Аманда Хокинг
Разкъсана (2)

2
Неочаквани появи

Той влезе в спалнята ми с изящно движение, сякаш проникването през прозорци в чужди спални беше нещо съвсем тривиално за него.

Косата му беше пригладена назад, но по челюстта му беше набола лека брада, което го правеше дори още по-привлекателен. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни и той хвърли с тях проницателен поглед към Рис, преди да ги спре на мен, което накара сърцето ми напълно да забрави да бие.

В стаята ми се беше вмъкнал Фин Холмс. Както винаги успя да ме стъписа. Бях толкова щастлива да го видя, че почти забравих колко съм му ядосана.

Последния път, когато видях Фин, той излезе тихо от спалнята ми във Фьоренинг, подчинявайки се на уговорката, която имаше с майка ми. Елора му беше казала, че може да прекара още една нощ с мен, преди да си тръгне. Завинаги.

Тогава ние само се целунахме, но Фин не бе сметнал за нужно да ми каже за плана на Елора. Той дори не си направи труда да се сбогува с мен. Не се противопостави на волята й, нито ми предложи да избягам с него. Просто излезе от стаята ми, оставяйки Елора да ми обясни какво бе станало.

— Какво правиш тук? — попита Рис и Фин отмести очи от мен, стрелвайки го гневно с поглед.

— Дойдох да взема принцесата, разбира се. — Фин се опитваше да запази лицето и гласа си безизразни, но раздразнението му беше очевидно.

— Е, да… но аз мислех, че Елора ти е възложила друга задача. — Рис беше смутен от гнева на Фин и известно време се чудеше как да продължи. — Искам да кажа… Така поне се говореше във Фьоренинг, че на теб вече ти е забранено да се въртиш около Уенди.

Фин видимо се притесни при тези думи и челюстта му започна да играе, а Рис заби поглед в земята.

— Така е — призна Фин, след като успя да възвърне самообладанието си. — Готвех се за път, когато чух, че вие двамата сте изчезнали посред нощ. Елора се колебаеше кого да изпрати след Уенди, но аз прецених, че най-доброто решение е аз да се заема с това, имайки пред вид, че витра са по петите й.

Рис отвори уста да възрази нещо, но Фин го спря.

— Всички знаем, че ти я защити по време на бала — рече Фин. — Но ако не бях дошъл навреме, твоята защита можеше да й струва живота.

— Знам много добре, че витра са опасни — тросна се Рис смутено.

Долавяйки притеснението му, аз станах от леглото с намерението да се намеся. Рис беше съгласен с Фин за витра и нямаше представа как точно бях успяла да го убедя да дойдем тук.

Истината е, че Рис не беше съгласен. Той искаше да се запознае с Мат, но за нищо на света не би ме изложил на опасност и категорично беше отказал да ми позволи да напусна пределите на Фьоренинг.

За лош късмет на Рис аз имам психокинетични способности. Щом погледна някого и си помисля какво искам да направи, той го прави, независимо дали иска или не.

Точно така му внуших да избягаме и сега трябваше да кажа нещо, преди той да се досети какво съм направила.

— Витра изгубиха много следотърсачи в този сблъсък — отбелязах аз. — И едва ли скоро ще предприемат нова атака. Освен това съм сигурна, че са уморени от опитите си да ме заловят.

— Това е много малко вероятно. — Фин присви очи, вглеждайки се в смутеното лице на Рис, и след това отмести мрачния си поглед към мен. Беше разбрал как съм убедила Рис да тръгнем. — Уенди, изобщо ли не те е грижа за твоята безопасност?

— Вероятно ме е грижа повече, отколкото теб. — Скръстих здраво ръце пред гърдите си. — Ти се готвеше да потеглиш на друга мисия. Ако бях отложила заминаването си с още един ден, изобщо нямаше да знаеш, че съм заминала.

— Нима целта ти е била да привлечеш вниманието ми? — каза рязко той. Очите му горяха. Никога не бях го виждала да ми говори толкова гневно. — Не знам колко пъти трябва да ти го обясня! Ти си принцеса! Аз не означавам нищо! И трябва да ме забравиш!

— Какво става там? — Беше Мат, който викаше от площадката на стълбите. Беше ни чул да се препираме. И ако влезеше и завареше Фин в стаята ми, щеше да стане много, много лошо.

— Аз ще… му отвлека вниманието. — Рис ме погледна, за да се увери, че съм съгласна. Кимнах с глава. Той се спусна към вратата и веднага започна да разказва на Мат колко прекрасна е къщата, след което гласовете им заглъхнаха надолу по стълбите.

Подпъхнах няколко къдрици зад ушите си, отказвайки да погледна към Фин. Трудно ми беше да повярвам, че последния път, когато бях с него, той ме целуваше толкова страстно, че едва успявах да си поема дъх. Спомних си как брадата му драскаше бузите ми и начина, по който устните му се притискаха към моите.

Изведнъж се изпълних с ненавист към него заради този спомен, включително и заради това, че единственото, за което можех да мисля в този момент, беше колко много искам да го целуна отново.

— Уенди, тук си в опасност — настоя Фин тихо.

— Няма да тръгна с теб.

— Не можеш да останеш тук. Няма да ти позволя.

— Няма да ми позволиш? — присмях му се аз. — Аз съм принцеса, да не си забравил? Кой си ти, че да ми позволяваш да правя каквото и да било? Дори не си вече мой следотърсач. Ти си просто някой, който се прокрадва тайно и плаши хората.

Думите ми прозвучаха доста по-грубо, отколкото ми се искаше, но Фин и без това като че ли оставаше недостъпен за хапливите ми забележки. Просто се взираше в мен спокойно и невъзмутимо.

— Знаех, че ще те намеря по-бързо от всеки друг. Ако не искаш да дойдеш с мен, добре — каза. — Скоро ще пристигне друг следотърсач и ще можеш да тръгнеш с него. А аз просто ще чакам тук до идването му, за да гарантирам сигурността ти.

— Изобщо не става дума за теб, Фин — срязах го аз. Той беше много по-важен за мен, отколкото някога щях да призная пред него, но въпросът наистина не се свеждаше до това кой ще ме върне във Фьоренинг. Просто там всичко ми беше ненавистно — майка ми, титлата ми, домът ми. Каква принцеса изобщо бях аз. — Няма да тръгна с когото и да било!

Фин остана дълго загледан в мен, опитвайки се да разбере причината за поведението ми. С големи усилия успях да прикрия смущението си. Очите му проблеснаха мрачно за миг и след това лицето му доби студен израз.

— Това заради мансклига ли е? — попита той, говорейки за Рис. — Мисля, че ти казах да стоиш далече от него.

Мансклиг бяха човешките деца, разменяни с тези на Трил. Те бяха на самото дъно на йерархията на Трил и ако една принцеса бъдеше заловена да се среща с такъв, и двамата ги прокуждаха завинаги. Не че ме беше грижа за това, но ако изобщо имах някакви чувства към Рис, те бяха чисто платонични.

— Това няма нищо общо с Рис. Просто реших, че той би искал да види семейството си. — Свих рамене. — И че тук ще му е по-хубаво, отколкото в онзи глупав дворец на Елора.

— Добре. Той може да остане тук. — Фин кимна. — Очевидно около Мат и Рис всичко е наред. И сега ти можеш да се върнеш у дома.

— Онова там не е моят дом. Моят дом е тук! — И аз махнах с ръка към стаята. — Няма да се върна, Фин.

— Тук не си в безопасност. — Той пристъпи напред, знаейки добре какво въздействие имаше самото му присъствие върху мен. Заговори тихо, гледайки ме право в очите: — Видя какво направиха витра във Фьоренинг. Те изпратиха цяла армия за теб, Уенди. — После сложи ръцете си върху раменете ми. Дланите му бяха силни и топли. — Те няма да се спрат, докато не те заловят.

— Защо? Защо да не се спрат? — попитах. — Вероятно има трилове, които са по-лесни за залавяне от мен. И какво от това, че съм принцеса? Ако не се върна, Елора може да ми намери заместничка. Аз съм без особено значение.

— Ти си много по-могъща, отколкото допускаш.

— Какво точно означава това?

Преди той да успее да отговори, от покрива над прозореца ми долетя шум. Фин ме сграбчи за ръката, отвори вратата на килера и ме бутна вътре. По принцип не обичам да бъда затваряна в килери и вратите да бъдат затръшвани под носа ми, но знаех, че в случая го беше направил за мое добро.

Открехнах вратата съвсем малко, за да виждам какво се случва и да се намеся, ако е нужно. Колкото и да бях бясна на Фин, никога нямаше да допусна да бъде наранен заради мен. Не и отново.

Фин стоеше на няколко крачки от прозореца. Очите му горяха и раменете му бяха леко приведени напред, но когато фигурата на неканения гост се промуши през прозореца, той само се изсмя.

На влизане непознатото момче се спъна в перваза на прозореца. То носеше много тесни джинси и лилави обувки с развързани връзки. Фин, който стърчеше високо над него, го гледаше скептично.

— Хей, какво правиш тук? — Новодошлият отметна няколко кичура коса от очите си и дръпна надолу якето си. То беше закопчано от горе до долу и краят му се срещаше с ръба на панталона му. При всяко негово движение или навеждане якето се повдигаше леко нагоре.

— Прибирам принцесата.

— Нима са изпратили теб? — Фин повдигна вежди. — Елора наистина ли мисли, че можеш да я върнеш обратно?

— Хей, аз съм добър следотърсач! И съм върнал повече хора от теб!

— Това е така, защото си седем години по-голям от мен — отвърна Фин. Което означаваше, че това недодялано хлапе беше на двайсет и седем. Изглеждаше доста по-малък.

— Както и да е. Елора избра мен. Ще трябва да се примириш с това. — Момчето поклати глава. — Какво? Да не би да ревнуваш или нещо подобно?

— Не говори глупости.

— И така, къде е принцесата все пак? — Той обходи стаята с поглед. — Нима е избягала от Трил заради това?

— Това е моята стая! — Излязох от килера, при което новодошлият следотърсач подскочи. — И не е нужно да бъдеш толкова снизходителен.

— О, простете — запъна се той, изчервявайки се. — Моля, приемете извиненията ми, принцесо. — Момчето ми се усмихна неуверено, а аз направих лек реверанс. — Дънкан Янсен, на вашите услуги.

— Вече не съм принцеса и няма да тръгна с теб — отвърнах. — Току-що обясних това и на Фин.

— Какво? — Дънкан погледна колебливо към Фин, подръпвайки отново якето си. Фин седеше на края на леглото ми и не каза нищо. — Принцесо, вие трябва да дойдете. Тук не е безопасно за вас.

— Не ме е грижа. Ще поема рисковете и ще остана тук.

— Не може да е чак толкова лошо в двореца. — Дънкан беше първият човек, когото чувах да нарича къщата на Елора дворец, въпреки че в някаква степен това беше вярно. — Вие сте принцесата. Имате всичко.

— Няма да тръгна. Можеш да кажеш на Елора, че си направил всичко по силите си, но съм отказала.

Дънкан погледна отново към Фин, търсейки подкрепа. Той обаче само сви рамене и безразличието му ме изненада. Бях му казала, че този въпрос е приключен, но в действителност не очаквах да ме послуша заради искрената му убеденост, че съм в опасност.

— Тя не може да остане тук! — Дънкан беше решил, че трябва да спечели Фин на своя страна.

— Допускаш ли, че не съм съгласен с теб? — Фин повдигна вежди.

— Не мисля, че ми помагаш особено — отбеляза Дънкан. Той за пореден път пооправи якето си, опитвайки се същевременно да респектира Фин с поглед — задача, която знаех, че е невъзможна.

— Какво очакваш да й кажа, което вече да не съм го казал? — Гласът на Фин прозвуча безпомощно.

— Значи предлагаш да я оставим тук? — попита Дънкан неуверено.

— Между другото, аз съм тук. И не ми харесва да говорите за мен, сякаш съм някъде другаде — вметнах ядосано.

— Ако това е желанието й, не можем да направим нищо друго — каза Фин, подминавайки думите ми без коментар. Дънкан се размърда неспокойно и ме погледна. — Не може да я отвлечем, което не ни оставя много други възможности.

— А не можеш ли… — Дънкан понижи глас и започна да си играе с ципа на якето си. — … Нали се сещаш, да я убедиш по някакъв начин?

Очевидно във Фьоренинг беше тръгнал слух за привързаността на Фин към мен. Бях вбесена и твърдо решена да не позволя чувствата ми към него да бъдат използвани срещу мен.

— Нищо не може да ме убеди! — троснах се рязко.

— Виждаш ли? — Фин махна с ръка към мен, след което въздъхна и се изправи. — В такъв случай трябва да тръгваме.

— Сериозно ли говориш? — Не можах да скрия изненадата в гласа си.

— Да, сериозно ли говориш? — отекна Дънкан.

— Ти каза, че няма нещо, което може да те убеди. Променило ли се е нещо в това отношение? — Фин се извърна към мен. В гласа му имаше нотки на надежда, но погледът му беше почти подигравателен. Аз поклатих решително глава. — Тогава нямам какво друго да кажа.

— Фин… — Дънкан понечи да възрази, но Фин го спря с ръка.

— Трябва да тръгваме. Нейният „брат“ скоро ще ни усети.

Погледнах към затворената врата на стаята си, хрумвайки ми, че в този момент Мат може да е непосредствено зад нея. Последния път, когато Мат и Фин се бяха срещнали, нещата не се бяха развили добре и нямах желание това да се повтаря.

— Добре, но… — Дънкан замълча, разбирайки твърде късно, че няма с какво да заплаши нито един от нас. Той още веднъж ме удостои с бърз поклон. — Принцесо, сигурен съм, че ще се срещнем отново.

— Ще видим — свих аз рамене.

Дънкан се измъкна през прозореца на стаята ми, като направо се просна на покрива. Фин тръгна след него и му помогна да се покатери, за да не се пребие, без да иска.

След като успя най-после да излезе, Дънкан наполовина скочи, наполовина тупна от покрива. Фин го наблюдаваше притеснено за момент, държейки пердето дръпнато, но не го последва веднага.

Вместо това се обърна и ме погледна. Гневът и решимостта ми постепенно отслабваха. В някаква степен допусках, че Фин не би оставил нещата така.

— След като изляза, заключи прозореца след мен — нареди той. — Погрижи се също да са заключени и всички врати и в никакъв случай не излизай навън сама. Никога не ходи някъде през нощта и ако е възможно, винаги взимай Мат и Рис със себе си. — Той отклони за момент поглед от мен, замисляйки се за нещо.

— Въпреки че на нито един от тях не може да се разчита за нищо… — Гласът му постепенно заглъхна и тъмните му очи пак се спряха върху мен. Изражението му беше умоляващо и той вдигна ръка, сякаш искаше да докосне лицето ми, но сетне отново я свали. — Трябва да бъдеш внимателна.

— Добре — обещах.

Докато стоеше непосредствено пред мен, долавях топлината на тялото му и уханието на одеколона му. Беше приковал погледа си върху лицето ми и аз си спомних усещането, когато сплете пръсти в косите ми и ме притисна така силно до себе си, че едва успявах да си поема дъх.

Беше толкова силен и овладян. В редките случаи, когато си позволяваше да даде израз на страстта си към мен, ме обземаше най-задушаващото чувство, което някога съм изпитвала.

Не исках да си тръгва, нито пък той го искаше. Но и двамата бяхме взели своите решения, които не желаехме да променим. Кимна ми още веднъж, след това отклони поглед, обърна се и се измъкна през прозореца.

Дънкан го чакаше до дървото и Фин скочи изящно на земята. Дънкан все още не искаше да тръгва, така че Фин трябваше да го убеди да се отдалечат от къщата.

Когато стигнаха живия плет, който разделяше нашата морава от тази на съседите, Фин се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого. После, без дори да погледне към мен, двамата с Дънкан се обърнаха и изчезнаха.

Затворих прозореца и го заключих, както ми беше казал Фин. Бях почувствала ужасна болка, когато го видях да си отива. Макар да беше правил това и преди, не можех да повярвам, че наистина си тръгна, убеждавайки при това и Дънкан да го последва. Ако беше толкова загрижен заради витра, защо ме остави незащитена?

И след това изведнъж отговорът ме осени. Фин никога не ме беше оставял без защита, независимо какво исках аз или някой друг. Разбирайки, че няма да тръгна с него, той беше решил да не губи повече време в празни спорове. И сега просто щеше да чака под прикритие, докато променя решението си.

Дръпнах плътно завесите. Неприятно ми беше да ме шпионират, но в същото време намирах някаква странна утеха в това да знам, че Фин бди над мен. След като бях държала прозореца толкова дълго отворен, в стаята бе станало ужасно студено, затова отидох в килера и си облякох един дебел пуловер.

Нивото на адреналина ми се беше покачило след появата на Фин и никак не ми се спеше, но въпреки това нямах търпение да се свия на леглото, макар и да нямаше никаква вероятност да заспя.

Легнах, опитвайки се напразно да пропъдя Фин от мислите си. Няколко минути по-късно чух отдолу силен трясък. Мат нададе вик, но той беше бързо сподавен, при което къщата потъна в дълбока тишина.

Скочих на крака и се втурнах към вратата. Отворих я с разтреперани ръце, надявайки се, че Фин се е опитал да се промъкне обратно, натъквайки се по този начин на Мат.

В следващия момент чух Рис да пищи.