Аманда Хокинг
Разкъсана (21)

21
Признания

Исках да й задам още въпроси, но Елора изглеждаше вече изтощена. Тя никога нямаше да признае, че е останала без сили, но за нея щеше да бъде по-добре да спи, отколкото да разказва за миналото.

Поговорихме още известно време, след което поисках разрешение да си тръгна. Спрях се за момент, когато стигнах вратата и погледнах назад. Елора вече се беше отпуснала на кушетката, заслонила очите си с ръце.

Гарет чакаше пред вратата и крачеше по коридора. Томас стоеше на няколко метра по-надолу, осигурявайки му необходимото пространство, но Аурора и Фин ги нямаше.

— Как е тя? — попита Гарет.

— Мисля… че е добре — отвърнах аз, макар да не бях сигурна колко тежко е състоянието на Елора. — Важното е, че в момента си почива.

— Добре — кимна Гарет. Той се загледа за момент в затворената врата на гостната, след което се обърна отново към мен. — Добре ли мина разговорът ви?

— Да. — Разтрих скования си врат, давайки си сметка, че далеч не бях осмислила все още всичко, което бях научила.

Елора се бе държала толкова студено с мен след първоначалната ни среща, че бях започнала да си мисля, че ме ненавижда, но сега вече не бях толкова сигурна и нямах никаква представа какво в действителност чувстваше към мен.

Тя е била малко по-голяма от мен, когато се беше омъжила за мъж три пъти по-стар от нея — един съвършено непознат мъж. Той се бе оказал безмилостен и жесток, но въпреки това тя бе останала с него, вярвайки, че по този начин ще предпази своя народ. Беше пожертвала щастието и благополучието си заради нейното кралство.

След това, за да защити нероденото си дете, за да спаси мен, бе рискувала всичко. И двамата й родители бяха изгубили живота си за кратък период от време, убити от собствения й съпруг. Той се беше заклел да си отмъсти и да си възвърне новородената дъщеря — дете, от което тя по неволя беше откъсната.

Не знаех колко близка е била Елора с родителите си, но преди кръщелната церемония тя ми беше предложила да приема името Ела, както се беше казвала майка й.

Освен това Елора бе пощадила Локи. Баща му бе виновен за смъртта на майка й и в голяма степен беше застрашил нейния и моя живот. Но когато случаят й беше предоставил възможност да си отмъсти на Локи, Елора не се беше възползвала от нея. Затова започвах да си мисля, че съм си съставила изцяло погрешно мнение за моята майка.

Все по-ясно разбирах стремежа на Елора да бъда съвършената кралица. Толкова много неща бяха пожертвани заради мен, за да мога един ден да се възкача на трона на Трил.

Обзе ме силно чувство на срам, когато осъзнах колко ли неблагодарна съм изглеждала в очите й. След всичко онова, което тя и семейството й, и цялото население на Трил бяха направили за мен, аз им се бях отплатила с толкова малко.

Когато се вгледах в угрижените очи на Гарет, си дадох сметка и за нещо друго. Неговата съпруга — майката на Уила — бе умряла много преди Уила да дойде в двореца. Замислих се дали не беше загинала при някой от набезите на баща ми срещу Трил. Дали и Гарет не бе изгубил някого заради мен?

— Съжалявам — казах му аз с парещи сълзи в очите си.

— За какво, за бога? — Гарет пристъпи към мен, изненадан от емоционалния ми изблик и сложи ръка на рамото ми.

— Елора ми разказа всичко. — Преглътнах буцата в гърлото си. — Всичко, което е преживяла с Орен. Съжалявам.

— Но защо? — попита Гарет. — Всичко това е станало дори преди да се родиш.

— Знам, но имам чувството… че е трябвало да бъда по-добра. Че трябва да съм по-добра — поправих се аз. — След всичко, през което сте преминали, вие заслужавате една добра кралица.

— Така е — съгласи се Гарет с лека усмивка. — И щом си осъзнала това, значи сме на прав път. — Той срещна погледа ми. — Сигурен съм, че един ден ти ще бъдеш велика кралица.

Не бях сигурна дали му вярвам, но знаех, че трябва да направя всичко по силите си. Аз нямаше да предам кралството си. Не можех.

Гарет трябваше да се погрижи за Елора и затова си тръгнах. Томас остана да стои на пост пред вратата, запазвайки дискретно разстояние от нея.

Дънкан, Уила и Мат ме чакаха на стълбите. Веднага щом видях лицето на Мат, вече не можех да се сдържам. Сълзите се затъркаляха по бузите ми и Мат ме прегърна.

След като се успокоих, се качихме в стаята ми. Дънкан направи горещ чай за всички ни, а аз го подканих да седне и да налее чаша и за себе си. Чувствах се ужасно, когато се държеше като слуга. Уила се сви до мен на леглото и утехата, която това ми донесе, ме накара да си спомня с тъга за леля Маги.

— Значи тя умира? — попита Мат. Той се облегна на бюрото ми, въртейки празната чаша от чай в ръцете си.

Не знаех доколко Уила и Дънкан знаят за моя произход или за това как нашите трилски способности ни подкопаваха. Не исках да им казвам прекалено много, особено на Мат, защото знаех, че ще се тревожат. Затова реших да им спестя подробностите и само да потвърдя, че Елора е тежко болна.

— Мисля, че да — отвърнах аз. Тя не ми беше казала точно това, но в същото време остаряваше толкова бързо. Сега изглеждаше като седемдесетгодишна жена, и то при положение, че Аурора Кронер току-що я бе лекувала.

— Това наистина е тъжно — рече Дънкан и седна на шкафчето до леглото ми.

— Значи ти говореше с нея и тя просто припадна? — попита Уила. Тя се облегна на лакът на възглавницата до моята и аз повдигнах леко глава, за да ме вижда.

— Да — кимнах аз. — И най-лошото е, че се карах с нея точно преди това да се случи.

— О, скъпа. — Уила протегна ръка към мен и ме помилва. — Знаеш, че не си виновна за това, нали?

— Тя каза ли от какво умира? — попита Мат и бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Той очевидно знаеше, че нещо е останало недоизказано.

— Знаеш я Елора — отвърнах, свивайки рамене. — Тя не обича да се впуска в детайли.

— Това е така — въздъхна Мат и отговорът ми като че ли го удовлетвори. — Просто не обичам загадъчни болести.

— Е, никой не ги обича, Мат — каза Уила с шеговити нотки в гласа си.

— За какво се скарахте с кралицата? — попита Дънкан. Той сменяше темата и в първия момент му бях благодарна за това, докато не си спомних причината за спречкването помежду ни.

Аз трябваше да се омъжа за Тове Кронер.

— О, по дяволите! — Претърколих се по гръб, при което си ударих главата в таблата на леглото.

— Защо, какво е станало? — попита Уила.

— Нищо — поклатих аз глава. — Глупости. Това е всичко.

— Какви глупости? — Мат се приближи и седна на леглото до краката ми. — Какво имаш предвид?

— Нали се сещаш, нищо ново — запънах се аз. — Елора иска да бъда по-добра принцеса. По-стриктна и така нататък.

— Ти трябва да бъдеш по-стриктна — съгласи се Мат. — Маги винаги ти е повтаряла това.

При самото споменаване на името на Маги сърцето ми отново се сви от болка. Не бях говорила с нея след завръщането ни във Фьоренинг. Мат го беше направил на няколко пъти, но аз избягвах обажданията й. От една страна, бях ужасно заета, а от друга, след като чуех гласа й, ми ставаше ужасно мъчно за нея.

— Как е Маги? — попитах аз, преглъщайки болката в гърдите си.

— Добре е — отговори Мат. — В Ню Йорк е при приятели, но е много объркана заради всичко, което се случва. Непрекъснато й повтарям, че всичко е наред, че сме в безопасност и че не трябва да предприема нищо на този етап.

— Добре.

— Но трябва да поговориш с нея. — Мат ме погледна строго. — Не мога постоянно да играя ролята на посредник между вас.

— Знам. — Зачоплих люспа отлепена боя от чашата си и сведох очи. — Не знам как да отговоря на въпросите й. Като например къде сме, кога ще се върнем и кога ще ме види отново.

— И аз не знам как да отговарям на тях, но правя каквото мога — отбеляза Мат.

— Тя имаше тежък ден — каза Уила, притичвайки ми се на помощ. — Не мисля, че сега е моментът да я поучаваш какво трябва да прави.

— Права си. — Мат й се усмихна едва-едва, след което ме погледна виновно. — Извинявай. Нямах намерение да ти чета лекции, Уенди.

— Не, няма проблем — отвърнах аз. — Ти просто правиш каквото е редно.

— Истината е, че вече дори не знам кое е редно — каза Мат уморено.

Някой почука на вратата и Дънкан скочи да отвори.

— Дънкан, спри — въздъхнах аз. — Ти не си иконом.

— Може би не съм, но ти си оставаш принцеса — рече Дънкан и отвори вратата.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо — каза Фин, поглеждайки ме над рамото на Дънкан.

Веднага щом тъмните му очи се спряха на мен, дъхът ми секна. Той стоеше на вратата. Черната му коса беше леко разрошена, върху добре изгладената му жилетка имаше петно от кръвта на Елора и той все още не бе намерил време да я смени.

— Не, ни най-малко — отвърнах аз, надигайки се в леглото.

— Всъщност ние… — поде Мат със сурови нотки в гласа си.

— Всъщност ние си тръгвахме — прекъсна го Уила. Тя стана бързо от леглото и Мат я стрелна с поглед, който извика само усмивка на лицето й. — Тъкмо си говорихме, че имаме да свършим нещо в стаята ти. Нали, Мат?

— Добре — промърмори Мат и се изправи. Фин отстъпи настрани, за да могат двамата да минат покрай него, при което Мат го изгледа многозначително. — Но ще бъдем съвсем наблизо.

Уила сграбчи Мат за ръката, подканяйки го да вървят. Фин както обикновено не обърна внимание на заплашителните погледи на Мат, което само още повече го вбеси.

— Хайде, Дънкан — рече Уила, помъквайки Мат към вратата.

— Какво? — попита Дънкан и след това разбра намека. — О, добре. Аз ще бъда… отвън.

Дънкан затвори вратата след себе си, оставяйки ме насаме с Фин в стаята. Аз се примъкнах към края на леглото, провесвайки крака към пода. Фин стоеше до вратата, но не каза нищо.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах предпазливо.

— Исках да видя как си? — Той ме погледна с онзи поглед, който като че ли ме пронизваше от край до край и сведох очи.

— Добре съм, на фона на всичко, което се случи.

— Кралицата обясни ли ти как стоят нещата? — попита Фин.

— Не знам. — Аз поклатих глава. — Не знам дали някога ще мога да проумея всичко това.

— Тя каза ли ти, че умира? — рече Фин и когато чух да изрича думите, се почувствах още по-зле.

— Да — отвърнах глухо. — Каза ми. И най-накрая ми обясни какво ме прави толкова специална. Обстоятелството, че съм съвършената комбинация между трил и витра. Аз съм върховната кръвна линия.

— Значи ти не ми повярва, когато ти казах, че си специална? — Това бе опит за шега от страна на Фин и на устните му се появи лека усмивка.

— Сега разбирам, че си бил прав. — Разпуснах косата си, която се беше разрошила, докато лежах, и прокарах пръсти през нея.

— Как приемаш това? — попита Фин, пристъпвайки към мен. Той се спря до страничната колона на леглото и разсеяно докосна сатенените завивки.

— Как приемам факта, че съм залогът в един епичен сблъсък между две общности на тролове?

— Ако някой може да се справи с тази ситуация, това си ти — увери ме той.

Вдигнах глава и зърнах в очите му част от топлината, която изпитваше към мен. Искаше ми се да се хвърля в прегръдките му, да почувствам ръцете му да ме приласкават и защитават като гранит. Да го целуна по слепоочията и бузите и да усетя наболата му брада върху кожата си.

Изправих се и нещо в очите му ми подсказа, че ще ме допусне до себе си. Ако се втурнех към него, той щеше да ме целуне и да ме прегърне толкова силно, че почти да спре дъха ми. Щеше да ме притисне до себе си, както бе правил преди и при спомена за това в тялото ми се разля топлина.

И колкото и много да го исках — копнежът бе толкова силен, че ми причиняваше болка — знаех, че трябва да се държа така, както подобава на една истинска принцеса. Което на свой ред означаваше, че трябва да се науча да възпирам желанията си. Дори ако това ме убиваше.

— Елора иска да се омъжа за Тове — избъбрих аз. Не исках да му го кажа по този начин, защото знаех, че това ще развали магията на момента.

— Значи тя ти е казала? — рече Фин и въздъхна тежко.

— Какво? — премигнах аз, сепната от отговора му. — Какво означава „тя ти е казала“? Ти си знаел? Откога знаеш за това?

— Не съм сигурен точно откога — поклати той глава. — От известно време, още преди да срещна теб или Тове.

— Какво? — зяпнах аз срещу него, неспособна да намеря думите, които да предадат гнева и объркването ми.

— Бракът е уреден от доста отдавна, маркиз Кронер и принцеса Дал — обясни Фин спокойно. — Мисля, че нещата бяха финализирани само преди няколко дни, но това винаги е било желанието на Аурора Кронер. Кралицата знаеше, че това е най-добрият начин да си запази трона и да осигури твоята безопасност.

— Ти си знаел? — повторих аз, неспособна да мисля за нещо друго. — Ти си знаел, че тя иска да се омъжа за друг и никога не ми го каза.

— Нямах право да го направя. — Той беше смутен от реакцията ми.

— Може би си нямал право като следотърсач, но като някой, който се е целувал с мен на това легло — аз посочих леглото до нас, — мисля, че си бил длъжен да ми кажеш, че ми предстои да се омъжа за другиго.

— Уенди, аз много пъти ти казвах, че не можем да бъдем заедно.

— Казваше ми, че не трябва да бъдем заедно, което е различно и ти го знаеш! — троснах му се аз. — Как можа да не ми кажеш, Фин? Той е твой приятел. Той е мой приятел и ти никога не си направи труда да ми кажеш?

— Да, защото не исках да променям начина, по който гледаш на него. Не искам да се намесвам във взаимоотношенията ви.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Имам предвид чувствата ти към него. Забелязах, че го харесваш и допусках, че ако научиш за предстоящия ви брак, това може да промени нещата — каза Фин. — Страхувах се, че можеш да го намразиш просто напук на майка си и не исках това да се случи. Исках да си щастлива с него.

— Ти… какво? — Почувствах сърцето си като разкъсано наполовина. За момент изгубих дар слово. Не можех да накарам устата си да произнесе каквато и да е дума. — Ти си чакал да се омъжа за него.

— Да, разбира се — каза Фин почти уморено.

— И дори нямаше да се опиташ да… — Преглътнах сълзите си и извърнах глава от него. — Когато Елора ми каза, аз й се противопоставих. Заради теб.

— Съжалявам, Уенди. — Гласът му бе станал нисък и глух. Той пристъпи към мен и вдигна ръка, сякаш искаше да ме докосне, но после я отпусна отново. — Но ти ще бъдеш щастлива с Тове. Той може да те защитава.

— Иска ми се всички да престанат да говорят за него по този начин! — Седнах на леглото, вбесена. — Тове е личност! Това е неговият живот. Не заслужава ли той нещо по-добро от това да бъде нечие куче пазач?

— Мога да си представя и по-лоши неща в живота от това някой да бъде женен за теб — каза Фин тихо.

— Недей. — Аз поклатих глава. — Не се шегувай. Не бъди мил. — Изгледах го гневно. — Ти си скрил това от мен. И което е по-лошо, не си се борил за мен.

— Знаеш защо не мога да направя това, Уенди. — Тъмните му очи тлееха и ръцете му се свиха в юмруци близо до тялото му. — Сега ти знаеш коя си и какво означаваш за кралството. Не мога да се боря за нещо, което не е мое. Особено когато означаваш толкова много за народа си.

Избърсах очите си и не казах нищо. Какво ли и можех да кажа? Той беше прав, но въпреки това болката беше ужасна.

Легнах на леглото и се претърколих с гръб към него. Малко по-късно го чух да излиза и да затваря вратата след себе си.