Аманда Хокинг
Разкъсана (27)

27
Саможертва

Следващите няколко дни преминаха като в мъгла. Правех всичко по силите си, за да не се връщам мислено към целувката на Локи. Не можех да обясня случилото се и не исках да го правя. Трябваше просто да го оставя зад гърба си и да мисля за годежа.

След упражненията с Тове чувствах постоянна тъпа болка в тила си. А към нея се прибавяха и мъките, които ми причиняваше общуването с майка му около подготовката на сватбата. Уила правеше всичко възможно да играе ролята на посредник, но Аурора като че ли не можеше да забрави напълно за скорошния ни сблъсък.

Елора вече се чувстваше по-добре и затова един следобед се присъедини към нас. Надявах се, че това ще бъде за добро, но не стана така. Когато Аурора не се заяждаше с мен, се заяждаше с Елора. А в останалите случаи и двете се заяждаха с мен.

Прекарвах повечето вечери в библиотеката с Дънкан, където се опитвах да науча колкото може повече за живота на Трил. Намерих един трилски речник и от време на време го прелиствах. Невъзможно беше да разбера какво пише в него, защото този език не използваше английската азбука. Думата „трил“ например изглеждаше така: Трыллиц.

Под светлината само на малка настолна лампа аз седях на писалището, забола нос в някоя книга. Дънкан обикаляше в библиотеката, ровейки се из безбройните книги, за да намери онези, които смяташе, че са най-подходящи за мен. Той знаеше повече за тяхната история, но не и много повече.

— Среднощни занимания? — каза неочаквано Фин и ме изплаши толкова много, че едва не изпищях. Той стоеше до писалището и дори не го бях чула да влиза.

— Да, може да се каже. — Сведох глава към пожълтелите страници, за да избегна погледа му.

Не бях разговаряла с него, след като се бях целувала с Локи. По един странен начин имах чувството, че съм му изменила. Това бе глупаво, имайки предвид предстоящия ми брак с Тове. От друга страна, случилото се помежду ни беше отдавна приключило и Фин бе съвършено категоричен по този въпрос.

— Има нещо, което трябва да проверя — рече Дънкан, търсейки си претекст да излезе.

Не беше нужно да го прави, тъй като Фин и аз не се нуждаехме от уединение, но беше мило от негова страна. Той ме погледна обнадеждаващо, преди да се измъкне, оставяйки ме насаме с Фин.

— Какво търсиш? — попита Фин, кимвайки към купчините книги на писалището.

— Всякакви неща. — Свих рамене. — Реших, че е време да науча нещо повече за нашата история.

— Това е много дълга история — забеляза Фин.

— Да. Разбрах го. — Облегнах се назад на стола и вдигнах глава към него. Под мъждивата светлина на лампата по-голямата част от лицето му беше в сянка, но то и без това беше толкова неразгадаемо, че това нямаше голямо значение.

— Годежът е утре — каза той. — Не трябва ли да си на горния етаж с Уила, за да се погрижиш за тоалета си?

— Не. Оставила съм това за утре сутринта — въздъхнах аз, мислейки си за дългия ден, който ми предстоеше.

— Но може би вече приемаш поздравления?

— Не е ли още малко рано? — Затворих книгата, която четях и станах.

Не исках вече да стоя толкова близо до Фин, затова тръгнах към една лавица, за да оставя книгата. Не бях сигурна дали това е правилното й място, но се нуждаех от някакво извинение да се отдалеча от него.

— Ти се омъжваш — каза Фин хладно и равнодушно. — Нормално е да те поздравяват.

— Както и да е. — Бутнах силно книгата и се обърнах към него.

— Не може да си ми ядосана заради това, че искам да те поздравя — рече Фин, искрено изненадан.

— Мога да съм ти ядосана, за каквото си поискам. — Облегнах се на библиотеката. — Но ти май изобщо нищо не разбираш.

— Какво има за разбиране? — попита той.

— Ти без малко не откъсна ръката ми, когато си въобрази, че флиртувам с Локи. А сега аз се омъжвам за Тове, а се държиш така, все едно нищо не се е случило.

— Това е съвсем различно — поклати глава Фин. — Витра са опасни за теб. Той щеше да те нарани. Тове е твой годеник.

— Мой годеник? — присмях се аз. — Значи си ме пазил за него. Искал си да бъдеш сигурен, че никой няма да ме опетни, преди да стана жена на Тове?

— Не, разбира се. Аз просто пазех теб. Твоето добро име и чест.

— Правилно. И точно това правеше, когато си вкара езика в гърлото ми.

— Не знам защо винаги трябва да бъдеш груба. — Той сведе неодобрително поглед.

— Аз пък не знам защо винаги трябва да си толкова благоприличен! — троснах му се аз. — Не можеш ли поне веднъж да кажеш какво наистина чувстваш? Аз се омъжвам за друг? Изобщо ли не те е грижа за това?

— Разбира се, че ме е грижа! — извика Фин с пламнал поглед. — Мислиш ли, че не ме убива да те виждам с него? Да знам, че утре пред всички той ще сложи пръстен на ръката ти и ще съобщи на всеослушание, че си негова? Завинаги?

— Тогава защо не направиш нещо? — попитах аз, докато сълзите пълнеха очите ми. — Защо поне не се опита да ме спреш?

— Защото Тове ще се грижи за теб. Ще те защитава. — Фин преглътна с усилие. — Той е в състояние да направи определени неща за теб, с теб, които на мен не са ми по силите. Защо трябва да ти отнемам това?

— Защото ме обичаш!

— Не мога да го направя именно защото те обичам!

— Не ти вярвам — поклатих аз глава. — Теб дори не те е грижа, че съм с него. Защо се гневиш толкова много, когато съм с Локи. Призна, че ревнуваш дори когато бях с Рис. Но когато съм с Тове, нямаш нищо против.

— Не е така. — Той въздъхна обезсърчено. — Но когато си с Тове, се чувствам по друг начин. Тогава болката не е толкова силна.

— Как е възможно това? — попитах аз, смаяна.

— Защото ти не го обичаш — каза Фин накрая. — Ти го харесваш, но не го обичаш, нито някога ще го обикнеш.

— Ти знаеш, че не го обичам, че няма да го обикна и въпреки това предпочиташ да се омъжа за него? — попитах аз, не вярвайки на ушите си. — Значи си смятал, че обичам Локи или че мога да го обикна?

— Тук не става дума само за това, Уенди. — Фин поклати глава. — Той щеше да те нарани.

— Но не това беше причината да изпаднеш в ярост. Ти ревнуваше, защото можеше да обикна някой друг. — Гневът постепенно се надигаше у мен. — Ти предпочиташ да живея в лъжа, вместо да намеря щастието си с някой друг.

— Нима смяташ, че можеш да намериш щастието си с един витрийски маркиз? — присмя се Фин. — Той беше опасен, Уенди. Аз се страхувах всеки път, когато беше около теб.

— Ти се страхуваше, защото знаеше, че имам чувства към него?

— Да! — извика Фин. — И това не беше редно! Той е зъл!

— Ти не го познаваш! — креснах му в отговор.

— Да не би да искаш да избягаш с него? — Изведнъж лицето му стана като каменно в опит да скрие болката си. — Това ли ми казваш? Че съм ти попречил да изживееш живота си като приказка с него?

— Не, не казвам това. — Преглътнах сълзите си. — Аз сама реших да не избягам с него, защото знаех, че е в интерес на кралството ми да остана тук. Но не мога да повярвам, че си толкова егоистичен. Казваш, че всичко, което правиш, е заради мен, но ако е вярно, ти щеше да ме окуражиш да потърся щастието си, вместо да ме държиш тук в капан с теб!

— Как така те държа в капан? — попита Фин.

— Така! — Аз посочих пространството между двама ни. — Аз не мога да те имам и не мога да бъда с теб. Намирам се в положение, от което няма изход. Обичам те и не мога да спра да те обичам, а на теб ти е все едно.

— Уенди. — Фин омекна и направи крачка към мен. Отдръпнах се и се натъкнах на библиотеката, която отряза пътя ми за отстъпление. Той протегна ръка да ме докосне, но го отблъснах.

— Не! — изкрещях аз със сълзи по лицето. — Мразя това, което ми причиняваш! Мразя начина, по който ме караш да се чувствам! Мразя те!

Той се протегна отново и бръсна кичурите коса от челото ми. Отметнах глава назад, но той не прибра ръката си. Вместо това пристъпи към мен, при което тялото му почти докосваше моето. Опитах се да го отблъсна, но той отказа да се помести. Ръката му беше до лицето ми и аз неволно наклоних глава към него.

Очите му бяха толкова черни и дълбоки и погледът му както винаги караше дъхът ми да спре. С пръстите си той проследи линията на косата ми. Гневът ми стихна, но огънят в гърдите ми продължаваше да тлее.

— Не искам да ти причинявам това — каза Фин ниско и дрезгаво. — Не искам да те карам да се чувстваш така. Обичам те.

Той се наведе към мен и ме целуна. Устата му се притисна жадно към моята. Усетих в гърдите си потръпване, което премина през мен и скоро цялото ми тяло трепереше. Наболата му брада драскаше лицето ми, докато ме целуваше отчаяно.

Устните му обхождаха шията ми и аз простенах, заравяйки пръсти в косата му. Той пристъпи към лавиците с книги, които започнаха да падат около нас. Ние ги последвахме и се строполихме на земята.

Фин беше върху мен и ръцете му пълзяха по тялото ми, много по-дръзки отпреди. Вдигна роклята ми, докато подгъвът й беше достатъчно високо, за да посегне под нея. Топлата му длан притискаше бедрото ми и сетне тръгна нагоре, спирайки се върху хълбока ми.

Пъхнах ръце под ризата му, притискайки пръсти в плътта му, притегляйки го към себе си. Целувките му бяха толкова алчни, сякаш бе умирал от глад без мен и като че ли изгаряха тялото ми.

— Фин! — прогърмя над нас гласът на Томас.

Фин спря да ме целува, но не се отдръпна. Дъхът му беше накъсан, а погледът прикован върху мен. Страстта все още тлееше в очите му, но зад нея видях и ужас. Той осъзнаваше, че е направил нещо недопустимо и не знаеше как да постъпи.

— Фин! — изкрещя отново Томас. — Отдръпни се от нея, преди някой да ви види!

— Да, господине. — Фин се отдели от мен, препъвайки се в книгите, докато ставаше на крака. Аз дръпнах роклята си надолу и се изправих много по-бавно от него.

— Излез оттук! — изрева му Томас. — И се почисти!

— Да, господине. Съжалявам, господине. — Фин беше забил поглед в земята. Опита се да погледне крадешком, но беше твърде засрамен и просто се втурна към вратата.

— Съжалявам — измънках аз, не знаейки какво друго да кажа. Все още чувствах вкуса на Фин по устните си и като че ли усещах игличките на брадата му. Мястото, където ръката му беше стиснала хълбока ми, гореше, напомняйки ми приятно за станалото.

— Не е нужно да ми се извинявате — каза Томас и изразът на лицето му вече далеч не беше толкова строг, както когато говореше със сина си. — Вие трябва да се пазите, принцесо. Идете в стаята си, забравете, че това някога се е случвало, и се молете никой да не разбере.

— Да, разбира се. — Кимнах бързо и пристъпих внимателно през нападалите книги. Бях почти излязла, когато Томас ме спря.

— Синът ми не ми разказва много за живота си — каза той и аз се спрях на вратата, поглеждайки го през рамо. — Ние никога не сме били близки. Тази работа е тежка. Тя предполага самота и в това отношение вие и аз имаме нещо общо помежду си.

— Аз не се чувствам самотна — отговорих. — Винаги съм обградена от хора.

— Значи имате късмет, но това няма да е винаги така. — Той близна устните си и замълча за момент. — Понякога трябва да избирате между любовта и дълга. Това е труден избор, най-трудният, който някога ще трябва да правите, но има само един правилен отговор.

— И вие казвате, че това е дългът? — попитах аз.

— Казвам, че дългът беше правилният отговор за мен — обясни Томас предпазливо. — И дългът винаги ще бъде правилният отговор за Фин.

— Да — кимнах аз, свеждайки поглед. — Знам това твърде добре.

— На следотърсачите се гледа с презрение. — Той вдигна ръка, за да ми попречи да оспоря думите му. — Не от всички, но от мнозина. Ние сме съжалявани. Но това е един почтен живот в служба на другите. И ние знаем, че имаме нашата роля за създаването на един по-добър свят за нашето кралство. Животът на кралицата също е отдаден на другите, дори в по-голяма степен от този на следотърсача — продължи Томас. — Целият й живот е посветен на хората тук. Няма по-голяма чест от това. Няма по-голям подвиг. И тази чест ще се падне на вас, принцесо.

— Знам — отвърнах аз и осъзнавайки това, се почувствах дори още по-нещастна.

— И накрая ще разберете, че с тази жертва получавате повече, отколкото давате — завърши той. — Беше ми приятно да поговоря с вас, принцесо, но трябва да ви оставя да се приберете в стаята си.

— Да, разбира се — казах аз.

Томас ми се поклони и аз се обърнах и си тръгнах. Тичах чак до стаята, повдигайки роклята си, за да не се препъна в полите й. Косата ми падаше свободно около лицето ми и бях благодарна за това. Не исках никой да види срама, който беше изписан върху него, нито петната от сълзи по бузите ми.