Аманда Хокинг
Разкъсана (28)

28
Чест

— Ти си ослепителна — увери ме Уила, оглеждайки отражението ми за стотен път.

Аз стоях пред огледалото, а Уила беше зад мен. Бях сигурна, че лицето ми изразява възхищение от бялата ми рокля, но в действителност едва успявах да разпозная себе си.

В деня преди годежа бях изменила на годеника си, който беше едно прекрасно момче. Той беше мой приятел и приятел на Фин. Тове винаги се беше държал добре с нас. Той не заслужаваше това. Той не заслужаваше да има нещо общо с мен.

След като се целувахме с Фин, ми се искаше да плача и да се самосъжалявам за това, че не можем да бъдем заедно. Но не можех да си го позволя. Вече не. Аз бях принцеса със задължения към моето кралство и моя годеник. Тове и Фьоренинг заслужаваха повече и затова аз трябваше да бъда повече. Аз трябваше да бъда онова, от което те се нуждаеха.

— Хайде, Уенди. — Уила грабна ръката ми и ме затегли. — Годежът всеки момент ще започне. Нямаме време да те оставим да се любуваш на себе си.

Кимнах и я последвах, смятайки, че ще имам време да се успокоя, но веднага щом излязох от стаята си, видях, че Тове ме чака пред вратата.

— Извинявай — рече той, когато видя изражението ми. — Не исках да те стресна.

— Не, няма нищо. — Устата ми беше скована и ми беше трудно да говоря.

— Ще оставя двете влюбени птички насаме. — Уила ми намигна и се отдалечи.

— Надявам се, че не е на лош късмет да те видя преди началото на годежа. — Той бръкна в джоба си за нещо. — Не съм сигурен какъв е протоколът, но май трябваше да ти дам нещо. И си помислих, че е по-добре да го направя, преди да е започнало празненството.

— Не е било нужно да ми даваш нищо.

— Да, нужно беше. — Тове извади от джоба си ювелирна кутийка за пръстен. — Това е нещо като мое задължение. Трябваше да ти го дам, когато ти предложих да се оженим, но това беше едно доста нескопосано предложение.

— На мен ми хареса — усмихнах му се аз. — Беше мило.

— Е добре, надявам се пръстенът да ти хареса. — Той ми подаде кутийката, чието кадифено капаче беше още затворено. — Майка ми го намира за отвратителен.

— Тогава съм сигурна, че ще се влюбя в него — казах аз и се засмях.

Поех кутийката с треперещи ръце и отворих капачето. Това беше масивен платинен пръстен с гравирано изображение на бръшлян, който сякаш го обвиваше. В средата му беше инкрустиран огромен изумруд, а по протежение на халката имаше още няколко по-малки диаманта.

— О, Тове, ужасно е красив! — Сложих го на пръста си почти задавена от вълнение. — Прекрасен пръстен, прекрасен жест.

— Наистина ли? — На лицето на Тове грейна крива усмивка на облекчение и той прокара пръсти през косата си. — Добре. Наистина бях притеснен. Нямах никаква представа дали ще го харесаш.

— Той е абсолютно съвършен. — Усмихнах му се със сълзи в очите.

— Добре. — Тове прехапа устни. — Изглеждаш много красива днес.

— Благодаря ти. Ти също изглеждаш добре. — Махнах с ръка към изискания му костюм с жилетка. — Даже изненадващо добре, маркизе.

— Благодаря ти, принцесо. — Той протегна ръка към мен. — Да тръгваме ли към нашето годежно тържество?

— Да тръгваме — казах аз и го хванах под ръка. Сетне се отправихме към балната зала, за да станем водачите, от които Трил се нуждаеше.