Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (8)

8.

— Знаеш ли нещо за хипнозата, хлапе?

— Малко — отвърнах.

— Хипнотизирали ли са те някога?

— Веднъж.

Седяхме край огнището след полунощ, с бутилка скоч помежду ни, вече наполовина празна. Мразех скоч, но Джон го обожаваше, тъй че пиех и аз.

— Но не си попадал в ръцете на истински професионалист — рече лениво той, отпивайки от чашата си.

— Явно имаш предвид себе си.

— Именно — кимна събеседникът ми. — Аз съм най-добрият. Искаш ли да пробваш?

— Онзи път, за който ти казах, ми правиха пломба, а зъболекарят ми вместо упойка прилага…

— Пет пари не давам за твоите зъби, Хърбърт. — Името Хърбърт идваше от писателя Хърбърт Уелс, автор на „Невидимият“, „Машината на времето“ и „Война на световете“. — Тук не говорим за нещата, които се завират между тях, а за онези, които се случват в главата ти. Хайде, гълтай уискито и дай лапи насам.

Допих чашата си и му протегнах ръцете си.

Джон ги сграбчи.

— Добре, Хърбърт, сега искам да затвориш очи и да се отпуснеш. Пълно отпускане, полека, полека, така, плавно, бавно и полека, бавно и полека. — Той мърмореше приспивно, очите ми се притвориха и главата ми се олюля. Думите му продължаваха да се носят, а аз продължавах да слушам, клюмайки леко, вдишвайки изпаренията от отлежалия скоч, които той издишваше в лицето ми. Усетих как костите ми се разхлабват в плътта, а плътта се отпуска под кожата, чувството беше леко, приятно и сънно и накрая Джон каза:

— В транс ли си вече, хлапе?

— В дълбок транс, Джон — прошепнах аз.

— Браво на теб. Чудесно. А сега чуй ме, Хърбърт, докато си така отпуснат, има ли някое послание към теб самия, което да искаш да споделиш? Например да си дадеш инструкции за самоусъвършенстване, за по-добро поведение от утре? Излей си душата. Кажи ми, а аз после ще ти го предам. Но полека, не бързай. Е?

Аз помислих. Главата ми се поклащаше. Клепачите ми тегнеха.

— Само едно нещо — рекох накрая.

— И какво е то, хлапе?

— Кажи ми…

— Да?

— Инструктирай ме…

— За кое?

— Как да напиша най-великия, най-чудесния, най-невероятния сценарий на света.

— Това пък откъде го измъдри.

— Кажи ми това, Джон, и аз ще бъда щастлив… — казах полузаспал, потънал някъде дълбоко, чакащ.

— Добре — каза той, като се наведе по-близо. Усещах дъха му като лосион по бузите и брадичката си.

— Ето какво трябва да направиш, хлапе.

— Слушам…

— Просто напиши най-великия, най-страхотен и невероятен проклет сценарий на света.

— Дадено, Джон — отвърнах.