, което би могло да компенсира стореното. Но пък даде информация за Луси, така че се беше оказал полезен. Освен това се разприказва за Джанет Гордън и още някои от другите родители, които са знаели какво се беше случило, включително и собствения му баща.

Ръс Бенет си беше помислил, че може да купи свободата си, но не беше познал. Просто добави още няколко имена към списъка.

Тялото, проснато в краката му, се раздвижи. Уесткот идваше в съзнание.

— Какво? — изфъфли шерифът. — Какво стана?

— Отвлечен си — услужливо му обясни той.

Уесткот направи слаб опит да се претърколи, само за да открие, че е здраво завързан.

— Какво, по дяволите? — процеди той през зъби.

— Беше ударен по главата, Сони.

— От какво?

— От мен. Технически, от бухалката ми. Обичам високите технологии, но често примитивната техника се оказва най-доброто оръжие. И най-удовлетворителното.

— Защо? — простена той.

Приклекна до Уесткот така, че да види добре лицето му.

— Защото си противна свиня, Сони, и преди двайсет и една години си направил нещо много лошо.

Уесткот направи опит да се освободи, но се отказа и затвори очи.

— Нищо не съм направил.

Той се изправи и здравата срита шерифа в ребрата, с което го накара да се разкашля.

— Напротив, направил си. Не бих ти препоръчал да се опитваш да ме убеждаваш в противното. Съдбата ти е в ръцете ми, точно както съдбата на сестра ми е била в твоите. Ако ме вбесиш, ще пострадаш. Прочете ли какво стана с Ръс Бенет?

Уесткот кимна съвсем леко.

— Ще ме убиеш ли?

— Абсолютно. — Отново приклекна, доволен да види как Уесткот изкашля кръв. — Виждаш ли, знам какво е станало онази нощ. Знам какво си направил.

— Чакай — припряно каза Уесткот. — Ще ти платя. Имам пари.

Евън не помръдна.

— Слушам те.

— Мога да набавя сто хиляди. Но ще отнеме няколко дни.

— Не разполагам с няколко дни, Сони.

— Сериозно говоря. — Уесткот успя да кимне с глава, за да подчертае думите си, после отново изстена. — Имам инвестиции, но трябва да продам някои неща.

— Когато стигнем закъдето сме се запътили, ще можеш да ми кажеш къде са тези инвестиции. Сещаш се, номера на банкови сметки, пароли. Такива неща.

Уесткот рязко се отпусна.

— Не ги знам.

— Щеше да ме подкупваш с крадени пари ли? Що за шериф си ти?

— Те са на майка ми — смотолеви той.

— О, значи това бил планът. Да откраднеш от мама. Засрами се. Лош, лош шериф. Я кажи, майка ти знае ли?

— Какво?

— Какво не сте направили — ти и останалите?

Сони затвори очи.

— Да си го гледал по CNN?

Евън почти се усмихна. Ако Мирна Уесткот знаеше, никога не би успяла да опази тайната.

— Не.

— Значи не знае. Убил си майката на Райън Ейгър. Защо?

— Убих я, защото и тя като теб е знаела и нищо не е направила. Измъчвах я, защото се беше облагодетелствала от загубата ми. Както, подозирам, и ти.

Уесткот рязко отвори очи.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Чудех се как си станал шериф. Наистина? И тогава се сетих, че старият шериф би могъл много да ми каже за наследника си.

— Избраха ме.

— Не това ми каза Рон Траск. Каза ми, че си заплашил да се раздрънкаш за Бък, освен ако той не посочи теб. Искаш ли да го питаш? В трюма е.

Очите на Уесткот диво заблестяха.

— Траск? Тук?

— И жена му.

Изкикоти се на паниката, изписала се на лицето на Уесткот.

— Мислеше си, че Траск може да те спаси ли? Защото той е единственият, който знае къде си отишъл? Това е безценно. Никой не знае къде си и при кого си. Никой нищо няма да направи, за да ти помогне. Което си е справедливо — не си ли съгласен?

20.

Вторник, 4 май, 17:45 ч.

Фицпатрик стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувал. Стръв… Проклятие.

— Не разбирам защо си толкова ядосан — каза Луси. Чувстваше се спокойна, което всъщност я изненадваше. — И без това съм негова мишена. Сега съм защитена мишена.

— Ти си стръв, примамка — заяде се той.

— Все тая. Той е след мен. А аз съм тук, в тази кола. Чувствах необходимост да ме защитаваш, хубаво е — призна тя. — Няма да поемам ненужни рискове. Ако поискат да се покажа по телевизията, да раздрусам гривната и да кажа „ела да ме хванеш, здравеняко“, е, тогава вече ще говорим. Но това сега е различно. Това съм си аз, която си живея по обичайния начин. С охрана.

— „Ела да ме хванеш, здравеняко“?

— Гуин е по майтапите. Виж, не горя от желание отново да нося гривната, но има и по-лоши неща. Кевин е мъртъв, както и още двама човека, които нямат нищо общо с Илиана Брайън. Те заслужават справедливост. Илиана също.

— Убиецът й е мъртъв.

— А гривната й беше под леглото на брат ми в стара кутия от цигари.

— Може ли да я е убил той, а не Рики Джойнър?

— И аз се питах същото. Бих искала да говоря с него, но нищо не е такова, за каквото го мислех. Ако Бък има вина, това трябва да излезе наяве.

Той я изгледа накриво.

— Дори това да досъсипе майка ти?

— Да.

— Ако ти кажа, че не си виновна за състоянието й, ще ми повярваш ли?

Луси сви рамене.

— Вероятно не. Тя се грижеше за мен, преди Бък да загине, но после рухна. Мисля, че никога не си бях давала сметка колко ме беше пазила, докато не я отведоха. Бях й ядосана, задето си тръгна.

— Той какво направи? — запита Фицпатрик. Прозвуча заплашително и тя си спомни изражението му, когато стисна баща и за гърлото.

— Не ме е насилвал, ако за това ме питаш. — Видя как раменете му се отпуснаха облекчено. — Но ме биеше. Силно. А аз отивах на училище и биех другите, също силно. — Усмихна се печално. — Въобще не ми изглеждаше честно, че аз постоянно си имах проблеми заради това, а той — никога. Детството ми беше самотно, но не и ужасно, докато Бък не умря. И ти си преживял тежки времена. И твоята майка не се е грижела за теб.

— Не, не се грижеше, макар понякога да опитваше. Не я биваше много, но и на това се радвах. Сега обаче не говорим за мен и майка ми — не аз съм човекът, който трябваше да се види с майка си днес.

— Ти виждаш ли се с майка си?

— От време на време. Не ти беше лесно днес да се срещнеш с баща си. И е нормално да се сърдиш на майка си. На четиринайсет може да е разбираемо да вярваш, че ти си причинила нервния й срив, но на трийсет и пет не е така.

Луси погледна телефона в ръката си и смени темата.

— В Андерсън Фери обхватът беше лош, не можех да сваля нищо, получавах само есемеси. Току-що получих докладите от аутопсиите на Ники Фийлдс и Джейн Доу.

— Джейн Доу всъщност се казва Сю Елън Ламонт. Дрю я е намерил.

— Сю Елън е яла стек, преди да бъде убита, вероятно филе. Алкохолът в кръвта й е съвсем леко завишен, вероятно заради чаша вино. Няма следи от наркотици. Стомахът на Ники е бил празен и изглежда, че е била жива, когато я е изкормвал.

— Боже! — Фицпатрик потрепери.

— Да. И при нея няма следи от наркотици. Била е още жива, като й е прерязал гърлото. Първият удар с ножа е минал на два сантиметра от сърцето. Питам се защо. Той е толкова прецизен с останалите си жертви. Чудя се дали не е искал да я накара да страда.

— Което я прави по-различна от Кевин, който просто се е озовал на грешното място в грешното време.

— Именно. Крейг не ми е изпратил снимки от убийството на Фийлдс, но описанието е ужасяващо. Пробол я, прерязал с нож корема й, после я обърнал и прерязал гърлото й. Ужасяващо… Това изглежда лично.

— Ще кажа на Стиви. Довечера тя ще се заеме със случая, а аз ще се опитам да разбера какво е станало със семейството на Илиана, когато са напуснали Андерсън Фери… след като те отведа на инструктаж. Хайът ще назначи охраната ти за довечера.

Тя отмести поглед към прозореца и обмисли внимателно следващите си думи. Под тях нямаше нищо, само километри вода. Бяха се озовали по средата на Бей Бридж — твърде символично, за да го пренебрегне.

— Можеш просто да останеш при мен — каза накрая тя.

— Като бодигард или… — Той издиша. — Да не искаш да остана, защото ме желаеш?

— Да, Джей Ди. Точно затова те попитах. Е?

— Бих искал да остана — простичко заяви той.

Тя леко се приведе напред, без да отмества поглед от прозореца.

— За снощи…

Смехът му прозвуча неуверен.

— Снощи преживяването беше… незабравимо. Но това не бях аз. Страхотен секс на обществено място… Трябва да ти кажа, че обикновено не съм чак толкова вълнуващ.

Луси се обърна и го изгледа.

— Да не мислиш, че аз съм? Че по принцип си правя секс по градинките?

— Не — смотолеви той. — Загазих ли?

— Вероятно… Боже мили. Не бях правила секс от години.

Фицпатрик я изгледа изненадано.

— Наистина? Колко години?

— Защо всички мъже искат да знаят това?

— Защото трябва да подхранват егото си… Хайде, кажи де?

Тя завъртя очи.

— Седем. И той ми беше годеник.

— Годеникът ти е загинал преди повече от седем години.

— Първият — да, така е.

Той премигна.

— Първият? Че колко годеници си имала?

— Двама — измърмори тя. — И преди да си ме питал още нещо, подготви се и ти за въпроси.

— Какви например?

— Например ти откога не си правил секс? И ми кажи за жена си, дето колата й още е в гаража ти. — Започна да брои на пръсти. — Искам да знам и за твоята майка, за бога. И какво, всъщност, означава това „Джей Ди“?

Изражението му стана сериозно, докато гледаше пътя право напред. Луси дори не предполагаше, че той ще й отговори, но сгреши.

— Три години. Джак Даниел, което би трябвало да отговори и на въпроса ти за майка ми. — Тялото му се стегна. — И… аз я убих.

Луси зяпна. Първоначално реши, че не е чула добре.

— Майка ти?

— Не, жена ми. Сега, ако ме извиниш, трябва да се обадя. Имаш ли нещо против да ми държиш телефона?

Луси изпълни молбата му, без да каже нищо.

 

 

Вторник, 4 май, 18:45 ч.

— О, боже — възкликна Гуин по телефона. — Вече си мислех, че си мъртва.

Подпряла сака си на лъскавия тезгях в кафенето в полицейския участък, Луси беше притиснала телефона си между ухото и рамото си и се опитваше да си намери портфейла.

— И защо така реши? Проклятие… Къде е?

— Кое къде е?

— Портфейлът ми. А, ето го. Задръж. — Подаде десетачка на жената зад тезгяха. — Две кафета, моля. — Намести сака на рамото си и се отправи с кафетата към масата. — Така, ето ме пак.

— Защо не ми се обади по-рано? Толкова се притесних!

— Пратих ти есемес, че съм добре — оправда се Луси и отпи глътка от кафето. — Нямаше нужда да ми пращаш десет съобщения. Нямаше обхват, какво да направя… И не ми викай. Имах пореден ужасен дълъг ден.

— Съжалявам — каза Гуин далеч по-спокойно. — Есемесите обаче не са достатъчни. Може някой да ти е откраднал телефона и да ми пише, че си добре.

Луси въздъхна.

— Четеш твърде много криминални романи. Ето ме. И съм добре.

— Предвид, че някой ти изпраща специални подаръци в кутии, мисля, че имам основание да се тревожа. Но да оставим това. Звучиш ужасно. Какво не е наред и къде си всъщност?

— В полицията съм. — Погледна втората чаша с кафе. Правих секс с мъж, който дори не знам как си пие кафето.

— Защо си в полицията? Да не са те арестували?

— Не, не. Добре съм. Маркираха ме. Като полярна мечка.

— Няма никакъв смисъл в това, което говориш.

— Знам. Уморена съм.

Все още си блъскаше главата над изявлението, което Фицпатрик толкова небрежно беше направил. После докато пътуваха беше звънял по телефона. Не бяха разменили нито дума. Знаеше, че това, което каза за жена си, не беше вярно, звучеше абсурдно. И все пак…

— Ченгетата са притеснени, така че ще сложат проследяващо устройство на чантата ми. Оставиха ми телефона и портфейла и ми позволиха да остана в кафенето, след като обещах, че няма да напускам сградата. А ти къде си?

— При Торн — въздъхна Гуин. — Ройс работи до късно, а апартаментът ми още е запечатан.

— Мислех, че Ройс си е взел почивка, за да остане с теб.

— Така е, но трябваше да уреди някаква работа, така че да не се налага да напуска града. Праща ми съобщения на всеки час. Романтично, нали?

В гласа на Гуин прозвуча надежда, която Луси веднага разпозна. Самата тя я беше почувствала, когато Фицпатрик едва не откъсна главата на баща й, за да му попречи да я нарани.

Двете с Гуин можеха да се грижат за себе си — бяха го доказали с годините. Но беше толкова хубаво, когато имаше и някой друг.

— Да, така е — съгласи се тя.

— Кога ще дойдеш? Сега тук сме само аз и Минг. И Джасмин — добави Гуин с лека досада. Джасмин беше последната наета в клуба и се опитваше да обсеби Торн. Защото не го познаваше. Той търпеше известно време, после отпращаше жените по пътя им. — Минг не е много по приказките, а Джасмин говори единствено за Торн, влудява ме.

Луси се намръщи.

— Минг защо е там? Торн къде е?

— Торн трябваше да се срещне с някакъв клиент след съда, така че изпрати Минг да ме доведе тук и да остане или докато Торн се върне, или докато Ройс ме вземе. — Гуин сниши глас. — Минг е много внимателен тази вечер, следи никой да не се промъкне през вратата.

— Добре. Значи не си сама.

Охраната им можеше да удържи малка армия, така че Гуин беше в безопасност.

— Кога от полицията ще свършат с маркирането на полярната мечка? Взела съм филми, сладолед и дори от онези здравословни гнусотии, дето твърдиш, че ги обичаш.

По дяволите. Луси беше забравила, че каза на Торн, че ще остане там през нощта.

— Всъщност ще се прибера у нас. Разрешиха ми.

— На Торн това няма да му хареса — предупреди я Гуин. — Нито пък на мен.

— Всичко е наред. Джей Ди ще остане с мен.

Надявам се.

— Така ли, госпожице Това-не-може-да-ми-се-случи? Ще спиш ли с него?

Луси успя да потисне порива да й разкаже за случилото се.

— Ще помисля.

— Най-сетне малко разум у тебе, малката. — Гуин помълча. — И къде беше днес, Луси, че нямаше обхват на телефона?

Тя въздъхна.

— Пак се върнах, заедно с полицаите. И видях баща ми.

Гуин си пое дълбоко дъх.

— Ще ми се тоя кучи син просто да пукне.

— Е, жив и здрав си е. И все още ме обвинява за всичко.

— Миличка… — Гласът й омекна. — Баща ти е истински кретен. Не го слушай.

— Трудно беше да не го изслушам. Крещяхме си един на друг.

Луси разказа какво беше станало и Гуин я изслуша мълчаливо.

— Баща ти посегна ли ти, Луси?

— Опита. Джей Ди го стисна за гърлото и го избута.

— Еха! Това вече е нещо. Трябва да му се отблагодариш, нали?

Луси свъси вежди.

— Това не е добра причина да правя секс.

— Не е и лоша причина за секс — подсмихна се Гуин. — Не сте го правили още, нали?

В отговор тя въздъхна. Понякога Гуин твърде лесно се досещаше.

— Напротив.

— Къде? Кога?

— Няма значение.

— А, не. Искам подробности.

Луси огледа кафенето.

— Няма начин, не и тук. По-късно ще ти разкажа.

— Толкова добре ли беше?

— Още по-добре. Наистина трябва да вървя.

— Тогава ми се обади, като се прибереш. — Преглътна шумно. — Днес наистина се уплаших, като не можах да се свържа с теб. Все си мисля за Кевин. И после ми се привидя… Няма значение.

— Съжалявам, че съм те изплашила. Следващия път ще се постарая повече. Кафето ми изстива. Трябва да вървя.

Луси прибра телефона в джоба си и отиде да провери какво става с Джей Ди Фицпатрик.

 

 

Вторник, 4 май, 19:10 ч.

Джей Ди беше толкова уморен, че номерата на дисплея се размазваха пред очите му. Тогава надуши аромата на кафе; Луси постави пред него чаша, а после и сметана, и пликчета със захар.

— Не знаех как го предпочиташ — обясни тя. — Кафето, имам предвид — добави кисело.

Той вдигна поглед и забеляза, че тя го изучава с очи.

— Реших, че съм те уплашил.

— Не. Стиви нямаше да ме остави сама с побъркан убиец.

Сложи си захар в кафето, после метна сметанките към празното бюро на Стиви.

— Тя обича малко кафе към сметаната си.

— Добре е да го знам. Мога ли да седна?

Той издърпа стол от друго празно бюро.

— Заповядай.

— Е, разкажи ми, Джей Ди. Какво е станало тогава? Знам, че не си убил никого.

— Убивал съм. Бях снайперист. Добър. — Изчака да види как ще реагира.

— Да ме ядосаш ли искаш? — сопна му се тя. — Да не се опитваш да ме изплашиш?

— Може — призна той.

— Добре, но още съм тук. Какво е станало с жена ти?

— Умря. Глупав инцидент, който не трябваше да се случва.

— Какъв инцидент?

— Гмуркане. Мая беше по екстремните спортове. Парашутизъм, скално катерене, такива неща.

— Знаех си. — Луси присви очи. — Знаех си, че си опасен.

— Не съм опасен — настоя той. — Точно затова тя е мъртва.

— В това няма смисъл. Върни се и почни от начало. Как се запознахте?

— В армията. Веднага се сдушихме. Напуснах първи и дойдох тук. Леля ми, която ме беше отгледала, още беше жива, но много болна, и успях да се погрижа за нея през последните й месеци. Така и не я опознах добре, но годините, които прекарах с нея, бяха най-щастливите в живота ми. Исках, нали разбираш, да й се отплатя поне с малко за това, което ми беше дала. Както ти и семейство Пю.

— Разбирам.

— После и Мая се уволни, но тя нямаше семейство, така че дойде тук, при мен. Постъпих в полицията, а тя стана пожарникар. Година по-късно се оженихме.

— Обичаше ли я?

— Да, но не така, както се обичаха Пол и Стиви. Двамата с Мая бяхме по-скоро приятели, които си плащат заедно сметките. След това нямаше какво много да си говорим.

— Е, как така си я „убил“?

— В началото и аз се занимавах с онези екстремни преживявания, но не ми бяха страст. Наситих се. Освен това се запознах с Пол и Стиви и поисках онова, което имаха. Исках да имаме деца.

— Но Мая не беше по децата — тихо каза Луси.

— Не, не беше. Обвини ме, че искам да я накарам да зареже забавленията и предполагам, че беше права, така че тя взе да прекарва все по-малко време вкъщи за сметка на заниманията, които й вдигаха адреналина. Повече време далеч от мен.

— Един ден отишла да се гмурка без теб и не се прибрала у дома?

Той кимна.

— Гмурнала се прекалено надълбоко и не изчислила добре изкачването.

— А ти обвиняваш себе си.

— Скарахме се доста лошо точно преди да излезе.

Луси го изгледа внимателно.

— Тя казвала ли ти е, че не си достатъчно вълнуващ за нея?

Въпросът й го озадачи.

— Да. Откъде разбра.

— Преди да ме целунеш вчера, аз ти казах, че дали ще тръгна с теб ще зависи от това колко си вълнуващ. Чудех се защо това така те разпали.

— Предполагам, че това още ми е болно място.

— Съжалявам. Сигурна съм, че не го е мислела.

— Напротив, мислеше го. Това е проблемът. Беше бясна, когато излезе онзи ден, а аз не я успокоих. Изкарах я от кожата й и ако не го бях направил, още щеше да е жива.

— Я чакай да изясним нещо. Съпругата ти, разумен възрастен човек, се ядосала, поела тъп риск и умряла. Джей Ди, това няма нищо общо с убийство.

Той срещна погледа й.

— Я чакай и аз да изясня нещо. Майка ти, лекарка, очевидно разумен възрастен човек, преживяла ужасна трагедия, с която ти нямаш нищо общо, след което претърпяла нервен срив. Ти, нейното дете, отчаяно си търсела вниманието й, което допълнително я изнервило и тя те отпратила. Това няма нищо общо с твърдението ти, че буквално си я подлудила.

Луси присви очи.

— Ти ме изигра.

— Но съм прав, нали?

Тя изчака няколко секунди гневът й да утихне.

— Да, но моля те, не го прави пак.

— Става. Научих тази техника от Стиви, така че можеш да виниш нея.

— Може и да го направя.

— Ядосана ли си?

— Не. Ти си прав. Дълбоко в себе си винаги съм го знаела.

— Но сърцето е друга работа.

Тя кимна.

— Значи, отиде в групата на Стиви, след като съпругата ти почина.

— Не веднага. Първо пощурях и започнах да поемам рискове срещу всяко копеле, което ми се изпречеше на пътя. За малко щях да умра и да стана причина за убийството на партньора ми в „Наркотици“. Тогавашният ми шеф ми предложи или да потърся помощ, или да се преместя. В крайна сметка направих и двете.

— И ето те сега тук.

Той се усмихна.

— Ето ме тук, да.

— А ето ме и мен — обади се Дрю, застанал на вратата. Изглеждаше ядосан. Постави чантичката й на бюрото на Джей Ди. — Тествах проследяващото устройство, което бях скрил. — Извади пудриерата, отвори я и показа миниатюрния предавател. — Но получавах грешни данни и не можех да си обясня защо. И тогава открих това. — Отвори чантичката й и подръпна хастара. — Срязан е. А вътре беше скрито това. — В ръката си държеше предавател, почти еднакъв с оня в пудриерата.

Джей Ди рязко се изправи.

— Какво става тук, по дяволите?

Луси се вгледа в устройството и стана бледа като платно.

— Някой ми е сложил бръмбар в чантата?

— Не е „бръмбар“, проследяващо устройство е — поправи я Дрю.

— Някой ме наблюдава? — прошепна тя. — Подслушва ме?

Какво става, по дяволите? Джей Ди въздъхна с облекчение, когато Дрю поклати глава.

— Не — каза той. — Някои от тези устройства имат и опция за подслушване. Като онова, което аз сложих, всъщност. Това обаче няма. Но през цялото време той знае къде си.

— Не е трябвало да бъде близо до теб, за да знае графика ти — допълни Джей Ди.

Тя кимна и се замисли.

— Той е знаел, че не съм била при Гуин снощи, когато е оставил сърцето на Джанет. Колкото и да е странно, това ме кара да се чувствам по-добре. И какво ще правим с това?

— Ще го оставим — заяви Дрю и тя премигна от изненада.

— Оня тип трябва да си мисли, че е на стъпка пред нас — обясни Джей Ди. — Можем ли с това да проследим него?

— Минава през уебсайт, което означава IP-адреси и разрешителни. Така че, не.

— И откога е било там? — запита Луси.

— Според сайта на производителя батерията издържа над десет дни в стендбай режим — отговори й Дрю. — Активира се при движение, а ти пътуваше, така че по-малко от десет.

— Преди десет дни бях в Лос Анжелис, чантата беше с мен. Освен ако не ме е проследил до Калифорния… Трябва да е станало, когато съм се върнала.

— Кой има достъп до чантата ти? — запита Джей Ди.

— Когато съм на работа, я държа в чекмеджето на бюрото и не го заключвам, както би трябвало. В клуба я оставям заключена в кабинета. Когато влязохме при семейство Бенет, беше в колата ти. От снощи е в сака ми и е с мен навсякъде.

На Джей Ди му хрумнаха две възможности. Беше наясно, че Луси няма да хареса нито една от тях. Алън от патологията, който вече знаеше повече от всеки друг в моргата за личния й живот. И Торн, приятелят й. Засега запази тези мисли за себе си.

— Може ли да проверим за отпечатъци? — каза вместо това.

— Може — отговори Дрю, — но не очаквай да има, досега не сме открили нищо.

Очите на Луси се разшириха.

— Следи ме едва от два дни, не може да знае режима ми. Или има и други устройства, или ме е следил и физически.

— Права си — съгласи се Дрю. — Отново ще прегледаме колата ти, ще видим и в другите ти чанти.

— В гардероба ми са.

— Ще проверя и портфейла ти, и мобилния ти телефон. Може да имаш инсталиран проследяващ софтуер на телефона, без да знаеш.

— Но как изобщо би могъл да се докопа до телефона ми?

— Става и с есемес, като прикачен файл, като нещо, дето прилича на линк към изображение. Може през цялото време да си работи и ти никога да не узнаеш. Телефонът ти?

Тя му го подаде.

— Това е просто… отвратително.

— Може би, но по-добре сигурни и отвратени, отколкото… Ще държим връзка.

Понечи да тръгне, но тя го дръпна за ръкава.

— Дрю, чакай. Наистина ли устройството, което сложи в чантата ми, може да подслушва? Това не ми харесва.

Джей Ди веднага се сети за предстоящата им нощ заедно. Нито пък на мен.

— Не предава през цялото време. Активира се дистанционно. Мога да се обадя от мобилния си телефон, ако си в беда или отидеш някъде, където не си ни уведомила предварително. Мога да чуя какво става.

Ужасът, изписан на лицето й, можеше и да изглежда забавен, стига да не беше съвсем на място. И споделен.

— Това наистина, ама наистина не ми харесва — каза тя.

Дрю сви рамене.

— Ако оня те докопа, ще искаш да знаем, че си в беда.

Тя погледна Джей Ди.

— Това не ми харесва, Джей Ди. Може да ме следят, пазят и да бъда стръв, но не ми харесва мисълта хората да подслушват личните ми разговори. Това излага на риск и мен, и всеки, когото познавам.

— Да, знам. — След като беше чул за делото й, наистина разбираше. — Това е само докато отново не си вън от опасност.

— Не, използвай другия вид устройство, Дрю. Дала съм ви вече достатъчно права над личния си живот.

Джей Ди внимателно я стисна за рамото.

— Луси, изслушай ме. Имаме работа с побъркан извратеняк.

— Знам.

— Човекът, когото търсим, е чудовище. Ще направим всичко, за да те предпазим, но ако се приближи, не би ли искала да се свържеш с нас?

Тя отмести поглед встрани.

— Да. — После изправи рамене. — Има ли начин да го блокирам, когато искам?

— Да — отговори Дрю. — Но така има опасност да не работи, когато ти трябва. Джей Ди е прав, Луси. Онзи човек е опасен. Видя какво може да направи.

Луси тежко преглътна.

— Кой ще може да активира това чудо?

— Аз, Джей Ди и Стиви. И Хайът.

— И Хайът ли? Налага ли се? — почти проплака тя.

Едното ъгълче на устата на Дрю кривна нагоре.

— Той отговаря за сигурността ти, така че, да.

Тя въздъхна.

— Добре. Това никак не ми харесва, но го правя, за да хванем тоя тип, преди да е убил още някого. Включително и мен. Добре. Бройте ме, но просто не ми харесва.

Дрю кимна сериозно.

— Добре. Ще ти върна чантата щом приключа с нея.

Когато Дрю си тръгна, Луси каза разстроена:

— Джей Ди, мразя това.

— Коя част точно? Следенето или личната неприкосновеност?

— И двете, но наистина няма значение. Най-важно е да спрем това. Ти какво правеше, когато влязох?

— Опитвах се да издиря Брайънови, след като са се махнали от Андерсън Фери. Имам номера на социалната осигуровка на бащата от полицейския доклад и намерих смъртния му акт. Умрял е в Северна Каролина година след убийството.

Луси завъртя стола си така, че да вижда екрана.

— О, самоубийство — тъжно отбеляза тя.

— Огнестрелна рана в главата. Намерих полицейския доклад, според който тялото е намерено от сина, Евън Брайън.

— Изглежда, че Евън има куп причини да е гневен. Къде е той сега?

— Още не мога да го намеря, а погледът ми вече се преплита.

Знаеше, че трябва да продължи да търси, защото единствената сестра на Евън беше носила гривната, донесла на Луси куп неприятности. Момчето беше връзката, а може би и техният човек. А докато не го идентифицираха, Луси живееше под прицел.

— И моят също — каза тя. — Крейг намери докладите от аутопсията на Илиана и Рики Джойнър. Изпрати ми ги на имейла, но очите ми вече не могат да се фокусират върху дребния шрифт на телефона. Тук има ли компютър, на който да мога да си проверя пощата?

— Използвай моя — предложи той.

— Луси?

Кожата на ръцете й настръхна.

— Мм?

— Мога ли да остана?

Тя обърна глава към него и устните й се озоваха на сантиметри от неговите.

— Да.

— Тогава да побързаме, за да можем да си вземем някаква храна и малко да поспим.

Устните й леко се извиха и Джей Ди използва целия самоконтрол, на който беше способен, за да не я целуне още тук, на бюрото. Но, както беше отбелязала Стиви, Хайът го наблюдаваше и никак не беше щастлив заради двойния му отказ да превърнат Луси в примамка. Засега щеше да се въздържа. И дяволски се надяваше, че Хайът е достатъчно почтен, за да не подслушва, когато не трябваше, защото по-късно…

— Храна и сън ми звучат добре. — Луси се обърна отново към екрана и веднага прехвърли вниманието си. — Илиана, какво ти се е случило, миличка? — прошепна тя.

Докладът беше страховит. Започна да разглежда снимките.

— Била е жестоко пребита.

— Най-вероятно с юмруци. Според патолога причина за смъртта е един от ударите по главата. Освен това е била изнасилена, брутално. Тук има натъртване и разкъсване… Нападението е било много жестоко. — Тя увеличи снимката. — Виж тази следа на врата й.

— Може да е от изтръгнатата верижка на медальона.

— Така е. Но няма подобен белег на китката. Когато намерих гривната в стаята на Бък, тя не беше скъсана. Това не стана, докато Сони не я открадна от мен.

— Значи гривната е била взета. Но от кого?

Тя замислено прехапа устни.

— Носиш ли гривната?

— Да. — Той измъкна пликчето от джоба си. — Стиви ми я даде.

Луси огледа гривната през найлона.

— Можеш ли да разкопчаеш закопчалката?

— Няма да е лесно, съвсем мъничка е.

— И на момче на годините на Бък не би му било лесно. Илиана носела ли е чанта?

Джей Ди потърси в кутията със снимките от бала.

— Да. — Показа й снимката. — Но до тялото й не е намерена чанта, според полицейския доклад. Първоначално са приели, че е кражба.

— Докато не са открили самоубийството на Рики Джойнър. Имаме ли полицейски доклад за смъртта му?

— Поисках да изпратят доклада по факс от щатската полиция. Почакай.

За щастие щатската полиция се беше оказала по-бърза от Гладис Строу и докладът вече беше на факса. Прочете го и се върна при Луси.

— Не е открита чанта при тялото му.

Луси оглеждаше снимката от аутопсията на Илиана.

— Майка ми е видяла тези наранявания, но тя беше педиатър, не е имала опит с нищо такова. Виждала съм много такива неща… С времето не става по-лесно, но шокът отминава. Сигурно е била изключително стресирана. И после да загуби Бък веднага след това…

Джей Ди я погали по гърба, но не каза нищо, остави я да говори.

— Предполагам, че не съм осъзнавала колко много бих искала нещата да бяха различни, докато не застанах на пристанището днес. Мислех си, че може би той ще ме прегърне. Може би ще позволи на майка ми да говори с мен. Може би всичко ще е наред. И може да има дяволски добра причина брат ми да крие гривна на мъртво момиче в стаята си.

Прехвърли снимките от доклада.

— Патологът е взел проби от семенна течност.

Луси беше приключила с коментара за личния си живот, беше казала много повече, отколкото беше склонна сама да сподели.

— В полицейския доклад за Илиана не се споменава ДНК тест — каза Джей Ди.

— Не са направили. Може би защото никой не е бил обвинен. Тогава е отнемало седмици, за да се извърши пробата. Но разполагат с кръвната група.

Погледна доклада от аутопсията на Рики Джойнър.

— Съвпада с кръвта на самоубиеца, но не с Бък.

Беше си мислила, че Бък е изнасилил Илиана. На него също му беше минавало подобно предположение през ума.

— Не е убедително — каза само.

— Не е. Но като прибавиш, че нараняванията по кокалчетата на Джойнър също съвпадат с нараняванията по лицето и тялото на Илиана, нещата стават по-сериозни. Освен това е имало и гняв, което също е мотив. Скъсала е с Джойнър, за да отиде на бала с Бък.

Той продължи да чете доклада.

— Джойнър е имал драскотини по лицето и гърдите.

— А тя — кожа под ноктите.

— Направо в десетката — намръщи се той. — Защо изглежда толкова не наред?

Луси отвори на снимката от аутопсията на Джойнър и Джей Ди тежко преглътна. Джойнър беше налапал дулото на пистолета и почти не беше останало нищо от лицето му. Но Луси не трепна, просто продължи да се взира в екрана с онази постоянна концентрация, която му се струваше толкова очарователна.

— Защото не е наред — каза накрая тя. — Виж му лицето.

Джей Ди направи гримаса.

— И как? Нищо не е останало.

Тя поклати глава и увеличи снимката така, че да се вижда челюстта отдясно.

— Това е охлузване.

— Прострелял се е в лицето, Луси — сухо каза Джей Ди.

— Това не е от изстрела. Бил е ударен в лицето, сериозно. Докато е бил жив. — Бързо превключи на ръцете на жертвата. — Това са рани от самозащита, а това — превключи на торса, където се виждаше тъмно охлузване върху гръдния кош — е ритник.

Джей Ди свъси вежди. Беше права.

— Защо патолозите не са го забелязали преди двайсет и една години?

— Причините може да са всякакви. От полицията са казали, че Джойнър го е направил. Жертвата и убиецът са мъртви, случаят е приключен. Може патологът да е имал много работа и е подкарал през просото.

— Е, той наистина ли се е самоубил?

— Възможно е. Но преди това здравата се е бил. — Луси отвори следващата снимка и замръзна. — Или пък не. Не и преди да е умрял, във всеки случай. — Увеличи снимката. — Виждаш ли това охлузване на гърба му? Получено е след смъртта. Също прилича на ритник с обувка.

И наистина беше така.

— Някой или го е убил, или го е изритал веднага, след като е умрял. — Прелисти полицейския доклад и разбра, че тя е права. — Имало е следи от барут по дланта, която още е стискала пистолета. Ако се е прострелял, пистолетът вероятно е щял да падне от ръката. Било е нагласено.

— Серийният номер на оръжието? — запита Луси.

— Изпилен е, но може би бихме могли да го възстановим… ако още пазят пистолета.

Стомахът й шумно изкъркори.

— Можеш ли да принтираш докладите? И после да ми уредиш охрана, за да си взема нещо за вечеря? Мога да ти донеса нещо, ако искаш. В кафенето почти всичката нормална храна беше свършила. Този джънк може да те убие.

Той пусна докладите да се печатат и се изправи.

— Идвам с теб.

— Добре. Тогава ще ида до моргата и ще проверя някои от кръвните проби, които пуснах на Ръс Бенет.

Изведнъж Луси замръзна, очите й се върнаха обратно на снимката от аутопсията на Джойнър.

— Какво има?

— Току-що си спомних как майка ми се караше на Бък, че си влачи краката по пода.

Джей Ди разбра.

— Заради обувките ли?

Тя кимна разтревожена.

— Със заострени върхове, носеше ги навсякъде, освен на футболното игрище.

— Няма как да е бил единственият, който е носил обувки със заострени върхове, Луси.

— Да, но само той имаше гривна от мъртво момиче, скрита под бейзболни картички.

Той я хвана за ръката.

— Хайде, нека си починем и да вечеряме. По-късно ще се тревожим за това.

Тя затвори файла и излезе от пощата си.

— Добре.

21.

Вторник, 4 май, 19:30 ч.

Клей беше дяволски изтощен. Когато се срещна с родителите на Ники, те не спряха да плачат. Изглеждаха съсипани. Прииска му се и той да можеше да даде воля на сълзите, които напираха в очите му.

Отвори входната врата на апартамента си и се сепна. Алиса стоеше в дневната с пистолет в ръката. Свали оръжието, когато видя, че е той, и отпусна рамене.

— Какво правиш, по дяволите? — сопна се той.

— Постоянно чувам шумове. Постоянно си мисля, че Евън е там. Съжалявам, просто бях изплашена.

— Не те виня. — Видя я как прибира пистолета в чекмеджето на бюфета, в който бяха подредени папките на Ники. — Тези папки защо са в бюфета?

— Джун е имала посещение от балтиморски полицай от отдел „Убийства“, който е питал за мен.

Джун беше съквартирантката на Алиса и далеч не можеше да се каже, че блести с особен ум.

— И тя какво е казала? — Присви очи. — Какво би могла да каже?

— Само, че съм тук. Обадих й се, за да знае, че съм добре и да не се тревожи. И й казах да заключи вратата. Просто в случай, че Евън реши да се отърве от всички, които го познават.

Беше права. Докато Евън беше на свобода, опасността съществуваше.

— И какво още е казала Джун?

— Ченгето също я посъветвало да си заключи вратата, защото снощи имало още три убийства. На две от жертвите гърлата били прерязани… — Срещна погледна на Клей и той видя страха й. — Като на Ники.

Клей зяпна от изненада.

— Какво? Кой?

— Проверих новините. Едната жена прилича на онази, която си видял с Евън на видеото в хотела.

Той едва преглътна.

— А кой е бил другият?

— Момче от паркинга на нощен клуб в центъра, където е намерено тялото на друга жена. Била оставена в една от колите пред клуб „Шийдалин“. И тя била убита. Няма много информация. А ти какво ще правиш?

Клей затвори очи.

— Не знам.

— Трябва бързо да решиш, защото онова ченге, Мазети, сигурно ще дойде право тук. — Отвън се затръшна вратата на кола и Алиса подскочи. — Това сигурно е тя.

— Отивай в стаята ми — нареди й Клей. — Не излизай оттам.

Както никога, Алиса веднага се подчини.

На вратата се почука.

— Полиция — чу се женски глас. — Инспектор Мазети, Балтимор, отдел „Убийства“. Може ли да вляза?

Клей отвори вратата, леко изненадан. Видът на жената не отговаряше на гласа й. Беше дребничка, с тъмни проницателни очи.

— С какво да ви помогна, инспекторе?

— Тук съм, за да говорим за Ники Фийлдс. От полицията в Лоръл ни прехвърлиха случая.

Заради другите убийства. Евън Риърдън беше убил поне още двама души, може би и трима. Нуждата да постъпи правилно и да й каже всичко, каквото знаеше, се бореше с нуждата да постъпи правилно и да види последния дъх на Риърдън.

— Имате ли някакви улики?

— Да — отговори Мазети. — А вие?

— Не — мрачно призна той. — Щеше ми се да имах. Бих ви ги дал. — Което беше вярно. Ако разполагаше с Евън, бързо щеше да им го предаде. Е, Евън щеше да е мъртъв, но пък Мазети щеше да си получи човека.

— Къде е госпожица Мур? — попита тя.

— Не е тук — заяви Клей.

— Съквартирантката й каза, че е тук. — Мазети повдигна вежди. — Колата й е паркирана отпред. Сверих номерата. Полицаите от Лоръл не са открили почти никакви документи в дома на госпожица Фийлдс, нито пък в офиса й, господин Мейнард. Дали не са тук?

— И защо да са тук? — попита той на свой ред и в отговор получи остра като бръснач усмивка.

— Мога да се сетя за няколко възможности, все неприятни. Какво търсите вие с госпожица Мур из документите на партньорката си?

— Асистентката ми не е…

— Клей? Скъпи? — Вратата на спалнята се отвори и Алиса се показа, облякла една от ризите му. Дългите й крака бяха голи. Изпъна ръце над главата си и се прозя.

— Чух гласо…

Спря рязко и очите й се разшириха, като видя Мазети. Отстъпи крачка назад, а Клей едва успя да прикрие яда си.

— Значи все пак е тук — отбеляза Мазети. — Вие двамата… — Не довърши мисълта си.

Алиса подръпна подгъва на ризата му.

— Да. Не че ви е работа.

И наистина не беше. Само дето Мазети го гледаше с такова разочарование. Прииска му се да се защити.

— Малко сте твърде млада, госпожице Мур — каза Мазети.

Алиса вдигна глава.

— На осемнайсет съм.

Мазети я погледна с пренебрежение.

— Така пише в шофьорската ви книжка. Добре, ето какво ще направим… Мога да прибера и двама ви за разпит. Не вярвам и на една ваша дума, господин Мейнард. Документите на партньорката ви са отишли някъде. Бих могла да претърся тази стая и да не ги намеря, така че не се тревожете, няма да го направя.

— И без това първо ще ви трябва заповед — студено каза Алиса.

— Ще я издействам. Не знам какво криете, но в моргата вече има няколко тела, а търпението ми е на свършване. И така, за последен път. — Погледна право в Клей. — Какво знаете?

— Че приятелката ми е мъртва — уморено отговори той. — И че искам оня, дето я е заклал и я е оставил да гние, да си плати. Но не си падам по саморазправа. — Поне не и допреди тази сутрин. Вече не беше така. След като видя тялото на Ники, смяташе, че това е начинът.

— Надявам се. Защото пречите на разследване, а това е углавно престъпление. Не би ми харесало да добавя и саморазправа към това.

Тя не разполагаше с нищо и двамата го знаеха.

— Трябва да взема родителите на Ники от хотела и да ги отведа да разпознаят тялото й — спокойно каза той. — Така че, ако сте свършили…

— Добре. Засега приемете моите съболезнования за смъртта на колегата ви.

— Тя ми беше приятелка — рязко натърти той.

— Съжалявам за загубата ви — тихо каза Мазети и сложи визитката си на масата. — Ако се сетите за нещо, което бихте искали да споделите с мен, ще ви бъде по-лесно, отколкото ако трябва сама да го измъквам от вас. Искам този убиец зад решетките. Много силно го искам. — Обърна се към вратата, но после промени намерението си и се върна. — Името Илиана Брайън говори ли ви нещо?

— Не — честно призна той. — Трябва ли?

Този път изглежда му повярва.

— Може би.

Клей затвори вратата зад нея, а после се обърна гневен към Алиса.

— Какво беше това, по дяволите? — посочи ризата, която беше облякла.

— Исусе, Марийо и Йосифе. — Алиса се отпусна в стола. — Тя знаеше, че документите са у нас. Знаеше, че съм при теб. По каква друга причина бих могла да съм тук? Искаш да й сервираш на поднос вероятна причина да получи заповед за обиск ли?

Права беше, а това го дразнеше.

— Добре. Стой тук, докато не се върна от моргата.

— Няма начин. Евън е някъде навън. Ще дойда с теб.

 

 

Вторник, 4 май, 20:40 ч.

Евън обърна инвалидната количка и Рон Траск се пльосна на циментовия под на фабриката с щръкнали във въздуха крака. По лицето на стария шериф се виждаха следи от здрав побой. Чудесна работа, мое дело.

Госпожа Траск лежеше на пода, свита като ембрион. Завърза отново стареца, за миг не му се доверяваше. Приклекна до него и му се усмихна.

— Дяволски симпатична яхта, шерифе. Мисля, че мога просто да я направя част от флотата си.

Траск го изгледа, после извърна очи към жена си и се опита да каже нещо. Евън измъкна кърпата достатъчно, че да му позволи да говори, готов отново да я натика навътре, ако дъртият се разкрещеше.

— Тя добре ли е? — дрезгаво попита Траск.

— Не е мъртва — изтъкна Евън.

— Трябва да си пие лекарствата.

— Трябва й патолог. А, момент. Имате си такъв в семейството. Сигурен съм, че се гордеете с дъщеря си — тръгнала е по стъпките и на двама ви. Усвоила е идеално поведението „вижте ме, аз съм толкова почтена“… Имало от кого да се учи.

— Тя няма нищо общо с мен — изфуча Траск. — Отрекох се от нея още преди години.

— Тогава семейното събиране ще бъде много забавно. Стой мирен. Сега отивам да си играя с Райън и Сони. Но не се тревожи. Съвсем скоро ще дойде и вашият ред.

 

 

Вторник, 4 май, 20:45 ч.

Един плик с курабийки се плъзна по бюрото на Джей Ди и той вдигна поглед от монитора, в който отдавна се взираше. Стиви седеше на бюрото си.

— Курабийките за мен ли са? — попита той.

— Корделия ги направи, за да ти благодари за медальона. Прескочих до нас, за да я завия, и ги заварих със сестра ми точно да ги вадят от фурната. Не се тревожи — Изи се е погрижила да си измие ръцете. А къде е Луси?

— В моргата, с родителите на детективката.

— Мислех, че разпознаванията са само през деня.

— Обикновено е така, но дежурният се обадил — родителите били много разстроени, така че Луси отиде. И ние трябва да говорим с тях. Луси каза, че ще се обади, когато са готови.

— Тя сама ли е там?

— Не, разбира се. Хайът и е прикачи Фил Скинър за тази нощ.

Стиви го огледа иззад бюрото си.

— Докато ти не го смениш?

Той сви рамене и смени темата.

— Обаждат се хора, които твърдят, че са видели Сю Елън Ламонт, проститутката. Хайът е определил колеги да се занимават с това, но повечето обаждания са от обичайните хаховци. А ти какво намери за онази частна детективска агенция?

— Това, че детективът и асистентката му лъжат, а не знам защо. Направиха се, че имат връзка. Появи ми се облечена в ризата му, разчорлена и уж сънена.

— Но?

— Но той не я гледаше както мъж гледа жена, с която току-що е правил секс.

Джей Ди отмести поглед, но после пак се обърна към Стиви.

— Тоест, как?

— Както ти гледаше Луси снощи и през по-голямата част от деня. — Тя простря крака на бюрото си и се почеса по коляното. — Но имаше нещо в партньора й… Беше тъжен.

— Колежката му току-що е била убита.

— Изглеждаше съсипан от смъртта й, но имаше и нещо друго. Вина, може би. Не знам. Споменах им Илиана Брайън, преди да си тръгна.

Той повдигна вежди.

— И защо?

— Сигурна съм, че знаят кой е убил Ники Фийлдс. Но не знаеха за Илиана. Реших да ги оставя през нощта да помислят, а после можем да ги поставим под наблюдение. Няма да се изненадам, ако утре се отправят към Андерсън Фери.

— Знам и точно как да ги проследим — каза Джей Ди. Разказа на Стиви за устройството в чантата на Луси и видя как очите й се разширяват. — Дрю току-що се обади да каже, че е намерил още три предавателя, всички скрити в подплатата на чантите й.

— Шибан кучи син — възкликна Стиви. — Може да следи всички ни.

— Дрю ще провери колите, а също чантите и телефоните ни.

После й разказа за резултатите от аутопсиите и заключенията на Луси за „самоубийството“ на Рики Джойнър.

— Смята, че Бък е убил Рики Джойнър — отбеляза Стиви и Джей Ди кимна.

— Мисли, че е твърде вероятно, и в предположението й има логика. Теорията отговаря на някои въпроси и ни изправя пред доста други.

— И един от най-големите е защо сега? — каза Стиви. — Илиана е била убита преди двайсет и една години. Защо е чакал до сега?

— Малкълм Едуардс е бил първата жертва. Убийствата започват два месеца след това. Каквото и да ги е предизвикало, то е станало тогава.

— Залагам най-вече на малкия брат на Илиана, но след като знаем, че Рики Джойнър може да е бил убит, трябва да видим дали някой не иска да отмъсти и за него. Как върви издирването на семейство Брайън?

— Намерих бащата. Застрелял се е след смъртта на Илиана. Малкият брат Евън намира тялото му, след това с майка му практически изчезват. Когато потърсих „Евън Брайън“, получих над двайсет резултата в цялата страна, но никой не е на същата възраст, шест са жени.

— Някъде във времето е сменил името си. Или майка му го е направила.

— Да. Пуснах „Ивет Брайън“ в системата. Нищо не излезе.

Стиви се замисли.

— Ами моминското й име?

— Била е вдовица, не разведена.

— Може да се е канела да го напусне преди самоубийството. Шейсет процента от браковете се провалят заради загубата на дете.

— Моминското й име е Смит.

Стиви недоволно изсумтя.

— Дори с Ивет като малко, име ще е истинско предизвикателство да я намерим.

— А пък аз за две нощи съм спал по-малко от шест часа. Преди повече ме биваше да се справям с липсата на сън. Трудно ми е да мисля трезво.

— И на мен. Уморих се само като гледах как Луси се разхожда в миналото си. Горкичката.

— Ще се оправи — каза Джей Ди, — но наистина ми се искаше да пребия баща й. Копеле.

— А аз се радвам, че успя да се контролираш, защото не съм сигурна дали щях да те спра. Между другото, Лени Берман беше впечатлен.

— От какво? Че не убих Траск ли?

— Може да се каже. И на него му се искаше. Доста си поговорихме на връщане. Лени мисли, че убиецът се е задействал заради нещо специфично. Това не е постепенно натрупване на гняв, който един ден става твърде много. Гневът му е бил като в тенджера под налягане и нещо го е накарало да избухне. Има нещо общо с бижутерията, със сърцата.

— Трябва да открием Евън — каза Джей Ди. — Ако намерим майката, тя може би ще ни насочи към сина си, дори и само като му се обади да го предупреди, след като сме говорили с нея. Евън може да си е сменил името, но майка му вероятно ще знае къде е. — Моята знае. За нещастие. — Бих казал, че откриването на Ивет ни е приоритет.

— Прав си. Колко ли жени с такова име може да има?

— Ако тръгнем от годината на раждането… — Той се намръщи към екрана. — Илиана би трябвало да е на трийсет и осем, значи Ивет може да е от петдесет и пет до седемдесет и пет. Получих над петстотин резултата за „Ивет Смит“ в цялата страна. Трябва ни рождената дата на майката и номера на социалната осигуровка. Ще помоля в „Архиви“ да пуснат проверката.

Стиви потърка тила си.

— Държи Райън Ейгър вече почти ден.

— Обзалагам се, че Райън вече е мъртъв.

Тя въздъхна.

— Би трябвало да ми е… жал. Но тоя глупак трябваше да ни послуша, да ни каже какво става и да ни остави да го защитим. Видя какво се случи с майка му, за бога. Трябваше да ни каже. Щеше да е в безопасност.

— Съгласен съм, но не го е направил. Мисля си, че това ще ни позволи да бъдем доста активни. Тоя тип следи Луси, така че знае, че се е върнала в града. Ако предположим, че Райън е мъртъв, вероятно убиецът отново ще остави тялото така, че Луси да го намери.

Стиви се изправи в стола си.

— Има логика. Продължавай.

— Вече използва апартамента й и клуба. Къде ще е следващото място?

— У Торн?

— Може би. Снощи остана при Мулхаузър. Може би у тях. Наистина трябва да разучим добре графика й. Ресторанти, магазини. Къде ходи най-редовно.

— Къде се чувства най-сигурна — допълни Стиви.

Сигурна. Мисълта го ядоса.

— Имам идея къде може да бъде… — Погледна часовника си. — Хайът искаше доклад в единайсет, но мисля, че трябва да му се обадим сега.

 

 

Вторник, 4 май, 20:45 ч.

Луси остави сака на бюрото си, извади портфейла си и го заключи в чекмеджето. Правеше това за пръв път от много време. Той ме следи. Знае къде съм. Точно сега.

Телефонът на бюрото й иззвъня пронизително и я накара да подскочи. Успокой се. Не си сама. Детектив Скинър беше назначен да я охранява и сега стоеше пред вратата на кабинета й.

— Доктор Траск.

— Аз съм — Гуин звучеше сякаш е плакала. — Опитвах да ти звънна на мобилния, но ти не отговаряше. Звънях на всеки номер, за който успях да се сетя. По дяволите, не ми причинявай това.

— Съжалявам. — Луси се отпусна в стола си. Чувстваше се ужасно. — Телефонът ми в момента е у ченгетата.

— Защо?

— Защото… — Поколеба се и сниши глас. — Защото го проверяват. Тоя тип ми е сложил в чантата проследяващо устройство, Гуин.

— О, боже. Луси, трябва да идеш някъде на сигурно място. Защо Фицпатрик не те заведе някъде в безопасност?

— Имам охрана, а по-късно Джей Ди ще дойде при мен. В безопасност съм. Просто… ме е страх.

— Луси, това е кошмар.

— Знам. Повярвай ми, знам го.

— А защо си в моргата?

— Семейството на един починал дойде в града. Тук са за разпознаването.

— Нека някой друг го направи — каза Гуин.

На Луси й се искаше това да е възможно.

— Няма кой друг да се заеме с това. Повече не мога да ти кажа.

— Убил е още някого, нали? — глухо каза Гуин. — Като Кевин…

— Да — прошепна Луси.

— Луси? — Руби подаде глава на вратата. — О, извинявай.

— Всичко е наред, Руби. Почти свърших. Гуин, трябва да тръгвам.

— Да ми се обадиш — нареди Гуин. — Като се прибереш. Обещай ми.

— Обещавам.

Затвори телефона и се обърна към Руби.

— Семейството й тук ли е?

— Да. Настояваха да говорят с патолога, който е правил аутопсията, но Мулхаузър си е легнал. Изкушавах се да ида у тях и да го събудя, но тази нощ съм сама и съм дежурна.

— Нека си почива. Аз съм тук, чела съм доклада. Защо дежуриш сама?

— Алън напусна.

— Какво? — ахна Луси.

— Ами напусна. Обади се час, преди да настъпи смяната му. Каза, че повече не иска да си има работа с трупове. Лично аз си мисля, че го е възбуждало да те гледа, а ти си мислеше, че той не знае за твоя клуб с лошите кожени рокли. Когато всички разбраха, вече не му е било интересно. Вече не си е струвало да се занимава с мъртъвци.

— Може и да си права — каза Луси, едновременно облекчена и ужасена. — Родителите къде са?

— В чакалнята.

— Моля те, увери се, че торсът е покрит с два чаршафа, и гърлото също.

— Вече е готово — каза Руби. — По-добре от това не мога да я наглася.

— Добре. Според доклада тя има татуировка на левия глезен. Покажи им първо нея, после чакай сигнала ми. Може да не се наложи да им показваме лицето й.

— Съмнявам се — мрачно отбеляза Руби. — Знаеш, че винаги искат да видят лицето.

Наистина беше така, колкото и болезнено да беше за семействата. И за мен и Руби.

— Ще ида да говоря с родителите.

— Мерси, Лус. Виж, преди теб в списъка има двама други доктори, така че съжалявам, че те забърквам, но ти знаеш всички факти по случая.

— А и съм тук, така че всичко е наред. — Тя се обърна към инспектор Скинър, който чакаше в коридора. — Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— И преди съм го правил… Разпознаванията… Никога не съм ги харесвал.

— Нито пък аз — призна тя мрачно и тръгна към предния вход, където четирима души стояха и чакаха. Възрастен мъж крачеше нервно, а една възрастна жена — бледа, вцепенена от шок, седеше до висок, мургав, около четирийсетгодишен мъж. През няколко места се забелязваше приведена млада жена, която изглеждаше повече уплашена, отколкото скърбяща.

Рецепционистът вече се беше прибрал у дома, мястото му бе заел охранител.

— Доктор Траск, това са родителите на Ники Фийлдс, господин и госпожа Фийлдс.

Възрастният мъж рязко спря и се обърна към нея — реакция, към която беше привикнала. Жената вдигна поглед. Изглеждаше замаяна, очите й бяха изпълнени с болка.

— Господин Фийлдс, госпожо, аз съм доктор Траск. Моля, елате с мен.

Тъмнокосият мъж й помогна и госпожа Фийлдс се изправи.

— Може ли и той да дойде с нас? — попита жената.

— Разбира се.

С времето Луси беше разбрала, че семействата, които разполагат с подкрепа, по-леко преминават през мъчителния процес на разпознаване. Спря при бюрото и написа номера на Фицпатрик.

— Бихте ли се обадили на инспектор Фицпатрик? — обърна се тя към охранителя. — Кажете му, че сме готови за него и за детектив Мазети.

Обърна се към мъжа и младата жена.

— А вие сте?

Отговори й мъжът.

— Аз съм Клей Мейнард, приятел на семейството. Това е асистентката ми. Може ли да остане тук?

— Разбира се.

— Това ли е инспекторът, който се занимава със случая? — Мейнард посочи към Скинър.

— Не, сър. Това е инспектор Скинър — отговори Луси.

Поведе ги към залата, където пред големия прозорец висеше завеса. Скинър застана до вратата, а тя тръгна с родителите и Мейнард към прозореца.

— Много съжалявам — каза Луси и госпожа Фийлдс се разплака. Тези моменти от работата винаги бяха трудни и избягваше да докосва хората, защото ръцете й постоянно бяха студени. Но допирът на ръцете на Джей Ди през последните дни й беше доставил истинско успокоение. А тази майка беше загубила детето си. Луси нямаше как да не се сети за собствената си майка.

Преди години, като лекар, тя успокояваше хората. Луси се зачуди кой ли е успокоявал нея, когато Бък загина. Когато хвана ръката на госпожа Фийлдс си помисли, че никога досега не си беше задавала този въпрос.

— Толкова съжалявам… Дъщеря ви имали някакви специфични белези, за които се сещате.

— Има татуировка — каза господин Фийлдс. — На глезена. Левият глезен. Роза.

— Добре. — Без да пуска ръката на жената, тя натисна бутона на интеркома. — Готови сме, госпожо Гомес.

После натисна копчето, за да отвори завесата. Госпожа Фийлдс стискаше здраво ръката й.

Още щом видя дъщеря си на масата, госпожа Фийлдс започна да ридае. Руби им показа глезена с татуировката и господин Фийлдс простена болезнено.

— Да. Нейната татуировка е. — Стисна зъби. — Покажете ми лицето й.

Луси срещна погледа на Руби през стъклото и кимна. Руби свали най-горния чаршаф. Госпожа Фийлдс пусна ръката й и се притисна към съпруга си. Риданията й изпълниха стаята.

Луси отново натисна бутона на интеркома.

— Това е всичко. Благодаря.

Отново спусна завесите.

Мейнард я погледна и попита:

— Дали ще е възможно да разговарят с инспекторите утре? Не мисля, че сега са в състояние.

— Разбира се.

Луси ги поведе към изхода и подаде визитката си на господин Фийлдс.

— Ако сте се свързали с местно погребално бюро, моля ви да ни кажете името. И ми се обадете, ако по-късно имате някакви въпроси.

Бащата неуверено кимна.

— Благодаря ви.

Тя го хвана за ръкава.

— Имате ли нужда от лекар, господине?

— Добре съм.

Придържайки съпругата си, той излезе, последван от Мейнард и асистентката му.

Луси знаеше, че родителите на Ники не са добре. Знаеше, че им трябва много дълго време, за да се съвземат. Изправи рамене и тръгна обратно към кабинета си.

 

 

Вторник, 4 май, 21:40 ч.

Този бонус не го беше очаквал, но едно нещо му донесе истинска наслада — поражението на Райън/Сони. Щом „Сатисфекшън“ се отдалечи от залива достатъчно, за да не чува никой виковете им, той извлече Райън от трюма на палубата и го остави до Сони, който беше с дяволско главоболие. Предполагаше, че и Райън не е много по-добре. Големият каубой явно страдаше от морска болест. Престоят му в яхтата през целия ден беше чудесна прелюдия към онова, което го очакваше. Скоро щеше да научи как изглеждат всъщност изтезанията, точно както и неговата мамичка беше разбрала.

Сони присви очи, като видя Райън.

— Ти. Трябваше да се сетя.

На Райън му отне няколко секунди, за да познае Сони. Вторачи се невярващо в емблемата на ръкава му.

— Ти си шериф?

Сони не отговори на въпроса му.

— Ах ти, страхливо копеле. Какви си ги издрънкал?

— И дума не съм му казал. Той вече знаеше. Който и да е той.

После двамата мъже го изгледаха с омраза. Колко от омразата, беше към него и колко помежду им, беше трудно да се каже, но подозираше, че той печели най-голямата част. А ако ли не, скоро щеше да я спечели.

— Аз съм братът на Илиана — благо се представи той. — Помните Илиана, нали?

И двамата млъкнаха. Сони изглеждаше изплашен. Райън… виновен.

— Нали? — повтори той заплашително.

Райън затвори очи.

— Ти си го направил…

— Да, аз. Всъщност не го бях планирал, но научих нещо, което промени намерението ми.

— И какво беше то? — настоя Сони.

Арогантен кучи син.

— Сключила е сделка с Ръс Бенет — отговори Евън.

Райън отвори очи.

— Каква сделка?

— Разменила е дискретност срещу цици. Написала всичко в писмо, което след смъртта й да бъде изпратено на прокурора. Предполагам, че писмото ще стигне след ден или два.

Сони отвратено поклати глава.

— Кучка.

Райън нищо не каза.

— Как се добра до писмото? — попита Сони.

— Не съм. Не и до нейното писмо във всеки случай.

Райън се опита да седне, но после се отказа.

— Кой ти каза? — попита той направо.

— Малкълм. Умираше и изпрати анонимно писмо до майка ми, в което я молеше за прошка.

— Смелчага. Да го прати неподписано — измърмори Райън.

— Предвид, че си искал майка ти да каже на ченгетата вместо теб, не би трябвало да говориш.

Сони изгледа Райън ядно.

— Казал си на майка си. Идиот.

— Прав си — спокойно каза Райън, после вдигна очи и срещна погледа на Евън. — И ти си прав. Исках още тогава да кажа, но ме беше страх. Избягах. Аз съм страхливец.

— И сега си страхливец — нападна го Сони, — дето му говориш така само за да не те накълца, както е направил с оная кучка майка ти. Имам новини за теб. Той и без това ще го направи.

Райън пребледня. Изглеждаше сякаш ще повърне.

Евън приклекна до Сони.

— Твърде безчувствено, браво.

Сони се опита да го заплюе, но не успя.

— Я си го начукай!

Усмихна му се широко.

— Наистина ще се забавлявам с теб. Мислех си, че Бенет беше забавен, но ти… Трябва да ти кажа, че значката ти те нарежда до Траск и дъщеря му. — Обърна се към Райън. — Кажи ми какво стана онази нощ. Правя си записки с различните ви версии.

— Добре — каза тихо Райън. — И без това вече няма значение.

— Я млъквай — злобно изсъска Сони.

— Знам как се е чувствал Малкълм — каза Райън. — Трябва да го кажа. Поне веднъж да постъпя правилно. Освен това, ако майка ми е написала писмо — а аз въобще не се съмнявам, че го е направила — всичко ще изскочи. Ако братчето тук не те убие, всички ще разберат. Дори да не идеш в затвора, с кариерата ти е свършено. Може ли поне да седна?

— Не — каза Евън. — Просто говори. Искам да знам какво сте направили и вие, и Бък Траск.

— В нощта на бала Бък здравата се беше сдърпал с момичето си. Изловил я, че го мами и беше бесен. Покани момичето, което най-много щеше да унижи старото му гадже. Съжалявам да го кажа, но това беше Илиана. Носеше й се репутацията, че е… лесна. Не знам дали е било заслужено, или не. Тогава това беше без значение, а и сега също. Тя не заслужаваше нищо от онова, което й се случи.

— Какво стана? — гневно попита Евън.

— Бък я заведе на бала — продължи Райън. — Искаше старото му гадже да се почувства наистина мизерно. След танците двамата с Илиана се промъкнаха под скамейките на футболния стадион. Знаехме къде отиват. Другите решиха, че ще е забавно това да се види. Аз не исках да ходя. Не знам защо отидох. Цял живот съжалявам за това. Когато пристигнах, другите вече бяха там, а Бък стоеше встрани. Някакъв тип биеше сестра ти. Вече я беше изнасилил веднъж, но пак го направи.

— Рики Джойнър? — попита Евън. Стомахът му се бунтуваше.

— Да. Бък ни беше казал, че момичето, с което ще ходи на бала, зарязало друго момче заради него. Трябва да е бил Рики. Двамата с Бък се бяха спречквали преди месеци, докато траеше сезонът. Рики беше бесен. И здравата беше прекалил с крека. Мисля, че или беше видял Бък и Илиана да го правят, или са се канели да го направят и просто… е избухнал. Бък гледаше с оня замаян поглед, сякаш не можеше да повярва.

— Защо позволихте това да стане? — запита Евън. Въпросът, който винаги бе искал да зададе.

— Не знам. Искаше ми се да го бях спрял, но не знаех как. Може би всичко щеше да е по-различно, ако тогава имахме мобилни телефони… Не знам, не съм сигурен… — горчиво каза той. — Беше някакъв стаден инстинкт. Бенет, Едуардс и Канън насъскваха Джойнър.

— А Сони? — попита той.

Сони се разшава.

— Не — отчаяно отрече той. — Не съм го правил.

Райън повдигна рамене.

— Когато Рики се разкара, ние се уплашихме. Бък каза, че трябва да го направим да изглежда като кражба. Взе чантата и медальона й. Каза, че знае как да се отърве от тях. Баща му беше шериф. Звучеше като план. Всъщност нищо не беше направил. Или поне така си казвахме. Избягахме.

— И я оставихте да умре — процеди Евън презрително.

— Съжалявам.

— Твоето „съжалявам“ сега нищо не означава.

— Знам. Следващия ден чухме, че Рики се застрелял в главата. Предположихме, че е изтрезнял, разбрал е какво е направил и не е могъл да го преживее. А медальонът така и не се появи.

— А гривната? — попита той.

Райън го изгледа искрено объркан.

— Не знам за гривна. Видях медальона. Това е.

Той се обърна към Сони.

— А ти знаеш ли нещо за гривната?

— Не — отговори Сони. Евън веднага разбра, че лъже. Мога да позная.

Изрита го силно.

— Кажи ми…

Евън се пресегна за бухалката и видя как очите на Сони се изпълват с ужас.

— Кажи ми!

— Да, видях я — изграчи той. — Беше в чантата й. В чантата на сестра ти. Но Луси Траск я взе. Видях я да я носи — и тогава, и днес пак.

И аз я видях.

— А медальона?

— За него не знам.

Удари здраво с бухалката Сони по бедрото и чу хрущенето на костта, последвано от пронизителен писък.

— Неправилен отговор, шерифе.

— Не знам — настоя Сони, докато хлипаше. — Бък трябваше да се отърве от нещата, но видяхме Луси да носи гривната следващото лято и се паникьосахме.

— И?

— Измъкнах й гривната, но не намерих медальона. После тя пак открадна гривната и не ми каза къде я е скрила. Исках медальона, така че подхвърлих някои неща на майка ми в нейната стая и казах, че Луси ги е откраднала. Мислех си, че ще я вкарам в беля с баща й и ще я наплаша, за да каже къде ги е скрила, но те я изпратиха в поправително училище.

Мамка му и шериф.

— Тя каза ли?

— Не. Не знаех, че родителите й веднага ще я разкарат от града. Нямаше я три години. Не намерих медальона. Проверих хиляди пъти.

— Ами явно не си търсил достатъчно усърдно. У нея са били и гривната, и медальонът. Тя е продала медальона ми, като е била съвсем наясно, че е мой. А баща й изгони мен и родителите ми от града. Разори ни. Баща ми се самоуби.

— Ние не сме виновни — каза Сони.

— Знам. Не сте направили нищо.

Удари Сони с бухалката по главата, чу как изскимтя и Райън се присвива, когато топлата кръв опръска бледото му лице.

— Но… аз ще направя.

 

 

22.

 

Вторник, 4 май, 21:20 ч.

Луси, заедно със Стиви, Фицпатрик и детектив Скинър, вървеше през подземния паркинг на моргата.

— Тежко разпознаване беше — призна Луси. — Имаме телефоните на родителите, така че можем да им се обадим утре и да поговорим за дъщеря им.

— Аз ще поема смяната ти — каза Фицпатрик на Скинър, когато стигнаха до колите си.

— Благодаря ти. Жена ми ще го оцени. — Скинър изгледа Луси. — Имаме малко бебе и знам, че й трябва почивка.

— Върви, няма проблем — каза Луси.

Стиви изглеждаше изтощена.

— Ще се прибера вкъщи, ще вечерям и ще отметна някои неща, докато от „Архиви“ си свършат работата.

Махна им и си тръгна. Луси и Фицпатрик останаха сами.

Изгледа я с такова желание, че лицето й пламна. Но после… заговори по работа.

— Взех чантата и телефона ти от Дрю — всичко е готово.

— Добре е да го знам.

Пое сака от рамото й и го сложи на задната седалка. А после я целуна. Беше сладко, макар и сдържано, намек за онова, което предстоеше.

— Сякаш не си го правил цяла вечност… — подкачи го тя, когато той се отдръпна. — А е минал едва ден.

— Един ужасен ден. Нека те закарам вкъщи.

За първи път тези думи прозвучаха мило.

— Какво проверяват от „Архиви“? — запита тя, когато излязоха на пътя.

— Същото, което проверявах и аз преди това. Още търсим Брайънови. Ще отнеме време да проследим майката на Илиана, особено ако се е омъжила повторно. Някои от тези документи се пазят в градските служби, но най-много двайсет години. — Изгледа я. — Ти не каза ли, че си давала уроци по музика на децата в пансиона? В „Света Анна“?

Луси леко се плесна по челото.

— Всяка сряда. Тази седмица ще трябва да го отменя.

— Не, не искам да отменяш урока. Искам да се придържаш към това, което е обичайно за теб.

Тя повдигна вежди.

— За мен е обичайно да се прибирам вкъщи сама.

Погледна я с усмивка.

— Точно това може да се промени.

— Утре е сряда. Мислиш, че там ще остави тялото на Райън, нали?

— Да, затова в училището ще имат напаст от паразити. Учениците ще излязат в еднодневна ваканция, а нашите полицаи ще са преоблечени като от службата за борба с вредителите. Надяваме се да е неочаквано за него и да го хванем неподготвен.

Тя потърка чело.

— Добре. Децата ще пощуреят заради ваканцията.

Фицпатрик се поколеба.

— Не искам да споменаваш това на никого, дори на приятелите си.

— Кого точно подозираш, Джей Ди? — попита тя с присвити очи.

— Всички. Докато не хванем тоя тип, всички.

— Не. Аз не ги подозирам. Не и приятелите ми.

— Добре, но не им казвай. Още не. Ще ми обещаеш ли?

— Не знам — честно отговори тя. — Искаш много. Може и те да са в опасност.

Той въздъхна.

— Погледни го от тая страна. Някой те следи, наблюдава те. Може да е някой, когото познаваш или когото приятелите ти познават. Те могат да сгрешат и да се доверят на грешния човек или някой детайл да им се изплъзне… и могат да пострадат. Той уби частен детектив. Жената вероятно е застанала на пътя му. Няма следи от взлом в апартамента й. Имал е ключ. Точно както и за колата ти.

Стомахът й се сви.

— И от апартамента на Гуин. Добре де, добре. Схванах. Обещавам.

— Благодаря ти.

— А, щях да ти кажа. Алън е напуснал. Нали се сещаш, един от колегите ми?

Изведнъж изражението му стана сериозно.

— Имаш предвид онова малко копеле, дето знаеше за клуба и се мислеше за голямата работа? Същият, дето е имал достъп до чантата ти?

Тя премигна.

— Да, той. Какво мислиш за него?

— Мисля, че трябва да проверим алибито му за всяка една секунда от последните четирийсет и осем часа.

— През по-голямата част от тях беше дежурен.

— Да, но може за малко да е изчезнал.

— Наистина. И какво ще правиш?

Фицпатрик вече набираше номер на телефона си.

— Ще намеря адреса му. Налага се да го посетя.

— Бил е с Руби снощи, когато беше оставено тялото на Джанет — изтъкна Луси. — Проверих. Но и ти можеш да провериш, ако искаш.

Той затвори. Усети раздразнението му.

— Бих искал да нямаше алиби просто защото не го харесвам.

Ревнуваше, а на нея това й харесваше.

— Може ли за известно време да не говорим за тези неща? Без приказки за работа, побъркани убийци, моето или твоето семейство?

Той се усмихна.

— Като изключим всичко това, май нищо не остана…

— Музика.

— Последния път, когато говорихме за музика, се озовахме в алеята — напомни той с подкупващ и съблазнителен глас. Повдигна ръката й към устните си.

По тялото й пробяга тръпка.

— Така и не решихме спора, нали?

— Всъщност ти призна доводите ми. Но аз съм честен човек. Готов съм да се боря за две от три.

Луси се разсмя, после настроението й внезапно се промени.

— Карай по-бързо.

 

 

Вторник, 4 май, 21:30 ч.

Клей се тръшна на стола в дневната си и затвори очи. Чу как Алиса сяда на стола до него.

— Добре ли си? — съвсем тихичко попита тя.

— Не. — Преглътна тежко. — Не, не съм добре. Не съм сигурен дали някога ще бъда.

— Беше толкова тежко и мъчително — прошепна тя. — Да я слушаш как плаче и да нямаш какво да й кажеш.

В колата майката на Ники беше ридала, проклинала, изплаквала мъката си.

— Така е. Благодаря ти, че се опитваше да я успокоиш. — Мрачно напомни Клей.

— Искаше ми се да можех да направя нещо повече. Чувствах се толкова безпомощна.

— Можеш. Искам да провериш нещо — каза той, все още със затворени очи. Омразата му към Евън Риърдън клокочеше, а самообладанието му висеше на косъм. — Доктор Луси Траск. Искам да знам защо има бодигард в моргата.

— Имаш предвид инспектора, за когото тя каза, че се обучава?

— Да. Ръката му през цялото време беше на сантиметри от пистолета му.

Алиса отвори лаптопа си. Накрая смотолеви някаква ругатня.

— Намерих нещо. Съсобственик е на „Шийдалин“ — клубът, дето е било убито валето и открита мъртвата жена в колата.

Това обясняваше бодигарда. Някой убиваше заради докторката.

— Свържи търсенето с Андерсън Фери — нареди той.

— Получих резултат за Роналд Траск, пенсиониран шериф. Но нищо за Луси.

— Опитай с Илиана Брайън.

— Нищо.

— С Евън Риърдън.

— Пак нищо.

— Мазети очаква от нас да се разровим. Ники е попаднала на нещо, което я е убило. Така че продължавай да търсиш.

Но единственото, което виждаше, беше обезобразеното тяло на Ники. Ще скърбиш по-късно. Намери Риърдън. А после? Гневът му кипна. Евън Риърдън ми принадлежи.

 

 

Вторник, 4 май, 21:50 ч.

Да говориш за секс и да го правиш в действителност, са съвсем различни неща — печално си мислеше Джей Ди. Луси рязко беше променила настроението си, а докато стигнат до апартамента й, беше видимо нервна.

Искаше му се да заскърца със зъби от безсилие, но не го направи. Последната нощ беше експлозия. Тази вечер… е, ако й трябваха време и пространство, щеше да й ги даде. Тя имаше диван. Мога да спя на него.

Паркира пред кооперацията й и погледна към балкона, откъдето госпожа Пю ги беше поздравила по-рано през деня.

— Чу ли се с нея?

Луси се сепна и погледна нагоре. После се успокои. Малко.

— С Барб ли? Да. Оставила ми е гласово съобщение, докато сме били в Андерсън Фери. Имал е малък пристъп, но се е успокоил. Скоро ще трябва да го настани в дом. Знае това.

— Тя каза, че си се погрижила. Включително и финансово. Много щедро.

Лицето й пламна.

— Той ме спаси тогава… Никой не ме искаше. Родителите ми се бяха отказали от мен. Но не и той и Барб. А това са само пари. Господин Пю и Барб ми дадоха много повече.

Джей Ди усети как очите му парят.

— Ти си добър човек, Луси. Никога не позволявай някой да твърди друго.

Излезе от колата и отвори вратата й. Не се изненада, че тя избягна погледа му, но разбра, че думите му бяха я докоснали. И може би й бяха доставили удоволствие. Може би щеше да му позволи да й достави още по-голямо удоволствие. Измъкна сака й и два малки куфара от задната седалка.

— Ти кога опакова това? — попита го, като сочеше багажа му.

— Когато те оставих на Скинър в моргата. Изтичах до вкъщи, взех си душ и багаж. — Поколеба се. — След като ме помоли да остана.

Тя преглътна.

— Да, помолих те.

Джей Ди се опита да я успокои.

— Луси, всичко е наред. Ще правим каквото ти искаш. Ще спя на дивана. Или ако решиш пак да извикам Скинър, ще го направя.

Тя го изгледа стресната.

— О, не. Не това искам. Просто ме е… страх.

— От мен ли?

— Съжалявам… Искам да останеш. Наистина. Просто… Е добре, снощи беше много по-лесно. Тази ми самоличност не е свикнала да бъде… сещаш се.

И внезапно той разбра.

— Хайде де — каза й нежно. — Всичко ще е наред. Ще видиш.

Влязоха в апартамента и оставиха багажа.

— Трябва да се обадя на Гуин — каза Луси. — Тя ще се тревожи.

Изчака я да се обади, видя я как затваря, след което повдигна брадичката й и целуна устните й. Тя се надигна на пръсти и прокара ръка през косата му. Беше повече от компромис от нейна страна.

Контролът му се изплъзна, той я целуваше и целуваше, докато и двамата не останаха без дъх. Видя желанието в очите й, когато тя го погледна. Съблече сакото й и го остави на масата.

Преди да дръпне ципа на роклята й Джей Ди се спря.

— Не. Не още — каза той.

Видя смутения й поглед.

— Но…

— Повярвай ми — прошепна й. — Всичко ще е наред.

Повече от наред. Тя го заслужаваше.

Очите й се разшириха, когато той отвори сака, извади цигулката и лъка и й ги подаде.

— Посвири за мен.

Луси поклати глава.

— Късно е. Ще събудя всички.

— Понякога не свириш ли късно за господин Пю?

— Да, обаче… Това е за него, за да го успокои. Съседите са се примирили с това.

— Те харесват музиката ти, Луси. Всички излязоха днес да те слушат. Представи си, че им свириш приспивна песен. Хайде, моля те. — Постави инструмента в ръцете й. — Искам да свириш само за мен.

— Ти си луд — обяви тя, но нагласи цигулката под брадичката си. — Какво да ти изсвиря?

— Ти избери. Каквото и да е, ще ми хареса. Обещавам.

Тя се поколеба за миг, но после засвири, и както преди той беше… омагьосан. Беше спокойно и чисто. Разпозна пиесата — същата, която бе свирила в клуба предната нощ, но звучеше по-бавно, по-отмерено, сякаш мамеше. Както и Луси.

Наблюдаваше го, докато свиреше. Той свали сакото си и го метна върху нейното, издърпа вратовръзката си, разкопча и ризата си. Тя си пое дъх и прехапа устни.

Но не спря да свири. Джей Ди съблече ризата си, доволен, с неприкрит блясък в очите. Харесваше този мъж, възбуждаше я, искаше да го погълне целия.

Той вложи всичките си сили, за да не я сграбчи и да не я притисне отново към стената. Вместо това застана до нея и я целуна по шията. Лъкът се плъзна, акордът излезе фалшив. За миг настъпи тишина, в която чуваше единствено учестеното си дишане и ударите на собственото си сърце.

— Не спирай — прошепна в ухото й той. — Свири за мен. Моля те.

С треперещи ръце тя продължи да свири. Бавно той отвори ципа на роклята й и разкри сатенената й кожа.

— Снощи не успях да те видя така — каза и започна да я целува по раменете. — Прекрасна си.

Разкопча сутиена и плъзна пръсти надолу по гърба. После дланите му обхванаха топлите й кръгли гърди и цигулката замлъкна, а ръката с лъка се отпусна до тялото й.

— Какво искаш? — прошепна той, като лекичко галеше зърната й. Тя се облегна отгоре му, опря глава на рамото му, цигулката лежеше на бедрото й. Галеше гърдите й, плъзна ръце надолу по тялото й. Тя изстена от удоволствие.

— Какво искаш? — попита я отново.

— Теб. Искам теб.

Луси се дръпна настрани, ръцете й трепереха, докато оставяше цигулката, после бавно се обърна.

Той беше това, което тя искаше. Още сега.

Сцената беше готова. Следващият ход е мой. Свали роклята и сутиена си от раменете и ги остави да се плъзнат на пода. Очите му се спряха на гърдите й, устните му се разтвориха, но не каза нищо.

Бяха на няколко крачки от спалнята. Усети топлината на тялото му, вече не й беше студено.

Тя затвори вратата зад тях, а той я притисна страстно към себе си. Устните му засмукаха гръдта й и това я накара да простене.

Тялото й пулсираше в готовност.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Да… Искаше отново да го усети в себе си. Седна в леглото и прокара пръсти през него, видя го как потръпва, после срещна очите му.

— Да. Това искам. Ти си това, което искам. Когото искам. Веднага.

Това му беше достатъчно.

Обсипваше с целувки лицето, раменете, тялото й, докато дъхът й не секна. Проникна с тласък в нея и тя извика от удоволствие.

Впи устни в шията й.

— Миналата нощ стана бързо — прошепна в ухото й. — Може и сега да стане така, ще зависи само от теб. Обещавам.

— Бързо или бавно, не ме интересува — изстена тя и се притисна до него. — Просто го направи.

Той се засмя и се гмурна силно и бързо, докато не й се стори, че сърцето й ще се взриви. Впи пръсти в раменете му, тялото й отговори на движенията му.

— Следващия път, когато свириш, си мисли за това — задъхано прошепна той. — Мисли за мен.

Но тя не можеше да мисли… Не можеше да мисли за нищо… Не и сега… Беше близо, толкова близо. А после той я докосна и дъхът й секна. Устните му заглушиха стона й, пред очите й затанцуваха бели светлини и удоволствието я помете.

Той зарови лицето си в шията й и я последва. После се отпусна до нея съвсем неподвижен. Тя целуна рамото му. Беше хубаво. Полезен е за мен. Моля те, нека е истина. От толкова дълго време беше сама.

— Благодаря ти — прошепна му.

Той се повдигна на лакти и я погледна.

— За какво? — попита сериозно.

— За това, че знаеш какво искам. Как разбра?

— Като те гледах снощи на сцената… ти цялата гореше. Като огън. И беше като огън, когато се любихме. А огънят е нещо хубаво, не ме разбирай погрешно. Но аз исках… топлина, не пламък. Мисля, че мога да издържа на топлината. Реших, че музиката е ключът към теб, но исках да мислиш за мен, само за мен.

Усмихна й се и трапчинката се очерта на лицето му.

— Лусинда.

Мисля, че мога да издържа топлината. Това достатъчно вълнуващо ли беше за теб?

— Нямаш проблеми с топлината — каза му тя. — Никак дори. А снощи, когато те видях в клуба, там нямаше никой друг. Виждах единствено теб.

Той се разсмя.

— Ти беше ядосана.

Луси обви с крака тялото му и отново усети ерекцията му.

— Имах право да съм ядосана.

Желанието отново ги изпълни.

— Сигурна ли си?

Тя затвори очи.

— Нали каза, че си съгласен на две от три?

 

 

Вторник, 4 май, 22:55 ч.

— Мисля, че трябва да опитаме три от пет — измърка Луси и Джей Ди се разсмя доволен.

— Мисля, че ще умра. — Лежаха по гръб и дишаха тежко. — Но по един великолепен начин.

— Не мога да помръдна.

— Тогава недей.

— Студено ми е — каза тя.

Той я зави с одеялото.

— Къде отиваш? — запита го, когато тръгна към вратата.

— Да проверя дали всичко е наред — отговори той. Взе пистолета си, дрехите, провери ключалката на вратата и когато се върна, я намери почти заспала. Мълчаливо се наслаждаваше на спокойствието й и се изпълни с надежда.

Луси отвори сънени очи.

— Защо ме гледаш?

Защото ми принадлежиш, помисли си той.

— Защото си красива.

Усмихна му се и за миг всичко беше наред със света.

— Ела тук. Заспивай.

Джей Ди остави пистолета и телефона си на нощното шкафче, после се пъхна под завивките и я гушна.

— Винаги си топъл. Толкова топъл.

— Навик ми е — каза той и се засмя, когато тя се намести.

— Наистина.

Загаси лампата, но не успя да заспи веднага. Нито пък тя.

— Джей Ди? Виждаш ли се още с майка си? — след дълго мълчание попита Луси.

— От време на време. Всеки път, когато й потрябват пари.

— Даваш ли й?

— Не. Купувам й неща за вкъщи или й плащам тока понякога, иначе парите ще отидат право в касата на някой магазин за алкохол.

— Защо? Защо се грижиш за нея? Тя те е изоставила.

— Всъщност, не го правя често. Обикновено тя не ме моли. Мисля, че мрази да го прави. Мрази да ми дължи нещо.

Тя се надигна и го изгледа в мрака.

— Но защо се грижиш?

— Не знам, Луси. Тя ми е майка. Няколко пъти се опитва да спре алкохола. Не ми беше хубаво при нея, но не беше и сиропиталище. Има и моменти, когато ми е помагала.

— Майка ми обичаше да пече хляб — каза Луси. — Все беше заета да се грижи за хорските деца, но в неделя печеше хляб. Понякога ми носеше филия с масло и конфитюр. Всеки път, когато подуша уханието на пресен хляб, се сещам за това.

— И онези времена ти липсват.

— Да.

— Нали знаеш, че не ти си причината за състоянието й, Луси?

— Да, знам. Но също така знам, че я е било грижа за мен, когато бях в колежа. Съжалявам, че й пращах всички ония снимки с мотора, исках да я подлудя и го направих.

Беше онази, другата Луси, в която не искаше отново да се превърне.

— Защо просто не поговориш с нея? Да оправиш нещата, ако можеш? Хората могат да се променят.

— Баща ми няма да позволи. Спомням си, че тя опита да ми каже нещо, като минаваше покрай мен в съда, но баща ми я издърпа настрани. Обадих се у нас, за да говоря с нея, а той ми каза, че съм направила достатъчно, да я оставя на мира, защото тя не иска да разговаря с мен. Никога повече.

— Може да е излъгал.

— И аз така реших, затова опитах отново. Изчаках, когато знаех, че не е вкъщи, и се обадих. Тя ми вдигна, попитах я дали е добре. Казах й, че заминавам за Калифорния. Тя ми пожела всичко хубаво. И добави, че за всички ни ще е най-добре ако повече не я безпокоя.

— Съжалявам.

— Аз трябва да съжалявам. Аз бях тази, дето каза, че не трябва да говорим за семействата си. Само дето събитията от последните дни накараха старите рани да се отворят. Сега ще млъкна и ще те оставя да спиш.

Би могла да ме държиш буден всяка нощ, каза си Джей Ди, когато тя отново се гушна в него. Прокара длан по коприненото й рамо. В ума му прескачаха въпроси, останали без отговор.

— Луси, какво стана с втория ти годеник?

— Изостави ме.

— Защо? Макар да признавам, че съм доволен от това.

— И аз също, в крайна сметка. Гюс беше толкова далеч от Хийт, колкото въобще е възможно. Запознахме се няколко години, след като се преместих в Лос Анжелис. Бях здравата наплашена и решена никога повече да не се забърквам с лоши момчета. Гюс беше „добър“. И беше мил. Просто реши, че не съм за него.

— С какво се занимаваше?

— Какво работеше ли? Беше дърводелец. Веднъж годишно ходеше в Мексико и строеше къщи. Отидох с него през лятото, когато приключих специализацията.

Той се сети за разказа й от предния ден.

— О, малкото ранено момиченце.

— Да. Озовахме се на мястото минути след катастрофата. Кракът й беше затиснат и обилно кървеше. Имаше доста хора, но не успяваха да я измъкнат, нито да спрат кървенето.

— Ти си го направила.

— Да. — За момент тя замълча. — Болницата беше на час път с колата. Бяха пратили хеликоптер за детето, но щеше да умре, преди да е пристигнал. А на всичкото отгоре и от двете пострадали коли изтичаше бензин. Едната се запали. Хората крещяха. Майката се молеше, плачеше, викаше. Детето щеше да загуби крака си, беше затиснат под джип, за бога. Взех триона от кутията с инструменти на Гюс и го ампутирах. — Рязко си пое дъх и потрепери. — Никога няма да забравя писъците на детето. Беше кошмарно. След това я издърпах изпод джипа и той се взриви.

Беше ужасен само като я слушаше.

— Мамка му.

— Опитах се да спра кървенето, после я придружих до болницата с хеликоптера и се молех да съм постъпила правилно.

— Спасила си я, Луси.

— Лекарите в болницата казаха, че съм се справила чудесно в полеви условия. Детето оживя. Родителите й ми бяха благодарни. Но Гюс беше потресен. Знаеше, че като се върнем в Лос Анжелис, ще работя в спешно отделение, но предполагам, че е било различно да го види в действителност. Каза, че съм била робот, че съм успяла да пренебрегна писъците на момиченцето и бездушно да срежа крака й. Не пренебрегнах писъците. Още ме преследват. Исках просто да направя това, което се налага.

— И си го направила — каза той. — Това е да можеш да се съсредоточиш и да вземеш най-правилното решение.

Луси се усмихна с благодарност.

— Дори да не го мислиш, пак ти благодаря.

— Мисля го. — Целуна я. — И какво стана с годеник номер две?

— Гюс си тръгна, почти веднага след като се прибрахме. Развалихме годежа по взаимно съгласие.

— Колко взаимно беше? — внимателно я попита той. — Да не би и на него да си му счупила носа?

Тя се разсмя.

— Не. Просто не му върнах пръстена. Беше моята част от сватбения депозит. Реших, че това е честна размяна. Накрая той се съгласи.

— А къде е пръстенът?

— Направих го на медальон, но не можех да го нося. Напомняше ми за всичко, което се случи. Така че го продадох и инвестирах парите в клуба.

— Където никой не те нарича робот.

— Така е. — Звучеше смутена. — Не очаквам това да има някакъв смисъл за теб.

Известно време той мълча, потънал в мисли. В спомени.

— Има — каза накрая.

— Какво има? — попита тя, полузаспала.

— Има смисъл за мен.

Тя се надигна и го погледна.

— Не разбирам.

— В деня, когато Мая загина, ние се скарахме. Тогава ми каза, че съм бил студен… Като робот.

— И защо?

— Беше ми ядосана задето исках да се установим, да имаме семейство. Мечтаех за истинско семейство, каквото никога не бях имал. Дори времето, прекарано с Пол и Стиви, беше все едно, че стоя пред вратата и гледам. Те бяха едно цяло.

— А Мая защо ти е казала това?

— Каза, че ръцете ми са изцапани с кръв и не би трябвало да бъда баща. Убивал съм хора, следователно нямам сърце и не бих могъл да обичам дете.

Луси пребледня.

— Боже мили, какви ужасни неща ти е наговорила, Джей Ди. — Обгърна брадичката му с длани. — Ти си толкова мил и състрадателен, и грижовен. А едно малко момиченце на име Корделия те обича и ти също я обичаш. Мая е грешала.

Думите й стоплиха сърцето му.

— Иска ми се да мисля така — призна той.

— Сигурна съм. Може би си е мислила, че самата тя не може да бъде родител, но не е искала да си го признае.

За това не се беше сетил.

— Възможно е.

— Според мен не всеки трябва да бъде родител.

Той се поколеба, но не можеше да се сдържи да не я попита. Трябваше да знае.

— Ами ти? Ти искаш ли деца?

Тя улови погледа му в мрака.

— Да, и ще бъда по-добра майка от моята. Никога няма да позволя някой да нарани детето ми. Други въпроси?

— Не. Засега и това ми стига.

— Тогава да спим.

 

 

Вторник, 5 май, 02:15 ч.

Да се отърве от тялото на господин Ейгър се беше оказало елементарно. Никакви проблеми. Никой не се появи, всички спяха в малките си легълца.

Остави Сони Уесткот овързан на пода във фабриката, пребит, но жив. Просто не му беше останало време. И енергия. Искаше да свърши работата както трябва, а не да приключи със Сони на две на три, защото бързаше.

Телефонът звънна и го стресна. Завъртя очи, като видя кой му звъни.

— Какво има, захарче?

— Събудих се и те нямаше.

— Свършиха ми цигарите. Връщам се след няколко минути. А ти заспивай.

 

 

Сряда, 5 май, 05:15 ч.

Събуди се. Леглото беше празно, чаршафите — студени. Луси я нямаше.

Претърколи се, готов да скочи на крака, но застина. Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу към пустата улица. Беше с развлечена фланелка, която оставяше по-голямата част от краката й голи. По влажните й страни се стичаха сълзи и тя ги триеше с опакото на лявата ръка, опитвайки да заглуши хлиповете си. В дясната ръка стискаше рамка с две снимки.

Джей Ди тихо се изправи и постави ръце на раменете й, леко я целуна по главата.

Тя си пое въздух и се облегна на него.

— Не исках да те будя.

На едната снимка беше брат й Бък, с футболна каска под мишница. На другата се виждаше мъж, възседнал мотор, също с каска под мишница. Това трябваше да е Хийт. С облекчение установи, че не изпитва ревност. Чувстваше единствено загриженост към нея. Мълчаливото й хлипане късаше сърцето му.

— Чудех се кога ще поддадеш — прошепна й той.

— Днес открих, че брат ми не е бил този, за когото съм го мислела. Още ми липсва. — Погледна снимката в ръката си. — Само това ми остана от него. Дори и гривната вече не е моя. Никога не е била.

— Обичаше ли те?

— Искам да вярвам, че ме е обичал. Но какви точно ги е вършил?

— Кога? Когато е умряла Илиана, или когато той е загинал?

Тя преглътна трудно.

— И двете, предполагам. Знаех си, че нещо не е наред. Усещах, че баща ми е по-сърдит, а майка ми — по-тъжна от обикновено. А Бък беше… разстроен. Мислех си, че е заради станалото с Илиана — нали тя беше с него на бала. Нормално би било да е разстроен, нали?

— Да.

— В нощта, когато Бък загина, не си бях вкъщи. Майката на Гуин беше предложила да ни заведе на кино, а после да спим у тях. Обичах да ходя у Гуин.

— Някога споделяла ли си пред някого за побоите от баща си?

— Не. И кой щеше да ми повярва? Тоест, той беше шериф, а майка ми беше лекарка. Би ли оставила някоя лекарка някой да наранява децата й? Със сигурност не.

— Но тя го е правила.

— Да. Оставяше го безнаказано да малтретира и нея, и нас. Често си мечтаех някоя нощ да ни вземе и да избягаме от него.

— Но не го е направила.

— Не. Остана с него. Още е с него. В един момент реших, че трябва сама да се погрижа за себе си, защото тя нямаше да го стори.

— И кога беше това?

— Първата ми нощ в „Света Анна“.

Сърцето му се сви, но запази гласа си спокоен.

— Погрижила си се и за себе си, и за другите. Можеше да бъдеш съвършен егоист, Луси, но не си. Обичаш семейство Пю, те също те обичат. Направила си кариера. Две, всъщност. Имаш и Гуин.

— И Торн. Изглежда голям и сърдит, но и той е преживял много. А също и Гуин. Всъщност, точно това означава „Шийдалин“. Когато избирахме името, решихме всеки да предложи част от името на някого, когото е изгубил. „Лин“ е от Линус. Сега се чудя дали съм постъпила правилно, като съм избрала името му. Ами ако той е помогнал да я убият, Джей Ди? Ако той е убил Рики Джойнър? Ако никога не разбера?

Той постави длани върху раменете й.

— Не знам, мила. Незнанието е голямо бреме, но каквото и да стане, няма да ти се наложи да се изправиш сама срещу него.

— Благодаря. Благодаря ти, дори за това, че не ми казваш, че всичко ще е наред, когато сам не си сигурен в това.

— Няма защо. Да се върнем да си доспим? Имаме още цял час… — Млъкна и присви очи, загледан навън към колата си, паркирана отпред. — Какво става, по дяволите?

— Какво? — Луси се наведе, опитвайки се да види по-добре. — Багажникът ти е отворен.

Джей Ди набързо се облече.

— Тръгваме. Не можеш да останеш тук сама.

След няколко минути вече тичаха по стълбите към колата.

Багажникът беше леко открехнат, а от едната страна, откъдето беше отварян, имаше вдлъбнатина. Джей Ди нахлузи чифт латексови ръкавици, повдигна леко капака на багажника, надникна, а после отстъпи назад с мрачно изражение.

— Добрата новина е, че той вярва, че ти се чувстваш в безопасност с мен. Лошата е, че току-що открихме Райън Ейгър.

 

 

Сряда 5 май, 05:35 ч.

След минути Джей Ди — вече с костюм и вратовръзка, Луси — с бялата си престилка, посрещнаха полицаите. Джей Ди ги насочваше къде да опънат лентата на местопрестъплението, когато телефонът му звънна.

— Инспектор Фицпатрик.

— Простете, ако съм ви събудил. Обажда се заместник-шериф Аштън Макхейл, от Андерсън Фери.

— Извинете, но моментът наистина не е подходящ. Мога ли да ви се обадя по-късно?

— Всъщност, исках да знаете, че и нашият шериф е изчезнал.

Джей Ди затвори очи. Мамка му. Луси беше предупредила Уесткот.

— Откога?

— От вчера следобед, малко след като сте си тръгнали от управлението. Предположихме, че се е прибрал у тях, но тази сутрин майка му дойде да го търси, защото не отговарял на телефона. Вечерта не се прибрал в дома си, което не било нормално. Намерихме колата му, паркирана на пътя до имот, който се дава под наем, но от известно време е празен.

Джей Ди погледна към багажника с тялото на Райън Ейгър, пребит до смърт. Луси и Руби Гомес извършваха предварителния оглед. Отстъпи няколко крачки назад, за да им осигури пространство.

— Има ли следи от борба около колата?

— Да — отговори заместник-шерифът. — Открихме на земята кръв, която съвпада с кръвната група на шерифа, както и следи, че е бил влачен по пристана. Намерихме и друга кола, регистрирана на доктор Траск.

Веждите на Джей Ди подскочиха.

— Това е невъзможно, колата й е в лабораторията ни.

Настъпиха няколко мига мълчание.

— Но аз говоря за доктор Траск, майката. Вие сигурно имате предвид дъщерята.

На Джей Ди сърцето му прескочи. Не и майка й. Сети се за думите на госпожа Уесткот, че хукнала с лекарската чанта, мина му и друга мисъл. Отстъпи още назад и се обърна така, че Луси да не го чуе.

— Яхтата на бившия шериф Траск там ли е?

— Не, и никъде не можем да я открием.

— Разбирам. Колко хора знаят за това?

— Госпожа Уесткот — с равен глас каза заместникът.

Което значеше, че скоро всички ще научат.

— Разбрах.

Помисли си как това ще се отрази на Луси. Убиецът е бил в Андерсън Фери. С нас. Отново се прокле, че остави черния лексус да се измъкне.

— Ще изпратим екип за разследване, ако нямате нищо против.

— Добре. Не разполагаме с ресурси да се справим с подобно нещо.

— Искам да знам още нещо. Тези изчезвания са свързани с убийствата, които разследваме в града. Убиецът за последно е видян да кара черен лексус. Можете ли да потърсите из града? Нямам номерата. Когато го намерите, заградете го. Не го отваряйте, не оставяйте никой да го докосва. Точно в момента колата може да е единствената ни връзка.

— Разбрано. Кога да очакваме вашите хора?

Джей Ди въздъхна.

— В момента работят по друг случай.

— Коя е жертвата?

Мъжът беше искрен с него и Джей Ди уважи това.

— Райън Ейгър.

— Боже господи… Съжалявам. Просто… Израснал съм с него. Чух, че и майка му била убита. Уесткот е мъртъв, нали?

— Да не избързваме засега. Пращам хората при вас веднага щом е възможно.

Джей Ди затвори и отново набра Стиви.

— Извинявай — каза му тя. — Бях под душа и не съм чула телефона. Какво е станало?

Той й разказа, после изслуша ругатните й.

— Луси предупреди онова скапано копеле Уесткот. Малко ми е трудно да го съжалявам, Джей Ди.

— Съгласен съм. Трябва да вървя. Отивам да й кажа.

— Боже, горкичката. Идвам към вас.

Джей Ди отново затвори, но не помръдна. Страхуваше се да й каже, не знаеше как ще реагира. Баща й беше друга работа, но тя все още изпитваше чувства към майка си. Луси сякаш усети, че мисли за нея, изправи се и потърси очите му.

— Нещо ново? — попита тя.

Приближи се до нея, понечи да хване ръцете й, но тя се дръпна, ръкавиците й бяха целите в кръв.

— Сони Уесткот и родителите ти са изчезнали.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Кога е станало?

— Вероятно докато сме били в Андерсън Фери вчера.

Не беше сигурен какво може да очаква от нея, но въпреки това тя го изненада — кимна отсечено, изправи рамене и се върна към огледа на Райън Ейгър.

— Проверих под ризата му — каза тя. — Има „Е“, изгорено на гърба му, но този път изглежда е направено след смъртта, за разлика от предишните два пъти. Но сърцето му е извадено, а езикът му е увит в парцала в устата му, идентично на предишните случаи.

— Луси. — Хвана я за рамото, но тя го избута встрани.

— Недей, Джей Ди. Не сега.

Принуди я да се обърне към него.

— Отстранявам те от случая.

— Не можеш да го направиш — избухна гневно тя.

— Напротив, мога. Грижа ме е за теб — прошепна сериозно. — Освен това сега, когато семейството ти е замесено, всичко, до което се докоснеш, може да бъде отхвърлено от съдията. Знаеш това.

Тя преглътна, очите й бяха изпълнени с болка.

— Трябва да работя.

— Не, миличка, не трябва.

Свали ръкавиците от ръцете й и Руби внимателно ги пое. Взе Луси в обятията си и я задържа. Тя цялата трепереше, ръцете й стискаха ризата му.

— Ще извикам следващия доктор от смяната — каза Руби. — Лус, съжалявам.

Луси кимна и не каза нищо. Изглеждаше толкова зле, че Джей Ди се страхуваше да не рухне. Прегърна я и тръгнаха към апартамента й.

Дрю изскочи от служебния ван и изгледа Луси.

— Какво е станало?

— Родителите й са изчезнали заедно с шериф Уесткот — обясни Джей Ди. — Открили са следи от борба. Можеш ли да пратиш някой там да огледа местопрестъплението?

— Да. Веднага ще се заема. Луси, много съжалявам.

Тя кимна, без да го поглежда. Джей Ди я придружи до апартамента й, заедно с една полицайка. Луси бавно се отпусна на дивана, лицето й беше смъртнобледо.

— Остани с нея — помоли той жената. — Има двама приятели, Гуин Уийвър и Томас Торн. Обади им се, ако обичаш.

Коленичи до Луси и взе ръцете й в своите, за да ги стопли.

— Трябва да сляза долу.

— Знам — прошепна тя, погледът й беше мрачен и отнесен. — Ще направи това и с майка ми…

— Ще го спрем, миличка. — Притисна ръцете й към устните си. — Трябва да вървя.

— Хвани го, Джей Ди. Моля те.

— Опитай се да се успокоиш, моля те.

Той се изправи и погледна през прозореца. Долу, на паркинга, Руби и друг служител затваряха тялото на Райън Ейгър в чувал. Кръвта на Джей Ди се смрази. Той е някъде там. Планира. Следи всеки неин ход с проклетото устройство.

Не му се искаше да я оставя, но знаеше, че трябва да го направи. Преди да тръгне намери устройството, което Дрю беше скрил в пудриерата, и го пъхна в един от джобовете на престилката й.

— Къде ти е телефонът?

— В другия ми джоб. Върви, ще се оправя.

— Добре. — Притисна устни към челото й. — Остани тук. Пази се.

 

 

Сряда, 5 май, 06:00 ч.

Стиви тъкмо мажеше с масло първата препечена филийка, когато видя бележката, която сестра й беше залепила на хладилника.

„Корди днес ще ходи на излет от градината. Трябва да подпишеш разрешение. В раницата й е.

Целувки и прегръдки.

Из.“

Стиви въздъхна. Изи имаше навика да оставя тези послания в последната минута. И все пак не знаеше какво би правила без нея.

Потърси раницата на Корделия. Закъсняваше. Джей Ди държеше нещата под контрол, но не беше честно да оставя всичко на него. Нервно изсипа съдържанието на раницата върху кухненската маса.

Намръщи се, когато някакво дистанционно за кола се търкулна. Какво правеше Корделия с ключовете от колата й? Вдигна го и присви очи към ситния надпис на гърба му. „Тракаматик GPS“.

— О, боже. Пресвети боже.

Втурна се към стаята на Корделия. Успя да потисне паниката си, като видя, че дъщеря й спи като ангелче. Влезе тичешком в стаята на сестра си и включи осветлението.

Изи премигна и притисна възглавницата до лицето си.

— Разкарай се, Стиви.

Стиви я разтърси.

— Събуди се, Изи.

Сестра й рязко се изправи в леглото.

— Какво? Нещо с Корди ли? Какво?

Стиви й подаде устройството.

— Знаеш ли какво е това?

Изи присви очи.

— Ключовете от колата ми?

— Не. Ти ли си го сложила в раницата на Корделия?

— Не. Защо да го правя? Какво е станало? Пребледняла си като призрак.

Стиви се опита да се успокои. Сърцето й щеше да изскочи.

— Добре. Днес Корделия никъде няма да ходи. Това е проследяващо устройство. Нашата патоложка откри такова в чантата си.

— Нищо не разбирам — призна Изи.

— Издирваме престъпник с осем убийства. Той следи нашата патоложка. Сега намирам това в раницата на детето си… — Гласът й секна и Изи я прегърна.

— Добре, схванах. Никой няма да докосне дъщеричката ти. Няма да им позволим.

Стиви кимна, но сълзите извираха от очите й и тя не можеше да ги спре.

— О, господи.

— Всичко е наред — продължи да я успокоява Изи. — Ще отменя всичко за днес. Ще остана тук с Корди, ще извикам и останалите от семейството.

Стиви се откопчи от прегръдката й.

— Трябва да остана тук.

— Не. Трябва да намериш копелето, дето току-що заплаши детето ти. Сега върви. Ще остана в стаята на Корди, докато мама и татко не дойдат.

Стиви прокара длани през мокрото си лице.

— Нали знаеш къде е ключът от сейфа с пистолета?

Челюстта на Изи се стегна.

— О, да. Ако оня се опита да се вмъкне в тая къща, по-добре да носи скапана броня, защото иначе няма да си тръгне жив.

— Добре. — Стиви се насили да разсъждава трезво. Само една мисъл й идваше на ум. — Клей Мейнард — каза тя и присви очи. — Този мъж ще ми каже за какво е цялата работа.

— Не го знам кой е — призна сестра й, — но съжалявам мъжа, който днес ще реши да ти се изпречи.

— Правилно си схванала. Но най-напред ще питам Корделия за това.

— Първо се успокой. Плашиш дори мен, а аз не съм на пет годинки.

Права беше. Стиви регулира дишането си, докато сърцето спря да я стяга.

Почувства се по-добре.

Двете влязоха в стаята на Корделия и седнаха от двете страни на леглото й.

— Миличка — Стиви внимателно я побутна, за да я събуди, — мама иска да говори с теб. — Изчака, докато детето отвори очи. — Някой да си е играл с раницата ти? Някой възрастен?

— Не — сънливо отговори тя. — Защо?

— Да си я губила напоследък и после да си я намирала?

— Не. Още ли е вечер?

— Не, миличка, рано сутрин е. Някой, когото не познаваш, да ти е взимал раницата?

— Не. — Челцето й се набръчка. — Да. Изтървах я и един чичко ми я вдигна.

Сърцето на Стиви заби лудо.

— Как си я изпусна?

Тя сви рамене.

— Спънах се. Един мил господин ми я подаде и аз му казах „благодаря“.

Стиви се насили да говори спокойно.

— Спомняш ли си го как изглеждаше?

— Беше висок. Като дърво.

Стиви успя да се усмихне.

— С тъмна коса, със светла?

— С тъмна, май. Имаше шапка.

— Тогава как разбра, че е с тъмна коса?

— Имаше черни вежди. Рошави, като на дядо. Може ли за закуска гофрети?

— Разбира се — каза Изи и разроши косата й. — Ще ми помогнеш да ги направя. А после и курабийките. Сега мама трябва да ходи на работа, за да хваща лошите хора.

Корделия извърна глава и изгледа Стиви.

— Онзи чичко лош ли е бил, мамо?

— Не знам — призна си тя. — Но не трябва да се страхуваш. Леля Изи, баба и дядо ще са тук цял ден.

Корделия я хвана за ръкава.

— Мамо, лошият човек имаше татуировка.

Сърцето на Стиви запрепуска още по-бързо.

— Каква?

Корделия се намръщи.

— Сърце, но не беше хубаво. Беше смачкано.

— Ох, леле, миличката ми. Ти си невероятна. — Стиви си пое дъх. — И къде беше татуировката, спомняш ли си?

Детето посочи ръката си над китката.

— Но не помня от коя страна.

Стиви здраво притисна дъщеря си до себе си.

— Няма значение. Ти си невероятна.

Усмивка озари лицето на Корделия.

— Може ли с гофретите и шоколадов чипс?

Стиви също се усмихна.

— Разбира се. Обичам те.

Корделия заподскача в леглото.

— Обичам те — запя тя с цяло гърло и абсолютно фалшиво.

Музика за ушите ми.

Стиви посочи на Изи вратата.

— Ще осигуря полицейска защита за къщата. Могат да влязат вътре да чакат.

— Тогава и тях ще ги почерпя с гофрети — каза Изи. — Хайде, тръгвай.

Стиви отново си пое дълбоко дъх.

— И теб те обичам, лельо, нали знаеш?

— Какво повече да иска човек? — намигна й Изи.

Още щом се добра до колата си, Стиви се обади на Хайът и той веднага разпореди една патрулна кола да отиде до дома й. Шефът й можеше и да е истински трън в задника, но го биваше да защитава хората си и семействата им. После се обади на Джей Ди.

— Трябва да свърша една работа, преди да ида при Луси.

— Какво е станало? — притесни се той.

— Намерих едно от ония проследяващи устройства в раницата на Корделия.

— Боже господи.

— И освен това имам описание от Корди. — Тя му обясни.

— Висок като дърво и татуировка със смачкано сърце? Това е много… специфично.

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че Томас Торн е висок като дърво — призна той.

— Да, така е. Но още не можеш да му го припишеш. Не и заради думите на едно петгодишно хлапе.

— Да, знам. И току-що казах на една полицайка да му се обади заради Луси. Луси няма да повярва, че е Торн.

— Къде е Скинър?

— Пътува насам, всеки момент трябва да дойде. А ти къде отиваш сега?

— При оня частен детектив. Веднага, след като патрулната кола пристигне.

— Ще обясня на Скинър какво става и ще се срещнем с теб при детектива. Изчакай ме.

— Добре.

Стиви прекрати разговора, затвори очи и започна да се моли.