Аманда Хокинг
Разкъсана (4)

4
Витриол

Локи стоеше наведен пред мен, задържайки Мат. Мат очевидно искаше да ме прегърне, но Локи отказваше да му позволи това, защото се опасяваше, че може да ми причини някакво разкъсване. Мат крещеше като обезумял, а Локи продължаваше да настоява, че всичко ще бъде наред.

Малко по-късно някаква жена влезе в стаята. Дългата й, почти черна коса беше хваната на опашка и тя коленичи до мен, отмествайки Локи настрани. Очите й бяха почти толкова тъмни, колкото тези на Фин и аз открих в това нещо утешително.

— Името ми е Сара и ще ти помогна. — Тя притисна корема ми силно с ръка и аз леко трепнах.

Заболя ме толкова много, че ми се искаше да изкрещя, но след това болката утихна. Почувствах по тялото ми да пробягват иглички като от изтръпване и ми трябваше малко време да си спомня кога бях изпитвала подобно усещане и преди.

— Ти си лечителка — измънках аз, леко изненадана, че ми помага. Болката в гърдите и стомаха ми изчезна, след което тя постави ръката си върху лицето ми, заемайки се с посиненото ми око.

— Боли ли те някъде другаде? — попита Сара, без да обръща внимание на думите ми. Тя изглеждаше изтощена, временен страничен ефект от онова, което бе направила с мен, но иначе беше невероятно красива.

— Не мисля. — Цялото ми тяло беше като наранено, но болката отслабваше.

— Кира доста се е поувлякла — каза Сара по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Сега вече добре ли си?

— Да — кимнах в отговор.

— Чудесно. — Сара се изправи и се обърна към Локи. — Трябва по-добре да контролираш следотърсачите си.

— Те не са мои. — Локи скръсти ръце пред гърдите си. — Ако имаш проблем с това как си вършат работата, говори със съпруга си.

— Сигурна съм, че мъжът ми няма да бъде доволен от начина, по който е било подходено в тази ситуация. — Сара го погледна строго, но той не отвърна на погледа й.

— Аз ти направих услуга — отговори Локи с равен глас. — Ако не бях там, щеше да е по-зле.

— Няма да водя този разговор сега. — Тя погледна към мен и след това излезе от стаята.

— Това ли е всичко? — попита Локи, щом вратата се затвори.

— Ни най-малко. — Мат седеше до мен, но се изправи на крака. — Какво искате от нас? Не можете просто да ни държите тук!

— Ще приема това като да. — Локи ми се усмихна безизразно и тръгна към вратата.

Мат се втурна подире му, но закъсня. Вратата се затръшна под носа му и той заудря по нея с юмруци. Чу се силно изщракване на резета и Мат се облегна отпуснато на вратата.

— Какво става тук? — извика той и се обърна към мен. — Как стана така, че вече не умираш?

— Предпочиташ да умирам ли? — Дръпнах ръкава на пуловера си и избърсах кръвта от лицето си. — Можем да се обърнем към Кира да си довърши работата.

— Не ставай смешна. — Мат потърка челото си. — Искам да знам какво става. Имам чувството, че съм попаднал в някакъв лош сън.

— Усещането за това става все по-реално — казах аз и се обърнах към Рис. — Какъв, по дяволите, беше този таласъм, който влезе тук? Това истински трол ли беше?

— Не знам. — Рис поклати глава, изглеждайки толкова смутен, колкото бях и аз. — Никога не съм виждал такова създание, но по принцип всички полагат огромни усилия манксовете да не знаят нищо.

— Не знаех, че има истински тролове. — Сбърчих чело, опитвайки се да си спомня какво ми беше разказвал Фин за троловете. — Мислех, че те са само мит.

— Наистина ли? — попита Мат. — След всичко, което се случи? Значи ти просто си решаваш и избираш в кои митове да вярваш и в кои не?

— Нищо не решавам и не избирам. — Изправих се на крака. Все още изпитвах болка, но се чувствах на светлинни години по-добре от момента, когато се събудих. — Просто вярвам на очите си. И аз не бях виждала такъв преди. Това е всичко.

— Добре ли си? — Мат ме наблюдаваше, докато куцуках из стаята. — Може би не трябва да се претоварваш толкова.

— Не, добре съм — успокоих го аз. Искаше ми се да се поогледам наоколо със смътната надежда, че може би има някакъв начин да се измъкнем. — Как се озовахме тук все пак?

— Те нахлуха в къщата и ни нападнаха. — Мат махна с ръка към вратата, говорейки за Локи и витрийците. — Този тип по някакъв начин ни накара да изгубим съзнание и се събудихме тук. Събудихме се не много преди теб.

— Прекрасно. — Сложих ръка върху вратата и я побутнах, сякаш допускайки, че може да се отвори. Не се получи, но трябваше да опитам.

— Хей, къде е Фин? — обади се Рис и въпросът му прозвуча като ехо на мислите, които отново започваха да си проправят път в ума ми. — Защо той не им попречи?

— Какво общо има Фин с това? — попита Мат рязко.

— Нищо. Той беше мой следотърсач. Нещо като бодигард. — Отстъпих крачка назад и се вторачих във вратата, като че ли заставяйки я да се отвори със силата на волята ми. — Той се опита да ме предпази от всичко това.

— Затова ли избяга с него? — попита Мат. — Защото те е пазел?

— Нещо такова — въздъхнах аз.

— Къде е той? — повтори Рис. — Мислех, че е с теб, когато витрийците дойдоха.

Мат започна да крещи за това, че Фин е бил в стаята ми, но аз не му обърнах внимание. Нямах достатъчно сили да оспорвам неговите представи за благоприличие или чувствата му към Фин.

— Фин си тръгна, преди те да нахлуят — казах аз, след като Мат приключи с тирадата си. — И не знам къде е сега.

Нямах представа защо Фин не ме беше защитил. Може би наистина си беше тръгнал. Бях решила, че само блъфира, но ако беше така, защо не ми се беше притекъл на помощ.

Може би му се беше случило нещо лошо. Възможно беше витра да са го пленили, преди да се заемат с мен. Той имаше твърде силно чувство за дълг, дори да не държеше толкова много на мен. Единствената причина да не се погрижи за безопасността ми, беше някой да му е попречил.

— Уенди? — каза Рис.

Като че ли беше говорил нещо преди това, но не бях го чула. Мислех твърде погълнато за Фин, докато се взирах във вратата.

— Трябва да се измъкнем оттук — казах аз и се обърнах към Рис и Мат.

— Очевидно — въздъхна Мат.

— Имам идея. — Прехапах устни. — Но не е кой знае какво. Когато се върнат, мога да използвам моята способност за внушение. Мога да ги убедя да ни пуснат.

— Мислиш ли, че тази твоя способност е достатъчно надеждна? — каза Рис, изричайки на глас опасенията ми.

Досега бях използвала внушение само върху нищо неподозиращи хора като Мат и Рис и Фин ми беше казал, че без подготовка способностите ми няма да бъдат толкова силни, колкото биха могли. Аз така и не бях започнала обучението си във Фьоренинг и затова нямах никаква представа докъде се простират силите ми.

— Наистина не знам — признах.

— Внушение? — Мат повдигна вежди и погледна към Рис. — За това ли ми говореше по-рано? Тази мисловна манипулация, която се предполага, че тя владее? — Рис кимна и Мат завъртя очи нагоре.

— Нищо не се предполага — настръхнах аз, виждайки неговата скептичност. — Мога да го направя. Правила съм го върху теб.

— Кога? — попита Мат все още недоверчиво.

— Как мислиш, че те накарах да ме заведеш да видя Ким? — попитах аз, говорейки за онзи случай, когато ме беше завел на свиждане при майка ми, „приемната“ ми майка, в психиатричната клиника.

Той я ненавиждаше и не искаше да имам нищо общо с нея. Аз използвах внушение върху него, въпреки че после имах угризения, но това беше единственият начин да разговарям с нея.

— Наистина ли направи това? — Шокът и обидата му бяха моментално заменени от гняв. Изглеждаше така, все едно е бил ударен през лицето. Сведох поглед и се извърнах. — Ти си ме измамила? Как си могла да направиш това, Уенди? Ти се кълнеше, че никога не ме лъжеш и въпреки това си постъпила по този начин!

— Не съм те мамила — измърморих смутено, опитвайки се да защитавам действия, за които нямах никакво оправдание.

— Не, било е нещо по-лошо! — Мат поклати глава и отстъпи назад, сякаш близостта ни беше непоносима за него. — Направо не мога да повярвам. И колко често си правила това?

— Не знам — признах аз. — Дълго време не знаех, че го правя. Но след като бях вече наясно, се опитах да спра. Не обичам да го правя, особено на теб. Не е честно, знам това.

— Разбира се, че не е честно! — тросна се Мат. — Това е жестоко и манипулативно.

Срещнах погледа му и обидата в него ме жегна болезнено.

— Обещавам, че никога повече няма да го правя, не и на теб.

— Не бих искал да развалям мига, но трябва да измислим как да се махнем оттук — намеси се Рис. — И така, какъв е планът?

— Ще повикаме някого — казах аз, щастлива, че нещо отклонява мислите ми за това колко много ме ненавижда Мат.

— Какво искаш да кажеш „ще повикаме някого“? Да не би да имаш мобилен телефон? — попита Рис разпалено.

— Не, искам да кажа, че ще накараме някой да дойде. По начина, по който го направи Мат. — Посочих вратата зад мен. — Ще почукаме на вратата и ще кажем, че сме гладни, премръзнали, мъртви или каквото и да е. А когато дойдат, аз ще използвам моята способност за внушение, за да ги накарам да ни пуснат.

— И мислиш, че това наистина ще проработи? — попита Мат, но гласът му вече не издаваше недоверие. Сега той просто искаше да чуе мнението ни.

— Може би. — Погледнах към Рис. — Но трябва да помоля за една услуга. Мога ли да се поупражнявам върху теб?

— Разбира се. — Рис сви рамене, доверявайки ми се моментално.

— Какво означава да се „поупражняваш“? — попита Мат, леко обезпокоен.

Той се приближи малко към Рис и аз разбрах с известна изненада, че най-накрая беше повярвал, че му е брат. Мат искаше да го защити от мен. Почувствах облекчение и щастие, осъзнавайки, че най-накрая бе започнал да го приема, но и малко ме заболя — всъщност много ме заболя — когато си дадох сметка, че Мат ме възприема като заплаха.

— Не съм го правила много често. — Не ми харесваше начинът, по който Мат се взираше в мен и затова закрачих из стаята, сякаш някак си можех да смекча погледа му по този начин. — И мина доста време, откакто съм го правила въобще.

Последното, което казах, не беше съвсем вярно, защото бях използвала способностите си върху Рис едва предишния ден, но не ми се искаше и той да реагира по същия начин като Мат. Всичко, свързано с внушението, щеше да стане толкова по-лесно, колкото по-малко хората ме ненавиждаха.

— Е, какво искаш да направиш? — попита Мат.

— Не знам. — Свих рамене, защото действително нямах представа. — Но просто трябва да се поупражнявам. Това е единственият начин да стана по-силна.

Въпреки видимите задръжки на Мат Рис беше готов да пристъпим към действие. Беше много странно да използвам внушение пред други хора, особено в присъствието на някой, който очевидно не го одобрява, но нямах никакъв избор. Не можех да изпратя Мат в съседната стая или нещо такова.

Той ме наблюдаваше внимателно и аз усещах погледа му с крайчеца на окото си. Беше доста смущаващо, но така опитът ми щеше да е по-близо до една възможна реална ситуация. Едва ли щях да мога да накарам витрийците да се отдръпнат настрани, за да манипулирам на спокойствие техния тъмничар.

Реших в началото да опитам нещо съвсем просто. Рис и аз стояхме един срещу друг и аз започнах да повтарям в ума си: Седни. Искам да седнеш.

Сините му очи срещнаха спокойно моите в началото, но после над тях падна нещо като мъгла. Лицето му изглеждаше апатично и съвършено безизразно. Без да каже нищо, Рис седна на пода.

— Той добре ли е? — попита Мат, ставайки все по-нервен.

— Да, добре съм. — Рис звучеше така, все едно току-що се е събудил от сън. Вдигна замаяно глава към мен. — Е, ще го правиш ли, или какво?

— Вече го направих. — Никога не бях говорила с някого, след като бях използвала внушение и затова сега се чувствах някак странно уязвима.

— За какво говориш? — Рис сбърчи чело и на няколко пъти погледна озадачено ту към Мат, ту към мен.

— Ти седна на пода — опита се да обясни Мат.

— Защо седна? — попитах аз.

— Аз… — Чертите на лицето му се изопнаха, докато се опитваше да намери обяснение. — Не знам. Просто… седнах. — Той поклати глава и ме погледна. — Ти ли направи това?

— Да. Нищо ли не почувства? — попитах аз.

Така и не знаех дали онова, което правех, нараняваше хората. Те никога не се оплакваха от болка или нещо такова, но може би не можеха. Не и ако не подозираха какво се е случило.

— Не. Дори не… — Рис поклати отново глава, неспособен да изрече онова, което му се въртеше в ума. — Очаквах да загубя съзнание или нещо подобно. Аз… давах си сметка, че сядам. Но беше по-скоро нещо като рефлекс. Като дишането, за което изобщо не мислим. Беше същото.

— Хм. — Погледнах го замислено. — Стани.

— Какво? — каза Рис.

— Стани — повторих аз. Той се вторачи в мен за момент и после се огледа. Очите му добиха студен израз и веждите му се повдигнаха леко.

— Какво става тук? — попита Мат, приближавайки се към нас.

— Аз… не мога да стана.

— Имаш ли нужда да ти помогна? — предложи Мат.

— Не, не е това. — Рис поклати глава. — Искам да кажа, че ти би могъл да ме изправиш, защото си по-силен от мен и аз не съм прикован за пода. Но… просто забравих как.

— Странно. — Наблюдавах го с интерес.

Веднъж преди време помолих Мат да излезе от стаята ми и мина доста време, преди да успее да влезе отново. Но той можа да направи това тази сутрин, което означаваше, че внушението ми в крайна сметка губи силата си.

— Странно? — изсумтя Мат. — Уенди, поправи го!

— Той не е счупен — оправдах се, но Мат ме погледна по такъв начин, че ми се прииска да пропълзя под някой камък. Наведох се към Рис. — Рис, погледни ме.

— Добре. — Той срещна неуверено погледа ми.

Дори не бях сигурна дали мога да обърна процеса. Никога преди не се бях опитвала да залича ефекта от внушението си, но не допусках, че ще е толкова трудно. И ако не успеех, на Рис щеше да му се наложи да поседи една-две седмица на пода. Може би.

Вместо да се тревожа за възможните последствия, аз съсредоточих цялата си енергия върху него. Повтарях само „Стани“ в главата си, отново и отново. Той премига към мен няколко пъти и след това се изправи на крака.

— Толкова се радвам, че се получи — въздъхнах с облекчение.

— Сигурна ли си в това? — попита Мат, но погледът му беше фиксиран върху Рис. Самият Рис беше забил безучастно очи в пода, изглеждаше още по-откъснат и объркан отпреди. — Рис, добре ли си?

— Какво? — Рис вдигна глава и премигна към нас, сякаш току-що бе забелязал, че сме там. — Какво? Случи ли се нещо?

— Ти стоиш. — Аз посочих краката му и той погледна надолу.

— О! — Той повдигна единия си крак, за да се увери, че владее тялото си и не каза нищо около минута. След това погледна към мен. — Съжалявам. Говорехме ли за нещо?

— Ти не можеше да станеш. Помниш ли? — попитах аз, но стомахът ми се беше свил от тревога. Възможно беше действително да съм направила нещо на Рис.

— О, да. — Той поклати глава. — Да, спомням си. Но сега вече мога да стоя. Ти ли го направи?

— Уенди, не ми харесва да си играеш с това — каза Мат тихо. Опитваше да придаде строг израз на лицето си, но очите му го издаваха колко е разтревожен.

Аз го бях уплашила, и то не по начина, по който го бях сторила, когато избягах от вкъщи. Той действително се боеше от способностите ми и това ме караше да чувствам някаква неприятна тежест в гърдите си.

— Вече приключих — отвърнах, отдръпвайки се от Рис.

Тъмните ми къдрици падаха над лицето ми, но аз имах ластик на китката си и ги хванах с него на хлабав кок.

— Какво става? — попита Рис вече по-бодро.

Той вече бе излязъл напълно от унеса, в който го държах, но сега не смеех дори да го погледна. Мат ме беше накарал да се чувствам неловко заради това, че използвах внушение, въпреки че Рис беше предупреден.

— Седни — подхвърли Мат.

— Защо? Не искам да сядам.

— Въпреки това седни — рече Мат, по-строго този път. Когато Рис не реагира, Мат повтори заповедта си: — Рис, седни.

— Не разбирам защо е толкова важно за теб да седна. — Под натиска на Мат Рис видимо се раздразни, а истината беше, че никога не го бях виждала ядосан на някого. — Добре съм си, като стоя прав.

— Ти не можеш да седнеш — въздъхна Мат, поглеждайки към мен. — Този път го повреди по друг начин, Уенди.

— Уенди ли направи това? — Рис сбърчи чело. — Не разбирам. Какво точно направи? Казала си ми да не сядам?

— Не, казах ти да седнеш и ти не можа да се изправиш. След това ти казах да станеш и сега ти не можеш да седнеш — обясних аз. — Наистина не знам какво да правя вече! Не искам да казвам нищо повече! Може неволно да те накарам да спреш да дишаш или нещо такова!

— Можеш ли да направиш това? — попита Мат.

— Не знам! — Вдигнах безпомощно ръце във въздуха. — Нямам никаква представа на какво съм способна!

— Няма да мога да седя известно време — рече Рис примирено. — Голяма работа. Та аз дори не искам да сядам.

— Това вероятно е страничен ефект от внушението — казах аз, докато крачех из килията.

— Пет пари не давам, дори да е така — отвърна Рис. — Няма значение. И без това нищо не налага да сядам. Важното е, че можеш да го направиш. Ти можеш да използваш способностите си, ние можем да се махнем оттук и някой във Фьоренинг ще се погрижи за мен. Не е ли така?

Спрях да крача и погледнах неспокойно към Мат и Рис. Рис беше прав. Трябваше да се погрижа да се измъкнем оттук. Това място не беше безопасно и неспособността на Рис да седне беше от второстепенно значение. От друга страна, тя просто налагаше да се махнем още по-бързо.

— Готови ли сте, момчета?

— За какво? — попита Мат.

— За бягство — отвърнах. — Не знам какво има от другата страна на вратата или колко дълго мога да ги задържа. Веднага щом отворят вратата, трябва да сте готови да бягате, колкото може по-бързо и колкото може по-далече.

— Няма ли просто да им спретнеш номера от „Междузвездни войни“? — попита Рис. Не изглеждаше смутен от идеята. — Както направи Оби-Уан Кеноби, когато каза: „Това не са дроидите, които търсите.“

— Да, но не знам колко са тъмничарите и колко опасни могат да бъдат. — За миг си спомних за Фин и за това, че не беше в дома ми, когато имах нужда от него. — Хайде просто да се махаме оттук, става ли?

Мат не изглеждаше убеден, но като че ли и не можех да се надявам да постигна много в това отношение. Всичко ужасно се беше объркало и причината беше единствено в това, че не пожелах да остана във Фьоренинг и да бъда глупава принцеса.

Ако бях го сторила, нищо подобно нямаше да се случи. Мат и Рис щяха да бъдат по домовете си, здрави и невредими, а Фин щеше да бъде… Е добре, не знам къде щеше да бъде, но със сигурност нямаше да му се случат нещата, които вероятно го бяха сполетели.

С тази пареща мисъл в главата аз заблъсках по вратата колкото мога по-силно. Юмрукът ми изтръпна от болка, но не ме беше грижа.